Волтер
Векът на Луи XIV (26)

Глава XXV.
Особености и анекдоти от властването на Луи XIV

Анекдотите представляват особена и неголяма нива, в която се ровим подир внушителната жътва на истинската история; това са дълго прикривани дребни подробности, затова и биват наричани анекдоти: те интересуват публиката, доколкото засягат знаменити личности.

При Плутарх животописите на великите хора представляват по-приятни сбирки от анекдоти от други: та как да има сериозни мемоари за частния живот на Тезей и на Ликург? В повечето разсъждения, които той влага в устата на своите герои, е наличен повече стремеж към поука, отколкото към историческа правда.

Тайната история на Юстиниан от Прокопий представлява сатира, продиктувана от воля за мъст; макар за отмъщение да може да се изкажат истини, тази сатира, противоречаща на официалната история на Прокопий, невинаги звучи правдиво.

Днес не е редно да постъпваме като Плутарх, а още по-малко — като Прокопий. Приемаме за историческа истина единствено онова, което е потвърдено. Щом хора от едно и също време като кардинал Дьо Рец и херцог Дьо Ларошфуко, враждуващи помежду си, потвърждават един и същи факт в своите мемоари, този факт е безспорен; ако си противоречат, следва да се съмняваме: на неправдоподобното не бива да се вярва, освен ако неколцина достойни и убедителни съвременници го изтъкват единодушно.

Най-полезни и най-ценни анекдоти са тайните записки, които ни оставят великите владетели, когато душите им чистосърдечно свидетелстват в подобни паметници; тъкмо такива са онези, които привеждам за Луи XIV в глава XXVIII на тази история.

Личните подробности са само любопитни и забавни; единствено на злонамереността допадат изнесените слабости, освен ако те са поучителни или последвани от беди, или пък овъзмездени с добродетели.

Тайните мемоари на съвременниците могат да бъдат подозрително пристрастни: онези, които пишат подир едно или две поколения, трябва да бъдат извънредно предпазливи, да не се подвеждат по лековатото, да ограничават прекомерното, да се борят против сатирата.

В своя двор и в своето управление Луи XIV внася такъв блясък и великолепие, че и най-дребните подробности от живота му няма как да не интересуват потомците — та нали са будели любопитство и във всички европейски дворцови среди, у всички съвременници. Сиянието на неговото властване се простира и в най-дребните му действия. Особено във Франция всички жадуват да знаят за особеностите на неговия двор повече, отколкото за превратностите в други страни. Това е то следствието от голямата слава; по̀ ни е драго да знаем какво се е случвало в работната стая или в двора на Август, отколкото да научим подробности за завоеванията на Атила или на Тамерлан.

Ето защо никой историк не пропуска да обнародва как Луи XIV проявява първите си склонности спрямо баронеса Дьо Бове, спрямо госпожица Д‘Аржанкур, спрямо племенницата на кардинал Мазарини, която се омъжва за граф Дьо Соасон, бащата на принц Ойген, а най-вече към нейната сестра Мария Манчини, която после сключва брак с конетабъла Колон.

Той още не е управлявал, когато тия забавления са го развличали сред безделието, в което го е оставял да тъне деспотично управляващият кардинал Мазарини. Единствено привързаността към Мария Манчини се оказва сериозна работа, тъй като той я обиква дотам, че да се изкуши да се ожени за нея, ала се овладява и успява да се откъсне. Победата, удържана над страстта, е първият признак, че е роден със забележителна душа. По-значима и по-трудна е победата над себе си, че оставя кардинал Мазарини да бъде абсолютен господар: признателността не допуска да отърси игото, което вече му натежава. Много известен анекдот в двора са неговите думи, изречени подир смъртта на кардинала: „Не знам какво щях да направя, ако бе живял по-дълго.“^[1]

В свободното си време той се занимавал, четейки развлекателни книги: четял най-вече заедно с конетабъла Колон, който бил духовит, както и сестрите му. Допадали му стихове и романи, които с обрисуваните в тях галантност и величие тайно ласкаели неговия характер. Четял трагедиите на Корней и изграждал своя вкус, който представлява следствие на един верен усет и непосредствено чувство на добре устроения дух. Разговорите с майка му и с дамите от нейното обкръжение също доста развили у него вкуса към духовното и го приучили към особената учтивост, която още тогава започвала да се налага в двора. Анна Австрийска била внесла една благородна и горда галантност, отличаваща испанския гений в онова време, а към нея се прибавяли и изяществото, мекотата и положителната свобода, които са си само френски. Кралят напреднал повече в тази благоприятна среда между осемнайсетата и двайсетата си година, отколкото в науките благодарение на своя наставник абат Дьо Бомон, впоследствие архиепископ на Париж. Не бил научил почти нищо: би било редно поне малко да го осведомят за историята, особено за новата история; ала наличното по онова време било твърде зле написано; тъжно е как единствено успешни са били ненужните романи, а тъкмо необходимото е било противно. От негово име отпечатали един превод на коментарите на Цезар, както и един на Флор под името на брат му: участието на принцовете обаче било дотам, че да развият като теми някои места от текстовете на авторите.

Възпитанието на краля било ръководено от човек учен и приятен, какъвто бил гуверньорът му при първия маршал Дьо Вилроа, ала гражданските войни му вредели, а кардинал Мазарини нямал нищо против кралят да не става много просветен. Когато той се привързал към Мария Манчини, лесно научил италиански заради нея; при своя брак не възприел чак тъй пълно испанския език. Обучението му било занемарено от неговите наставници, подир детството изпитвал свенливост, за, да не би да се изложи, кардинал Мазарини поддържал невежеството му и така целият двор смятал, че ще се поддава на влияние също като баща си Луи XIII.

Само при един случай умеещите да съдят предварително предвидили какво ще стане всъщност; през 1655 г., подир прекратяването на гражданските сблъсъци, подир първата му кампания и коронацията парламентът пожелава да се събере отново заради няколко едикта; кралят тръгва от Венсен в ловно облекло заедно с целия двор, влиза в парламента с грубите ботуши и бича в ръка и изрича дословно следното: „Знае се до какви беди водят вашите събрания; заповядвам да бъдат прекратени започнатите обсъждания на моите едикти. Господин първопредседателю, забранявам да водите събрания, както и на всички вас да насрочвате такива.“

Осанката му е вече внушителна, чертите му са благородни, той говори с тон и вид на господар и така се налага дори повече, отколкото със своя ранг, който дотогава не е особено уважаван^[2]. Ала първите признаци на величието сякаш почти веднага се изгубват и плодовете им се появяват едва подир смъртта на кардинала.

