Волтер
Векът на Луи XIV (6)

Глава V.
Продължение на гражданската война и край на въстанието през 1652 г.

Най-сетне принц Дьо Конде се решил да поведе една война, която трябвало да започне още по времето на Фрондата, ако би желал да господарува над държавата, или която никога не би трябвало да повежда, ако би бил истински гражданин. Той напуснал Париж, отишъл да разбуни Гийен, Поату и Анжу, както и да проси помощ против Франция от испанците, след като бил по-рано такъв страшен бич за тях.

Едва ли нещо може да бъде по-ясен белег за тогавашните безумия и за разстройството, определящо всички постъпки, от онова, което се случило тогава с този принц. Кралицата му изпратила послание от Париж с предложения, които следвало да го убедят да се завърне и да склони на едно мирно решение. Куриерът се объркал и вместо да отиде в Анжервил, където се намирал принцът, отишъл в Ожервил. Писмото закъсняло. Конде заявил, че ако бил го получил по-рано, щял да приеме мирните предложения; понастоящем обаче бил твърде далеч от Париж и не си струвало да се връща. Така грешката на куриера и откровеният каприз от страна на принца отново довели Франция до гражданска война.

Декември 1651 г. И ето че кардинал Мазарини, който от позицията на изгнаник в Кьолн управлявал двора, се прибрал в кралството не просто като първи министър, заемащ отново поста си, а едва ли не като суверен, който поема отново държавата; с него се придвижила малка армия от седем хиляди души, набрани със собствените му средства — сиреч с парите от кралството, които бил успял да присвои.

Заставят краля да заяви в една тогавашна декларация, че кардиналът действително е набрал бойците със свои пари; това със сигурност опровергава мнението на онези, които пишат, че при първото си напускане на кралството Мазарини е бил бедняк. Той поверил водачеството на малката си армия на маршал Д’Окенкур. Всички офицери носели явно зелени широки ленти; това бил цветът на ливреите на хората на кардинала. Тогава всяка фракция си имала такива ешарпи: белият цвят бил на краля; светлокафявият бил на принц Дьо Конде. Чудно е как проявилият дотук толкова скромност кардинал Мазарини си позволил цяла армия да носи негов цвят, сякаш оглавявал друга фракция, а не тази на своя господар; той обаче не могъл да пренебрегне тази суета: а иначе тъкмо тъй бил постъпил маршал Д’Анкър и това било спомогнало за гибелта му. Ала предприемчивостта се оказала печеливша за кардинал Мазарини: кралицата одобрила постъпката. Посрещнали го кралят, достигнал вече пълнолетие, и братът на краля.

Декември 1651 г. Още при първите новини за завръщането му Гастон д’Орлеан, братът на Луи XIII, който бил настоял кардиналът да замине, набрал войници в Париж, без да има представа на чия страна ще застанат те. Парламентът издал повторни решения; той обявил Мазарини извън закона и определил награда за главата му. Наложило се да ровят из регистрите на колко се оценява глава, враждебна на кралството. Открили, че при властването на Шарл IX било издадено решение да се броят петдесет хиляди екюта на оня, който доведе адмирал Колини мъртъв или жив. Съвсем сериозно сметнали, че постъпват правилно, оценявайки на толкова убийството на един кардинал, при това — първи министър.

Обявяването извън закона не подбудило никого да заслужи петдесетте хиляди екюта, които впрочем нямало и да бъдат изплатени. При някоя друга нация и в друго време подобно решение би се сдобило с изпълнители — в случая довело само до нови шеги. Веселяци като Бло и Марини, които разведрявали настроенията сред вихъра на смутовете, накачили из Париж обяви как ще бъдат разпределени сто и петдесетте хиляди ливри: толкоз за оногова, който отреже носа на кардинала, толкоз за едното ухо, толкоз за око, толкоз — за да го направят евнух. Тази смехория била единственият резултат от обявяването извън закона на личността на първия министър; мебелите и библиотеката му обаче били разпродадени с отделно решение; парите били предназначени за възнаграждението на убиеца, ала били разпилени от отговарящите за тях подобно на всички пари, които се набирали тогава. Самият кардинал не използвал срещу враговете си нито отрова, нито убийци; независимо от сдърпванията и безумието на всички фракции, независимо от омразата, не били извършени страшни престъпления, ръководителите не били така жестоки, а хората не били тъй обезумели, както по времето на Католическата лига; това не била религиозна война.

