Волтер
Векът на Луи XIV (36)

Глава XXXV.
Духовни дела. Паметни диспути

Измежду трите съсловия в държавата най-малобройното е църковното; при това само във френското кралство духовенството представлява отделна прослойка в държавата. Вече казахме, това е и вярно, и удивително: нищо не доказва по-силно ролята на обичаите. И тъй, признатото за държавно съсловие духовенство винаги е принуждавало владетелите да спазват едно сдържано и предпазливо поведение. Да се запази съюзът с папския престол в Рим и да се поддържат свободите на галиканската църква, право на старата Църква, да бъдат заставени епископите да служат като поданици, без да се засягат правата на епископския сан, да бъдат в значителна степен подвластни на светската юрисдикция, като им се предоставя правото да бъдат съдници в някои неща, да бъдат принудени те да откликват на нуждите на държавата, без да се засягат привилегиите им: всичко това изисква смесица от умение и настоятелност, каквито Луи XIV е проявявал почти винаги.

Във Франция духовенството малко по малко бива доведено до ред и умереност, от които се е пооткъснало покрай гражданските войни и общия безпорядък. Най-сетне кралят вече не допуска светски лица да притежават тайни бенефиции, нито пък недуховни лица да разполагат с епископства, както кардинал Мазарини е разполагал с епископството в Мец, без да е дори протодякон, а херцог Дьо Верньой също, бидейки светско лице.

Духовенството във Франция и в завладените градове плаща на краля годишно около два милиона и петстотин хиляди ливри; впоследствие стойностите нарастват и то подпомага държавата с близо четири милиона годишно под формата на десятъчен налог, на извънредно финансиране и на безвъзмездни дарения. Понятието и привилегията относно безвъзмездното дарение се съхраняват като остатък от някогашния ред, при който всички сеньори с феоди отпускат на кралете безвъзмездни дарения за държавни нужди. Поради старо недоглеждане епископите и абатите са сеньори на феоди и дължат единствено хора за военна повинност през времената на феодалната анархия: тогава кралете са разполагали единствено с домени като останалите сеньори. След като всичко се променя, духовенството си остава същото; запазва се обичаят държавата да бъде подпомагана от него посредством безвъзмездни дарения.

Към този стар обичай, запазен от една общност, която често се съвещава, и който не би бил съхранен от общност, изгубила взаимовръзките си, се прибавя и имунитетът, неизменно изискван от Църквата, и максимата, че което е добро за нея, е добро и за бедните; не че тя претендира да не дължи нищо на държавата, на която дължи всичко: когато кралството изпадне в нужда, няма по-бедно от него; тя обаче настоява да има правото да дава само когато пожелае, докато Луи XIV изисква винаги помощите по такъв начин, че да не му бъде отказано.

В Европа и във Франция се дивят как тъй духовенството плаща толкова малко; представят си, че то притежава една трета от кралството. Ако притежаваше тази трета, би било напълно основателно да плаща една трета от данъците, което годишно би възлизало на над петдесет милиона, без да се смятат правата върху консумацията, които се плащат, както и от останалите поданици; хората обаче си представят какво ли не и имат предразсъдъци за всичко.

Безспорно френската Църква е натрупала най-малко богатства в сравнение с всички католически Църкви. Не само няма епископ, който подобно на римския да е получил висок суверенитет, но няма и абати, които да се ползват с регални права, каквито са абатът на Монте Касино и германските абати. Като цяло френските епископства нямат огромни доходи: най-значителни са те в Страсбург и в Камбре^[1]; те обаче първоначално са били германски, а германската Църква е много по-богата от Империята.

В своята „История на Неапол“ Джаноне уверява, че духовниците разполагат с две трети от доходите в страната. Подобна огромна злоупотреба във Франция няма. Отбелязва се, че Църквата притежава една трета от кралството, както се твърди недоказано, че в Париж живеят един милион души. Ако си дадем труд да пресметнем доходите на епископствата, ще видим според стойността на наемите за имотите им, установена преди около петдесет години, че всички епископства получават годишен приход от четири милиона, а независимите абатства изкарват до четири милиона и петстотин хиляди ливри. Вярно е впрочем, че стойността на наемите за имотите е с една трета под реалната стойност; ако се добави и увеличението на поземлените доходи, цялостната сума на рентите от всички консисториални бенефиции би достигнала към шестнайсет милиона. Не бива да се забравя, че всяка година значителна сума от тези пари заминава за Рим, не се връща никога и представлява чиста загуба. Това е изключителна кралска отстъпка спрямо Светия престол; за един век тя отнема от държавата над четиристотин хиляди марки в сребро; съответно кралството би обеднявало значително, ако търговията не възстановяваше в значителна степен загубата.

