Волтер
Векът на Луи XIV (11)

Глава X.
Дела и великолепие на Луи XIV. Странно премеждие в Португалия. Казимйеж във Франция. Помощ за Кандия. Завоюване на Холандия

Принуден да прекара известно време в мир, Луи XIV продължил започнатото устройване, засилване и украсяване на своето кралство. Той доказал, че един добронамерен абсолютен владетел може да постигне всичко без големи усилия. Само се разпореждал и успехите в администрацията били също тъй бързи, както и завоеванията му. Наистина възхитително било да се гледа как доскоро пустите и съсипани морски пристанища вече били обгърнати от строежи, които ги правели и по-приятни на вид, и по-защитени, как били пълни с кораби и с моряци, като вече налице били близо шейсет големи кораби, с които можело да се воюва. Нови колонисти, защитени от кралския флаг, поемали отвсякъде на път за Америка, за източна Индия, към африканските брегове. Същевременно във Франция под зоркото му наблюдение хиляди хора били заети с издигането на огромни здания и се развивали всички изкуства, които архитектурата поощрява; а в самия двор, в столицата благородни и изобретателни изкуства създавали във Франция удоволствия и слава, каквито през по-предните векове не можело дори да се сънуват. Литературата процъфтявала; във варварските училища прониквали добър вкус и разум. Всички тия подробности за славата и благоденствието на нацията ще намерят своето истинско място в тази история; тук става дума само за общите и военните неща.

По онова време в Европа Португалия представлявала странна гледка. Дон Алонсо, недостоен син на славния дон Жоау де Браганса, царувал там; той бил гневлив и тъп. Съпругата му, дъщеря на херцог Дьо Ньомур, била влюбена в брата на Алонсо, дон Педру, и се осмелила да предприеме детронирането на своя мъж, за да се омъжи за своя любовник. Тъпотата на съпруга оправдавала дързостта на кралицата. Той бил с телесна сила, по-голяма от обичайната; имал признато дете от публичната си връзка с една куртизанка; бил спал дълго време с кралицата: въпреки това тя го обвинила, че е импотентен; придобила умело в кралството авторитета, който мъжът й бил изгубил покрай изстъпленията си, и го хвърлила в затвора (ноември 1667 г.). Скоро получила от Рим була, за да се омъжи за своя девер. Не е чудно, дето Рим е изпратил тази була; удивителното е, че свръхмогъщи хора могат да се нуждаят от нея. Онова, което Юлий II без проблем разрешил на краля на Англия Хенри VIII, било разрешено от Климент IX на съпругата на краля на Португалия. Има случаи, когато някоя дребна интрижка успява в онова, което най-мощни движения не могат да сторят успешно. Винаги има двойни везни и двоен аршин за всички права на кралете и на народите. Това двуличие е налице във Ватикана, откакто папите имат влияние върху делата в Европа. Би било невъзможно да се разбере как толкова нации са оставили такъв необичаен авторитет на римския понтифекс, ако не знаехме какво нещо е силата на навика.

Това събитие, представляващо революция единствено в кралското семейство, а не в самото кралство Португалия, не променило особено положението в Европа и заслужава внимание единствено поради своята необичайност.

Скоро Франция приютила крал, слязъл по съвсем различен начин от престола (1668). Ян Казимйеж, крал на Полша, постъпил подобно на кралица Кристина. Омръзнали му трудностите на управлението, искал да поживее щастливо и се оттеглил в Париж, в абатството на Сен Жермен, където станал абат. Париж, който от няколко години бил станал убежище на всички изкуства, бил приказно място за един крал, търсещ приятно общество, който обичал литературата. Той бил йезуит и кардинал, преди да стане крал, изпитвал еднакво отвращение към владетелството и към Църквата и се стремял да живее като обикновен човек, като мъдрец — никога не допуснал в Париж да го наричат „Ваше Величество“.

Ала други, по-внушителни събития занимавали християнските владетели.

Турците, макар и не тъй могъщи, както по времето на Мехмед, Селим и Сюлейман, но все пак опасни и поощрени от нашето разделение, били блокирали Кандия в продължение на осем години и редовно я обсаждали с всички сили на своята империя. Питаме се кое е по-чудно: дали това, че венецианците са успявали да се защитават толкова дълго, или че европейските крале са ги изоставили така?

Времената действително са се променили. В миналото, когато християнска Европа е била варварска, някой папа или дори някой монах е изпращал милиони християни да се борят против мохамеданите в тяхната империя; нашите държави не са пестели хора и пари, за да завоюват жалката и безплодна провнция Юдея: а сега, когато остров Кандия, който бил венец за християнството, се оказал под набега на шейсет хиляди турци, християнските крале наблюдавали тази загуба с безразличие. Няколко галери, пратени от Малта и от папата, представлявали едничката помощ, защитила републиката срещу отоманската империя. Венецианският сенат, безпомощен, макар и мъдър, не успявал с наемните си войници и със слабата помощ да се опълчи против великия везир Кюпрюлю, добър първи министър, отличен пълководец и господар на имперска Турция, следван от изключителни бойци и разполагащ дори със свестни инженери.

