Волтер
Векът на Луи XIV (5)

Глава IV.
Гражданска война

Абсолютната регентка, кралицата Анна Австрийска, превърнала кардинал Мазарини в свой и на Франция господар. Той й се налагал тъй, както един умел мъж може да покори една жена, родена със слабостта да бъде надмогната, и достатъчно упорита, за да поддържа своя избор.

В някои спомени от онова време четем, че кралицата предпочела Мазарини пред Потие, епископ на Бове, когото била избрала изпървом за глава на министерския кабинет. Епископът бива представян като некадърен: можем да предположим, че е бил такъв, че кралицата известно време си е служила с него за параван, та да не плаши веднага нацията с избора на един нов кардинал, при това — чужденец. Онова, на което не бива да вярваме, е, че Потие започнал краткото си управление, заявявайки на холандците, че „трябва да станат католици, ако желаят да бъдат все тъй съюзници на Франция“. В такъв случай би следвало да предложи същото и на шведите. Почти всички историци споменават тази абсурдна постъпка, тъй като са чели за нея в мемоарите на придворните и на фрондьорите. Твърде много подробности в тези мемоари са или измамни поради неуталожилите се страсти, или предадени от хорски слухове. Детинщините не заслужават да ги упоменаваме, а няма как да повярваме в абсурдни постъпки. Твърде възможно е кардинал Мазарини да е бил отдавна в съзнанието на кралицата подходящ за първи министър, още приживе на Луи XIII. Няма как да не се уверим в това, прочитайки.

„Мемоари“ на Лапорт, първи камердинер на Анна Австрийска. Дребните служители стават свидетели на вътрешния живот във всеки двор и знаят неща, за които парламентите, та дори и ръководителите на политическите среди си нямат понятие или могат само да хранят подозрения.

Отначало Мазарини упражнява умерено своето могъщество. Трябва човек да е водил дълъг живот редом с един първи министър, за да обрисува неговия характер, да разкаже докъде са се простирали смелостта или слабостта на духа му, до каква степен е бил предпазлив или коварен. Затова ние няма да се стремим да гадаем какво е представлявал Мазарини, а ще изложим само какво е сторил. В началните стъпки на своето величие той влага също толкова простота, колкото Ришельо е влагал високомерие. Не си създава гвардия, не се придвижва с кралски разкош, а живее съвсем скромно; държи се любезно, та дори с мекота в случаи, при които неговият предшественик е проявявал непреклонна гордост. Кралицата желаела регентството й и личността й да бъдат харесвани от двора и от населението — и успяла в това. Гастон, херцог Д’Орлеан, брат на Луи XIII, а също и принц Дьо Конде подкрепяли нейната власт и се надпреварвали да служат на държавата.

За да бъде водена войната срещу Испания и срещу императора, били необходими данъци. Подир смъртта на великия Анри IV финансовите въпроси във Франция били движени също тъй зле, както и в Испания и в Германия. Властите били в хаос, невежеството било огромно, крадяло се безбожно; само дето краденето не се извършело при такива значителни възможности, както днес. Държавата била с осемкратно по-нисък дълг; не се налагало да се плаща на армии от по двеста хиляди човека, нямало огромни субсидии за раздаване, не се поддържала война по море. Доходите на държавата достигали през първите години на регентството до седемдесет и пет милиона тогавашни ливри. Били достатъчни, стига кабинетът да правел икономии: ала през 1646 и 1647 г. се наложили допълнителни вземания. Главен интендант по финансовите въпроси тогава бил един сиенски селянин на име Партичели Емери, с душа, по-низка и от произхода му, който с разкоша и с разврата си възмущавал нацията. Този човек измислял обременителни и смехотворни източници на средства. Сътворил длъжности като броячи на вързопите съчки, наблюдатели на продажбите на сено, кралски съветници по винопродавството; взимал пари, за да раздава благороднически титли. Рентите на парижкото кметство възлизали едвам на около единайсет милиона. Отнети били част от доходите на рентиерите; таксите за влизане в града били повишени; били учредени няколко допълнителни служби за приемане на прошения; магистратите били лишени от близо осемдесет хиляди екюта^[1] възнаграждения.

