Волтер
Векът на Луи XIV (39)

Глава XXXVIII
Относно квиетизма

Посред фракционерството на калвинизма и разправиите около янсенизма във Франция избуява и разделение относно квиетизма. То било злощастно следствие от напредъка на човешкия дух през века на Луи XIV, при който имало опити да се надминат във всичко предписаните граници на нашето познание; всъщност било и доказателство за недостатъчността на въпросния напредък.

Диспутът относно квиетизма се дължи на неумереността на духовете и на богословски тънкости, които не биха оставили никаква следа в паметта на хората, ако не бяха имената на двамата знаменити противници в този диспут. Една жена, не спечелила доверие и доста бездуховна, отличаваща се само с разгорещеното си въображение, вкарала в схватка двама от най-великите хора в Църквата: нейното име било Бувиер дьо Ла Мот; родът й произхождал от Монтаржи. Тя се била омъжила за сина на Гийон, предприемача по прокопаването на Бриарския канал. Овдовяла доста млада, разполагала със средства, била и красива, и с дух, приятен за светско общуване, и се отдала на нещото, което наричаме спиритуализъм. Неин изповедник бил един монах от ордена „Сен Пол“ на име Лакомб, живеещ в областта Анеси близо до Женева. Този човек, познат най-вече с доста обичайното примесване на страсти и религия, който полудял, преди да умре, потопил духа на своята довереница в мистични мечтания, на каквито тя се отдавала и без това. Стремежът да стане света Тереса във Франция й пречел да осъзнае колко различен е френският гений от испанския и я накарал да надмине света Тереса. Амбицията да има свои ученици, една от най-силните амбиции, завладяла сърцето й.

Изповедникът Лакомб я отвел в Савоя, в скромната местност Анеси, където е резиденцията на женевския епископ. Достатъчно неприлично било за един монах да води млада вдовица далеч от дома й, ала това е практика почти при всички, решени да създават секти; те неизменно влачат със себе си жени. Младата вдовица си спечелила известен авторитет в Анеси посредством куп подаяния. Тя изнасяла беседи. Проповядвала пълно себеотричане, мълчание на душата, усмиряване на всички пориви, обърнат навътре култ, чиста и безкористна любов, несмущавана нито от страх, нито пък лелееща възнаграждения.

Нежното, гъвкаво въображение, особено женското, а и на някои монаси, които всъщност неволно се радвали да чуят Божието слово от устата на една красива жена, с лекота се поддало на тази велеречивост, подходяща, за да внуши каквото и да било на едни податливи умове. Явили се нейни последователи. Епископът на Анеси издействал да прогонят от областта нея и нейния изповедник. Двамата се преместили в Гренобъл. Тя го заляла с една книжка, наречена „Късият път“, както и с друга, озаглавена „Потоци“ — и двете били писани подобия на речите й, така че била принудена да напусне и Гренобъл.

Тя вече се ласкаела, че е станала едва ли не изповедница, получила видение и пророкувала; изпратила пророчеството си на отец Лакомб. Казвала тъй: „Целият ад ще се напрегне, за да попречи на вътрешния напредък и на вселяването на Иисус Христос в душите: буря ще се извие, камък върху камък не ще остане; струва ми се, че по цялата земя ще има безредици, войни и превратности. Жената ще бъде бременна от вътрешен дух и змеят ще се изправи срещу нея.“

Пророчеството частично се сбъднало: адът не се напрегнал; тя обаче се завърнала в Париж, водена от своя изповедник, двамата се изказвали по догматични въпроси през 1687 г.; архиепископ Д’Арле дьо Шанвалон издействал заповед от краля Лакомб да влезе в затвора като прелъстител, а госпожа Гийон да бъде прибрана в манастир, понеже била душевноболна и се нуждаела от лечение. Преди този тежък удар обаче госпожа Гийон си била осигурила закрилници, които й помогнали. В тъкмо проходилата школа Сен Сир имало нейна братовчедка на име госпожа Дьо ла Мезонфор, която била любимка на госпожа Дьо Ментьонон. Била спечелила умовете на херцогините Дьо Шеврьоз и Дьо Бовилие: всичките й приятелки надигнали глас с оплакването как архиепископът Д’Арле, известен със слабостта си към жените, преследва една жена, която говори единствено за любов към Бога.