Напразно кралят дал на другите владетели пример, помагайки на Кандия. Неговите галери и новите кораби от пристанището в Тулон отнесли там седем хиляди души под водачеството на херцог Дьо Бофор: помощта била нищожна при такава огромна опасност, още повече че френската щедрост не била последвана от никого.

Лафьояд, обикновен френски благородник, извършил дело, каквито е имало единствено в някогашните рицарски времена. Той отвел близо триста благородници в Кандия за своя сметка, макар да не бил богат. Ако и друга нация бе сторила за венецианците пропорционално толкова, колкото Лафьояд, вероятно Кандия е щяла да бъде освободена. Тази помощ успяла само да забави поробването с няколко дни, като ненужно се проляла кръв. При една схватка загинал херцог Дьо Бофор; накрая Кюпрюлю влязъл в капитулиралия град, който вече представлявал куп развалини (16 септември 1669 г.).

При тази обсада турците извоювали надмощие над християните, включително в областта на военното изкуство. Те били отлели най-грамадните оръдия, виждани някога в Европа; за пръв път нападали от успоредни траншеи. Този похват сме заимствали от тях; самите те обаче го усвоили от един италиански инженер. Със сигурност победители като турците, с опит, храброст, богатства и с неизменната упоритост във всяко усилие, които са им били присъщи тогава, биха завоювали Италия и превзели Рим съвсем за кратко: ала страхливите императори, владели впоследствие над тях, слабите пълководци и гнилото им управление са спасили християнството.

Не особено засегнат от тези далечни събития, кралят се бил посветил на значимото намерение да завоюва Нидерландия, започвайки от Холандия. Всичко се нареждало като по поръчка. Мъничката република владеела моретата; ала по суша била напълно уязвима. Обвързана с Испания и с Англия, тя разчитала прекомерно на договорите и на предимствата от огромните търговски приходи. Воините й по море били дисциплинирани и непобедими, ала войските по суша — негодни и жалки. Кавалерията била съставена от разни буржоа, които дори не излизали от домовете си и плащали на хора от низшите прослойки да отбиват службата вместо тях; в подобно положение била и пехотата; офицерите, дори комендантите на съоръжените за война населени места били деца или роднини на кметовете, охранени, неопитни лентяи, за които постовете били каквото са бенефициите за свещениците. Държавният секретар Ян Де Вит се канел да се справи с тези злоупотреби, но не се наканил своевременно; това била една от големите грешки на този републиканец.

1670 г. Първо трябвало да се разкъса съюзът между Англия и Холандия. Липсвала ли тази опора на Съединените провинции, съсипването им изглеждало неизбежно. За Луи XIV не било трудно да приобщи Чарлс към своите намерения. Истината е, че английският монарх не бил особено разярен от срама, понесен от управлението му и от неговата нация, когато корабите им били изпепелени чак по река Темза от холандската флота. Той не се стремял нито към отмъщение, нито към завоевания: желаел да живее сред удоволствия и да властва сред повечко излишества — тъкмо тъй можело да бъде спечелен. Луи, който тогава трябвало само да продума, за да получи пари, обещал много на крал Чарлс, който нямало как да ги получи, освен от своя парламент. За тайната връзка между двамата крале във Франция били осведомени единствено Нейно Височество, сестра на Чарлс II и съпруга на Негово Височество, единствения брат на краля, Тюрен и Лувоа.

Май 1670 г. Двайсет и шест годишна принцеса била пълномощник по изпълнението на този договор с крал Чарлс. Поводът бил пътуването на Нейно Височество до Англия покрай инспекцията, която кралят искал да направи в новозавоюваните Дюнкерк и Лил. Пищността и величието на някогашните азиатски владетели били несъпоставими с великолепието на това пътуване. Трийсет хиляди души се придвижвали пред краля и след него, като едни трябвало да подсилят гарнизоните в завоюваните области, а други — да работят по фортификациите; някои били предназначени за изравняване на пътищата. Кралят водел със себе си кралицата, своята съпруга, всички принцеси и най-красивите жени в своя двор. Нейно Височество блестяла сред всички тях и от все сърце се наслаждавала на удоволствието и на славата на условностите, съпътстващи нейното придвижване. Преходът от Сен Жермен до Лил бил безкраен празник.