Тогавашното главозамайване дотам било овладяло целия парижки парламент, че след като тържествено разпоредил смъртно наказание, будещо подигравки, издал и решение, според което множество съветници следвало да отидат на границата и да заведат дела срещу армията на кардинал Мазарини, сиреч срещу кралската армия.

Двама съветници проявили непредпазливостта да отидат с неколцина селяци да разградят мостовете, през които трябвало да премине кардиналът: един от тях, на име Бито, бил пленен от кралските войници, после се смилили и го пуснали, а от всички фракции му се присмивали.

6 август 1652 г. Междувременно пълнолетният вече крал издал възбрана спрямо парижкия парламент и го прехвърлил в Понтоаз. Четиринайсет членове, свързани с двора, изпълнили заповедта, останалите се опълчили. Изникнали два парламента, които напълно объркали нещата, издавайки страховити решения един против друг, също както по времето на Анри IV и Шарл VI.

Именно когато заседателното тяло се вихрело в крайности спрямо кралския първи министър, то обявило за престъпил верноподанството принц Дьо Конде, който се бил въоръжил тъкмо срещу въпросния първи министър, — в знак на умопомрачение, което е пределно налице при предходните действия, то издало и заповед новонабраните бойци на Гастон д’Орлеан да предприемат настъпление срещу Мазарини, а същевременно — и забрана да се вземе дори и денар от сумите за обществени разходи, за да им се заплати.

Едва ли би могло да се очаква друго от едни магистрати, които извън своята област не са наясно нито с правата, нито с реалната си власт, нито с воденето на война, които си се събират и налагат решения сред врява, заемат позиции, за каквито не са и помисляли ден преди това, а после сами си се чудят.

Тогава парламентът на Бордо обслужвал принц Дьо Конде, но приел едно по-смислено поведение, понеже бил по-отдалечен от двора и не се влияел тъй силно от противните фракции. Франция се вълнувала от далеч по-значими въпроси.

Конде се бил съюзил с испанците и настъпвал срещу краля; Тюрен пък се бил разделил с въпросните испанци, редом, с които претърпял поражение при Ретел, бил се помирил с двора и водел кралската армия. Финансовите несгоди не допускали нито една от страните да разполага с големи сили, но тъкмо малките решавали съдбата на държавата. Понякога сто хиляди души с усилия едвам успяват да превземат два града, а друг път сражение между седем-осем хиляди човека може да събори един престол или да го укрепи.

Свикналият на тежки условия Луи XIV се придвижвал заедно с майка си, с брат си и с кардинал Мазарини от провинция в провинция, без около него да има много повече войници, отколкото в мирни времена била съставена гвардията му. Пет-шест хиляди души, кой пратен от Испания, кой платен от привържениците на принц Дьо Конде, го преследвали посред собственото му кралство.

Ала принц Дьо Конде се мятал между Бордо и Монтобан, превземал градове и умножавал подкрепата си.

Дворът възлагал едничката си надежда на маршал Дьо Тюрен. Кралската армия се намирала край Жиен, по поречието на Лоара. Войската на принц Дьо Конде била на няколко левги, ръководена от херцог Дьо Ньомур и от херцог Дьо Бофор. Разногласията между тези двама пълководци щели да станат пагубни за делото на принца. Херцог Дьо Бофор бил съвършено неспособен да командва. Херцог Дьо Ньомур минавал за любезен добряк, но не и за умел. Двамата заедно направо разсипвали собствената си армия. Войниците били наясно, че великият Конде е на сто левги разстояние и смятали, че с тях е свършено, когато посред нощ един куриер се появил в гората при Орлеан пред караула. Лостовите разпознали в този куриер самия принц Дьо Конде, който пристигал от Ажен подир неизброими премеждия, и то предрешен, да оглави своята армия.

Присъствието му означавало много, а неочакваното му идване — още повече. Той знаел, че внезапните, непредвидени неща окриляват хората. Мигновено се възползвал от доверието и храбростта, които вдъхвал. Великата дарба на този принц във войната била в умението за миг да взима най-дръзки решения и да ги изпълнява целенасочено и бързо.