Мощната закрила на госпожа Дьо Ментьонон наложила мълчание на парижкия архиепископ и върнала свободата на госпожа Гийон. Тя отишла във Версай, влязла в Сен Сир, присъствала на благочестивите беседи, изнасяни от абат Дьо Фенелон, след като вечеряла на шест очи с госпожа Дьо Ментьонон. Принцеса Д’Аркур и херцогините Дьо Шеврьоз, Дьо Бовилие и Дьо Шард имали участие в тия тайни.

Абат Дьо Фенелон, който тогава имал грижата за челядта на краля, бил най-привлекателният мъж в двора. Роден с нежно сърце, с кротко и блестящо въображение, той просвещавал духа си с най-ценните литературни произведения. Бил с вкус включително към изящното и предпочитал в богословието всичко трогателно и възвишено, а не онова, което е мрачно и раздиращо; при това бил и някак романтичен, поради което се вдъхновил, макар и не за мечтания като госпожа Гийон, но в спиритуалистична посока, доста близка до идеите на тази дама.

Въображението му го понасяло към невинността и добродетелта, както други се подбуждат от страсти. Неговата страст била да люби Бог заради него самия. Той съзрял в госпожа Гийон една чиста душа, отдадена на сходни с неговите чувства, и съвсем спокойно се сближил с нея.

Чудно било как тъй го завладява една жена, отдадена на откровения, пророчества и всякакви небивалици, която се задъхвала от вътрешна милост, чието притегнато тяло се налагало да бъде разхлабвано, която изпразвала (според нейните собствени думи) излишъка от милост, за да се издуе от нея тялото на избраника, седнал до нея. Що се отнася обаче до приятелските връзки и до мистичните представи, Фенелон бил като любовник: прощавал слабостите и бил очарован единствено от конформизма на очаровалите го чувства.

Успокоена и горда с подобен последовател, когото наричала свой син, госпожа Гийон разчитала също и на госпожа Дьо Ментьонон, и дала воля на своите представи в Сен Сир. Епископът на Шартр Годе, в чиято епархия се намирал пансионът Сен Сир, се стреснал и се оплакал. Парижкият архиепископ заплашил, че ще възобнови преследването.

Госпожа Дьо Ментьонон копнеела Сен Сир да стане мирно място, знаела колко ненавижда кралят всякакви новости, нямала нужда да печели допълнително уважение, оглавявайки някаква си секта, и изобщо си гледала влиянието и спокойствието, прекратила всякакви отношения с госпожа Гийон и й забранила да стъпва в Сен Сир.

Абат Дьо Фенелон видял, че се задава буря, и се изплашил, да не би да се размине с високите длъжности, на които се надявал. Той посъветвал своята приятелка сама да се остави в ръцете на известния Босюе, епископ на Мо, възприеман като Отец на Църквата. Тя се подчинила на решенията на прелата, приела причастие от ръката му и му дала да прегледа всичките й писания.

Епископът на Мо със съгласието на краля взел за помощници при прегледа епископа на Шалон, който впоследствие станал кардинал Дьо Ноай, и абат Тронсон, наместник на „Сен Сюлпис“. Събрали се тайно в селцето Иси край Париж. Архиепископът на Париж Шанвалон, ядосан, че други съдят в неговата епархия, издал публична цензорна справка за преглежданите книги. Госпожа Гийон се оттеглила в самия град Мо; тя подписала всичко, което епископ Босюе пожелал, и обещала повече да не се изказва по догматични въпроси.

Същевременно Фенелон бил издигнат до архиепископ на Камбре през 1695 г., като бил посветен в сана от епископа на Мо. Като че ли цялото твърде забавно до този момент премеждие заглъхнало и нямало да има повече отзвук. През същата тази 1695 г. обаче госпожа Гийон, макар да обещала да мълчи, била обвинена, че пак се изказва по догматични въпроси и била хвърлена с кралска заповед в затвора във Венсен като опасна за държавата личност. Тя нямало как да бъде такава и набожните й мечтания не заслужавали вниманието на владетеля. Във Венсен съчинила голям том с мистични стихове, по-слаби дори от прозата й; пародирала оперните либрета. Често пеела:

Същинската любов и по-далеко стига,

отколкото щом се надига,

но колко ли ще струва тя?

Сърце, не би познало Венсен и вериги,

ако не беше любовта.