Кралят, който желаел да спечели сърцата на новите си поданици и да впечатли своите съседи, пилеел цели състояния най-благодушно: злато и скъпоценности обсипвали оня, който имал някакъв повод да го заговори. Принцеса Хенриета се качила на кораб в Кале, за да се срещне с брат си, който се бил прехвърлил до Кентърбъри. Спечелен от хубавите чувства към сестра си и от френските пари, Чарлс подписал всичко, което Луи XIV бил поискал, и подготвил съсипването на Холандия сред наслади и празненства.

Гибелта на Нейно Височество, която подир завръщането си умряла внезапно по ужасен начин, довела до несправедливи подозрения спрямо Негово Височество и ни най-малко не променила взетите от двамата крале решения. Земите на подлежащата на унищожение република вече били поделени чрез тайния договор между дворовете на Франция и на Англия, както през 1635 г. Фландрия била поделена с холандците. Така се променят възгледи, съюзници и врагове — и често биваме заблудени в нашите предначертания. Слуховете относно замисленото в близко бъдеще започвали да се ширят; Европа обаче ги възприемала безмълвно. Императорът бил зает с бунтовете в Унгария, Швеция дремела, преговаряйки, Испания все тъй била слаба, нерешителна и мудна, така че за честолюбието на Луи XIV нямало спънки.

Допълнителна беда за Холандия била, че се деляла на две фракции: едната представлявали твърдите републиканци, за които и най-леката сянка на властничество била чудовищна и противна на законите на човечността; другата били умерените републиканци, които искали да възстановят в ролята на дедите му младия принц Д’Оранж, или Орански, станал тъй знаменит впоследствие като Уилям III. Държавният секретар Ян Де Вит и неговият брат Корнелиус оглавявали строгите привърженици на свободата, ала партията на младия принц започвала да се засилва. Републиката, заета повече с домашните си разногласия, отколкото с истинската опасност, сама вървяла към гибел.

Странни обичаи, въведени преди над седемстотин години при християните, позволяват свещеници да бъдат светски властници и войни. Луи подкупил архиепископа на Кьолн, Максимилиан фон Байерн, а също Фон Гален, онзи познат ни епископ на Мюнстер и абат на Корвей във Вестфалия, както бил подкупил краля на Англия Чарлс II. По-рано бил защитавал холандците срещу въпросния епископ, а сега му плащал, за да ги смаже. Той бил забележителен човек, историята не бива да пропуска подробностите около него. Бил син на убиец, роден в затвора, където баща му лежал четиринайсет години, и се бил добрал до епископство в Мюнстер посредством съпътствани от късмет интриги. Едва-що бил избран за епископ — и пожелал да лиши града от привилегиите; градът се опълчил, той го обсадил; опожарил и облял в кръв местността, която го била въздигнала за свой пастир. По същия начин се отнесъл и към абатството в Корвей. Всички го смятали за платен разбойник, който ту получавал пари от холандците, за да воюва със съседите си, ту взимал от Франция, за да работи против републиката.

Швеция не нападнала Съединените провинции, но ги изоставила, когато заплахата надвиснала над тях, и подновила обвързаността си с Франция, съпроводена от малко субсидии. Всичко се нареждало в ущърб на горката Холандия.

Странно и достойно за отбелязване е, че измежду всички врагове, канещи се да се нахвърлят върху тази държавица, нямало и един, който да има повод да й обяви война. Това било начинание, подобно на сговарянето на Луи XII, на император Максимилиан и на испанския крал, които решили да погубят венецианската република, понеже била богата и горда.

Потресени, генералните щати писали до краля, питайки го подплашено дали огромната подготовка, която извършва, действително е насочена срещу тях, неговите стари, проверени съюзници, с какво са го оскърбили и какво удовлетворение би пожелал. Той отговорил, че ще „насочи войските си натам, накъдето повелява достойнството му, без да дължи някому обяснения“. Единственото основание, изтъкнато от министрите му, било, че издателят на холандския държавен вестник бил проявил прекомерна наглост и се твърдяло, че Ван Бенинг е пуснал медал, обругаващ Луи XIV. Тогава във Франция имало вкус към девизите: на Луи XIV било определено за герб слънцето с девиза Nec pluribus impar^[1]. Говорело се, че Ван Бенинг бил наредил да го изобразят със слънце и със следните думи: In conspectu тео stetit sol („При вида ми слънцето спря“). Такъв медал изобщо не е имало. Вярно е, че щатите били отсекли медал, с който изразявали цялата слава на своята република: Assertis legibus, emendatis sacris, adjutis, defensis, conciliatis regibus, vindicata tnariutn libertate, stabilita orbis Europa quiete („Законите утвърдени, религията пречистена, кралете подпомогнати, защитени и обединени, свободата на моретата отмъстена, Европа помирена“).

