Волтер
Векът на Луи XIV (29)

Глава XXVIII
Продължение на анекдотите

Луи XIV преживявал болката сред хората: показвал се както обикновено; ала тайно дълбоката печал от всички тия нещастия го владеела и предизвикала у него гърчове. Загубите на близките му се случили подир една злощастна война, преди още той да се е споразумял за мир, във време, когато кралството било изтерзано от недоимък. Нито за миг той не се поддал пред натиска.

Останалата част от живота му била печална. Финансите не били в ред и той не успял да се справи с тях, сърцата се отвърнали от него: доверието му в жестокия йезуит Льотелие съвсем ги разбунило. Забележителното е, че народът, простил му всички негови любовници, не му простил за неговия изповедник. През последните три години от живота си той погубил в паметта на повечето си поданици всичко велико и достойно, което бил извършил.

Понеже бил лишен от почти всички свои деца, нежността му спрямо херцог Дю Мен и спрямо графа на Тулуза, които бил признал като свои, нараснала и той стигнал дотам да ги обяви за наследници на короната — тях и потомците им, — поради липса на чистокръвни принцове, с едикт, който бил регистриран без нито едно възражение през 1714 г. Така законът на естеството смекчавал закона на традицията, лишаваща извънбрачните деца от всякакви права за наследство по линия на баща им. Кралете не са подвластни на този закон. Той сметнал, че може да стори за своята кръв онова, което бил направил за множество свои поданици; най-вече решил, че може да постанови спрямо две свои деца наложеното чрез парламента без противопоставяне спрямо принцовете от лотарингския род. През 1715 г. изравнил по кръв своите бастарди с чистокръвните принцове. Знаем за по-нататъшния процес на принцовете по кръв спрямо узаконените принцове. Те запазват в свое лице и за своите деца честта, дадена им от Луи XIV: съдбините на потомството им ще зависят от времето, от заслугите и от късмета.

Към средата на месец август 1715 г. на връщане от Марли Луи XIV бил покосен от болестта, сложила край на дните му: краката му се подули; започнала гангрена. Граф Стеър, посланикът на Англия, в съответствие с обичаите на своята нация сключил облог, че кралят няма да преживее септември. Тогава херцог Д’Орлеан, който пътувал съвсем сам до Марли, се възрадвал на вниманието на целия двор. Някакъв лечител дал на краля в последните дни на болестта еликсир, който съживил силите му; той започнал да се храни и лечителят обявил, че ще оздравее. Тълпата около херцог Д’Орлеан начаса се стопила. Херцог Д’Орлеан заявил: „Ако кралят яде повторно, няма да ни остане никой.“ Ала болестта била смъртоносна. Били взети мерки абсолютен регент да стане херцог Д’Орлеан. Кралят му бил поверил твърде ограничена власт чрез завещанието си, депозирано в парламента, всъщност го бил поставил за председател на регентски съвет, в който той щял просто да има решаващ глас; все пак му казал: „Съхранявам всички права, които имате по рождение.“^[1] Той явно не е вярвал, че по закон при малолетие може да се даде безпределна власт на предполагаемия наследник на кралството.

Върховната власт, посредством, която може да се злоупотреби, е опасна; ала още по-опасна е споделената власт. Смятал е, че след като приживе са му се подчинявали напълно, ще бъде тъй и подир смъртта му, без да си спомни как е било отречено завещанието на неговия баща.

Прочее, едва ли някой не знае с какъв величав дух е срещнал наближаващата смърт, изричайки пред госпожа Дьо Ментьонон: „Мислех, че се умира по-трудно.“ На слугите си казал: „Защо плачете? Да не сте ме мислили за безсмъртен?“ Издал спокойно заповеди за куп неща, включително и за погребението си. Онзи, който има множество свидетели при своята смърт, винаги умира храбро. През време на последното си заболяване Луи XIV написал музика за De profundis, която трябвало да бъде изпята за него. Смелата нагласа, при която Луи XIV посрещнал своя край, била лишена от показността, проявявана през целия му живот: смелостта му стигнала дотам, та да признае грешките си. Неговият следовник запазил завинаги изписаните край постелята забележителни слова, които монархът изрекъл, държейки го в обятията си в своето легло. Тези слова са невярно предадени във всички истории; ето достоверен препис от тях:

Скоро ще бъдете крал на голямо кралство. Най-силно Ви съветвам никога да не забравяте за задълженията си към Бога: помнете, че Той Ви е дал всичко, което сте. Стремете се към мир с Вашите съседи: аз твърде обичах войните; не ми подражавайте в това отношение, както и по отношение на прекомерните разходи, които правех. Съветвайте се за всичко и се стремете да различите най-доброто, за да го следвате неизменно. Облекчете народа колкото се може по-скоро, сторете онова, което аз за жалост не съумях да свърша и т.н.

Тази реч е твърде далеч от дребнавостта, която му се приписва в някои мемоари.

Укоряват го, че е носил по себе си реликви в последните години от своя живот. По дух той е бил велик; ала неговият изповедник, стоящ твърде по-низко от него, го научава на тези обичаи, които изглеждат недостойни и не се практикуват в наши дни, за да го впримчи по-успешно в своите домогвалия; впрочем тези реликви, които е имал слабостта да носи, му били дадени от госпожа Дьо Ментьонон.

Макар животът и смъртта на Луи XIV да са славни, за него не съжаляваха толкова, колкото му се полагаше. Привързаността към новото, доближаването до едни времена на малолетие, при които всеки е жадувал да спечели нещо, конституционният спор, вгорчил отношенията — всичко това доведе дотам, че новината за смъртта му бе приета с чувства, надхвърлящи дори безразличието. Видяхме как народът, който през 1686 г. моли със сълзи на очи небесата да излекуват болния му крал, следваше траурната му процесия по доста по-различен начин. Твърди се, че неговата майка кралицата му била казала един ден, докато бил още дете: „Синко, приличайте на вашия дядо, а не на вашия баща.“ Кралят попитал защо, а тя отвърнала: „При смъртта на Анри IV хората са плакали, а при смъртта на Луи XIII се смееха.“^[2]

Укорявали са го за дребнавост, за суровостта, с която се е отнесъл към янсенизма, за високомерието спрямо чужденците в периодите на успехи, за слабостта му към значителен брой жени, за прекомерната строгост в личните дела, за лековатост при обявяването на войни, за опожаряването на Пфалц, за преследванията срещу привържениците на реформаторството; въпреки това значимите му качества и дела натежават впоследствие във везните пред грешките: времето, което прави хорските оценки по-зрели, е положило печат върху неговата слава и въпреки изписаното против него името му не ще бъде споменавано с неуважение и без с това име да се свързва представата за един навеки паметен век. Ако владетелят бъде разгледан в личния си живот, действително той може да бъде сметнат за прекалено привързан към своето величие, ала любезен; той не оставя своята майка да управлява, ала изпълнява спрямо нея синовния си дълг и спазва външно благоприличие спрямо своята съпруга — той е добър баща, добър властник, винаги почтен на обществено равнище, работлив, що се отнася до управлението, точен в делата, разумен, красноречив и с едно достойно и приятно поведение.

Отбелязал съм, че никога не е произнасял слова, каквито му приписват, когато първият камердинер благородник и отговарящият за гардероба се спречкват, за да го обслужат: „За мен е все едно кой от моите слуги ще ме обслужи!“ Подобни груби думи няма как да бъдат изречени от един възпитан и внимателен мъж, какъвто той е бил, и ни най-малко не звучат редом с казаното един ден във връзка с дълговете на херцог Дьо Ларошфуко: „Защо не се обърнете към вашите приятели?“ Ето едно напълно различно изказване, което само по себе си не е без стойност и бива допълнено от полица за петдесет хиляди екюта.