Разбиранията на хората зависят от времената, от местата и от обстоятелствата. Докато държали в затвора госпожа Гийон, която се омъжила за Иисус Христос през време на един от екстатичните си припадъци и оттогава не се молела вече на светиите, пояснявайки, че домакинята няма за какво да общува с прислугата — през същото това време в Рим се борели да бъде канонизирана Мария де Агреда, която била преживяла повече видения и откровения от всички мистици, взети заедно; а като връх на противоречията, с които е пълен светът, в Сорбоната хулели същата тази монахиня от Агреда, която в Испания искали да бъде призната за светица. Университетът в Саламанка осъдил Сорбоната и бил осъден от нея. Трудно било да се каже от коя страна била проявено по-абсурдно безумие; навярно най-голямото е, дето на всички тези крайности се придава понякога прекомерно голяма тежест^[1].

Босюе, който дълго смятал себе си за нещо като баща и наставник на Фенелон, проявил ревност към славата и възможностите на своя възпитаник, искал да запази влиянието, което бил спечелил спрямо своите събратя; той настоял новият архиепископ на Камбре да осъди госпожа Гийон заедно с него и да възприеме пастирските му наставления. Фенелон не пожертвал заради него нито мнението си, нито своята приятелка. Били предложени споразумения, били изречени обещания, и от двете страни се позовавали на дадена дума. Преди да поеме към епархията си, архиепископът на Камбре дал за печат в Париж своята книга „Максими на светците“ — творба, в която смятал, че дава отпор на укорите срещу неговата приятелка и разгръща праведните мисли на отдадените на набожно съзерцание, които надхвърлят сетивата и са устремени към съвършено състояние, непознато за обикновените души. Епископът на Мо и неговите приятели се обявили против книгата; тя била обругана пред краля, все едно била толкова опасна, колкото била неразбираема. Кралят разговарял за нея с Босюе, тъй като уважавал славата и просветеността му. Той пък се хвърлил на колене пред владетеля и му поискал прошка, задето не го е предупредил по-рано за ужасната ерес на господин Дьо Камбре.

Този ентусиазъм се сторил неискрен на многобройните приятели на Фенелон; придворните сметнали, че това е трик на придворен. Всъщност било доста неподходящо човек като Босюе да възприема като ужасна ерес набожната химера Бог да бъде обичан само заради себе си: възможно е и да е бил искрен в ненавистта си към мистичната преданост, а още по-искрен — в тайната си ненавист към Фенелон; да е смесил двете и така да е достигнал до убеденото обвинение срещу своя събрат и бивш приятел, може би вярвайки, че издайничество, което би било безчестно за военен, е почетно за един духовник и че верността към религията краси подлите постъпки.

Кралят и госпожа Дьо Ментьонон незабавно се посъветвали с отец Лашез: изповедникът отговорил, че книгата на архиепископа е твърде добра, че всички йезуити са били просветени от нея и тя не се нрави единствено на янсенистите. Епископът на Мо не бил янсенист, но бил се обръщал към свестните им произведения. Йезуитите не го обичали, а и той не обичал тях.

Дворът и градът били разделени, цялото внимание се насочило натам и така янсенистите си поотдъхнали. Босюе писал срещу Фенелон. И двамата изпратили творенията си на папа Инокентий XII и поискали неговото мнение. Обстоятелствата сякаш не били на страната на Фенелон; наскоро в Рим осъдили сурово испанеца Молинос заради квиетизъм, в какъвто обвинявали и архиепископа на Камбре: Молинос бил преследван от кардинал Д’Етре, посланик на Франция в Рим. Въпросният кардинал Д’Етре, когото на стари години видяхме да се занимава повече с приятните страни на обществото, отколкото с богословие, преследвал Молинос, за да се хареса на враговете на клетия свещеник; той дори подтикнал краля да поиска осъждането му от Рим, а искането било удовлетворено с лекота: ето как Луи XIV, без да знае, станал най-страшният враг на чистата любов на мистиците.

В тези деликатни материи надали има нещо по-лесно от това в една подложена на съд книга да се намерят пасажи, подобни на други от вече забранена книга. На страната на архиепископа на Камбре били йезуитите, херцог Дьо Бовилие, херцог Дьо Шеврьоз и кардинал Дьо Буйон, отскоро посланик на Франция в Рим; господин Дьо Мо разполагал с голямо име и с подкрепата на главните прелати във Франция. Той отнесъл на краля подписите на доста епископи и на значителен брой богослови, които до един били противници на книгата „Максими на светците“.