Лесно е да си представим до каква степен са се разбунили духовете против двамина италианци, дошли без никакво богатство във Франция, забогатели за сметка на нацията, които толкова са се излагали сами. Парижкият парламент, служителите по прошенията, куп други служби, както и рентиерите, се надигнали. Напразно Мазарини отнел интендантската длъжност от своя довереник Емери и го изпратил в едно от именията му: ширело се възмущение и как подобен човек може да разполага със земи във Франция, а кардинал Мазарини станал омразен, макар по онова време да се гордеел с великото дело на мюнстерския мир: следва да отбележим, че и прословутият договор^[2], и барикадите се появяват през 1648 г.

Гражданските военни сблъсъци започват в Париж, както били започнали и в Лондон — заради малко пари.

1647 г. Парижкият парламент приема да разгледа за сведение едиктите за въпросните такси и силно се противопоставя на новите едикти; той си спечелва одобрението на населението благодарение на противопоставянето си в ущърб на министерския кабинет.

В началото няма бунт; духовете се възбуждат и настройват постепенно. Простолюдието може веднага да се въоръжи и да си избере водач, както се било случило в Неапол, ала магистратите, държавните служители постъпват по-зряло; изпървом спазват благоприличието, доколкото противоречията го позволяват.

Кардинал Мазарини решава, че ако умело подходи към разделяне на магистратурата, ще овладее смутовете — ала гъвкавостта среща твърд отпор. Той орязвал четири годишни заплати на всички високопоставени служители, при което им връщал „полѐта“, сиреч — спестявал им таксата, измислена от Полѐ при управлението на Анри IV, посредством, която те изплащали правото да упражняват своята дейност^[3]. Това не било ощетяване — същевременно той запазвал четиригодишното възнаграждение на парламента, смятайки, че с тази отстъпка ще го обезоръжи. Парламентът презрял тази милост, при която можело да се окаже упрекнат, задето поставя своите интереси над интересите на другите служби (1648). Въпреки всичко той обявил решение за съгласие с останалите съдилища. Мазарини тъй и не се бил научил на добро френско произношение, заявил, че „решението за лук“^[4] било вредителско, касирал го посредством кралския съвет, ала самата думичка лук го изкарала смешник; и понеже хората не отстъпват пред онези, които будят презрение, парламентът станал съвсем неуправляем.

Той отправил изявление да бъдат освободени всички интенданти^[5], които народът приемал като изедници, и да се премахне новата магистратура, създадена при Луи XIII, без да бъдат спазени обичайните формалности; така се харесвал на нацията, вбесявайки двора. Настоял също в съответствие със старите закони никой гражданин да не бъде затварян, без съдиите му по местоживеене да бъдат уведомени за това в рамките на двайсет и четири часа; това изглеждало напълно справедливо.

Но парламентът се осмелил и на нещо повече; той премахнал с решение интендантите и издал нареждане до кралските прокурори от съответните ресори да повдигнат обвинения срещу тях.

Ето как омразата срещу първия министър, поощрена от любовта към общественото благо, застрашила с революция двора. Кралицата отстъпила; предложила интендантите да бъдат касирани, помолила да й оставят само трима — отказали й.

20 август 1648 г. Докато започвали тези смутове, принц Дьо Конде спечелил знаменитата победа при Ланс, с която безкрайно се прославил. Кралят, който тогава бил само десетгодишен, възкликнал: Ама че ще се ядосат от парламента! Тези думи разкриват доколко дворът е възприемал тогава парижкия парламент като бунтовническо сборище.

Тъкмо тъй го наричали кардиналът и верните му придворни. Колкото повече се оплаквали парламентаристите, че се отнасят с тях като с бунтовници, толкова по-размирни ставали.

Кралицата и кардиналът решили да отстранят трима от най-вироглавите магистрати в парламента: Новион Бланменил, подпредседател, Шартон, председател на анкетна комисия, и Брусел, бивш съветник и секретар на горната камара.

Те не били ръководители на отцепниците, а техни подставени лица. Шартон, извънредно ограничен човек, бил известен като „Председателя Аз-тъй-казвам“ понеже винаги започвал и завършвал изявленията си с тези думи. Брусел можел да се похвали единствено с белите си коси, с ненавистта си към министерския кабинет и със славата, че винаги надигал глас против двора, все едно за какво идела реч. Събратята му никак не го ценели, но простолюдието го обожавало.

