Волтер
Векът на Луи XIV (38)

Глава XXXVII.
Относно янсенизма

Калвинизмът неизбежно водел до граждански войни и подкопавал основите на държавите. Янсенизмът успявал само да поражда богословски спорове и словесни войни; реформаторите от шестнайсети век били разкъсали всички връзки, посредством, които римската църква удържала хората, били нарекли най-светите за нея неща идолопоклонство, били разтворили вратите на нейните обители и предали съкровищата й на светски лица — едната фракция трябвало да унищожи другата. Действително няма страна, в която религията на Калвин и на Лутер да се е вестила, без да доведе до гонения и до войни.

Янсенистите обаче не нападали Църквата, не посягали към основните догми и богатствата й, пишели само по абстрактни въпроси, ту против верните на реформата, ту против папските институции, и никъде не спечелили подкрепа; накрая тяхната секта била презряна почти в цяла Европа, макар немалко нейни последователи да били достойни за уважение покрай своите таланти и нрави.

В това време, когато хугенотите привличали сериозно вниманието, янсенизмът по-скоро обезпокоил Франция, без да я притесни; диспутите били привнесени от другаде, както се случва нерядко. Първо един богослов от Льовен, наречен Мишел Бай, когото наричали „Байус“ според обичая на тогавашния педантизъм, решил да изведе към 1552 г. няколко съждения относно милостта и предопределението. Този въпрос, както и почти цялата метафизика, достига в дълбочина до лабиринта на съдбата и свободата, където цялата античност се е обърквала и където за човека липсва ръководна нишка.

Духът на любопитството, даден от Бог на човека, този необходим за познанието ни импулс, непрестанно ни отвежда отвъд целта, както и другите сили в душата ни, които, ако не ни тласкаха все по-далеч, вероятно не биха били толкова възбуждащи.

Спорило се е за всичко, което се знае и за всичко, което не се знае; ала диспутите на древните философи са били винаги мирни, докато богословите често стигат до кръвопролития и винаги — до бури.

Корделиерите, които си нямали представа за какво става дума, както и Мишел Бай, сметнали, че е извършено покушение против свободната воля и доктрината на Скот е в опасност: впрочем те таели гняв против Бай поради друг спор в почти същия дух и препратили седемдесет и шест съждения на Бай на папа Пий V. Сикст Квинт, който бил тогава главен пълномощник на корделиерите, съставил булата за осъждане през 1567 г.

Дали поради страх от компрометиране или поради отвращение да се разискват подобни тънкости, или поради безразличие и презрение към пропозициите от Льовен, седемдесетте и шест съждения били осъдени общо като еретични, водещи към ерес, неблагозвучни, нагли и подозрителни, без да се стига до каквито и да било подробности. Този метод предполага върховна власт и не оставя възможност за диспут. Льовенските богослови били много притеснени, когато получили булата; в нея имало особено една фраза, където в зависимост от запетая, поставена на едно или друго място, се осъждали или приемали твърдения на Мишел Бай: университетът проводил пратеничество до Рим, за да се разбере от Светия Отец къде трябва да бъде поставена запетаята. Римският двор си имал други грижи и в отговор пратил на фламандците екземпляр от булата, в който изобщо липсвала запетая: той бил съхранен в архивите. Архивикарият на име Морийон заявил, че булата на папата следва да бъде приета, „дори да съдържа грешки“ Политически Морийон бил прав; със сигурност е по-добре да се получат сто сбъркани були, отколкото сто селища да бъдат изпепелени, както постъпвали хугенотите и техните противници. Бай повярвал на Морийон и миролюбиво се отрекъл от написаното.

Подир няколко години Испания, пълна със схоластични автори и с напълно липсваща философска школа, дала на света йезуита Молина, който сметнал, че е открил как точно Бог действа върху своите създания и как те му се противят. Той отличил естествения ред и свръхестествения ред, предопределението към милост и предопределението към слава, възпиращата и съдействащата милост, изобретил съвпадащата подкрепа, умереното познание и конгруизма. Умереното познание и конгруизмът били особено редки попадения: с умереното си познание Бог умело се допитвал до човешката воля, за да знае какво ще предприеме човекът, след като получи милостта му; после според употребата, до която ще доведе свободната воля, уреждал нещата тъй, че да подкрепи човека; уреждането на нещата представлявало конгруизмът.

Испанските доминиканци, които не проумявали това обяснение, също както и йезуитите, но им завиждали, написали, че книгата на Молина е „предвестник на Антихриста“.

Римският двор се заел с диспута, попаднал вече в ръцете на великите инквизитори, и съвсем мъдро призовал двете страни да замлъкнат, което и двете не сторили.

Най-сетне се стигнало до самия Климент VIII; за срам на човешкия разум цял Рим се включил в процеса. Един йезуит на име Аший Гаяр уверил папата, че има сигурен начин да се въдвори мир в църквата; той най-сериозно предложил да бъде прието непризованото предопределение, стига доминиканците да приемат умереното познание, и тогава двете системи някак щели да се съвместят. Доминиканците не се съгласили с уговорката на Аший Гаяр; известният сред тях Лемос подкрепил възпиращото съдействие в допълнение към активната добродетел: конгрегациите се развихрили, без да стигнат до съгласие.

Климент VIII умрял, без да успее да сведе до яснота аргументите за и против. Павел V възобновил процеса; тъй като обаче за него самия имало друг, по-важен, свързан с република Венеция, заставил да млъкнат конгрегациите, които били наречени й още биват наричани de auxiliis. Това название, само̀ по себе си също толкова неясно, колкото и поставените въпроси, им било дадено, тъй като думата означава помощ, а в диспута ставало дума за помощта, която Бог дарява на слабата човешка воля. В крайна сметка Павел V заповядал на двете фракции да заживеят в мир.

Докато йезуитите налагали своето умерено познание и своя конгруизъм, Корнелий Янсений, епископ на Ипър, подновил някои от идеите на Бай в дебела книга за свети Августин, излязла от печат едва подир смъртта му; така станал водач на секта, без да си има понятие от това. Почти никой не е чел тази книга, довела до такива смутове, ала Дю Верже дьо Оран, абат на Сен Сиран, приятел на Янсений, човек пламенен, макар и объркан и неясен в собствените си съчинения, дошъл в Париж и спечелил за каузата млади богослови и няколко старици. Йезуитите поискали от Рим да осъди книгата на Янсений като продължение на книгата на Бай и постигнали целта си през 1641 г.; в Париж обаче, във факултета по богословие, както и в учените среди, царели разногласия. Изглежда като че ли няма особено значение да мислим заедно с Янсений, че Бог заповядва невъзможни неща; това не е нито философско, нито утешително разсъждение; и все пак тайната наслада да принадлежиш към фракция, омразата, която си били навлекли йезуитите, стремежът към самоизтъкване и неуморимостта на съзнанието довели до създаването на секта.

