Волтер
Векът на Луи XIV (10)

Глава IX.
Завоюване на Франш Комте. Аахенски мир

1668 г. Забавленията били в разгара си в предградието Сей Жермен, когато посред зима, през месец януари, всички с почуда съзрели как войски се придвижват навсякъде, сноват по пътищата на Шампан, из трите епископства: артилерийски лафети и каруци с боеприпаси се спирали с различни задачи по друма, който свързва Шампан и Бургундия. В тази част на Франция царяло небивало оживление, без да се знае основанието му. Чужденците поради интересите си, а придворните от любопитство измисляли какви ли не предположения; в Германия се тревожели: никой нямал понятие за какво са цялата тая подготовка, тия необичайни придвижвания. Тайната на проекта никога не е била съхранявана тъй плътно, както при този ход на Луи XIV. Най-сетне на втори февруари той напуска Сен Жермен заедно с младия херцог Д’Анген, син на великия Конде, и с неколцина придворни; останалите офицери вече били при войските. Пътува на кон без големи почивки няколко дни и достига до Дижон. На същия ден двайсет хиляди мъже, дошли по двайсет различни пътя, се озовават във Франш Комте, на няколко левги от Безансон, а начело е великият Конде, като главен помощник му е Монморанси-Бутвил, неговият приятел, станал вече херцог на Люксембург, неизменно свързан с него в добри и в лоши времена. Люксембург бил ученик на Конде в изкуството на войната, тъкмо той заради качествата му го наложил на краля, който не го одобрявал.

Покрай внезапното начинание имало и интриги: принц Дьо Конде завиждал на славата на Тюрен, а Лувоа — на благоразположението, което кралят хранел към него; Конде завиждал като герой, а Лувоа — като министър. Принцът, губернатор на Бургундия, която граничи с Франш Комте, възнамерявал да овладее областта зиме, за по-кратко време, отколкото било нужно на Тюрен през последното лято, за да завоюва френска Фландрия. Първоначално споделил проекта си с Лувоа, който го възприел възторжено, като отстранил от работата Тюрен и го изкарал ненужен — при това служел на своя господар.

Тази провинция, където парите тогава все не били достатъчно, била иначе твърде плодородна, гъстонаселена, по дължина достигала четирийсет левги, а на ширина двайсет, наричала се Франш^[1] и наистина била такава: кралете на Испания били по-скоро нейни закрилници, не господари. Макар областта да била подвластна на фландърската управа, тя имала слаба зависимост от нея: самата администрация била поделена и взаимно оспорвана от парламента и от губернатора на Франш Комте. Населението се ползвало с големи привилегии, неизменно уважавани от мадридския двор, който коткал ревнивата към своите права провинция, долепена до Франция. Дори Безансон бил управляван като имперски град. Надали някога народ бил живял при по-мека администрация и бил тъй привързан към своите управници. Любовта към австрийския дом там е съхранена вече две поколения; ала впрочем това си е любов към свободата. Накратко — Франш Комте била щастлива, но бедна област; ала понеже донякъде била и република, се деляла на фракции. Пелисон може да пише друго, но там не била използвана единствено сила.

Отначало отделни граждани били спечелени посредством подаръци и обещания; привлечен бил абат Жан дьо Ватвил, брат на мъжа, оскърбил в Лондон френския посланик и довлякъл с това оскърбление голямото унижение за испанския клон на австрийския дом. Този абат, бивш офицер, впоследствие монах от ордена на свети Бруно, дълго време мюсюлманин при турците и накрая свещеник, получил уверението, че ще бъде управител на града и ще ползва и други благини. Сравнително евтино стрували неколцина магистрати и офицери; накрая дори главният губернатор, маркиз на Йена, станал толкова сговорчив, че чак публично приел след войната грамадна пенсия и чина „главен наместник“ във Франция. Заедно с тайните интриги била налице и подкрепата на двайсет хиляди бойци. Безансон, столица на провинцията, бил нападнат от принц Дьо Конде; Люксембург стигнал до Сален: на втория ден и Безансон, и Сален се предали. Покрай капитулацията си Безансон измолил само да му се остави един свещен саван, почитан дълбоко в града — това било мигновено обещано. Кралят пристигнал в Дижон. Лувоа, който спешно бил пътувал до границата, за да бъде уредник на всичките придвижвания, дошъл да му съобщи, че двата града са били обсадени и превзети. Кралят незабавно отишъл да срещне съдбата, която била тъй благосклонна към него.

Заел се лично с обсадата на Дол. Населеното място се смятало за добре укрепено: командващ бил граф Дьо Монревел, изключително храбър човек, верен поради достойнството си на испанците, макар да ги ненавиждал, и на парламента, който презирал. Гарнизонът му се състоял само от четиристотин войници, към тях се прибавяли гражданите — ала той се осмелил да приеме битката. От траншеята не действали по обичайния начин. Едва-що изскочили от нея, тълпа млади доброволци, следващи краля, се спуснали към контрескарпа и залегнали там. Принц Дьо Конде, който с възрастта и опита бил придобил спокойна смелост, им оказал нужната подкрепа и споделил опасността, за да ги избави от нея. Принцът се придвижвал навсякъде със своя син и след всяко действие отивал да докладва на краля като някакъв офицер, който тепърва прави кариера. Там, където бил, кралят по-скоро се придържал към достойнството на монарх сред своя двор, отколкото към буйна доблест, каквато не била необходима. Напълно се спазвал церемониалът от Сен Жермен. Имало официално придвижване към постелята, гвардия, допуск и помещение за аудиенции в неговата палатка. Правел отстъпка от престолния разкош единствено като се хранел на масата заедно с отговорните офицери и адютантите си. Не бил склонен при военни действия към яростната смелост на Франсоа I и на Анри IV, които устремно се спускали към опасностите. Задоволявал се да не се бои от тях и да приканва всички да се втурват пламенно напред. Влязъл в Дол подир четиридневна обсада (14 февруари 1668 г.), дванайсет дни, след като бил напуснал Сен Жермен; в крайна сметка подир три седмици му се покорила цялата област Франш Комте. Държавният съвет на испанците, удивен и възмутен от слабия отпор, писал до губернатора, че „кралят на Франция е трябвало да изпрати своите лакеи да завоюват местността, а не да се разкарва лично“.