Всъщност не се хвалели с нищо, което не били сторили: въпреки това унищожили този медал, за да успокоят Луи XIV.

От своя страна кралят на Англия ги упреквал, че не са свалили знамената на своя флота, когато срещнали английски кораб, и също споменавал някаква картина, на която Корнелиус Де Вит, братът на държавния секретар, бил изобразен с атрибутите на победител. В дъното на картината се виждали завзети и изгорени кораби. Корнелиус Де Вит, който действително участвал дейно в морските подвизи против Англия, се бил поласкал от тази суетна памет за славата му, ала картината, почти неизвестна, се намирала в помещение, където едва ли не никой не влизал. Английските министри, изразили писмено упреците на своя крал срещу Холандия, упоменавали „обидни картини“, abusive pictures. Щатите, които винаги превеждали на френски преписките на министрите, превели abusive с думата погрешни, измамни, и отговорили, че не знаят какви са тези измамни картини. Всъщност те така и не се досетили, че става дума за този портрет на един техен съгражданин, и не могли да си представят, че той е повод за войната.

Луи XIV бил сторил всичко, на което са способни честолюбието и човешката предвидливост в подготовката за унищожението на една нация. Трудно е да се открие сред хората пример за дребно начинание, осъществено при такива изключителни приготовления. Измежду всички завоеватели, превзели части от света, не ще открием и един, наченал завоеванията си с толкова редовна войска и толкова пари, колкото използвал Луи, за да пороби държавицата Съединени провинции. За целта били похарчени петдесет милиона, които днес биха били осемдесет и седем. Трийсет кораба с по петдесет оръдия се присъединили към английската флота, която наброявала сто платна. Кралят заедно със своя брат се доближил до границите на испанска Фландрия и на Холандия, към Маастрихт и Шарльороа, съпроводен от над сто и дванайсет хиляди души. Епископът на Мюнстер и кьолнският избирател разполагали с двайсетина хиляди. Кралската армия била водена от Конде и от Тюрен; техен подчинен бил Фон Люксембург; обсадите трябвало да се провеждат под грижата на Вобан; Лувоа бил вездесъщ с обичайната си бдителност. Никога не се е виждала по-великолепна армия, същевременно и с такава стройна дисциплина. Внушителна гледка представлявал наскоро реформираният кралски дом: той включвал четири роти гвардейци, всяка от по триста благородници, сред които имало много млади по-малки синове без заплати, отбиващи като другите редовна военна служба; двеста охранителни жандарми, двеста лековъоръжени конници, петстотин мускетари, все благородници, и то подбрани, прекрасни с младостта и добрата си външност; дванайсет роти жандармерия, впоследствие увеличени до шестнайсет; дори швейцарските гвардейци стотници придружавали краля; френските и швейцарските гвардейски полкове охранявали дома или палатката му. Тези сили, обсипани със злато и сребро в огромната си част, представлявали едновременно повод за ужас и за възхищение сред едно население, несвикнало с каквото и да било великолепие. Всеобхватна дисциплина поддържала напълно нов ред в армията. Все още нямало кавалерийски и пехотни инспектори, каквито знаем днес; ала двама неподражаеми посвоему мъже изпълнявали тези функции: тогава Мартине изграждал съвременната дисциплина на пехотата, а кавалер Дьо Фурий изпълнявал тези задължения спрямо конницата. Мартине бил въвел щиковете едва от година в няколко полка; преди намесата му те не били в постоянна и всеобща употреба. Това приспособление, може би най-страшното във военното изкуство, било познато, но слабо използвано — преобладавали пиките. Той бил измислил и едни медни понтони, които с лекота се пренасяли върху каруци. При тия предимства кралят бил уверен в своя късмет и в своята слава, затова водел със себе си историк, който да описва победите му: това бил Пелисон, човек, за когото ще стане дума в раздела за изящните изкуства, по-способен да пише добре, отколкото да не ласкае.

Още по-пагубно за холандците било, че маркиз Дьо Лувоа бил закупил от самите тях с посредничеството на граф Фон Бентхайм, един таен съмишленик, голяма част от боеприпасите, които щели да послужат за тяхното унищожение, и така в значителна степен бил изпразнил складовете им. Не е за чудене как едни търговци са продали тези средства за отбрана тъкмо преди обявяването на войната — та нали всекидневно продавали такива на неприятелите си при най-смъртоносни походи. Знае се как продавач от тази страна някога отвърнал на принц Мориц, който го порицавал за подобна продажба: „Монсеньор, ако по море можеше да се завърти доходна търговия с ада, веднага бих се спуснал натам, та ако ще да ми изгорят платната.“ Удивителното е, че е отпечатана версия как маркиз Дьо Лувоа лично отишъл предрешен да сключи тези сделки в Холандия. Как може да си представим такава небивалица, такова опасно и ненужно приключение?