Вместо да ги отстранят тихомълком през нощта, кардиналът решил, че ще стресне народа, като заповядал да ги арестуват тъкмо по обяд, докато в „Нотър Дам“ пеели Те Deum по случай победата при Ланс, а швейцарските гвардейци на камарата били внесли в църквата седемдесет и трите пленени неприятелски знамена. Тъкмо това довело до подкопаването на кралството. Шартон се измъкнал; хванали лесно Бланменил; не така обаче се получило с Брусел. Една възрастна слугиня видяла как Коменж, началник на телохранителите, натиква нейния господар в карета и се развикала към хората; те наобиколили каретата, потрошили я; включили се френските гвардейци. Затворникът бил отведен по пътя към Седан. Отстраняването му не само не стреснало народа, а го раздразнило и изпълнило със смелост. Затворили дюкяните, опънали дебелите железни вериги, които се намирали при подстъпите към главните улици, издигнали тук-там барикади и четиристотин хиляди гласа закрещели: Свобода и Брусел!

Не е лесно да бъдат съвместени всички подробности, предадени от кардинал Дьо Рец, госпожа Дьо Мотвил, главния прокурор Талон и мнозина други; всички обаче в основни линии съвпадат. През нощта след метежа кралицата призовава към две хиляди войници, лагеруващи на няколко левги^[6] от Париж, за да подкрепят кралския дом. Канцлерът Сегие се отправя незабавно към парламента заедно с един високопоставен правист и значителен брой стрелци, за да касира всички решения и дори — както се твърди — да издаде възбрана на дейността на институцията. Същата нощ обаче размирниците се били събрали при парижкия коадютор^[7], станал известен като кардинал Дьо Рец, и били направени приготовления градът да се въоръжи. Хората спират каретата на канцлера и я преобръщат. Той едвам успява да избяга заедно с дъщеря си, херцогиня Дьо Сюли, която въпреки несъгласието му била настояла да го придружи; спотаил се, силно раздърпан, в дома на Люине, блъскан и руган от простолюдието (27 август 1648 г.). Правистът пристигнал да го вземе в своята карета и го отвел в „Пале Роаял“^[8] охраняван от две роти швейцарски гвардейци и от един жандармерийски отряд; хора стрелят по тях, падат убити; херцогиня Дьо Сюли бива ранена в ръката. Светкавично биват изградени двеста барикади; те достигат до сто стъпки разстояние от „Пале Роаял“. Войниците, след като виждат смъртта на свои другари, отстъпват и се зверят срещу буржоата^[9]. Членовете на парламента поемат пеша да се срещнат с кралицата през барикадите, които не важат за тях, за да изискат своите затворени колеги. Кралицата бива принудена да ги върне и с това си действие всъщност тласка бунтарите към нови безредици.

Кардинал Дьо Рец се хвали, че сам въоръжил цял Париж през този ден, който остава с названието ден на барикадите и е втори от този род^[10]. Този особен човек е първият епископ във Франция, участвал в гражданска война без религиозен повод. Той обрисува сам себе си в своите „Мемоари“, написани помпозно, по кавгаджийски даровито и несвързано — каквото е било и самото му поведение. Той бил мъж, затънал в разпътство, потиснат от гнусните му последствия, който все проповядвал на народа така, че да бъде венцехвален от него. Бил надъхан от фракционен дух и от заговори, още на двайсет и три години станал предводител на конспирация срещу живота на Ришельо; той бил в основата на барикадите, вкарал парламента в съзаклятия и народа в размирици. Безкрайната му суета го подтиквала към безочливи престъпления, само и само за да говорят за него. Именно суетата го карала безкрай да повтаря: „Аз съм от флорентински род, древен като родовете на най-великите владетели.“ Всъщност дедите му са били търговци, какъвто е случаят с мнозина негови сънародници.

Смайващо е най-вече как увлеченият от него парламент се осмелява да се надигне против двора, преди да е бил подкрепен изобщо от някакви благородници.