Факултетът осъдил пет съждения на Янсений с вишегласие: петте съждения били точно извлечени от книгата по смисъл, но не и като точно предаден словоред. Шейсет богослови се обърнали към парламента с твърдението, че е извършена злоупотреба и камарата постановила страните да се явят.

Страните не се явили; иначе от една страна богослов на име Абер насъсквал духовете против Янсений; от друга страна прословутият Арно, възпитаник на Сен Сиран, защитавал янсенизма с буйно красноречие. Той ненавиждал йезуитите повече, отколкото одобрявал ефективната милост; бил и ненавиждан от тях, тъй като баща му, правник по занятие, се изказал шумно в полза на университета и против техния орден. Роднините му били спечелили голямо уважение като правници и военни; геният му и обстоятелствата, сред които се озовал, го насочили към словесна война и към ръководство на фракция — при подобни обстоятелства честолюбието отхвърля всеки друг път. Борил се срещу йезуитите и срещу преданите на реформата до осемдесетгодишна възраст; негово дело са сто и осем тома, от които почти никой не е сред добрите класически книги, увековечили времето на Луи XIV и пълнещи националните библиотеки. Всички тия произведения имали голям успех в своето време както поради славата на автора, така и поради разгорещеността на споровете. Разгорещеността е охладняла; книгите са забравени; остава онова, което просто е дело на разума: геометрията, вразумителната граматика, логиката, където той се изявява чудесно. Едва ли някой е бил раждан с по-философски дух; ала философията отпада при него поради фракционерството, на което се посвещава, въвлякло в шейсетгодишни жалки школски диспути и нещастия, свързани с твърдоглавието, един ум, създаден, за да просвещава хората.

Университетът не постигнал съгласие относно прословутите пет съждения, епископите също били разделени: осемдесет и осем епископи на Франция писали общо до Инокентий X с молба да отсъди, а единайсет писали отделно, молейки го да не го прави. Инокентий X отсъдил; осъдил всяко от петте съждения поотделно, ала все тъй, без да цитира страниците, откъдето те били извлечени, както и текстовете преди и след тях.

Този пропуск, какъвто не би бил допуснат при частно дело дори в най-затънтеното съдилище, бил налице и в Сорбоната, и при янсенистите, и при йезуитите, и при владетеля понтифекс. Смисълът на петте осъдени съждения със сигурност се съдържа у Янсений. Достатъчно е да бъде отворен трети том на парижкото издание от 1641 г. на страница 138, и четем дума по дума: „Всичко това доказва напълно и очевидно, че няма нищо по-сигурно и по-фундаментално в учението на свети Августин от това, че някои заповеди са невъзможни не само за неверниците и за заслепените и закоравелите, а и за верните, за праведните, независимо от волята и усилията им, според силите, които имат; и няма милост, която да направи тези заповеди възможни.“ На страница 165 можем също да прочетем, че „според свети Августин Иисус Христос не е умрял за всички хора“.

Кардинал Мазарини приема булата на папата при единодушие на духовенството: тогава бил в добри отношения с папата; не обичал янсенистите и с основание ненавиждал фракционерството.

Като че ли настъпил мир за Църквата във Франция; янсенистите обаче изписали толкова писма, свети Августин бил толкова цитиран, задействани били толкова жени, че подир приемането на булата янсенистите се нароили повече от всякога.

Един свещеник от „Сен Сюлпис“ отказал опрощение на господин Дьо Лианкур, защото се твърдяло, че не вярвал, че петте съждения ги има у Янсений, и бил приютил в дома си еретици. Това бил нов скандал и нов повод за писаници. Обадил се богословът Арно; в ново писмо до херцог и пер — истински или въображаем — той изтъкнал, че осъдените съждения на Янсений ги няма при Янсений, но пък ги имало при свети Августин и при много от Отците на Църквата; и добавил, че „свети Петър е бил праведник, за когото милостта, без която не можем нищо, я е нямало“.

Вярно е, че свети Августин и свети Хризостом са казали същото; само дето нещата се променят в зависимост от конюнктурата и Арно се излязъл виновен. Говорело се, че във виното на светите отци трябва да се налива вода; нещо, което е съвсем сериозно за едни, става повод за шеги при други. Факултетът се събрал, дори канцлерът Сегие дошъл от името на краля: Арно бил осъден и изключен от Сорбоната през 1654 г. Присъствието на канцлера сред богословите придало на нещата деспотичност, която на допаднала на обществеността; старанието залата да бъде претъпкана от богослови и от монаси просяци, които не били свикнали да бъдат по толкова мнозина наведнъж, кара Паскал да напише в своите „Провинциални писма“ че „по-лесно е да се намерят монаси, отколкото мислещи хора“.

Повечето от тези монаси не приемали конгруизма, умереното познание, своенравната милост на Молина; те подкрепяли представата за достатъчна милост, към която волята може да се приобщи и никога не се приобщава; за ефективна милост, срещу която може да се противостои, ала това не става; внасяли яснота, като казвали, че може да се противостои разделно на милостта, но не и съставно.

Тези възвишени неща са малко в разрез с човешкия разум, ала позицията на Арно и на янсенистите била прекалено близо до чистия калвинизъм. Тъкмо оттук тръгвал спорът между гомаристите и арминианите. Той разделил Холандия, както янсенизмът разделя Франция; в Холандия обаче всичко се превръща в политика, а не в диспут на лениви хора; заради него по ешафода потича кръвта на държавния секретар Барневелт: ужасяващо насилие, от което холандците се гнусят днес, след като очите им се отвориха за абсурдността на тези диспути, за ужаса на гоненията и за превъзходната потребност от търпимост, изповядвана от мъдреците, управляващи не според мимолетните възторзи на онези, които спорят. Този диспут довежда във Франция само до пастирски послания, до були, до официални писма и до брошури, тъй като имало и по-важни източници на конфликти.