Кралската армия била разделена на две. Конде се нахвърлил върху частта, разположена при Блено (7 април 1652 г.) и командвана от маршал Д’Окенкур, и тя се разпръснала още при нападението. Нямало как да съобщят на Тюрен. Изплашеният кардинал Мазарини хукнал посред нощ към Жиен да събуди спящия крал и да му предаде новината. Придворните били потресени; имало предложения кралят да избяга и да бъде отведен в Бурж. Принц Дьо Конде победоносно се доближавал до Жиен; царели скръб и ужас. Тюрен трезво успокоил духовете и умело спасил двора; с малкото останали му войници предприел такива придвижвания, така се възползвал от терена и от времето, че не допуснал Конде да запази предимството си. Трудно било да се отсъди кой заслужавал повече почит — дали победилият Дьо Конде, или Дьо Тюрен, който му отмъкнал плодовете на победата. Вярно е, че в битката при Блено, тъй дълго знаменита във Франция, не паднали убити дори четиристотин души; въпреки това принц Дьо Конде за малко не пленил цялото кралско семейство и не заловил своя враг кардинал Мазарини. Едва ли можем да си представим по-незначителна битка, по-значими интереси и по-силно надвиснала опасност.

Конде нямал надеждата да изненада Тюрен, както бил изненадал Д’Окенкур, и повел армията си към Париж: побързал да достигне до този град, за да се наслади на славата си и на доброто разположение на заслепеното население. Възхищението, породено от последния бой, възхвален все още прекомерно, омразата към Мазарини, името и присъствието на великия Конде първоначално сякаш щели да го превърнат в абсолютен господар на столицата — всъщност обаче всички били разколебани; всяка от фракциите се деляла на подгрупички, както става при всички смутове. Коадюторът вече бил кардинал Дьо Рец, привидно бил сдобрен с двора, който се боял от него и от който той също се притеснявал — така че нямал власт над народа и не играел водеща роля. Той имал влияние над херцог Д’Орлеан и бил противник на Конде. Парламентът се колебаел между двора, херцог Д’Орлеан и принца — всички вкупом ругаели Мазарини, но всеки тайно се грижел за своите интереси; народът представлявал бурно море, чиито вълни се носели според обръщащите се ветрове. Разнесли из Париж мощехранителницата на света Жьонвиев, за да покровителства изхвърлянето на кардинала първи министър; простолюдието не се съмнявало, че светицата ще извърши това чудо, както дарява с дъжд.

Непрестанно се водели преговори помежду ръководителите на фракции, делегациите на парламента, представителите на камарите, бунтовниците от простолюдието и военните лица, участващи в събитията. Пред манастирите имало охрана. Принцът бил призовал испанците да му помогнат. Карл IV, херцог на Лотарингия, прогонен от своите владения, който разполагал единствено с една войска от осем хиляди човека и всяка година подновявал службата им към краля на Испания, пристигнал край Париж с тази армия. Кардинал Мазарини му предложил повече пари, ако отстъпи, отколкото му бил дал принц Дьо Конде, за да настъпи. Херцогът на Лотарингия набързо напуснал Франция, след като се погаврил с всичко по пътя си, отнасяйки парите на двете противникови страни.

И тъй, Конде останал в Париж, а властта му отслабвала с всеки изминал ден, също както и армията му. Тюрен повел краля и неговия двор към Париж. Петнайсетгодишният крал видял от възвишението край Шарон битката за портата „Сент Антоан“; двамата главнокомандващи осъществили с малобройните си бойци такива велики неща, че славата на единия и на другия, която сякаш нямало накъде да расте, се увеличила още повече.

С малкия брой сеньори, които го подкрепяли, следван от немногочислени войници, принц Дьо Конде удържал и отблъснал натиска на кралската армия. Херцог Д’Орлеан, който не знаел в чия подкрепа да се обяви, си останал в своя Люксембургски палат. Кардинал Дьо Рец се затворил в своето архиепископство. Парламентът чакал изхода от битката, за да издаде някакво решение. Обляна в сълзи, кралицата се молела горещо в един параклис на кармелитките. Народът, който се опасявал както от хората на краля, така и от бойците на Негово Височество, бил затворил портите на града и не пускал никого нито да влиза, нито да излиза, докато най-големите величия на Франция се сражавали яростно и леели кръв в предградието. Тъкмо тук херцог Дьо Ларошфуко, тъй знаменит със своята храброст и със своя ум, бил умерен над очите и за кратко изгубил зрението си. Един племенник на Мазарини паднал убит и народът решил, че най-сетне е отмъстено за него. Млади благородници били пренасяни — убити или ранени — към портата „Сент Антоан“, която не се отваряла.