След триумфалното завръщане на Мазарини дворът бива развличан с игри, балети и комедии, които, едва-що зародили се във Франция, все още не представляват изкуство, както и с трагедии, превърнали се във възвишено изкуство благодарение на Пиер Корней. Един католически свещеник от Сен Жермен л’Оксьороа с наклонности, близки до строгите предписания на янсенистите, често пишел до кралицата отрицателни послания за тези представления още през първите години на регентството. Той твърдял, че дори присъствието на тях заслужава проклятие; даже издействал анатемни подписи от седем доктори от Сорбоната; ала абат Дьо Бомон, наставникът на краля, събрал повече одобрителни гласове от осъдителните, принесени от строгия свещеник. Така съвестта на кралицата била спокойна; когато станал архиепископ на Париж, той потвърдил преценката, която бил отстоявал като абат. Можете да откриете този факт в мемоарите на откровената госпожа Дьо Мотвил.

Редно е да отбележим, че кардинал Дьо Ришельо бил учредил в двора редовни спектакли, най-сетне превърнали Париж в съперник на Атина, като не само имало отредени места за академията, в която служели немалко духовници, но се предвиждали места и за епископите.

През 1646 и през 1654 г. кардинал Мазарини уредил в театрите към „Пале Роаял“ и „Пти Бурбон“ до Лувъра да бъдат представени италиански опери с гласовити изпълнители от самата Италия. Въпросните нови спектакли се били зародили отскоро във Флоренция, една местност, белязана и от късмета, освен че била с хубава природа, на която дължим възпроизвеждането на множество изкуства, залинели през вековете, а и създаването на някои. Противенето по повод представянето на подобни изкуства било белег на остатъчното варварство във Франция.

Янсенистите, които кардиналите Ришельо и Мазарини се стремели да потискат, си отмъщавали върху тези удоволствия, с които двамата министри се стремели да радват нацията. Лутераните и калвинистите били постъпвали по същия начин по времето на папа Лъв X: впрочем новаторството нерядко се изразява в нетърпимост. Същите духове, които са готови да объркат цели държави, за да наложат едно нерядко нелепо мнение, анатемосват невинни развлечения, необходими за всеки голям град, и изкуства, допринасящи за великолепието на всяка нация. Премахването на представленията би било мярка, по-достойна за века на Атила, отколкото за века на Луи XIV.

Танцът, който също може да се смята за изкуство^[3], тъй като е подчинен на правила и придава изящество на тялото, бил едно от главните развлечения на двора. Луи XIII бил танцувал в балет само веднъж, през 1625 г.; въпросният балет бил толкова просташки, че изобщо не личало докъде ще стигнат изкуствата във Франция подир трийсет години. Луи XIV бил майстор в бавните танци, които подхождали на внушителния му вид и не накърнявали внушителния му ранг. Състезанията по мятане на кръжила, каквито се провеждали някога и при които се разгръщало голямо великолепие, блестящо изтъквали неговата сръчност в различни дейности. Всичко било обгърнато в удоволствия и разкош, каквито били познати тогава, ала това било нищо в сравнение с проявите, когато кралят започнал да управлява самолично; и все пак това били чудеса подир ужасите на гражданската война и подир скръбното, мрачно и затворено царуване на Луи XIII. Този владетел, болен и печален, никога не бил нито обслужван, нито живял и бил обзаведен като крал; скъпоценните камъни, собственост на короната, не били дори на стойност сто хиляди екюта — кардинал Мазарини оставил такива на стойност милион и двеста хиляди, а днес те възлизат на двайсет милиона ливри.

1660 При сватбата на Луи XIV били проявени значителни великолепия и вкус, които нараснали впоследствие. Когато той се появил със своята съпруга кралицата, Париж с възторжено уважение и разнеженост съзрял младата кралица, действително красива, покачена на прелестна колесница, изработена по нов начин; кралят яздел до нея и бил разкрасен с всичко, което можело да подчертае мъжествената му и героична красота, привличаща всички погледи.

В края на Венсенската алея била издигната триумфална арка върху каменна основа; времето обаче не позволило тя да бъде довършена с трайни средства: оформили я от гипс, а впоследствие била напълно съборена; моделът бил рисуван от Клод Перо. Пак за тази церемония била обновена портата „Сент Антоан“; тя представлявала не тъй възхитителен паметник, но била украсена с нелоши скулптурни елементи. Всички, които през деня на битката при „Сент Антоан“ били виждали как през тази порта, тогава зарешетена, се внасяли толкова мъртви тела или умиращи граждани, а сега наблюдавали това тъй различно шествие, благославяли небето и въздавали благодарност за една толкова радостна промяна.

За да бъде по-празнична сватбата, кардинал Мазарини уредил в Лувъра да бъде представена италианската опера Ercole amante („Влюбеният Херакъл“). Тя не се харесала на французите: за тях било приятно единствено когато танцували кралят и кралицата. Кардиналът пожелал да се изтъкне и със спектакъл, който допадал повече на вкуса на нацията: държавният секретар Лион се заел да поръча композирането на своеобразна алегорична трагедия, подобна на „Европа“, около която бил положил усилия кардинал Ришельо. Голямо щастие било за великия Корней, че не бил избран да пише по тази отвратителна канава. Историята била за Лисид и Хесперия: Лисид представлявал Франция, а Хесперия — Испания. Работата била поверена на Кино; той се бил прославил твърде с пиесата „Мнимият Тиберин“ която, макар и лоша, имала голям успех. Това не се повторило с „Лисид“; представили я в Лувъра и единственото хубаво нещо били сценичните механизми. Маркиз Дьо Сурдиак, по име Рийо, на когото се дължи по-късното утвърждаване на операта във Франция, по същото време със свои средства и в своя замък в Ньобург представил „Златното руно“ на Пиер Корней със сценични механизми. Кино, който бил млад и с приятно лице, бил спечелил двора; Корней разполагал със своето име и с Франция. Тъй или иначе, във Франция дължим операта и комедията на двама кардинали.