Арно само бил изключен от факултета. Тази дребна несгода му докарала безброй приятели; иначе и той, и янсенистите винаги трябвало да противостоят срещу Църквата и папата. Едно от първите действия на Александър VII, приемника на Инокентий X, било да поднови отричането на петте съждения. Епископите на Франция, които вече били изготвили документ, съчинили нов, завършващ с думите: „Осъждам в сърцето и с устата си петте съждения, съдържащи се в книгата на Корнелий Янсений, чието учение не е учението на свети Августи, обяснено зле от Янсений.“

Впоследствие трябвало да се подкрепя тази формулировка; епископите я представили в своите епархии на всички подозрителни лица. Пожелали тя да бъде подписана и от монахините в Пор Роаял дьо Пари и в Пор Роаял де Шан. Двете обители били светилища на янсенизма, били подвластни на Сен Сиран и на Арно.

Те били основали край манастира Пор Роаял де Шан школа, в която се били оттеглили значителен брой добродетелни, но твърдоглави учени, събрали се поради общите си виждания и обучавали подбрани млади хора. От тази школа излиза Расин, световен поет, познал най-добре човешкото сърце. Паскал, първенец сред френските сатирици — Депрео си остава втори, бил силно свързан с тези знаменити и опасни самотници. Представили за подпис документа на девойките от Пор Роаял дьо Пари и от Пор Роаял де Шан: те отговорили, че не могат добросъвестно да признаят подир папата и епископите, че петте съждения се намират в книгата на Янсений, която не били чели, че най-вероятно мисълта му не е схваната, че можело петте съждения да са погрешни, но че Янсений не бърка.

Това заинатяване раздразнило двора. Цивилният наместник Д’Обре (все още нямало полицейски наместник) отишъл да изкара от Пор Роаял де Шан всички самотници, оттеглили се там, и всички обучавани от тях млади хора. Чула се заплаха, че двата манастира ще бъдат закрити. Спасило ги чудо.

Госпожица Перие, пансионерка в Пор Роаял дьо Пари, племенница на известния Паскал, я боляло окото; в Пор Роаял прибягнали до церемонията с целуване на един от тръните на венеца, положен някога върху главата на Иисус Христос. Трънът бил отскоро в Пор Роаял. Не е много лесно да се докаже как е бил съхранен и пренесен от Йерусалим до предградието „Сен Жак“. Болната го целунала; подир известен брой дни била излекувана. Веднага било заявено и удостоверено, че за миг е била излекувана от безнадеждна фистула на слъзния канал. Девойката починала чак през 1728 г. Лица, живели дълго с нея, са ме уверявали, че излекуването й траяло доста дълго, което е и най-правдоподобно: неправдоподобно е, че Господ, който не извършва чудеса, за да обърне към нашата религия деветнайсет двайсети от земните жители, за които тази религия е непозната или бива ненавистна, внезапно би прекъснал общия ход на природата в полза на едно момиченце, за да оправдае дванайсетина монахини, твърдящи, че Корнелий Янсений не е написал десетината реда, които се смятат за негови, или ги е написал с друга цел, а не с онази, която му е вменена.

Чудото се разчуло до такава степен, че йезуитите писали против него. Отец Анна̀, изповедник на Луи XIV, публикувал „Всуе, янсенисти — по повод чудото, което уж станало в Пор Роаял, от един католически богослов“. Анна̀ не бил нито богослов, нито учен. Той сметнал, че доказва как ако един трън е пристигнал от Юдея в Париж, за да излекува малката Перие, това изтъква как Иисус е умрял за всички, а не само за мнозина. Всички освиркали отец Анна̀. Тогава йезуитите също захванали да вършат чудеса, ала не им провървяло — по онова време се харесвали единствено янсенистките. Няколко години по-късно последвало друго чудо. Една сестра Жертрюд била излекувана в Пор Роаял от оток на крака. Събитието не пожънало успех: времето му било отминало; пък и сестра Жертрюд нямала за чичо човек като Паскал.

Йезуитите, зад които заставали папите и кралете, били напълно отхвърлени от волята на народите: за тях непрестанно се разказвали стари истории за опита за убийство на Анри Велики, замислен от Бариер и изпълнен от техния възпитаник Шател; за мъките на отец Гинар, за прогонването им от Франция и от Венеция, за барутния заговор в Лондон, за Севилския банкрут. По всякакъв начин се мъчели да ги изкарат зловредни. Паскал сторил нещо повече, направил ги смешни. Публикуваните му тогава „Провинциални писма“ били образец за красноречие и шеговитост. И най-добрите комедии на Молиер са безсолни пред първите провинциални писма; Босюе не е дал нищо по-възвишено от последните.

Вярно е, че цялата книга се основава върху една невярна предпоставка: екстравагантните мнения на множество испански и фламандски йезуити умело се приписват на цялото общество. Те биха лъснали също и при доминиканските и францискански казуисти, но целта били единствено йезуитите. В писмата се доказва, че те имат ясното намерение да навредят на нравите на хората — намерение, което никоя секта, никоя общност никога не е имала и не може да има. Ставало дума обаче не за истината, а да се позабавлява публиката.

Йезуитите не разполагали тогава с нито един добър писател, та да заличат безчестието, в което ги запокитва най-добре написаната книга, излизала дотогава във Франция. Въпреки всички свади обаче им се случило почти същото, каквото и на кардинал Мазарини: хора като Бло, Марини и Барбансон накарали цяла Франция да му се смее — той обаче си бил господар на Франция. Отците успели да изгорят „Провинциалните писма“ с решение на парламента на Прованс (9 февруари 1657 г.); въпреки това били смешни и нацията съвсем ги възненавидяла.

Отговорните монахини от абатство Пор Роаял дьо Пари били арестувани от двеста гвардейци и разпръснати по други манастири; оставени били само онези, които се съгласили да подпишат документа. Разпръсването на монахините било новина за Париж. Сестра Пердро и сестра Пасар, които подписали и накарали и други да се подпишат под изявлението, станали тема за шеги и песни, от които градът бил залят благодарение на ленивите хора от онзи вид, за които всичко е забавно и които винаги се присмиват, докато убедените пъшкат, разбунтуваните редят речи, а правителството действа.

Гоненията заякчили янсенистите. Четирима прелати — Арно, епископ на Анже, брат на богослова; Бюзанвал от Бове; Павийон от Але и Коле от Памие — същият, който впоследствие възроптал срещу Луи XIV заради Регалата — се обявили против документа. Това било ново изявление, съставено лично от папа Александър VII, всъщност съвсем същото като първите, получено във Франция от епископите и от парламента. Възмутен, Александър VII назначил девет френски епископа, които да съдят четиримата прелати отстъпници. Тогава нещата съвсем се влошили.

