Волтер
Векът на Луи XIV (41)

Вразумителен списък на потомците на Луи XIV, на принцовете от френския дом в негово време, на тогавашните владетели, на маршалите на Франция, на министрите и на повечето писатели и творци, процъфтели през този век

Луи XIV е имал само една съпруга, Мария Тереза Австрийска, родена като него през 1638 г., единствена дъщеря на Фелипе IV, крал на Испания, от първия му брак с Елизабет дьо Франс, сестра на Карлос II и на Маргарита Тереза, родени от втория брак на Фелипе IV с Мария Анна Австрийска. Вторият брак на Фелипе IV е особено забележителен. Мария Анна Австрийска е била негова племенница и през 1648 г. е сгодена за Фелипе Балтасар, инфант на Испания; с други думи, Фелипе IV се жени едновременно за своя племенница и за годеницата на своя син.

Сватбата на Луи XIV се състои на 9 юни 1660 г. Мария Тереза умира през 1683 г. Историците с мъка успяват да разкажат нещо за нея. Твърди се, че една монахиня я запитала дали се е опитвала да се хареса на младите мъже в двора на своя баща краля, а тя била отговорила: „Не, сред тях нямаше крале.“ Името на монахинята не се споменава; трябва да е била доста недискретна. Инфантите не са можели да разговарят с никакви младежи в двора; когато кралят на Англия Чарлс I в качеството си още на Уелски принц отива в Мадрид, за да се ожени за дъщерята на Фелипе III, дори не успява да разговаря с нея. Впрочем думите на Мария Тереза като че ли предполагат, че ако е имало крале в двора на нейния баща, тя е щяла да се опита да им се хареса. Подобен отговор би бил подходящ за сестра на Александър Велики, но не и за скромността и простотата на Мария Тереза. Немалко историци си доставят удоволствието да влагат в устите на владетелите слова, които те не биха и не са могли да изрекат.

Единствената рожба от този брак на Луи XIV, която оцелява, е Луи, дофин, наричан Негово Кралско Височество, роден на 1 ноември 1661 г., умрял на 14 април 1711 г. Дълго още преди смъртта на този принц била популярна поговорката, свързана с него: Син на крал, баща на крал, нивга крал. Събитията като че ли са в полза на доверието на обичащите предсказанията; всъщност това е повторение на казаното за бащата на Филип дьо Валоа и се основава на здравето на Луи XIV, който бил по-жизнен от своя син.

Правдивостта изисква да кажем, че не бива да се хваща вяра на скандалните книги относно личния живот на владетеля. Съставените от Лабомел „Мемоари на госпожа Дьо Ментьонон“ изобилстват със смехотворни измислици. Една от най-екстравагантните е, че Негово Кралско Височество бил влюбен в сестра си и се бил оженил за госпожица Шуен. Редно е тези глупости да бъдат отречени, след като са били отпечатани.

Той се жени за Мария Анна Кристина Виктория фон Байерн на 8 март 1680 г. (умира на 20 април 1690 г.); тя му ражда:

1. ЛУИ, херцог на Бургундия, роден на 6 август 1682 г., умрял на 18 февруари 1712 г. от епидемична шарка; същият има от Мария Аделаида Савойска, дъщеря на първия крал на Сардиния, умряла на 12 февруари 1712 г.:

ЛУИ, херцог на Бретан, роден през 1705 г., умрял през 1712 г., и ЛУИ XV, роден на 15 февруари 1710 г.

Преждевременната смърт на херцога на Бургундия е печална и за Франция, и за Европа. Той е бил много образован, справедлив, миротворец, враг на празната слава, достоен ученик на херцог Дьо Бовилие и на известния Фенелон. За срам на човешката природа разполагаме със стотина тома писания против Луи XIV, против сина му, Негово Кралско Височество, против племенника му херцог Д’Орлеан — и с нито един, който да ни запознае с качествата на този принц, който би заслужил хвалебствия, ако не бе останал само частно лице.

2. ФЕЛИПЕ (ФИЛИП), херцог Д’Анжу, крал на Испания, роден на 19 декември 1683 г., умрял на 9 юли 1746 г.

3. ШАРЛ, херцог Дьо Бери, роден на 31 август 1686 г., умрял на 4 май 1714 г.

Дуй XIV има още двама сина и три дъщери, умрели невръстни.

Извънбрачни узаконени деца

Госпожа херцогинята Дьо Лавалиер, която постъпва като монахиня кармелитка на 2 юни 1674 г., изповядва вярата на 4 юни 1675 г. и умира на шейсет и пет години на 6 юни 1710 г., ражда на Луи XIV:

ЛУИ ДЬО БУРБОН, роден на 27 декември 1663 г., умрял на 15 юли 1666 г.

ЛУИ ДЬО БУРБОН, граф Дьо Вермандоа, роден на 2 октомври 1667 г., умрял през 1683 г.

МАРИ АН, наричана госпожица Дьо Блоа, родена през 1666 г., омъжена за Луи Арман, принц Дьо Конти, умряла през 1739 г.

Други извънбрачни узаконени деца

От Франсоаз Атенаис дьо Рошешуар Мортемар, съпруга на Луи дьо Гондрен, маркиз Дьо Монтеспан. Всички те се раждат, докато маркиз Дьо Монтеспан е жив, и името на тяхната майка не е вписано в актовете им за раждане и за узаконяване:

ЛУИ ОГЮСТ ДЬО БУРБОН, херцог Дьо Мен, роден на 31 март 1670 г., умрял през 1736 г.

ЛУИ СЕЗАР, граф Дьо Вексен, абат на Сен Дьони и на Сен Жермен де Пре, роден през 1672 г., умрял през 1683 г.

ЛУИ АЛЕКСАНДЪР ДЬО БУРБОН, граф на Тулуза, роден на 6 юни 1678 г., умрял през 1737 г.

ЛУИЗ ФРАНСОАЗ ДЬО БУРБОН, наречена госпожица Дьо Нант, родена през 1673 г., омъжена за Луи III, херцог Дьо Бурбон Конде, умряла през 1743 г.

ЛУИЗ МАРИ ДЬО БУРБОН, наречена госпожица Дьо Тур, умряла през 1681 г.

ФРАНСОАЗ МАРИ ДЬО БУРБОН, наречена госпожица Дьо Блоа, родена през 1677 г., омъжена за Филип II, херцог Д’Орлеан, регент на Франция, умряла през 1749 г.

Има още двама синове, умрели невръстни, единият от госпожица Дьо Фонтанж.

Дофинът ЛУИ оставя една извънбрачна дъщеря. След смъртта на баща й се опитват да я направят монахиня; госпожа херцогинята на Бургундия научава, че я насилват, противопоставя се, дава й зестра и я омъжва.

Принцове и принцеси с кралска кръв, живели през века на Луи XIV

ЖАН БАТИСТ ГАСТОН, херцог Д’Орлеан, втори син на Анри IV и на Мария Медичи, роден във Фонтенбло през 1608 г., почти неизменно злощастен, мразен от брат си, преследван от кардинал Дьо Ришельо, включил се във всички интриги и често изоставял приятелите си. Той станал причина за смъртта на херцог Дьо Монморанси, на Сен Мар, на добродетелния Дьо Ту. Ревнив към своето място и към етикета, един ден накарал да променят местата на всички в двора, когато давал някакъв прием; уловил за ръка херцог Дьо Монбазон, за да слезе от едно стъпало, а херцог Дьо Монбазон му рекъл: „Аз съм първият ви приятел, на когото помагате да слезе от ешафода.“ Изиграл значителна, но недобра роля през време на регентството и умрял, изпратен в Блоа, през 1660 г.

ЕЛИЗАБЕТ, дъщеря на Анри IV, родена през 1602 г., съпруга на Фелипе IV, много нещастна в Испания, където живяла, без да спечели доверие и без никаква утеха. Умряла през 1644 г.

КРИСТИН, втора дъщеря на Анри IV, съпруга на Виторио Амедео, херцог на Савоя. Животът й в двора и покрай различните събития бил непрестанно много бурен. Оспорвали правото й да има настойничество над сина си, нападнали властта и репутацията й. Умряла през 1663 г.

АНРИЕТ МАРИ, съпруга на Чарлс I, крал на Великобритания, най-нещастната принцеса в рода; притежавала почти всички качества на баща си. Умряла през 1669 г.

Госпожица ДЬО МОНПАНСИЕ, наричана Нейно Височество, дъщеря на Гастон и на Мари дьо Бурбон Монпансие — тя оставя след себе си мемоари, в историята говорихме много за нея. Умряла през 1693 г.

МАРГЬОРИТ ЛУИЗ, съпруга на Козимо Медичи; тя оставя съпруга си и се оттегля във Франция.

ФРАНСОАЗ МАДЛЕН, съпруга на Карло Емануеле, херцог на Савоя.

ФИЛИП, Негово Височество, единствен брат на Луи XIV, умрял през 1702 г. Той се жени за Хенриета, дъщеря на краля на Англия Чарлс I, внучка на Анри Велики, принцеса любимка на Франция поради своя дух и изящество, умряла в разцвета на силите си през 1670 г. Тя му ражда Мари Луиз, омъжена за Карлос II, крал на Испания, през 1679 г., умряла на двайсет и седем години през 1689 г., и Ан Мари, омъжена за Виторио Амедео, херцог на Савоя, впоследствие крал на Сардиния. Заради този брак в повечето мемоари относно войната за наследството херцог Д’Орлеан бива наричан чичо на Фелипе V.

Той става родоначалник на новия дом Д’Орлеан. Дъщерята на избирателя на Пфалц, умряла през 1722 г., му ражда:

ФИЛИП Д’ОРЛЕАН, регент на Франция, известен с храбростта, духовитостта и любовта си към удоволствията; роден да бъде харесван в обществото, без да е особено оправен във важните дела, един от най-приятните хора, живели някога. Сестра му е последната херцогиня на Лотарингия. Умрял през 1723 г.

Клонът Конде е особено блестящ

АНРИ, принц дьо КОНДЕ, втори с това име, първи принц по кръв, се радва на огромно доверие през време на регентството и има репутацията да бъде рядко почтен в онези смутни времена. Според сегашните пресмятания има около два милиона рента и в своето стопанство дава пример за икономии, който кардинал Мазарини е трябвало да последва при управлението на държавата, ала е било твърде трудно. Най-голямата му слава е, че е баща на великия Кенде. Умрял през 1646 г.

ВЕЛИКИЯТ КОНДЕ, ЛУИ II по име, син на предходния и на Шарлот Маргьорит дьо Монморанси, племенник на знаменития и злощастен херцог Дьо Монморанси, обезглавен в Тулуза, събира в свое лице всичко най-характерно през вековете за двата героични рода. Роден на 8 септември 1621 г., умрял на 11 декември 1686 г.

Клеманс дьо Майе дьо Брезе, племенница на кардинал Дьо Ришельо, му ражда:

АНРИ ЖЮЛ, наричан обикновено Негово Височество, умрял през 1709 г.

Анна фон Байерн фон Райн Пфалц ражда на Анри Жюл:

ЛУИ ДЬО БУРБОН, наричан Великия херцог, баща на онзи, който става министър-председател при Луи XV. Умрял през 1710 г.

Клон Конти

Първият принц ДЬО КОНТИ-АРМАН — е бил брат на великия Конде; играе роля по време на Фрондата. Умрял през 1666 г.

Анна Мартиноци, племенница на кардинал Мазарини, му ражда:

ЛУИ, умрял през 1685 г. без деца от съпругата си Мари Ан, дъщеря на Луи XIV и на херцогиня Дьо Лавалиер.

ФРАНСОА-ЛУИ, принц на Ла Рош сюр Йон, впоследствие Дьо Конти, избран за крал на Полша през 1697 г.; благородник, за когото паметта във Франция се запазва дълго, тъй като той приличал на великия Конде по дух и по храброст и винаги се стремял да се хареса — качество, което понякога липсвало на великия Конде; умрял през 1709 г.

Неговата братовчедка Аделаид дьо Бурбон му родила:

ЛУИ АРМАН, роден през 1695 г., надживял Луи XIV.

Клон Дьо Бурбон Соасон

От този клон бил само ЛУИ, граф Дьо Соасон, убит в сражението при Марфе през 1641 г. Всички останали клонове на дома Бурбон били прекъснати.

Родът КУРТНЕ бил признат за кралски по кръв само от народа, не притежавали този ранг. Били потомци на Луи Дебели, ала предците им били възприели герба на наследницата на Куртне, не се били обвързали подобаващо към кралския дом в една епоха, когато едрите земевладелци приемали за предимство само крупните феоди и длъжността пер. От този клон имало и императори на Константинопол, ала не и признати принцове по кръв. За да уязви дома Конде, кардинал Мазарини се опитал да даде на семейство Куртне ранга и почестите, които те искали отдавна; те обаче не успели да го подкрепят силно да изпълни това свое намерение.

Тогавашни владетели

Папи

Барберини, УРБАН VIII. Той дава на кардиналите титлата преосвещенство. Премахва женските йезуитски манастири. Все още не става дума за пълна забрана на йезуитите. Разполагаме с голям сборник с негови стихове на латински. Трябва да се признае, че Ариосто и Тасо са се справяли по-добре. Умрял през 1644 г.

Памфили, ИНОКЕНТИЙ X, известен, задето прокудил от Рим двамата племенници на Урбан VIII, на които дължал всичко; също тъй осъдил петте съждения на Янсений, без да бере досадата да чете книгата му, и бил под чехъл на снаха си дона Олимпия, продала през време на неговия понтификат всичко, което можело да се продаде. Умрял през 1655 г.

Киджи, АЛЕКСАНДЪР VII. Той поискал прошка от Луи XIV чрез своя легат a latere. Бил по-лош като поет и от Урбан VIII. Дълго възхваляван, че не се прекланял пред непотизма, а накрая го въздигнал на престола. Умрял през 1667 г.

Роспилиози, КЛИМЕНТ IX, любител на литературата, без да пише стихове, миролюбив, пестелив и либерален, същински баща на народа. Присърце му били две неща, с които не се справил: да попречи на турците да завладеят Кандия и да въдвори мир в Църквата на Франция. Умрял през 1669 г.

Алтиери, КЛИМЕНТ X, почтен и миролюбив като своя предшественик, ала много се влияел. Умрял през 1676 г.

Одескалки, ИНОКЕНТИЙ XI, горд враг на Луи XIV, забравя интересите на Църквата заради лигата, оформена против този монарх. За него се говори доста в тази история. Умрял през 1689 г.

Отобони, венецианец, АЛЕКСАНДЪР VIII. Надали някой е помагал повече на бедните и е обогатявал повече роднините си. Умрял през 1691 г.

Пинятели, ИНОКЕНТИЙ XII. Той осъжда знаменития Фенелон; иначе е обичан и уважаван. Умрял през 1700 г.

Албани, КЛИМЕНТ XI. Неговата була против Кенел, само един лист, е много по-известна от шестте му големи тома със съчинения. Умрял през 1721 г.

Отомански държавни глави

ИБРАХИМ. За него Расин неслучайно казва:

Глупакът Ибрахим властта си сам изяде,

при все че бе велик, на детството отдаден.

Изваждат го от затвора, за да царува след смъртта на своя брат Мурад. Глупак или не — по негово време турците завладяват Кандия. Ухушен през 1649 г.

МЕХМЕД IV, син на Ибрахим, свален от власт и умрял през 1687 г.

СЮЛЕЙМАН II, син на Ибрахим и брат на Мехмед IV, след различни успехи във войните срещу Германия умира от естествена смърт през 1691 г.

АХМЕД II, брат на предходния, поет и музикант. Армията му е разбита от принц Лудвиг фон Баден при Сланкамен. Умрял през 1695 г. МУСТАФА И, син на Мехмед IV, победител при Темишвар, разбит от принц Ойген в сражението при Зента на река Тиса през септември 1697 г., свален от власт в Одрин и починал в константинополския сарай през 1703 г.

АХМЕД III, брат на предходния, също разбит от принц Ойген при Петроварадин и при Белград, свален от власт през 1730 г.

Императори на Германия

За тях няма да споменем нищо тук, тъй като говорихме доста в изложението на историята.

ФЕРДИНАНД III, умрял през 1657 г.

ЛЕОПОЛД I, умрял през 1705 г.

ЙОЗЕФ I, умрял през 1711 г.

КАРЛ VI, умрял през 1740 г.

Крале на Испания

Както по-горе.

ФЕЛИПЕ IV, умрял през 1665 г.

КАРЛОС II, умрял през 1700 г.

ФЕЛИПЕ V, умрял през 1746 г.

Крале на Португалия

ЖОАУ IV, херцог на Браганса, наричан Щастливи. Става крал на Португалия покрай съпругата си Луиса де Гусман. Умрял през 1656 г.

АЛОНСО, син на предходния. Жоау става крал заради смелостта на съпругата си, Алонсо бива детрониран от своята; заточават го на остров Терсейра, където умира през 1683 г.

ДОН ПЕДРУ брат на предходния, му отнема короната и жената; за да се ожени законно за нея, го обявява за импотентен, при все че развратничел. Умрял през 1706 г.

ЖОАУ V, умрял през 1750 г.

Крале на Англия, Шотландия и Ирландия, за които се споменава във „Векът на Луи XIV“

ЧАРЛС I, убит с правна разпоредба на ешафода през 1649 г.

КРОМУЕЛ (Оливър), станал протектор на 22 декември 1653 г., по-могъщ от крал. Умрял на 15 септември 1658 г.

КРОМУЕЛ (Ричард), става протектор незабавно след смъртта на баща си и бива мирно свален от власт през месец юни 1659 г. Умрял през 1685 г.

ЧАРЛС II, умрял през 1685 г.

ДЖЕЙМС II, свален от престола през 1688 г. Умрял през 1701 г.

УИЛЯМ III, умрял през 1702 г.

АН СТЮАРТ, умряла през 1714 г.

ДЖОРДЖ I, умрял през 1727 г.

Крале на Дания

КРИСТИАН IV, умрял през 1648 г.

ФРЕДЕРИК III, признат през 1661 г. от духовенството и буржоазията за абсолютен владетел над законите, с правото да ги създава, да ги премахва и да ги пренебрегва по своя воля. Благородниците били принудени да се съобразят с волята на двете други съсловия в държавата. Посредством това странно законодателство кралете на Дания стават единствени правно признати деспотични властници; още по-странно е, че и този крал, и следващите не злоупотребяват с волята си, освен рядко. Умрял през 1667 г.

КРИСТИАН V, умрял през 1699 г.

ФРЕДЕРИК IV, умрял през 1730 г.

Крале на Швеция

КРИСТИНА. За нея се говори много във „Векът на Луи XIV“ Абдикира през 1654 г. Умряла в Рим през 1689 г.

КАРЛ X, обикновено наричан Карл Густав: той бил от рода Пфалц, племенник на Густав Адолф по майчина линия. Опитал се да установи в Швеция самовластие. Умрял през 1660 г.

КАРЛ XI, успял да установи самовластието. Умрял през 1697 г.

КАРЛ XII, злоупотребил с него и довел до освобождаването на кралството. Умрял през 1718 г.

Крале на Полша

ВЛАДИСЛАВ СИГИЗМУНД, победител на турците. През 1645 г. провожда великолепно пратеничество, за да сключи задочно брак с принцеса Мари дьо Гонзаг дьо Ньовер. Личностите, дрехите, конете и каретите на полската делегация затъмнили блясъка на френския двор, който още не бил получил от Луи XIV оня великолепен вид, затъмнил впоследствие всички дворове по света. Умрял през 1648 г.

ЯН КАЖИМЙЕЖ, брат на предходния, йезуит, после кардинал, после крал, оженил се за вдовицата на брат си, Полша му омръзнала, напуснал я през 1670 г., оттеглил се в Париж, станал абат на Сен Жермен де Пре, живял дълго с Нинон. Починал през 1672 г.

МИХАЛ ВИШНЬОВЕТСКИ, избран през 1670 г. Той допуснал турците да превземат Камйенец, единственият укрепен град, който откривал достъп до кралството, и им плащал данък. Умрял през 1673 г.

ЯН СОБЕСКИ, избран през 1674 г., победил турците и освободил Виена. Има негов животопис от абат Коайе, един философски настроен мъдрец. Той се жени за французойка също като Владислав и Кажимйеж, а именно за госпожица Д’Аркиен. Умрял през 1783 г.

АВГУСТ I, избирател на Саксония, избран през 1697 г. от част от благородниците, докато принц Дьо Конти бил избран от друга. Скоро той остава единствен крал; детрониран е от Карл XII и възстановен на престола от цар Петър I. Умрял през 1783 г.

СТАНИСЛАВ^[1], въздигнат, обратно, от Карл XII и низвергнат от Петър I. Умрял през 1766 г.

Крале на Прусия

ФРИДРИХ, първи крал. Умрял през 1700 г.

ФРИДРИХ ВИЛХЕЛМ, първият, събрал голяма армия, въвел дисциплина в нея, баща на Фридрих Велики — първият, победил с тази армия. Умрял през 1740 г.

Царе на Русия, впоследствие императори

МИХАИЛ РОМАНОВ, син на Филарет, патриарх на Ростов, избран през 1613 г. на възраст петнайсет години. По негово време царете се женели само за свои поданички; довеждали им в двора известен брой девойки и те избирали. Такива са старите азиатски обичаи. Затова Михаил се оженил за дъщерята на беден благородник, който сам обработвал нивите си. Умрял през 1645 г.

АЛЕКСЕЙ, син на Михаил, сражавал се успешно с отоманците. Умрял през 1676 г.

ФЬОДОР, син на Алексей, който пожелал да облагороди руснаците — задачата останала за Петър Велики. Умрял през 1682 г.

ИВАН, брат на Фьодор, по-голям от Петър, немощен на престола. Умрял през 1688 г.

ПЕТЪР ВЕЛИКИ, фактически основател. Умрял през 1725 г.

Губернатори на Фландрия

Нидерландия почти винаги се оказва във война при Луи XIV, затова ни се струва подходящо да изложим тук поредицата от губернатори на тази провинция, непосещавана от никой свой крал след Фелипе II.

Маркиз ФРАНСИСКО ДЕ МЕЛО ДАСУМАР, същият, който бива победен от великия Конде. Свален през 1644 г.

Великият командор КАСТЕЛ РОДРИГО, умрял през 1647 г.

ЛЕОПОЛД ВИЛХЕЛМ, ерцхерцог на Австрия — сиреч носещ титлата ерцхерцог, без да притежава нищо в Австрия, — брат на Фердинанд II. Тъкмо той изпраща представител до парижкия парламент, за да сключи с него съюз против кардинал Мазарини. Умрял през 1656 г.

Дон ХУАН АВСТРИЙСКИ, незаконороден син на Фелипе IV, прославен враг на министър-председателя на Испания, йезуита Нитар, също както принц Дьо Конде е враг на кардинал Мазарини, но по-щастлив от принц Дьо Конде, тъй като прогонва Нитар завинаги. Той е победен от Тюрен в битката при Дюните. Умрял през 1659 г.

Маркиз ДЕ КАРАСЕНА, умрял през 1664 г.

Маркиз ДЕ КАСТЕЛ РОДРИГО, воювал слабо срещу Луи XIV — а нямало и как да воюва успешно. Умрял през 1668 г.

ФЕРНАНДЕС ДЕ ВЕЛАСКО, конетабъл на Кастилия. Умрял през 1669 г.

Граф ДЕ МОНТЕРЕЙ, помогнал тихомълком на холандците против Луи XIV. Умрял през 1675 г.

Херцог ДЕ ВИЛЯ ЕРМОЗА, най-щедрият мъж на своето време. Умрял през 1678 г.

АЛЕСАНДРО ФАРНЕЗЕ, втори син на херцога на Парма. Не е лесно да се казваш Александър, като не те бива. Свален през 1682 г.

Маркиз ДЕ ГРАНА, умрял през 1685 г.

Маркиз ДЕ КАСТАНАГА, умрял през 1692 г.

МАКСИМИЛИАН ЕМАНУИЛ, избирател на Бавария, става губернатор на Нидерландия след битката при Хьохщет и запазва титлата до Утрехтския мир през 1714 г. Умира същата година.

Принц ОЙГЕН, главен управител на Нидерландия. Никога не е живял там. Умрял през 1736 г.

Маршали на Франция, умрели при властта на Луи XIV или служили нему

АЛБРЕ (Сезар Фебюс д’), от рода на наварските крале, маршал на Франция от 1653 г. Той благоразумно се жени за дъщерята на Генего, касиер на спестяванията, която се оказва извънредно достойна дама. Възхвалявана е от Сент Еврьомон. Бил любовник на госпожа Дьо Ментьонон и на прочутата Нинон; обичан в обществото, уважаван воин. Умрял през 1676 г.

АЛЕГР (Ив д’), служи близо шейсет години при Луи XIV, а става маршал едва през 1724 г. Умрял през 1733 г.

АРКУР (Анри, херцог Д’). Може да се каже, че той слага край на някогашната взаимна неприязън между французите и испанците като посланик в Мадрид. Точността му и умението му да се харесва толкова допадат на испанския двор, че накрая Карлос II убедено вписва като свой наследник внук на Луи XIV. Трябвало е да командва вместо маршал Дьо Вилер през годината на чудесната кампания при Денен, ала би му било трудно да се справи по-добре. Маршал от 1703 г. Умрял през 1718 г. Впоследствие синът му става маршал през 1746 г.

АСФЕЛД (Клод Франсоа Бидал д’), придобива голяма слава като нападател и защитник на укрепени селища; свършва много работа в битката при Алманса; маршал от 1734 г. Умрял през 1743 г.

БАЛЕНКУР (Тестю дьо), става маршал през 1746 г.

БАРУИК или по-скоро БЕРУИК (Джек Фицджеймс), извънбрачен син на краля на Англия Джеймс II и на една сестра на херцог Марлборо. Баща му го прави херцог Баруик в Англия. Той има и испанска херцогска титла. Получава такава и във Франция. Става маршал през 1706 г.; пада убит при обсадата на Филипсбург през 1734 г. Оставил е мемоари, които господин абат Хук публикува през 1778 г.; в тях има любопитни анекдоти и поучителни подробности за кампаниите, в които е взимал участие.

БАСОМПИЕР (Франсоа дьо), роден през 1579 г., главен полковник на швейцарците, маршал от 1622 г.; затворен в Бастилията от 1631 г. до смъртта на кардинал Дьо Ришельо. Там съставя мемоари, които се въртят около дворцовите интриги и галантните му приключения. В своите спомени Цезар не говори за нежните си завоевания. Обикновено не се знае, че е облицовал с камъни за своя сметка рова при Кур ла Рен, наскоро засипан. Умрял през 1646 г.

БЕЗОН (Жак Базен дьо), маршал от 1709 г. Умира през 1733 г.

БЕЛ ИЛ (Луи Шарл Огюст дьо Фуке дьо), внук на главния интендант, отличил се във войните от 1701 г.; херцог и пер, принц на Империята, маршал от 1741 г. Изработва заедно с брат си целия план за войната против кралицата на Унгария, в която брат му бива убит. Умира като министър и държавен секретар по военните въпроси през 1761 г.

БЕЛФОН (Бернарден Жито дьо), маршал от 1668 г.; печели битка в Каталуния през 1684 г. Умрял през 1694 г.

БИРОН (Арман Шарл дьо Гонто, херцог Дьо), възкресил херцогството на своя род. Служи във всички войни на Луи XIV, губи едната си ръка при обсадата на Ландау, а става маршал едва през 1734 г. БРАНКА (Анри дьо), служи дълго при Луи XIV, става маршал през 1734 г.

БРЕЗЕ (Юрбен дьо Майе, маркиз Дьо), зет на кардинал Дьо Ришельо, маршал от 1632 г., вицекрал на Каталуния. Умрял през 1650 г.

БРОЛИО (Виктор Морис), служил във всички войни на Луи XIV, маршал от 1724. Умрял през 1727 г.

БРОЛИО (Франсоа Мари, херцог Дьо), син на предходния. Един от най-добрите офицер-наместници във войните на Луи XIV, маршал от 1734 г.; баща на друг маршал, Дьо Брольо, съчетал дарбите на своите предци.

БУР (Елеонор Мари дю Мен, граф Дю), печели важна битка при Луи XIV; става маршал през 1725 г. Умрял същата година.

БУФЛЕР (Луи Франсоа, херцог Дьо), един от най-добрите офицери на Луи XIV; маршал от 1693 г. Умрял през 1711 г.

ВИВОН (Луи Виктор дьо Рошьошуар, херцог Дьо), знаменосец на Църквата, генерал на галерите, вицекрал на Месина; маршал на Франция от 1675 г. Не го споменаваме като първи маршал на марината, защото дълго е служил по суша. Умрял през 1688 г.

ВИЛАР (Луи Клод, херцог Дьо), приел името Ектор, маршал от 1702 г., председател на Военния съвет през 1718 г., представител на конетабъла при коронацията на Луи XV през 1722 г. Умрял през 1734 г. За него се споменава често в тази история, както и за Тюрен.

ВИЛРОА (дьо Ньовил, херцог Дьо), гуверньор на Луи XIV от 1646 г.; става маршал същата година. Умрял през 1685 г.

ВИЛРОА (Франсоа дьо Ньовил, херцог Дьо), син на предходния, гуверньор на Луи XV, маршал от 1693 г. Неговият баща и той самият стават ръководители на съвета по финансите, титла без функции, която им давала правото да присъстват на съветите. Умрял през 1730 г.

ВОБАН (Себастиен Льо Претр, маркиз Дьо), маршал от 1703 г. Умрял през 1707 г.

ГАСИОН (Жан дьо), ученик на великия Густав Адолф, маршал от 1643 г. Бил калвинист. Така и не пожелал да се ожени, твърдял, че животът струва твърде малко, за да се споделя с някого. Загива при обсадата на Ланс през 1647 г.

ГЕБРИАН (Жан Батист дьо Бюд), маршал от 1642 г., един от големите военни дейци на своето време; убит през 1643 г. при обсадата на Ротвайл, погребан с големи почести в „Нотър Дам“.

ГРАМОН (Антоан дьо), внук на предходния, маршал от 1724 г., баща на херцог Дьо Грамон, който пада убит в сражение при Фонтьоноа. Умрял през 1725 г.

ГРАМОН (Антоан дьо), маршал от 1641 г. Умрял през 1678 г.

ГРАНСЕ (Жак Руксел, граф Дьо), маршал от 1651 г. Умрял през 1680 г.

ДЮРАС (Жак Анри дьо Дюрфор дьо), племенник на виконт Дьо Тюрен, станал маршал през 1675 г., веднага след смъртта на своя чичо. Умрял през 1704 г.

ДЮРАС (Жан дьо Дюрфор, херцог Дьо), редови маршал при Луи XIV; маршал на Франция от 1741 г.; баща на живия днес маршал Дьо Дюрас.

ЕТАМП (Жак дьо Лаферте Ембо д’), маршал от 1651 г. Умрял през 1668 г.

ЕТРЕ (Виктор Мари д’), син на Жан д’Етре, вицеадмирал на Франция като баща си, става и маршал. Следва да се каже, че като вицеадмирал на Франция командва френските и испански флотилии през 1701 г.; маршал от 1703 г. Умрял през 1737 г.

ЕТРЕ (Жан д’), става вицеадмирал през 1670 г., а маршал — през 1681 г. Умрял през 1707 г.

ЕТРЕ (Франсоа Анибал, херцог Д’), маршал от 1626 г. Особено забележително е, че на деветдесет и три години той се оженил повторно за госпожица Дьо Маникан, а тя абортирала. Умрял над стогодишен през 1670 г.

ЖОАЙОЗ (Жан Арман дьо), маршал на Франция от 1693 г. Умрял през 1710 г.

ИЗАНГИЕН (Д’), от рода Гент, офицер при Луи XIV, маршал от 1741 г.

КАСТЕЛНО (Жак дьо), маршал от 1658 г., получил смъртоносна рана същата година при обсадата на Кале.

КАТИНА (Никола дьо), маршал от 1693. Съвместил философията с военното дарование. През последния ден, когато командвал в Италия, дал като парола „Париж й Сен Грасиен“ — така се казвала селската му къща. Умрял като мъдрец в нея през 1712 г., след като отказал синята панделка на ордена „Свети Дух“.

КЛЕРАМБО (Филип дьо Палюо дьо), маршал от 1653 г. Умрял през 1665 г.

КЛЕРМОН ТОНЕР (Дьо), служил във войната от 1701 г., маршал от 1747 г.

КОАНИ (Франсоа дьо Франкто дьо), дълго време главен офицер при Луи XIV; маршал от 1734 г.; печели две битки в Италия.

КОЛИНИ (Гаспар дьо), внук на адмирала; маршал от 1622 г.; командва армията на Луи XIII срещу бунтовните сили на граф Дьо Соасон, убит при Марфе. Умрял през 1646 г.