Подир сватбата на краля безкрайно се редели празненства, удоволствия, галантни истории: те станали още повече, след като Негово Височество, братът на краля, се бракосъчетал с Хенриета Английска, сестра на Чарлс II, и били прекъснати единствено през 1661 г. поради смъртта на кардинал Мазарини.

Няколко месеца след смъртта на министъра се случило безпримерно събитие; не по-малко странно е, че всички историци го пропускат. При съвършена тайна в замъка на остров Сент Маргьорит в морето край Прованс бил изпратен незнаен затворник с ръст, по-висок от обичайния, млад, с красиво и благородно лице. По пътя си затворникът носел маска, чийто подбрадник бил снабден със стоманени пружини, които му позволявали да се храни с маската на лицето: ако се откриел, имало заповед да бъде убит. Той останал на острова, докато един доверен офицер на име Сен Марс, губернатор на Пинероло, не станал управител на Бастилията през 1690 г., като тогава отишъл да го вземе от остров Сент Маргьорит и го отвел все тъй маскиран в Бастилията. Преди прехвърлянето с него отишъл да се види на острова маркиз Дьо Лувоа, който разговарял с него прав и с уважение, граничещо с дълбока почит. Непознатият бил откаран в Бастилията, а там го настанили почти също тъй добре, все едно бил в замък: каквото поискал, не му се отказвало; особено силно държал на извънредно финото бельо и на дантелите; свирел на китара. Хранели го отлично, а управителят рядко си позволявал да седи пред него. Един стар лекар на Бастилията, който често се бил занимавал със заболяванията на този особен мъж, е казвал, че никога не е виждал лицето му, макар често да е гледал езика му и останалите части от тялото му. Бил възхитително добре сложен — така разправял лекарят; кожата му била възмургава; дори самото звучене на гласа му било любопитно, никога не се оплаквал от положението си и изобщо не допускал да се предположи кой е.

Непознатият умрял през 1703 г.^[4] и бил погребан през нощта при енорийската църква „Сен Пол“. Двойно по-удивително е, че когато той бива изпратен на остров Сент Маргьорит, в Европа не изчезва нито един значителен човек. Затворникът несъмнено е бил такъв; ето какво се случва през първите дни на заточението му на острова. Управителят лично му поднасял блюдата на масата и се оттеглял, като го заключвал. Един ден затворникът написал с нож нещо върху сребърна паница и я изхвърлил през прозореца към лодка, плаваща край брега, почти под кулата; един рибар, комуто принадлежала лодката, взел чинията и я отнесъл на управителя. Той се втрещил и попитал рибаря: „Прочетохте ли написаното върху чинията, някой видя ли я в ръцете ви?“ Рибарят отвърнал: „Не умея да чета; ей сега я намерих, никой не я е виждал.“ Селянинът бил задържан, докато управителят се осведомил, че е напълно неграмотен и че чинията не е била видяна от никого. Той му казал: „Вървете, хубаво за вас, че не можете да четете.“ Сред хората, осведомени за този факт, има и едно лице, достойно за доверие, което е още живо (1760)^[5]. Господин Дьо Шамияр се оказва последният ръководител на кабинет, опазил странната тайна: неговият зет, вторият маршал Лафьояд, ми разправи как преди смъртта на неговия тъст на колене го молел да му разкрие какъв е бил този човек, известен неизменно само с името човекът с желязната маска; Шамияр му отвърнал, че това било държавна тайна и бил дал клетва никога да не я разкрива. Впрочем остават все още доста мои съвременници, удостоверяващи правдивостта на изнесеното от мен, а не съм бил запознаван с друг по-необичаен и по-добре засвидетелстван факт.

И тъй, Луи XIV делял времето си помежду развлечения, подобаващи за неговата възраст, и дела, съответстващи на неговия дълг. Всеки ден свиквал съвета, а после работел тайно с Колбер. Тяхната тайна дейност породила бедата на известния Фуке, при която пострадали държавният секретар Генего, Пелисон, Гурвил и още доста хора. Сгромолясването на този министър, към когото имало основание да се отправят далеч по-малко упреци, отколкото към кардинал Мазарини, доказало, че не всеки има право да извършва сходни грешки: погубването му било вече утвърдено, когато кралят приел да посети великолепното тържество, подготвено за него от министъра в дома му във Во. Палатът и градините били стрували осемнайсет милиона, като днес можем да ги приравним към трийсет и пет^[6]: той престроявал палата два пъти и изкупил три селца, като землищата им били обхванати от грамадните градини, частично залесени от Льонотр и смятани тогава за най-красивите в Европа. Шадраваните във Во, които впоследствие изглеждали твърде посредствени пред фонтаните във Версай, Марли и Сен Клу, тогава били направо чудо; ала колкото и прекрасен да е бил домът, харчът от осемнайсет милиона, за който все още се пазят сметките, доказва, че устройването му е било прекомерно разточително, а разточителството не е устройвало и самия крал, спрямо когото също се е прилагало. Действително Сен Жермен и Фонтенбло, единствените празнични постройки, обитавани от краля, изобщо не можели да се сравняват с Во: Луи XIV е усетил това и се е вбесил. Навсякъде из сградата личат гербът и девизът на Фуке: катерица със словата Quo non ascendant? („Къде не бих се покачил?“). Кралят пожелал превод; честолюбието на девиза не го настроило по-миролюбиво. Придворните отбелязали, че катерицата навсякъде била нарисувана преследвана от смок, какъвто имало в герба на Колбер. Тържеството надхвърляло някогашните празненства на кардинал Мазарини и по великолепие, и по вкус: за пръв път било дадено представление на „Неприятните“ на Молиер; прологът бил от Пелисон и всички му се възхитили. Общите развлечения твърде често прикриват или пораждат частни неволи във всеки двор и ако не била кралицата майка, главният интендант и Пелисон щели да бъдат арестувани във Во в деня на увеселението. Неприязънта на краля нараствала, понеже госпожица Дьо Лавалиер, към която владетелят вече изпитвал истинско привличане, била известна с мимолетната си връзка с главния интендант, който не пропускал подобно задоволяване на страстите си: той бил предложил на госпожица Дьо Лавалиер двеста хиляди ливри; предложението било прието с възмущение още преди тя да имала някакви кроежи спрямо сърцето на краля. След като подразбрал какъв могъщ съперник има, главният интендант се опитал да стане душеприказчик на онази, която не бил успял да притежава, и с това бил още по-дразнещ.