Ала тъкмо когато всичко било пламнало около въпроса дали петте съждения ги има у Янсений или не, Роспилиози станал папа под името Климент IX и успокоил настроенията за известно време. Той настоял четиримата епископи не чисто и просто да подпишат документа, а да го сторят искрено: така излизало, че хем петте съждения са осъдени, хем май не са извлечени от Янсений. Четиримата епископи дали някои пояснения; италианската ведрост укротила френската свадливост. Само един човек вместо друг осъществил този мир, който бил наречен мир на Климент IX, та дори „мир на Църквата“, макар да ставало дума само за един диспут, неизвестен или пренебрегнат навсякъде из останалия свят. Явно след Бай папите винаги се стремят да потушават противоречията, при които настъпват несъгласия, и да заставят страните да поучават в един дух, който всички разбират — нещо съвсем разумно; само дето все става дума за живи хора.

Правителството освободило затворените в Бастилията янсенисти, сред които и Саси, автора на версията на Завета. Върнали изпратените в изгнание монахини: те подписали искрено и сметнали, че чрез тази дума побеждават. Арно излязъл от скривалището, където се бил притаил, бил представен на краля, приет от нунция, посрещнат от обществеността като Отец на Църквата: оттогава се зарекъл да се бори единствено с калвинистите; било му необходимо да воюва. Спокойното време го довело да създаде книгата „Вечността на вярата“, за която му помогнал Никол; това била и темата на големия спор между тях и преподобния Клод, спор, при който и двете страни се сметнали за победили, както си му е редът.

Мирът на Климент IX, спуснат на не особено миролюбиви духове, които все тъй упорствали, се оказал съвсем краткотраен; и двете страни не престанали с подмолните заговори, интригите и оскърбленията.

Херцогиня Дьо Лонгвил, сестра на великия Конде, твърде известна покрай гражданските войни и любовните си връзки, била остаряла, нямала си занимание и станала набожна; и понеже ненавиждала двора, а имала нужда от интриги, се писала янсенистка. Тя изградила квартири при Пор Роаял де Шан, където понякога се оттегляла със самотниците. Това било времето на техния разцвет. Арно, Никол, Льометр, Ерман, Саси, доста хора, които не били толкова известни, но имали заслуги и репутация, се събирали при нея: заменяли духовитостта на сбирките в двореца в Рамбуйе на херцогиня Дьо Лонгвил със сериозни разговори и с онзи мъжки, енергичен и жив дух, който отличавал книгите и беседите им. Те доста спомогнали във Франция да се развие добрият вкус и истинското красноречие; за жалост държали особено да разпространяват своите идеи. Самите те били сякаш доказателство за фаталистичната система, заради която ги корели; като че ли се стремели неуморно да си спечелват неприятности заради химери, след като можели да се радват на голямо уважение и на щастлив живот, ако се откажели от напразните диспути.

1679 г. Фракцията на йезуитите, все тъй бясна заради „Провинциалните писма“, ги преследвала безпощадно. Понеже не можела да заговорничи покрай Фрондата, госпожа Дьо Лонгвил заговорничела покрай янсенизма. Събирали се в Париж, ту при нея, ту при Арно. Кралят, решен да се пребори с калвинизма, не искал нова секта. Той отправил заплахи; накрая Арно, опасявайки се от въоръжените си неприятели с владетеля зад тях, след като загубил подкрепата на вече покойната госпожа Дьо Лонгвил, решил да напусне завинаги Франция и да се установи в Нидерландия като непознат за всички там, без средства, дори без прислуга — а племенникът му е бил министър; самият той е можел да стане кардинал; отказал се от всичко това заради удоволствието да пише свободно. Живял до 1694 г. в убежище, непознато за светските среди, известно само на неговите приятели, все тъй пишел, все тъй философски посрещал несгодите и до последния си миг давал примера на една чиста, силна и непоколебима душа.

Неговата фракция била неизменно преследвана от католическата Нидерландия, неслучайно наречена „покорна“, където булите на папата били закон. Същото и дори в по-голяма степен било във Франция.

Странно е, че проблемът „дали петте съждения действително ги има при Янсений“ си оставал единствен повод за подмолната частна война. Определянето на фактологията и на правото било важно за умовете. Най-сетне през 1701 г. бил поставен богословският въпрос, който буквално излагал съвестта на изпитание: „Би ли било редно да се причестява човек, подписал заявлението, вярвайки дълбоко в сърцето си, че папата и дори Църквата може да грешат спрямо фактите?“ Четирийсет богослови се подписали, че такъв човек може да бъде опростен.

Войната се развихрила отново. Папата и епископите държали да им се вярва според фактите. Ноай, архиепископът на Париж, разпоредил, че правото е Божие дело, а фактите — въпрос на човешка вяра; останалите, та дори и архиепископът на Камбре Фенелон, който не харесвал господин Дьо Ноай, настояли, че и фактите са Божие дело. Вероятно по-добре би било да си дадат труда да цитират пасажи от книгата; това така и не било сторено.

През 1705 г. папа Климент XI издал булата Vineam Domini, с която наредил да се вярва на фактите, без да се пояснява дали са божие или човешко дело.

Нещо ново било за Църквата булите да се приподписват от девойки: тази чест отново била предложена на монахините от Пор Роаял де Шан. Кардинал Дьо Ноай бил заставен да им изпрати булата, за да бъдат изпитани. Те я подписали, без да накърнят мира на Климент IX, като отминали с уважително мълчание въпроса за фактите.

Не се знае кое е по-странно — дали признанието, за което настоявали спрямо тези девойки, че пет съждения се съдържали в книга на латински, или заинатеният отказ на тези монахини.

Кралят поискал от папата була, за да закрие манастира им; кардинал Дьо Ноай ги лишил от причастие; адвокатът им бил затворен в Бастилията; всички монахини били разпръснати, поотделно изпратени в не толкова непокорни манастири; през 1709 г. полицейският наместник разрушил до основи постройката; накрая през 1711 г. изровили труповете от църквата и гробището и ги пренесли другаде.