Изобщо не е истина, че бил писал на херцог Дьо Ларошфуко: „Хваля Ви като Ваш приятел и като Ваш крал Ви поверявам длъжността да отговаряте за моя гардероб.“ Историците го възхваляват за това писмо: това означава да не се разбира колко неделикатно е, колко неприятно е да се каже на оня, чийто господар е някой, че сте негов господар. Това би било уместно спрямо разбунтуван поданик; това би било нещо, което Анри IV би могъл да заяви на херцог Дьо Майен подир възстановяването на мирните отношения. Това писмо е дело на секретаря на кабинета Роз; кралят е бил с твърде изискан вкус, за да го изпрати. Тъкмо този добър вкус го кара да заличи пищните надписи, с които Шарпантие от Френската академия украсява картините на Льобрен в галерията във Версай: Невероятното преминаване през Рейн, Великолепното превземане на Валансиен и пр. Кралят усеща: Превземането на Валансиен, Преминаването през Рейн казват повече. Шарпантие е бил прав да украси с надписи на нашия език паметни за отечеството му мигове; единствено ласкателството е било в повече при изпълнението.

Съхранени са някои отговори, някои думи от владетеля, които са незначителни. Твърди се, че когато решава да премахне калвинизма във Франция, той бил заявил: „Дядо ми е обичал хугенотите и не се е боял от тях; баща ми не ги обичаше и се боеше от тях; аз не ги обичам и не се боя от тях.“

Когато през 1668 г. поверява на господин Дьо Ламоаньон, отговарящ за прошенията дотогава, поста на първи председател на парижкия парламент, той му казва: „Ако познавах по-свестен човек и по-достоен поданик, бих избрал него.“ Използва почти същите думи, когато дава Парижката архиепископия на кардинал Дьо Ноай. Достойното в тези слова е, че са верни и в тях се усеща полъхът на добродетелта.

Твърди се, че безразсъден проповедник го посочил един ден във Версай: подобна дързост е неуместна дори спрямо частно лице, та какво остава за краля. Смята се, че Луи XIV се задоволил да му каже: „Отче, нямам нищо против да бъда причастен към проповедта, но не и да ми се проповядва.“ Независимо дали това е изречено, или не, то може да послужи като урок.

Той винаги се изразявал благородно и точно, проявявал самонаблюдение пред публика, както и при делата си като суверен. Когато херцог Д’Анжу отишъл да владее Испания, му казал, за да ознаменува съюза, сключен вече между двете нации: „Отсега нататък няма Пиренеи.“

Със сигурност нищо не може да изрази характера му по-добре от следното съчинение, изцяло дело на ръката му:

Често кралете са принудени да вършат неща против волята си и така се наранява тяхната природа. Трябва да им бъде приятно да доставят удоволствие, трябва често да наказват, както и да погубват хора, на които иначе биха желали доброто. Интересите на държавата стоят над всичко. Човек трябва да проявява насилие над увлеченията си и да не се поставя в положение да се самоупреква при важни обстоятелства, че е можел да постъпи по-добре; ала някои частни интереси са ме възпрепятствали и са ме склонявали към възгледите, каквито е трябвало да имам спрямо величието, доброто и могъществото на държавата. Нерядко нещата са мъчителни; има и деликатни, които не е лесно да бъдат разрешени; представите някой път са смътни. Докато това трае, може да не се взима решение; ала щом убеждението съпътства нещо и като че е ясно кое е най-доброто, то трябва да се следва; така успявах често в предприетото от мен: сторените от мен грешки, които са ми причинявали безкрайна болка, са били винаги поради мекосърдечие, поради небрежно склоняване към мнението на други. Няма нищо по-опасно от слабостта, каквато и да е тя. За да заповядваме на другите, трябва да се издигнем над тях; след като сме чули всичко от всички страни, трябва да направим своята преценка, без да се тревожим, като се стремим винаги да не разпореждаме или изпълняваме нищо, което да е безчестно за самите нас, за характера ни, както и за величието на държавата. Добронамерените владетели, запознати отчасти с делата, било то от опит, било то от проучвания и голямо старание да докажат способностите си, откриват толкова различни възможности да дадат знак за себе си, че трябва много да внимават и да полагат пълно старание във всичко. Нужно е да се самоопазим, да не се поддаваме на увлечения и винаги да се пазим от своята природа. Занаятът на краля е велик, благороден, ласкателен, когато се чувстваме достойни да се справим с всичко, което той ни налага; ала и при него има скърби, умора, безпокойство. Понякога несигурността ни хвърля в отчаяние; а когато сме отделили нужното време за проучването на даден въпрос, трябва да се произнесем по него и да вземем най-доброто според нас решение^[3].