Този късмет, това честолюбие пробудили задрямалата Европа; Империята се размърдала, императорът захванал да набира войски. Швейцарците, съседи на Франш Комте, тогава имали като единствено благо своята свобода и вече треперели за нея. В останалата част от Фландрия можело да има нахлуване още идното лято. Холандците, за които винаги било важно да бъдат приятели с французите, потръпвали при мисълта, че те може да им станат съседи. Тогава Испания се обърнала именно към холандците и действително била защитена от тази мъничка нация, която по-рано смятала за презряна и бунтовническа.

Холандия била управлявана от Ян Де Вит, който още на двайсет и осем годишна възраст бил избран за държавен секретар^[2]; този човек изпитвал и любов към свободата на своята страна, и лично себелюбие: покорявал се на сдържаността и скромността на своята република и имал само един лакей и една прислужница; движел се пеша през Хага, докато при преговорите из Европа името му се споменавало редом с имената на най-могъщите крале; бил неуморен в труда, човек на реда, мъдър, ловък в сделките, отличен гражданин, велик политик — при все това впоследствие му се струпали много нещастия.

Между него и кавалер Темпъл, посланик на Англия в Хага, се било завързало твърде рядко за отговорни хора приятелство. Темпъл бил философ, занимавал се и с литература, и със сделки; бил добър човек, макар епископ Бърнет да го е обвинявал в атеизъм; роден с дарбите на мъдър републиканец, обичал Холандия като своя родна страна, понеже била свободна, и милеел за тази свобода не по-малко от самия държавен секретар. Тези двама граждани се съюзили с граф Дхона, посланик на Швеция, за да спрат настъплението на френския крал.

По онова време събитията се разгръщали бързо. Фландрия, тъй наречената „френска Фландрия“, била превзета за три месеца; Франш Комте — за три седмици. Договорът между Холандия, Англия и Швеция за поддържане на европейския баланс и възпиране амбициите на Луи XIV бил предложен и подписан в рамките на пет дни. Съветът на император Леополд не се осмелил да се включи в тази интрига. Той бил обвързан с тайния договор, подписан съвместно с краля на Франция, за да бъде ограбен младият крал на Испания. Тайно той бил на страната на съюза между Англия, Швеция и Холандия: само че не предприемал никакви открити действия.

Луи XIV бил възмутен, че малка държавица като Холандия може да намисли да ограничи завоеванията му, да бъде арбитър на кралете и при това — да бъде годна да го стори. Това дело на Съединените провинции било за него силно оскърбление, което бил принуден да преглътне и заради което още тогава замислил да си отмъсти.

Макар да бил честолюбив, всемогъщ и вбесен, той отменил бурята, която заплашвала да се разрази откъм всички краища на Европа. Сам предложил мир. Франция и Испания избрали Аахен за място за съвещанията и новия папа Роспилиози, Климент IX, за посредник.

За да украси слабостта си с привидно самоизтъкване, римският двор всячески се постарал да оправдае честта да служи като арбитър между коронованите особи. Не могъл да се прояви при Пиренейския договор: поне външно го сторил при Аахенския мир. На конгреса бил изпратен нунций — наужким арбитър сред пълномощници наужким. Холандците, лелеещи слава, не пожелали да делят престижа от онова, което били постигнали. И наистина — всичко се решавало в Сен Жермен с посредничеството на техния посланик Ван Бенинг. Уреденото тайно с него се предавало в Аахен, за да бъде подписано най-величествено от събралите се на конгреса пълномощници. Кой би помислил преди трийсет години, че някакъв си холандски буржоа ще застави Франция и Испания да приемат неговите предложения?

Въпросният Ван Бенинг, помощник-кмет на Амстердам, бил повратлив като французин и горд като испанец. Доставяло му удоволствие при всеки удобен случай да засяга натрапчивата надменност на краля и посрещал с републиканска упоритост превзетия тон, който си позволявали френските представители. „Нима не се доверявате на кралската дума?“ — запитал го господин Дьо Лион при едно от съвещанията. „Нямам представа какво иска кралят — отвърнал Ван Бенинг; — занимава ме това, което може.“ Най-сетне в самия двор на най-великия монарх в света помощник-кметът настоятелно сключил мир, при който кралят бил заставен да върне Франш Комте (2 май 1668 г.). Холандците предпочитали да върне Фландрия и да се отърват от опасното съседство: всички нации обаче смятали, че кралят проявява достатъчна гъвкавост, като се лишава от Франш Комте. Всъщност той печелел повече, запазвайки си градовете във Фландрия; така стъпвал и в преддверието на Холандия, която тепърва възнамерявал да унищожи.