Смутовете не били премахнати с премахването на манастира: янсенистите все тъй искали да заговорничат, а йезуитите се стремели да развиват дейност. Отец Кенел, свещеник от парижкия калвинистки храм „Оратоар“, приятел на известния Арно, който бил край него до последния му миг, бил съчинил още през 1671 г. сборник с набожни разсъждения по текстовете на Новия Завет. Книгата съдържа откровения, които изглеждат добронамерени към янсенизма; те обаче се губят сред множеството свети максими, изпълнени с вяра, която печели сърцата, така че произведението било посрещнато с всеобщо одобрение. Доброто в него лъха отвсякъде, а злото трябва да се търси. Доста епископи го похвалили силно още при появата му и затвърдили похвалите, след като авторът доусъвършенствал книгата. Зная, че абат Рьонодо, един от най-учените хора във Франция, при пребиваването си в Рим през време на първата година от служението на Климент XI един път посетил папата, който обичал учените и сам бил учен, и го заварил да чете книгата на отец Кенел. Папата казал: „Ето една отлична книга. В Рим нямаме човек, способен да пише така: бих искал да привлека автора при себе си.“ Същият този папа впоследствие осъжда книгата.

Въпреки всичко не бива хвалебствията на Климент XI и цензурата, наложена след хвалебствията, да се възприемат като противоречие. При четенето можем да бъдем развълнувани от внушителната красота на едно произведение, а после да осъдим скритите му слабости. Един от прелатите, одобрили най-искрено във Франция книгата на Кенел, бил архиепископът на Париж кардинал Дьо Ноай. Той бил негов закрилник още като епископ на Шалон и книгата му била посветена. Този кардинал, добродетелен и учен, добър човек, влюбен в мира, защитавал няколко янсенисти, без сам да бъде такъв, и не обичал никак йезуитите, без да им вреди и без да се бои от тях.

Йезуитите вече се радвали на голямо влияние, откакто отец Дьо Лашез, изповедник на Луи XIV, всъщност ръководел галиканската църква. Отец Кенел, който се боял от тях, се бил оттеглил в Брюксел заедно с учения бенедиктинец Жерброн, с един свещеник на име Бригод и още неколцина като него: бил им станал водач подир смъртта на прословутия Арно и подобно на него се наслаждавал на приятната слава да разполага с тайна империя, независима от владетелите, да властва над умове и да бъде водач на една фракция, съставена от просветени люде. По-разгърнати от тази фракция, по-могъщи от нея, йезуитите скоро измъкнали Кенел от усамотението му. Те подели гонение против него пред Фелипе V, който бил още господар на Нидерландия, както били преследвали неговия вдъхновител Арно пред Луи XIV. Извоювали заповед от краля на Испания самотниците да бъдат арестувани. Кенел се озовал в затвора на архиепископството на Мехелен. Един благородник, който смятал, че янсенистите ще го направят богат, ако освободи водача им, пробил стените и организирал бягството на Кенел, който се оттеглил в Амстердам, където умира през 1719 г., достигнал дълбока старост, след като съдейства в Холандия да бъдат основани няколко янсенистки църкви — скромно паство, което се топи всекидневно.

Когато го арестували, отнели цялата му документация и открили, че има оформена същинска партия. Налице било копие на стар договор между янсенистите и Антоанет Буриньон, известна с виденията си богата жена, която била закупила от името на своя духовен водач остров Нордстранд край Холщайн, за да се събират там хората от мистичната секта, която желаела да основе.

Въпросната Буриньон била отпечатала със свои средства деветнайсет дебели тома с набожни мечтания и била пръснала половината си богатство, за да печели привърженици. Успяла само да стане смешна, та дори и да си навлече неприятностите, свързани с всяко нововъведение. Накрая се отчаяла, че някога ще може да се установи на своя остров и го препродала на янсенистите, които също не успели да се настанят там.

Сред ръкописите на Кенел открили и друг проект, който можел да се окаже по-зловреден, ако не бил безумен. През 1684 г. Луи XIV бил изпратил в Холандия граф Д’Аво с пълномощия да приеме с двайсетгодишно примирие великите сили, които биха желали да получат достъп до страната, а янсенистите под името ученици на свети Августин се опитали да се включат в примирието, сякаш наистина били грамадна фракция, каквато тъй дълго били калвинистите. Смътното хрумване си останало неизпълнено; все пак предложенията за мир на янсенистите спрямо краля на Франция били написани черно на бяло; в проекта личал стремеж да се изкарат твърде внушителни, а това само по себе си било престъпно. Било лесно да бъде убеден Луи XIV, че те са опасни.

Той не бил достатъчно образован, за да знае, че спекулативните мнения отпадат сами, ако не им обръщаме внимание. Превръщането им в държавен въпрос им придавало без нужда тежест. Лесно било книгата на отец Кенел да бъде разглеждана като вредна, след като авторът бил смятан за бунтовник. Йезуитите настояли кралят лично да поиска от Рим книгата да бъде осъдена: по такъв начин щял да бъде осъден кардинал Дьо Ноай, който ревностно я бил защитавал. Не без основание те се ласкаели от мисълта, че папа Климент XI ще уязви архиепископа на Париж. Редно е да се знае, че когато Климент XI бил кардинал Албани, поръчал да бъде отпечатана една съвсем молинистка книга на неговия приятел кардинал Сфондрато, а господин Дьо Ноай нападнал книгата. Било естествено да се предположи, че станалият папа Албани ще отвърне подобаващо на подкрепата, дадена на Кенел, заради стореното против подкрепата, дадена на Сфондрато.

Точно тъй станало: към 1708 г. папа Климент XI издал декрет против книгата на Кенел. Тогава обаче светските събития попречили изникналият духовен проблем да бъде решен: дворът бил недоволен от Климент XI, който бил признал ерцхерцог Карл за крал на Испания, след като бил признал Фелипе V. Изнамерили неточности в неговия декрет; той не бил приет във Франция; свадите позатихнали до смъртта на отец Дьо Лашез, изповедника на краля, благ човек, покрай когото пътищата за примирие били винаги открити и който имал добро отношение към кардинал Дьо Ноай като към съюзник на госпожа Дьо Ментьонон^[1].

Йезуитите имали възможност да излъчат изповедник на краля, както и почти на всички католически владетели: тази привилегия се падала на техния орден, който не водел до почетни санове. Онова, което техният основател бил възприел поради смирение, се било преобразило в знак на величие: колкото повече стареел Луи XIV, толкова по-значим бил постът на неговия изповедник. Този пост бил даден на Льотелие, син на прокурор от Вир в Долна Нормандия, един мрачен, пламенен, непоколебим човек, който скривал насилническата си природа под привидна флегматичност. Той сторил всичкото зло, на което бил способен, на този пост, от който с лекота може да бъде внушено всичко и да бъдат погубени онези, които лицето мрази — а той лелеел и лични отмъщения. Янсенистите били издействали Рим да осъди една негова книга за китайските церемонии; той имал зъб на кардинал Дьо Ноай и нищо не можело да го спре. Объркал цялата Църква на Франция; през 1711 г. съставил писма и постановления, които епископите трябвало да подпишат; изпратил им обвинения срещу кардинал Дьо Ноай, а те трябвало само да положат имената си под тях. В светските отношения подобни дела биват наказвани; те били разкрити и въпреки това успели^[2].