Към бенефициите, изплащащи анати на Рим, следва да добавим куриите, обителите, съборните църкви, общностите и всички останали бенефиции; понастоящем в цялото кралство те възлизат на петдесет милиона годишно, а това не е много далеч от истината.

Онези, които изследват материята със строг и внимателен взор, не успяват да изкарат приходите на галиканската църква в нейната светска и регуларна съвкупност над осемдесет милиона. Това не е огромна сума, ако включим издръжката на деветдесет хиляди монаси и монахини и близо сто и шейсет хиляди духовници, колкото са били те през 1700 г. От деветдесетте хиляди монаси и монахини над една трета преживяват от просия и от богослужебни ритуали. Много от монасите и монахините в обителите не струват на своите манастири и по двеста ливри годишно; същевременно има регулярни монаси абати, чиито ренти възлизат на двеста хиляди ливри. Тъкмо това дълбоко несъответствие дразни и предизвиква брожения. Всички съжаляват селските свещеници, чийто тежък труд им осигурява едва-едва точния доход от триста ливри по закон, плюс по четири-петстотин ливри от волни пожертвувания, докато някой ленив монах, придобил абатско достойнство и останал си все тъй ленив, разполага с огромни средства и получава разкошни дарения от подвластните си. Тези злоупотреби са особено видими във Фландрия и в Испания, а най-вече в католическите германски държави, където има и принцове монаси.

Злоупотребите са закон почти по цялата земя; ако най-мъдрите хора се съберяха да майсторят закони, нима държавите щяха да просъществуват?

Френското духовенство следва една въз скъпа за него практика, изплащайки на краля безвъзмездно дарение от доста милиони на няколко години. То взима заеми и след като изплати лихвите, връща капитала на кредиторите: така то плаща два пъти. По-доходно за държавата, както и общо за духовенството, а и по-разумно би било това съсловие да финансира нуждите на отечеството с приноси, пропорционални на стойността на всеки бенефиций, ала хората винаги робуват на старите си обичаи. Пример за това е и как духовенството се събира на всеки пет години, без да разполага дори със съвещателна зала или дори със собствени мебели. Ясно е, че би могло да плаща по-малко, помагайки повече на краля, и да си издигне в Париж дворец, който да краси впоследствие столицата.

През малолетието на Дуй XIV принципите на френското духовенство все още не са напълно прочистени от бъркотията, внесена в тях от страна на лигата. През време на младостта на Луи XIII, при свиканите последни генерални щати през 1614 г., по-голямата част от нацията, която бива наричана трето съсловие и е основата на държавата, напразно изисква заедно с парламента да бъде утвърден върховен закон, според който „никаква духовна власт да не може да отнема на кралете свещеното им право, което е дарено единствено от Бог, така че е виеше престъпно кощунство да се твърди, че кралете могат да бъдат низвергвани и убивани“. Тъкмо тъй е формулирано искането на нацията: то е огласено във време, когато още не е била засъхнала кръвта на Анри Велики; и все пак един епископ на Франция, роден във Франция, а именно кардинал Дю Перон, силно се възпротивява срещу подобно предложение под претекст, че не било редно третото съсловие да предлага закони, засягащи Църквата. Защо тогава той не предприема заедно с духовенството онова, което е искало да направи третото съсловие? Той обаче бил толкова далеч от това, та си позволил дори се изрази своеволно, че „могъществото на папата е пълно, несломимо, пряко в духовните дела, непряко в светските“, че той бил „натоварен от духовенството да заяви, че всички, които твърдят, че папата не може да низвергва крале, ще бъдат отлъчени“. Благородниците били спечелени, а третото съсловие било заставено да замлъкне. Парламентът подновил старите си решения, според които короната е независима, а личността на кралете — свещена. Камарата на духовенството признала, че личността е свещена, но поддържала, че короната е зависима. Тъкмо така навремето бива низвергнат Лудвиг Благочестиви. Това мнение било насадено дотам, че дворът послушно бил принуден да вкара в затвора печатаря, публикувал решението на парламента като върховен закон. Твърдяло се, че това било, за да има мир; всъщност били наказани онези, които осигурявали оръжие за самозащита на короната. Във Виена нямало подобни разправии: тогава Франция се бояла от Рим, а Рим се боял от австрийския дом.