КРЕКИ (Франсоа дьо), маршал от 1668 г. Умрял през 1687 г. с репутацията на човек, който трябвало да замени виконт Дьо Тюрен. Принадлежал към рода Дьо Бланшфор.

ЛАМЕЙРЕ (Шарл дьо Лапорт дьо), става маршал през 1639 г. при Луи XIII, който му връчва маршалския жезъл край стените на Еден. Бил голям специалист по артилерията и имал репутацията на най-добър военачалник при обсадите. Умрял през 1664 г.

ЛАМОТ ОДАНКУР (Филип дьо), маршал от 1642 г. Бил заточен в замъка Пиер Енсиз през 1645 г.; за отбелязване е, че при властването на Ришельо и на Мазарини няма затворени или изселени военачалници. Умрял през 1657 г. Внукът му става маршал през 1747 г.

ЛАФАР (Дьо), син на маркиз Дьо Лафар, известен с приятните си стихове; офицер във войната от 1701 г., маршал от 1746 г.

ЛАФЕРТЕ СЕНТЕР (Анри, херцог Дьо), назначен за редови маршал в битката за Еден, командва лявото крило в битката при Рокроа; маршал от 1651 г. Умрял през 1681 г.

ЛАФОРС (Жак Номпар дьо Комон дьо), маршал от 1622 г. Оцелява след изтреблението през Вартоломеевата нощ и описва това събитие в мемоари, съхранени в дома му^[2]. Умира деветдесет и седем годишен през 1652 г.

ЛОРЖ (Ги Алфонс дьо Дюрфор дьо), племенник на виконт Дьо Тюрен; маршал от 1676 г. Умрял през 1702 г.

ЛЮКСАМБУР (Кристиан Луи дьо Монморанси), внук на предходния, проявил се във войната от 1701 г. Маршал от 1747 г.

ЛЮКСАМБУР или ЛЮКСЕМБУРГ (Франсоа Анри дьо Монморанси, херцог Дьо), ученик на великия Конде; маршал от 1675 г. Имало е седем маршали с това име, без да броим конетаблите; от единайсети век не е имало власт, без някой от този род да е бил начело на армии. Умрял през 1695 г.

МАЙБОА (Дьо), син на министъра Демаре, проявил се при всички възможни случаи през войната от 1701 г., произведен маршал през 1741 г.

МАРСЕН или МАРШЕН (Фердинан, граф Дьо), преминава от служба към австрийския дом на страната на Франция; маршал от 1703 г. Убит при Торино през 1706 г.

МАТИНЬОН (Шарл Огюст Гойон дьо Гасе дьо), маршал от 1708 г. Умрял през 1729 г.

МЕДАВИ (Жак Леонор Рузел дьо Грансе, граф Дьо), става маршал чак през 1724 г., макар да печели цяло сражение през 1706 г. Умрял през 1725 г.

МОЛЬОВРИЕ ЛАНЖРОН, маршал от 1745 г.

МОНРЕВЕЛ (Никола Огюст дьо Лабом), маршал от 1709 г. Умрял през 1725 г.

МОНТЕСКЮ (Пиер, граф Д’Артанян), маршал от 1703 г. Умрял през 1716 г.

НАВАЙ (Филип дьо Монто дьо Бенак, херцог Дьо), маршал от 1675 г., командва при Кандия под ръководството на херцог Дьо Бофор и след него. Умрял през 1684 г.

НАНЖИ (Луи Арман дьо Бришанто), служил образцово при маршал Дьо Вилар във войната от 1701 г.; става маршал при Луи XIV. Умрял през 1742 г.

НОАЙ (Адриен Морис дьо), син на предходния, армейски генерал в Русийон през 1706 г., испански гранд от 1711 г., след като превзема Херона. Става маршал на Франция едва през 1734 г. Управлява финансите през 1715 г. и впоследствие става министър. Никой не умее да пише кратки съобщения като него. Господин абат Мийо публикува през 1777 г. мемоари въз основа на неговия архив; в тях има любопитни анекдоти от двете царувалия, при които е живял. Двамата му синове станаха маршали през 1775 г. Умря през 1766 г.

НОАЙ (Ан ЖЮЛ, херцог Дьо), маршал от 1693 г. Проявява се в Испания, печелейки битката при Тер. Умрял през 1708 г.

ОБЮСОН ДЬО ЛАФЬОЯД (Франсоа д’), маршал от 1675 г. Тъкмо той издига от благодарност статуята на Луи XIV на площад „Виктоар“. Умрял през 1691 г. Неговият син става маршал много по-късно, през 1725 г.

ОКЕНКУР (Шарл дьо Монки), маршал от 1651 г. Убит, докато воювал на страната на врага при Дюнкерк през 1658 г.

ОМОН (Антоан д’), внук на известния Жан, маршал Д’Омон, един от големите военачалници на Анри IV. Антоан помага много за победата при Ретел през 1650 г. За награда получава маршалски жезъл и умира през 1669 г.

ОПИТАЛ (Никола̀ дьо Л’), гвардейски капитан при Луи XIII, маршал от 1617 г., след като убил маршал Д’Анкър; той обаче заслужил това достойнство с чудесни подвизи. Причисляваме го към маршалите от този век, тъй като умира при властта на Луи XIV — през 1644 г.

ПЛЕСИ ПРАЛЕН (Сезар, херцог Дьо Шоазьол, граф Дьо), маршал от 1645 г. Той печели слава, побеждавайки виконт Дьо Тюрен при Ретел през 1650 г. Умрял през 1675 г.

ПЮИСЕГЮР (Шарл дьо Шастне дьо), маршал от 1734 г., син на Жак, лейтенант наместник при Луи XIII и при Луи XIV, спечелил си голямо уважение и оставил мемоари. Маршалът пише за военното дело. Той е човек, неизменно търсен от правителството за решаване на спорни въпроси.

РАНЦЗАУ (Жосиас), от род с корени в херцогство Холщайн, маршал от 1645 г., станал католик същата година, влиза в затвора през 1649 г. по време на смутовете, после бива освободен. Умрял през 1650 г. Често бил раняван, Бантрю казваше за него, че „е запазил по едно от всичко, което мъжете имат по две“. Съчиняват му епитафия, завършваща със следния стих: Остана му от Марс единствено сърце.

РИШЕЛЬО (Луи Франсоа Арман дю Плеси, херцог Дьо), бригаден командир при Луи XIV, армейски генерал при Генуа, маршал от 1748 г., отвоюва остров Минорка от англичаните през 1756 г.

РОЗЕН или РОЗ (Конрад), от стар ливонски род, дошъл първоначално да служи като прост конник в полка на Бринон; скоро обаче проявил достойнства, разбрал се произходът му и израснал в длъжност. Джеймс II го произвел генерал в своите войски в Ирландия. Станал маршал на Франция през 1703 г. Умрял осемдесет и седем годишен през 1715 г.

РОКЛОР (Антоан Гастон Жан Батист, херцог Дьо), маршал от 1724 г.

РОШФОР (Анри Луи д’Алони, маркиз Дьо), маршал от 1675 г. Умрял през 1676 г.

СЕН ЛЮК (Тимолеон д’Епине дьо), син на храбрия Сен Люк, възхвален от Брантом; маршал от 1628 г. Умрял през 1644 г.

ТАЛАР (Камий дьо Остен, херцог Дьо). Той подписал двата договора за поделянето. Маршал от 1703 г., министър от 1726 г. Умира през 1728 г.

ТЕСЕ (Рьоне дьо Фруле), маршал от 1703 г. Умрял през 1725 г.

ТУРВИЛ (Ан Иларион дьо Костантен), станал известен като малтийски рицар с подвизите си срещу турците и берберите. Като вицеадмирал от 1890 г. удържал пълна победа над флотите на Англия и Холандия, изгубил през 1692 г. битката при Ла Ог, а поражението му затъмнило победите. Маршал на Франция от 1693 г. Умрял през 1701 г.

ТЮРЕН (Анри дьо Латур д’Оверн, виконт Дьо), роден през 1611 г.; маршал на Франция от 1644 г., главен маршал от 1660 г. Умрял през 1675 г.

ФАБЕР (Абраам), маршал от 1658 г. Някои упорито желаят да свързват успеха и смъртта му със свръхестествени сили. Той изобщо не се отличава с друго, освен с това, че е сполучил благодарение на заслугите си, и с това, че е отказал орденската панделка, макар да не са му били нужни свидетелства за нея. Казват, когато кардинал Мазарини му предложил да служи като шпионин в армията, той му отвърнал: „На един министър може би са му необходими свестни хора и мошеници. Аз мога да бъда само сред първите.“ Умрял през 1662 г.

ФУКО (Луи), граф Дьо Доньон, маршал от 1653 г. Умрял през 1659 г.

ШАМИЙИ (Ноел Бутон дьо), бил изпратен при обсадата на Кандия; маршал от 1703 г.; станал известен с отбраната на Грав през 1675 г.; обсадата на градчето траяла четири месеца и струвала на съюзниците шестнайсет хиляди жертви. Сведущи люде смятат все още тази отбрана за образцова. Умрял през 1715 г.

ШАТО РЬОНО (Франсоа Луи Русле дьо), вицеадмирал на Франция, служил еднакво добре по суша и по море, прочистил морето от пирати, разбил англичаните в заливчето Бантри, бомбардирал Алжир през 1688 г., подсигурил защитата на американските острови; маршал от 1703 г. Умрял през 1716 г.

ШОАЗЬОЛ (Клод дьо), трети маршал на Франция с това име от 1693 г. Умрял през 1711 г.

ШОМБЕРГ (Фредерик Арман), ученик на Фредерик Анри, принц Д’Оранж, маршал през 1675 г., херцог Де Мертола в Португалия, губернатор и генералисимус в Прусия, херцог и генерал в Англия. Бил ревностен протестант и напуснал Франция при отменянето на Нантския едикт. Убит в битката при Бойн през 1690 г.

ШОН (Оноре д’Албер, херцог Дьо), маршал от 1620 г. Умрял през 1649 г.

ШУЛЕНБЕРГ (Жан), граф Дьо Монджьо, с произход от Прусия; маршал от 1658 г. Умрял през 1671 г.

ЮКСЕЛ (Никола̀ Шалон дьо Бле, маркиз Д) маршал от 1703 г. Председател на съвета по външните работи от 1718 г. Умрял през 1730 г.

ЮМИЕР (Луи дьо Креван, маркиз Д’), маршал от 1668 г. Умрял през 1694 г.

Велики адмирали на Франция при властта на Луи XIV

АННА АВСТРИЙСКА, кралица регент; оберинтендант по море на Франция от 1646 г.; подава оставка през 1660 г.

АРМАН ДЬО МАЙЕ; маркиз ДЬО БРЕЗЕ, главен началник, командир и главен оберинтендант на навигацията и търговията на Франция от 1643 г. Убит от топовен изстрел по море на 14 юни 1646 г.

Луи Александър ДЬО БУРБОН, узаконен във Франция, граф на Тулуза, става адмирал през 1683 г., умира през 1737 г.

Сезар, херцог ДЬО ВАНДОМ и Дьо Бофор, главен началник и оберинтендант на навигацията и търговията на Франция от 1650 г.

Франсоа ДЬО ВАНДОМ, херцог Дьо Бофор, син на Сезар, убит в битката за Кандия на 25 юни 1669 г.

Луи дьо Бурбон, граф ДЬО ВЕРМАНДОА, узаконен във Франция, станал адмирал през август 1669 г., двегодишен тогава. Умрял през 1683 г.

Генерали на галерите във Франция при властта на Луи XIV

Луи Огюст ДЬО БУРБОН, узаконен във Франция, принц Дьо Домб, херцог Дьо Мен и Д’Омал, от 1688 г.; подава оставка през 1694 г.

Луи Жозеф, херцог ДЬО БАН ДОМ, от 1694 г. Умрял през 1712 г.

Франсоа, маркиз ДЬО КРЕКИ, заема поста подир него и подава оставка през 1669 г. — една година, след като е произведен маршал на Франция.

Кавалер Д’ОРЛЕАН от 1716 г. Умрял през 1748 г. След него длъжността е придадена към адмиралтейството.

Арман Жан дю Плеси, херцог ДЬО РИШЕЛЬО, пер на Франция от 1643 г., приживе на своя баща: подава оставка от длъжността през 1661 г.

Луи Виктор ДЬО РОШЬОШУАР, граф, после херцог ДЬО ВИВОН, принц Дьо Тоне Шарант, от 1669 г.

Луи ДЬО РОШЬОШУАР, херцог ДЬО МОРТЬОМАР, наследява баща си. Умрял на 3 април 1688 г.

Рьоне, сир ДЬО ФРУАЕ, граф ДЬО ТЕСЕ, маршал на Франция от 1712 г., подава оставка през 1716 г.

Премиер-министър

ДЖУЛИО МАЗАРИНИ, кардинал, премиер-министър, от стар сицилиански род, прехвърлил се в Рим, син на Пиетро Мазарини и Ортенсия Буфалини, роден през 1602 г.; първи работодател му бил кардинал Сакети. Той спрял сблъсъка между френската и испанската армии, които се канели да се бият при Казале, и уредил мира при Кераско през 1631 г. Служи като заместник-легат в Авиньон и като извънреден нунций във Франция от 1634 г. Прекратява смутовете в Савоя през 1640 г. в битността си на извънреден пратеник на краля. Кардинал е от 1641 г. по препоръка на Луи XIII. Оттогава си остава обвързан с Франция. На 5 декември 1642 г. влиза във върховния съвет с длъжност специален съветник. Заема място над това на канцлера. Според завещанието на Луи XIII е обявен за единствен съветник на кралицата регентка по духовните въпроси. Той е Наставник на Луи XIV заедно с принцеса Дьо Конде Монморанси. Най-напред се отказва да се мери с принцовете по кръв — нещо, което било обичайна узурпация за кардинал Дьо Ришельо; все пак минавал преди родовете Вандом и Лонгвил: подир Пиренейския договор започнал да влиза на трети места преди великия Конде. Никога не е получавал документи, означаващи го като премиер-министър, но изпълнявал неговите функции. За кардинал Дюбоа биват изпратени такива. Филип д’Орлеан, внук на френския кралски род, благоволи да приеме подобни писма, след като бе регент. Кардинал Дьо Фльори никога не е имал нито писма, нито титлата. Кардинал Мазарини умира през 1661 г.

Канцлери

ДАНИЕЛ ФРАНСОА ВОАЗЕН, умрял през 1717 г., предшественик на известния Д’Агсо.

ЕТИЕН Д’АЛИГР, канцлер от 1674 г., син на друг Етиен, канцлер при властта на Луи XIII. Умрял през 1677 г.

ЛУИ БУШРА, канцлер от 1685 г. Над девиза му бил изобразен петел под слънце — намек за герба на Луи XIV. Девизът гласял: Sol reperit vigilem^[3]. Умрял през 1699 г.

ЛУИ ФЕЛИПО, граф Дьо Поншартрен, потомък на много държавни секретари, канцлер от 1699 г. Оттеглил се в манастира към храма „Оратоар“ през 1714 г. Умрял през 1727 г.

МАТИЙО МОЛЕ, първи председател на парижкия парламент от 1641 г., министър на правосъдието от 1651 г., безпристрастен и неустрашим магистрат. Не е вярно, както се твърди в два нови речника, че народът искал да го убива; вярно е, че винаги се е противопоставял на метежите със спокойна смелост. Умрял през 1656 г.

МИШЕЛ ЛЬОТЕЛИЕ, канцлер от 1677 г., баща на забележителния маркиз Дьо Лувоа. Паметта му бива почетена с надгробно слово от великия Босюе. Умрял през 1685 г.

ПИЕР СЕГИЕ, канцлер, херцог Дьо Вилмор, пер на Франция. Той успокоил смутовете в Нормандия през 1639 г., излагал живота си на опасност през времето на барикадите. Бил неизменно верен в период, когато заслуга било да не си такъв. Не оспорвал реда на великия Конде при церемониите, когато присъствал на тях с парламента. Бил справедлив, учен, обичал литераторите и закрилял Френската академия още преди тази свободна институция, включваща големи сеньори от кралството и най-видните писатели, да се окаже в положението да няма друг закрилник, освен краля. Умрял на осемдесет и четири години през 1672 г.

ШАРЛ Д’ОБЕПИН, маркиз Дьо Шатоньоф, работил дълго по посолствата. Министър на правосъдието от 1630 г., през 1633 г. бил затворен в замъка в Ангулем и останал там десет години. През 1650 г. пак се оказал министър на правосъдието, бил свален през 1651 г. — живял и си отишъл сред дворцовите бури. Умрял през 1653 г.

Оберинтенданти на финансите

КЛОД ЛЬО БУТИЛИЕ, отначало оберинтендант съвместно с Клод дьо Бюлион от 1632 г.; сам — от 1640 г. Той пръв наложил специалния личен данък чрез интендантите. Оттеглил се през 1643 г. Умрял през 1652 г.

НИКОЛА БАЙОЛ, маркиз Дьо Шато Гонтие, председател на парламента, оберинтендант на финансите от 1643 до 1648 г. Умрял през 1652 г. По-вещ в правото, отколкото във финансите. Негов заместник и главен контрольор бил Партичели, наричан Емери, известен с безобразията си.

Въпросният Емери бил син на селянин от Сиена, закрилян от кардинал Мазарини. Той твърдял, че финансовите министри са създадени, за да бъдат прокълнати.

Емери измислил всевъзможни данъци и нови длъжности на чиновници, които да мерят и разнасят въглищата; други — да леят метали, да товарят и да разнасят дървата; бирници за личния, за пътния данък, за данък по настилките, данък по едно су за ливра, увеличил лихвите; въвел контрольори по глобите и подправките и пр.

Същият този Емери станал оберинтендант през 1648 г.; няколко месеца по-късно обаче бил принесен в жертва на обществената злоба и го изселили.

Маршал херцог Дьо ЛАМЕЙРЕ станал оберинтендант от 1648 г., когато Емери бил изселен. Покрай този пост вече се били разгаряли войни. Бил почтен като херцог Дьо Сюли, ала не разполагал с неговите възможности. Дошъл в най-трудното време, докато херцог Дьо Сюли бил получил оберинтендантството тъкмо подир гражданската война. Той обложил с данъци всички финансисти и всички търговци. Повечето банкрутирали и вече нямало пари. Напуснал оберинтендантството през 1649 г. Умрял през 1664 г.

ЕМЕРИ поел отново оберинтендантството веднага след оставката на маршала. Един италианец на име Тонти измислил да се взимат заеми срещу пожизнени ренти, които се раздавали с различни стойности и се изплащали на последния жив от всяка група бенефициенти. Нарекли ги тонтини, по името на изобретилия ги. Те достигнали до милион и двайсет и пет хиляди ливри годишно — невероятна печалба за последния оцелял. Това изобретение товари държавата за цял век, но е по-евтино от постоянните ренти, които товарят държавата завинаги. Умрял през 1650 г.

КЛОД ДЬО МЕМ, граф ДАВО, от стар род от Гиана, бил литератор, съчетаващ духовното начало и любовта към изяществото с науката: получил пълна власт заедно със Сервиен; всички търговци го обожавали и изпитвали ужас от Сервиен; станал оберинтендант през 1650 г. Умрял същата година.

ШАРЛ, херцог ДЬО ЛАВИОВИЛ, същият, когото кардинал Дьо Ришельо бил наредил да изгонят от съвета и да го затворят в замъка в Амбоаз през 1624 г.; той се измъкнал от замъка, забягнал в Англия и бил задочно осъден на смърт; през 1651 г. бил въздигнат като херцог и пер, както и като оберинтендант. Умрял през 1653 г.

РЬОНЕ ДЬО ЛОНГЬОЙ, маркиз ДЬО МЕЗОН, съдебен председател, оберинтендант от 1651 г. Останал на поста само една година. Твърдяло се е, че през въпросната година бил изградил двореца Мезон, който е един от най-красивите в Европа; той обаче е построен предната година. Това е първият опит и шедьовърът на Франсоа Мансар, който тогава бил млад и обикновен зидар. За това се разказва анекдот, който много хора са чували като мен от внука на оберинтенданта. Неговият господарски дом, днес срутен, оформял задънен проход на улица „Прувер“. Един ден, докато разкопавали някакво старо малко подземие, открили четирийсет хиляди златни монети с печата на Шарл IX. Тъкмо с тези пари бил построен дворецът Мезон. Маркизът умрял през 1677 г.

Забелязваме как бързо се менят оберинтендантите покрай смутните събития.

После дошъл АБЕЛ СЕРВИЕН, след като спазарил Вестфалския мир заедно с херцог Дьо Лонгвил и граф Д’Аво, при което честта се падала главно нему; той станал оберинтендант през 1653 г. съвместно с Никола Фуке и се занимавал с административната работа до смъртта си, настъпила през 1659 г.; главен ръководител обаче бил все Фуке.

НИКОЛА ФУКЕ, маркиз Дьо БЕЛ ИЛ, оберинтендант от 1653 г., при все че бил и главен прокурор в парижкия парламент. В първите издания на „Векът на Луи XIV“ бе отпечатано погрешно, че е похарчил милион и осемстотин хиляди франка, за да построи своя дворец във Во, който днес се нарича Вилар: това е печатна грешка; похарчил е осемнайсет тогавашни милиона и те биха излезли близо трийсет и шест в наше време.

Подир завръщането си през 1653 г. кардинал МАЗАРИНИ изисквал оберинтендантът да му брои за тайни разходи двайсет и три милиона годишно. Изкупувал на безценица стари отхвърлени полици и изисквал да му изплащат целите суми. Тъкмо това погубило Фуке. Надали някога разсипник на кралските финанси е бил по-благороден и по-щедър от този оберинтендант, надали някой на подобно място е имал повече лични приятели, надали един подложен на преследвания човек е бил по-силно подкрепян в своето нещастие. Въпреки това през 1664 г. е осъден от комисари на вечно изселване. Умрял безвестен през 1680 г. Подир изпадането му в немилост постът на оберинтенданта бил закрит.

По-долу от оберинтендантите били главните контрольори. Кардинал Мазарини назначил на това място един чужденец, калвинист от Аугсбург, наречен Бартоломеус Херварт; това бил неговият банкер. Този Херварт вече бил правил големи услуги на короната. Тъкмо той подир смъртта на херцог Бернхард фон Заксен Ваймар уредил армията му да премине на страната на Франция, като осигурил нужните средства. Тъкмо той удържал същата тази армия и други полкове на служба при краля, когато виконт Дьо Тюрен се опитал да надигне бунт през 1648 г. За да ги накара да се придържат към дълга си, изкарал два милиона и петстотин хиляди тогавашни ливри. Ето две важни действия, доказващи, че можем да бъдем господари единствено посредством пари.

Когато оберинтендантът Фуке бил арестуван, той пак заел на краля два милиона. Бил страшно запален на комар и често само при една партия губел по сто хиляди екюта. Поради тези щедри навици не се домогнал до първото място. Кралят с основание се доверил на Колбер. Херварт умрял като обикновен държавен съветник през 1676 г.

Семейството му напуснало кралството подир отменянето на Нантския едикт и пренесло огромни средства в чужди страни.

Държавни секретари и главни контрольори по финансите

АНРИ ЛУИ ДЬО ЛОМЕНИ, граф ДЬО БРИЕН, син на Анри Огюст, бил жизнен като баща си, но не притежавал другите му качества. Станал държавен секретар на шестнайсет години, готвели го за външните работи, пратили го в Германия на обучение, отишъл до Финландия и описал пътуванията си на латински език. На двайсет и три години станал държавен секретар по външните работи, ала след като изгубил съпругата си Анриет дьо Шавини бил толкова съсипан, че разумът му се помрачил; наложило се да го отстранят от обществото. Остатъкът от живота му бил безкрайно нещастен. Паметта за него е грубо потъпкана в последните исторически речници; би трябвало да бъде проявено съчувствие към състоянието му, както и уважение към неговото име.

АНРИ ОГЮСТ ДЬО ЛОМЕНИ, граф ДЬО БРИЕН, получил отдела по външните работи през малолетието на Луи XIV. Гордостта му не му пречела, тъй като се основавала върху чувството за чест. Разполагаме с негови поучителни мемоари. Умрял през 1666 г.

ДАНИЕЛ ВОАЗЕН, държавен секретар по военните въпроси от 1709 г., останал начело на министерството, макар да бил канцлер от 1714 г. до смъртта на Луи XIV.

ЖАН БАТИСТ КОЛБЕР напреднал единствено поради заслуги. Домогнал се да стане интендант на кардинал Мазарини. Бил в течение на всички дялове от управлението, особено на финансите, и станал необходим човек насред разрухата, в която кардинал Мазарини, оберинтендантът Фуке, а най-вече тогавашните беди били хвърлили финансите. Луи XIV пожелал да работи тайно заедно с него, за да придобие ученост. Той погубил Фуке заедно с Льотелие, който тогава бил държавен секретар, ала озлоблението му било простено, тъй като внесъл неизменен ред във финансите и оказал незабравими услуги. Станал главен контрольор през 1664 г. На него може да се гледа като на основател на търговията и на покровител на всички изкуства; той не е пренебрегвал земеделието, както се твърди в множество нови книги. Геният и грижите му са се простирали и върху този основен поминък. Той може да бъде упрекнат може би единствено, задето се е повлиял от предразсъдъка търговията със зърнени страни да не си остава свободна. Умрял през 1683 г.

ЖАН БАТИСТ КОЛБЕР, маркиз ДЬО СЕНЬОЛЕ, син на предходния, с още по-мащабен дух от своя баща, много по-блестящ и по-начетен; държавен секретар по марината, която прави най-великолепна в Европа. Умрял през 1699 г.

ЖАН БАТИСТ КОЛБЕР, маркиз ДЬО ТОРСИ, син на предходния, държавен секретар по външните работи подир смъртта на баща си. Съчетава умения и почтеност, винаги удържа обещанията си, бива обичан и уважаван от чужденците. Умря през 1746 г.

ЖЕРОМ ФЕЛИПО, граф ДЬО ПОНШАРТРЕН, син на предходния, държавен секретар по времето, когато неговият баща канцлерът е още жив, бива отстранен от херцог Д’Орлеан след смъртта на Луи XIV.

КЛОД ЛЬО БУТИЛИЕ ДЬО ШАВИНИ получил военния отдел. Умрял през 1652 г.

КЛОД ЛЬОПЕЛТИЕ, председател на отдела по прошенията, старши на търговците, свестен човек, скромен, сдържан, работил по правния кодекс. Тази дейност като че ли не го издигала до наследник на великия Колбер, ала той станал именно такъв през 1683 г. Казали на краля, че не става за това място, че не е достатъчно твърд. Луи XIV отговаря: „Тъкмо затова го избирам“. След шест години той напуснал и министерството, и двора. Цялото му семейство и самият той се славят с почтеността си. Умрял през 1711 г.

ЛУИ ФЕЛИПО, граф ДЬО ПОНШАРТРЕН, същият, който става канцлер, отначало е първи председател на парламента в Бретан; става главен контрольор през 1690 г. подир оттеглянето на главния контрольор Льопелтие и държавен секретар подир смъртта на маркиз Дьо Сеньоле през същата 1690 г. Според твърдението на абат Биньон тъкмо той подчинява всички академии на държавните секретари — с изключение на Френската академия, която може да зависи единствено от краля.

ЛУИ ФЕЛИПО, маркиз ДЬО ЛАВРИЙЕР, получил деловодството на кралството. Умрял през 1681 г.

ЛУИ ФЕЛИПО, неговият син, застъпил в длъжност подир него; все пак накрая отделът бил поверен на друг негов потомък, Балтазар Фелипо, подир, който дошъл друг Луи Фелипо, негов син: Балтазар Фелипо, поел овакантената длъжност през 1669 г., бил назначен официално през 1676 г. и умрял през 1700 г. И тримата били ценени заради добродетелите им и обичани поради тяхната кротост. Длъжността „държавен секретар“ си останала без прекъсване в рода Фелипо 165 години, откакто Пол Фелипо станал държавен секретар през 1610 г., та до Луи Фелипо, херцог Дьо Лаврийер, оттеглил се през 1775 г.

ЛУИ ФРАНСОА ЛЬОТЕЛИЕ, маркиз ДЬО БАРБЕЗИЙО, син на маркиз Дьо Лувоа, държавен секретар по военните въпроси подир смъртта на баща си, млад мъж, още в началото отдал предпочитания на удоволствията и разкоша пред работата. Умрял на трийсет и три години през 1701 г.

МИШЕЛ ЛЬОТЕЛИЕ, канцлер, държавен секретар до 1666 г.

МИШЕЛ ШАМИЯР, държавен съветник, главен контрольор от 1699 г., държавен секретар по военните въпроси от 1701 г., кротък и мил човек, не успял да понесе тия две тежести в трудните времена; скоро бил заставен да се откаже от тях; синът му поел военното министерство, ала се оттеглил през 1709 г., едновременно с него. Умрял през 1721 г.

НИКОЛА ДЕМАРЕ, главен контрольор от 1708 г., старателен, трудолюбив и умен, не успял да се справи с бедите от войната. Отстранен след смъртта на Луи XIV. Когато напуснал поста, предал на регента позитивен доклад за своята администрация, който впоследствие бе отпечатан. Там говори откровено за несправедливите сами по себе си мерки, които е бил принуден да предприеме покрай нещастията, за да не се стигне до по-големи нещастия и несправедливости. Съчинението му доказва, че е притежавал дарби, както и голяма скромност и честни намерения. Можем да го възприемаме като образец на простота, благородство, уважителност и неотстъпчивост, които се полагат на всеки министър, длъжен да отчита своята дейност. Обществената ненавист го загробва, а следовниците му ни карат да съжаляваме за него. Умрял през 1721 г.

СИМОН АРНО ДЬО ПОМПОН, държавен секретар по външните работи от 1671 г., учен и мъдър човек като почти всички представители на рода Арно; ценен в обществото, нерядко предпочитал приятните моменти в него пред делата; уволнен през 1679 г., заменен от маркиз Дьо Кроаси. Не е бил държавен секретар през целия си живот, както твърдят новите исторически речници; кралят му запазва титлата министър, както и правото да участва в съвета — разрешение, от което той не се възползва. Умрял през 1699 г.

ФРАНСОА МИШЕЛ ЛЬОТЕЛИЕ, маркиз ДЬО ЛУВОА, най-великият военен министър, виждан дотогава, държавен секретар от 1666 г. Кралят по-скоро не го обича, а го уважава, също както и дворът, и хората; подобно на Колбер той се радва на щастието да има потомци, увенчали с чест рода му, та дори и маршали на Франция; не е вярно, че е умрял внезапно, излизайки от заседание на съвета, както се казва в множество книги и справочници. Пиел е вода от Баларюк и е искал да работи и да я пие; смъртта му през 1691 г. е причинена от прекомерната му страст към работата.

ФРАНСОА СЮБЛЕ ДЕ НОАЙЕ, оттеглил се през 1643 г. Умрял през 1645 г.

ШАРЛ КОЛБЕР ДЬО КРОАСИ, брат на великия Колбер, държавен секретар по външните работи от 1679 г. подир ред славни посланичества. Той получил мястото на държавен секретар от Арно дьо Помпон; поставяме името му тук, за да не прекъсваме списъка на рода Колбер. Умрял през 1696 г.

ЮГ, маркиз ДЬО ЛИОН, от стар род от Дофине, работил по външните работи до 1670 г. Разполагаме с негови мемоари. Бил е и трудолюбив, и приятен човек. Синът му разчитал да заеме за постоянно неговото място, ала след смъртта на бащата то било дадено на господин Дьо Помпон. Умрял през 1671 г.

Азбучен именник на повечето френски писатели, работили през века на Луи XIV, който да послужи за литературната история на това време

АБАДИ (Жак), роден в Беарн през 1658 г., известен със своя трактат „За християнската религия“, който после принизява своя труд с „Повдигането на седемте печата“ Умрял в Ирландия през 1727 г.

АБАДИ или ЛАБАДИ (Жан), роден в Гиана през 1610 г., йезуит, после янсенист, после протестант, пожелал накрая да основе секта и да се обедини с Буриньон, който му отвърнал, че всеки си има Свети Дух, а неговият стои доста над този на Абади. Разполагаме с негови трийсет и един тома, посветени на фанатизма. Говорим тук за него само за да посочим колко сляп може да е човешкият разум. Той е имал и последователи. Умрял в Алтона през 1674 г.

АБЛАНКУР (Никола Перо д’), от стар род, свързан с парижкия парламент, роден във Витри през 1606 г.; изящен преводач — наричали неговите преводи „неверните красавици“ Умрял беден през 1664 г.