Авторитетът на Босюе бил такъв, че отец Дьо Лашез не посмял да поддържа архиепископа на Камбре пред своя довереник краля, а госпожа Дьо Ментьонон напълно изоставила своя приятел. Кралят писал на папа Инокентий XII, че са му изтъкнали книгата на архиепископа на Камбре като вредно произведение, че я е предал на нунция и моли Негово Светейшество да отсъди.

Твърдяло се, та дори се заявявало публично в Рим, и това е слух, който още има привърженици, че архиепископът на Камбре е бил тормозен така само защото се е възпротивил срещу оповестяването на тайната сватба на краля и госпожа Дьо Ментьонон: създателите на анекдоти твърдели, че тази дама се е постарала да издейства от отец Дьо Лашез кралят да я признае за кралица, че йезуитът ловко прехвърлил рискованата задача на абат Дьо Фенелон и че отговарящият за възпитанието на челядта на краля предпочел честта на Франция и на своите ученици пред богатството, че се хвърлил в нозете на Луи XIV, за да го разубеди спрямо една внезапна постъпка, чиято странност би му донесла по-голямо неразбиране от страна на потомците, отколкото приятни преживявания приживе^[2].

Истина е, че Фенелон все тъй се занимавал с обучението на херцога на Бургундия, след като бил одобрен за архиепископ на Камбре, а междувременно кралят бил подочул за връзките му с госпожа Гийон и с госпожа Дьо ла Мезонфор. Между другото той сметнал, че възпитателят подготвя херцога на Бургундия в доста въздържан дух, като му внушава принципи на управление и нравственост, които биха могли един ден да се преобразят в непряк упрек срещу видимото величие, срещу жаждата за слава, срещу поведените с лекота войни, срещу тежнението към празненства и удоволствия, характерни за неговото управление.

Той пожелал да проведе с новия архиепископ разговор относно политическите му възгледи. Преизпълнен със своите идеи, Фенелон разкрил донякъде пред краля част от максимите, които впоследствие развива при пасажите в „Телемах“ където говори за управлението: максими, по-близки до републиканството на Платон, отколкото до начина да се управляват хора. Подир разговора кралят казал, че е разговарял с най-умния човек и най-големия фантазьор в кралството си.

Херцогът на Бургундия си взел поука от думите на краля; подир известно време ги повторил на господин Дьо Малзьо, който му преподавал геометрия. Това е сведение от самия господин Дьо Малзьо, потвърдено ми от кардинал Дьо Фльори.

Вследствие на този разговор кралят повярвал с лекота, че Фенелон е също тъй романтичен в религията, колкото и спрямо политиката.

Съвсем сигурно е, че кралят е бил лично засегнат от архиепископа на Камбре. Годе Демаре, епископът на Шартр, който направлявал госпожа Дьо Ментьонон и Сен Сир с деспотичността на изповедник, влял отрова в сърцето на краля: монархът превърнал в своя главна кауза един смехотворен диспут, от който нищо не разбирал; той обаче вдигнал такъв шум в двора, че се стреснал да не назрее заговор, а не само ерес. Това е основната причина за строгостта спрямо Фенелон.

Кралят наредил на кардинал Дьо Буйон, който тогава бил негов посланик в Рим, с писма от август^[3] 1697 г. да изиска осъждането на един човек, когото на всяка цена искали да представят като еретик: той собственоръчно писал до папа Инокентий XII, за да ускори решението.

Конгрегацията на светия официй назначила за процеса един доминиканец, един йезуит, един бенедиктинец, двама корделиери, един фолиант и един августинец. Това са тъй наречените в Рим консултанти. Кардиналите и прелатите обикновено предоставят на тези монаси изучаването на богословието, за да се отдават на политика, на интриги или на насладите на леността.

Консултантите изследвали на трийсет и седем заседания трийсет и седем съждения и ги преценили като погрешни с мнозинство на гласовете; застанал начело на конгрегация от кардинали, папата ги осъдил с бреве, публикуван и разпространен в Рим на 13 март 1699 г.

Епископът на Мо победил, ала архиепископът на Камбре извлякъл по-красива победа от своето поражение. Той се подчинил безусловно и напълно; сам се качил на амвона в Камбре да осъди собствената си книга; заставил приятелите си да не го защитават. Този уникален пример за послушанието на един учен, който е можел да създаде голяма фракция поради самия тормоз, това простодушие или велика преструвка спечелили на негова страна всички сърца и почти събудили ненавист към оня, който бил надделял в битката. Оттогава Фенелон си живял в своята епархия като достоен архиепископ и литератор: благостта на неговото поведение, личаща и при разговор, и при написаното от него, му спечелила нежното приятелство на всички, които се виждали с него; гонението и неговият „Телемах“ му спечелили уважението на Европа. Особено англичаните, водили военни действия в неговата епархия, се стараели да заявят уважението си към него; херцог Марлборо внимавал да не засегнат владенията му. Той бил неизменно обичан от херцога на Бургундия, когото бил възпитал, и е щял да участва в управлението, ако принцът бе живял по-дълго.