Провалената кауза била кауза на всички крале, самият Джеймс I, крал на Англия, писал против кардинал Дю Перон; това е и най-доброто съчинение на този монарх. Каузата принадлежи и на народите, чийто покой изисква суверенът да не зависи от чужда мощ. Постепенно разумът взима връх; Луи XIV с лекота налага този разум, подкрепен от неговата сила.

Антонио Перес препоръчва три неща на Анри IV: Roma, Consejo, Pielago^[2]. Луи XIV до такава степен се справя с последните две препоръки, щото няма нужда от първата. Той внимателно си запазва в парламента правото на апелативен иск или обявяване на злоупотреба срещу всяка духовническа разпоредба, отнасяща се до кралската юрисдикция. Духовенството често се оплаква от това, понякога дори се гордее; от една страна апелативните искове подкрепят правата на държавата против епископската власт, а от друга — подсигуряват нейния авторитет посредством поддържането на привилегиите на галиканската църква срещу претенциите на римския двор: така епископите гледат на парламентите като на свои защитници, а правителството се старае, независимо от религиозните разпри границите, твърде лесни за преминаване, да бъдат двустранно опазени. Съсловията и общностите имат същите интереси, както и търговските градове: законодателят трябва да спазва равновесието на силите.

Относно свободите на галиканската църква

Думата „свободи“ предполага някакво поробване: спрямо свободите привилегиите представляват изключения, водещи до всеобщо поробване. Би следвало да се говори за права, а не за свободи на галиканската църква. Правата са си такива, каквито са за всички стари Църкви. Римските епископи никога не са имали никаква юрисдикция върху християнските общества на Източната империя, ала посред развалините на Западната империя са завладели всичко. Френската църква дълго време единствена се сражава срещу римския престол за старите права, които всеки епископ получава, след като подир Първия никейски събор църковната и чисто духовна администрация се оформя по подобие на гражданската власт — всеки епископ получава своя диоцез, както всяка имперска област е имала своя власт. Със сигурност няма евангелие, което да твърди, че епископ от град Рим би могъл да изпраща във Франция легати a latere, с право да съдят, да реформират, да премахват или събират даден доход от народите;

да заповядват на френски прелати да заявяват молбите си пред Рим;

да налагат данъци върху бенефициите в кралството под формата на ваканции, депулии, наследствени, депортни, несъвместими, командни, девятъчни, десятъчни и анатни такси;

да отлъчват офицери на краля, за да им попречат да изпълняват своите задължения;

да обявяват бастардите за законни наследници;

да касират завещанията на онези, които са починали, без да дарят част от имуществото си на Църквата;

да позволяват на френски духовници да им отнемат недвижимите имоти;

да делегират съдии, за да се уверят в легитимността на даден брак.

Впрочем има над седемдесет узурпаторски права, против които парламентите в кралството винаги са защитавали естествената свобода на нацията и достойнството на короната.

Какъвто и авторитет да са имали йезуитите при Луи XIV, каквито и спирачки да е задействал монархът за парламентарните възражения, откакто е управлявал самолично, нито едно съсловие никога не пропуска случай да се възпротиви срещу претенциите на римския двор; кралят неизменно подкрепя тази дейност, тъй като в това отношение основните права на нацията съвпадат с владетелските права.

Най-важно и най-сложно дело от този род се оказало делото за Регалата. Това е право на кралете на Франция да се грижат за всички явни приходи в даден диоцез, докато престолът е незает, и да икономисват по своя воля полученото от епископството. Това предимство принадлежи днес на кралете на Франция, ала всяка държава си има свои. Кралете на Португалия се радват на една трета от приходите на епископствата в своето кралство. Императорът има право да даде тон за молитва; той се разпорежда винаги с бенефициите, щом се опразнят откъм владетел. Кралете на Неапол и Сицилия имат по-големи права. Правата на Рим се дължат по-скоро на обичая, а не на изначални дадености.