Когато човек обзира държавата, той работи за себе си; онова, което е добро за нея, е славно за него; когато тя е щастлива, въздигната и могъща, венчаният за нея е прославен и съответно трябва повече от поданиците си, както спрямо него, така и спрямо тях, да разполага с всичко най-приятно в своя живот. Ако човек е сбъркал, трябва колкото се може по-скоро да поправи своята грешка без никакви странични преживявания, дори без доброта.

През 1671 г. един мъж, който бе държавен секретар и отговаряше за чужденците, умря: беше способен, но не и безгрешен; все пак неизменно се справяше добре с този тъй важен пост.

Разсъждавах известно време кого да натоваря с тази длъжност; след като проучих нещата, сметнах, че най-способен би се оказал един мъж, който дълго бе служил в посолства.

Призовах го. Изборът ми бе одобрен от всички: това не се случва винаги. Щом той се върна, му дадох длъжността. Познавах го само от репутацията му и от някои задачи, с които го бях натоварил и които той бе изпълнил добре; ала работата, която му бях възложил, се оказа прекалено голяма и необхватна за него. Не се възползвах от всички предимства, които бих могъл да вкарам в действие, изцяло от мекосърдечие и от доброта. Накрая се наложи да му заповядам да се оттегли, понеже всичко, което той правеше, бе в ущърб на величието и силата, която човек трябва да има, изпълнявайки заповедите на един крал на Франция. Ако бях взел решение да го освободя по-рано, щях да избегна сполетелите ме неприятности и нямаше да се самоупреквам, че мекосърдечието ми спрямо него е навредило на държавата. Споменавам тази подробност, за да дам пример за изложеното по-горе.

Този тъй ценен, досега непознат документ, разкрива пред бъдните поколения честността и човечността на неговата душа. Може дори да се каже, че той съди сам себе си прекалено сурово и не е имало защо да се самоукорява относно господин Дьо Помпон, след като дейността на министъра и репутацията му са определили избора на владетеля, получил пълно потвърждение; щом той се тюхка за избора на господин Дьо Помпон, който поне е имал щастието да му служи в най-славните времена, как ли се е измъчвал заради господин Дьо Шамияр, чието министеруване е тъй злощастно и осъдено от всички?

Той написва доста подобни съчинения, както за да си направи сам равносметка, така и заради възпитанието на дофина, херцог на Бургундия. Разсъжденията следват събитията. Той е можел да се доближи повече до съвършенството, към което е имал доблестта да се стреми, ако си бе изградил една философия, надхвърляща обичайната политика и предразсъдъците; ала въпреки множеството векове тъй малко владетели са изповядвали подобна философия, че е простимо за кралете, дето не я познават, щом тя е неведома дори за частните лица.

Ето част от наставленията, които дава на своя внук Фелипе V, който заминава за Испания: писани са набързо, с небрежност, която разкрива душата по-добре от премереното слово: тук личи и бащата, и кралят.

Обичайте испанците и всички Ваши поданици, обвързани с Вашата корона и с Вашата личност. Не отдавайте предпочитание на онези, които ще Ви ласкаят повече; уважавайте онези, които за блага цел биха си позволили да не Ви се понравят: това са Вашите истински приятели.

Дарете с щастие поданиците си; съответно водете войни само ако сте принуден, след като прецените и претеглите добре всички основания за това във Вашия съвет.

Постарайте се да укрепите финансите; бдете над Индия и над вашите флоти; мислете за търговията: живейте в плътен съюз с Франция, нищо не е по-добро за нашите сили от този съюз, срещу който никой не би устоял^[4].

Ако стигнете до война, бъдете начело на войските си.

Помислете как да възстановите навсякъде Вашите военни части, първо тези във Фландрия.