Отдавна тази институция била възприемана твърде различно от двора и от народа. Ако слушаме членовете на министерските кабинети и самия двор, то парижкият парламент е просто съдилище, създадено, за да решава въпросите по делата на гражданите: този прерогатив той дължи единствено на волята на кралете; едничкото му предимство пред другите парламенти на кралството е, че е по-отдавнашен и има по-внушителен ресор; той представлява съд на перовете единствено защото дворът се намира в Париж; не притежава повече права от други административни тела да издава упреци, а има това право само по милост, понеже е следовник на парламентите, представлявали някога френската нация; и пак е запазил от тези събори просто едното име; безспорно доказателство е, че генералните щати са се появили на мястото на народните събори, ала парижкият парламент прилича на парламентите, свиквани от първите ни крале, не повече, отколкото някой консул от Измир или от Алепо напомня за римските консули.

Самата несъобразност в названието давала повод за честолюбиви тежнения на едно заседателно тяло от люде, посветили се на закона, които, след като до един били изкупили правото да носят мантии, смятали, че са заели местата на завоевателите на галските земи и на сеньорите, притежаващи феоди на короната. През всички времена това заседателно тяло било злоупотребявало с властта, която по необходимост си присвоява един върховен съд, съществуващ неизбежно във всяка столица. То посмяло да издаде решение против Шарл VII, осъждайки го на изгнание от кралството; било започнало криминална процедура срещу Анри III; във всички времена по възможност се било опълчвало против своите суверени. И ето че през малолетието на Луи XIV, при едно меко управление, при една незлобива кралица, се стремяло да обяви гражданска война на своя владетел по примера на английския парламент, който тогава бил затворил своя крал и накрая му снел главата.

Ето какъв бил дискурсът, какви били мислите на кабинета.

Само че парижките граждани и всички, които одобрявали мантиите, съзирали в парламента едно първенстващо тяло, което въздавало правосъдие с достойна за уважение почтеност, което любело единствено държавата и я любело при опасност за собственото си благополучие, което свеждало честолюбието си до славното потъпкване на честолюбието на фаворитите, което се движело с прави стъпки помежду краля и народа — и без да се занимават с основанията за неговите права и за властта му, му приписвали най-свети, най-неоспорими права. Като го гледали как поддържа народната кауза срещу омразните министри, възприемали го като баща на държавата; не долавяли разлика между правото, което короната дава на кралете, и онова, което дава на парламента власт да озаптява кралската воля.

Невъзможна била златна среда между тия две крайности; та нали признат закон били единствено случаят и времето. При здраво правителство парламентът не представлявал нищо: той обаче ставал всичко при един слаб крал; за него важели думите, изречени от господин Дьо Гемене, когато при управлението на Луи XIII от институцията се оплакали, задето представителите благородници вървели пред тях: „Господа, като малцинство все ще успеете да се проявите и вие.“

Нямаме намерение да повтаряме тук онова, което е писано около тези смутове, и да преписваме от други книги неща, вече видени, някога тъй съществени и тъй значителни, а днес почти забравени; редно е обаче да кажем онова, което характеризира духа на нацията, а донейде и събитията при всички граждански войни — не толкова събитията, отличаващи Фрондата.

Смутовете били започнати от власти, поставени от хората единствено за да поддържат мира: един архиепископ и парижкия парламент — и народът сметнал, че изстъпленията са основателни. Нямало как кралицата да се появи публично, без да понесе оскърбления; наричали я просто дамата Анна; ако към това се прибавяло и друго определение, то било гавра. Народът я обвинявал яростно, че жертва държавата заради близостта си с Мазарини; най-непоносимо било, дето слушала от всички страни всевъзможни песни и задевки, съдържащи паметни, шеговити и дяволити внушения, сякаш сътворени, за да увековечат престорените подозрения относно нейната добродетел. С благородно и откровено простодушие госпожа Дьо Мотвил твърди, че „тези безочия ужасяваха кралицата, тя буквално съжаляваше заблуждаващите се парижани“.

6 януари 1649 г. Тя бяга от Париж заедно с децата си, с първия министър, с херцог Д’Орлеан, брат на Луи XIII, и със самия велик Конде, и се премества в предградието Сен Жермен, където почти целият двор спи върху слама. Били са заставени да заложат при лихвари скъпоценните камъни от короната.

Често най-насъщни неща липсвали на краля. Пажовете, грижещи се за покоите му, били освободени, тъй като нямало с какво да ги хранят. По това време лелята на Луи XIV, потомка на Анри Велики, съпруга на английския крал, намерила убежище в Париж, тънела в невероятна бедност; дъщеря й, впоследствие съпруга на брата на Луи XIV, се гушела в постелята, тъй като нямало с какво да се сгрее — и хората в Париж, опиянени от своя бяс, изобщо не обръщали внимание на бедствието на толкова много кралски особи.