Откъм неговото философско и достойно уединение виждаме колко трудно е било човек да се откъсне от двор, подобен на двора на Луи XIV; други управления са били напускани от множество известни хора, без те да изпитат каквото и да било съжаление. Той винаги го споменавал с желание и интерес, които се прокрадвали въпреки примирението. Много философски и богословски трудове и литературни творби били плод на уединението му. Херцог Д’Орлеан, впоследствие регент на кралството, се допитвал до него по щекотливи въпроси, засягащи всички хора, за които малко хора се сещат: той задавал въпроси дали може да се докаже съществуването на Бог, дали въпросният Бог се нуждае от култ, какъв култ би му допаднал, дали е възможно той да се почувства засегнат от неправилния избор. Отправял множество подобни питания като философ, който се стреми да бъде просветен; архиепископът отговарял като философ и богослов.

След като бил победен в диспута относно школата, може би е щяло да бъде по-уместно да не се набърква в свадите относно янсенизма; той обаче се включва и в тях. Навремето кардинал Дьо Ноай бил заел позицията на по-силния срещу него; архиепископът на Камбре постъпил по същия начин: той хранел надежда, че ще се завърне в двора и пак ще се допитват до него; тъй трудно е за човешкия дух да се откъсне от обществените дела, след като те веднъж вече са подхранвали безпокойствата му! Желанията му обаче били умерени, както и писанията; към края на живота си той дори най-сетне презрял всички диспути; по това единствен той се доближил до Юе, епископа на Авранш, един от най-учените мъже в Европа, който в края на дните си повярвал в суетата на повечето науки и на човешкия дух. Архиепископът на Камбре (кой би си го помислил!) пародирал по следния начин една мелодия на Люли:

Млад, бях аз твърде мъдър,

какво ли не узнах;

сега искам да бъда

безразсъден;

за нищо да не съдя и да умра без грях.

Съчинил тези стихове пред своя племенник маркиз Дьо Фенелон, впоследствие посланик в Хага; зная ги от него^[4]: гарантирам за този факт. Той не би бил от значение сам по себе си, ако не доказваше до каква степен обзираме по различен начин сред спокойствието на старостта онова, което ни се е струвало велико и важно във възрастта, когато дееспособният дух е играчка за желанията и илюзиите си.

Тези диспути, които дълго занимавали Франция, както и много други, породени от леността, са избледнели; днес се дивим как тъй са предизвикали подобни вражди. Философският дух, който се налага всекидневно, като че ли подсигурява общественото спокойствие; дори фанатиците, които се надигат против философите, им дължат мира, на който се наслаждават и който се опитват да погубят.

Придобилият печална важност при Луи XIV въпрос за квиетизма, днес напълно презрян и забравен, злепоставя безвъзвратно в двора кардинал Дьо Буйон. Той бил племенник на известния Тюрен, комуто кралят дължал спасението си през гражданската война, а впоследствие — и разширението на кралството.

Бидейки приятел на архиепископа на Камбре, натоварен с противостояща нему кралска воля, той се опитал да съчетае двата дълга. От писмата му личи как никога не изневерил на задачите си, бидейки верен на своя приятел. В съответствие със заповедите от двора той настоявал папата да отсъди по-бързо; същевременно се стремял да помири двете страни.

Един италиански свещеник на име Джори, който шпионирал в полза на противниковата фракция, спечелил доверието му и го наклеветил в своите писма; коварството му станало пълно, когато по най-низък начин му поискал помощ от хиляда екюта, а след като ги получил, повече не се вестил.

Тъкмо писмата на този негодник погубили кардинал Дьо Буйон пред двора. Кралят го засипал с упреци, все едно бил предал държавата. А според всичките му послания явно се е държал и мъдро, и достойно.