АВРИНИ (Д’), йезуит, създател на нов начин да се пише история. Разполагаме с неговите „Хронологични анали от 1601 г. до 1715 г.“ В тях виждаме какво важно се е случило в Европа, точно коментирано, с малко думи; датите са верни. Никога така ясно не е било показвано онова, което е истинско, фалшиво и съмнително. Той създава също и „Духовни мемоари“; за жалост те са белязани от фракционерски дух. Марсел и той бяха обезличени от „Хронологична история на Франция“ от председателя Ено — едно едновременно по-кратко и по-пълно произведение от този вид, по-удобно за читателите.

АЛД (ДЮ), йезуит, макар изобщо да не е излизал от Париж и да не е знаел и дума китайски, дава, ползвайки мемоари на свои събратя, най-обширното и добро описание на китайската империя в света. Умрял през 1743 г.

Ненаситното ни любопитство да опознаем дълбоко религията, законите и нравите на китайците все още не е задоволено: един градски съветник от Миделбург на име Хюде, извънредно богат човек, воден единствено от любопитството си, направо се разорил към 1700 г. Той използвал огромна част от богатството си, за да се осведоми за всичко. Научил тъй добре езика, че го вземали за китаец. За негово щастие формата на лицето не го издавала. Накрая се преборил за званието мандарин; в това си качество обиколил всички провинции, подир, което се завърнал в Европа със сборник, обхващащ трийсетгодишни наблюдения; той обаче бил изгубен при корабокрушение: това е може би изобщо най-голямата загуба за литературните среди.

АЛЕКСАНДЪР (Ноел), роден в Руан през 1639 г., доминиканец. Създава доста богословски трудове и много се заяжда с обичаите в Китай и с йезуитите, завърнали се оттам. Умрял през 1724 г.

АМЕЛ (Жан Батист ДЮ), от Нормандия, роден през 1624 г., секретар на Академията на науките. Макар и философ, бил богослов. Философията, при това усъвършенствана по-нататък, навредила на трудовете му, ала името му си остава. Умрял през 1706 г.

АМЛО ДЬО ЛАУСЕ (Никола̀), роден в Орлеан през 1634 г. Преводите му, включващи и политически бележки, и неговите истории са много търсени; азбучно подредените му мемоари са пълни с грешки. Той пръв ни запознава с управлението на Венеция. Историята му не допада на сената, верен все още на стария предразсъдък, че има политически тайни, които не бива да се разкриват. По-нататък всички научаваме, че не съществуват вече тайни и че политиката се състои в това да бъдем богати и да поддържаме добри армии. Амло превежда и коментира „Владетелят“ на Макиавели, една книга, която отдавна е ценена от дребните властници, спорещи за малки, зле управлявани държави, ала става ненужна във време, когато толкова велики и непрестанно въоръжени сили задушават честолюбието на слабите. Амло се смятал за най-големият политик в Европа; същевременно той така и не се оттласнал от посредствеността и умрял в нищета: просто е бил политик по дух, а не по характер. Умрял през 1706 г.

АМЛОТ (Дьони), роден в Сентонж през 1609 г., от храма „Оратоар“. Познат е главно от един твърде добър превод на Новия Завет. Умрял през 1678 г.

АМОНТОН (Гийом), роден в Париж през 1663 г., отличен физик. Умрял през 1699 г.

АНСЕЛМ, монах августинец, първият, създал родословна история на великите офицери на короната, доразвита и дописана от деловодителя Дю Фурни. Твърде неясно е кои са великите офицери. Представяме си обикновено онези, които по служба носят титлата „велик“ като например „велик оръженосец“, „велик виночерпец“. Само че конетабълът, маршалите, канцлерът също са велики офицери, а не носят титла „велик“, докато други я имат, без да се славят като велики офицери. Гвардейските командири, първите благородни камерхери реално се оказват велики офицери, а не са упоменати от отец Анселм. Материята си остава неясна — докато в администрацията във Франция цари ред, правата и титлите тънат сред объркване и неяснота. Умрял през 1694 г.

АНСИЙОН (Давид), роден в Мец през 1617 г., калвинист, както и неговият син Шарл, умрял в Берлин през 1715 г., имат известна литературна слава.

АРДУЕН (Жан), йезуит, роден в Кемпер през 1646 г., дълбок, що се отнася до историята, и химеричен, що се отнася до мненията. Монтен казва: „Да проучим не кой знае най-много, а кой знае най-добре.“ Ардуен стига дотам в странностите си, щото твърди, че „Енеида“ и „Оди“ на Хораций са съчинени от монаси от тринайсети век; иска му се Еней да е Иисус Христос, а Лалаге, любовницата на Хораций, да е християнската религия. Същото отношение, според което отец Ардуен съзира Месията в Еней, му разкрива атеизъм у отците Томасен, Кенел, Малбранш, у Арно, Никол и у Паскал. Безумието му смекчава отвратителната клевета, ала невинаги всички, които подновяват упрека в атеизъм срещу мъдреци, биват признати за луди и това ги прави често много опасни. Виждало се е как някои злоупотребяват със своя сан, използвайки оръжия, срещу които няма щит, и погубват напълно уважавани хора пред недостатъчно образовани властници. Умрял през 1729 г.

АРНО (Антоан), двайсети син на онзи, които се надига срещу йезуитите, доктор в Сорбоната, роден през 1612 г. Отлично са познати неговото красноречие, неговата образованост и неговите диспути, поради които е и много известен, и много нещастен в съответствие с обичайната представа, че е нещастие да си изгнаник и да си беден, без да се имат предвид славата, приятелите и доброто здраве в старостта, които са сподиряли този прочут човек. В приложението към речника на Морери се казва, че за да си спечели добронамереност от страна на двора, през 1689 г. Арно съчинил памфлет срещу крал Уилям под заглавието „Истинският портрет на Уилям Хенри Насау, новият Авесалом, новият Ирод, новият Кромуел, новият Нерон“. Този стил, напомнящ стила на отец Гарас, няма нищо общо със стила на Арно. Той никога не е и помислял да ухажва двора. Луи XIV би приел твърде зле една книга с подобно грубо заглавие; онези пък, които приписват това творение и подобно намерение на прочутия Арно, не са наясно, че човек не може да преуспее в двора, като издава книги. Умрял в Брюксел през 1694 г. В статията АРНО на „Исторически, литературен, критически и янсенистки речник“ авторът твърди, че още щом книгата му относно честите причестявания излязла, „адът потръпнал, а йезуитът Нуе я нападнал“. Доста трудно е да се знае точно какво е мнението в ада относно една нова книга; хората пък дори не помнят кой е отец Нуе. Вярно, повечето полемични писания на Арно днес вече не са познати. Такава е съдбата на почти всички диспути. „Исторически, литературен, критически и янсенистки речник“ малко се дразни от тази истина; има основание: авторът обаче би следвало да знае, че ругатните, изсипани по повод богословски спорове, днес са също толкова презрени, колкото и въпросните спорове — и толкоз по въпроса.

АРНО ДАНДИЙИ (Робер), по-голям брат на предходния, роден през 1588 г., един от най-видните автори от абатство Пор Роаял. На осемдесет и пет години представил на Луи XIV своя превод на Йосиф Флавий, най-търсеното от всичките му произведения: Той бил баща на министъра Симон Арно, маркиз Дьо Помпон; дори министърът не могъл да прекрати диспутите и немилостта, в която бил изпаднал неговият чичо, доктор в Сорбоната. Умрял през 1674 г.

АШРИ (Люк д), бенедиктинец, значителен и умел компилатор, роден през 1608 г. Умрял през 1685 г.

БАЙЕ (Адриен), роден край Бове през 1649 г., известен критик. Умрял през 1706 г.

БАЛЗАК (Жан Луи), роден през 1594 г. Красноречив човек, първи учредил награда за красноречие. Получил свидетелства като историограф на Франция и като държавен съветник, но ги наричал великолепни дреболии. Френският език му дължи извънредно много. Той пръв твори изобилно и хармонично в проза. Приживе бил толкова известен, че някой си Гулю, виден деец на ордена на фолиантите, изписал срещу него два тома ругатни. Умрял през 1654 г.

БАЛЮЗ (Етиен), от Лимузен, роден през 1630 г. Той събира ръкописите в Библиотеката на Колбер. Работи до осемдесет и осем годишна възраст. Дължим му седем тома със старинни паметници на културата. Изселен, задето подкрепил претенциите на кардинал Дьо Буйон, който се смятал за независим от краля и основавал правото си върху своя произход от владетелски род, притежавал княжество Седан преди промяната на суверенитета с кралския. Умрял през 1718 г.

БАНАЖ (Жак), роден в Руан през 1653 г. Калвинист, пастор в Хага, по-годен за министър, отколкото за свещеник. От всичките му книги най-ценени са неговата „История на евреите“ и „История на Съединените провинции и на Църквата“. Книгите относно съвременните явления си отиват заедно с тях; остават общополезните произведения. Умрял през 1723 г.

БАНАЖ ДЬО БОВАЛ (Анри), от Руан, адвокат в Холандия, но също и философ, написал „За веротърпимостта“. Бил е трудолюбив; дължим му допълнено издание на речника на Фюртиер. Умрял през 1710 г.

БАРАТИЕ, може би най-любопитното от всички известни деца. Трябва да се води французин, макар да е роден в Германия. Баща му бил проповедник бежанец. Научил гръцки на шест години, а иврит — на девет. Нему дължим преводите на пътешествията на евреина Бениамин Туделски, съчетани с любопитни съждения. Младият Баратие бил учен и по история, и по философия, и по математика. Удивлявал всички, които го познавали приживе, и бил оплакван след смъртта си; бил едва на деветнайсет години, когато си отишъл от този свят; истината е, че и баща му много работил над творбите на това дете.

БАРБЕЙРАК (Жан), роден в Безие през 1674 г., калвинист, професор по право и по история в Лозана, преводач и коментатор на Пуфендорф и Гроциус. Изглежда трактатите „за правото на хората, на война и мир“, които никога не са послужили нито при мирни договори, нито при обявявания на война, нито пък за да осигурят нечии права, представляват някаква утеха за народите спрямо бедите, причинени от политиката и от силата. Те дават представа за справедливостта, както разполагаме с портрети на известните хора, които не можем да видим. Предисловието му към Пуфендорф заслужава да се прочете: в него той доказва, че моралът на Отците стои доста по-ниско от морала на съвременните философи. Умрял през 1729 г.

БАРБИЕ (госпожица) е написала няколко трагедии.

БАРБИЕ Д’ОКУР (Жан), известен сред йезуитите под името Avocat Sacrus, а в света със своята „Критика на беседите на отец Буур“, както и с отличната си пледоария за един невинен човек, подложен на въпросите на инквизицията и загинал при тях; дълго бил закрилян от Колбер, който го направил контрольор на кралските сгради; след като обаче останал без покровител, умрял в нищета през 1694 г.

БАРО (Жак дьо Лавале, сеньор ДЕ) е познат на литераторите и на хората с вкус покрай доста пиески с приятни стихове в стила на Гаразен и на Шапел. Бил е съветник в парламента. Знаем, че се ядосал заради един процес, по който докладвал, платил със свои пари на ищеца, хвърлил делото в огъня и си подал оставката. Поетичните му пиески все още се срещат в ръцете на любопитни люде; всичките са доста смели. Мълвата му приписва един посредствен, но известен сонет, завършващ със стиховете:

Удряй, блъскай сега; срещу мене воювай,

гина, без да поставям яда под въпрос:

ала ударът твой не ще много да струва,

падайки връз кръвта свещена на Христос.

Този сонет изобщо не е от Де Баро; той много се сърдел, че му го вменяват. Всъщност е дело на абат Дьо Лаво, който тогава бил още млад и не много уважаван; видях доказателството за факта в писмо на Лаво до абат Сервиен. Де Баро умрял през 1673 г.

БАРОН (Мишел). Не вярваме пиесите, написани от негово име, да са негови. Най-признатото му достойнство бе съвършеното майсторство на комедианта — едно рядко, принадлежащо единствено нему съвършенство. Това изкуство изисква всички природни дарби, висока интелигентност, упорита работа, несмутима памет, а най-вече тъй рядкото умение да се превъплъщаваш в образа, който представляваш. И все пак това е упорито презрян занаят. Често проповедниците идваха да наблюдават Барон в някоя комедия в зарешетена ложа, а оттам отиваха да ругаят комедиите. Обичайно е изповедниците да изискват от умиращите комедианти да се отричат от професията си. Барон бе напуснал театъра през 1691 г. от отвращение. През 1720 г., на шейсет и осем години, се бе завърнал на сцената и будеше възхищение чак до 1729 г. Тогава е почти на седемдесет и осем години; оттегля се пак и умира същата година, като заявява, че никога не го е притеснявало да излиза пред публика с шедьоврите на гения и на морала на великите автори на нацията, че е безобразие да се преценява като срамно рецитирането на произведения, чието съставяне носи слава.

БАСОМПИЕР (Франсоа, маршал Дьо). Макар неговите мемоари да се отнасят до предния век, можем да го причислим към този списък, тъй като е умрял през 1646 г.

БЕЙЛ (Пиер), роден в Карла, в графство Фоа през 1647 г.; оттеглил се в Холандия по-скоро като философ, а не като калвинист; цял живот преследван от Жюрийо, а подир смъртта му — от врагове на философията. Този учен, наричан „ужасен човек“ от Луи Расин, раздавал излишъка от средствата си на бедните; когато Жюрийо намалил пенсията му, отказал увеличение на хонорара си, каквото му предложил Рейние Леерс, неговият печатар. Ако е предполагал колко търсен ще бъде неговият речник, е щял да го направи още по-полезен, като съкрати безинтересните статии и добави повече значителни имена. Той е препоръчителен главно заради отличното му отношение, а не заради начина му на писане, твърде често разпилян, объркан, неточен, с присъща фамилиарност, достигаща до принизяване. Бил възхитителен диалектик, а не толкова дълбок философ, и не разбирал много от физика. Не е знаел за откритията на великия Нютон. Почти всички негови философски статии предполагат или се борят против едно непознато вече картезианство. Той не признава друга дефиниция на материята, освен пространството. Другите й признати и подозирани качества най-сетне породиха истинска философия. Направени бяха нови демонстрации, възникнаха нови съмнения: съответно на доста места скептикът Бейл все пак не е достатъчно скептичен. Живял и умрял като мъдрец. Де Мезо описа живота му в едно голямо произведение, а е трябвало да бъде не повече от шест страници: животът на един непътуващ писател са неговите творби. Умрял през 1706 г. Не бива да забравяме какво гонение подклажда фанатичният Жюрийо спрямо този философ в една свободна страна. Той насъсква срещу него калвинистката консистория по множество поводи, особено във връзка с прословутата статия относно Давид. Бейл набляга силно върху изстъпленията, предателствата и варварщините, които еврейският владетел извършва във времената, когато милостта Божия не е върху него. Би било основателно консисторията да поощри Бейл да прослави еврейския владетел, задето толкова се покаял и увещал Бог да умори с чума седемдесет хиляди негови поданици, та да изкупят престъплението на своя цар, който се осмелил да осъществи преброяване на своя народ. Следва впрочем грижливо да отбележим, че в отхвърлянето си пасторите му придирят, затова че понякога хвалел свестните папи, и го съветват никога да не оправдава никой папа, понеже, както дословно е заявено от тях, те не принадлежали към тяхната Църква. Ето подробност, която явно характеризира фракционната ограниченост. Иначе някои се опитали да допълнят речника му, ала не успели в наподобяването. Продължителите смятали, че всичко е само въпрос на компилация, а трябва човек да притежава гения и диалектиката на Бейл, за да се осмели да работи в подобен жанр.

БЕНСЕРАД (Исаак дьо), роден в Нормандия през 1612 г. Къщичката му в Жантийи, където се оттегля в края на живота си, била пълна с надписи в стихове, не по-малко ценни от другите му произведения; жалко, че не са съхранени. Умрял през 1691 г.

БЕРЖИЕ (Никола̀) е получил титлата историограф на Франция; той обаче е по-познат заради любопитната си „История на главните пътища в римската империя“ надмината от нашите по красота, ала не и по основателност. Синът му дооправя това полезно произведение и го отпечатва при властта на Луи XIV^[4]. Умрял през 1623 г.

БЕРНАР (госпожица), автор на няколко театрални пиеси, писани съвместно с известния Бернар дьо Фонтенел, който е написал почти изцяло „Брут“. Струва си да отбележим, че „Алегорична басня за въображението и щастието“ отпечатана с нейното име, всъщност е от епископа на Ним Лапаризиер, приемник на Флешие.

БЕРНАР (Жак), от Дофине, роден през 1658 г., учен литератор. Неговите вестници били уважавани. Умрял в Холандия през 1718 г.

БЕРНИЕ (Франсоа), известен под прозвището „Могол“, роден в Антверпен към 1625 г. Бил осем години лекар на императора на Индия. Любопитни са неговите „Пътувания“. Опитал съвместно с Гасенди да обнови частично атомната система на Епикур; със сигурност до голяма степен е бил прав, видовете няма как да се възпроизвеждат под една външност, ако изначалните принципи не са неизменни: по онова време обаче романите на Декарт още не били надживяни. Умрял като истински философ през 1688 г.

БИЙО (Адам), известен под името МАЙСТОР АДАМ, дърводелец в Ньовер. Не бива да забравяме този особен човек, който без никаква литературна закваска става поет в дюкянчето си. Не се сдържаме и поместваме тук едно негово рондо, което струва повече от някои подобни творби на Бенсерад:

За да се изцериш от ишиаса,

убил у тебе всякаква нагласа,

що те е приковал към тоз креват,

от лозовий ластар вземи екстракт

и чети после как да го подквасиш.

 

Глътни два пръста, както си сколасал,

и болката смажи ти без опа̀са,

пий и мажи, след туй бъди рахат.

Това е лек.

 

Неверник не бъди и ще мирясаш,

аз клетва давам и не те поднасям,

и нека впрочем, ако си инат,

и доктор види тоз илач богат

що има вътре, та да не пукясаш.

Това е лек.

Получил пенсия от кардинал Дьо Ришельо и от Гастон, брата на Луи XIII. Умрял през 1662 г.

БИНЬОН (Жером), роден през 1590 г. Оставя по-скоро голямо име, отколкото големи произведения. Не е случил добрите за литература времена. Парламентът, където служил като прокурор, с основание почита паметта му. Умрял през 1656 г.

БОАВЕН (Жан), роден в Нормандия през 1663 г., брат на Луи Боавен, също като него полезен за проумяване прелестта на гръцките автори. Умрял през 1726 г.

БОАЛО (Жак), друг по-голям брат на Депрео, доктор в Сорбоната: особен ум, създал особени произведения, написани на забележителен латински, като „История на флагелантите“ „Неприличните докосвания“ „Одеждите на свещениците“ и пр. Питали го защо пише все на латински, а той отвърнал: „От страх да не ме прочетат епископите; ще ме преследват.“ Умрял през 1716 г.

БОАЛО (Жил), роден в Париж през 1631 г., по-голям брат на прочутия Боало. Направил е някои преводи, които струват повече от стиховете му. Умрял през 1669 г.

БОАЛО ДЕПРЕО (Никола), член на Академията, роден в селцето Крон край Париж през 1636 г. Опитал адвокатурата, сетне Сорбоната. Отвратил се и от двете дейности и се отдал единствено на своя талант, като станал виден творец във Франция. Творбите му са толкова коментирани и коментарите са тъй засипани с подробности, че каквото и да кажем тук, ще е излишно.

БОАРОБЕР (Франсоа ЛЬО МЕТЕЛ), по-известен с любезното отношение на Ришельо към него и с късмета си, отколкото с някакви заслуги. Съчинил осемнайсет пиеси за театър, които имали успех само според неговия закрилник. Умрял през 1662 г.

БОДРАН (Мишел), роден в Париж през 1633 г., географ, не тъй уважаван, както Сансон. Умрял през 1700 г.

БОЕНДЕН (Никола̀), ковчежник на Франция и прокурор, приближен на краля, от Литературната академия, познат от отлични изследвания за древните театри и за римските племена, както и с приятната комедия „Морското пристанище“. Бил суров критик; „Историческият и янсенистки“ речник го нарича атеист. Никога нищо не е писал за религията. Защо авторите на този речник обругават паметта на един непознат за тях магистрат? Какво заслужаващо наказание безочие е това! Умрял непричестен и свещениците от неговата енория били решили да му откажат погребението — те твърдят, че имат право на подобна юрисдикция; ала правителството и магистратите, които бдят да се спазват законите, както и да има почтеност в нравите, старателно се опълчват против подобни суеверни и варварски действия. Все пак било опасно да не би свещениците да насъскат населението срещу Боенден, както го насъскали срещу церемонията по погребението на Молиер. Боенден бива погребан без церемония. Умира през 1753 г.

БОМОН ДЬО ПЕРЕФИКС (Ардуен), наставник на Луи XIV, архиепископ на Париж. Неговата „История на Анри IV“ съвсем кратичка, буди любов към великия владетел и е стойностна за възпитаването на един добър крал. Той я написал за своя ученик. Смятало се, че е взел участие и Мезре: действително доста често разпознаваме свойствения му език; Мезре обаче няма нищо общо с вълнуващия стил, на доста места достоен за владетеля, чийто живот описва Перефикс, както и за оногова, комуто е предназначено произведението. Превъзходните съвети за самоличното управление биват вмъкнати едва във второто издание, след смъртта на кардинал Мазарини. От тази история впрочем опознаваме Анри IV много по-добре, отколкото от историята на Даниел, написана малко сухо, в която твърде много се говори за отец Котон, а твърде малко — за отличните качества на Анри IV и за особеностите в живота на този добър крал. Перефикс вълнува всяко едно чувствително сърце, предизвиква обожание към паметта на владетеля, чиито слабости са били слабости на обичлив човек и чиито добродетели са били добродетели на велик човек. Умрял през 1670 г.

БОСОБР (Исаак дьо), роден в Ниор през 1659 г. в род, отличил се посредством оръжията; един от хората, правещи чест на отечеството си, което са били принудени да напуснат. Неговата „История на манихейството“ е една от най-дълбоките, най-любопитните и най-добре написани книги. В нея е разгърната философската религия на Мани, която е в основата на някогашните зороастрийски и свързани с Хермес догми — религия, която дълго е привличала свети Августин. Тази история е обогатена от познания за античността, но в крайна сметка си остава (както множество не толкова добри книги) само един сборник на човешките заблуждения. Умрял в Берлин през 1738 г. БОСЮЕ (Жак Бенин), от Дижон, роден през 1627 г., епископ на Кондом, а сетне и на Мо. Разполагаме с петдесет и едно негови произведения, ала надгробните слова и „Курс по всеобща история“ го отвеждат към безсмъртието. Нееднократно е отпечатвано, че този епископ живял женен; Сен Хиасент, известен като литературен шегобиец покрай историите с Матанасиус, минавал за негов син; това обаче е доказана лъжа. Родът Де Сьокус, уважаван в Париж и дал на страната хора със заслуги, уверява, че е имало брачен договор между съвсем младия Босюе и госпожица Де Вийо, че тази госпожица жертвала страстта и благосъстоянието си заради възможностите, които красноречието на нейния любовник щяло да му осигури в Църквата; че се съгласила никога да не се самоизтъква с този договор, който не довел до освещаване; че така Босюе вече не бил неин съпруг и добил монашески сан, а подир смъртта на прелата същият този род уредил наследствените въпроси според брачното споразумение. Според семейството госпожицата никога не злоупотребила с опасната тайна. Живяла неизменно като приятелка на епископа на Мо в един строг и уважаван съюз. Той й дал средства да закупи малкото имение Молеон на пет левги от Париж. Тогава тя приела името Молеон; живяла близо сто години. Разправят как той казал на йезуита Лашез, изповедник на Луи XIV: „Знайно е, че не съм янсенист.“ Лашез отвърнал: „Знайно е, че сте само молеонист.“ Впрочем твърдяло се е, че този велик човек е имал философски разбирания, различни от богословските му изяви, почти като магистрат, който съди според буквата на закона, ала тайно се поставя над него със силата на гения си. Умрял през 1704 г.

БОШАР (Самюел), роден в Руан през 1599 г., калвинист, един от най-просветените хора в Европа, що се отнася до езиците и до историята, но твърде системен като всички учени. Той бил един от онези, които заминали в Швеция да образоват кралица Кристина и да й се възхищават. Умрял през 1667 г.

БРЕБЬОФ (Гийом), роден в Нормандия през 1618 г. Известен с превода си на „Фарсала“; мнозина не знаят, че е автор и на „Лукан в други одежди“. Умрял през 1661 г.

БРИЕН (Анри Огюст дьо Ломели дьо), държавен секретар. Оставил е мемоари. Би било полезно министрите да пишат такива, ала подобни на онези, които отскоро биват съставяни от името на херцог Дьо Сюли. Умрял през 1666 г.

БРЬОТЬОЙ (Габриел Емили), маркиза Дьо Шатле, родена през 1706 г. Тя изяснява Лайбниц, превежда и коментира Нютон — една ненужна заслуга спрямо двора, но уважавана при всички нации, копнеещи за знания, както и от онези, които са се възхищавали на дълбочината на нейния гений и красноречие. Сред всички жени, прославили Франция, тя има най-истински дух, който най-малко се е проявявал в духовитост. Умряла през 1749 г.

БРЮЕЙ (абат Дьо), роден в Лангьодок през 1639 г.^[5] Десетте тома полемики, които е създал, биха обрекли името му на забрава, ала малката комедия „Крамолникът“, по-добра от всички фарсове на Молиер, както и „Адвокатът Патлен“ стар паметник на галското простодушие, подмладен от него, му осигуряват известност, докато във Франция продължава да съществува театър. Палапра му помага за тези две чудесни пиеси. Те са единствените дела на двама автори, работещи съвместно, които си остават гениални. Умрял през 1723 г.

Тук може би следва да изтъкнем един много любопитен факт, упоменат в „Сборник с литературни анекдоти“ 1750 г., Durand, том II, стр. 369. Ето думите на автора: „След като любовите на Луи XIV били поставени на сцена в Англия, Луи XIV пожелал да бъдат представени и любовите на крал Уилям. Абат Брюей бил натоварен от господин Дьо Торси да съчини пиесата, ала, макар да й ръкопляскали, тя не била играна.“

Забележете, че този сборник с анекдоти, пълен с подобни измишльотини, е отпечатан с положителна оценка и с привилегия; любовните връзки на Луи XIV никога не са представяни от нито един лондонски театър, а знаем и че крал Уилям никога не е имал любовници. Пък и да беше имал, Луи XIV е бил твърде привързан към благоприличието, за да заповяда да се състави комедия от любовите на Уилям; господин Дьо Торси не е човек, способен да предложи нещо тъй неприлично; а накрая — абат Брюей не е и помислял да съчинява смехотворната творба, която му се приписва. За сетен път ще повторим, че повечето такива сборници от анекдоти и хапливости, тайните мемоари, с които публиката е наводнена, са само сбиротъци, скупчени как да е от писатели печалбари.

БРЮМОА (Жан), йезуит, роден в Руан през 1688 г. Съчинението му „Театърът на гърците“ минава за най-доброто произведение в този жанр въпреки грешките и неправилния превод. Със стиховете си той доказва, че е много по-лесно да се превеждат и хвалят древните, отколкото да се надпреварваме чрез собствено творчество с големите съвременни автори. Впрочем той може да бъде упрекнат, задето не е усетил достатъчно предимствата на френския театър пред гръцкия, както и огромната разлика между „Мизантроп“ и „Жабите“. Умрял през 1742 г.

БУДИЕ, автор на някои правдиви стихове. На деветдесет години на смъртния си одър измислил своята епитафия:

Бях поет и историк —

нищо съм от този миг.

БУЙЕ (Жан), председател на парламента на Дижон, роден през 1673 г. Известен с образоваността си. Превел е в стихове на френски от латински някои поети. Смятал, че няма как да бъдат преведени другояче; от стиховете му обаче личи колко тежка е задачата. Умрял през 1746 г.

БУЙО (Исмаел), от Луден, роден през 1605 г., учен в областта на историята и математиката. Подобно на всички астрономи през този век се е занимавал и с астрология, както личи от писмата, които му е изпращал Деноайе, посланик в Полша, а впоследствие държавен секретар; навремето така били ухажвани могъщите хора. Confugiendum ad astrologiam, astronomice altricem^[6] — казвал Кеплер. Умрял през 1694 г.

БУЛЕНВИЛИЕ (граф Дьо), от рода Круи, най-образованият благородник в историята на кралството и най-способният да напише историята на Франция, ако не беше толкова систематичен. Нарича нашето феодално управление „шедьовър на човешкия ум“. Феодалната система би могла да заслужи оценката „шедьовър“ единствено в Германия; във Франция тя е била шедьовър на анархията. Той съжалява за времето, когато населението е робувало на дребни, невежи тирани и варвари и не е разполагало нито с индустрия, нито с търговия, нито със собственост; вярва, че стотина сеньори, същински потисници и врагове на краля, биха били най-съвършени управници. Въпреки тези възгледи той си оставал примерен гражданин, а бил — независимо от своята слабост към астрологическото предопределение — и философ; от онези философи, за които животът не струва много и които презират смъртта. Творбите му, които трябва да бъдат четени предпазливо, са дълбоки и полезни. В края на събраните му произведения е отпечатан голям доклад „Как кралят на Франция да стане по-богат от всички останали монарси, взети заедно“. Този текст съвсем явно не е дело на граф Дьо Буленвилие; и все пак всички дребни политически драскачи, управляващи държавата от таванските помещения, цитират този епос. Умрял към 1720 г.

БУРДАЛУ роден в Бурж през 1632 г., йезуит, първи образцов проповедник в Европа. Умрял през 1704 г.

БУРЗЕИС (Амабл дьо), роден в Оверн през 1606 г., автор на множество политически и полемични творби. Битуват подозрения, че двамата със Силон са съчинили „Политическо завещание“ приписвано на кардинал Дьо Ришельо. Умрял през 1672 г.

БУРСИЕ (Лоран), от обществото на Сорбоната, роден през 1679 г., автор на прочутата книга „Въздействие на Бог върху неговите създания, или Физическото предопределение“ Това е произведение, дълбоко като разсъждения, подсилено от значителна начетеност и украсено нерядко с голямо красноречие. Обвързването обаче с някои догми може да отнеме на този известен текст много от същинската му сила. Авторът прилича на държавник, който, стремейки се да определи общи закони, ги замърсява с родствени интереси. Прекалено трудно е да се обвържат системите на личната милост с великата система на вечното и неизменно въздействие на Бог над всичко съществуващо. Редно е да признаем, че има само два философски способа да бъде обяснен световният механизъм: или Бог е заповядал веднъж, а природата винаги се покорява, или Бог придава постоянно битие на всичко и променя битието; трета обяснима възможност няма.

В „Нов исторически, литературен, критически и янсенистки речник“ пише, че „Бурсие подобно на орел се въздига и потопява перото си в Божието естество“. Не е много ясно как Бог ще служи като мастилница на господин Бурсие. За пръв път някой сравнява Бог с подобен предмет. Умрял през 1749 г.

БУРСО (Едм), роден в Бургундия през 1638 г. Неговите „Писма до Бабет“ които някога са се харесвали, са станали подобно на всички такива писъмца забавление за младите провинциалисти. Все още се играе неговата комедия „Езоп“. Умрял през 1701 г.

БУУР (Доминик), йезуит, роден в Париж през 1628 г. Езикът и добрият вкус му дължат много. Създал е някои добри произведения, за които критиката се изказва ласкаво: Ex privatis odiis respublica crescit.

Съставеният от него „Животопис на Игнатий Лойола“ няма успех нито сред светските лица, нито сред учените, нито сред философите. Произведението на Ксавие е посрещнато дори по-зле. „Забележки върху езика“ и най-вече „Как да мислим по-добре, създавайки духовни произведения“ винаги ще бъдат полезни на младите хора, които желаят да оформят своя вкус: той учи как да се избягват прекомерните натежавания, неяснотата, претенциозността и фалшивостта; на места съди Тасо и други италиански автори твърде строго, ала често е прав в отрицателното си мнение. Стилът му е чист и приятен. Книжката „Как да мислим по-добре“ оскърбява италианците и става повод за крамола между нациите; личало си как твърденията на Буур в съчетание с тези на Боало можели да се превърнат в закони. Маркиз Орси и някои други изписали дебели томове, за да защитят някои стихове на Тасо.

Нека отбележим, че отец Буур не е съвсем в правото си да упреква за неверни мисли италианците, след като сам сравнява Игнатий Лойола с Цезар и Франсоа Ксавие с Александър, при все че рядко прави подобни грешки. Умрял през 1702 г.

БУШНЮ ДЬО ВАЛБОНЕ (Жан Пиер), роден в Гренобъл през 1651 г. През младостта си той пътувал и се озовал на английски кораб в битката при Солбей. Впоследствие станал първи председател на сметната палата на Дофине. Паметта му е тачена в Гренобъл заради добрините му, както и от литераторите заради големите му изследвания. Неговите „Мемоари за Дофине“ били съчинени, след като ослепял — четели му източниците. Умрял през 1730 г.