В първоначалното си възмущение кралят се изкушавал да нареди да арестуват главния интендант насред тържеството, уредено за самия него, но по-нататък постъпил с излишна прикритост; това можело да се изтълкува като деяние на вече всемогъщия монарх, издаващо боязън пред привържениците, които Фуке си бил спечелил.

Той бил главен прокурор на парламента и покрай тази длъжност имал привилегията да бъде съден от камарите; ала след като толкова принцове, маршали и херцози били съдени от комисари, спокойно можело към тях да бъде присъединен и един магистрат, след като трябвало да бъде използван един от тези порядки, които, макар да не са несправедливи, неизменно лъхат леко на несправедливост.

С не особено достойна уловка Колбер му внушил да продаде длъжността си: за нея му предложили близо милион и осемстотин хиляди ливри, които в наши дни биха представлявали три милиона и половина; поради недоразумение той я продал едва за милион и четиристотин хиляди ливри. Прекомерната цена на местата в парламента, тъй намаляла оттогава, доказва до каква степен това учреждение било съхранило някакво уважение при всичкото си принизяване. Херцог Дьо Гиз, велик шамбелан на краля, бил продал тази длъжност, зависима от короната, едва за осемстотин хиляди ливри.

Фрондата и военните действия в Париж били вдигнали цената на длъжностите от юстицията. Голяма слабост и голямо нещастие на едно тъй дълго обременено управление било, че Франция била едничката страна на земята, където съдийските места били платени, това била все маята на бунта, своеобразно надругаване над трона — място на кралски прокурор да струва по-скъпо от първите достойнства, обкръжаващи короната.

Макар да бил пилял държавните финанси и да ги бил използвал едва ли не като свои, Фуке все пак имал възвишена душа; злоупотребите му се изразявали само в разхищения и прекомерна щедрост. Той внесъл в държавния резерв цената на длъжността си, ала хубавият жест не го спасил (1661). Човек, който можело да бъде арестуван в Париж от някое отговорно лице и от двама гвардейци, бил ловко насочен да отиде в Нант, а кралят дори го поласкал, преди да изпадне в немилост. Не зная защо повечето владетели обикновено се отнасят с престорена добронамереност към онези свои поданици, които искат да погубят: в подобни случаи прикритостта не е величава; тя всъщност никога не е добродетел и може да прерасне в достойна дарба единствено когато е съвършено необходима. Луи XIV сякаш изневерил на своя характер; било му обаче съобщено, че Фуке издигал големи фортификации в Бел Ил и можело да разполага с внушителни връзки извън кралството и в самото него. Когато той бил арестуван и отведен в Бастилията и във Венсен, проличало, че негови привърженици са само неколцина алчни придворни и няколко жени, които получавали от него пенсии и които го забравили мигновено, след като вече не бил в състояние да ги изплаща. Отделни лица си останали негови приятели, а това доказва, че го е заслужавал. Знаменитата госпожа Дьо Севине, Пелисон, Гурвил, госпожица Скюдери, доста литератори гласно заявили, че го подкрепят, и се отнесли към него с такава топлота, че му спасили живота.

Знаем стиховете на Ено, преводача на Лукреций, насочени против Колбер, мъчителя на Фуке:

Министър стиснат, роб, подложил плахо гръб,

на обществото под товара си натикан,

все жертва пишеш се на важна политика,

почитан призрак на един сан твърде скъп;

 

ти движиш се и днес на славата по ръб;

съсипваш ти Фуке, за тебе той е никой,

ала съдбата му и тебе ще повика,

и ще познаеш ти дори по-горка скръб.

 

Падението му и тебе ще събори,

не вярвай ти на пост, на лаври и на двора;

невинни няма там, сред тези висини.

 

Безмилостен сега, ти утре сам ще бъдеш

пред своя господар, ще дириш добрини,

а може той тогаз и тебе да осъди.

Споменали на господин Колбер за този оскърбителен сонет, а той попитал дали в него има заяждане с краля. Отвърнали му отрицателно, а министърът заявил: „Значи няма и с мен.“

Никога не бива да се подлъгваме по подобни премислени отговори и по публични изявления, които не идат от дън сърце. Колбер изглеждал умерен, ала се стремял настървено да доведе Фуке до смърт. Човек може да бъде добър министър и да таи злоба: жалко, че не е бил великодушен в същата степен, в която е бил бдителен.

Един от хората, настроени най-безпощадно срещу него, бил Мишел Льотелие, тогавашният държавен секретар и изявен негов съперник: впоследствие тъкмо той става канцлер. Когато четем неговото надгробно слово и го сравняваме с неговото поведение, нима не бихме сметнали, че надгробните слова са просто празни приказки? Впрочем канцлерът Сегие, председател на комисията, бил сред най-върлите привърженици на умъртвяването на Фуке и се отнесъл към него най-сурово.

Истината е, че изправянето пред съд на главния интендант е било и обвинение към паметта на кардинал Мазарини. Най-големите финансови злоупотреби били негово дело: той бил присвоил като господар немалко приходи на държавата; бил преговарял еднолично, в своя полза, относно боеприпасите за армията. Фуке заявява в защитните си изявления: „Той изискваше със запечатани писма допълнителни суми от общностите; това винаги е било вършено единствено от него и заради самия него, а се наказва със смърт според наредбите.“ Така кардиналът бил натрупал огромни богатства, недостижими за него.

Чувал съм покойния господин Дьо Комартен, интендант на финансите, да разправя как през младостта си, няколко години след смъртта на кардинала, отишъл до палата на Мазарини, обитаван от неговия наследник херцога и от херцогиня Ортанс; там видял грамаден шкаф, отрупан с инкрустации и твърде дълбок, който изцяло заемал далечната стена на един кабинет. Ключовете били изгубени отдавна и чекмеджетата не били отваряни. Увивен от подобно нехайство, господин Дьо Комартен казал на херцогиня Мазарини, че в шкафа може да има любопитни неща. Отворили го: целият бил претъпкан с двойни дублони, жетони и златни медали. Госпожа Мазарини хвърляла над осем дни през прозорците шепи от тях на народа^[7].