Изповедникът на краля се обърнал към съвестта му, а и авторитетът му бил накърнен от мисълта за бунтовническа фракция. Напразно кардинал Дьо Ноай поискал справедливо отношение въпреки тези несправедливи и потайни козни; изповедникът обяснил, че си е послужил с мирски пътища за успеха на божествени задачи; и понеже действително защитавал авторитета на папата и единството на Църквата, самият казус бил в негова полза. Кардиналът се допитал до дофина, херцога на Бургундия, ала той си бил съставил мнение според писмата и приятелите на архиепископа на Камбре. Човешката слабост има място във всички сърца: Фенелон не бил още достатъчно философски настроен, та да забрави, че кардинал Дьо Ноай бил съдействал за осъждането му; Кенел пък плащал заради госпожа Гийон.

Кардиналът не получил подкрепа и от госпожа Дьо Ментьонон. Този случай е показателен за характера на дамата, която никога нямала своя позиция, а се стремяла винаги да се съобразява с краля — три реда от нейната ръка, написани до кардинал Дьо Ноай, разкриват как да възприемаме и самата нея, и интригата на отец Льотелие, и поведението на краля, и цялата конюнктура. „Познавате ме достатъчно, за да сте наясно как се отнасям към новите факти; поради доста причини обаче ми се налага да замълча. Не е моя работа да съдя или да осъждам; аз само мълча и се моля за Църквата, за краля и за Вас. Дадох Вашето писмо на краля и то бе прочетено: само това мога да Ви кажа, обзета от дълбока тъга.“

Притиснатият от един йезуит кардинал архиепископ отнел правото да проповядват и изповядват на всички йезуити, освен на най-хрисимите и умерени сред тях. Санът му давал опасното право да попречи на Льотелие да изповядва краля; той обаче не посмял да вбеси дотам своя враг^[3]. Писал на госпожа Дьо Ментьонон: „Опасявам се, да не би да съм прекалено отстъпчив спрямо краля, като давам права на оня, който изобщо не ги заслужава. Моля се Богу да му вдъхне разбиране колко е опасно за него да доверява душата си на човек с подобен характер^[4].“

В доста мемоари четем как отец Льотелие твърдял, че трябва или той да изгуби своя пост, или кардиналът. Правдоподобно е да го е мислил, но едва ли го е казал.

Когато духовете се размирят, и двете страни извършват пагубни постъпки. Поддръжници на отец Льотелие, епископи, които се надявали на кардиналски шапчици, използвали кралския авторитет, за да лумне пламък от искрите, които можело да бъдат угасени. Вместо да постъпят както Рим, който неведнъж бил призовавал към мълчание двете фракции, вместо да озаптят един монах и да усмирят кардинала, вместо да забранят тези битки подобно на дуелите и да заставят всички свещеници, както и всички благородници, да бъдат полезни, без да стават опасни, вместо най-сетне да притиснат двете фракции под тежестта на върховната власт, подкрепяна от разума и от всички магистрати, Луи XIV сметнал за добре да си навлече сам от Рим обявяване на война, като получил в отговор оттам прословутата конституция Unigenitus, изпълнила по-нататък живота му с горчивина.

Йезуитът Льотелие и неговата фракция изпратили в Рим сто и три съждения, които да бъдат осъдени: светият официй забранил сто и едно. Булата била спусната през месец септември 1713 г.: още с пристигането й срещу нея се обявила почти цяла Франция. Кралят я бил поискал, за да не настъпи разкол, а тя почти го предизвикала: поплакът бил всеобщ, тъй като измежду сто и едното съждения имало такива, които според всички съдържали най-невинен и напълно нравствен смисъл. В Париж бил свикан голям епископски събор: четирийсет прелати приели булата поради потребността от мир; дали обаче и обяснения към нея, за да успокоят обществеността. На папата бил изпратен само протокол за приемането, промените били заради хората: така бил направен опит да бъдат удовлетворени и понтифексът, и кралят, и множеството. Кардинал Дьо Ноай обаче, както и други седем епископи, присъствали на събора, не се съгласили нито с булата, нито с поправките към нея: те писали до папата, че очакват въпросните поправки от страна на Негово Светейшество. Това било едно учтиво предизвикателство: кралят не го допуснал; той попречил писмото да замине, отпратил епископите в техните епархии и забранил на кардинала да се появява в двора. Тормозът спечелил на архиепископа още по-голямо уважение от обществеността: към него се присъединили още седем епископи. Било истинско разделение сред епископите, сред цялото духовенство, сред религиозните ордени. Всички признавали, че не ставало дума за фундаментални религиозни истини; и все пак помежду духовете се водела гражданска война, сякаш ставало дума да се отмени християнството, при което и от двете страни имало политически кроежи като при най-обикновен светски казус.

Плод на кроежите бил опитът конституцията да бъде приета от Сорбоната. Тя не събрала повечето гласове; въпреки това била регистрирана. Министерствата едва се оправяли със заповедите, изпращащи опозиционерите в затвора или в изгнание.

1714 г. Булата била регистрирана в парламента със съответните забележки относно обичайните права на короната, относно свободите на галиканската църква, относно властта и юрисдикцията на епископите; ала въпреки послушанието се долавял скрит вопъл. Кардинал Дьо Биси, един от най-пламенните защитници на булата, признал в едно свое писмо, че и в Женева не биха я приели по-зле, отколкото в Париж.

Духовете се бунтували най-вече срещу йезуита Льотелие. Нищо не дразни повече от могъществото на един монах: властта му ни се струва кощунство спрямо неговия обет; ако пък и злоупотребява с тази власт, направо става отвратителен. Отдавна всички затвори били пълни с граждани, обвинени в янсенизъм. Луи XIV, несведущ в тези въпроси, бил уверяван, че това е дълг на един прехристиянски крал и че греховете му ще бъдат опростени само ако преследва еретиците. Най-срамното е, че на йезуита Льотелие били препращани копия от разпитите на несретниците. Никога правосъдието не е било тъй сквернено; никога низостта не е била проявявана в по-пълна мяра спрямо властта. През 1768 г. в главната квартира на ордена на йезуитите бяха открити тия паметни свидетелства за тяхната тирания, след като те най-сетне понесоха наказанието за своите изстъпления и бяха прогонени от всички парламенти в кралството, от волята на нацията и накрая от едикт на Луи XV. Льотелие се осмелил да се възползва от положението си дотам, че предложил кардинал Дьо Ноай да бъде низвергнат на национален събор. Ето как един монах се стремял да си отмъсти с посредничеството на своя крал, на своя довереник, на своята религия.