БЮСИ РАБЮТЕН (Роже, граф Дьо), роден в Ниверне през 1618 г. Писал чисто. Бедите и творбите му са познати. Неговите „Галски любови“ минават за посредствено произведение, като имитацията на Петроний е твърде бледа. Мания на французите е, че тъй дълго са вярвали как едва ли не цяла Европа се занимава с галантните им приключения. Двайсетина придворни са написали истории за своите любови, които едва-едва се четат от камериерките на любовниците им. Умрял в Отен през 1693 г.

БЮФИЕ (Клод), йезуит. Съчинението му „Изкуствената памет“ е извънредно полезно за онези, които биха желали да съхранят в съзнанието си главните факти от историята. Той впряга стиховете (не казвам „поезията“) в изначалната им роля: да запечатат в паметта на хората събития, за които е желателно да има спомен. В неговите трактати по метафизика има откъси, от които не би се отвърнал дори Лок; той е единственият йезуит, вложил разумна философия в своите произведения. Умрял през 1737 г.

ВАВАСЬОР, роден в Шароле през 1605 г., йезуит, голям литератор. Той пръв отбелязва, че при гърците и при римляните не е имало шутовщини, които са остатък от варварството. Умрял през 1681 г.

ВАЛЕНКУР (Жан Батист Анри дю Трусе дьо), роден през 1653 г. Едно стихотворно послание на Депрео до него му осигурява голяма репутация. Иначе има някои негови дребни произведения: бил е добър литератор. Натрупал доста голямо състояние, което нямало да се случи, ако се занимавал единствено с литература. Литературата сама по себе си, лишена от трудолюбивата мъдрост, която прави човека полезен, почти винаги води до един злощастен и пренебрегнат живот. Една от най-добрите речи, произнасяни някога в Академията, е речта, в която господин Дьо Валенкур се опитва да изтъкне грешката на огромния брой млади хора, смятащи своя бяс за писане за талант, поднасящи лоши стихове на висши благородници и наводняващи публиката със своите брошури, укорявайки неблагодарността на своя век, понеже не са полезни нито за света, нито за самите себе си. Той ги уведомява, че дори най-низшите занятия са за предпочитане пред онова, на което са се посветили. Умрял през 1730 г.

ВАЛОА (Адриен дьо), роден в Париж през 1607 г., историограф на Франция. Най-добрите му творби са „Сказание за Галия“ и „История на първата династия“. Умрял през 1692 г.

ВАЛОА (Анри дьо), брат на предходния, роден през 1603 г. Произведенията му не са тъй полезни за французите, както тези на брат му. Умрял през 1676 г.

ВАРИЙА (Антоан), роден в Ла Марш през 1624 г., по-скоро приятен, отколкото точен историк. Умрял през 1692 г.

ВАРИНЬОН (Пиер), роден в Кан през 1654 г., известен математик. Умрял през 1722 г.

ВАЯН (Жан Фоа), роден в Бове през 1632 г. Публиката му дължи „Изкуството на медалите“ а кралят — половината си кабинет. Министърът Колбер го праща да пътува в Италия, в Гърция, в Египет, в Турция, в Персия. През 1674 г. заедно с архитекта Дегоде го пленяват алжирски пирати. Кралят откупува и двамата. Никога учен не се е излагал на толкова опасности. Умрял през 1706 г.

ВАЯН (Жан Франсоа), роден в Рим през 1665 г. през време на пътуванията на баща си, учен по античността също като него. Умрял през 1708 г.

ВЕИСИЕР (Матюрен дьо ЛАКРОЗ), роден в Нант през 1661 г., бенедиктинец в Париж. Свободомислието и един нетърпим за него приор го накарали да напусне ордена и религията. Бил като една жива библиотека, с невероятна памет. Освен полезните и приятни неща, които знаел, бил изучавал и други, по-непознати, като староегипетския. Има едно негово уважавано произведение — „Християнството в Индия“. Най-любопитното в него е, че брамините вярват в единия Бог, а оставят идолите за простолюдието. Бесът за писане е толкова голям, че животът на този човек е описан в един том с размерите на животописа на Александър. Този малък текст, който сам по себе си е дълъг, е съвсем достатъчен. Умрял в Берлин през 1739 г.

ВЕРЖИЕ (Жак), роден в Париж през 1675 г. Той е спрямо Лафонтен това, което Кампистрон е спрямо Расин — блед, но естествен имитатор. Бил убит в Париж от крадци през 1720 г. В Морери се намеква, че бил съчинил пародия против могъщ владетел, който уредил да го усмъртят. Това е лъжа.

ВЕРТО (Рьоне Обер), роден в Нормандия през 1655 г., приятен, изискан историк. Умрял през 1735 г.

ВИЛАР (маршал херцог Дьо), роден през 1652 г. Първият том на мемоарите с неговото име е изцяло негов. Знаеше наизуст най-хубавите откъси от Корней, Расин и Молиер. Един ден го чух да казва на доста известен държавник, който се чудеше как тъй знае толкова стихове от пиеси: „Играл съм по-малко от вас, но зная повече.“ Умря през 1734 г.

ВИЛАР ДЬО МОНФОКОН (абат Дьо), роден през 1635 г., известен с „Граф дьо Габалис“ В него има частичен разказ за персийската митология. Авторът бил убит от пистолетен изстрел през 1675 г. Твърди се, че силфите са го усмъртили, задето разкрил тайните им.

ВИЛДИЙО (госпожа Дьо). Романите й осигуряват слава. Впрочем тук не бихме дали висока оценка за всички тези романи, от които Франция беше и е залята; почти всички те, като изключим „Заида“ са дело на слаби умове, описващи с лекота неща, недостойни да бъдат четени от сериозни умове: немалко направо са лишени от въображение; четири страници от Ариосто съдържат повече, отколкото всички тези блудкави писания, които развалят вкуса на младежта. Умряла през 1683 г.

ВИЛИЕ (Пиер дьо), роден в Коняк през 1648 г., йезуит. Занимавал се с литература като всички от този орден. Неговите проповеди и поемата му „Изкуство на проповедта“ известно време се харесвали. Стансите му за самотата стоят доста по-високо от прословутите стихове на Сент Аман, ала все пак не са напълно достойни за един век, надскочил тъй много века на Сент Аман. Умрял през 1728 г.

ВИШАР ДЬО СЕН РЕАЛ (Сезар), роден в Шамбери, ала израсъл във Франция. Неговата „История на заговора във Венеция“ е шедьовър. „Животът на Иисус Христос“ е твърде различна работа. Умрял през 1692 г.

ВОАТЮР (Венсан), роден в Амиен през 1598 г. Той пръв се проявява във Франция като човек с тъй наречената богата душевност. Писанията му печелят главно с това, те не са подходящи за оформяне на вкус, ала тогава тази заслуга била рядкост. Има много хубави, ала малобройни стихове. Създадените за кралица Анна Австрийска, които не са отпечатани в неговия сборник, представляват паметник на галантното свободомислие, царило в двора на тази кралица и преувеличено, що се отнася до мекотата и добротата, от фрондьорите.

… Дали пък този кардинал,

Дьо Лавалет що носи име,

тъй прелестна би Ви видял,

сред блясъка, във Вас го има;

сияете от красота,

величие пред нея няма,

простете, но е тъй голяма,

че не съзирам тук властта.

Писал също успешно стихове на италиански и на испански. Умрял през 1648 г.

ВОБАН (маршал Дьо), роден през 1633 г. Вменяват му кралския десятък, който обаче не е негово дело, а на Боагийбер. Той така и не се утвърждава и е несъбираем. От него има много доклади, достойни за един добър гражданин. Със съветите си помага много при прокарването на канала в Лангьодок. Нека отбележим, че бил много невеж, признавал го откровено, но не се хвалел с това. Голяма смелост, ненакърнимо упорство, естествен талант в комбинаторството, усърдие в работата, ясен поглед към обстоятелствата, който невинаги бива съчетан с познанията и с таланта: това са качествата, на които дължал своята репутация. С поведението си доказва как и при едно абсолютно управление може да има граждани. Умрял през 1707 г.

ВОЖЛА (Клод Фавр дьо), роден в Бур ан Брес през 1585 г. Един от първите, прочистили и установили основите на езика, като освен това пишел италиански стихове, без да успява да пише френски. Трийсет години обработвал превода си на Квинт Курций. Всеки, който иска да пише добре, трябва да поправя творбите си цял живот. Умрял през 1650 г.

ГАКОН (Франсоа), роден в Лион през 1667 г., включен от отец Нисерон в списъка на знаменитите хора, известен само покрай простоватите смешки, наречени шеги на свещенишките шапки. Тези безобразия водели началото си от някакво сдружение, носещо името полк на лудите и свещеникошапкистите. Със сигурност това не е добър вкус. Почтените люде се отнасят с презрение към подобни съчинения и към техните автори, които могат да бъдат цитирани единствено за да бъдат изтъкнати като отвратителен пример. Гакон пише само лоши сатири в лоши стихове срещу най-уважаваните автори на своето време. Онези, които пишат подобни днес, и то в лоша проза, са по-жалки и от него. Споменаваме го тук просто за да вдъхнем подобно презрение спрямо неговите подражатели. Умрял през 1725 г.

ГАЛАН (Антоан), роден в Пикардия през 1646 г. Научил в Константинопол източните езици и превел част от арабските приказки, известни като „Хиляда и една нощ“; вложил доста от себе си; това е една от най-познатите книги в Европа, забавна е за всички нации. Умрял през 1715 г.

ГАЛОА (Жан), абат, роден в Париж през 1632 г., универсален учен, първият, работил над „Журнал де саван“ с помощник-писаря Сало, измислил начинанието. Впоследствие преподавал латински на министъра Колбер, който, независимо от задълженията си сметнал, че разполага с нужното време, за да научи този език; уроците се провеждали главно в каляски при пътуванията му между Версай и Париж. Твърдяло се не съвсем неправдоподобно, че това е път към канцлерството. Следва да отбележим, че двамата мъже, закриляли най-много литературата — Луи XIV и Колбер, не са знаели латински. Твърди се, че абат Галоа разправял: „Понякога господин Колбер иска да фамилиарничи с мен, ала аз го отблъсвам с уважение.“ Подобни думи се приписват и на Фонтенел във връзка с регента: те са уместни за характера на Фонтенел, а и регентът бил по-склонен да фамилиарничи от Колбер. Умрял през 1707 г.

ГАСЕНДИ (Пиер), роден в Прованс през 1592 г., възстановява частично физиката на Епикур. Долавя необходимостта от наличието на атомите и на празното пространство. Нютон и други доказват впоследствие твърденията на Гасенди. Той не е прославен като Декарт, понеже бил по-разумен и не бил изобретател; и той обаче също като Декарт бил обвинен в атеизъм. Според някои оня, който приемал празното пространство подобно на Епикур, отричал Бог като него. Така разсъждават клеветниците. В Прованс, където никой не завиждал на Гасенди, той бил наричан свят отец; в Париж неколцина завистници го наричали атеист. Вярно, бил скептик и покрай философията се съмнявал във всичко, ала не и в съществуването на Виеше същество. Много преди Лок бил изтъкнал в дълго писмо до Декарт, че никой не познава душите, че Бог може да вдъхне мисъл на другото, непознато естество, наречено материя, и да я съхрани навеки. Умрял през 1655 г.

ГЕРЕ (Габриел), роден в Париж през 1641 г., в свое време известен с „Реформираният Парнас“ и с „Войната на авторите“. Имал е вкус, ала неговото виждане, че „красноречието има по-голяма власт от любовта“, не е показателно за това. Издавал „Журнал дю пале“ заедно с Блондо: този вестник представлява сборник от решенията на френските парламенти, които често биват различни при еднакви по същина казуси. Надали има по-ясен знак как правото има нужда от реформа в сравнение с тези събрани накуп решения. Умрял през 1688 г.

ГОДО (Антоан), един от основателите на Френската академия, поет, оратор и историк. Знаем как заради играта на думи кардинал Дьо Ришельо му дава епископство Грас, задето версифицирал Benedicite^[7]. Неговата „История на духовенството“ в проза била по-добре оценена от поемата му „Празници на Църквата“. Сбъркал, стремейки се да се изравни с „Празници“ на Овидий; били недостатъчни както темата, така и геният му. Голямо заблуждение е да се мисли, че християнските теми могат да се съчетаят с поезията както езическите, чиято приятна, макар и невярна митология озарява цялата природа. Умрял през 1672 г.

ГОДФРОА (Дьони), негов син, ражда се в Париж през 1615 г., историограф на Франция подобно на баща си. Умрял през 1681 г. Целият този род е бил знаменит в литературата.

ГОДФРОА (Теодор), син на Дьони Годфроа, парижанин, учен, роден в Женева през 1580 г., историограф на Франция при управлението на Луи XIII и на Луи XIV. Занимавал се най-вече с титлите и с церемониите. Умрял през 1648 г.

Забележка: Неговият баща Дьони оказва голяма услуга на Европа с огромната си работа върху Corpus juris civilis.

ГОМБЕРВИЛ (Марен), роден в Париж през 1600 г., един от първите академици. Писал големи романи, преди да дойде времето на добрия вкус и репутацията му си отишла с него. Умрял през 1674 г.

ГОМБО (Жан Ожие дьо), макар и роден през времето на Шарл IX^[8], живял дълго при Луи XIV. Написал някои добри епиграми, от които дори се помнят отделни стихове. Умрял през 1666 г.

ГОНДИ (Жан Франсоа), кардинал Дьо Рец, роден през 1613 г., живял като Катилина в младостта си и като Атик в старостта. Доста места от неговите мемоари са достойни за Салустий, ала не всичко е равностойно. Умрял през 1679 г.

Госпожа Дьо Ментьонон подкрепила силно този автор: толкова настойчиво го препоръчала на държавния секретар господин Дьо Поншартрен, че министърът приел Дюше за значителен човек и отишъл да го посети. Дюше, който тогава имал още съвсем скромна съдба, решил, че ще го отведат в Бастилията, като видял при себе си държавния секретар. Умрял през 1704 г.

ГРЕКУР, каноник на Тур. Поемата му „Филотан“ се радва на небивал успех. Достойнството на подобни произведения обикновено се състои в избора на история и в човешкото хитроумие. Наистина в поемата има и добри стихове: началото е особено хубаво; продължението обаче не струва. Дяволът не говори тъй забавно, както в първата част. Стилът е принизен, еднообразен, липсва диалог, няма изящество, изтънченост, чистота, не достига въображение при изразяването; в крайна сметка това е сатирична история на булата Unigenitus в развлекателни стихове, някои от които са забавни. Умрял през 1743 г.

ГУРВИЛ, камериер на херцог Дьо Ларошфуко, който станал негов приятел, а той се сприятелил дори и с великия Конде. Негово чучело било обесено в Париж и бил пратеник на краля в Германия; впоследствие бил предложен да поеме министерския пост подир Колбер. Разполагаме с негови мемоари, писани простодушно, в които говори за произхода и за късмета си с безразличие. Има любопитни истински анекдоти.

Д’АГСО (Анри Франсоа), канцлер, най-ученият магистрат в историята на Франция, владял половината съвременни европейски езици, освен латинския, гръцкия и малко иврит; изключително просветен в областта на историята, дълбокомислен правник, при това — нещо рядко — красноречив. Той пръв се изразява в съда и силно, и чисто; допреди него просто се редят изречения. Имал желание да реформира законите, но успял да издаде само четири-пет полезни наредби. Сам човек няма как да осъществи такъв огромен труд, какъвто Луи XIV бил предприел с помощта на множество магистрати. Умрял през 1751 г.

Д’АРГОН (Ноел), роден в Париж през 1634 г., монах от ордена на свети Бруно в Гайон. Единствен той от този орден се занимава с литература. Неговите „Смесици“, издадени под името „Виньол дьо Марвил“ са пълни с любопитни и смели анекдоти. Умрял през 1704 г.

Д’ОНОА, графиня. Спечелва си известна слава със своето „Пътуване“ и с „Мемоари от Испания“ както и с леко написани романи. Умряла през 1705 г.

ДАНЕ (Пиер); един от хората, които са били по-полезни, отколкото известни. Неговите речници на латинския език и на античността са в числото на паметните книги, създадени за възпитанието на дофина Негово Кралско Височество, и макар да не преобразяват принца в учен, способстват силно за просвещението във Франция. Умрял през 1709 г.

ДАНЖО (Луи, абат Дьо), роден през 1643 г., отличен академик. Умрял през 1723 г.

ДАНИЕЛ (Габриел), йезуит, историограф на Франция, роден в Руан през 1649 г., поправя грешките на Мезре относно първата и втората династия. Укорявали са го за неговото звучене, за прекалено слабия му стил, за това, че не буди интерес, че не обрисува, че не е наясно с обичаите, нравите и законите, че неговата история представлява безкрайно изброяване на военни операции, като един подобен на него историк винаги греши с тях. Умрял през 1728 г.

В своите „Мемоари относно управлението на Франция“ граф Дьо Буленвилие казва, че Даниел може да бъде упрекван за десетина хиляди неточности: това е много; за щастие повечето от тези неточности са също тъй безразлични, колкото истините, които би изложил на тяхно място; нима е от значение дали левият или десният фланг се е огънал в битката при Монлери? От значение ли е през кое място Луи Дебели навлиза сред колибите в Пюизе? Всеки гражданин би желал да научи как постепенно управлението се е променяло, как съсловията са осъществявали правата си или са ги узурпирали, как са постъпили генералните щати, какъв е бил духът на нацията. Голямата слабост на Даниел е, че не е познавал правата на нацията или ги е премълчал. Той изобщо не споменава известните щати от 1355 г. Говори за папите, а най-вече за великия и добър.

Анри IV единствено като йезуит; няма познания за финансите, за вътрешността на кралството, за нравите.

В своя предговор той твърди, а председателят Ено също го е казвал подир него, че първоначалният етап от историята на Франция е по-интересен, отколкото този на Рим, понеже Кловис и Дагобер притежавали повече земи от Ромул и Тарквиний. Не е забелязал, че мъничкото начало на всичко велико винаги заинтригува хората; приятно е да съзреш нищожните първи стъпки на един народ, за който Франция е представлявала само провинция, който разгръща своята империя до Елба, Ефрат и Нигер. Трябва да признаем, че нашата история, както и историята на другите народи между пети век от старата епоха, та до пети от настоящата, представлява само хаос от варварски премеждия и варварски имена.

ДАНКУР (Флоран Картон), адвокат, роден във Фонтенбло през 1661 г., предпочел да се отдаде на театъра вместо на правото. Комедиографът Данкур представлява във фарса това, което Реняр е спрямо Молиер във високите комедии. Доста негови пиеси все още продължават да допадат на хората; весели са; диалогът е простодушен. Огромен е броят на пиесите, създадени в този лек жанр; те са по-скоро предназначени за простолюдието, отколкото за деликатни люде, ала забавлението е една от човешките потребности; този род комедии, лесни за представяне, се харесват на мнозина в Париж и в провинцията, там, където липсва чувствителност към по-висши удоволствия. Умрял през 1726 г.

ДАНШЕ (Антоан), роден в Риом през 1671 г., постига успех редом с музиканта в няколко опери, които не са толкова лоши, колкото трагедиите му. Прологът на светското зрелище в присъствие на Хезион дори минава за твърде добра работа и може да се сравнява с работата на Амадис; помнят се чудесни стихове, подражание на Хораций:

Отче на дни и времена,

век паметен стори ти по земите наши!

Дано народът страж, за враговете страшен

да е навек щастлив и здрав като стена!

Законът и сега победата ни дава,

и огън твой трепти в обширната ни слава!

 

Властта вселенска да наложим в своя бяг,

ти всеки дъх долавяш живо,

о, слънце, нека няма враг

могъществото ни щастливо!

В този пролог звучат ариети, послужили впоследствие като канава за поета Русо, който по тях съчинил разюзданите куплети, причинили му немилост. Оригиналните куплети на Данше струват навярно повече от пародиите на Русо. Ето един куплет на Данше, който най-много се запомня:

Нека любовникът с късмет

да бъде после вечно верен!

Сред възелчетата безчет

той нежност нова да намери!

Въздишките, умората

едничка да са суета

на строгостта така красива

и тях да търси в любовта,

да вкусва и да се опива!

Умрял през 1748 г.

ДАСИЕ (Андре), роден в Кастр през 1651 г., калвинист, подобно на съпругата си, станал католик като нея; пазител на книгите в парижкия кралски кабинет — една длъжност, която вече не съществува. Той е по-скоро учен, отколкото елегантен автор, но си остава полезен чрез преводите си и чрез някои бележки. Умрял в Лувъра през 1722 г. Дължим на госпожа Дасие най-верния като стил превод на Омир, макар да й липсва сила, и най-полезните бележки, макар те да не задоволяват напълно добрия вкус. Личи особено как тя никога не е усещала какво трябва да е допадало на гърците в грубите времена и какво е било уважавано вече като древност в заменилите ги по-просветени времена — то не би се харесало, ако бе писано приживе на Платон и на Демостен. В крайна сметка обаче никоя жена не е оказвала повече услуги на литературата. Госпожа Дасие е едно от чудесата на века на Луи XIV.

ДЕКАРТ (Рьоне), роден в Турен през 1596 г., син на съветник от парламента в Бретан; най-великият математик на своето време, но като философ познава най-малко природата, ако бъде сравнен с последвалите го. Прекарва почти целия си живот извън Франция, за да философства свободно, по примера на Сомез, който бил взел подобно решение. Ставало е дума, че имал по-голям брат, съветник в парламента на Бретан, който го презирал дълбоко и твърдял, че е под достойнството на брата на един съветник да се унижи дотам, че да бъде математик. Търсил покой сред самота в Холандия, но не го намерил. Някой си Вьот и някой си Шокиус, и двамата преподаватели по схоластичните бъркотии, които още се учели, скалъпили против него смехотворното обвинение в атеизъм, което пренебрегваните драскачи винаги отправят спрямо философите. Декарт напразно изтощавал своя гений, за да събере доказателства за божественото начало, както и да изнамери нови; гнусните му врагове го сравнили в публичен текст с Ванини: не че Ванини е бил атеист, противното е доказано; бил обаче изгорен като такъв, надали можело да се направи по-чудовищно сравнение. Декарт с мъка постигнал съвсем слабо удовлетворение чрез присъдата на академията в Гронинген. Неговите „Размишления“ и „Разсъждение за метода“ са все още уважавани; цялата му физика е отживяла, тъй като не се основава върху геометрията или върху експериментите. Неговите „Изследвания върху диоптриката“ в които намираме основния закон на тази наука, предизвестен от Снелиус, както и приложенията на този закон, можели да бъдат създадени единствено от велик геометър; работите му върху законите при сблъсъка между телата, един предмет, с който той пръв се заел, винаги ще бъдат, независимо от допуснатите грешки, паметници на един изключителен гений; книжката, известна под заглавието „Геометрия на Декарт“ му осигурява предимство пред всички математици от негово време. Той дълго е имал толкова огромна репутация, че Лафонтен, без да е наясно с истината, ала като отглас от всеобщия хор, казва за него:

Декарт, тоз смъртен ум, достоен и за бог

езически, въздигнал тоз темел висок

между човек и дух, и мида и човека

сред хората е сам, с товар съвсем нелек е.

През настоящия век абат Жьоне се заема с нещастната задача да съчини на френски стихове за физиката на Декарт. Едва от 1730 г., след като геометрията и експерименталната физика претърпяват развитие във Франция, започват да се осъзнават всички грешки на тази химерична философия. За физиката Декарт ще бъде, каквото е Ронсар за поезията. Умрял в Стокхолм през 1650 г.

ДЕМАРЕ ДЬО СЕН СОРЛЕН (Жан), роден в Париж през 1595 г. Работил много върху трагедията „Мирам“ на кардинал Дьо Ришельо. Комедията му „Фантазьори“ се приела като шедьовър; само че Молиер още го е нямало. Бил главен контрольор на извънредните военни разходи и секретар за Леванта. В края на живота си бил познат повече заради своя фанатизъм, отколкото заради произведенията си. Умрял през 1676 г.

ДЕТУШ (Нерико), роден в Тур през 1680 г., като млад бил актьор. След като създал доста комедии, дълго бил натоварен с делата на Франция в Англия; изпълнил успешно задълженията си и пак прописал комедии. В тези пиеси не откриваме силата и веселостта на Реняр, а още по-малко обрисуване на човешките сърца, естественост, същинската шега, великолепната комичност, характерни за неподражаемия Молиер, но покрай тях и той придобива слава. Няколко негови пиеси имат успех, макар комичността им да е малко насилена. Поне е избягнал жанра на мудната комедия, на своеобразната буржоазна трагедия, която не е нито трагична, нито комична — едно чудовище, зародило се от безсилието на авторите и от преситеността на публиката подир славните дни на века на Луи XIV. Комедията му „Прославен“ е най-добрата му творба и вероятно ще си остане в театъра, макар да се смята, че „прославеният“ не е изпипан образ; останалите характери обаче са внушителни. Умрял през 1754 г.

ДОМА (Жан), известен правник. Книгата му „За гражданските закони“ получава силно одобрение. Умрял през 1696 г.

ДУЖА (Жан), роден в Тулуза през 1639 г., правник и литератор. Всяка година правел на жена си по едно дете и пишел по една книга. Така се говори и за Тирако. „Журнал де саван“ го нарича „велик човек“: да не прекаляваме. Умрял през 1688 г.

ДЮБО (абат). Неговата „История на лигата от Камбре“ е дълбока, политически издържана и интересна; от нея научаваме за тогавашните деяния и нрави, тя е образец в жанра. Всички творци имат полза да прочетат неговите „Разсъждения за поезията, живописта и музиката“. Това е най-стойностната книга, писана някога на тези теми, при която и да е нация в Европа. Трудът печели главно защото в него има малко заблуди и множество действителни твърдения, които са и нови, и дълбоки. Това не е учебно помагало, но авторът следва своята мисъл и кара читателя също да мисли. Иначе не е познавал музиката, никога не е успявал да пише стихове, не е създал и картини, ала много е чел, видял, слушал и разсъждавал. През време на войната за испанското наследство той публикува труд, озаглавен „Зле прецененият интерес на Англия в настоящата война“. Предвижда отделянето на английските колонии като необходимо следствие от съсипването на френското могъщество в Северна Америка, също и как ще възникне нужда Англия да наложи данъци на колониите и как те ще откажат да плащат тези данъци. Умрял през 1742 г.

ДЮБОА (Жерар), роден в Орлеан през 1629 г., от храма „Оратоар“. Написал е „История на парижката Църква“. Умрял през 1696 г.

ДЮГЕ (Жак Жозеф), роден във Форез през 1649 г., едно от най-добрите пера на янсенистката фракция. Неговата книга „Възпитанието на един крал“ не е създадена за владетеля на Сардиния, както се е твърдяло, и е била довършена от друго лице. Стилът на Дюге е оформен според стила на добрите писатели от „Пор Роаял“. И той като тях е можел да даде много на литературата; трите му тома, писани по двайсет и пет глави на пророк Исаия, доказват, че не е скъпял нито времето, нито перото си. Умрял през 1733 г.

ДЮГЕ ТРУЕН, роден в Сен Мало през 1673 г., от корабостроител става лейтенант наместник на морските войски, един от най-великите хора в своята област, оставя мемоари, написани във войнишки стил, годни да бъдат за пример сред неговите сънародници. Умрял през 1736 г.

ДЮПЕН (Луи), роден през 1657 г., доктор в Сорбоната. Неговата „Библиотека на автори от духовенството“ му създава значителна репутация и неколцина врагове. Умрял през 1719 г.

ДЮПЛЕИ (Сипион), от Кондом, макар и роден през 1569 г., може да се води във века на Луи XIV, тъй като е живял и при неговото управление. Той е първият историк, цитирал в бележки своите извори — едно абсолютно необходимо уточнение, ако човек не пише за своето време, освен в случаите, когато става дума за известни факти. Неговата „История на Франция“ вече не се чете, тъй като оттогава са написани други, по-добри. Умрял през 1661 г.

ДЮПЮИ (Пиер), син на Клод Дюпюи, съветник в парламента, много учен мъж, се ражда през 1583 г. Учеността на Пиер Дюпюи е от голяма полза за държавата. Той работил повече от всички върху инвентаризирането на правилниците и върху издирването на правата на краля над множество области. Доколкото е възможно, внася яснота в салическия закон^[9], защитава и свободите на галиканската църква, доказвайки, че те са просто част от древните права на старите Църкви. От неговата „История на тамплиерите“ личи, че в ордена някои са имали вина, ала осъждането на целия орден и жестоките мъки за толкова рицари представляват една от най-чудовищните неправди, извършвани някога. Умрял през 1651 г.

ДЮФРЕНИ (Шарл), роден в Париж през 1648 г. Минавал за внук на Анри IV и приличал на него. Баща му бил гардеробиер на Луи XIII, а синът — на Луи XIV, който винаги се отнасял добре с него въпреки слабоумието му, като, независимо от това той си умрял беден. Бил духовно развит и твърде талантлив, ала не успял да свърши нищо, както трябва. Дължим му много комедии и всичките радват с хубави и остроумни сцени. Умрял през 1724 г.

ДЮФРЕНОА (Шарл), роден в Париж през 1611 г., художник и поет. Неговата поема „Живопис“ се оказва успешна сред онези, които могат да четат други латински стихове, освен онези от века на Август. Умрял през 1665 г.

ДЮШЕ ДЬО ВАНСИ (Жозеф Франсоа), камериер на Луи XIV, написал за двора няколко трагедии по мотиви от Светото Писание по примера на Расин, ала не със същия успех. Операта „Ифигения в Таврида“ е най-доброто му произведение. Проявил е голям вкус, и макар това да е само опера, дава представа за най-доброто въздействие на гръцките трагедии. Вкусът остава нетраен; твърде скоро след това се поставят вече само прости балети, съставени от отделни картини и създадени единствено заради танца; така и операта се изражда наред с всеобщия упадък.

ДЮШЕН (Андре), роден в Турен през 1584 г., историограф на краля, автор на много истории и родословни изследвания. Наричали го „бащата на историята на Франция“. Умрял през 1640 г.

ЕКЕ, лекар, извел през 1722 г. вразумителната система за тритурацията, внушителна идея, която не обяснява как се извършва храносмилането. Другите медици добавиха към нея стомашните сокове и вътрешната топлина; никой обаче не е успял да разкрие тайната на природата, която се крие във всички тези дейности.

ЕНО, известен със сонета „Пометниче“ както и с други текстове, би имал огромна репутация, ако първите три песни на неговия превод на Лукреций, за жалост изгубени, бяха публикувани и написани като всичко, което ни е останало от началото на това произведение. Умрял през 1682 г. Впрочем потомците не биха го сбъркали с човек, носещ същото име и имащ по-големи заслуги, на когото дължим най-кратката и най-добра „История на Франция“, както може би и единствения пример как тепърва да се пишат всички големи истории. Множеството факти и писания така ни затрупват, че скоро ще трябва да се ограничаваме до откъси и до речници. Трудно ще бъде обаче да бъде имитиран авторът на „Кратка хронология“ и да се придаде такава дълбочина на толкова неща, като те уж само са леко засегнати.

ЕНО, председател по разследванията в парламента, главен интендант на кралицата, от Френската академия, роден в Париж през 1686 г. Споменахме неговата полезна книга, разказваща сбито историята на Франция. Мъчителните проучвания, необходими за подобна студия, не са му попречили да се отдаде на музите; той спада към съвсем незначителния брой учени, добавили към полезния труд и удоволствията на обществото, а те не са толкова достъпни. За историята той е това, което е Фонтенел за философията. Направил я е достижима за всички; затова и на него, както на Фонтенел, сме въздали справедливост още приживе. Умря през 1770 г.

ЕРБЛО (Бартелеми д’), роден в Париж през 1625 г., първи сред французите научава добре езиците и историята на Изтока; отначало е слабо известен в родината си; приет от великия херцог на Тоскана Фердинанде II с уважение, което показало на Франция достойнството му; впоследствие бил призован и окуражен от Колбер, който подкрепял всички. Неговата „Източна библиотека“ е и любопитна, и дълбока. Умрял през 1695 г.

ЕРМАН (Годфроа), роден в Бове през 1616 г. Пише само полемични работи, които губят смисъл при приключване на спора. Умрял през 1690 г.

ЕРМАН (Жан); роден в Кан през 1650 г., автор на „История на съборите, на религиозните ордени и на ересите.“ Тази история на ересите не е по-добра от историята на господин Плюке. Умрял през 1725 г.