Анна Австрийска, чиято духовитост, любезност и доброта е възхвалявана, неизменно е била нещастна във Франция. Съпругът й дълго се е отнасял с нея като с престъпница, кардинал Дьо Ришельо я е преследвал, преживяла е отнемането на личните си книжа в абатството „Вал дьо Грас“; била е заставена да подпише пред кралския съвет, че е виновна спрямо своя съпруг краля. Когато ражда Луи XIV, въпросният съпруг така и не я целува според както е прието, и поради тази обида здравето й се влошава тъй, че животът й е в опасност. Най-сетне през време на своето регентство, след като отрупва молителите с милости, тя бива прогонена от столицата от повърхностния, побеснял народ. Тя и кралицата на Англия, нейна роднина, представляват забележителен пример за онова, което може да сполети коронованите особи при революциите; а нейната свекърва Мария Медичи е била по-нещастна и от нея.

Със сълзи на очи кралицата умолява принц Дьо Конде да бъде закрилник на краля. Победителят от Рокроа, Фрайбург, Ланс и Ньордлинген не можел да отхвърли дотогавашните си услуги: той бил поласкан да защити един двор, който считал за неблагодарен, срещу Фрондата, която търсела неговата подкрепа. И тъй — парламентът трябвало да се сражава с великия Конде, който се осмелил да се включи във войната.

Принц Дьо Конти, братът на великия Конде, който завиждал на своя по-възрастен брат, без да може да се сравнява с него, херцог Дьо Лонгвил, херцог Дьо Бофор, херцог Дьо Буйон се били размърдали покрай непокорството на коадютора, следели новините, ласкаели се от възможността да се издигнат сред развалините на държавността и се надявали личните им подбуди да се окажат обслужени от заслеплението и действията на парламента, така че предложили нему услугите си. Горната камара назначила генерали на армия, която още не съществувала. Всеки вложил средства, за да набере бойци. Двайсет от новоназначените съветници били получили службите си от кардинал Дьо Ришельо. С дребнавост, често срещана при всяко съсловие, събратята им сякаш преследвали в тяхно лице паметта на Ришельо — отнасяли се отвратително към тях и дори не ги смятали за членове на парламента: наложило се и те да дарят по петнайсет хиляди ливри за разноски по войната и за да откупят търпимостта на събратята си.

Горната камара, анкетните комисии, комисиите по прошенията, сметната служба, службата по помощите, които толкова се надпреварвали да хулят нищожните и необходими данъци, а най-вече увеличението на разходите, което възлизало на не повече от двеста хиляди ливри, осигурили сума от близо десет милиона наши днешни пари за подкопаването на отечеството. Издадено било решение, разпореждащо да бъдат иззети всички пари на привържениците на двора. Така се сдобили с милион и двеста хиляди наши ливри. Дванайсет хиляди души били набрани с решение на парламента: от всяка коларска порта се полагали по един мъж и по един кон. Тази кавалерия била назована кавалерия на коларските порти. Коадюторът получил собствен полк, назован Коринтският полк, понеже коадюторът се водел архиепископ на Коринт.

Ако не били забъркани кралят на Франция, великият Конде, столицата на кралството, войната на Фрондата би била също тъй смехотворна, както войничката на кардиналите Барберини — никой си нямал представа защо се дрънка оръжие. Принц Дьо Конде обсадил сто хиляди буржоа с осем хиляди войници. Парижани се включили в бойните действия, накачени с пера и панделки; придвижването им било повод за насмешки от страна на запознати с този вид дейност хора. Срещнели ли двестатина души от кралската армия, удряли го на бяг. Всичко се обръщало на шега; Коринтският полк бил разбит от малък отряд и поражението било наречено първата битка на коринтяните.

Двайсетимата съветници, осигурили по петнайсет хиляди ливри, за своя чест били назовани петнайсетниците.

Херцог Дьо Бофор-Вандом, внук на Анри IV, народен любимец и маша, послужила за надигането на хората, популярен, но ограничен благородник, бил постоянно осмиван и от двора, та и от привърженици на Фрондата. Винаги го наричали краля на халите. Куршум предизвикал контузия на ръката му, а той я наричал конфузия.