Злоупотребяването на кардинал Мазарини с деспотичното му могъщество не оправдава главния интендант, ала несъобразността на предприетата против него процедура, продължителността на процеса, проявената от канцлера Сегие отвратителна злост, времето, изтощило общественото мнение и довело до онова особено съчувствие към нещастниците, най-сетне и все по-уверените прошения в полза на клетника, притиснат от причинени настоятелно несгоди — всичко това му спасило живота. Краят на процеса се състоял едва подир три години, през 1664 г.^[8]; от произнеслите се двайсет и двама съдии едва деветима поискали смърт; тринайсетте останали, сред които имало и такива, на които Гурвил бил поднесъл подаръци, отсъдили в полза на вечното изгнание^[9]. Кралят утежнил присъдата: строгостта му не подобавала нито на старите закони на кралството, нито на човечността. Гражданството се възмутило най-вече от това как канцлерът пратил в изгнание едного от съдиите, по име Роксант, който при тайното заседание най-силно настоявал за пощада^[10]. Фуке бил затворен в замъка Пинероло. Според всички историци умира там през 1680 г.; Гурвил обаче твърди в своите мемоари, че бил излязъл от затвора малко преди смъртта си: снаха му графиня Дьо Во вече ми бе удостоверила този факт; въпреки това в рода смятат, че не е било така. Просто не се знае къде е умрял този клетник, чиито дори най-незначителни деяния били бляскави, когато бил могъщ^[11].

Държавният секретар Генего, който продава своята длъжност на Колбер, независимо от това е съдебно преследван и по-голямата част от богатството му е отнето. Най-странно сред решенията на този състав е, че епископът на Авранш е осъден да плати дванайсет хиляди франка глоба; името му било Болев; бил брат на един от замесените в подкупи.

Сент Еврьомон, който служел при главния интендант, пострадал от изпадането в немилост. Колбер търсел навсякъде доказателства против оня, когото бил решил да погуби, наредил конфискацията на книжа, поверени на госпожа Дюплеси Белиевр, а сред тях се намерило собственоръчно писмо на Сент Еврьомон относно Пиренейския договор; прочели насмешките на краля и ги представили за престъпление против държавата. Колбер не държал да си отмъщава на безличния Ено, ала в лицето на Сент Еврьомон преследвал приятеля на омразния Фуке и един опасен за него духовит ум. Кралят наказал извънредно строго една невинна закачка, насочена твърде отдавна срещу кардинал Мазарини, за когото не съжалявал, когото целият двор бил оскърбявал, клеветил и подлагал безнаказано на изгнание години наред. Сред хилядите писания, насочени срещу този министър, било наказано най-малко хапливото, и то след смъртта му.

Оттеглилият се в Англия Сент Еврьомон живял и умрял като свободен човек и като философ. Неговият приятел маркиз Дьо Мирмон ми е казвал в Лондон, че имало и друга причина той да изпадне в немилост, ала Сент Еврьомон така и не пожелал да му я разкрие. Когато Луи XIV позволил на Сент Еврьомон да се завърне в отечеството в края на дните си, философът не възприел това разрешение като милост; доказал, че отечеството е там, където човек живее щастлив, а за него това бил Лондон.

Новият финансов министър, получил простото звание главен контрольор, оправдал строгите преследвания, като възстановил реда, който предшествениците му били объркали, и работел неуморно за величието на държавата.

Дворът се превърнал в център на удоволствията и в образец за другите дворове: кралят се стремял да урежда празненства, около които да бъдат забравени тържествата във Во.

Като че ли природата се забавлявала тогава да създава във Франция най-велики хора във всички изкуства и да събира в двора най-прекрасните, най-добре сложените мъже и жени. Кралят се откроявал измежду всички придворни с внушителния си ръст и с величествената красота на своите черти; благородното и затрогващо звучене на гласа му печелело сърцата, притеснени от неговото присъствие; той се отличавал с осанка, която му приличала извънмерно, включително заради неговия ранг, и която можела да се окаже смешна у другиго; смущението, изпитвано от разговарящите с него, тайно ласкаело самомнението, което той проявявал във връзка със своите предимства. Един възрастен офицер, който запелтечил развълнувано, молейки го за някаква милост, не съумявал да довърши речта си и изрекъл: „Сир, аз не треперя тъй пред вашите неприятели.“ С лекота получил исканото.

Общественият дух все още не бил достигнал съвършенство в двора. Кралицата майка Анна Австрийска вече била склонна да се уединява; пълноправната кралица знаела слабо френски и единственото й достойнство била добротата. Английската принцеса, снаха на краля, внасяла в двора благото на милия, оживен разговор, постепенно укрепен с четене на добри произведения и с уверен, тънък вкус; тя достигнала до съвършенство в знанието на езика, след като при сватбата си все още пишела твърде зле; вдъхнала нови духовни стремления, въвела в двора учтивост и изящество, за каквито останалата част на Европа дори и не помисляла. Нейно Височество притежавала духа на своя брат Чарлс II, украсен от очарованието на нейния пол, от дарбата и желанието да се харесва. Дворът на Луи XIV излъчвал галантност, която била още по-забележителна поради почтеността; галантността в двора на Чарлс II била по-натрапчива, а грубоватостта разваляла удоволствията.

Отначало между Нейно Височество и краля виреели душевна закачливост и негласно взаимно разбирателство, които се налагали при твърде честите дребни празненства. Кралят й изпращал стихове; тя му отговаряла. Станало тъй, че един мъж станал душеприказчик и на краля, и на Нейно Височество в тези мисловни взаимодействия: това бил маркиз Дьо Данжо. Кралят го натоварвал да пише от негово име, а принцесата му възлагала да отговаря на краля; така той услужвал и на двамата, без да допусне те да заподозрат, че посредничи тъй при общуването им, и това станало едно от основанията за неговия успех.

Тази взаимна връзка породила съмнения в кралското семейство: кралят свел блясъка на посланията до едно дълбоко и чисто приятелско уважение, което никога не намаляло. Когато Нейно Височество впоследствие натоварила Расин и Корней да работят над трагедията „Береника“, си представяла не само скъсването на краля с конетабъла Колон, а и удържането при самата нея на назрялото увлечение, което можело да стане опасно. Луи XIV е изцяло видим в тия два стиха на „Береника“ на Расин:

Дори в безвестен мрак пръв ден да бе видял,

пак за свой господар светът го би признал.