ЕСПРИ (Жак), роден в Безие през 1611 г., автор на книгата „За фалшивостта на човешките добродетели“, представляваща просто коментар на написаното от херцог Дьо Ларошфуко. Канцлерът Сегие харесал литературните му опити и му осигурил званието държавен съветник. Умрял през 1678 г.

ЕСТРАД (маршал Д’), неговите „Писма“ се ценят, също както и писмата на кардинал Д’Оса; особеност при французите е как прости съобщения представляват отлични творби. Умрял през 1686 г.

ЖАКЛО (Исаак), роден в Шампан през 1647 г.; калвинист, пастор в Хага, после в Берлин. Създава няколко труда за религията. Умрял през 1708 г.

ЖЕДУЕН, каноник на „Сент Шапел“ в Париж, автор на отличен превод на Квинтилиан и на Павзаний. Бил приет при йезуитите петнайсетгодишен и се откъснал от тях в зряла възраст. Добрите автори от античността толкова му харесвали, щото искал да бъде простено на религията им заради прелестта на творбите и на митологията им; съзирал в тяхното божествено предание възхитителна естествена философия и поразителни образи на всички прояви на божествеността. Вярвал, че духът на всички нации се е стеснил, че великата поезия и великото красноречие са изчезнали от света заедно с гръцката митология. Поемата на Милтън му се струвала варварска, изтъкана от мрачен и противен фанатизъм, сред който дяволът непрестанно вие против Месията. Написва по този повод четири твърде любопитни разсъждения; смята се, че скоро те ще бъдат отпечатани. Умрял през 1744 г. Забележка: В няколко речника е отпечатано, че Нинон го приела в обятията си на осемдесет години. При подобен случай би следвало да се каже по-скоро, че абат Жедуен я е приел в своите обятия; това обаче е смехотворна басня. Нинон поискала среща с абата на Шатоньоф за деня, когато щяла да става на шейсет години.

ЖИРАР (абат), от Академията. Книгата му „Синонимите“ е много полезна; тя ще съществува, докато го има езикът, и дори ще помага да го има. Умря твърде стар през 1748 г.

ЖОЛИ (Ги), съветник в Шатле, секретар на кардинал Дьо Рец, оставил мемоари, които спрямо мемоарите на кардинала са това, което е прислужникът спрямо господаря; има обаче и някои любопитни особености.

ЖУВАНСИ (Жозеф), йезуит, роден в Париж през 1643 г. Още един човек, заслужил безславно с писане на толкова добър латински, какъвто е възможен в наши дни. Неговата книга De ratione discendi et docendi е една от най-добрите в областта и най-непознатите от времето на Квинтилиан. През 1710 г. публикува в Рим част от историята на своя орден: написана е от йезуит, при това живеещ в Рим. Парижкият парламент, мислещ различно от Рим и от йезуитите, осъжда тази книга, в която е оправдан отец Гиняр, осъден на обесване от същия този парламент поради атентат срещу Анри IV, за който носел отговорност студентът Шател. Напълно вярно е, че Гиняр изобщо не е бил съучастник и е бил осъден набързо; вярно е обаче също, че бързина е била необходима в тези печални времена, когато част от Европа, заслепена от чудовищен фанатизъм, е възприемала като религиозен акт изтърбушването на един чудесен крал и човек. Умрял през 1719 г.

ЖЬОНЕ (Шарл Клод), роден през 1635 г., капелан на херцогиня Д’Орлеан, философ и поет. Неговата трагедия „Пенелопа“ още има успех в театъра, само тя от неговите пиеси се играе досега. Тя е сред творбите, написани в небрежен прозаичен стил, единствено ситуациите в нея звучат добре при представяне. Старателното му произведение „Философията на Декарт“, по-скоро римувана, отколкото създадена в стихове, говори повече за търпение, отколкото за гений; приликата му с Лукреций свършва със стремежа да се версифицира една философия, която е погрешна почти изцяло. Бива подпомогнат от Луи XIV. Умрял през 1719 г.

КАЙИ (кавалер Дьо), известен единствено под името Д’Асийи, бил свързан с министъра Колбер. Не се знае кога е роден и кога е умрял^[10]. Оставил е един сборник с няколкостотин епиграми, сред които има множество лоши, а някои са очарователни. Пише естествено, но без никакво въображение, що се отнася до изказа.

КАЛМЕ, бенедиктинец, роден през 1672 г. Няма по-полезно четиво от компилативното му изследване върху Библията. Фактите са верни, цитатите са точни. Той не разсъждава, ала осветлява всичко и буди размисли. Умрял през 1757 г.

КАМПИСТРОН (Жан), роден в Тулуза през 1656 г., ученик и имитатор на Расин. Бил секретар на херцог Дьо Вандом и той съдействал за успеха му, а комедиантът Барон укрепил отчасти репутацията му. В неговите пиеси има трогателни моменти; те не са добре написани, но езикът все пак е доста чист; след него езикът на театралните пиеси е толкова занемарен, че стилът стана съвсем варварски. На смъртния си одър Боало се оплаква от това. Умрял през 1723 г.

КАНЖ (Шарл дю Френ ДЮ), роден в Амиен през 1610 г. Знае се колко полезни са двата негови словника за предаването на езика на Византия и на последващите векове. Човек направо се ужасява от огромните му познания и от труда му. Подобни хора заслужават вечна благодарност заедно с онези, които служат със своя гений на нашето удоволствие. Той бил сред хората, наградени от Луи XIV. Умрял през 1688 г.

КАСАНДР (Франсоа) се е поставил заедно с Дасие в услуга на Аристотел в много по-голяма степен от всички тъй наречени философи, взети заедно. Той превежда „Риторика“, а Дасие — „Поетика“ на знаменития грък. Не можем да не се възхищаваме на Аристотел и на века на Александър, като виждаме, че наставникът на този велик човек, толкова обругаван заради физиката, е познавал дълбоко всички принципи на красноречието и на поезията. При кой днешен физик бихме могли да научим как се съчинява реч или трагедия? Касандр живял и умрял в дълбока бедност. Това не било заради таланта му, а понеже бил непоносим, дързък и самотен по природа.

Онези, които роптаят против съдбата, често следва да бъдат недоволни от самите себе си. Умрял през 1695 г.

КАСИНИ (Жан Доминик), роден в графство Ница през 1625 г., призован от Колбер през 1666 г. Бил най-видният астроном на своето време, поне сред италианците и сред французите; и той, подобно на други, започнал от астрологията. След като е приел френско поданство, оженил се е във Франция, в нея се родили децата му и е умрял в Париж, следва да го причисляваме към французите. Обезсмъртил името си с меридиана на свети Петроний в Болоня: Той послужил, за да се наблюдават промените в скоростта на въртенето на Земята около Слънцето. Дължим му първите таблици на спътниците на Юпитер, познанията за движенията на Юпитер и на Марс, дължината на техните дни, откритието на четири от спътниците на Сатурн. Хюйгенс бил забелязал само един от тях; откритието на Касини било почетено с медал от Луи XIV. Той пръв наблюдавал и изтъкнал зодиакалната светлина. Изобретил метод за определяне на паралакса на небесните тела посредством наблюдение от едно и също място, като чрез него определил разстоянието между небесните тела и Земята по-точно, отколкото други преди него; все пак първи Морен измисля този метод. Синът и внукът на Касини са били в Академията на науките, в нея бе приет и правнукът му през 1772 г.; тази почит е по-реална и ще се окаже по-трайна от известността на рода Касини в Италия през минали векове, която превратностите в тази страна погубили. Умрял през 1712 г.

КАТРУ роден през 1659 г., йезуит. Заедно с отец Руйе съставя двайсеттомна „История на Рим“. Стремили са се към красноречие, ала са допуснали неточности. Умрял през 1737 г.

КЕНЕЛ (Паские), роден през 1634 г., от храма „Оратоар“. Бил е нещастен, тъй като става повод за голямо разделение сред своите съотечественици. Впрочем живял е бедно и в изгнание. Бил строго нравствен човек — каквито са всички, които се занимават само с диспути. Трийсетина променени и смекчени страници в книгата му биха спестили на родината му куп крамоли; нямало е обаче да стане толкова известен. Умрял през 1719 г.

КЕНСИ (маркиз Дьо), артилерийски оберлейтенант, автор на „Военна история на Луи XIV“. Той навлиза в множество подробности, полезни за онези, които желаят при четенето да проследят действията при една кампания. Тези подробности биха могли да послужат за пример, ако има други подобни случаи; само дето никога не става така — нито в деловите въпроси, нито във войните. Приликите винаги са такива само донякъде, разликите винаги са големи. Воденето на войни е също като игрите, изискващи ловкост, където човек се учи чрез практикуване; нерядко акциите се провеждат като хазартни игри.

КИНО (Филип), роден в Париж през 1635 г., одитор на сметното ведомство, известен с чудесната си лирическа поезия и с мекотата, която противопоставил на крайно несправедливите сатири на Боало. В своя жанр Кино стоял много по-високо от Люли. Той ще си остане четен; като се изключат речитативите, Люли вече не може да се пее. Въпреки това по времето на Кино се е смятало, че той дължи репутацията си на Люли. Времето пресява всичко. И той подобно на други велики хора получавал възнаграждения от Луи XIV, но твърде скромни — голямото благоволение било към Люли. Умрял през 1688 г. Бележка: В „Литературни анекдоти“ (ст. КИНО в тритомното издание) е казано как Боало казал на служителя, който настанявал посетителите в залата на версайската опера: „Господине, сложете ме някъде, където да не чувам думите. Ценя високо музиката на Люли, но дълбоко презирам стиховете на Кино.“

Надали Боало е изрекъл подобна грубост. Да бе казал само: „Сложете ме някъде, където да чувам само музиката.“ Това би било само забавно, ала пак би било доста несправедливо. Люли е многократно надминат във всичко при него, освен в речитатива; там никой не може да се сравни с Кино.

КЛОД (Жан), роден в Аженоа през 1619 г., преподобен в Шарантон и оракул на своята фракция — достоен подражател на Босюе, Арно и Никол. Съставил е петнайсет произведения, четени жадно във времената на диспутите. Почти всички полемични книги си отиват с времето си; басните на Лафонтен, Ариосто си остават за всички поколения; пет-шест хиляди тома с препирни са вече забравени. Умрял в Хага през 1687 г.

КОЛЕ (Филибер), роден в Шатийон ле Домб през 1643 г., правник и свободен човек. Архиепископът на Лион го отлъчил поради някаква свада в енорията и той писал против отлъчването; борил се срещу затварянето на монахините; в своя „Трактат за лихварството“ силно подкрепил утвърдената в Брес практика лихвите да се приспадат към капитала — една практика, съществуваща в по-голямата част на Европа и възприета от търговците в останалата част, независимо от законите, които не се спазват. Уверявал също така, че десятъкът, който се плаща на духовенството, не е по божествено право. Умрял през 1718 г.

КОЛОМИЕ (Пол). Не се знае кога е роден: повечето му произведения добиват известност; полезни са за онези, които обичат литературните изследвания. Умрял в Лондон през 1692 г.

КОМИР, йезуит. Успява сред онези, които вярват, че може да се пишат добри стихове на латински и мислят, че чужденци са в състояние да възкресят века на Август чрез един език, който дори не могат да произнасят. Умрял през 1702 г.

In silvam non ligna feras…

(Hor., I, sat. X, v. 24)^[11]

КОНТИ (Арман, принц Дьо), брат на великия Конде, първоначално насочван към духовенството във време, когато предразсъдъците все още определяли кардиналския сан като по-високостоящ от ранга на един принц с френска кралска кръв. Имал нещастието да стане генералисимус на Фрондата срещу двора и дори против своя брат. Впоследствие станал набожен и янсенист. Разполагаме с произведението му „Дългът на важните люде“. Писал относно Божията милост в противоречие на йезуита Дешан, бивш негов префект. Писал също и против комедиите; по-добре да бе се изказал против гражданските войни. „Цина“ и „Полиевкт“ са били доста по-полезни и достойни за уважение, отколкото войната на коларските порти и на цукалата — твърде неправедни и смехотворни.

КОРДЬОМОА (Жеро дьо), роден в Париж. Той пръв внася ред в хаоса на двете първи династии на френските крале; дължим полезния труд на херцог Дьо Монтозие, натоварил Кордьомоа да създаде „История на Шарльоман“ за обучението на Негово Кралско Височество. Той открил при старите автори единствено абсурди и противоречия. Сложността на работата го окуражила и подредил двете първи династии. Умрял през 1684 г.

КОРНЕЙ (Пиер), роден в Руан през 1606 г. Макар вече да се играят едва шест-седем от трийсет и трите пиеси, които е написал, той завинаги си остава баща на театъра. Първи въздига гения на нацията и това ни призовава да се смилим над близо двайсетте негови пиеси, които, като се изключат отделни места, са най-ужасни като стил, с безинтересна интрига, с неподобаващи и блудкави любови, със скупчването на изкуствени разсъждения, противоречащи на трагичността. Великият човек обаче следва да бъде съден според шедьоврите, а не според греховете си. Твърди се, че неговият „Превод на «Имитация на Иисус Христос»“ е бил отпечатан трийсет и два пъти: трудно е да се повярва, трудно е и да се прочете дори веднъж. Получил възнаграждение от краля при последното влошаване на здравето си. Умрял през 1684 г.

В множество сборници с анекдоти е отпечатано, че всеки път, когато присъствал на представление, мястото му било обозначено, че ставали, когато се появял, и ръкопляскали. За жалост хората не въздават чак толкова правда. Факт е, че кралските комедианти отказали да играят последните му пиеси и той бил принуден да ги даде на друга трупа.

КОРНЕЙ (Тома), роден в Руан през 1625 г., можел да си спечели голяма слава, ако не бил брат му. От него са останали трийсет и четири театрални пиеси. Умрял беден през 1709 г.

КРЕБИЙОН (Жолио), роден в Дижон през 1674 г. Нямаме представа дали един прокурор на име Прийор го е направил поет, както се казва в четиритомния „Преносим исторически речник“. Вярваме, че геният е имал по-голяма роля от прокурора. Не вярваме, че анекдотът срещу неговия син, изнесен във въпросното издание, е верен. Едва ли можем да се позоваваме на подобни баснички. Кребийон следва да бъде нареден сред гениите, ознаменували века на Луи XIV, тъй като най-добрата му пиеса, трагедията „Радамист“, е играна през 1710 г. Ако намиращият се тогава на смъртния си одър Депрео смята тази трагедия за по-слаба от произведенията на Прадон, това се дължи на възрастта и състоянието му, при които човек става по-чувствителен към недостатъците, отколкото към прелестите. Умрял на осемдесет и осем години през 1762 г.

КУЗЕН (Луи), роден в Париж през 1627 г., председател на монетния двор. Никой не е разкривал тъй много изворите на историята. Неговите преводи на византийската колекция и на Евсевий Кесарийски откриват възможността пред всички да съдят за вярното и невярното, да научат как историята почти винаги е писана сред различни предразсъдъци и фракционерски дух. Дължим му множество преводи на гръцки историци, с които единствен той ни е запознал. Умрял през 1707 г.

КУТЮР (барон ДЕ) превежда в проза и коментира Лукреций към средата на царуването на Луи XIV. По отношение на основните принципи по различни въпроси той имал сходни виждания с този философ; смятал материята за вечна по примера на всички древни. Единствено християнската религия се е обявявала против това становище.

Л’ИЛ (Гийом дьо), роден в Париж през 1675 г., реформирал географията, която тепърва ще има нужда от усъвършенстване. Той променя дължината според позиционирането на нашето полукълбо. Преподава на Луи XV география и едва ли е имал по-добър ученик. Подир смъртта на своя учител монархът пише „Трактат за пътя на всички големи реки“ Гийом дьо Л’Ил първи получава титлата „първи географ на краля“. Умрял през 1726 г.

ЛАБЕ (Филип), роден в Бурж през 1607 г., йезуит. С голям принос към историята. От него са останали седемдесет и шест произведения. Умрял през 1667 г.

ЛАБРЮЙЕР (Жан), роден в Дурдан през 1645 г. Той със сигурност обрисува в своите „Характери“ известни и важни лица. Книгата му породи множество лоши имитации. Уважавано е онова, което казва в края й против атеистите; ала когато се занимава с богословие, се излага дори повече от богословите. Умрял през 1696 г.

ЛАБУРЬОР (Жан ЛЬО), роден в Монморанси през 1623 г., прислужващ на Луи XIV благородник, впоследствие негов капелан. Разказът му за пътуването до Полша, което предприел заедно с госпожа маршалката Дьо Гебриан — единствената жена, получила и изпълнявала някога длъжността пълноправен посланик, е доста любопитен. Историческите му коментари, с които е обогатил мемоарите на Кастелно^[12], хвърлят ярка светлина върху историята на Франция. Лошата поема „Шарльоман“ не е от него, а от брат му. Умрял през 1675 г.

ЛАИР (Филип), роден в Париж през 1640 г., син на добър художник. Учен математик, с голям принос за прословутия френски меридиан. Умрял през 1718 г.

ЛАКАЛПРЬОНЕД (Готие дьо), роден в Каор към 1612 г., обикновен благородник в служба на краля. Той въвежда модата на дългите романи. Достойнството на тези романи се състояло в перипетиите, чиято интрига била твърде изкусна, като не била невъзможна, при все че изглеждала почти невероятна. Боярдо, Ариосто и Тасо, тъкмо напротив, товарели своите поетични романи с измислици, противоречащи напълно на природата; и все пак очарованието на тяхната поезия, прекрасните и неизброими подробности, възхитителните алегории, особено тези на Ариосто, осигуряват на тези поеми безсмъртие, докато творбите на Лакалпрьонед, както и другите големи романи, си отидоха. Провалът им се дължи главно на съвършенството на театъра. При добрите трагедии и в оперите виждаме много повече чувства, отколкото в тези грамадни томове: чувствата са изразени много по-добре и познанието на човешкото сърце е по-дълбоко. Затова Расин и Кино, които немалко са имитирали стила на тези романи, ги доведоха до забрава, обръщайки се към сърцата с по-истински, по-нежен и по-хармоничен език. Умрял през 1663 г.

ЛАКЕНТИНИ (Жан), роден край Поатие през 1626 г. Създал изкуството да се култивират дървета, както и да се пресаждат. Неговите предписания биват последвани в цяла Европа, а талантът му е разкошно възнаграден от Луи XIV. Умрял към 1700 г.

ЛАЛУБЕР (Симон дьо), роден в Тулуза през 1642 г., изпратен в Сиам през 1687 г. Разполагаме с негови мемоари от тази страна, които са по-добри от неговите сонети и оди. Умрял през 1729 г. Има йезуит от същия край, със същото име, който е учен математик, ала остава познат единствено със стремежа си да има слава едновременно с Паскал за решаването на задачите около циклоидата.

ЛАМАР (Никола дьо), роден в Париж през 1641 г., комисар в Шатле. Създава произведение в своята област, „История на полицията“ То има смисъл единствено за парижаните и е по-добро за справки, отколкото за четене. Като възнаграждение получава част от приходите на комедийни спектакли, но не се възползва от него; какво ли би било комедиантите да получат пенсии от сумите, предназначени за охраната.

ЛАМБЕР (Ан Терез дьо Маргьона дьо Курсел, маркиза Дьо), родена през 1647 г., дама с богата душевност, оставила някои писания с полезни морални послания и с приятен стил. Нейният „Трактат за приятелството“ разкрива, че е заслужавала да има приятели. Броят на дамите, украсили този велик век, е едно от големите доказателства за напредъка на човешкия дух:

Le donne son venute in eccellenza

Di ciascun’ arte ove hanno posto cure.^[13]

(Ариосто, пес. XX, ст. II)

Умряла в Париж през 1743 г.

ЛАМИ (Бернар), роден в Льо Ман през 1645 г., от храма „Оратоар“, учен в много области. Съставил своите „Основи на математиката“ при пешеходно пътуване от Гренобъл до Париж. Умрял през 1715 г.

ЛАМОНОА (Бернар дьо), роден в Дижон през 1641 г., отличен литератор. Той пръв получил наградата за поезия на Френската академия; при това неговото стихотворение „Премахването на дуелите“, за което бил избран, до известна степен е едно от най-добрите поетични произведения, появявали се във Франция. Умрял през 1728 г. Непонятно защо Ладвока, доктор от Сорбоната, твърди в своя речник, че „Коледи“ на Ламоноа, писана на бургундско наречие, е най-добрата му творба. Може би в Сорбоната, като не знаят бургундското наречие са издали присъда над тази книга; без да са я разбрали?

ЛАМОТ УДАР (Антоан дьо), роден в Париж през 1672 г., станал известен със своята трагедия „Инес де Кастро“ една от най-интересните; останала свежа за театъра, с прелестни опери и най-вече с няколко оди, които веднага му осигурили голяма репутация: в тях има и мисъл, и стихове; той е философ и поет. Прозата му е все тъй уважавана. Написал речите на маркиз Дьо Мимьор и на кардинал Дюбоа, когато те били приети във Френската академия; манифеста за войната от 1718 г. и речта, произнесена от кардинал Дьо Тансен на малкия събор в Амбрен. Този факт е паметен: един архиепископ осъжда епископ, а проповедта на архиепископа е дело на автор на опери и на комедии. Той имал много приятели, сиреч допадал на много хора. Бях свидетел как умря през 1731 г. без никого до смъртния си одър. Абат Трюбле твърди, че имало хора; явно е бил там по друго време, за разлика от мен.

Единствено привързаността към истината ни принуждава тук да се разпрострем повече, отколкото в другите статии.

Този кротък и благонравен човек, от когото никой никога не се е оплаквал, след смъртта му бе обвинен почти юридически в едно огромно престъпление — че бил съставил ужасните куплети, погубили Русо през 1710 г., като години наред бил начело на действията, довели до осъждането на един невинен. Обвинението тежи — още повече че е отправено от човек, добре запознат с тази история, и е написано едва ли не като посмъртно завещание. Кралският прокурор към финансовия отдел при краля Н. Буенден оставя след смъртта си през 1752 г. подробен доклад, в който обвинява подир четирийсет години Ламот Удар от Френската академия, Жозеф Сорен от Академията на науките и търговеца на скъпоценности Малафер, че са оплели тези козни, твърдейки също, че Шатле и парламентът са издали последователно крайно несправедливи присъди.

1. Щом Н. Буенден наистина е бил убеден в невинността на Русо, защо я оповестява тъй късно? Защо не я изтъква веднага след смъртта на враговете му? Защо не е предал този доклад, писан преди повече от двайсет години?

2. Кой не би прозрял, че докладът на Буенден е долнопробен пасквил, че този човек е изпитвал омраза към всички, за които говори в издайничеството си пред потомците?

3. Той започва с факти, за които се знае, че изобщо не са верни. Твърди, че граф Дьо Носе и Н. Мьолон, секретар на регента, били съдружници на Малафер, дребен търговец на бижута. Всички, които ги познават, са наясно доколко това е безпочвена клевета; после той бърка Н. Лафе, секретар на кабинета на краля, с неговия брат, гвардейски капитан. А и изобщо как би могъл някакъв бижутер да е замесен в цялата история с куплетите?

4. Буенден заявява, че бижутерът и геометърът Сорен се били обединили с Ламот, за да попречат Русо да получи пенсията на Боало, който бил още жив през 1710 г. Възможно ли е трима души с тъй различни професии да се обединят и да се отдадат заедно на една тъй преднамерена, отвратителна, трудна дейност, за да лишат един неизвестен тогава гражданин от една несвободна още пенсия, която Русо не би получил и за която никой от тримата съзаклятници не би могъл да претендира?

5. След като приема, че Русо е написал първите пет куплета, последвани от онези, заради които той изпада в немилост, Н. Буенден хвърля върху Ламот Ухар подозрението за съставянето на дузина други подобни; единствено доказателство за това обвинение е, че дванайсетте куплета против дванайсетимата, които трябвало да се съберат у господин Н. дьо Вилие, били занесени от Ламот У\ар лично в дома на въпросния Дьо Вилие един час след като Русо бил осведомен за присъствието им в дома. Той твърди, че само за час Русо не би могъл да съчини и напише оскърбителните стихове: щом Ламот ги бил отнесъл, значи Ламот бил авторът. Напротив, аз смятам, че след като е проявил добронамереността да ги занесе, не би трябвало да бъде подозиран за безочието да ги е сътворил. Те са били хвърлени пред вратата му, както и пред вратите на още няколко лица. Той е отворил пакета; открил е вътре отвратителни обиди към всички свои приятели и към самия себе си; отишъл да съобщи: надали може да има по-невинно поведение.

6. Онези, които се интересуват от историята на тази гнусна загадка, трябва да знаят, че събиранията у Н. дьо Вилие се състояли от месец и че повечето събиращи се там са били вече обругани от Русо в петте куплета, които той неблагоразумно бил рецитирал пред няколко души. Тъкмо първият от новите дванайсет куплета обозначавал, че засегнатите се срещали ту в едно кафене, ту при Дьо Вилие:

Тъпаци при Дьо Вилие,

на глупостта царе сте вие

в едно квартално кафене,

яда към вас не ще прикрия.

Ще ви преследвам всъде аз,

ще ви очерням с мощен глас

и песнички за вас ще вадя,

ще ви се смея до захлас,

ще черпя от това наслада.

7. Не е вярно, че първите пет куплета, със сигурност от Русо, са засягали бегло смешните страни на пет-шест лица, както се твърди в доклада; в тях има същите отвратителни неща, както и в другите.

Палачът с якото въже

Перен и другите мъже

да стегне за гърлата мигом;

Пекур, държащият ръжен,

старателно да ги повдига.

Това е стилът на първите пет куплета, признати от Русо. Със сигурност тук не става дума за обикновена закачка. В същия тон са издържани и следващите куплети.

8. Колкото до последните куплети по същата мелодия, заради които през 1710 г. бива заведено дело против Сорен от Академията на науките, докладът не казва нищо, което да не се знае отдавна от материалите по процеса. Той само твърди, че клетникът, осъден на изгнание за това, че е бил подкупен от Русо, би трябвало да бъде осъден на каторга, ако наистина е свидетелствал лъжливо. Тук нашият Буенден греши; първо, би било смехотворно несправедливо подкупеният да бъде осъден на каторга, след като подкупващият бива осъден на изгнание; второ — нещастникът не е обвинил Сорен. Подкупът не го е развратил напълно. Показанията му били противоречиви; естеството на прегрешението и слабоумието му не предвестили тежка присъда.

9. В своя доклад Н. Буенден недвусмислено заявява, че родът Дьо Ноай и йезуитите се стремели да погубят Русо посредством тази афера, че Сорен е бил защитен от най-високо място въз основа на доверие и благоволение. Аз пък зная със сигурност, и много още живи лица знаят като мен, че нито родът Дьо Ноай, нито йезуитите са се намесвали. Първоначално с благоволение се ползва изцяло Русо; макар общественото мнение да е против него, той спечелва на своя страна двама държавни секретари, господин Дьо Поншартрен и господин Дьо Воазен, които не са се стряскали от въпросното обществено мнение. Въз основа на техните заповеди под формата на преписки криминалният инспектор Льоконт заема становище, затваря Сорен, разпитва го, прави му очна ставка, снема нови показания — всичко това при бърза процедура, за по-малко от двайсет и четири часа. Канцлерът прави забележка на криминалния инспектор за грубата и необичайна процедура. Колкото до йезуитите, те изобщо не са се обявявали против Русо — незабавно след противоречивото решение на Шатле, според което той бива единодушно осъден, Русо се оттегля в послушническата обител на йезуитите, ръководена от отец Санадон, докато отправя прошение за преразглеждане към парламента. Оттеглянето му при йезуитите доказва две неща: първо, те не са били негови врагове; второ — стремил се е да покаже религиозност на практика заради допълнителните обвинения в разгул и неверие. Той вече е написал най-добрите си псалми, както и непристойните си епиграми, които наричал Gloria Patri сред псалмите; Данше вече му бил посветил стиховете:

Маскирай се с труда,

превеждай без спор

Петроний в града

и Давид за двора и т.н.

Не би било учудващо, след като е приел религиозната мантия подобно на мнозина други, след като е носил наметката на циника, да е задържал първата на раменете си, понеже му е станала абсолютно необходима. Не се опитваме да вменяваме нищо чрез този намек; единствено Бог познава човешките сърца.

10. Важно е да се отбележи, че Ламот Ухар, Сорен и Малафер, надживели процеса, в продължение на повече от трийсет години не са били заподозирани в никакви погрешни стъпки, не са създали дори най-леки сатири. Ламот Ухар изобщо не отговаря на чудовищните обиди, известни като „Шамарчета“, а и под други заглавия, с които един-двама души, неприятни за всички, го тормозят тъй дълго. Той никога не безчести таланта си със сатири; все пак през 1709 г., постоянно оскърбяван от Русо, съчинява хубавата ода:

Човек баща си не избира;

народна злост и да извира,

не дразни истински мъдрец.

Простакът нека друго мисли,

Русо е с произход нечист и

пак в добродетел тъне днес и т.н.

Искам да кажа, че и тази работа е по-скоро урок по морал и философия, отколкото сатира. Той призовава Русо, който се отричал от баща си, да не се черви поради близките си. Призовава го да овладее завистта и склонноста към сатири. Това няма нищо общо с беса, вдъхновил куплетите, за които го обвиняват. Ала Русо, въпреки присъдата, от която би следвало да помъдрее, все едно дали е невинен или виновен, не могъл да овладее склонностите си. Често оскърбявал с епиграми същите хора, които нападал в куплетите: Лафе, Данше, Ламот Удар и др. Той съчинил стихове срещу бившите и новите си покровители. Някои от тях се срещат в писма и не са достойни да бъдат обнародвани, ала биват отпечатани; повечето стихчета са в стила на куплетите, за които го осъжда парламентът; нека вземем като пример тези, създадени срещу видния музикант Рамо:

Писач на грапави акорди,

омайващи глупаците,

с тез опери, накичен гордо,

идете при диваците и т.н.

И други подобни куплети със същия вкус могат да се намерят в сборничето „Чантата на Русо“ — против абат Д’Оливе, който искал да го върне във Франция. Най-сетне, когато към края на живота си той дойде да се скрие за малко в Париж, преструвайки се на набожен, пак не можа да се сдържи и да не напише разни груби епиграми. Вярно, възрастта бе поразвалила стила му, ала не промени характера му — само дето се получи една странна, ала обичайна за хората смесица между безобразие и набожност, освен ако, съответно на не по-малко обичайна лошотия, набожността е била лицемерна.

11. Ако Сорен, Ламот и Малафер са били в сговор за престъплението, за което ги обвиняват, при положение че тримата не са се разбирали много впоследствие, трудно е да предположим, че нещо не би излязло наяве. Това разсъждение не е доказателство; в съчетание с останалите обаче придобива тежест.

12. Ако едно ростовато и грубовато момче като Гийом Арну, осъдено в качеството му на подкупен от Русо свидетел, не бе действително виновно, то щеше да го каже, да го крещи цял живот на всички. Аз го познавах. Майка му помагаше в кухнята в дома на баща ми, както е казано в показанията на Совен; и майка му, и той много пъти са заявявали пред близките ми в мое присъствие, че е бил осъден справедливо.

Та защо подир четирийсет и две години Н. Буенден на смъртния си одър е решил да отправи недвусмислено обвинение срещу трима покойници? Просто докладът е съставен преди над двайсет години; Буенден е ненавиждал и тримата; не е можел да прости на Ламот, че не му е издействал място във Френската академия, а му е признал, че неговите неприятели, обвиняващи го в атеизъм, ще гласуват против него. Скарал се е със Сорен, който е бил като него, надменен и непреклонен. Развалил си е отношенията с Малафер, един груб, невъзпитан човек. Бил е вече враг на Льориже дьо Лафе, съчинил по негов адрес следната епиграма:

Познаваме ви ние най-добре;

да съдите умеете вий доста;

ако творбата ви се стори проста,

кой с по-зъл език ще я подбере?

Не си личи във вас да се явява

подкрепа за това, що подобава,

а има хора, съдят тъй по свяст.

Нима да смятаме за познавачи

ние сега такива като вас?

Напротив: никак няма да ги тачим,

не ще ги слушаме, щом дигнат глас.