В своите „Мемоари“ херцогиня Дьо Ньомур разказва как принц Дьо Конде представил на кралицата едно гърбаво джудже, въоръжено от глава до пети, и казал: „Ето генералисимуса на парижката армия.“ Така се подигравал на брат си принц Дьо Конти, който действително бил гърбав и когото парижани били избрали за свой генерал. Същевременно по-нататък самият Конде оглавил тези сили; госпожа Дьо Ньомур добавя, че цялата война заслужавала да бъде описана в комични стихове. Сам той я наричал „война на цукалата“.

Парижките бойци, които излизали от Париж и все се връщали бити, били посрещани с дюдюкане и кикот. Дребните поражения бивали смекчени с куплети и епиграми. Кабаретата и всевъзможните свърталища на разврата станали щабове, в които се водели военните съвети сред шеги, песни и разпътно веселие. Порокът дотам се бил отприщил, че една нощ водачите на Фрондата срещнали преносители на свето причастие по улицата, които отивали при някакъв човек; взели го за Мазарини и подгонили духовниците с удари с плоските страни на шпагите.

Най-сетне коадюторът, архиепископ на Париж, пристигнал веднъж на заседание на парламента с кинжал в джоба, чиято дръжка се виждала, и всички крещели: Ей го молитвеника на нашия архиепископ.

Херолд в бойно снаряжение бил изпратен до парижката порта „Сент Антоан“ заедно с низш благородник от обкръжението на краля, за да направи някакви предложения. Парламентът не пожелал да го приеме; същевременно допуснал в горната камара пратеник на ерцхерцог Леополд, който тогава бил във военен конфликт с Франция.

Посред тези смутове благородниците се срещнали при августинианците, определили представители и провеждали редовни събрания. Би могло да се предположи, че са ги посвещавали на реформи във Франция, на свикване на генералните щати — всъщност било заради някакво столче, което кралицата била дарила на госпожа Дьо Поне; може би никога не е имало по-ярко доказателство за лекомислието, в което биват упреквани французите.

Гражданските размирици, съсипали Англия тъкмо по онова време, отлично показват характерите на двете нации. Англичаните вложили в своите вътрешни смутове меланхолична страст и разумна ярост: те водели кървави боеве; всичко се решавало от желязото; за победените били издигнати ешафоди; кралят им, пленен при сражение, бил изведен пред съд, разпитан относно злоупотребата с властта, в която го обвинявали, осъден да я заплати с главата си и екзекутиран пред своя народ с такъв ред и при такова спазване на правните норми, все едно е бил осъден гражданин, сторил престъпление, без Лондон при тези страховити събития изобщо дори за миг да се сепне от бедствията, свързани с гражданските войни.

Обратно — французите се впускали в метежа от каприз, със смях: жени оглавявали фракциите; тъмните кроежи се извършвали и пропадали заради любовта. Херцогиня Дьо Лонгвил убедила едва-що станалия маршал на Франция Тюрен да поведе бунта на армията, която командвал от името на краля.

Това била същата армия, която известният херцог Фон Заксен-Ваймар бил набрал. Подир смъртта на ваймарския херцог тя била водена от граф Фон Ерлах, от стар род от бернския кантон. Тъкмо този граф Фон Ерлах дал въпросната армия на Франция и така придобил Елзас. Виконт Дьо Тюрен се опитал да го спечели — така Елзас щял да бъде загубен за Луи XIV, — но графът бил непреклонен; той удържал ваймарските бойци и те останали верни на клетвата си. Той дори бил натоварен от кардинал Мазарини да задържи виконта. Този велик човек, проявил невярност поради слабост, бил принуден да напусне като беглец предвожданата от него армия, за да се хареса на една жена, която се гаврела с неговата страст: вместо генерал на краля на Франция се превърнал в заместник на дон Естева де Тамаре и заедно с него претърпял поражение при Ретел от маршал Дю Плеси-Прален.

Известно е как маршал Д’Окенкур пише за цяла една крепост до херцогиня Дьо Монбазон: Перон е на най-красивата сред красавиците. Познати ни са стиховете на херцог Дьо Ларошфуко за херцогиня Дьо Лонгвил, когато при битката за „Сент Антоан“ го уцелват с мускет тъй, че за кратко губи зрението си:

За да ме люби тя, с очи да ме зове,

воювах и с крале — бих даже с богове.