Тези забавления били последвани от доста по-сериозната и продължителна страст, изпитана от него спрямо госпожица Дьо Лавалиер, придворна дама на Нейно Височество. С нея той се насладил на рядкото щастие да бъде любен заради самия себе си. В продължение на две години тя била негласна вдъхновителка за всички галантни развлечения, за всички празненства, които устройвал кралят: един млад камериер на краля на име Белок съставил немалко повести, прекъсвани от танци, и те ставали повод за срещи ту при кралицата, ту при Нейно Височество; повестите скрито изразявали тайната на сърцата им, която скоро престанала да бъде тайна.

Обществените развлечения, уреждани от краля, също представлявали знаци на почит към неговата любовница. През 1662 г. се провел кръгообразен конен парад при двореца Тюилери^[12] на широка оградена площадка, която е запазила името: площад „Карусел“. Ездачите били разпределени на пет групи: кралят оглавявал „римляните“; брат му — „персийците“; принц Дьо Конде — „турците“; неговият син херцог Д’Анген — „индианците“; херцог Дьо Гиз — „американците“. Въпросният херцог Дьо Гиз бил внук на „Белязания“: бил известен сред обществеността с неуспешната безразсъдност, с която се опитал да завладее Неапол. Пребиваването в плен, дуелите, романтичните му любовни връзки, разточителството му и приключенията му го правели знаменит; той сякаш бил от друг век; когато двамата с великия Конде излизали, за него казвали тъй: „Ето един исторически и един баснословен герой.“

Тогава на зрелището под един балдахин присъствали кралицата майка, кралицата владетелка и кралицата на Англия и вдовица на Чарлс I, която в случая била забравила за бедите си. Граф Дьо Со, син на херцог Дьо Лестигиер, бил обявен за достоен за наградата и я получил от ръцете на кралицата майка. Тези празненства повече от всякога съживили вкуса към девизите и гербовете, излезли на мода някога заради рицарските турнири и останали си след тях.

Тогава един антиквар на име Уврие измислил за Луи XIV емблема, представляваща слънце, насочило лъчите си към земно кълбо, със следните думи: Nec pluribus impar („Не отстъпващ и пред мнозина“). Идеята била донякъде взета от испански девиз на Фелипе II и по-подходяща за този крал, владял най-хубавата част на новия свят и доста държави в стария, отколкото за твърде младия френски крал, на когото все още се възлагали само надежди. Девизът имал удивителен успех; с него били украсени кралският герб, мебелите на короната, гоблени и скулптури; кралят никога не го носил при конни тържества. Луи XIV несправедливо бива укоряван за внушителността на този девиз, като че ли си го е избрал самият той; по-справедливи са може би упреците заради неговия смисъл. Картината не представлява значението на думите, а думите не са съвсем ясни и определени; онова, което може да се обяснява по различни начини, не заслужава никакво обяснение. Девизите като останка от старото рицарство може да са подходящи за празненства и са приятни, ако намекът в тях е точен, нов и закачлив. По-добре никакъв девиз, отколкото някакъв лош и принизяващ, подобно на девиза на Луи XII; той представлявал бодливо свинче с думите: Пипнеш ли, боде. Спрямо надписите девизите са това, което са маскарадите в сравнение с августейшите церемонии.

Празненството във Версай през 1664 г. надхвърлило конния кръгов парад със своята необичайност, с великолепието си и с духовните наслади, които се примесили към блясъка на развлеченията и добавили и вкус, и изящество, непроявявани дотогава от кой да е празник. Версай вече се превръщал в прелестно място, без да се доближава още до по-сетнешното си величие.

На 5 май 1664 г. кралят отишъл там с двора си от шестстотин души и техните свити, като поел разноските им, както и на хората, подготвили всички чудесии. На тия празненства липсвали само паметници, въздигнати, за да бъдат дадени на всички, каквито издигали гърците и римляните; ала бързината, с която се строели театри, амфитеатри и портици, украсени с великолепие и вкус, сама по себе си била чудо, което подсилвало илюзията, като разнообразието било безкрайно и увеличавало очарованието на тия зрелища.

В началото се състоял своеобразен кръгов конен парад. През първия ден проявяващите се излезли като за преглед; най-отпред имало оръженосци, пажове и конници, които носели девизите и щитовете; по самите щитове били изписани със златни букви стихове, съчинени от Перини и от Бенсерад; последният се отличавал с голям талант да създава галантни пиеси, където поднасял изящни и забавни намеци за характерите на лицата, на герои от античността или от художествените измислици, които бивали представяни, както и на страстите, вълнуващи двора. По дрехите на краля, представляващ Роже, блестели всички диаманти, които красели и яздения от него кон. Кралиците и триста дами наблюдавали появата му под триумфални арки.

Измежду всички погледи, вперени в него, кралят забелязвал само очите на госпожица Дьо Лавалиер. Празненството било единствено за нея; тя му се наслаждавала сред тълпата.

Подир кавалкадата идвала позлатена колесница, висока осемнайсет стъпки и широка петнайсет, с дължина двайсет и четири стъпки, която представлявала колесницата на слънцето. Четирите века — златният, сребърният, бронзовият и железният, — небесните знаци, сезоните и хорите идели пеша подир колесницата: всичко било картинно украсено. Пастири носели частите от оградата, които бивали наслагвани под звуците на тръбите, сменяни сегиз-тогиз от гайди и от цигулки. Неколцина герои, следващи колесницата на Аполон, в началото се доближили и рецитирали на кралиците стихове, подобаващи за мястото, за времето, за краля и за дамите. След като обиколките свършили и настъпила нощта, четири хиляди грамадни факли озарили пространството, където се разгръщало празненството; двеста предрешени лица обслужвали появилите се маси, като в тях се разпознавали сезоните, фавните, горските духове, дриадите, а имало и пастири, гроздоберачи и сенокоси. Върху подвижна планина се приближили Пан и Диана, слезли оттам и поднесли по масите най-прекрасните неща, произведени от поля и гори. Зад масите в полукръг се извисил театър със свирачи. По аркадите около свързаните маси и театъра висели петстотин зелени и сребърни светилници със свещи; обширната площ била оградена от позлатена балюстрада.

Тези празненства, надхвърлящи измислените в романите, траяли седем дни; кралят четири пъти отнесъл наградите за игрите и после дал възможност на другите кавалери да спечелят получените от него награди, като им ги предоставил.