Действително нравът на Буенден бил такъв и тъкмо той е обрисуван в „Храм на вкуса“ под името Барду. В своя доклад той е изцяло подвластен на омразата си. Бил е неспособен да каже нещо, в което не е вярвал, неспособен да промени мнението си, вдъхнато му от настройката, неговото благонравие е било безукорно: живял е винаги като твърд философ, проявявал е публична щедрост; настройката му обаче била сурова, странял от обществото и развивал неприязни, от които никога не се отказвал. Тази печална история, довела до толкова последствия, за която надали някой е по-добре осведомен от мен, започва от невинното удоволствие, с което достойни хора се събирали в едно кафене. Там не се уважавало първото условие в обществото, да бъдем любезни помежду си. Взаимните критики били сурови, обикновена липса на възпитание водела до трайна омраза и до престъпления. Нека читателят да прецени дали във въпросната афера е имало трима престъпници или само един. Казвало се е, че е напълно възможно Сорен да е бил автор на последните куплети, приписвани на Русо. Възможно е, след като Русо е бил признат за виновен за първите пет, които са също тъй отвратителни, Сорен да е съставил последните, за да го погуби, при все че между двамата не е имало никакво съперничество, при все че тогава Сорен е бил зает с алгебрични изчисления, при все че самият той е жестоко засегнат в тия последни куплети, при все че всички оскърбени единодушно ги вменяват на Русо; тъй да бъде, макар явен съд да е обявил Сорен за невинен. Ала, макар това да е физически възможно, изобщо не е правдоподобно. Русо го обвинява цял живот: той хвърля върху него вината в своето завещание; ала професор Ролен, на когото Русо показва завещанието, идвайки тайно в Париж, го заставя да зачеркне обвинението. Русо се задоволява да изтъкне невинността си на смъртния си одър; никога обаче, нито през време на процеса, нито пред останалата част от живота си, нито в последните си мигове, не се осмелява да обвини Ламот. Само продължава да пише стихове против него. (Вж. статията Жозеф СОРЕН.)

ЛАНСЬОЛО (Клод), роден в Париж през 1616 г. Взел е участие в много полезни трудове на самотниците от „Пор Роаял“, предназначени за възпитанието на младежта. Умрял през 1695 г.

ЛАНФАН (Жак), роден в Бос през 1661 г., калвинистки пастор в Берлин. Допринесъл повече от всеки друг за разпространението на изяществото и силата на френския език из различни краища на Германия. Неговата „История на Констанцкия събор“ добре оформена и написана, ще си остане за вечни времена свидетелство за доброто и злото, което могат да причинят тези велики събрания, както и че от недрата на страстите, интересите, та дори и на жестокостта, все пак могат да изкласят добри закони. Умрял през 1728 г.

ЛАПОРТ, първи камериер на кралицата майка, известно време — и на Луи XIV; вкаран в затвора от кардинал Дьо Ришельо, заплашен със смърт, за да бъде принуден да издаде тайните на своята господарка, които не издал. Сред безбройните мемоари, които разкриват историята на онези години, мемоарите на Лапорт не са за пренебрегване; те са дело на почтен човек, който ненавижда интригите и подлизурството и е строг до педантизъм. Признава как предупреждавал кралицата, че фамилиарниченето между нея и кардинал Мазарини вреди на уважението към нея от страна на важните хора и на простолюдието. В неговите мемоари има анекдот за детството на Луи XIV, който звучи гнусно за паметта на кардинал Мазарини, ако е бил виновен за срамното престъпление, за което сякаш го вини Лапорт. Явно Лапорт е бил твърд спрямо приличието и не е познавал телата; не му е било известно, че някои съзряват по-рано. Редното е било да си мълчи; като се е разприказвал, се погубва, отнасяйки към порока едно напълно естествено явление.

ЛАРЕ (Исаак дьо), роден в Нормандия през 1638 г. Неговата „История на Англия“ била на почит преди историята на Рапен дьо Тоара; неговата „История на Луи XIV“ така и не се харесала. Умрял в Берлин през 1719 г.

ЛАРОШФУКО (Франсоа, херцог Дьо), роден през 1613 г. Неговите „Мемоари“ се четат, а „Размисли“ се знае наизуст. Умрял през 1680 г.

ЛАРЮ (Шарл дьо), роден през 1643 г., йезуит, поет на латински на френски, проповедник, един от хората, работили над сборниците, наречени „дофини“ за възпитанието на Негово Кралско Височество. Паднал му се Вергилий. Писал няколко трагедии и комедии; неговата трагедия „Сула“ била предложена на комедиантите, а те я отхвърлили. Създал и друга — „Лизимах“. Смята се, че много е работил над „Андриана“. Бил близък с комедианта Барон, от когото се научил да рецитира. Имало две много популярни негови проповеди: едната била „Умиращият грешник“ а другата — „Умрелият грешник“; окачали ги пред него, когато трябвало да ги изрича. Умрял през 1725 г.

ЛАСАБЛИЕР (Антоан дьо Рамбуйе дьо). Неговите мадригали са писани с изтънченост, която не накърнява естествеността. Умрял през 1680 г.

ЛАСЮЗ (графиня Анриет дьо Колини дьо), известна в свое време с духовитостта си и със своите елегии. Станала католичка, тъй като мъжът й бил хугенот, но се разделила с него, та, както казвала кралица Кристина, да не види повече съпруга си нито на тоя, нито на оня свят. Умряла през 1763 г.

ЛАФАЙЕТ (Мари Мадлен дьо Лаверн, графиня Дьо). Нейните „Принцеса Дьо Клев“ и „Заида“ били първите романи, в които изящно били описани нравите на почтени хора и естествени приключения. Преди нея всички пишели измъчени, слабо правдоподобни неща. Умряла през 1693 г.

ЛАФАР (маркиз Дьо), известен със своите „Мемоари“ и с някои приятни стихове. Поетичният му талант се развил чак на близо шейсетгодишна възраст. Написал първите си стихове за госпожа Дьо Кайлю, едно от чаровните присъствия през този век и поради красотата, и поради ума си, и може би те са най-нежните редове, оставени от него:

Бях се оставил в плена на тъгата

на безнадежден и бездеен ден

и жалех за живота, озарен

от нежноста на младостта богата.

Нима навек съм ги загубил тук?

Любов, няма ли жребий друг,

та както в ранното ми детство

ти с повей на духовен юг

да пръснеш мрачното наследство?

Тогаз детето аз съзрях,

света що води в радост, в грях,

да се усмихва с благост чудна,

да казва сладко: „Не скърби, аз всичко чух,

душата ти ще се пробуди

от взора на Кайлю като от дух.“

Роден през 1644 г., умрял през 1713 г.

ЛАФОНТЕН (Жан), роден в Шато Тиери през 1621 г., съвсем простичък човек, ала възхитителен в своя жанр, макар да е пренебрегван и неравен. Той единствен измежду великите хора в свое време не е задължен за благодеяния от страна на Луи XIV. Имал е право на това заради заслугите и бедността си. В повечето си басни стои много над онези, които са писали преди и след него, все едно на какъв език. Имитирал е сюжети на Ариосто и там не проявява изящество и чистота; в никакъв случай не е велик художник; това не е забелязано от Боало в разсъжденията му относно „Джокондата“ тъй като Депрео почти не знаел италиански. В разказите, заимствани от Бокачо, Лафонтен се извисява над него, тъй като притежава повече духовитост, изящество и тънкост. Бокачо се задоволява единствено с простодушието, яснотата и чистотата на езика. Той е спомогнал за своя език, а Лафонтен замърсява своя доста често. Умрял през 1695 г. Редно е младите хора, и особено онези, които ги насочват в четивата, да внимават да не объркват естествеността му с фамилиарното, низкото, небрежното, пошлото: той често има такива недостатъци. В пролога си се обръща към дофина така:

Ако от твоя вкус аз не получа дар,

за мен ще е честта, че имаш екземпляр.

Долавя се, че не би било особена чест екземплярът да не допадне. И мисълта, и изразът са лоши.

Вий пяхте, радвам се:

танцувайте сега.

Как една мравка би могла да каже тази народна поговорка

на един щурец?

Да знаех и иврит, науки и история!

Трудно било, говори се.

Ще признаем, че Федър пише с чистота, далечна от това принизяване.

Врабчетата, не са те плячка за лъва,

а дивите свине, елени — знай това.

 

Веднъж жерав един вървял по своя път,

наточил дълги клюн, крачета, та и врат.

Лисицата пък имала „хитрини в торбата“ а котаракът нямал „в своите дисаги“.

Нека отделим тези недоглеждания, тези детинщини, които са многобройни, от възхитителните черти на този очарователен автор, които са още по-голямо множество.

Колко голяма е силата на естествените стихове: само с това очарование Лафонтен при огромна небрежност има световна и заслужена слава, без да е измислил нищо! А колко голямо е достойнството на азиатските автори, измислили тези басни, познати по всички обитавани земи!

ЛАФОС (Антоан дьо), роден през 1658 г. „Манлий“ е най-добрата му театрална пиеса. Умрял през 1708 г.

ЛАШАМБР (Марен Кюро дьо), роден в Льо Ман през 1594 г. Един от първите членове на Френската академия, а после и на Академията на науките. Умрял през 1669 г. И той, и синът му, свещеник в „Сен Бартелеми“ и академик, имали добра слава.

ЛАШАПЕЛ (Жан дьо), главен бирник, автор на няколко трагедии, имали успех в своето време. Бил сред онези, които се опитвали да подражават на Расин; без да иска, Расин създава школа като великите художници. Той се оказал Рафаел без свой Джулио Романо: все пак поне първите му ученици пишели на чист език; в последвалия упадък на нашето съвремие се срещат цели трагедии, в които не могат да се открият и дванайсет стиха без груби грешки. Ето докъде сме стигнали, до какви безобразия, след като е имало такива велики образци.

ЛАШАТР (Едм, маркиз Дьо) е оставил мемоари. Умрял през 1645 г.

ЛЕМЬОРИ (Никола), роден в Руан през 1645 г., бил първият разумен химик и първи публикувал „Универсална фармакопея“ Умрял през 1715 г.

ЛЕН или ЛЕНЕ (Александър), роден в Ено през 1650 г.; особен поет, от когото открихме малобройни вдъхновени стихове. Човек, постарал се да издигне скъпоструващ бронзов Парнас, обсипан с релефни фигури на всички поети и музиканти, които е познавал, поставя този Лене сред най-знаменитите люде. Единствените му очарователни стихове са писани за госпожа Мартел:

Един ден Аполон в забава с божества,

за Нептун водени от важната Атина,

съзрял бил сто жени с неземна красота —

от всяка по черта той взимал

и във Венера вложил всички без предел.

Да бе видял тогаз прекрасната Мартел,

би била хубостта единна!

Не се знае, че тези стихове са леко удължен превод на чудесните думи на Ариосто:

Non avea da torre altra, che costei;

Che tutte le belleze erano in lei.^[14]

(Песен XI, CT. LXXI)

Умрял през 1710 г.

ЛЕНЕ (Пиер), държавен съветник, роден в Дижон, свързан с великия Конде, оставил мемоари за гражданската война. Всички мемоари от онова време се изясняват и оправдават взаимно. Те хвърлят ясна светлина върху историческата истина. Спомените на Лене съдържат една забележителна подробност. Важна дама от Франш Комте била бременна в осми месец в Париж през 1664 г. Внезапно пристигнал мъжът й, отсъстващ от една година; изплашила се да не я убие; обърнала се към Лене, без да го познава. Той се свързал с посланика в Испания; двамата измислили да издействат писмо под печат, с което да вкарат съпруга в Бастилията, докато жената се оправи след раждането. Обърнали се към кралицата. Кралят се разсмял, съставил и подписал писмото лично; така спасил живота на жената и на детето; после поискал прошка от съпруга и му направил подарък.

ЛИОН (Жан ДЕ), роден в Понтоаз през 1615 г., доктор в Сорбоната. Особен човек, автор на множество полемични произведения. Опитал се да докаже, че празненствата по повод Богоявление са светотатствени и скоро ще дойде краят на света. Умрял през 1700 г.

ЛОН (Жак ДЬО), роден в Париж през 1655 г., от храма „Оратоар“. Неговата „Историческа библиотека на Франция“ е много издържана и много полезна, при все че има няколко грешки. Умрял през 1721 г.

ЛОНГВАЛ (Жак), роден през 1681 г., йезуит. Създал осем тома от „История на Галиканската църква“ като продължението било дело на абат Фонтьоне. Умрял през 1735 г.

ЛОНГРЮ (Луи дю Фур дьо), роден в Шарльовил през 1652 г., абат на Жар; освен древните езици знаел и всички европейски. За да се научи посредствено един език, са необходими няколкогодишни усилия; за да се говори чисто и красноречиво родният език, са необходими усилия през целия живот. Той познавал световната история; твърди се, че съставил по памет историческо и географско описание на някогашна и днешна Франция. Умрял към 1733 г.

ЛОНЕ (Франсоа дьо), роден в Анже през 1612 г., правник и литератор. Пръв преподавал френско право в Париж. Умрял през 1693 г.

ЛОНЖЬОПИЕР (Илер Бернар дьо Рьоклен, барон Дьо), роден в Бургундия през 1659 г. Владеел прекрасно гръцки, една рядка заслуга по негово време: от него имаме преводи в стихове на Анакреон, Сафо, Бион и Моск. Неговата трагедия „Медея“, макар и неравна и изпълнена с декламаторство, е по-добра от едноименната творба на Пиер Корней — ала „Медея“ на Корней е от неговия слаб период. Лонжьопиер създал доста други трагедии, следвайки гръцки поетични образци, на които подражавал, без да намесва любовта в строгите и ужасяващи сюжети; подражавал им обаче и по отношение изобилието на посредствени слова, и по проточеното действие, и по слабостта на интригата, а не им бил равностоен в красотата на изказа, която е основно предимство на поетите. Дал на театъра само „Медея“ и „Електра“^[15]. Умрял през 1721 г.

ЛОНОА (Жан дьо), роден в Нормандия през 1603 г., доктор по богословие, трудолюбив учен и безстрашен критик. Разкрил множество несъобразности, особено по отношение на съществуването на много светци. Известно е, че един свещеник от „Сент Йосташ“ казал: „Винаги му се кланям доземи, та да не ми отнеме моя свети Йосташ.“ Умрял през 1678 г.

ЛОРИЕР (Йозеб), роден в Париж през 1659 г., адвокат. Никой не се е задълбочавал толкова в областта на правото и на произхода на законите; той очертал плана на „Сборник на съдебните решения“, огромен труд, отбелязал властта на Луи XIV. Това е паметник на непостоянството у хората. Сборникът с присъди представлява история на променените мнения. Умрял през 1728 г.

ЛЬОБОСЮ (Рьоне), роден в Париж през 1631 г., редовен каноник на „Сент Жьонвиев“. Опитал се да съчетае Аристотел с Декарт; не знаел, че и двамата трябва да бъдат изоставени. Неговият „Трактат върху епическата поезия“ се ползва с добра слава, но от прочитането му няма да произлязат поети. Умрял през 1680 г.

ЛЬОБРЕН (Пиер), роден в Екс през 1661 г., от храма „Оратоар“. Критичната му книга за „Суеверното поведение“ е била търсена; той обаче е лекар, говорещ за твърде малко заболявания, и при това сам е болен. Умрял през 1729 г.

ЛЬОБЬОФ (абат), роден през 1687 г., един от най-просветените люде, що се отнася до подробностите на историята на Франция. Той би могъл да бъде служител на Колбер, ала идва на тоя свят прекалено късно. Умря през 1760 г.

ЛЬОВАСОР (Мишел), от „Оратоар“, забягва в Англия. Неговата „История на Луи XIV“ разхвърляна, тежка и язвителна, е търсена заради доста многото факти в нея; той обаче е отвратителен декламатор, със своята „История на Луи XIV“ непрестанно се опитва да отрече Луи XIV, напада и мъртъвците, и живите; греши за много малко факти, ала се смята, че всичките му преценки са погрешни. Умрял през 1718 г.

ЛЬОВЕЙЕ (Франсоа), роден в Париж през 1588 г. Възпитател на Негово Височество брата на Луи XTV, преподавал една година на краля; историограф на Франция, държавен съветник, виден и известен последовател на Пирон. Пиронизмът му не станал пречка да му се повери едно тъй важно обучение. Произведенията му са и научни, и разумни, но доста разхвърляни. Пръв се сражавал успешно с неподобаващото за нас мнение, че нашият морал струва повече от античния. Трактатът му „Добродетелта на езичниците“ е уважаван от мъдреците. Девизът му бил:

De las cosas mas seguras

La mas segura es dudar.^[16]

Девизът на Монтен пък е: Какво зная? Льовейе умрял през 1672 г.

ЛЬОГРАН (Жоашен), роден в Нормандия през 1653 г., ученик на отец Льокоент. Един от най-дълбоките хора в историята. Умрял през 1733 г.

ЛЬОЖАНДР (Луи), роден в Руан през 1659 г., е написал една „История на Франция“ За да стане тя както трябва, биха били необходими перото и свободното време на председателя Дьо Ту; и пак би било трудно първите векове да бъдат интересни. Умрял през 1733 г.

ЛЬОКИЕН (Мишел), роден през 1661 г., доминиканец, извънредно учен. Работил много по устройството на източните Църкви и на англиканската. Най-вече писал против Льокурейе относно правата на англиканските епископи: англичаните обаче не обръщат внимание на подобни диспути, както турците не разсъждават относно гръцката църква. Умрял през 1733 г.

ЛЬОКЛЕР (Жан), роден в Женева през 1657 г., но има корени в Бове. Не бил единственият учен от своето семейство, ала бил най-ученият. Неговата „Всеобща библиотека“, в която подражавал на „Литературна република“ на Бейл, е най-добрата му работа. Особено значима е заслугата му да се доближи до Бейл, с когото често се бил препирал. Писал е много повече от този велик човек, ала не е усвоил умението да се харесва и да поучава, което стои над науките. Умрял в Амстердам през 1736 г.

ЛЬОКОЕНТ (Шарл), роден в Троа през 1611 г., от храма „Оратоар“. Неговите „Духовни анали“ отпечатани в Лувъра по заповед на краля, са един полезен паметник. Умрял през 1681 г.

ЛЬОМОАН (Пиер), йезуит, роден през 1602 г. Станал смешен с „Приложна богопреданост“ ала успял да си създаде име със своята „Луизиада“. Имал невероятно въображение. Защо не е успял? Просто не е имал нито вкус, нито познания за гения на своя език, нито строги приятели. Умрял през 1671 г.

ЛЬОНЕН ДЬО ТИЛМОН (Себастиен), син на Жан Льонен, завеждащ прошенията, роден в Париж през 1637 г., възпитаник на Никол, един от най-учените писатели от „Пор Роаял“. Неговата „История на императорите“ и шестнайсетте тома на „История на духовенството“ са написани възможно най-правдиво, доколкото могат да бъдат компилация от стари историци; преди изобретяването на книгопечатането историята не е била подлагана на отрицания и не е била особено точна. Умрял през 1698 г.

ЛЬОСАЖ, роден през 1677 г. Романът му „Жил Блас“ си остава, тъй като е естествен; той е изцяло подражание на испанския роман, озаглавен La Vida del escudero don Marcos de Obrego. Умрял през 1747 г.

ДЬОТУРНЬО, роден през 1640 г. Неговият „Християнски годишник“ е бил доста търсен, макар и включен от Рим в списъка на забранените книги — а може би тъкмо защото е попаднал там. Умрял през 1686 г.

ЛЬОФЕВР (Ан), госпожа Дасие, родена като калвинистка в Сомюр през 1651 г., знаменита със своята ученост. Херцог Дьо Монтозие й поръчал да работи над поредицата от книги „Дофините“ за възпитанието на Негово Кралско Височество. Тя превежда Флор и добавя бележки на латински. Преводите й на Теренций и на Омир й осигуряват безсмъртие. Можем да я укоряваме единствено за прекомерното й възхищение към преведените от нея творби. Ла Мот я напада с устрем, а тя му отвръща с ерудиция. Умряла през 1720 г. в Лувъра.

ЛЬОФЕВР (Танги), роден в Кан през 1615 г., калвинист, преподавател в Сомюр, презрял представителите на своята секта и останал си сред тях повече философ, отколкото хугенот, като пишел на латински толкова добре, колкото е възможно за един мъртъв език, а съчинявал и стихове на гръцки, които едва ли са имали много читатели. Литературата му е задължена главно задето е просветил госпожа Дасие. Умрял през 1678 г.

МАБИЙОН (Жан); роден в Шампан през 1632 г., бенедиктинец. Когато бил натоварен да изложи съкровищата на „Сен Дьони“ помолил да го освободят от поста му, понеже „не обичал да смесва басни и истина“ Осъществил задълбочени изследвания. Колбер го използвал; за да издирва старинни грамоти. Умрял през 1707 г.

МАЙЕ (Беноа дьо); консул в Кайро. От него са запазени интересни писма от Египет, както и ръкописни произведения със смел философски оттенък. Произведението „Ейамьод“ е негово или най-малкото е създадено в съответствие с неговите идеи. Там откриваме мнението, че Земята е била изцяло покрита с вода, както смята и господин Дьо Бюфон, който принесе като потвърждение и нови доказателства — ала това е и дълго ще си остане само мнение. Дори е сигурно, че има големи пространства, из които няма останки от подводно битуване, както има и други, където има само отлагания от земни води. Умрял през 1738 г.

МАЛБРАНШ (Никола), роден в Париж през 1638 г.; от храма „Оратоар“; един от най-дълбокомислените хора, писали някога. Обладан от силно въображение, което печели повече поклонници от истината, той имал мнозина такива: по негово време те се именували дори малбраншисти. Възхитително доказва грешките на сетивата и на въображението, ала когато иска да вникне в природата на душите, затъва в бездна като всички други. Подобно на Декарт и той е велик човек, покрай когото научаваме немалко, а не е бил велик геометър като Декарт. Умрял през 1715 г.

МАЛВИЛ (Клод дьо), един от първите академици. Прочул се с едничкия си сонет „Красива в утринта“. Днес не би се заговорило за подобно произведение, но пък и добрите неща във всички жанрове тогава са били рядкост, а не е тъй днес. Умрял през 1647 г.

МАЛЗИЙО (Никола), роден в Париж през 1659 г. „Основи на геометрията за херцога на Бургундия“ представлява лекциите му за този принц. Извоюва си репутация с дълбоките си литературни познания. Госпожа херцогиня Дю Мен се погрижва добре за него. Умрял през 1727 г.

МАРКА (Пиер дьо), роден през 1594 г. Бил многодетен вдовец, приели го в Църквата и го назначили на архиепископското място в Париж. Неговата книга „За съгласието в империята и сред духовенството“ се цени. Умрял през 1662 г.

МАРОЛ (Мишел дьо), роден в Турен през 1600 г., син на прочутия Клод дьо Марол, капитан на швейцарските гвардейци, известен покрай запомнящото се сражение, което водил начело на армията на Анри IV срещу Мариво. Мишел, абат на Вильолоен, съставил шейсет и девет произведения, като множество представлявали преводи, твърде полезни за онова време. Умрял през 1681 г.

МАРСЕ (Сезар Шено ДЮ), роден в Марсилия през 1676 г. Никой не бил по-запознат от него с метафизиката на граматиката; никой не се е задълбочавал повече в основите на езиците. Неговата книга „Тропи“ неусетно става необходима, а всичко, което е писал за граматиката, си заслужава изучаването. В големия „Енциклопедичен речник“ много статии са негови и са крайно полезни. Той бил един от онези неизвестни философи, каквито има много в Париж, които имат трезва преценка за всичко, живеят в мир помежду си и сеят разум, без да са познати на великите хора, ала са извънредно опасни за всевъзможните шарлатани, които искат да владеят хорските мисли. Големият брой подобни мъдреци е следствие на духа на великия век. Умрял през 1756 г.

МАРСОЛИЕ (Жак), роден в Париж през 1647 г., редовен каноник на църквата „Сент Жьонвиев“ известен покрай доста добре написани истории. Умрял през 1724 г.

МАРТИНЯК (Етиен дьо), роден през 1628 г., първи осъществява поносим превод в проза на Вергилий, Хораций и пр. Съмнявам се те някога да бъдат добре преведени в стихове. Не би било достатъчно човек да притежава техния гений: различието в езиците представлява почти непреодолимо препятствие. Умрял през 1698 г.

МАСИЙОН, роден в Прованс през 1663 г., от храма „Оратоар“; епископ на Клермон; той е проповедникът, който е имал най-големи познания за света; по-цветист е от Бурдалу, по-приятен, по красноречието му разпознаваме придворния, академика, духовния човек; при това е умерен и толерантен философ. Умрял през 1742 г.

МАСКАРОН (Жюл), от Марсилия, роден през 1634 г., епископ на Тюл, после на Ажан. Отначало неговите надгробни слова се състезават с тези на Босюе; днес обаче те са само повод да се убедим какъв велик човек е бил Босюе. Умрял през 1703 г.

МЕЗРЕ (Франсоа), роден в Аржантан, в Нормандия през 1610 г. Неговата „История на Франция“ е отлично известна; другите му писания — не толкова. Изгубил пенсиите си, понеже казал неща, за които смятал, че са истина. Впрочем той бил повече храбър, отколкото точен, а стилът му е неравен. Фамилното му име било Йод; бил брат на отец Йод, основател на твърде разпрострялата се, но слабо известна конгрегация на йодистите. Умрял през 1683 г.

МЕМБУР (Луи), йезуит, роден през 1610 г. Някои негови разкази и досега се четат не без удоволствие. Отначало бил много известен, после — твърде пренебрегван. Любопитно е, че му се наложило да напусне йезуитския орден, понеже писал в подкрепа на френския клир. Умрял в абатство „Сен Виктор“ през 1686 г.

МЕНАЖ (Жил), роден през 1613 г. в Анже. Той доказва, че е по-лесно да се пишат стихове на италиански, отколкото на френски. Неговите италиански стихове се приемат добре дори в Италия, а нашият език дължи много на неговите изследвания. Бил учен в различни области. Неговият „Доклад относно речниците“ му попречва да влезе в Академията. Когато кардинал Мазарини се завърнал във Франция, той му посветил текст на латински, в който имало и следния стих:

Etputo tam wiles despicis ipse togas.^[17]

Парламентът, който първо бил обявил награда за главата на кардинала, а после го възхвалил, сметнал, че стихът се отнася до него и искал да накаже автора, обаче Менаж доказал на парламента, че toga е дворцова одежда. Умрял през 1692 г. Ламоноа допълнил и поправил Menagtana.

МЕНАР (Франсоа), председател в Орияк, роден в Тулуза към 1582 г. Можем да го причислим към предтечите на века на Луи XIV. Оставил е множество добри, чисто написани стихове. Бил един от авторите, които най-много се оплаквали от лошата съдба на талантите. Нямал представа, че успехът на едно добро произведение е единствената достойна за твореца награда, че ако владетелите и министрите пожелаят за своя чест да възнаградят тази своеобразна заслуга, по-почетно е тези благини да бъдат очаквани, без да бъдат искани, че ако един добър писател копнее за почести, трябва да си ги извоюва сам. Отлично известен е неговият превъзходен сонет за кардинал Дьо Ришельо, както и твърдият отговор на министъра: Нищо. Председателят Менар, най-сетне оттеглил се от служба в Орияк, написал тези стихове, които заслужават да бъдат известни не по-малко от неговия сонет:

Решавате съдбата на света;

речете ли: настъпват мир и буря.

Остана ми семейството в скръбта,

а Вий се смейте, че съм тъй затурен.

Ала нима е нищо да си сам

и да не влагаш вече сили, плам,

с надежда и боязън да не спиш ти?

Дано небето, що ме награди,

и Франция, и Вас да Ви щади,

и щастието ми тогава вижте!

След смъртта на кардинала той заявява в други стихове, че тиранинът е мъртъв, а на него пак не му е хубаво. Ако кардиналът бе проявил благоволение към него, въпросният министър би бил за него направо бог: станал тиранин, понеже не му дал нищо. Така човек се оказва в ролята на онези просяци, които наричат минувачите „господарю“ а ги проклинат, ако не получат милостиня. Стиховете на Менар били доста хубави. Би било хубаво и да бе изживял живота си, без да иска и без да мрънка. Епитафията, която е съчинил за себе си, се повтаря често от хората:

Надявах се и се оплаквах

от музи, късмет и величия,

без страх, копнеж, а с безразличие

смъртта си само тук очаквам.

Последните два стиха представляват превод на стария латински стих:

Summum nec metuas diem, nec optes.

(Марциал, кн. X, епиг. 47, ст.13)

Повечето хубави стихове с морално съдържание са преводи. Най-често не копнеем за смъртта и е рядкост да не се страхуваме от нея, ала величие би било изобщо да не се сещаме дали има величия на този свят. Умрял през 1646 г.

МЕНЕСТРИЕ (Клод Франсоа), роден през 1631 г., имал голям принос в науката за гербовете; емблемите и девизите. Умрял през 1705 г.

МЕНТЬОНОН (Франсоаз д’Обине Скарон, маркиза Дьо). Тя става автор подобно на госпожа Дьо Севине, тъй като след смъртта й публикуват нейните писма. Писмата и на двете са писани от дами с богата душевност, ала тя им дава различен отпечатък. Мадам Дьо Севине влага в своите сърдечен плам и въображение — те са по-весели, по-освободени. Писмата на госпожа Дьо Ментьонон издават задръжки, сякаш тя винаги е предвиждала, че един ден ще станат публично достояние. Пишейки до дъщеря си, госпожа Дьо Севине пише само за нея. И в едните, и в другите писма откриваме някои анекдоти. От писмата на госпожа Дьо Ментьонон виждаме, че тя се омъжва за Луи XIV, че влияе на държавните дела, но не ги ръководи; че не е напирала да бъде отменен Нантският едикт със съответните последствия, но и че не се е противопоставила на това; че е заела страната на молинистите, понеже така е постъпил Луи XIV и че впоследствие се е обвързала с тази фракция; че в края на живота си Луи XIV е носел реликви, както и множество други подробности. Само дето познанията, които могат да бъдат почерпани от този сборник, струват скъпо заради обема от ненужни писма в него — неприятност, характерна за всички сборници. Ако се печатаха единствено полезните неща, щеше да има сто пъти по-малко книги. Умряла в Сен Сир през 1719 г. Някой си Лабомел, бивш учител от Женева, отпечата „Мемоари на Ментьонон“, пълни с неверни неща.

МЕНЯН (Еманюел), роден в Тулуза през 1601 г., от ордена на свети Франсоа дьо Пол, изучил математиката без преподаватели; учител по математика в Рим, където оттогава винаги има френски преподавател по математика от неговия орден. Умрял в Тулуза през 1676 г.

МЕРИ (Жан), роден в Бери през 1645 г., един от хората, прославили хирургията. Оставил полезни бележки. Умрял през 1722 г.

МИМЬОР (маркиз Дьо), придворен, свързан с Негово Кралско Височество, сина на Луи XIV. Разполагаме с поетични откъси от него, които не са по-лоши от работите на Ракан или на Менар, ала понеже те се появяват във време, когато добрите работи са били редки, а маркиз Дьо Мимьор — във време, когато изкуството е вече съвършено, стиховете се прославили, а за него знаели единствено малцина. Неговата „Ода за Венера“, имитация на Хораций, съвсем не е недостойна за оригинала.

МОКРОА (Франсоа дьо), роден в Ноайон през 1619 г., историк, поет и литератор. Някои негови стихове остават, например тези, писани, когато бил над осемдесетте:

Всеки ден е за мен небесна благодат;

нека днес да приемем дара неповикан:

той добър е не само, за който е млад,

а дареното утре не е дар за никой.

Умрял през 1708 г.

МОЛИЕР (Жан Батист), роден през 1620 г., най-добрият комедиен поет на всички нации. Заради тази статия попрехвърлихме античните комедийни поети. Трябва да се признае, че ако сравняваме майсторството и подредеността на нашия театър с безразборните сцени на древните, със слабите им интриги, с грубия похват актьорите да поясняват в хладни и неправдоподобни монолози какво са сторили и какво възнамеряват да правят — твърдя, следва да признаем, че Молиер е извлякъл комедията от хаоса, както Корней трагедията, а французите в това отношение превъзхождат всички народи на света. Впрочем Молиер има и друг вид заслуга, каквато нямат Корней, Расин, Боало и Лафонтен. Той е бил философ — едновременно в теорията и в практиката. Тъкмо на философа архиепископът на Париж Арле, тъй осъждан за неблагонравието си, отказва суетната почест на погребението: наложило се кралят да притисне прелата, та Молиер да бъде погребан тайно в гробището до малкия параклис „Сен Жозеф“ в предградието Монмартър. Умрял през 1673 г. В някои нови речници ужасно се стараят да обругаят стиховете на Молиер, възхвалявайки неговата проза, в съответствие с тезата на Фенелон, архиепископа на Камбре, който действително сякаш отдава предпочитание на прозата на великия комедиограф и си има свои основания да цени поетичната проза; Боало обаче не е смятал така. Редно е да признаем, че като се изключат някои небрежности, поносими за комедиите, Молиер прелива от великолепни стихове, които лесно остават в паметта. „Мизантроп“ „Училище за жени“ „Тартюф“ са написани като „Сатири“ на Боало. „Амфитрион“ е същински сборник от епиграми и мадригали, написани с непостижимо до днес изкуство. Добрата поезия е за добрата проза това, което е танцът спрямо обикновена благородна походка, това, което е музиката спрямо обичайния изказ, това, което представляват багрите на една картина спрямо рисунката с молив. Тъкмо затова гърците и римляните никога не са имали комедии в проза.