Най-сетне Нейно Височество, дъщерята на Гастон, застанала на страната на Конде, комуто нейният баща не посмял да помогне, разпоредила се да отворят портите пред ранените и се осмелила да заповяда да се стреля с оръдието на Бастилията по кралските войници. Армията на краля се оттеглила: Конде си спечелил още слава; Нейно Височество обаче завинаги изгубила благоволението на краля, своя братовчед, поради това си непремерено деяние; кардинал Мазарини, който бил наясно с огромното желание на Нейно Височество да се бракосъчетае с някоя коронована особа, заявил тогава: „Това оръдие уби нейния съпруг.“

Повечето наши историци запознават своите читатели единствено с тези битки и с чудесата от храброст и обратите на политиката: ала онзи, който знае какви срамни игри са се разигравали, в каква нищета са били затънали обикновените хора и до какви низости се е стигало, би погледнал на славата на тогавашните герои по-скоро с жал, отколкото с възхищение. За това може да се съди и само от подробностите, които предава Гурвил, предан на Негово Височество. Той признава как му е осигурил пари, крадейки от бирническа каса, как е употребил насилие в дома на един пощенски директор, изисквайки от него откуп — при това съобщава за тези безобразия като за най-обичайни неща.

Тогава една ливра^[1] хляб е струвала в Париж двайсет и четири днешни наши су. Народът страдал, нямало средства за милостиня; множество провинции направо гладували.

Можем ли да си представим по-печални събития от станалите през тази война в областта на Бордо? Един благородник е заловен от кралските войски и го обезглавяват. Херцог Дьо Ларошфуко за наказание обесва един друг благородник, верен на краля — а същият този херцог Дьо Ларошфуко минава и за философ. Всички тези ужаси бързо биват забравени заради интересите на водачите на фракциите.

Има ли същевременно нещо по-смехотворно от гледката как великият Конде целува мощехранителницата на света Жьонвиев при едно шествие, как търка в нея броеницата си, как я показва на народа — и с това своеволие доказва, че героите често се принизяват пред сганта?

Липсват почтеност и благонравие както в действията, така и в изреченото. Омер Талон, магистрат, предан на краля, разказва как е чул съветници с патос да наричат кардинала първи министър „негодник“. Някакъв съветник, наречен Катрьосу, безочливо прекъсва великия Конде на заседание на парламента; в самия храм на правосъдието се разменят удари с пестници.

През 1644 г. в „Нотър Дам“ са се били заради места, които председателите на анкетните комисии искали да заемат вместо доайена на горната камара. През 1645 г. в кралската прокуратура влизат жени от народа и на колене молят парламентът да отмени данъците.

Всевъзможните безредици продължават от 1644 до 1653 г., отначало без смутове, а после при постоянни бунтове из цялото кралство.

1652 г. Великият Конде се самозабравя дотам, че зашлевява плесница на граф Дьо Рийо, син на принц Д’Елбьоф, в дома на херцог Д’Орлеан; това не е точно начин, по който би спечелил сърцата на парижани. Граф Дьо Рийо връща плесницата на победителя при Рокроа, Фрайбург, Ньордлинген и Ланс. Това странно премеждие не води до нищо; Негово Височество затваря за няколко дни сина на херцог Д’Елбьоф в Бастилията — и толкоз.

Спречкването между херцог Дьо Бофор и херцог Дьо Ньомур, негов роднина, се оказва сериозно. Те стигат до дуел, като всеки води по четирима секунданти. Херцог Дьо Ньомур бива убит от херцог Дьо Бофор, а маркиз Дьо Вилар, наричан Орондат, който е секундант на Ньомур, убива своя противник Ерикур, когото дори не е виждал преди това. Правосъдие няма. Дуелите ставали често, грабежите били непрестанни, разврат се ширел в обществените отношения; ала сред всички тия безредици царяло винаги веселие, което ги правело по-малко пагубни.

Подир кървавата и безсмислена битка за портата „Сент Антоан“ кралят не могъл да се върне в Париж, а принцът нямало как да се заседи там. Народното недоволство, както и убийствата на доста граждани, за които обвинявали него, накарали хората да го възненавидят. Въпреки това той още плетял заговори чрез парламента.