Кралете от рода на Меровингите са се разпореждали единовластно с епископствата и прелатствата: виждаме как през 742 г. Карломан въздига в архиепископ на Майнц същия оня Бонифаций, който впоследствие коронясва Пипин от благодарност. Доста паметници са останали от властта на кралете да разполагат с тези важни места: колкото повече са те, толкова по-важно е да зависят от държавния глава. Включването в борбите на епископ чужденец изглежда опасно; номинирането на въпросния епископ чужденец често се възприема като още по-опасна узурпация: неведнъж така започват граждански войни. След като кралете се разпореждат с епископствата, изглежда справедливо да си запазят дребната привилегия да разполагат с техния доход и да го предоставят в краткото време между смъртта на епископа и клетвата за вярност, дадена от неговия приемник. Немалко епископства в градове, преминали към короната при третата династия, не желаят да признаят това право, а твърде слаби сеньори като частни лица не съумяват да го наложат. Папите се обявяват на страната на епископите и тези претенции все си остават мъгляви. През 1608 г. при Анри IV парламентът заявява, че Регалата ще се спазва в цялото кралство; духовенството подава оплакване и владетелят, който внимава с епископите и с Рим, предоставя делото на своя съвет, като предпазливо не го решава сам.

Кардиналите Ришельо и Мазарини карат съвета да издаде множество решения, според които епископите, твърдящи, че не са подвластни, трябвало да представят пълномощията си.

Всичко си останало нерешено до 1673 г.; тогава кралят не посмял да даде нито един бенефиций в почти всички диоцези отвъд Лоара през времето на незаетостта на един престол.

Най-сетне през 1673 г. канцлерът Етиен д’Алигр подпечатва едикт, според който всички епископства в кралството са подвластни на Регалата. Двама епископи, които за беда били най-добродетелните люде в кралството, упорито отказват да се подчинят; това били Павийон, епископ на Але, и Коле, епископ на Памие. Отначало те се защитавали със сериозни основания: против тях били издигнати не по-малко внушителни положения. Когато просветени хора спорят дълго, въпросът явно не е ясен: той бил твърде мътен; било обаче ясно, че нито религията, нито добрият ред можело да попречат на краля да постъпи в двата диоцеза, както във всички останали. Двамата епископи обаче били непреклонни: и единият, и другият не дали клетва за вярност, а кралят смятал, че е в правото му да назначава свещеници в техните църкви.

Двамата прелати отлъчили приелите Регалата. И двамата били подозирани в янсенизъм: папа Инокентий X бил срещу тях, ала когато се противопоставили на претенциите на краля, спечелили на своя страна Инокентий XI (Одескалки); папата, добродетелен и упорит като тях, напълно заел тяхната страна.

Първоначално кралят се задоволил да изсели главните проповедници на двамата епископи. Той проявил повече умереност от двамата мъже, нищо че били свети хора. Епископ Д’Але, чиято дълбока старост будела уважение, бил оставен да си умре спокойно. Оставал епископът на Памие, който бил непоклатим: той отлъчвал наред и упорствал да не се регистрира клетвата му за вярност, бидейки убеден, че с тази клетва Църквата щяла да отстъпи прекалено много пред монархията. Кралят арестувал своя поданик. Папата и янсенистите го овъзмездили: той направо спечелил, губейки доходите си; умрял през 1680 г., убеден, че е защитавал Божия кауза срещу краля. Смъртта му не прекратила спора: явили се назначени от краля каноници да встъпят във владение; монасите, които се представяли като каноници и архивикарии, ги изкарали от църквата и ги отлъчили. Областният Монпьоза̀, архиепископ на Тулуза, при когото било препратено по канален ред делото, напразно издал решения против самозваните архивикарии: те се обърнали към Рим според обичая — римският съд трябвало да разрешава духовните спорове между френските архиепископи, което обаче противоречало на галиканските свободи; впрочем всяко човешко управление е изтъкано от противоречия. Парламентът издал решения: един монах на име Серл, който бил единият от архивикариите, касирал решенията и на областния, и на парламента. Съдът постановил задочно да бъде обезглавен и жигосан; екзекутирали чучелото му: окопан, той бълвал проклятия против архиепископа и против краля, а папата го подкрепял. Понтифексът направил и нещо повече; убеден не по-малко от епископа на Памие, че правото на Регала е злоупотреба срещу Църквата и че кралят няма никакви права над Памие, той касирал решенията на архиепископа на Тулуза, отлъчил новите архивикарии, назначени от този прелат, а също и преклонилите се пред Регалата и техните подстрекатели.