МОНГО (абат). Най-добрият превод на писмата на Цицерон е негов. Обогатен е с разумни и полезни бележки. Абатът бил възпитател на сина на херцога на Орлеан, регент на кралството, и умрял, както се твърди, от мъка, задето не могъл да се уреди покрай своя ученик подобно на абат Дюбоа. Явно не му е било известно, че късметът е въпрос на характер, а не толкова на ум. Роден през 1674 г., умрял през 1746 г.

МОНПАНСИЕ (Ан Мари Луиз д’Орлеан), известна под името Нейно Височество, дъщеря на Гастон д’Орлеан, родена в Париж през 1627 г. Нейните „Мемоари“ са по-скоро дело на жена, заета със самата себе си, отколкото на принцеса, станала свидетел на велики събития; някои неща в тях обаче са твърде любопитни; разполагаме също и с няколко нейни малки романа, които никой не чете. В своите писани творби властниците са като другите хора. Ако Александър и Семирамида бяха написали скучни произведения, те щяха да бъдат отхвърлени. По-лесно е да се наберат придворни, отколкото читатели. Умряла през 1693 г.

МОНТЕСКЬО (Шарл), председател на парламента в Бордо, роден през 1689 г., на трийсет и две години създал „Персийски писма“, шеговита творба, пълна с щрихи, издаващи един дух, по-зрял от самата книга. Това е имитация на „Сиамецът“ на Дюфрени и на „Турският шпионин“, ала имитацията показва как би трябвало да бъдат написани оригиналите. Обикновено подобни произведения са успешни заради чуждестранния привкус; удачно е в устата на един азиатец да се вложи сатира за нашата страна, която би била приета по-зле от устата на сънародник: така обичайните сами по себе си неща добиват необичаен облик. Гениалността на „Персийски писма“ разтваря пред председателя Дьо Монтескьо вратите на Френската академия, при все че отношението към нея в книгата е твърде критично; същевременно свободното му слово спрямо правителството и религиозните злоупотреби му навлича гнева на кардинал Дьо Фльори. Той извънредно умело приобщава към своите намерения министъра; само за няколко дни подготвя ново издание на книгата си, в което било съкратено или смекчено всичко, което би подразнило кардинал или министър. Господин Дьо Монтескьо отнесъл лично произведението си на кардинала, който не четял изобщо, ала прочел една част. Това доверчиво поведение, подкрепено от настойчивостта на няколко важни лица, успокоило кардинала и Монтескьо влязъл в Академията. После той написал трактата „Величието и упадъкът на римляните“, една овехтяла тема, която обновил с тънки разсъждения и ярки описания: това е политическа история на римската империя. Накрая се появил и „Духът на законите“. Тази книга била сметната за по-смислена от трудовете на Гроциус и на Пуфендорф. Човек трябва да се насили, за да чете тези автори, докато човек чете „Духът на законите“ и за удоволствие, и за да просвети ума си. Книгата е написана също тъй свободно, както и „Персийски писма“; свободата способства доста за нейния успех: тя му спечелва неприятели, които увеличават неговата репутация поради омразата, която вдъхвали към себе си: става дума за лицата, намърдали се в безвестните фракционерски духовни препирни, които смятат мнението си за свещено, а онези, които го презират, за богоборци. Те се развихрили срещу председателя Дьо Монтескьо: заставили Сорбоната да разгледа книгата, обаче неприкритото презрение, което пораждали, възпряло Сорбоната. Основната заслуга на „Духът на законите“ е любовта към законността, която лъха от произведението; самата любов към законността пък се основава върху любовта към човешкия род. Най-странното е, че възхвалата на английското управление най-много се харесва във Франция. Живата, остра ирония срещу инквизицията очаровала всички, освен инквизиторите; разсъжденията, почти винаги дълбоки, се основавали върху примери, взети от историята на всички нации. Вярно, отправяни са упреци, че твърде често се срещат примери от малки, диви племенни нации, почти неизвестни, според доста съмнителни наблюдения на пътешественици. Той не цитира винаги много точно; например вменява на автора на „Политическо завещание“ приписвано на кардинал Дьо Ришельо, думите: „ако измежду народа се намери някой нещастен честен човек, не бива да бъде използван.“ В „Политическо завещание“ на цитираното място се казва само, че има по-голям смисъл да се използват богати и добре възпитани хора, понеже са по-малко подкупни. Монтескьо греши и за други цитати дотам, щото твърди, че Франсоа I (който не е бил роден, когато Христофор Колумб открива Америка) бил отхвърлил предложенията на Христофор Колумб. Постоянната липса на методичност в това произведение, особената приумица да се оставят някои глави само с по три-четири реда, при което редовете представляват просто шеги, отблъсват доста читатели; има мнения, че твърде често се срещат само проблясъци там, където би следвало да стоят разгърнати разсъждения; авторът е бил укоряван и понеже често представя съмнителни идеи за сигурни — ала и да не просвещава винаги своя читател, той винаги го кара да мисли; това е едно голямо достойнство. Живите, изобретателни изрази, в които съзираме въображението на сънародника му Монтен, особено допринасят за голямата слава на „Духът на законите“; същите неща, изречени от учен човек, та бил той и по-учен от него, нямаше да бъдат прочетени. И изобщо надали има произведения, в които да се срещат повече мъдрост, дълбоки идеи и смели обобщения, от които да се черпят толкова знания — независимо дали подкрепяме мнението му, или го опровергаваме. Този текст трябва да бъде признат за една от оригиналните книги, прославили века на Луи XIV, без да имат предвестници в античността. Умрял през 1755 г., както и живял — като философ.

МОНТРЬОЙ (Матийо дьо), роден в Париж през 1621 г., един от тези приятни, леки автори, каквито векът на Луи XIV произвежда доста и които неизменно успяват, макар и посредствени. Има малко истински гении, но духът на времето и подражанието създават много приятни автори. Умрял в Екс през 1692 г.

МОНФОКОН (Бернар дьо), роден през 1655 г., бенедиктинец, един от най-учените хора в сферата на античността в Европа. Умрял през 1741 г.

МОРЕН (Жан), роден в Блоа през 1591 г., учен, най-добър в източните езици и в критиката. Умрял в „Оратоар“ през 1659 г.

МОРЕН (Мишел Жан Батист), роден в Божоле през 1583 г., лекар, математик и — поради тогавашните предразсъдъци — астролог. Той съставя хороскопа на Луи XIV. Въпреки всичкото шарлатанство бил учен. Предложил да се използват наблюденията на курса на луната при определяне на морските географски дължини; методът обаче изисквал таблици на движенията на тази планета със степен на точност, която била постигната едва при общия труд на най-видните геометри на този век. Вж. статията КАСИНИ. Умрял през 1659 г.

МОРЕН (Симон), роден в Нормандия през 1620 г. Споменаваме го тук само за да оплачем печалното му полудяване, както и безумието на Сен Сорлен Демаре, неговия обвинител. Сен Сорлен е бил фанатик, нападнал друг такъв. Морен, който е заслужавал само да го приберат в „Птит мезон“, бил изгорен жив през 1663 г., преди философията да е напреднала дотам, че учените да не стават догматици, а съдиите да не бъдат толкова жестоки.

МОРЕРИ (Луи), роден в Прованс през 1643 г. Кой би очаквал, че авторът на „Земя на любов“, преводачът на „Родригес“ ще се захване в младостта си с първия появявал се някога фактологически речник. Огромният труд му струва живота. Произведението, поправено и силно допълнено, все тъй носи неговото име, а вече не е негово. То е новостроен град върху плана на стария. Твърде много подозрителни родословия развалят полезната книга. Умрял през 1680 г. Някои от приложенията бъкат от грешки.

МОТВИЛ (Франсоаз Берто дьо), родена през 1615 г. в Нормандия. Тази дама е написала „Мемоари“ в които разказва главно за кралица Ан, майка на Луи XIV. В тях има множество дребни факти, звучат извънредно искрено. Умряла през 1689 г.

НИВЕЛ ДЬО ЛАШОСЕ. Написва няколко комедии в нов дух, трогателни, които имат успех. Истината е, че не му достига комедиен гений, за да създава комедии. Доста хора с вкус не могат да търпят комедии, в които липсват действително шеговити моменти; въпреки това е достойнство да бъде досегнат и добре осветлен моралът, да се пишат сносни стихове с добър стил: тук са заслугите на този автор. Той се ражда по времето на Луи XIV. Укорявали са го, задето трагичното в неговите пиеси невинаги е интересно, задето комичното не е достатъчно ведро. Трудно е да се смесят двата метала. Ние смятаме, че Лашосе е един от най-изявените подир действителните гении. Умря към 1750 г.

НИКОЛ (Пиер), роден в Шартър през 1625 г., един от най-добрите писатели на „Пор Роаял“. Написаното от него против йезуитите не се чете много днес; неговите „Опити за морала“ са полезни за човешкия род и ще си останат. Особено главата за средствата, за да се поддържа мир в обществото, е шедьовър — нищо подобно не откриваме в античността; такъв мир обаче навярно е също тъй трудно достижим, както и мирът на абат Дьо Сен Пиер. Умрял през 1695 г.

НИСЕРОН (Жан Пиер), монах от ордена на свети Павел, роден в Париж през 1685 г., автор на „Мемоари за знаменити литератори“. Всички не са знаменити, но се изразява за всекиго почтително; не нарича сръчен майстор „велик човек“. Заслужил си е мястото сред полезните учени. Умрял през 1738 г.

НОДЕ (Габриел), роден в Париж през 1600 г., лекар, а най-вече и философ. Първоначално бил обвързан с кардинал Барберини в Рим, после с кардинал Дьо Ришельо, с кардинал Мазарини, сетне с кралица Кристина, като отишъл за известно време в нейния богат на мислители двор; накрая се оттеглил в Абвил и умрял там, оставайки свободен. От всичките му книги остава едва ли не единствено „Възхвала на великите хора, обвинени в магьосничество“. Би могла да се състави и по-дебела книга за великите хора, обвинени в безбожие подир Сократ.

… Populus man solos credit habendos

Esse deos quos ipse colit.^[18]

(Ювенал, сат. XV, ст. 37)

Умрял през 1653 г.

НОДО е известен само покрай своите „Фрагменти на Петроний“ за които твърди, че е открил в Белград през 1688 г. Допълненото от него на местата с пропуски не ми се струва на толкова лош латински, колкото твърдят неговите врагове. Действително има изрази, с които не си служат нито Цицерон, нито Вергилий; нито Хораций; истинският Петроний обаче е пълен с подобни изрази, които са били вече модерни покрай новите нрави и обичаи. Впрочем аз пиша тази статия относно Нодо главно за да изтъкна, че сатирата на Петроний съвсем не е тази, която, както се твърди, консулът Петроний изпраща на Нерон, преди да си пререже вените: Flagitia principis sub nominibus exoletorum feminarumque, etnovitate cujusque stupriperscripsit, atque obsignata misit Neroni.^[19] (Тацит, „Анали“, кн. XVI, гл. XIX) Твърдяло се е, че преподавателят Агамемнон е образ на Сенека; стилът на Сенека обаче е коренно различен от стила на Агамемнон, turgida oratio^[20]; Агамемнон е плосък колежански декламатор.

Осмеляват се да казват, че Трималхион е Нерон. Нима може един млад император, който все пак е имал и дух, и таланти, да фигурира като смешен стар финансист, поканил на вечеря още по-смешни паразити и брътвящ несвестни глупости подобно на буржоата благородник на Молиер?

Как мърлявата и тъпа Фортуната, която стои много по-долу от госпожа Журден, би могла да е съпруга или любовница на Нерон? Каква връзка с великолепния и сластен двор на един император биха могли да имат някакви невъзпитани колежанчета, препитаващи се с дребни кражби и посещаващи жалки и порочни вертепи? Кой разумен човек, четейки това неприлично произведение, няма да отсъди, че то е дело на разюздан човек, донейде духовит, ала с още неоформен вкус, който ту реди много приятни, ту много лоши стихове, който смесва долнопробни смешки с изискани шеги и сам е образец за упадъка във вкуса, от който се оплаква? Ключът към Петроний е подобен на ключа към „Характери“ на Лабрюйер — правен е наслуки.

НЬОВЕР (Филип, херцог Дьо). Оставил е поетични откъси с твърде особен вкус. Не бива да се позоваваме на пародийния сонет на Расин и Депрео:

Сред позлатен палат Нъовер завижда бледен

и стихове върти, що никой не призна.

Въртял е такива, които са се разбирали и харесвали, като например стиховете срещу Рансе, прочутия реформатор на трапистите, писал срещу архиепископ Фенелон:

Абатът тоз, що в святост беше потопен,

старееше си сам и скромен бе весден,

извит от болки и лежащ с не един кръст,

мълчеше допреди, но заговори с хъс.

Заяде се сега с един пресеят прелат,

от самотата си забълва грубо яд;

нескромен по сърце и с гняв необорим

решава вмиг онуй, що се решава в Рим.

Духът и талантите му са усъвършенствани от неговия внук. Умрял през 1707 г.

НЬОМУР (Мари дьо Лонгвил, херцогиня Дьо), родена през 1625 г. От нея са останали мемоари, в които се намират отделни факти от злощастните времена на Фрондата. Умряла през 1707 г.

ОБЕРИ (Антоан), роден през 1616 г. Разполагаме със съставени от него животописи на кардиналите Ришельо и Мазарини, посредствени сами по себе си, ала от тях човек може да почерпи познания. Той пръв разкрива подлостта на автора на „Политическо завещание на кардинал Дьо Ришельо“ Умрял през 1695 г.

ОБИНЯК (Франсоа д’), роден през 1604 г. Винаги сам си бил господар. Бил обвързан с кардинал Дьо Ришельо. Враг на Корней. „За театъра от опит“ не се чете особено; с трагедията си „Зиновия“ доказал, че между познанията и таланта няма връзка. Умрял през 1676 г.

ОЗАНАМ (Жак), евреин по произход, роден край Домб през 1640 г. Изучил геометрията без преподавател още на петнайсет години. Той пръв съставя математически речник. Неговите „Развлечения от математиката и физиката“ все тъй се продават, но това вече не е произведението на Озанам, както последните издания на речника на Морери не са негово дело. Умрял през 1717 г.

ОЗИЕ (Пиер Д’), роден в Марсилия през 1592 г., син на адвокат. Пръв внесъл ред в родословните проучвания и ги превърнал в наука. Луи XIII го направил обслужващ благородник, метр дотел и благороден камериер. Луи XIV му дал поста държавен съветник. Действително велики люде не са били облагодетелствани толкова; техният труд не е бил дотам необходим на човешката суета. Умрял през 1660 г.

ОЛИВЕ (Жозеф д’), абат, почетен съветник на сметната палата в Дол, член на Френската академия, роден в Сален през 1682 г.; известен като литератор покрай своята „История на Академията“, излязла, когато вече не се надявахме да се появи някоя, сравнима с историята на Пелисон. Дължим му най-изящните и най-верни преводи на философските творби на Цицерон, обогатени с уместни бележки. Всички произведения на Цицерон, отпечатани под неговите грижи и украсени с неговите бележки, представляват прекрасен паметник, доказващ, че прочитът на древните не е загърбен през този век. Той говори своя език със същата чистота, с която Цицерон се е изразявал на своя, и оказва на френската граматика услуга с тънките си и точни наблюдения. На него дължим издаването на книгата „За слабостта на човешкия разум“, съчинена от Юе, епископ на Авранш, когато подир продължителен опит най-сетне се откъсва от абсурдните школски дреболийки и от хаоса на изследванията относно варварските векове. Йезуитите, автори на „Журнал дьо Треву“, беснеят против абат Оливе и разправят, че творбата не е дело на епископ Юе под претекста, че не подобавало бивш прелат на Нормандия да признава доколко смехотворна е схоластиката и как легендите напомнят за рицарските поеми за четиримата синове на Еймон — като че ли заради общественото възпитание би било редно един нормандски епископ да е глупак. Горе-долу по същия начин те изкарват, че мемоарите на кардинал Дьо Рец не са дело на този кардинал. Абат Оливе им отговаря, като най-ясният отговор е да покаже на Академията произведението на бившия епископ на Авранш със собственоръчния почерк на автора. Неговата възраст и достойнства нека ни послужат за извинение, задето го поставихме, както и председателя Ено, в един списък, в който по правило следва да става дума само за мъртвите. (Умрял след отпечатването на тази статия, през 1763 г.).

ОПИТАЛ (Франсоа, маркиз Дьо А’), роден през 1661 г., пръв пише във Франция за пресмятанията на Нютон, които нарича безкрайно мънички тогава това било чудо. Умрял през 1704 г.

ОРЛЕАН (Жозеф д’), йезуит, първият, избрал за своя единствена тема от историята революциите. Английските са описани красноречиво, ала след царуването на Хенри VIII сладкодумието му надделява над точността. Умрял през 1698 г.

ПАВИЙОН (Етиен), роден в Париж през 1632 г., прокурор към парламента в Мец, известен заради няколко естествено написани стихотворения. Умрял през 1705 г.

ПАЖИ (Антоан), от Прованс, роден през 1624 г., францисканец. Внесъл поправки у Бароний и получил пенсия от клира за своя труд. Умрял през 1699 г.

ПАПЕН (Исаак), роден в Блоа през 1657 г., калвинист. Загърбил своята религия и писал срещу нея. Умрял през 1709 г.

ПАРАН (Антоан), роден в Париж през 1665 г., добър математик. И той е от хората, изучили геометрията без преподаватели. Най-забележителното при него е, че живял дълго в Париж свободен и щастлив с по-малко от двеста ливри рента. Умрял през 1716 г.

ПАРДИ (Иняс Гастон), йезуит, роден в По през 1636 г., известен покрай своите „Основи на геометрията“ и със своята книга „Душите на животните“ Да твърдим, подобно на Декарт, че животните са просто безчувствени машини, при все че имат сетива, означава да опровергаваме опита и да оскърбяваме природата. Да заявяваме, че са движени от чисти помисли, означава да заемаме позиция без доказателства. Да признаваме, че животните имат сетива и памет, без да знаем как точно става това, би било да говорим като мъдреца, който знае, че невежеството е по-добро от погрешните схващания: та кое е делото на природата, чиито първи принципи познаваме? Умрял през 1673 г.

ПАСКАЛ (Блез), син на първия интендант, служил в Руан, роден през 1623 г., преждевременно развит гений. Пожелал да си служи с възможностите на този гений, както кралете използват могъществото си; смятал, че може всички да покори и да принизи със сила. Онова, което най-силно възмущава някои читатели на неговите „Мисли“, е деспотичният и пренебрежителен тон на началото. Би било добре да бе започнал, заемайки правилна позиция. Иначе езикът и красноречието му дължат много. Враговете на Паскал и на Арно изискват премахването на хвалбите за тях в книгата „Знаменити личности“ на Перо. За това е цитиран пасажът от Тацит („Анали“ кн. III, гл. LXXVI): Praefilgebant Cassius atque Brutus eo ipso quod effigies eorum non visebantur.^[21] Умрял през 1662 г.

ПАТЕН (Ги), роден в Удан през 1601 г., лекар, по-известен със злостните си писма, отколкото в медицината. Сборникът му с писма бил четен жадно, понеже съдържа разкази и анекдоти, каквито допадат на всички, както и сатири, които се харесват още повече. В негово лице виждаме ясно как съвременните автори, които набързо описват новините в даден ден, са неверни източници за историята. Тези разкази често биват неверни или изопачени от хитруване; впрочем множеството дребни факти са ценни само за дребните души. Умрял през 1672 г.

ПАТЕН (Шарл), роден в Париж през 1633 г., син на Ги Патен. Произведенията му са четени от учените, а писмата на баща му — от ленивците. Шарл Патен бил извънредно учен спрямо античността, напуснал Франция и умрял като професор по медицина в Падуа през 1693 г.

ПАТРЮ (Оливие), роден в Париж през 1604 г., първи въвел чист език в юридическите прения. При последното си заболяване получил помощ от Луи XIV, понеже му били казали, че Патрю не е богат. Умрял през 1681 г.

ПЕЗРОН (Пол), от ордена на Сито, роден в Бретан през 1639 г. Учен относно античността, работил върху произхода на келтския език. Умрял през 1706 г.

ПЕЛИСОН ФОНТАНИЕ (Пол), роден калвинист в Безие през 1624 г., всъщност посредствен поет, но много учен и красноречив човек. Чиновник и доверено лице на оберинтенданта Фуке; затворен в Бастилията през 1661 г. Останал там четири години и половина, понеже бил верен на своя покровител. Прекарал останалата част от живота си в изливане на хвалебствия за краля, който му отнел свободата: такива неща се случват само при монархиите. Повече придворен, отколкото философ, променил своята религия и преуспял. Сметководител, началник по прошенията, абат — бил натоварен да използва една трета от доходите на интендантствата, за да откъсне хугенотите от тяхната религия, след като сам се бил отрекъл от нея. Неговата „История на Академията“ пожънала голям успех. От него са останали доста произведения, „Молитви по време на литургия“, сборник „Галантни творби“, „Трактат за причастието“ множество любовни стихове до Олемп. Олемп била госпожица Де Вийо, за която се твърдяло, че се е омъжила за известния Босюе, преди той да стане член на Църквата; ала най-достойните работи на Пелисон са отличните речи на господин Фуке и неговата „История на кампанията за Франш Комте“. Протестантите твърдят, че умрял с безразличие; католиците поддържат обратната теза; всички единодушно признават, че е умрял непричестен. Умрял през 1693 г.

ПЕРО (Клод), роден в Париж през 1613 г. Бил лекар, ала упражнявал медицината само за своите приятели. Без учител придобил умения във всички области, сродни на чертаенето и механиката. Станал добър физик и голям архитект, подпомагал изкуствата под закрилата на Колбер и имал добра слава въпреки Боало. Публикувал множество трудове върху сравнителната анатомия, в сборниците на Академията на науките, както и едно великолепно издание на Витрувий. Преводът и украсилите го рисунки също са негово дело. Умрял през 1688 г.

ПЕРО (Шарл), роден през 1633 г., брат на Клод, главен контрольор по строителството при Колбер, придал форма на академиите по живопис, скулптура и архитектура; бил полезен на литераторите, които го търсели, докато бил жив покровителят му, а после го изоставили. Укорявали са го, че откривал прекалено много грешки при по-старите автори; голямата му грешка е, че ги е критикувал несръчно и си създава неприятели от хората, които е можел да противопостави на старите. Този спор е бил и си остава фракционерски, както е било и по времето на Хораций. Колко хора в Италия не могат да четат Омир без отвращение, четат всекидневно Ариосто и Тасо с възторг, ала наричат Омир несравним и досега! Умрял през 1703 г. Бележка: В „Литературни анекдоти“, статия II, том II, стр. 27, е казано, че Адисън подарил неговите творби на Депрео, а той му отвърнал, че никога не би писал против Перо, ако бе видял отличните творби на един модерен автор. Как може да се печатат такива лъжи? Боало не е знаел думица английски; тогава никой французин не е изучавал този език. Чак към 1730 г. донякъде започват да се оправят с него. Пък и дори Адисън, който се е подиграл на Боало, да му е бил познат, защо Боало да не пише против Перо и в полза на „старите“, които Адисън хвали във всичките си произведения? Нека за пореден път да не обръщаме внимание на разните хапливости, на анекдотчетата. Сигурен начин да се ръсят глупости е наслуки да се повтаря нещо дочуто.

ПЕТИ ДЬО ЛАКРОА (Франсоа), един от хората, поощрени и възнаграждавани за заслуги от Колбер. Луи XIV го изпраща в Турция и в Персия шестнайсетгодишен, за да научи източните езици. Кой би повярвал, че той е съставил частичен животопис на Луи XIV на арабски и книгата се цени в Ориента? Разполагаме с неговата „История на Чингис хан и на Тамерлан“ почерпена от древни арабски автори, както и с множество полезни книги; неговият превод на „Хиляда и един дни“ обаче вече изобщо не се чете:

Човек за правдата е хладен,

а за лъжата той гори.

Лафонтен, IX, 6

Умрял през 1713 г.

ПЕТО (Дьони), роден в Орлеан през 1583 г. Реформира хронологията. От него имаме седемдесет произведения. Умрял през 1652 г.

ПЛАСЕТ (Жан), от Беарн, роден през 1639 г., протестант, преподобен в Копенхаген и в Холандия; уважаван заради разнообразните си произведения. Умрял в Утрехт през 1718 г.

ПОЛИНЯК (Мелшиор дьо), кардинал, роден в Пюи ан Веле през 1662 г.; добър поет на латински, доколкото човек може да бъде такъв на един мъртъв език, много красноречив на своя. Той е един от хората, доказали, че е по-лесно да се пишат стихове на латински, отколкото на френски. Може само да се съжалява, че критикувайки Лукреций, критикува и Нютон. Умрял през 1741 г.

ПОНТИ (Дьо). Мемоарите му са били толкова популярни, щото е нужно да се каже, че този човек, свършил чудесна работа в служба на краля, е единственият, който говори за това. Прочее, мемоарите му не са негово дело, а на Дюфосе, писател от „Пор Роаял“ Той се преструва, че героят носи името на негово имение в Дофине. В Дофине изобщо не е имало сеньорски род Дьо Понти. Дори можем да се усъмним дали Понти е съществувал^[22]. Според четиритомния „Преносим исторически речник“ мемоарите са истински. Въпреки това са пълни с измислици, както изтъква отец Д’Аврини в предговора към своите „Исторически мемоари“.

ПОРЕ (Шарл), роден в Нормандия през 1675 г., йезуит, един от малобройните преподаватели, придобили известност в светските среди, красноречив в стила на Сенека, поет, с богата душевност. Най-голямата му заслуга е, че накарал своите ученици да обичат литературата и добродетелта. Умрял през 1741 г.

ПЬОТИ (Пиер), роден в Париж през 1617 г., философ и учен. Писал само на латински. Умрял през 1687 г.

ПЮИ СЕГЮР (маршал Дьо). Оставил ни е „Изкуството на войната“, както Боало — „Поетическото изкуство“.

РАНСЕ (Жан Льобутилие дьо), роден през 1626 г., отначало превел Анакреон, а след това въвел плашещата реформа на обителта „Ла Трап“ през 1664 г. В качеството си на законодател не спазвал лично закона, принуждаващ всички, живеещи в тази гробница, да не знаят изобщо какво става по света. Писал красноречиво. Крайно непостоянен човек! Учредил и управлявал своята институция, отказал се от поста, а после пожелал да се върне на него. Умрял през 1700 г.

РАПЕН (Рьоне), роден в Тур през 1621 г., йезуит, известен покрай поемата си на латински „Градини“ както и с много други литературни творби. Умрял през 1687 г.

РАНЕН ДЬО ТОАРА (Пол), роден в Кастр през 1661 г.; бежанец в Англия, дълго време офицер. Англия доста време му дължи единствената добра история на кралството, като тя е и едничката безпристрастна в една страна, където се пише само от фракционерски съображения: тя дори била и единствена от този род в Европа, тъй като се доближавала до съвършенството, което се изисква от подобни произведения, докато най-сетне била публикувана и работата на известния Хюм, написал история в качеството си на философ. Умрял във Везел през 1725 г.

РАСИН (Жан), роден в Ла Ферте Милон през 1639 г., отгледан в „Пор Роаял“. Още носел свещеническа одежда, когато създал трагедията „Теаген“ и я представил на Молиер, както и „Братя-врагове“ за която сюжет му дал Молиер. В разрешителното писмо на „Андромаха“ го титулуват като настоятел на Епине. Луи XIV откроил изключителните му заслуги. Дал му титлата обикновен благородник, няколко пъти го взимал на излетите до Марли, при едно от боледуванията си го взел да спи при него в стаята му и го засипал с благодеяния. Въпреки това Расин умира от мъка или от страх, че го е ядосал. Не е бил философ, но е велик поет. Правда му се въздава твърде късно. Сент Еврьомон казва: „Бяхме трогнати от «Мариамна», от «Софонисбея», от «Алкионея», от «Андромаха» и от «Британик»“. По този начин редом с безсмъртни шедьоври се поставят лошата „Софонисбея“ на Корней, както и неприличните пиеси „Алкионея“ и „Мариамна“. Злато и кал се смесват приживе на творците, едва смъртта ги разделя. За отбелязване е, че когато Расин се допитва до Корней за своята трагедия „Александър“, Корней го съветва повече да не пише трагедии и му заявява, че нямал никакъв писателски талант за този жанр. Нека да не забравяме също как той пише против янсенистите, а после става янсенист. Умрял през 1699 г.

РАСИН (Луи), син на безсмъртния Жан Расин, поел по дирите на своя баща, ала по по-тясна пътека, не тъй озарена от музите. Долавял стихотворната техника също като баща си, ала му липсвали задушевност и изящество: впрочем не бил и изобретателен, нито имал нужното въображение. Янсенист като баща си, писал само янсенистки стихове. Някои от поемата „Милост“, както и от поемата „Религия“, са твърде красиви, ала второто произведение е твърде дидактично и монотонно, копирано от „Мисли“ на Паскал, но пък има хубави подробности, като например тези стихове от втора песен, в която той превежда Лукреций, за да го опровергае:

Душата, смъртни, що обгръща ревността,

е само огън, де се пали със страстта.

Когато сбор бразди в челото ви се врежат,

кога на старостта с тъга зове кроежът

и в тяло, свито от отминалите дни,

кръвта печален хлад кога се вледени,

премреженият взор съвсем се замъглява

и образ на света не може да предава,

снагата вече мъчно, слабо се крепи,

и ето че умът — той също вече спи.

Тук смъртната душа е факел, но без пламък,

мъждука в мрака тя, едвам присветва само.

Човеко, жалък си! Вървиш към своя гроб

по-хилав от дете, като безличен сноп.

И ето че смъртта събаря тази сграда,

един последен дъх и тя вече не страда;

душата път пое с въздушен полет лек,

сърцето е без кръв — и няма го човек.

В тази поема той възроптава против израза на лордовете Шафтсбъри и Болингброук „всичко е наред“ вдъхновил чудесните стихове на Поуп:

Е, да, при тез слова, на Темза откъм кея

абстрактен резоньор ще каже най-напред

и в англикански стил, че „всичко е наред“.

В качеството си на янсенист Расин смята, че всичко е зле отдавна; той обвинява Поуп в липса на религиозност. Поуп е син на папист: така наричат в Англия римокатолиците. Възпитаният в тази религия Поуп, който нерядко й се подиграва в своите „Послания“, така и не се отрича от нея, макар да е философ — или по-скоро защото е философ до такава степен, че според него промяната не си струва. Той много се засегна от обвиненията на Луи Расин. Рамзи се зае да ги сдобри. Той беше шотландец от клана Рамзи и затова носеше това име, както е прието в тази страна. Бе дошъл във Франция, след като преживял опита с презвитерианството, англиканската църква и квакерството, а се сближил със знаменития Фенелон, за когото състави впоследствие животопис. Той е автор на „Пътешествията на Кир“ много слаба имитация на „Телемах“. Измисли да напише на Луи Расин писмо под името Поуп, в което уж се оправдава. Бях живял цяла година с Поуп; знаех, че не умее да пише на френски, че изобщо не говори нашия език и едвам успява да попрочита нашите автори; това си беше известно в Англия. Предупредих Луи Расин, че писмото е от Рамзи, а не от Поуп. Искаше ми се да усети смешката в тази дребна измама: дори уведомих публиката в една статия за Поуп, която бе напечатана няколко пъти, докато Поуп бе още жив. Подир смъртта му обаче абат Ладвока отпечата фалшивото писмо на Рамзи и го вмени на Поуп в своя „Преносим исторически речник“ където е преписал много статии от първите издания на този списък на писателите от века на Луи XIV, вмъквайки обаче напълно неверни анекдоти. Справедливо е публиката да научи истината.

РЕЖИ (Силвен), роден в Аженоа през 1632 г. Философските му книги са изгубили значение подир направените големи открития. Умрял през 1707 г.

РЕЙНО (Шарл), от храма „Оратоар“ член на Академията на науките, роден през 1656 г., автор на „Доказателствен анализ“, публикуван през 1708 г. Бил наричан Евклид на висшата геометрия. Умрял през 1728 г.

РЕНИЕ ДЕМАРЕ (Серафен), роден в Париж през 1632 г. С големи заслуги към езика, автор на няколко стихотворения на френски и на италиански. Твърдял, че една от неговите италиански творби е от Петрарка. Не би могъл да изкара, че френските му стихове са от именит поет. Умрял през 1713 г.