Макар и да не е сред най-добрите комедии на Молиер, „Княгинята от Елида“ представлявала едно от най-приятните украшения на игрите благодарение на безброй тънки алегории за тогавашните нрави, които с уместността си са чаровни на подобни празници, но нямат значение за потомците. В двора все още съществувало упорито влечение към предсказателната астрология; немалко благородници смятали с горделиво суеверие, че природата ги отличавала дотам, та да изписва съдбините им чрез небесните тела; херцогът на Савоя Виторио Амедео, баща на херцогинята на Бургундия, държал при себе си астролог дори след като абдикирал. Молиер се осмелил да нападне тази илюзия в пиесата „Великолепните влюбени“, играна на друго подобно празненство през 1670 г.

Там има също и дворцов шут, също както и в „Княгинята от Елида“; тези нещастници още били твърде на мода; това бил остатък от варварството, просъществувал в Германия по-дълго, отколкото другаде. Потребността от развлечения, неспособността да бъдат осигурявани приятни и почтени забавления в епохи на невежество и лош вкус довели до измислянето на това печално удоволствие, принизяващо човешкия дух. Шутът, когото държал Луи XIV, бил принадлежал на принц Дьо Конде; наричал се Л’Анжели: граф Дьо Грамон казвал, че измежду всички шутове, служили при принца, единствен Л’Анжели бил забогатял. Смешникът бил донейде духовит; негов бил изразът, че „не ходел по черковни служби, за да не вряка, а не успявал да се врече“.

1664 г. На това празненство бил игран и фарсът „Сватба насила“: ала онова, което било действително възхитително, било първото представяне на първите три действия на „Тартюф“. Кралят пожелал да гледа този шедьовър, преди още да е завършен; той му осигурил закрила срещу лъженабожните, които се опитали да въвлекат и небето, и земята, за да го няма; а той ще съществува, както сме казвали и другаде, докато във Франция има вкус и лицемери.

Повечето подобни шумотевици често са само храна за очите и ушите; помпозните и превъзнасящи неща отминават за ден; ала когато шедьоври на изкуството като „Тартюф“ красят такива празненства, паметта за тях остава вечна.

Все още се помнят доста закачки от алегориите на Бенсерад, красили тогавашните балети. Ще цитирам само стиховете, отнасящи се до краля в ролята на слънцето:

Към Вас не се обръщат с тон

на Дафна, ни на Фаетон:

той — честолюбец, тя — не ляга;

капан не Ви заплашва тук:

как би Ви карал някой друг

или жена от Вас ще бяга?

Основната чест за тези забавления, усъвършенстващи вкуса, учтивостта и талантите във Франция, била в това, че те не крадели време от постоянните трудове на монарха. Ако не били те и той само се занимавал с двора си, е нямало да може да управлява; ако пък прекрасните удоволствия на въпросния двор биха представлявали оскърбление за народната нищета, те биха били направо отвратителни; ала същият човек, който устройвал тия празненства, бил раздавал хляб на хората през време на глада от 1662 г.; той събрал зърното, изкупено на ниски цени от богаташите, и го раздавал на бедните семейства при портата на Лувъра; върнал на народа тримилионен данък; никоя дейност на вътрешната администрация не била пренебрегвана; управлението му се тачело навън, кралят на Испания бил заставен да му отстъпва първенството, папата му въздал удовлетворение насила, Дюнкерк бил присъединен към Франция при условия, достойни за придобиващия и срамни за предаващия; най-сетне всички дела, откакто той държал юздите, били или благородни, или полезни: та как да не устройва празненства подир това!

Киджи, легат a latere, племенник на папа Александър VII, пристигнал сред развлеченията във Версай да даде удовлетворение на краля във връзка с нападението на папските гвардейци, осигурил на двора ново зрелище. Значителните церемонии са празник за присъстващите: почестите, с които бил удостоен, направили удовлетворението още по-бляскаво. Той приел под балдахин почитанията на висшите съдебни камари, на кметските наместници, на духовенството; влязъл в Париж, придружен от топовна стрелба, като вдясно от него бил Конде, а вляво — синът на принца, и при всичката тържественост дошъл да принизи себе си, Рим и папата пред един крал, който още дори не бил извадил оръжието; след аудиенцията вечерял с Луи XIV и било положено голямо старание, за да бъде почетен великолепно и да му се достави удоволствие. Впоследствие към дожа на Генуа не било проявено чак такова зачитане, но пак имало стремеж всичко да му се хареса — кралят винаги го съчетавал с високомерните си постъпки.

Всичко това придавало на двора на Луи XTV величие, покрай което другите европейски дворове бледнеели. Той желаел блясъкът, свързан със самия него, да се усеща и по всичко наоколо му; всички видни личности трябвало да бъдат уважавани и никоя да не бъде могъща — като се започне от брат му и от принц Дьо Конде. С тази цел отсъдил в полза на перовете в техния стар спор с председателите на парламентите. Последните твърдели, че трябва да дават волеизявление преди перовете и си били присвоили това право: при едно извънредно съвещание на съвета той заповядал перовете да дават волеизявление при тържествени заседания в присъствието на краля преди председателите, като че ли дължали това предимство единствено на неговото присъствие; иначе оставил старата разпоредба при обикновените заседания.

За да отличава висшите си придворни, измислил сини горни дрехи със златни и сребърни бродерии: разрешението те да бъдат носени било велика милост за лицата, водени от суетата; натискали се за тях, както за орденските огърлия. Щом ще изброяваме и дребни подробности, можем да отбележим, че тогава връхните дрехи се носели върху къси куртки, украсени с панделки, а най-отгоре се прехвърлял презрамник, на който била окачена шпагата; към всички това се прибавяли особени дантелени яки и шапки с по два реда пера. Тази мода, изтраяла до 1684 г., се разпространила из цяла Европа, с изключение на Испания и на Полша: вече почти навсякъде се опитвали да подражават на двора на Луи XIV.

Той въвел в своя дом ред, който си е останал, по рангове и по длъжности, създал нови функции спрямо самия себе си — например главен уредник на дрешника. Възстановил трапезите, учредени от Франсоа I, като ги умножил; масите станали дванайсет за сътрапезниците офицери, като били обслужвани също тъй чисто и изобилно, както трапезите на мнозина владетели; желаел на тях да бъдат канени и всички външни лица; това внимание се оказвало през време на цялото му управление. Имало и друго зачитане, още по-изискано и учтиво: когато през 1679 г. издигнал постройките на Марли, за всички дами в техните апартаменти имало цялостни тоалетни; нищо, необходимо за едно разкошно удобство, не било забравено; всеки от дошлите можел да кани сътрапезници в своя апартамент; обслужването било също тъй изискано, както при самия господар. Подобни дребни неща добиват стойност единствено когато биват съпровождани от големите. Във всичко, което правел, личали блясък и щедрост: когато дъщерите на негови министри се омъжвали, им подарявал по двеста хиляди франка.