Никога не изоставяйте делата заради удоволствията; въведете за себе си някакъв ред, който да Ви осигурява време за свобода и развлечения.

Най-невинни развлечения са ловът и приятното прекарване в някоя селска къща, стига да не харчите прекалено.

Вниквайте във въпросите при обсъждането им; отначало изслушвайте, без да взимате решения.

Когато натрупате повече познания, помнете, че Вие решавате; ала какъвто и опит да имате, винаги изслушвайте всички мнения и разсъждения във Вашия съвет, преди да вземете дадено решение.

Направете всичко възможно, за да опознаете най-важните хора, та да ги използвате при нужда.

Старайте се вицекралете и губернаторите Ви да бъдат винаги испанци.

Отнасяйте се добре с всички, не наскърбявайте никого, ала отличавайте качествените и заслужили хора.

Засвидетелствайте признателност към покойния крал, както и към всички, които са били на мнение да изберат Вас за негов наследник.

Имайте голямо доверие в кардинал Порто Кареро и покажете благодарност към неговото поведение.

Не забравяйте Бедмар, един достоен човек, който ще умее да Ви служи.

Имайте пълно доверие в херцог Д’Аркур; той е оправен и почтен, ще Ви дава съвети, които ще Ви бъдат неизменно от полза.

Грижете се сред французите да цари ред.

Отнасяйте се добре към слугите си, но не бъдете фамилиарен с тях и не им имайте голяма вяра. Използвайте ги, докато са разумни, уволнявайте ги при най-дребна грешка и никога не им давайте предимство пред испанците.

Поддържайте с вдовстващата кралица единствено отношения, каквито няма как да избегнете. Постарайте се тя да напусне Мадрид и да остане в Испания. Където и да се намира, следете поведението й и я възпрепятствайте да се намесва в каквото и да било. Онези, които поддържат връзка с нея, смятайте за подозрителни.

Винаги обичайте Вашите роднини: помнете колко мъчно им е било да се разделят с Вас; поддържайте близки връзки с тях както по отношение на важните, така и по отношение на маловажните въпроси. Искайте от нас онова, от което бихте имали нужда или което бихте желали да имате, а не се намира при Вас; така ще постъпваме спрямо Вас и ние.

Никога не забравяйте, че сте французин и онова, което може да Ви сполети. След като подсигурите властта над Испания посредством Вашите потомци, посетете Вашите владения, идете до Неапол и до Сицилия, минете през Милано и елате във Фландрия^[5]; това ще е повод да се видим отново. Засега посетете Каталуния, Арагон и други места: вижте какво може да се направи за Сеута.

Хвърлете малко пари на народа, когато се окажете в Испания, особено при влизането в Мадрид.

Не издавайте изумлението си пред необичайните лица, които ще срещнете, не им се подигравайте: всяка страна си има особености и скоро ще свикнете с неща, които отначало са Ви слисали.

Доколкото е възможно, отказвайте милост на онези, които дават пари, за да я получат. Дарявайте според добрия случай, щедро; не приемайте подаръци, освен ако са незначителни. Ако някой път няма как да избегнете дар, отвърнете с по-значим на онези, които са Ви дарили, след като изминат няколко дни.

Притежавайте ковчеже, чийто ключ да имате единствено Вие и в което да съхранявате лични неща.

Завършвам с едно от най-важните наставления, които мога да Ви дам. Не се оставяйте да Ви водят; бъдете господар: нямайте никога фаворит или министър-председател. Изслушвайте, допитвайте се до Вашия съвет, но решавайте Вие. Бог, който Ви е направил крал, ще Ви даде нужното просветление, докато намеренията Ви са праведни^[6].