В мемоарите на Нейно Височество четем писмо от нейния баща Гастон, херцог Д’Орлеан, адресирано тъй: До госпожите графини, лагерни маршалки в армията на моята дъщеря срещу оня Мазарини.

Войната спира и продължава много пъти; всички често се прехвърлят в противниковия лагер. Принц Дьо Конде връща победоносно в Париж двора, а сетне си доставя насладата да го презре, след като го е защитил; бидейки недоволен от наградите, удостоили славата и услугите му, най-бойко се присмива на Мазарини, опълчва се срещу кралицата и обругава пренебрежително управлението. Твърди се, че писал на кардинала: All’illustrissimo signor Faquino^[11]. Един ден му казал: Сбогом, Марс. Подканил някой си маркиз Дьо Жарсе да се обясни в любов на кралицата и се възмутил, че тя се осмелила да се обиди. Обвързал се с брат си принц Дьо Конти и с херцог Дьо Лонгвил, които пък изоставили Фрондата. В началото на регентството заговорът на привържениците на херцог Дьо Бофор бил назован заговор на важните; сговорът на Конде получил названието сговор на господарчетата, понеже искали да станат господари на държавата. От всички тия смутове единствената останала следа е прозвището господарче, с което порицават привилегированите и невъзпитани младежи, както и името фрондьори, прилагано към хулителите на някое управление.

Всички участници използвали долнопробни и отвратителни похвати. На Жоли, съветник в Шатле, впоследствие секретар на кардинал Дьо Рец, му хрумнало да си пореже ръката и да накара да стрелят с пистолет по каретата му, та да твърди, че от двора се били опитали да го убият.

Няколко дни по-късно, за да се получи разделение между фракциите на принц Дьо Конде и на фрондьорите, та да не се допусне те някога да се съюзят, стреляли с пушки по каретите на великия Конде и един от лакеите придружители паднал убит — това била подсилена жолиада. Кой ли е бил в дъното на тази странна постъпка? Дали са били поддръжници на Мазарини? Имало силни подозрения в тази насока. Парламентът обвинил кардинал Дьо Рец, херцог Дьо Бофор и стария Брусел, но ги оправдал.

Между фракциите имало сблъсъци, преговори и предателства. Всеки що-годе важен човек — или стремящ се да стане такъв — гледал да си уреди живота покрай обществената разруха; същевременно всички приказвали за общественото благо. Гастон завиждал на великия Конде за славата и на Мазарини — за възможностите. Конде нито обичал, нито уважавал останалите. Коадюторът на парижкото архиепископство искал да стане кардинал със съучастието на кралицата и така се приобщил към нея, за да получи тази идеща от чужбина титла, която не давала особен авторитет, но била внушителна. Тъй силни били предразсъдъците, щото и принц Дьо Конти, брат на великия Конде, искал да наложи червено шапче връз княжеската си коронка. Тъй могъщи били същевременно интригите, че някакъв си безроден и с нищо незаслужил абат на име Ларивиер се борел с принца за римското шапче. Ни единият, ни другият успели да се домогнат: принцът накрая презрял тази цел; Ларивиер пък предизвикал подигравки с честолюбието си. Спечелил го коадюторът, изоставяйки принц Дьо Конде на неприязънта на кралицата.

Въпросната неприязън се дължала единствено на дребни разногласия относно някои интереси помежду великия Конде и Мазарини. Конде не можел да бъде обвинен в престъпление срещу държавата; въпреки това го задържали в Лувъра — него, брат му Дьо Конти и родственика му Дьо Лонгвил, без никакви формалности, единствено защото Мазарини се боял от него. Тази постъпка противоречала на всякаква законност, но общественото разделение не признавало законите.

За да се справи с принцовете, кардиналът използвал коварство, което нарекли политическо. Фрондьорите били обвинени, че са се опитали да убият принц Дьо Конде; Мазарини му внушил, че става дума да бъде задържан един от съзаклятниците и да бъдат измамени фрондьорите; Негово Височество трябвало само да подпише заповедта за жандармите от гвардията да бъдат на място в Лувъра. Великият Конде подписал лично заповедта за своето затваряне. Тук ясно виждаме, че често политиката представлява просто лъжа, а ловкостта е да бъде предугаден лъжецът.