Холандия можела да противопостави срещу Тюрен, Конде, Люксембург, Вобан сто и трийсетте хиляди бойци, невероятната артилерия и парите, с които бивала купувана верността на комендантите на противниковите укрепени населени места, само един млад, слаботелесен принц, който не се бил сблъсквал с обсади и битки, и около двайсет и пет хиляди необучени войници — толкова била тогава защитната сила на страната. Двайсет и две годишният принц Вилем д’Оранж бил набързо избран за главнокомандващ сухопътните войски с гласовете на народа: държавният секретар Ян Де Вит бил принуден да се съгласи. Независимо от холандската си флегматичност принцът имал пламенно честолюбие и воля за слава, които впоследствие се разгърнали в поведението му, без никога да намерят място в неговата реч. Бил хладен и строг, имал дарбата да бъде дееспособен и проницателен; храбростта никога не му изневерила и затова слабото, немощно тяло понасяло невероятна умора. Бил доблестен без показност, амбициозен, но враг на пищността; бил роден да се бори срещу обстоятелствата с флегматично упорство, обичал сделките и воюването, не познавал удоволствията, свързани с величието, та дори и обичайните човешки удоволствия; в крайна сметка във всичко бил противоположен на Луи XIV.

Отначало не съумял да спре бушуващата срещу родината му стихия; силите му не достигали, дори властта му била ограничена от щатите. Френското оръжие съкрушавало Холандия и отнийде не идвала помощ: непредпазливият херцог на Лотарингия, който се бил опитал да набере войска, за да си опита късмета редом с републиката, станал свидетел на завземането на Лотарингия от френските войски, сторили това със същата леснина, както се превзема Лвиньон при поредното недоволство от папата.

Междувременно кралят придвижвал своите сили към Рейн, към областите, граничещи с Холандия, с Кьолн и с Фландрия. Нареждал да раздават пари във всички села, за да бъдат заплатени щетите, направени от войниците: ако някой местен благородник идвал да се оплаче, неизменно получавал подарък. Пратеник на губернатора на Нидерландия, дошъл да съобщи на краля за вреди, извършени от войниците, получил от ръцете на краля своя портрет, обрамчен с диаманти, на стойност над дванайсет хиляди франка. Това поведение карало населението да му се възхищава и увеличавало боязънта от неговото могъщество.

Кралят възглавявал своя дом и най-добрите си бойци, общо трийсет хиляди човека: командвал ги Тюрен. Принц Дьо Конде имал армия със същата сила. Другите части, под водачеството ту на Люксембург, ту на Шамийи, действали самостоятелно или се свързвали помежду си — според нуждите. Като начало били обсадени наведнъж четири града, чиито имена остават в историята единствено покрай това събитие: Райнберг, Орсой, Везел, Бюрик; били превзети още със самото нашествие. По Райнберг изобщо не стреляли с оръдие, а за да бъде улеснено завземането му, подкупили местния командващ, ирландец по националност, на име Досъри, който безочливо се продал и след това непредпазливо се отправил към Маастрихт, където принц Д’Оранж го наказал със смърт.

Всички населени места покрай Рейн и Исел се предали. Някои губернатори изпратили ключовете си, щом само видели в далечината някой и друг френски ескадрон; доста офицери избягали от градовете, където ръководели гарнизони, преди врагът да е нахлул на тяхна територия; потресът бил всеобщ. Принц Д’Оранж все още не разполагал с достатъчно сили, за да се противопостави. Цяла Холандия вече се готвела за игото, чакали просто кралят да мине през Рейн. Принц Д’Оранж набързо установил отбранителни линии оттатък реката, ала след като ги установил, не бил в състояние да ги удържи. Просто не се знаело къде французите ще сглобят понтонен мост, та да бъде спряно по възможност прехвърлянето им. Действително намерението на краля било реката да бъде прекосена по мост от изобретените от Мартине корабчета. Тогава местни хора осведомили принц Дьо Конде, че сезонната засуха е създала временен брод през един от ръкавите на Рейн, близо до стара куличка, която представлявала пункт за събиране на пътни такси и се наричала Tollhuyrs, или място за плащане, като в нея имало седемнайсет войници. Кралят изпратил граф Дьо Гиш да направи проверка на брода: налагало се да се преодолеят с плуване само двайсетина стъпки посред речния ръкав, така твърди в писмата си Пелисон, който лично видял всичко, а и местните потвърдиха пред мен. Преходът не представлявал нищо особено: значителен брой коне накъсвали течението, което било и твърде бавно. Излизането отсреща било лесно; от другата страна на водата пазели четири-пет конника и два жалки пехотни полка без оръдие; френската артилерия ги помела странично. Докато кралският дом и най-добрата кавалерия преминавала безопасно с численост близо петнайсет хиляди души, принц Дьо Конде бил застанал наблизо на едно медно корабче. Само неколцина холандски кавалеристи навлезли в реката, уж да се бият: незабавно избягали, като видели наплива на множеството насреща. Пехотата веднага сложила оръжието, за да не бъде избита (12 юни 1672 г.). При прехвърлянето загинали единствено граф Дьо Ножан и неколцина конници, които се отклонили от брода и се издавили; през този ден изобщо нямало да има убити, ако не било неблагоразумието на младия херцог Дьо Лонгвил. Разправят, че понеже имал в главата си винени пари, той стрелял с пистолет по противниците, които на колене се молели да бъдат оставени живи, и изкрещял; „Никаква милост за тия негодници.“ И убил с изстрел един техен офицер. Отчаяната холандска пехота мигновено грабнала оръжията и дала залп, при който херцог Дьо Лонгвил бил убит. Един кавалерийски капитан на име Осембрьок, който не бил избягал с другите, притичал към принц Дьо Конде, който излизал на кон от реката, и опрял пистолет в главата му. Принцът замахнал и отклонил цевта, но изстрелът раздробил китката му. При всички кампании Конде получил единствено тази рана. Раздразнените французи се спуснали върху пехотинците, които се разбягали на всички страни. Луи XIV се прехвърлил по мост заедно с пехотата, ръководейки придвижването.