Като личност Луи XIV е по-скоро точен и достоен, отколкото оцветен; впрочем от един крал се очаква не да говори паметни неща, а да ги върши. Необходимото при всеки високопоставен човек е да не допуска никой да остане недоволен от общуването с него и да бъде приятен за всички, с които се е срещал. Никой не може непрестанно да върши добрини, ала винаги могат да се казват приятни неща. Той имал чудесен навик в това отношение: между него и двора имало постоянен обмен на изящество във величието, без никога да се достига до пошлост, на изтънчен стремеж към служение и желание да се харесаш, без да има принизяване. Особено спрямо жените той бил внимателен и учтив, давайки пример на придворните; а и никога не пропускал случай да поласкае словесно самолюбието на мъжете тъй, че думите да останат дълговечни в паметта им и да поощряват съревнованието помежду им.

Веднъж твърде младата все още херцогиня на Бургундия при късната закуска видяла един много грозен офицер и се пошегувала обилно и високомерно с неговата грозота. Кралят високо заявил: „Госпожо, за мен той е един от най-красивите мъже в кралството ми, тъй като е сред най-храбрите.“

Един офицер настойник, който бил грубоват и не бил смекчил поведението си дори в двора на Луи XIV, изгубил ръката си при военни действия и се оплакал на краля, който иначе го бил възнаградил, доколкото било възможно, за откъснатата ръка: „Ще ми се да бях изгубил и другата и да не служа повече на Ваше Величество.“ Кралят му отвърнал: „Бих бил огорчен от това и заради вас, и заради мен.“ Думите били последвани от оказана милост. До такава степен нямал обичай да говори неприятни неща, които са смъртоносни стрели в устата на един владетел, че не си позволявал дори най-невинни и леки насмешки, докато частни лица всекидневно сипят жестоки и пагубни забележки.

Допадали му и бил истински ценител на изобретателни импровизации и приятни песни; понякога сам за миг съчинявал мънички пародии по любими за момента мелодии, като тази например:

При малкото ми братче

е канцлерът Серан

ненужен; тук обаче

премъдрият Боафран

изпълня бол задачи.

Както и тази, измислена един ден, когато разпуснал съвета:

Без полза тоз съвет пред него предстои;

щом кучката зове, зарязва всичко той,

че нищо не важи пред ловния й вой.

Тези дреболии ни помагат да видим, че духовните развлечения са били едно от удоволствията на неговия двор, че е бил въвлечен в тези удоволствия и е умеел да води човешки живот като частно лице, също както е бил монарх сред театъра на нашия свят.

Писмото му до архиепископа на Реймс относно маркиз Дьо Барбезийо, макар и съчинено твърде небрежно, е по-почетно за неговия характер дори от най-възвишените слова спрямо неговия дух. Той назначил младия мъж за държавен секретар по военните дела, на поста на неговия баща маркиз Дьо Лувоа: скоро проявил недоволство от поведението на новия държавен секретар и пожелал да му направи забележка, без да го наскърбява прекалено; за целта се обърнал към неговия чичо, архиепископа на Реймс; помолил го да отправи предупреждение към своя племенник. Тук говори всеосведоменият господар, и то с бащински тон. Казва следното:

Зная колко много дължа на паметта на господин Дьо Лувоа^[7], ала ако Вашият племенник не промени поведението си, ще бъда принуден да взема някакво решение. За мен би било тягостно, но ще го взема. Той има дарби, ала не ги използва добре. Вместо да работи, се заседява твърде често вечер да гощава принцовете; пренебрегва работата заради удоволствията си; кара офицерите да чакат твърде дълго в преддверието му; говори им надменно, понякога грубо.

Ето какво е останало в паметта ми от това писмо, чийто оригинал съм виждал навремето: оттук личи, че Луи XIV не се е водил по ума на своите министри, както смятат някои, а е умеел да ръководи министрите.

Обичал хвалебствията, а не е и лошо един крал да ги обича, защото в такъв случай се стреми да ги заслужи: ала Луи XIV невинаги ги приемал, когато били прекалени. Веднъж нашата академия, която неизменно му докладвала какви теми предлага за своите награди, му представила следната: „Коя от всички добродетели на краля е за предпочитане?“ Кралят се изчервил и не се съгласил да се пише по темата. Търпял пролозите на Кино̀, ала това било през ярките дни на славата му, когато опиянението на нацията извинявало неговото. Вергилий и Хораций от признателност, а Овидий поради недостойна слабост са отрупвали Август с къде-къде по-големи похвали, та и по-незаслужени, ако си припомним проскрипциите.