В „Животът на херцогиня Дьо Лонгвил“ четем, че кралицата майка се оттеглила в своето параклисче, докато залавяли принцовете, че накарала своя син краля, единайсетгодишен, да коленичи, и че двамата благочестиво се помолили Богу начинанието да премине успешно. Ако това бе постъпка на Мазарини, би представлявала гнусно деяние — за Анна Австрийска тя е била просто обичайна женска слабост. При жените благочестието е обвързано с любовта, с политиката, та дори и с жестокостта. Силните жени пренебрегват подобни ограничения.

Принц Дьо Конде е можел да управлява държавата, стига само да е пожелаел да се хареса; него обаче го е радвало да му се възхищават. Парижкото население, устроило барикади заради някакъв отчайващо тъп съветник-писар, запалило празнични огньове, когато защитникът, героят на Франция бил отведен в кулата във Венсен.

Показателно до каква степен хората се объркват при различните събития било, че затварянето на тримата благородници, което уж трябвало да уталожи противоречията, ги засилило. Майката на принц Дьо Конде, осъдена на изгнание, останала в Париж въпреки волята на двора и подала прошение до парламента. Изложена на безбройни опасности, съпругата му намерила убежище в град Бордо; херцозите Дьо Буйон и Дьо Ларошфуко й помогнали да разбунтува града, а освен това тя призовала на оръжие и Испания.

Цяла Франция си искала отново своя велик Конде. Ако той бил изникнал тогава, с двора щяло да бъде свършено. Гурвил, който от обикновен камердинер на херцог Дьо Ларошфуко се бил издигнал значително поради своята сърцатост и предпазливост, измислил сигурен начин затворените тогава във Венсен благородници да бъдат освободени. Един от съзаклятниците сглупил, изповядвайки се на свещеник, привърженик на Фрондата. Нещастният свещеник съобщил на коадютора, който по онова време бил противник на великия Конде. Начинанието пропаднало, понеже тайната на изповедта не била запазена — нещо обичайно за гражданските войни.

От мемоарите на държавния съветник Льоне, не особено известни, но твърде любопитни, виждаме как в тези времена на развихрил се произвол, на смутове, безчинства, та дори и безбожие свещениците все още са имали влияние над духовете. Той съобщава как в Бургундия високопоставеният духовник от „Сент Шапел“, привързан към принц Дьо Конде, предложил помощта си, като щял да повлияе на всички, произнасящи проповеди от амвона, да говорят добро за него, а също така свещениците да ратуват за него при изповед.

За да изтъкне още по-добре що за нрави е имало тогава, той казва как, когато съпругата на великия Конде отишла да потърси убежище в Бордо, херцозите Дьо Буйон и Дьо Ларошфуко я пресрещнали начело на тълпа млади благородници, които й проглушили ушите с викове: Да живее Конде! При това добавяли неприлично прозвище на Мазарини и я молели да присъедини гласа си към техните гласове.

Година по-късно (13 февруари 1651 г.) същите фрондьори, които предали великия Конде и другите благородници на свенливата мъст на Мазарини, заставили кралицата да ги освободи и да прогони от кралството своя първи министър. Мазарини лично отишъл до Хавър, където били задържани те, и бил приет от тях с напълно заслужено презрение; после той се оттеглил в Лиеж. Конде се завърнал в Париж под овациите на същото онова население, което тъй го било възненавидяло. С присъствието му отново настъпил подем на заговорите, раздорите и убийствата.

Кралството тляло тъй още няколко години. Управленските мерки почти винаги били слаби и несигурни; то сякаш всеки миг щяло да рухне; само че бунтовниците така и не се обединили — и това спасило двора. Коадюторът, който бил ту приятел, ту неприятел на принц Дьо Конде, подбудил против него част от парламента и от народа: той дори се осмелил същевременно да служи на кралицата и да бъде противник на принца, като същевременно я тормозел, заставяйки я да изпъди кардинал Мазарини, който се оттеглил в Кьолн. Следвайки противоречивото поведение на слабите управления, кралицата насила приемала неговите услуги и оскърбления, дарявайки с кардиналски сан същия този коадютор, подбудител на барикадите, който принудил кралското семейство да напусне столицата и да я обсади.