Ето какво представлявало прехвърлянето през Рейн, бляскаво и единствено по рода си действие, което тогава било огромно събитие и се смятало, че ще остане в паметта на всички хора. Понеже кралят неизменно придавал величав вид на постъпките си, понеже късметът стремително подпомагал завоеванията му, властта му била обгърната от разкош, придворните го обожавали, а най-сетне и понеже самият народ, и особено парижани, имат особен вкус към преувеличенията, а и понеже не всеки лентяй в големите градове има понятие от това що е война — всичко това станало причина прехвърлянето през Рейн да се възприеме в Париж като чудо, да се превъзнася невероятно. Всеобщото убеждение било, че цялата армия е преминала с плуване реката срещу войска, заела укрепени позиции, и то въпреки артилерийския огън от непревземаема крепост на име Толус. Вярно е, че за враговете това преминаване е било внушително до крайност — както и това, че ако те са имали свястна войска на отсрещния бряг, начинанието е щяло да бъде извънредно опасно.

След като Рейн бил преодолян, били превзети Дуйсбург, Цутфен, Арнхем, Нозембург, Неймехен, Шенк, Бомел, Кревкьор и пр. По всяко време на деня кралят получавал новина за някакво завоевание. Един офицер на име Мазел писал на Дьо Тюрен следното: „Ако пожелаете да ми изпратите петдесет конници, с тях бих могъл да превзема две-три населени места.“

20 юни 1672 г. Утрехт изпратил ключовете си и капитулирал с цялата провинция, която носела името му. Луи влязъл триумфално в този град (30 юни), като водел със себе си главния военен свещеник, изповедника си и самия архиепископ на Утрехт. Голямата църква била тържествено върната на католиците; архиепископът, който иначе само се наричал така, за известно време получил същинското си достояние. Религията на Луи XIV бележела победи заедно с оръжията: така според католиците той придобивал същински права над Холандия.

Провинциите Утрехт, Оверисел и Гелдерланд били покорени; Амстердам просто чакал кога ще бъде поробен или съсипан. Евреите, които го населявали, побързали да предложат на Гурвил, интендант и приятел на принц Дьо Конде, два милиона флорина, за да не бъдат ограбени.

Нерден, съвсем близо до Амстердам, вече бил превзет. Четирима конници, които се размотавали, за да се пооблажат, се доближили до портите на Муйден, където са шлюзовете и откъдето може да бъде наводнена цялата страна — той е само на левга от Амстердам. Изпаднали в ужас, магистратите на Муйден излезли да предадат ключовете си на четиримата войници; като видели обаче, че те не тръгват към тях, си прибрали ключовете и залостили вратите. Само миг по-скоро — и Амстердам щял да бъде в ръцете на краля. С превземането на столицата щяла да погине не само републиката, нямало повече да има холандска нация, скоро и земята на тази страна щяла да изчезне. Най-богатите семейства, страстно привързани към свободата, се канели да бягат накрай света, да пътуват по море до Батавия^[2]. Били преброени корабите, годни да понесат пътя, пресметнато било какво могат да поберат. Изчислили, че петдесет хиляди семейства могат да намерят убежище в новата си родина. Холандия вече щяла да съществува само в източна Индия: тези провинции на Европа, които купували жито само с богатствата си от Азия, които живеели единствено от търговия и — ако посмеем да го кажем — понеже били свободни, щели да се окажат внезапно съсипани и обезлюдени. Амстердам, складът, снабдителният център на Европа, в който двеста хиляди души поддържат търговията и изкуствата, скоро щял да се превърне в огромно тресавище. Всички съседни земи искали огромни разходи и хиляди работници за поддържането на дигите: вероятно щели да им липсват и средства, и обитатели, щели накрая да потънат, предоставяйки на Луи XIV единствено печалната слава, че е унищожил най-прекрасния, най-необичайния паметник на човешката изобретателност.