Кралят свикал събор на духовенството, състоящ се от трийсет и пет епископи и още толкова представители на второто съсловие. За пръв път янсенистите били на страната на папата; папата пък бил враг на краля и ги подкрепял, макар да ги недолюбвал. За него станало въпрос на чест при всеки случай да се противопоставя на монарха; впоследствие през 1689 г. той се приобщил към съюзниците против крал Джеймс, понеже Луи XIV закрилял владетеля; по този случай тогава разправяли, че за да мирясат Европа и Църквата, трябва крал Джеймс да стане хугенот, а папата — католик.

Междувременно съборите на духовенството от 1681 и от 1682 г. единогласно подкрепили краля. Намесен бил и друг дребен, но придобил важност спор: относно избора на приор в една обител от парижките предградия — намесили се и кралят, и папата. Римският понтифекс касирал предписание на парижкия архиепископ, отхвърляйки неговия кандидат за приор; парламентът издал решение, че от Рим злоупотребяват. Папата наредил с була инквизицията да изгори решението на парламента — парламентът разпоредил булата да бъде считана за незаконна. Тези препирни отдавна са обичайни и неизбежни за старото смесване между естествената свобода на самоуправление в държавата и подчинението на чужда сила.

На събор духовенството възприело позиция, доказваща, че мъдрите хора могат да отстъпят с достойнство пред своя суверен, без да се обръщат към друга власт. То одобрило правото на Регала да бъде отнесено към цялото кралство, това обаче била по-скоро отстъпка от страна на духовенството, което се отказвало от претенции поради признателност към своя благодетел, отколкото безусловно признание на абсолютното право на короната.

Съборът се оправдал пред папата с послание, съдържащо пасаж, който би трябвало да бъде неизменно правило при подобни спорове: „По-добре е да се откажем от свои права, отколкото да нарушим мира.“ Кралят, галиканската църква и парламентите били удовлетворени. Янсенистите написали по някой и друг пасквил. Папата бил непреклонен: той касирал с бреве всички решения на събора и поискал от епископите да се отметнат от тях. Положението било такова, че можело френската Църква завинаги да скъса с Рим. При Ришельо и при Мазарини вече било ставало дума да бъде въздигнат патриарх. Всички магистрати били на мнение на Рим повече да не се изплащат анати, да се отнемат приходите на Рим от бенефициите в Бретан за половин година, а френските епископи вече да не се водят „епископи с разрешението на Светия престол“. Ако кралят желаел това, достатъчна била една негова дума, той имал власт над съборите на духовенството, на негова страна била и нацията; Рим можел да изгуби всичко заради непреклонността на един добродетелен йонтифекс, който единствен измежду папите през този век не съумявал да се нагоди към времето. Съществуват обаче стари граници, които не могат да бъдат помръднати без силни трусове: били нужни по-съществени интереси, по-силни страсти и повече хъс в душите, за да има откъсване от Рим; твърде трудно било подобно откъсване, след като имало стремеж да бъде изкоренен калвинизмът. Смятало се за голям удар дори публикуването на прословутите четири решения, взети от същия този събор на духовенството през 1682 г., които гласели:

1. Бог не е дарил на Петър и на приемниците му никаква власт, нито пряка, нито непряка, по отношение на мирските дела.

2. Галиканската църква признава Констанцкия събор, според който поместните събори са по-властни от папата, що се отнася до духовните дела.

3. Правилата, обичаите и практиките, възприети в кралството и в галиканската църква, следва да останат непокътнати.

4. Решенията на папата, що се отнася до вярата, се признават едва след като Църквата ги приеме.

Всички съдилища и всички богословски факултети си взели бележка по последствията от тези четири положения в тяхната цялост и с едикт било забранено да се поучава в друг смисъл.

Тази суровост била възприета от Рим като посегателство на разколници и от всички протестанти в Европа — като слабо усилие на една свободна при своето създаване Църква, която разтрошавала едва четири брънки от оковите си.

Първоначално четирите максими били подкрепени с възторг от нацията, но впоследствие той позаглъхнал. В края на управлението на Луи XIV те започнали да се превръщат в проблем; впоследствие кардинал Дьо Фльори отчасти ги отрича, позовавайки се на събор на духовенството, без около това отрицание да се вдигне някакъв шум, тъй като настроенията били примирителни, а и министеруването на кардинал Дьо Фльори не блестеше с нищо. В крайна сметка те отново добиха голямо значение.

Същевременно Инокентий XI се вбесява: той не изпраща були на всички епископи и на всички главни абати, назначени от краля; така се оказва, че при смъртта на този папа през 1689 г. във Франция има двайсет и девет диоцеза без епископи. Прелатите си получавали доходите, но не смеели да се миропомажат, нито да изпълняват епископските си задължения.