Той се подчинявал на волята на краля, искайки да бъдат осъдени някои смехотворно набожни максими на мистиците, които са алхимиците на религията; бил обаче предан на приятелството, като отклонявал ударите, които трябвало да понесе Фенелон. Ако предположим, че за Църквата е уместно Бог да не бъде обичан заради него самия, не е било толкова уместно да бъде жегнат архиепископът на Камбре: за жалост кралят пожелал Фенелон да бъде осъден — било то поради неприязън, недостойна за един велик крал, било то поради обвързаност с противната страна, което било още по-неприсъщо за славата на престола. Тъй или иначе, на 16 март 1699 г. той изпратил на кардинал Дьо Буйон едно язвително писмо, изпълнено с упреци: в него се заявява, че той желае архиепископът на Камбре да бъде осъден; личи си, че е писано от засегнат човек. Тогава за „Телемах“ се вдигал голям шум из цяла Европа; „Максими на светците“, непрочетени от краля, следвало да бъдат наказани заради максимите, с които бил изпълнен „Телемах“, който той бил чел.

Кардинал Дьо Буйон бил спешно отзован: той поел на път; на няколко мили от Рим обаче научил, че кардиналът доайен е починал и бил принуден да се върне обратно, за да приеме достойнството, което му принадлежало по право, на най-дълголетен кардинал, при все че бил твърде млад.

Мястото на доайен в свещената колегия в Рим дава твърде големи права; в съответствие с представите от онова време за Франция било твърде приятно то да бъде заето от французин.

Впрочем не било неучтивост към краля да получиш полагаемото ти се и да поемеш на път след това; и все пак тази постъпка направо вбесила краля: когато кардиналът се завърнал във Франция, бил изпратен в изгнание, което траяло цели десет години.

Изтощен от подобна немилост, той решил да напусне Франция завинаги през 1710 г., когато Луи XIV привидно бил смазан от съюзниците, а кралството било застрашено отвсякъде.

Неговите роднини принц Ойген и принц Д’Оверн го посрещнали на границата с Фландрия, където побеждавали тогава. Той изпратил на краля кръста на ордена на Светия Дух и оставката си от поста главен капелан на кралското семейство, като му написал дословно: „Възстановявам си свободата, която ми е дадена по рождение като чуждестранен принц, син на владетел, зависещ само от Бога, и моето достойнство на кардинал на Светата Римска Църква и на доайен на свещената колегия… Ще се стремя да работя през дните, които ми остават, в служба на Бога и на Църквата на първото място подир върховното…“ и пр.

Претенцията му да е независим принц му се струвала основателна не само поради аксиомата на множество правници, които твърдят, че „който се отказва от всичко, няма никакви задължения“ и че всеки човек има право да си избере местожителство, а и поради факта, че кардиналът действително бил роден в Седан във времето, когато баща му още бил владетел на Седан; той възприемал качеството си на независим принц като незаличимо; колкото до титлата „кардинал доайен“, която нарича „първо място подир върховното“, това е позоваване на примера на всички негови предшественици, минавали безусловно пред кралете на всички церемонии в Рим.

Дворът на Франция и парижкият парламент имали съвсем различни позиции. Главният прокурор Д’Агсо, впоследствие канцлер, го обвинил пред събраните камари, които разпоредили той да бъде арестуван и конфискували цялото му имущество. Той живял почитан — макар и беден — в Рим и умрял като жертва на квиетизма, който презирал, и на приятелството, което благородно се опитал да съчетае с дълга си.

Не бива да премълчаваме, че когато се оттегля от Нидерландия в Рим, в двора донякъде се стряскат, да не би да стане папа. Притежавам писмо от краля до кардинал Дьо Латримуй от 26 май 1710 г., в което той дава израз на това опасение. Той пише: „Всичко е възможно от страна на едно лице, което смята, че зависи единствено от себе си. Достатъчно е мястото, от което кардинал Дьо Буйон понастоящем се опива, да му се стори под достойнството на неговия произход и дарби; току-виж сметнал всеки път за позволен, та да се озове на първото място в Църквата, след като се е взрял отблизо в нейния блясък.“

Ето как, докато кардинал Дьо Буйон е преследван и е издадена заповед „той да бъде отведен в затвора към Консиержри, ако бъде заловен“, едновременно назрява страх той да не се окаже на един престол, възприеман като първи на земята от изповядващите католическата религия, и обединен с враговете на Луи XIV, да си отмъсти дори повече от принц Ойген — сами по себе си оръжията на Църквата не могат да сторят нищо, ала тогава са били способни на доста неща покрай оръжията на Австрия.