Ако Корней бе заявил в покоите на кардинал Дьо Ришельо пред някой придворен: „Кажете на господин кардинала, че разбирам от стихове повече от него“, министърът никога не би му простил; докато Депрео казал същото открито пред краля при спор, възникнал относно няколко стиха, които кралят смятал за добри, а Депрео не харесвал. „Той е прав — рекъл кралят, — разбира повече от мен.“

Херцог Дьо Вандом съжителствал с Вилие, човек луд по насладите — от онези, които парадират с цинично свободолюбив; живеели заедно в апартамента му във Версай, наричан покои на Вилие-Вандом. Този мъж обругавал гласно вкуса на Луи XIV по отношение и на музиката, и на живописта, и на архитектурата, и на градинарството. Независимо дали кралят засаждал горичка, дали мебелирал покои или изграждал фонтан, Вилие смятал всичко за зле изпълнено и се изразявал непремерено. Кралят казвал: „Странно е, че Вилие е избрал да обитава моя дом, а същевременно се подиграва на всичко, което върша.“ Веднъж го срещнал из градините и му рекъл, сочейки обновленията: „Е, нима това тук няма щастието да бъде харесвано от вас?“ „Не“ — отвърнал Вилие. „Все пак — отбелязал кралят — на немалко хора им допада.“ „Може и да е тъй — отговорил Вилие, — всеки си има мнение.“ Кралят се разсмял и заявил: „Няма как човек да се хареса на всички.“

Веднъж Луи XIV играел на табла и се паднал калъч: взели да спорят; придворните си мълчали. Появил се граф Дьо Грамон. „Отсъдете вие“ — рекъл му кралят. „Сир, не сте прав“ — казал графът. „Как може да твърдите това, без да сте разбрали за какво става дума?“ „Ха, сир, не виждате ли, че ако би имало и най-малкото съмнение, всички тия господа биха ви подкрепили?“

Херцог Д’Антен се отличил през този век с умението не да говори ласкателни неща, а да ги върши. Кралят бил отишъл да спи в Пти Бур; изказал се зле за една алея с дървета, поради която реката не се виждала. Херцог Д’Антен наредил да я изсекат през нощта. Когато се събудил, кралят се удивил, че разкритикуваните от него дървета вече ги няма. Херцогът отвърнал: „Ваше Величество ги осъди, затова и не ги вижда вече.“

Споменавали сме другаде как същият този мъж, забелязвайки, че една доста голяма гора в края на канала във Фонтенбло не се харесва на краля, избрал момента на една разходка и след като всичко било подготвено, дал заповед за рязане на дърветата и за един миг те рухнали. Това са черти не на ласкател, а на хитроумен придворен.

Луи XIV бива обвиняван в непоносимо високомерие, тъй като в основата на неговата статуя на площад „Виктоар“ има кръг от оковани роби. Тази статуя обаче не е поръчана от него, нито пък онази, която се намира на площад „Вандом“^[8]. Статуята на площад „Виктоар“ е паметник за размаха и признателността на първия маршал Дьо Лафьояд към неговия суверен; той похарчва за нея петстотин хиляди ливри, които биха представлявали днес един милион, а градската община добавя още толкова, за да бъде разчистен площадът. Става тъй, че по погрешка великолепието на тази статуя се приписва на Луи XIV, а благородните подбуди на маршала биват оценени като суета и ласкателство.

Говорело се все за четиримата роби; те всъщност представляват обуздани пороци, както и победени нации: дуелите са премахнати, ереста е унищожена. Надписите свидетелстват за това; те са знак и за обединението на морските пространства, и за Неймехенския мир; те говорят повече за благи дела, отколкото за военни подвизи. Впрочем за скулпторите е стар похват да ваят роби в краката на кралските статуи. По-добре би било там да се показват свободни и щастливи граждани, ала роби има в Париж и в краката на милостивия Анри IV, и на Луи XIII; такива стоят и в Ливорно под статуята на Фердинанде де Медичи, който със сигурност не е оковал нито една нация; личат и в Берлин под статуята на един благороден избирател, отблъснал шведите^[9], без да завоюва някакви земи.