Най-силно засияло из Европа едно безпримерно негово благодетелство. Хрумването му дошло от думите на херцог Дьо Сент Енян, разправил му как кардинал Дьо Ришельо изпратил подаръци на неколцина чуждестранни учени, които го били похвалили. Кралят не чакал да го поласкаят; бил обаче сигурен, че го заслужава, затова заръчал на своите министри Лион и Колбер да му подберат определен брой французи и чужденци, проявили се в литературата, та да им въздаде знак на щедростта си. Лион писал по чуждите страни и се осведомил, доколкото било възможно, относно едни тъй деликатни оценки, когато следва да се отдаде предпочитание на съвременници, а първоначално бил съставен списък от шейсет лица: едни получили подаръци, други — пенсии, според ранга, нуждите и заслугите си. Това били Атлаци, библиотекарят на Ватикана; граф Гратиани, държавен секретар на херцога на Модена; известният Вивиани, математик при великия херцог на Флоренция; Восиус, историограф на Съединените провинции; знаменитият математик Хюйгенс; един холандец, който живеел в Швеция; и най-сетне — преподаватели от Алторф и Хелмщат, почти неизвестни за французите градове; всички били удивени, когато получили писма от господин Колбер, с които ги уведомявал, че макар кралят да не е техен владетел, ги моли да го приемат за свой благодетел. Изразите в писмата били съобразени с достойнството на личностите; всички послания били придружени от значителни възнаграждения или от пенсии.

Сред французите били отличени Расин, Кино̀, Флешие, станал впоследствие епископ на Ним, които тогава били твърде млади: те получили дарения. Действително Шаплен и Котен получили пенсии, ала министърът Колбер бил съгласувал нещата главно с Шаплен. Впрочем тия двама мъже, доста охулени заради тяхната поезия, имали и заслуги: Шаплен бил изключително начетен; изненадващо е може би, ала имал и вкус, бил един от най-просветените критици. Всичко това още съвсем не е гениалност. Знанията и духът водят човека на изкуството, ала по никакъв начин не го оформят. В свое време във Франция никой не е бил по-прославен от Ронсар и от Шаплен; ала по времето на Ронсар хората са били варвари, а по времето на Шаплен тъкмо са излизали от варварството. Костар, учил заедно с Балзак^[13] и с Воатюр, нарича Шаплен първи сред героичните поети.

На Боало не се паднало нищо от тези благодеяния: дотогава бил писал само сатирични произведения, а знаем, че сатирите нападали тъкмо учените глави, до които се допитал министърът. Кралят го отличил подир няколко години, без да се допита до никого.

Даренията, направени в чужди страни, били тъй значителни, че Вивиани^[14] издигнал във Флоренция къща от благодеяние то на Луи XIV. На фронтона изписал със златни букви: AEdes а Deo datce — намек за прозвището Dieudonne^[15], с което населението било дарило владетеля при неговото раждане.

Лесно можем да си представим как е било възприето из Европа това невероятно великодушие; а ако обозрем всичко паметно, сторено скоро след това от краля, и най-строгите съдници ще преглътнат неудържимите хвалебствия, които се сипели за него. Не само французи го ласкаели. В различни градове на Италия за Луи XIV били четени дванайсет панегирици: тази чест му била въздадена не от страх или поради някакви очаквания, а маркиз Дзампиери проводил текстовете на краля.

Той неизменно покровителствал литературата и изкуствата: изплатил различни възнаграждения в размер от близо четири хиляди луидора на Расин, благодарение на него Депрео забогатял, също и Кинб, а особено пък Люли и всички творци, посветили му свои работи, били живи доказателства. Даже дал хиляда луидора на Бенсерад, та да поръча да се изгравира преводът му на „Метаморфози“ на Овидий в римувани стихове: едно зле пресметнато благодеяние, което само доказало щедростта на владетеля: в случая с Бенсерад той възнаграждавал неголемите му заслуги за балетите.

Доста съчинители приписват единствено на Колбер това покровителство на изкуствата, това великолепие на Луи XIV; единственото му участие обаче било да подпомогне човеколюбието и вкуса на своя господар. Този министър действително бил гениален по отношение на финансите, на търговията, на корабоплаването, на полицейските мерки, ала като дух не се и сравнявал по вкус и по възвишеност с краля: просто действал ревностно и ни най-малко не вдъхвал онова, което си било дело на природата.

При това положение не е ясно на каква основа почиват обвиненията на някои драскачи относно стиснатостта на монарха. Един владетел с напълно отделени от държавните приходи домени може като частно лице да бъде скъперник, ала един крал на Франция, който борави всъщност просто с парите на своите поданици, няма как да се поддаде на този порок. Може да му липсват стремеж и воля да възнаграждава, ала Луи XIV няма как да бъде упрекван за подобно нещо.

Тъкмо когато започвал да поощрява талантите с подобни благодеяния, граф Дьо Бюси бил сериозно наказан за една проява на своята дарба: през 1665 г. бил пратен в Бастилията. Повод за влизането в затвора бил романът „Галски любови“; същинската причина се таяла в тази песничка, от която кралят бил извънредно засегнат и която тогава припомнили, за да съсипят Бюси, смятан за неин автор:

Щастлив целува Деодат

устичката^[16] в любовен глад

между ушите — ето му я!

Алилуя!

Творбите му не били добри дотам, че да оправдаят бедите, които му причинили: той говорел добре; имал заслуги, но самомнението му ги надхвърляло; със заслугите си успял да си спечели единствено неприятели. Луи XIV е можел да постъпи великодушно и да му прости, ала си върнал за личното оскърбление, привидно следвайки настроението на обществото: все пак граф Дьо Бюси бил пуснат на свобода подир година и половина; отнели му обаче всички длъжности и си останал в немилост до края на живота си, като напразно се кълнял, че обича нежно Луи XIV, и нито кралят, нито който и да било хващал вяра на приказките му.

Край на първи том.