Жалкото положение на държавата нараствало от обичайните за нещастните хора разделения, при които те се обвиняват взаимно за всеобщите бедствия. Държавният секретар Де Вит мислел, че ще може да спаси останките от отечеството си само като измоли от победителя мир. В душата си, все тъй републиканска и ревнива спрямо личната му власт, продължавал да се опасява от издигането на принц Д’Оранж повече, отколкото от завоеванията на краля на Франция; дори бил накарал принца да се закълне, че ще спазва един едикт с постоянно действие, посредством, който не се допускало принцът да получи достойнството на щатхалтер. Заради честта си, заради своя авторитет, заради крамолния дух и личния интерес Де Вит се позовавал на тази клетва. Предпочитал неговата република да попадне под игото на чужд крал победител, отколкото да се подчини на щатхалтер.

От своя страна принц Д’Оранж бил по-честолюбив от Де Вит, не по-малко привързан към отечеството си, по-издръжлив спрямо всеобщото бедствие, очаквал много от времето и от упоритото си постоянство, стремял се да стане щатхалтер и пламенно се противопоставял на мирното решение. Щатите постановили да се предприемат стъпки към мир въпреки мнението на принца, ала принцът получил титлата щатхалтер въпреки двамата Де Вит.

Четирима народни представители пристигнали в лагера на краля да измолят милостта му спрямо една република, която допреди половин година се смятала за арбитър на кралете. Депутатите ни най-малко не били посрещнати от министрите на Луи XIV с френската учтивост, която примесва цивилизованата мекота с твърдостта на управлението: суров и надменен, Лувоа, склонен по-скоро да служи добре, а не да се стреми господарят му да бъде обичан, приел молителите високомерно, та дори с оскърбителна насмешливост — принудили ги да се връщат няколко пъти. Най-сетне кралят разпоредил да им предадат волята му: желаел щатите да му преотстъпят всички владения отсам Рейн; Неймехен, градовете и крепостите в самото сърце на страната да му изплатят двайсет милиона, французите да използват всички големи холандски пътища, по суша и по вода, без да плащат такси за това; католическата религия трябвало да бъде възстановена навсякъде; републиката трябвало ежегодно да му провожда пратеничество със златен медальон, на който да бъде изписано, че тя дължи свободата си на Луи XIV; и най-сетне към тези удовлетворения трябвало да се добавят дължимите на краля на Англия, на владетелите в Империята, като например кьолнският и мюнстерският, които допълнително били изтормозили Холандия.

Тези мирни условия, силно напомнящи робия, били приети като непоносими и гордостта на победителя вдъхнала на победените смелост сред безнадеждността: взело се решение да мрат с оръжие в ръка; всички сърца, всички надежди се обърнали към принц Д’Оранж. Яростта на народа избликнала против държавния секретар, който бил поискал мир: към бунтовническите настроения се добавили и политиката на принца и враждебността на неговите привърженици. Посегнали на живота на държавния секретар Ян Де Вит; неговият брат Корнелиус бил обвинен, че е заговорничил да бъде убит принцът — така и Корнелиус бил привлечен към отговорност. Сред бурята той изрецитирал началото на одата на Хораций Justutn et tenacem, подхождаща на положението и на смелостта му, която може да бъде преведена така за онези, които не знаят латински^[3]:

Бурен воден кръговрат

или морските талази,

безпощадната омраза

на един народ чепат,

тираничните порази

не попречват да запази

разума си дух сърцат.

20 август 1672 г. Накрая вбесеното население погубило в Хага двамата братя Де Вит — единия, който бил управлявал почтено страната деветнайсет години, и другия, който й бил служил със своя меч^[4]. Над окървавените им тела били извършени всички безчинства, на които е способен народът: ужаси, каквито стават при всички нации, каквито французите са причинили на маршал Д’Анкър, на адмирал Колини и на други; населението си е едно и също навсякъде. Приятелите на държавния секретар били преследвани: дори покрай Ройтер, адмирала на републиката, който тъй успешно се бил сражавал за нея, в Амстердам се завъртели убийци.