Съседите на Франция, а и самите французи, съвсем несправедливо винят Луи XIV за този похват. Надписът Viro immortali, „на безсмъртния мъж“ се смята за идолопоклоннически, като че думата обозначава нещо друго, а не безсмъртна слава! Надписът на Вивиани на флорентинската му къща AEdes a Deo datae, „дом, дарен от бог“ изглежда доста по-идолопоклоннически: всъщност обаче е само намек за името Дийодоне и за стиха на Вергилий: Deus nobis haec otia fecit^[10].

Колкото до статуята на площад „Вандом“ тя е издигната от парижката община: латинските надписи, изпълващи четирите страни на постамента, представляват доста по-грубовати възхвали в сравнение с тези на площад „Виктоар“. Там четем, че Луи XIV само в краен случая прибягвал до оръжие. Той недвусмислено опровергава този комплимент на смъртното си ложе със слова, които ще бъдат запомнени, за разлика от тези надписи, на които дори не е обърнал внимание и които са просто дело, принизяващо неколцина литератори.

Кралят възнамерявал да използва постройките на този площад за обществена библиотека. Площадът бил по-обширен; поначало имал три страни, оформени от огромен палат с вече издигнати високи стени, ала бедите от 1701 г. заставили общината да строи домове за частни лица върху развалините на започнатия дворец. Така не е завършен и Лувърът; също и фонтанът и обелискът, които Колбер възнамерявал да издигне срещу арката на Перд, си останали само скици; така и красивата арка при „Сен Жерве“ си остава потулена, и за много парижки паметници можем само да съжаляваме.

Нацията искала Луи XIV да предпочита Лувъра и столицата пред двореца във Версай, наричан от херцог Дьо Креки „незаслужил фаворит“. Потомците се възхищават с благодарност на величието, предназначено за зрителите, ала към възхищението се добавя критика, като се вижда какво великолепие и каква липса на съвършенство е разгърнал Луи XIV за своето извънградско обиталище.

От всичко, което сме изтъкнали дотук, личи, че монархът е обичал величието и славата във всичко. Владетел, извършил велики дела като него, който би бил също и сдържан, и скромен, би бил първенец помежду кралете, а Луи XIV би се наредил след него.

Когато той съжалява на смъртния си одър, че с лекота е започвал войни, трябва да отбележим, че не се е ръководил от събитията; измежду всички негови войни най-справедливата и най-необходимата, войната от 1701 г., е единствената, довела до беди.

Освен Негово Височество от своя брак той има двама сина и три дъщери, умрели като деца. Любовните му връзки са по-щастливи; само две от извънбрачните му деца умират в младенческа възраст; осем други биват узаконени, пет имат и потомство. Той има от една госпожица, обвързана с госпожа Дьо Монтеспан, една непризната дъщеря, която омъжва за благородник от версайската си свита на име Дьо Лакьо.

Доста правдоподобни са съмненията, че една монахиня от абатство Море е била негова дъщеря: била доста мургава и приличала на него. Кралят я настанил в манастира, като й дал зестра от двайсет хиляди екюта. Собствените й предположения за нейния произход я карали да си придава важност, от която нейните предстоятелки се оплаквали. При едно пътуване до Фонтенбло госпожа Дьо Ментьонон посетила манастира Море; стремейки се да вдъхне повече скромност на тази монахиня, направила, каквото могла, за да я разубеди относно представата, подхранваща нейната гордост. „Госпожо — заявила й въпросната личност, — щом дама с вашето положение си прави труда да дойде нарочно тук, за да ме осведоми, че не съм дъщеря на краля, това значи, че съм тъкмо такава.“ В манастира Море все още помнят този анекдот.

Един философ би се отвратил от толкова подробности, ала любопитството, тази тъй присъща на всички хора слабост, почти престава да бъде несъвършенство, когато е насочено към времена и люде, привличащи взора на потомците.