30 юли 1652 г. Заседателното тяло, което се притеснявало от блуждаещия двор, в известен смисъл прокуден от столицата, било подложено на коварен натиск от херцог Д’Орлеан и от принца, така че обявило с решение херцог Д’Орлеан за главен наместник на кралството, макар кралят да бил вече пълнолетен: това била същата титла, която дали на херцог Дьо Майен по времето на Католическата лига. Принц Дьо Конде бил назначен за генералисимус на армиите. Двата парламента — от Париж и от Понтоаз — си оспорвали взаимно прерогативите, издавали противоположни решения, с което си спечелвали народното презрение, но в съгласие изисквали Мазарини да бъде изселен: дотолкова омразата срещу този първи министър изглеждала тогава основен дълг за всеки французин!

Всички фракции по онова време били слаби; привържениците на двора не се отличавали по нищо — на всички липсвали и пари, и сили; разделението нараствало; сраженията били довели всички страни до загуби и печал. Наложило се дворът отново да пожертва Мазарини, в когото всички виждали първопричинителя на смутовете и който всъщност само давал повод за раздорите. Той повторно напуснал кралството: като допълнение към срама накарали краля да направи публична декларация, с която уволнявал своя първи министър, хвалейки стореното от него и оплаквайки неговото изгнание.

Кралят на Англия Чарлс I наскоро бил изгубил главата си, тъй като при началото на смутовете допуснал неговият парламент да пролее кръвта на приятеля му Страфорд; напротив — Луи XIV станал мирно господар на своето кралство, приемайки изгнанието на Мазарини. Ето как сходни слабости довели до твърде различни последствия. Изоставяйки своя фаворит, кралят на Англия вдъхнал храброст на народ, годен за война и ненавиждащ кралете, а Луи XIV, или по-скоро кралицата майка, с отзоваването на кардинала отнела повода за бунт на един народ, уморен от войната, който си обичал кралската власт.

20 октомври 1652 г. Едва-що кардиналът се бил оттеглил този път в Буйон — и гражданите на Париж единодушно проводили пратеничество до краля, умолявайки го да се завърне в столицата. Той се прибрал и всичко протекло тъй миролюбиво, та чак било трудно човек да си представи доколко е имало безредици едва преди няколко дни. Не прокопсал в своите начинания, които така и не довеждал докрай, Гастон д’Орлеан бил изпратен в Блоа, където прекарал в разкаяние остатъка от живота си; ето как и вторият син на Анри Велики умрял, без да е достигнал особена слава. Непредпазливият и дързък кардинал Дьо Рец бил арестуван в Лувъра; препращали го от затвор в затвор, а след това дълго водил скитнически живот и накрая се оттеглил, придобивайки добродетели, неприсъщи за храбростта, която бил проявил при обратите на съдбата.

Неколцина съветници, които най-много били злоупотребили с пълномощията си, заплатили за простъпките си с изгнание; другите свели дейността си до съдебната функция, а някои се наели да предават за длъжности по петстотин екюта годишно, които Фуке, главен прокурор и главен интендант по финансите, им изплащал тихомълком.

Междувременно принц Дьо Конде, изоставен от почти всички свои привърженици във Франция, без да е получил особена помощ от испанците, продължавал да води по границите на Шампан жалки военни действия. В Бордо имало останали размирници, но скоро и те притихнали.

Спокойствието в кралството било резултат от прогонването на кардинал Мазарини; ала тъй както бил напъден от воплите на французите и от декларацията на краля, тъй скоро кралят го привикал отново. Той сам се почудил, завръщайки се в Париж всемогъщ и спокоен. Луи XIV го посрещнал като баща, а народът — като господар. В негова чест устроили пир в кметството, а гражданите го приветствали; той хвърлял пари на простолюдието; твърди се обаче, че въпреки радостта от щастливата промяна, той проявил презрение към непостоянството, или по-скоро — към налудността на парижани. След като първенците от парламента били оценили главата му, все едно е всепризнат крадец, почти всички по своя воля пожелали да имат честта да се ползват от неговото благоволение; твърде скоро същият този парламент осъдил задочно принц Дьо Конде на смърт — промяна, естествена за подобни времена и извънредно унизителна, понеже с решения бивал уязвен човек, чиито грехове съдниците тъй дълго споделяли.

А станало тъй, че кардиналът, настоял за осъждането на Конде, омъжил за неговия брат принц Дьо Конти една от племенниците си: доказателство за предстоящата неограничена власт на първия министър.

Кралят обединил парламентите от Париж и от Понтоаз; свикването на камарите било забранено. Парламентът се опитал да изрази неодобрение; един съветник влязъл в затвора, неколцина били изселени; парламентът замлъкнал — всичко вече се било променило.