Покрай тия безредици и нещастия магистратите проявили добродетели, каквито се срещат само в републиките. Частни лица, притежаващи банкноти, започнали да се тълпят пред амстердамската банка; имало опасения, че е посегнато на държавната хазна; всеки бързал да вземе малкото пари, които се предполагало, че са останали в нея. Магистратите наредили да бъдат отключени подземията, където се съхранявало държавното съкровище: то си седяло непокътнато, както било положено там преди шейсет години; парите дори били още черни от близостта на пожара, който няколко години по-рано бил изпепелил градското кметство. Дотогава банкнотите винаги били приемани, без да се пипа хазната — в случая парите били раздадени на всички, които искали да им бъдат изплатени. Тази добронамереност и тази умелост заслужавали възхищение, още повече че кралят на Англия Чарлс II, за да може да води война срещу холандците и да се забавлява, не се задоволил с парите от Франция, ами докарал до банкрут и поданиците си. Тъй както било срам за този крал да се погаври така с доверието на хората, тъй било и чест за магистратите на Амстердам да го съхранят във време, когато сякаш било едва ли не редно то да изневери.

Към тези републикански добродетели се добавила и душевната храброст, която води до крайни решения при безнадеждни обстоятелства. Те разпоредили да бъдат пробити дигите, които сдържали морските води; извънградските домове, които са безброй около Амстердам, селата, съседните градове, Лайден, Делфт били наводнени. Селяните не роптаели, че стадата им са издавени в полето: Амстердам се оказал като огромна крепост посред водите, заобиколена от военни кораби, за които имало достатъчно вода, та да се доближат до града. Голям глад имало сред населението: най-вече липсвала вода за пиене; тя се продавала по шест су за пинта; ала тези неволи изглеждали по-леки от робството. За отбелязване от страна на бъдните поколения е как Холандия, жестоко притисната по суша, без вече да е държава, си оставала страховита по море: това била същинската стихия на народа там.

Докато Луи XIV прекосявал Рейн и превземал три провинции, адмирал Ройтер с около сто военни кораба и над петдесет брандера се отправил към английското крайбрежие, търсейки флотите на двамата крале: общото им могъщество не давало възможност да изпратят военноморски сили, по-големи от онези на републиката. Англичаните и холандците се срещнали като нации, свикнали да си оспорват първенството сред Океана. Тази битка при Солбей траяла цял ден (7 юни 1672 г.); Ройтер, който я започнал, нападнал флагманския английски кораб, където се намирал херцогът на Йорк, брат на краля: славата на този дуел се паднала на Ройтер; херцогът на Йорк бил принуден да се прехвърли на друг кораб и никога повече не се изпречил срещу холандския адмирал. Трийсетте френски плавателни съда взели слабо участие в сражението — изобщо подир тоя ден нищо не застрашавало холандските брегове.

Подир тази битка Ройтер въпреки страховете и разногласията сред неговите сънародници докарал индийския търговски флот до Тесел, като по този начин защитил и подсигурил материално своето отечество от едната страна, докато то бедствало откъм другата. Всъщност търговският обмен на холандците се поддържал; по морските води край Индия се виждали само техни знамена. Веднъж френският консул казал на персийския владетел, че Луи XTV е завладял почти цялата Холандия. „Как така — отвърнал персийският монарх, — та нали в пристанището на Ормуз на един френски кораб се падат двайсет холандски?“

Принц Д’Оранж обаче имал амбицията да бъде добър гражданин: той дарил на държавата дохода от своята титла и всичкото си имущество, подкрепяйки каузата на свободата; предизвикал наводнения по всички пътища, откъдето французите можели да проникнат в останалата част от страната. Светкавичните му тайни преговори пробудили от дрямката императора, Империята, съвета на Испания, губернатора на Фландрия; той дори склонил Англия към мир. В крайна сметка станало тъй, че кралят бил навлязъл в Холандия през май, а още през юли Европа започнала да се настройва против него.

Монтерей, губернаторът на Фландрия, тайно прехвърлил няколко полка в подкрепа на Съединените провинции; съветът на император Леополд изпратил Монтекуколи, който оглавявал близо двайсет хиляди души; избирателят на Бранденбург, разполагащ с платена войска от двайсет и пет хиляди бойци, също се включил.

Тогава кралят изоставил своята армия. Нямало какво да се завоюва в една наводнена страна; опазването на завладените провинции вече било затруднено. Луи се стремял към сигурна слава, ала тъй като не желаел да я придобива посредством неуморни усилия, не я спечелил. Бил удовлетворен, задето превзел толкова градове за два месеца, в средата на лятото се завърнал в Сен Жермен, оставил Тюрен и Люксембург да приключат войната и се насладил на триумфа. Във връзка със завоеванията му били издигнати паметници, а великите сили в Европа вече действали, за да му ги отнемат.