За да бъде подготвен този събор, на който трябвало да бъде низвергнат един човек, станал любим на Париж и на Франция поради чистотата на своите нрави, поради мекотата на своя характер, а още повече и поради преследванията, Луи XIV бил убеден да регистрира в парламента изявление, според което всеки епископ, не приел ясно и просто булата, се задължавал да я подпише или да бъде съден със строгостта на каноните. Едиктът бил съставен от канцлера Воазен, държавен секретар по военните въпроси, твърд и деспотичен човек. Главният прокурор Агсо, по-наясно от канцлера Воазен със законите на кралството и притежаващ тогава душевната сила на младостта, отказал категорично да се ангажира с такъв документ. Първият председател Дьо Мем изразил гласно пред краля какви ще бъдат последствията. Работата се проточила. Кралят вече умирал. Злощастните свади вгорчили и съкратили последните му мигове. Безжалостният му изповедник изтощавал отслабналия владетел с настоявания да довърши едно дело, което нямало да увенчае паметта за него: възмутените прислужници на два пъти не го допуснали в стаята на краля, а накрая се договорили с него да не му говори за конституцията. Владетелят умира и всичко се променя.

Херцог Д’Орлеан, регент на кралството, първо премахва цялата форма на управление на Луи XIV, въвежда съвети към службите на държавните секретари и съставя вероизповеден съвет с председател кардинал Дьо Ноай. Йезуитът Льотелие, ненавиждан от обществото и не особено обичан от своите, бива изселен.

Епископите, не одобрили булата, отправят призиви за нов събор, който обаче така и не се състоява. Сорбоната, свещениците от парижката епархия, монашески ордени изискват същото; накрая кардинал Дьо Ноай прави свой събор през 1717 г., ала отначало не е искал той да стане публичен. Твърди се, че заключенията са отпечатани въпреки неговото несъгласие. Църквата на Франция си остава разделена на две фракции: приемащи и отхвърлящи. Приемащи са стоте епископи, присъединили се при властта на Луи XIV заедно с йезуитите и капуцините; към отхвърлящите се причисляват петнайсет епископи и цялата нация. Приемащите твърдят, че са на страната на Рим; другите — на страната на университетите, парламентите и народа. Печатат се том подир том, писмо подир писмо. Избуяват взаимни упреци в схизматизъм и ерес.

Един архиепископ на Реймс на име Май, виден и щастлив привърженик на Рим, поставя името си върху две писания, които парламентът разпорежда да бъдат изгорени от палач. Когато архиепископът научава това, заръчва да се пее Те Deum, благодарейки на Бога, че е оскърбен от схизматиците. Бог го възнаграждава: той става кардинал. Един епископ на Соасон, наречен Ланге, получава същото отношение от парламента и изтъква пред институцията, че „не тя е в правото си да го съди, та дори и за престъпление срещу владетеля“ — той бива осъден на глоба от десет хиляди ливри; регентът обаче не се съгласява той да ги плати — заявил, че се бои да не би и той да стане кардинал.

Рим затрупва властта с укори; водят се тежки преговори; отправят се призиви и контрапризиви — всичко това заради няколко забравени днес пасажа от книгата на осемдесетгодишен свещеник, живял от милостиня в Амстердам.

Безумието на финансовата система съдейства за завръщането на мира в Църквата повече, отколкото е прието да се смята. Обществеността се хвърля яростно в търговията с акции: алчността на хората, възбудена от възможността, е тъй всеобща, че вече няма кой да слуша приказки за янсенизъм и за були; Париж не им обръща внимание, както и на войната по границите с Испания. Бързо натрупаните и невероятни тогавашни богатства, луксът и насладите, доведени до крайност, налагат мълчание на спорещите поради духовни съображения; удоволствията осъществяват неосъщественото от Луи XIV.

Херцог Д’Орлеан използва тази конюнктура, за да обедини Църквата на Франция. Той има своя политически интерес: опасява се да не би по някое време да настрои против себе си Рим, Испания и сто епископи.

Налага се кардинал Дьо Ноай не само да приеме тази конституция, която смята за скандална, а и да оттегли своите смятани за напълно законосъобразни призиви; така от него се изисква дори повече, отколкото напразно пожелава неговият благодетел Луи XIV. Херцог Д’Орлеан среща най-силен отпор от страна на парламента, изпратен от него в Понтоаз. Въпреки това се справя с всичко. Съставя се цялостна доктрина, която почти задоволява двете фракции; кардиналът е принуден да заяви, че най-сетне ще се покори. Херцог Д’Орлеан отива лично на разширения съвет с благородниците и перовете, за да се регистрира един едикт, разпореждащ приемането на булата, прекратяването на призивите, човечност и мир. Парламентът, уязвен от представянето пред този висш съвет на декларации, които би следвало той да приеме, заплашен с изселване от Понтоаз в Блоа, регистрира регистрираните решения на разширения съвет не без известни възражения — сиреч при спазване на свободите на галиканската църква и на законите на кралството.

Кардиналът архиепископ, обещал да смени позицията си при послушание от страна на парламента, най-сетне се вижда принуден да спази дадената дума; изявлението с неговото отричане на дотогавашното мнение бива обнародвано на 20 август 1720 г.

Дюбоа, новият архиепископ на Камбре, син на аптекар от Брив ла Гаярд, впоследствие кардинал и министър-председател, има най-голяма роля в това дело, при което мощта на Луи XIV се оказва недостатъчна. Едва ли някой не знае за поведението, начина на мислене и нравите на този министър. Безпътният Дюбоа надделява над набожния Ноай. Помним с какво пренебрежение херцог Д’Орлеан и неговият министър говорят за прекратените от тях свади, с каква насмешка се отнасят към противоречието, разпалило малката война. Пренебрежението и насмешката се поставят в услуга на мира. Всеки накрая се отказва да се сражава в спорове, които са станали забавни за хората.