Възобновила се идеята да има патриарх. Свадата относно привилегиите на посланиците в Рим посипала сол върху раните и се сметнало, че най-сетне е дошло времето във Франция да бъде основана католическа апостолическа Църква, която да не е римска. Прокурорът Д’Арле и главният прокурор Талон споменали за тази възможност, оценявайки като злоупотреба през 1687 г. булата против привилегиите и възмущавайки се от упоритостта на папата да оставя толкова църкви без пастири. Кралят обаче така и не се решава на тази стъпка, която изглежда и лесна, и неизискваща особена храброст.

Същевременно каузата на Инокентий XI се превръща в кауза на Светия престол. Четирите положения на френското духовенство нападали призрака на непогрешимостта (в която не вярват в Рим, но си я защитават) и действителната власт, произтичаща от този призрак. Александър VIII и Инокентий XII вървели по стъпките на гордия Одескалки, макар да не били тъй твърди; те потвърждават осъждането на събора на духовенството; отказват були на епископите — изобщо си позволяват много, понеже Луи XIV не си е позволил достатъчно. На епископите им омръзва да бъдат назначени единствено от краля и да нямат задължения и те поискват от френския двор разрешение да успокоят римския двор.

Кралят се е уморил да се съпротивлява и разрешил. Всеки епископ поотделно пише, че е болезнено засегнат от действията на събора; всеки заявява в писмото си, че не получава нищо покрай решенията и не изпълнява разпоредбите им. Пинятели (Инокентий XII), по-миролюбив от Одескалки, се задоволява с този акт. Въпреки всичко четирите положения се споменават от време на време във Франция: само че без бой оръжията ръждясват; диспутът си остава поприкрит и забулен, без да намери решение, както се случва почти винаги в една държава, която не изповядва в тази област неизменни и признати принципи. Така ту се побутваме срещу Рим, ту отстъпваме пред него, в зависимост от характерите на управляващите и в съответствие с интересите на онези, които ръководят държавните първенци.

Впрочем Луи XIV няма друг духовен спор с Рим и не предизвиква никаква отрицателна реакция от страна на духовенството в светските дела.

При него духовенството става уважавано, проявява почтеност, непозната през варварските времена на първите две династии и през още по-варварския период на феодалното управление, напълно изключена при гражданските войни и бунтове през управлението на Луи XIII и най-вече докато трае Фрондата, като има малки изключения — винаги има такива, независимо дали преобладават пороците, или добродетелите.

Едва тогава започват да поотварят очите на народа относно суеверията, които той неизменно примесва към религията. Независимо от мнението на парламента в Екс и независимо от кармелитките вече става позволено да се знае, че Лазар и Магдалина не са идвали в Прованс; бенедиктинците няма как вече да твърдят, че Дионисий Ареопагит е управлявал парижката църква. Предполагаемите светци, лъжливите чудеса, фалшивите реликви вече биват отричани. Здравият разум, просветяващ философите, прониква навсякъде, но бавно и трудно.

Епископът на Шалон сюр Марн Гастон Луи дьо Ноай, брат на кардинала, бива достатъчно набожен и просветен, та да махне и изхвърли през 1702 г. една реликва, пазена ревностно от куп векове в църквата „Нотър Дам“, тачена под названието пъп на Иисус Христос. Цял Шалон мърмори против епископа; председатели, съветници, кралски люде, ковчежници на Франция, търговци, нотабили, каноници и свещеници единодушно протестират с юридически акт срещу предприетото от епископа, като си искат свещения пъп и посочват също: дрехата на Иисус Христос, съхранявана в Аржантьой; кърпата му — в Тюрен и в Лан; един от гвоздеите на кръста — в „Сей Дьони“; краекожието му — в Рим; пак краекожието — в Пюи ан Веле, както и куп други реликви, които се пазят и презират, и тъй пречат на една всеобхватна религия. Но мъдрата твърдост на епископа в крайна сметка надделя над народното простодушие.

Съществуват и други суеверия, свързани с уважавани действия. Протестантите им надвиха; ала те са принудени да признаят, че няма друга католическа църква, в която подобни злоупотреби да са слабо срещани и тъй презирани, както е във Франция.

Действителният философски дух, вкоренен едва към средата на този век, не надмогва старите и нови богословски спорове, които не са към неговата област. Ще поговорим за тези различия; те са срам за човешкия разум.