Оттогава всичко, наричано във Франция янсенизъм, квиетизъм, були и богословски спорове, бива значително принизено. Няколко несъгласни епископи си остават упорито на противно мнение.

Някои известни епископи и няколко безвестни духовни лица обаче си остават верни на своя янсенистки ентусиазъм: те остават убедени, че Бог ще унищожи земята, след като някакъв си лист хартия, наречен була, отпечатан в Италия, бива приет във Франция. Ако само бяха обозрели върху някой глобус малкото място върху него, заето от Франция и от Италия, и малкото значение на провинциалните епископи и на обичайните енорийски пасоми, не биха писали, че Господ ще съсипе целия свят от любов към тях, а следва да признаем, че това не се и случва. Кардинал Дьо Фльори обезумява в друга посока, възприемайки набожните непрокопсаници като опасни за държавата.

Впрочем той иска да се хареса на папа Бенедикт XIII от стария род Орсини — възрастен заинатен монах, смятащ, че булите са дело на самия Бог. Орсини и Фльори свикват малък събор в Амбрен, за да осъдят Соанен, епископ на селцето Сене, който е на осемдесет и една години, бивш свещеник в „Оратоар“ и янсенист, по-упорит дори от папата.

Председател на събора е Тансен, архиепископ на Амбрен, който страстно се стреми да получи кардиналска шапчица, а не да подкрепя някаква си була. Парламентът го е преследвал като практикуващ симония, а обществеността го познава като свещеник прелюбодеец и непочтен играч на комар. Той обаче успява да приобщи към Църквата банкера Лоу^[5], генерален контрольор, като от шотландски презвитерианец го преобразява във френски католик: това добро дело донася много пари на покръстителя, както и архиепископството на Амбрен.

Соанен е смятан за светец в цялата провинция. Симонистът осъжда светеца, низвергва го от епископството и от свещенството и го вкарва в планински бенедиктински манастир, където осъденият се моли за покръстителя до деветдесет и три годишна възраст.

Съборът, осъждането, а най-вече председателят на събора възмущават цяла Франция; подир два дни никой вече не ги и споменава.

Злощастната янсенистка фракция прибягва до чудеса, обаче вече липсва вкус към чудесата. Един стар свещеник от Реймс на име Рус, починал, както се казва, като праведник, току лекувал зъбобол и навяхвания; светото причастие, отнесено в предградието „Сент Антоан“ в Париж, напразно спасява някоя си Лафос от кръвотечение за три месеца, при което тя ослепява.

Най-накрая някакви ентусиасти си въобразяват, че един дякон на име Парис, брат на съветник в парламента, който току призовавал и контрапризовавал, а бил погребан в гробището Сен Медар, трябва да върши чудеса. Неколцина човека от фракцията, отишли да се молят над гроба му, развиват такова въображение, че органите им са потресени и те получават леки конвулсии. Гробът незабавно бива заобиколен от народ, тълпи напират денонощно. Качващите се върху гроба разтърсват тела и приемат това за чудо. Тайно поощряващите фракцията окуражават безумието. Край гроба се произнасят молитви на просторечив език; всички говорят как глухи чули по няколко думи, слепи попрогледнали, недъгави за малко походили правилно; чудесата биват удостоверени дори юридически от множество свидетели, които почти ги били видели, понеже отишли с надеждата да ги видят. Правителството оставя болестта да се вихри цял месец. Подкрепата обаче расте, чудесата растат на брой; накрая се налага гробището да бъде затворено и охранявано. Тогава същите ентусиасти започват да вършат чудеса по домовете. Гробът на дякона Парис става в съзнанието на всички почтени хора гроб на янсенизма. При не тъй просветени времена тези фарсове биха довели до сериозни последствия. Май поддържащите ги не са били наясно в кой век живеят.

Суеверието стига дотам, че един съветник от парламента на име Каре, наричан Монжерон, в своето безумие представя на краля през 1736 г. опис на всички тия чудеса заедно със значителен брой удостоверяващи ги свидетелства. Този несвестен човек, деец и жертва от името на други несвестни, заявява в своя доклад до краля, че „трябва да се вярва на свидетели, готови да бъдат заклани, за да подкрепят своите свидетелства“. Ако неговата книга оцелее, а всички други бъдат изгубени, потомците биха сметнали, че нашият век е бил варварско време.

Тези изстъпления във Франция са последни издихания на една секта, която, вече неподкрепяна от хора като Арно, Паскал и Никол, разполагайки единствено с хора, движени от конвулсии, е напълно западнала: вече не би ставало и дума за подобни спорове, които безчестят разума и нанасят вреда на религията, ако от време на време не се намираха буйни глави, търсещи сред угасналата пепел останки от огъня, за да предизвикат пожар. Дори да успеят някой ден, диспутът с молинизма и янсенизма вече няма да доведе до смутове. Онова, което е станало смешно, не може да бъде и опасно. Спорът ще добие друг облик. Хората си търсят поводи, за да си вредят едни на други, когато липсват каузи.

Все още религията може да изкара по някоя и друга наточена кама. Във всяка нация има и люде, загърбили почтените хора, несвикнали с настоящия век, който няма как да спре напредъка на разума, а ужасите на фанатизма съхраняват своята власт над тях, както има болести, проявяващи се единствено сред най-низшите обществени прослойки.

Йезуитите сякаш биват повлечени от провала на янсенизма; разнебитените им оръжия не срещат вече противници; те губят в двора властта, с която Льотелие е злоупотребил; техният „Журнал дьо Треву“ не им донася нито уважение, нито дружелюбие от страна на литераторите. Епископите, над които те са властвали, ги смесват с другите монаси; бивайки принизени от тях, те ги принизяват на свой ред. Парламентите нееднократно изразяват какво мислят за тях, осъждайки техни писания, които би следвало да бъдат забравени. Университетът, започнал да дава добро обучение по литература и да осигурява отлично образование, им отнема влиянието над множество млади хора; йезуитите очакват да се издигнат отново с помощта на свои гениални представители и на конюнктурата, ала надеждите им биват излъгани; провалът им, премахването на техния орден във Франция, прогонването им от Испания, Португалия и Неапол най-сетне доказват колко е сбъркал Луи XIV, като им се е доверявал.

Много полезно би било за заинатените любители на диспути да обозрат общата история на света; като хвърлим поглед към многобройните нации, обичаи и различни религии, си даваме сметка колко малко означават на земята молинистите и янсенистите: тогава всеки би се изчервил от срам, задето войнствено защитава някоя фракция, тънеща в безвестност сред тълпите и многообразието на нещата.