РЕНЯР (Франсоа), роден в Париж през 1656 г. Би бил известен и единствено покрай своите пътувания. Той е първият французин, стигнал до Лапландия. Издълбал върху една скала следния стих:

Hic tandem stetimus, nobis ubi defuit orbis.^[23]

Бил пленен в морето край Прованс от корсари, станал роб в Алжир, откупили го, установил се във Франция на длъжността ковчежник и отговарящ за водите и горите, живял сластно и като философ. Роден бил с жив, весел и действително комедиен гений и комедията му „Комарджията“ била разглеждана наравно с творбите на Молиер. Човек трябва изобщо да не разбира от таланта и гения на авторите, за да си помисли, че е откраднал пиесата от Дюфрени. Посветил комедията „Двойници“ на Депрео; после писал против него, понеже Боало не му се отблагодарил. Този тъй весел мъж умрял от скръб на петдесет и две години. Твърди се дори, че сам е съкратил дните си. Умрял през 1710 г.

РИЕ (Андре ДЮ), обикновен благородник и камерхер на краля, дълго време служил в Константинопол и в Египет. Дължим му превод на „Алкоран“ и на „История на Персия“.

РИЕ (Пиер ДЮ), роден в Париж през 1605 г., секретар на краля, историограф на Франция, беден въпреки длъжностите си. Дал деветнайсет театрални пиеси и тринайсет превода, приети добре в свое време. Умрял през 1658 г.

РИШЕЛЬО (кардинал Дьо), роден в Париж през 1585 г. Луи XIV се ражда при неговото управление и следва да включим сред писателите на славния век основателя на Френската академия, който е и автор на доста произведения. При изгнанието си в Авиньон, след убийството на маршал Д’Анкър и на госпожа Галигаи, неговите покровители, той създава „Методика на спора“. От същия период са и „Защита на основите на католическата религия“, „Християнско възпитание“ и „Съвършеният християнин“. Със сигурност не е съчинил „Съвършеният християнин“ по времето, когато довежда до смъртно наказание маршал Дьо Марияк в собствения му дом в Рюел, и е бил в един апартамент с Марион Дьолорм, когато комисарите изричат продиктуваната от него смъртна присъда. Знае се също, че има много негови стихове в алегоричната трагикомедия под заглавие „Европа“ и в трагедията „Мирам“. Знае се, че давал на петима автори сюжетите за пиесите, представяни в „Пале Кардинал“, а е щял да стори по-добре да работи само с Корней, без изобщо да му дава сюжети. Най-доброто, построено от него, е дигата при Ла Рошел. Абат Ладвока, библиотекар на Сорбоната, твърди в своя „Исторически речник“ че кардинал Дьо Ришельо е автор на онова „Завещание“ около което се вдига толкова шум, при все че нищо не е доказано. Той смята, че дължи уважение към паметта на благодетеля на Сорбоната; всъщност е лоша услуга към нечия памет да се вменява съчиняването на книга, пълна с всевъзможни грешки и неточности. Ако за беда един министър би могъл да сътвори едно толкова лошо произведение, единственото заключение би било, че човек може да бъде велик, или по-скоро успешен министър, бидейки крайно несведущ по най-обичайни теми, при груби грешки и смехотворни проекти. Вярност към паметта на кардинал Дьо Ришельо е да се докаже, както и е станало, че той няма как да е автор на това „Завещание“, което без неговото име никога не би придобило стойност. Макар и библиотекар в Сорбоната, абат Ладвока бърка, казвайки, че във въпросната библиотека бил намерен ръкопис на това творение, подписан собственоръчно от кардинала. Единственият ръкопис, приподписан по този начин, се пази в хранилището на министерство на външните работи; той е бил отнесен там чак през 1705 г. Подпис носи не „завещанието“ а кратък текст, съставен от абат Дьо Бурзеис, към който много по-късно е прибавено тъй нареченото завещание; дори бележките в полетата, писани собственоръчно от кардинала, доказват, че краткият текст не е негов; те обозначават пропуските на абат Дьо Бурзеис и онова, което следва да бъде преправено. Вж. „Отговор на господин Фонсьоман“. На кардинал Дьо Ришельо се вменява и една „История на майката и сина“; това е един твърде недостоверен разказ за неприятните разпри между Луи XIII и майка му. Тази мижава и нескопосна история вероятно е дело на Мезре. Ала при множеството книги, с които сме затрупани днес, какво значение има кой е автор на едно посредствено произведение? Умрял през 1642 г.

РИШЛЕ (Сезар Пиер), роден през 1631 г., първи съставил почти изцяло сатиричен речник — по-скоро опасен, отколкото полезен образец. Той е също първият автор на римни речници, тъжни произведения, от които личи колко малко благородни и богати рими съществуват в нашата поезия и които доказват изключителната трудност да се пишат добри стихове на нашия език. Умрял през 1698 г.

РОЛЕН (Шарл), роден в Париж през 1661 г., ректор на Университета, първият от тази среда, писал на френски чисто и благородно. Макар последните томове на неговата „История на древността“ съставени набързо, да не са равностойни на първите, това си остава най-добрата компилация, на който и да е език, понеже компилаторите рядко биват красноречиви, а Ролен е тъкмо такъв. Книгата му би спечелила много, ако авторът бе философ. Съществуват много истории на древността; в нито една от тях не се забелязва философският дух, който отличава невярното от истинското, невероятното от правдоподобното, който пренебрегва ненужното. Умрял през 1741 г.

РОО (Жак), роден в Амиен през 1620 г. Сбил и изложил ясно и методично философията на Декарт. Днес обаче тази философия, бъркаща почти във всичко, има единствено заслугата, че се е противопоставяла на древните грешки. Умрял през 1674 г.

РОТРУ (Жан), роден през 1609 г., основател на театъра. Първата сцена и част от четвърто действие на „Венцел“ са шедьоври. Корней го е наричал свой баща. Знаем до каква степен синът надминава бащата. „Венцел“ е създадена след „Сид“; подобно на „Сид“ е изцяло подражание на испанска пиеса. Умрял през 1650 г.

РУСО (Жан Батист), роден в Париж през 1669 г. Хубави стихове, огромни грехове и продължителни нещастия го правят много известен. Или трябва да му се вменят куплетите, заради които е изселен, които наподобяват други, за които е признал, че са негови, или да бъдат заклеймени двете съдебни институции, които отсъждат в негова вреда. Не че два трибунала, та дори и най-многобройни, не биха могли да причинят големи несправедливости при един преобладаващ фракционерски дух. Против Русо се била обявила една гневна и упорита фракция. Малко хора са ставали повод за такава омраза и са я усещали по-силно. Цялото общество се надига против него до изселването му, та дори и години подир това; в крайна сметка успехите на Ламот, неговия съперник, приемът, който му се оказвал, репутацията, която се приемала като узурпация, умението му да си извоюва определена власт в литературата, настройват против него всички литератори и те застават на страната на Русо, от когото вече не се боели. Почти цялата публика се обърнала към него. Ламот им се струвал прекадено щастлив, понеже бил богат и приет навсякъде. Те забравяли, че човекът е сляп и много болен. Съзирали в Русо един клет изгнаник, без да им хрумне, че е по-тъжно да си сляп и болен, отколкото да живееш във Виена и в Брюксел. Действително и двамата били много нещастни: единият по вина на природата, другият — заради пагубното премеждие, донесло му присъдата. И двамата служат за пример колко несправедливи са хората, как се променят техните преценки и колко безумно е да си даваме труд, за да ги спечелим на своя страна. Умрял в Брюксел през 1740 г. Русо рядко проявява ведрост, изящество, чувство и въображение в своите творби; отлично умее да поднесе непристойна епиграма или откъс в стихове. Неговите „Послания“ са писани с желязно перо, топнато в най-отвратителна жлъч. Той нарича госпожиците Луванкур, три твърде приятни сестри, три гадни вълчици; назовава държавния съветник Руйе заядлив, злобен и проклет простак, след като преди това го възхвалява в една посредствена ода. Неговите „Послания“ са замърсени от думи като пройдохи и шашкъни. Разбира се, редно е човек да прояви благородна гордост спрямо враговете си, ала тези лишени от закачливост, от приятност ругатни са в противоречие с гордостта на една душа.

Колкото до куплетите, заради които е изселен, вж. статиите ЛАМОТ и СОРЕН.

Тук ще се задоволим да отбележим как Русо признава, че пет от злощастните куплети са негови и така си навлича вината за останалите пред всички съдебни инстанции и пред почтените хора. Поведението му подир присъдата съвсем не е доказателство в негова полза; разполагаме с писмо от някой си Медин, от Брюксел, от 7 май 1737 г., в което се казва дословно: „Русо нямаше достъп до друга маса, освен до моята, нямаше друго убежище, освен моя дом; сто пъти ме целува и прегръща в деня, когато застави кредиторите ми да издействат да бъда арестуван.“ Нека добавим към това поклонническото посещение на Русо до „Нотр Дам дьо Ал“ и сами да преценим дали трябва да му се доверим в историята с куплетите.

РЬОНОДО (Йозеб), роден през 1646 г., много учен в областите на историята и на източните езици. Можем да му се сърдим, че попречил речникът на Бейл да бъде отпечатан във Франция. Умрял през 1720 г.

РЬОНОДО (Теофраст), лекар, учен в различни области, първи автор на френски вестници. Умрял през 1653 г.

РЮИНАР (Тиери), бенедиктинец, роден през 1657 г., работлив критик. Поддържал против Додуел мнението, че „в началните си времена Църквата е дала огромен брой мъченици“. Може би не е правел голяма разлика между мъченическите и обичайните смърти, между преследванията по религиозни причини и преследванията по политически. Тъй или иначе, бил сред учените хора в своето време. Бенедиктинците главно през този век правят най-задълбочени изследвания, както Мартен, за древните църковни ритуали. Тюилие и мнозина други изровиха изпод земята руините на средновековието. Това е все още нов жанр, откроил се единствено през века на Луи XIV, и единствено френските бенедиктинци са го развили. Умрял през 1709 г.

САВАРИ (Жак), роден през 1622 г., първи писал за търговията. Дълго бил търговец. Съветът се допитал до него относно наредбата от 1670 г. за всичко, свързано с търговията, и той написал почти всички подточки. „Търговски речник“, дело на самия него и на брат му Филемон, каноник при „Сен Мор“, се оказал нещо твърде полезно и съвсем ново; тези книги обаче са като интересите на владетелите, за петдесет години всичко се променя. Предметите, търговските връзки, печалбите, тънкостите днес не са същите, както по времето на Савари. Умрял през 1690 г.

САЛО (Дьони дьо), роден през 1626 г., съветник в парижкия парламент, основател на вестници. Бейл усъвършенства този жанр, опошлен впоследствие от някои вестници, публикувани до безкрай от алчни издатели и запълнени с неверни данни, нелепости и лъжи от непознати писатели. Така в крайна сметка се стигна до публична размяна на възхвали и отрицания, особено в периодичните издания; литературата ужасно западна от тези безобразия. Умрял през 1669 г.

САНДРА ДЬО КУРТИ, роден в Париж през 1644 г. Поместваме името му тук само за да предупредим французите, а най-вече чужденците, колко трябва да внимават с всевъзможните лъжливи текстове, отпечатани в Холандия. Курти е бил един от най-възмутителните автори в този жанр. Той наводнява Европа с измислици, наречени истории. Било е срамно един капитан от шампанския полк да отиде в Холандия да продава лъжи на издателите. Той и такива като него, писали всякакви пасквили срещу собственото си отечество, срещу добри благородници и владетели, които не желаят да отмъщават, срещу граждани, които не могат да го сторят, заслужават ненавистта на обществото. Той пише „Поведението на Франция след Неймехенския мир“ и „Отговор“ на тази книга; „Състоянието на Франция при Луи XIII и при Луи XIV“, „Що стори Марс при войните в Холандия“; „Любовни завоевания на великия Алкандр“; „Френски любовни интриги“; „Животопис на Тюрен“ „Животът на адмирал Колини“; „Мемоари“ на Рошфор, Д’Артанян, Монбрен, Вордак, маркиза Дю Френ; „Политическо завещание на Колбер“ и много други произведения, забавлявали и залъгвали невежите. Подражават му авторите на жалките брошури против Франция, „Събирач“, „Епилогист“ и куп други периодични простотии, вдъхновени от глада, диктувани от глупостта и лъжата, четени едва-едва от разни негодници. Умрял в Париж през 1712 г.

САНЛЕК (Луи), роден в Париж през 1650 г., редовен каноник, поет, написал някои хубави стихове. Характерно е за века на Луи XIV, че са многобройни посредствените поети, писали нелоши стихове тук-там. Повечето от тези стихове са продукт не на гения, а на своето време. Умрял през 1714 г.

САНСОН (Никола̀), роден в Абвил през 1600 г.; баща на географията преди Гийом дьо л’Ил. Умрял през 1667 г. Синовете му са продължители на неговите заслуги.

САНТЬОЙ (Жан Батист), роден в Париж през 1630 г. Минава за отличен поет на латински, ако човек може да бъде такъв, и не го бива за френски стихове. Химните му се пеят в църквите. Понеже не съм бил у Меценат между Хораций и Вергилий, нямам представа дали тези химни са толкова добри, колкото се твърди; дали например Orbis redemptor, nunc redemptis не е детинска игра на думи. Нямам доверие на модерните латински стихове. Умрял през 1697 г.

САРАЗЕН (Жан Франсоа), роден близо до Кан през 1605 г., писал приятно в проза и в стихове. Умрял през 1654 г.

САСИ ЛЬОМЕТР (Луи Исаак), роден през 1613 г., един от добрите писатели от „Пор Роаял“. Негово дело са „Библията от Роайомон“ и преводът на комедиите на Теренций. Умрял през 1684 г. Неговият брат Антоан Льометр се оттегля също като него в „Пор Роаял“. Преди това бил адвокат; смятали го за много красноречив човек; това престанало да бъде така, щом проявил суетата да поръча да отпечатат неговите пледоарии. Друг Саси, адвокат, член на Френската академия, ала от друго семейство, е направил уважаван превод на писмата на Плиний през 1701 г.

СЕВИНЕ (Мари дьо Рабютен), съпруга на маркиз Дьо Севине, родена през 1626 г. Нейните „Писма“ пълни с анекдоти, писани свободно и със стил, който обрисува и оживява всичко, представляват най-добрата критика към наперените писма, в които се цели остроумие, а още повече към онези, които не са истински и целят имитация на епистоларния стил, разкривайки фалшиви чувства и нереални приключения пред въображаеми получатели. Жалко е, че напълно й липсва вкус, че не съумява да отдаде почит на Расин, че сравнява надгробното слово за Тюрен, произнесено от Маскарон, с големия шедьовър на Флешие. Умряла през 1696 г.

СЕГРЕ (Жан), роден в Кан през 1625 г. Нейно Височество го нарича задушевен; всъщност бил с богата душевност и истински литератор. Бил принуден да напусне работата си при принцесата, тъй като се противопоставил на брака й с граф Дьо Лозен. Неговите „Еклоги“ и преводът му на Вергилий му спечелили уважение; днес обаче те вече не се четат. За отбелязване е, че се помнят стихове от „Фарсал“ на Бребьоф, а нито един — от „Енеида“ на Сегре. Иначе Боало хвали Сегре и отрича Бребьоф. Умрял през 1701 г.

СЕН ПАВЕН (Дьони Санген дьо). Бил сред хората със заслуги, които Депрео в своите „Сатири“ причислява към слабите писатели. Малкото неща, останали от него, минават за образци на изящен вкус. Личните му качества са оценени от тази епитафия, съчинена за него от Фийобе, отговорник по прошенията, един от най-възпитаните хора през този век:

Под този гроб е Сен Павен:

бъди за него наскърбен.

Ако приятел си, не бягай,

за двама ви си поплачи.

Не си? За тебе трий очи,

о, страннико, би ти прилягал.

Умрял през 1670 г.

СЕН ПИЕР (Кастел, абат Дьо), роден през 1658 г., благородник от Нормандия, разполагал с малко средства и известно време ги делил с известните Вариньон и Фонтенел. Писал много за политика. Най-добро определение като цяло за неговите работи е онова, което е казал за тях кардинал Дюбоа — мечти на един добър гражданин. Съвсем простичко разсъждавал в книгите си относно най-обикновени нравствени истини; също съвсем простичко почти винаги твърдял за невъзможни неща, че могат да бъдат осъществени. Безкрайно настоявал за вечен мир, за нещо като европейски парламент, наречен от него европейска диета. Подобен химеричен проект бил отчасти вменен на крал Анри IV; за да подкрепи своите идеи, абат Дьо Сен Пиер твърдял, че тази европейска диета е одобрена и описана от дофина, от херцога на Бургундия, че сред документите на принца били намерили план за нея. Позволил си тази измислица, за да наложи по-силно своя проект. Добросъвестно цитира писмото, с което кардинал Дьо Фльори отговорил на неговите предложения: „Господине, забравяте да уточните като първоначална стъпка да се изпрати група от преговарящи, за да дадат насока на сърцата и ума на владетелите.“ Все пак абат Дьо Сен Пиер бил твърде полезен. Той работил много за премахването във Франция на заробващия и произволен личен народен данък; само в това отношение писал и действал като държавник. Бива единодушно изключен от Френската академия, задето при регентството на херцог Д’Орлеан отдава доста силно в своята „Полисинодия“ предпочитание на установяването на съвети пред начина на управление на Луи XIV, покровител на Академията. Кардинал Дьо Полиняк подема акция за неговото изключване и успява. Странното е, че тъкмо тогава кардинал Дьо Полиняк заговорничи срещу регента, а принцът осигурява квартира в Пале Роаял на Сен Пиер и всичките му роднини работят там, и при все това не се надига срещу изключването. Абат Дьо Сен Пиер изобщо не се оплаква. Той продължава като философ да живее сред тези, които го изключват. Неговият колега Боайе, бивш епископ на Мирпоа, не допусна при смъртта му той да бъде възхвален в Академията според обичая. Суетните цветя, хвърлени върху гроба на един академик, не добавят нищо към репутацията му, нито към заслугите му: отказът обаче е оскърбление, стореното от абат Дьо Сен Пиер, почтеността и мекотата му заслужават по-друго отношение. Той умря през 1743 г. на осемдесет и шест години. Няколко дни преди смъртта му го запитах как гледа на този преход; той ми отговори: „Все едно излет сред природата.“

Най-чудноватото нещо в неговите произведения е представата за бъдещото отпадане на мохамеданството. Той уверява, че ще дойде време, когато разумът ще надделее у хората над суеверието. Казва тъй: хората ще разберат, че за да се харесаме на Бог, са нужни единствено търпение, учтивост и добронамереност. Казва също: не е възможно книга, в която има погрешни съждения, предадени като верни, абсурдни неща, противоречащи на здравия разум, възхвали за неправедни действия, да е дадена чрез откровение на съвършено същество. Той твърди, че до петстотин години всички умове, дори най-недодяланите, ще получат просветление спрямо тази книга; че самият велик мюфтия и кадиите ще осъзнаят как е в техен интерес да разсеят заблудите сред хората и как могат да бъдат по-полезни и по-уважавани, опростявайки религията. Този трактат е любопитен. В „Анали на Луи XIV“ той заявява, че държавата следва да изгради килии в „Птит Мезон“ за нетолерантните богослови и че би било подходящо подобни луди да бъдат изобразени в театъра.

Тук е мястото да изтъкнем, че авторът на „Векът на Луи XIV“ дава този списък на писатели и творчески умове, разцъфнали при Луи XIV, чак след като е прочел техните произведения и нерядко, след като е опознал самите тях, като е потърсил всякакви възможности да се осведоми относно този знаменит век, след като бива назначен за историограф на Франция. Той не би могъл да говори в този списък за „Политически анали“ на абат Дьо Сен Пиер относно Луи XIV, тъй като „Векът“ е отпечатан за първи път през 1752 г., а „Аналите“ на абат Дьо Сен Пиер излизат едва през 1758 г., бидейки отпечатани през 1757 г. Следва да признаем, че тези „Анали“ представляват безкрайна сатира против управлението на монарха, което заслужава по-голямо уважение; при това сатирата не е достатъчно добре написана, за да бъде простена нейната несправедливост. Семейството на абата, долавяйки колко опасни могат да бъдат последствията от подобно произведение, кара автора да не го прави публично достояние: то бива отпечатано едва подир смъртта му. Как тогава роденият в Кастр абат Сабатие, дал впоследствие списък на писателите в продължение на три века, би могъл да твърди, че авторът на „Векът на Луи XIV“ е почерпил зле изпълнената си идея от „Политически анали“, даващи поразителна картина на духовния прогрес в нашата нация?

Първо, няма как авторът на „Века“ да е заимствал от „Аналите“ на абат Дьо Сен Пиер, които не би могъл да познава и спрямо които отмъщава за паметта на Луи XIV, след като се запозна с тях. Второ, пълна лъжа е, че в своята книга абат Дьо Сен Пиер се е разпрострял относно прогреса на човешкия дух в нашата нация. Той казва едва няколко думи за това; когато пък говори за изящните изкуства, целта му е да ги принизи.

Ето какво говори на страница 155: „Живописта, скулптурата, музиката, поезията, комедията, архитектурата са доказателство за броя на ленивците, за вкуса им към леността, който води до хрантутенето и поддържането на други подобни ленивци, хора, които уж се водят приятни, но надали са полезни“ и т.н.

Със сигурност е рядкост да чуем от един академик, че изкуства, изискващи упорит труд, са занимание за ленивци.

Колкото до личността на Луи XIV, той иска да го принизи, също както и изкуствата, които кралят е закрилял. Можем единствено с възмущение да цитираме казаното от него на страница 265: „Луи си управляваше и спрямо съседите, и спрямо поданиците си, все едно бе приел за девиз реченото от един тиранин; «Нека ме мразят, но да се боят от мене.» Той жертваше всичко при възможността да си отмъсти и да покаже с радост на публиката колко е опасен; такива са тежненията на посредствените души, на всички деца, на всички обикновени хора.“

Най-сетне той на много места се отнася към Луи XIV като към едно голямо дете. А той, след като безусловно представлява застаряло дете, завършва книгата си с думите: Рай за благотворците; не се осмелява да каже: Рай за злоговорците.

Колкото до абат Сабатие, роден в Кастр и дошъл да сее в Париж клевети срещу малко пари, трудно е да се надяваме на рай за него. Да му го пожелаем дори е направо усилие.

СЕНСЕ, роден през 1643 г., първи камериер на Мария Тереза, поет с особено въображение. Неговата приказка „Каймак“ е изискано произведение, като се изключат някои места. Това е пример, който ни учи, че може да се разказва и по различен начин от Лафонтен. Нека отбележим, че тази творба, която му е най-добра, е единствената, която не е включена в неговия сборник. В неговите „Подвизи на Аполон“ също се разкриват особени и нови прелести. Умрял през 1737 г.

СЕНТ ЕВРЬОМОН (Шарл), роден в Нормандия през 1613 г. Сластните му разбирания, писма, писани до придворни във време, когато самата дума „двор“ била произнасяна натъртено от всички, посредствени стихове, наричани „стихове за пред обществото“, съставени сред знаменитости — всичко това заедно с богатия му дух съставило репутацията на неговите произведения. Някой си Де Мезо поръчва да ги отпечатат заедно с животопис на автора, съставляваща отделен дебел том; в този дебел том няма и четири интересни страници. Той е изпълнен със същите неща, каквито откриваме в творбите на Сент Еврьомон; това е печатна приумица, злоупотреба с издателския занаят. Посредством подобни хрумвания книгите станаха безкрайно много, без знанията да нарастват. Знаем за изгнанието му, познаваме философията и работите му. Когато на смъртния одър го запитали дали иска да се „помири“, той отговорил: „Ще ми се да се помиря с апетита.“ Погребан е в Уестминстър заедно с кралете и видните хора на Англия. Умрял през 1703 г.

СЕНТ МАРТ (Гоше дьо). В продължение на над сто години този род е дал доста учени. Първият Гоше дьо Сент Март бил Шарл, красноречив за своето време. Умрял през 1555 г.

Севол, племенник на Шарл, се отличил в литературата и в делата. Той превзел Поатие под водачеството на Анри IV. Умрял в Луден през 1623 г. и прочутият Юрбен Грандие произнесъл надгробно слово за него.

Синът му Абел дьо Сент Март имал вкус към литературата като баща си, умрял през 1652 г. Неговият син, кръстен Абел като него, тръгнал по неговия път. Умрял през 1706 г.

Севол и Луи дьо Сент Март, братя близнаци, синове на първия Севол, погребани и двамата в Париж в общ гроб край „Сен Севрен“ се откроявали с познанията си. Двамата написали Gallia Christiana. Севол умрял през 1652 г., Луи — през 1656 г.

Техният братовчед Дьони дьо Сент Март довършил делото им. Умрял в Париж през 1725 г.

Пиер Севол дьо Сент Март, по-голям брат на последния Севол, бил историограф на Франция. Умрял през 1690 г.

СЕНТ ОЛЕР (Франсоа Жозеф дьо Бопоал, маркиз Дьо). Изключителна особеност е, че най-хубавите му стихове са писани, когато е над деветдесетте. Поетическото изкуство му станало близко едва когато бил над шейсетте, както при маркиз Дьо Лафар. Сред първите стихове от него, които се знаят, откриваме и тези, приписвани на Лафар:

О, музо прелестна и лека,

по склона бял на Хеликон

дари на стария Анакреон

таз прелест, ласкава пътека,

що разтушава ведро всеки

дори при най-суров сезон,

та сред безброй цветя, разцъфнали с възторзи,

тук чар и смях не бива невъзнаграден,

а върху сивия перчем

полагаш чудните си рози и т.н.

Заради този текст той бил приет в Академията; Боало пък искал да го отхвърлят заради него. Той умря през 1742 г., на близо сто години, според някои — на сто и две. Веднъж на над деветдесет и пет годишна възраст вечерял с госпожа графиня Дю Мен: тя го нарекла Аполон и искала да й каже някаква тайна. Той отвърнал:

За тайна пита ме богиня

а има истина една:

ако съм Аполон, тя би била Тетида,

не само муза, и завършил би деня.

Не тъй старият Анакреон е писал и по-лоши неща. Ако гърците бяха имали писатели като нашите добри автори, щяха да са още по-суетни, а ние бихме им ръкопляскали днес с много по-голямо основание.

СЕРИЗИ (Жермен Абер дьо) живее през времето, когато е зората на добрия вкус и установяването на Френската академия. Неговото произведение „Как очите на Филис се обърнаха на звезди“ било хвалено като шедьовър, ала не било преиздавано, след като се появили добри автори. Умрял през 1655 г.

СЕРСО (Жан Антоан ДЮ), роден през 1670 г., йезуит. В стихотворенията му, писани на френски, които са незначителни, има простодушни и нелоши редове. Смесва изчистения език на своя век с езика на Маро, като задръства поезията с неприятна лекота, която съсипва езика в наши дни покрай остарелите думи и изрази. Умрял през 1730 г.

СИЛВА, роден в Бордо, много известен лекар в Париж, написал уважавана книга за кръвопусканията, самият той струвал много повече от книгата си. Бил един от онези лекари, които Молиер не би могъл и не би посмял да обрисува смешно. Умрял към 1746 г.

СИМОН (Ришар), роден през 1638 г.; от „Оратоар“; отличен критик. Неговата „История на произхода и напредъка на доходите на духовенството“ и „Критическа история на Стария Завет“ и пр. са четени от всички учени. Умрял в Диеп през 1712 г.

СИРМОН (Жак), йезуит, роден към 1559 г., един от най-учените и най-приятните хора на своето време. Почти не се знае, че е бил изповедник на Луи XIII, тъй като той не допуска да се говори за него, след като заема деликатния пост. Бил предпочетен от папата пред всички италиански учени, за да напише предговора към сборника на съборите. Многобройните му произведения били силно уважавани, но твърде малко четени. Умрял през 1651 г.

СИРМОН (Жан), племенник на предходния, историограф на Франция със заповед да бъде признат за държавен съветник, каквато обикновено съпътствала длъжността историограф. Едно от основните му произведения е „Животопис на кардинал Д’Амбоаз“, съчинена от него единствено за да бъде поставен този министър по-долу от неговия покровител кардинал Дьо Ришельо. Той бил един от първите академици. Умрял през 1649 г.

СКАРОН (Пол), син на съветник от горната камара, роден през 1610 г. Комедиите му са по-скоро буйни, отколкото смешни. „Преоблеченият Вергилий“ е направо шутовска. Неговият „Комичен роман“ е почти единственото му произведение, което хората с вкус все още харесват; той им допада обаче в качеството си на весела, забавна и посредствена творба. Точно както предсказва Боало, Луи XIV се оженва за неговата вдовица. Умрял през 1660 г.

СКЮДЕРИ (Жорж дьо), роден в Авр дьо Грас през 1601 г. Покровителстван от кардинал Дьо Ришельо, известно време съперничел на Корней. Името му е по-известно от произведенията му. Умрял през 1667 г.

СКЮДЕРИ (Мадлен дьо), сестра на Жорж, родена в Хавър през 1607 г., по-известна днес с някои приятни стихове, които остават след нея, отколкото с огромните романи „Клелия“ и „Кир“. Луи XIV й дал пенсия и я приел достойно. Тя получила първата награда за красноречие, учредена от Академията. Умряла през 1701 г.

След смъртта на Фенелон Луи XIV лично изгорил всички ръкописи, които херцогът на Бургундия бил запазил от своя наставник. Рамзи, ученик на известния архиепископ, ми написа следното: „Ако той бе живял в Англия, би разгърнал своя гений и бил дал воля без опасения на своите принципи, които си останаха непознати.“

СОВЬОР (Жозеф), роден в Ла Флеш през 1653 г. Научава без преподавател основите на геометрията. Той е един от първите, пресметнали възможностите и липсата на възможности в хазартните игри. Той казва, че всеки може да постигне в математиката колкото и всеки друг. Това е така за заелите се да се обучават, но не и за изобретателите. До седмата си година бил ням. Умрял през 1716 г.

СОМЕЗ (Клод дьо), роден в Бургундия през 1588 г., оттеглил се в Лайден, за да бъде свободен, човек с огромна ерудиция. Твърди се, че кардинал Дьо Ришельо му предложил пенсия от дванайсет хиляди франка, за да се завърне във Франция, при условие че пише хвалебствия за министъра, та дори негов животопис; Сомез обаче прекалено обичал свободата и мразел твърде силно онзи, когото приемал за най-голям неин враг, за да приеме подобно предложение. Кралят на Англия Чарлс II го наел да напише „Вик на кралската кръв срещу палачите на Чарлс I.“ Книгата не била на равнището на своя автор: Милтън, автор на една варварска, понякога възвишена поема за ябълката на Адам, образец за всички варварски поеми с теми от Стария Завет, отхвърлил Сомез, ала го отхвърлил, както кръвожаден звяр отхвърля дивак. И двете произведения, отвратително педантични, са напълно забравени. Имената на авторите им си остават. Умрял през 1653 г.

СОРБИЕР (Самюел), роден в Дофине през 1615 г., един от хората, носили титлата историограф на Франция. Приятел на папа Климент IX отпреди възшествието му, той получавал съвсем дребни знаци на щедрост от понтифекса и му писал: „Свети отче, изпращате маншети на човек, който няма риза.“ Досегнал се до различни науки. Умрял през 1670 г.

СОРЕН (Жак), роден в Ним през 1677 г. Бил смятан за най-добрия проповедник на реформираните църкви. Все пак го укоряват, както и всички негови събратя, за неговия „бежански“ стил. Той казва: „Трудно е за онези, които са жертвали родината си заради своята религия, да говорят чисто своя език“ и т.н. Иначе по негово време френският не се е развалил в Холандия, както е днес. Бейл не е имал бежански стил; единственият му недостатък е известна фамилиарност, достигаща до принизяване. Езиковите грешки на калвинистките пастори са се дължали на преповтарянето на неправилните изречения на първите реформатори; при това, понеже почти всички са възпитавани в Сомюр, Поату, Дофине или Лангьодок, запазват донякъде разваления провинциален говор. За Сорен в Хага било открито място за преподобен на благородниците. Бил учен и обичал удоволствията. Умрял през 1730 г.

СОРЕН (Жозеф), роден край Оранж през 1659 г., член на Академията на науките. Бил всестранен гений; от него обаче са останали само текстове в „Журнал де саван“ няколко математически съчинения и прословутият Factum против Русо. Злощастно известният процес вгорчил целия му живот и довел до безобразни обвинения срещу него. Русо намерил убежище в Швейцария, знаел, че неговият враг е бил пастор на реформистката църква в Берше, в областта Иверден, и насъбрал всякакви свидетелства против него. Редно е да знаем, че на Жозеф Сорен не му допаднало да бъде преподобен, бил отдаден на философията и математиката и предпочел пред селцето Берше своята родина Франция, Париж и Академията на науките. За да осъществи желанията си, му се наложило да се прехвърли към римската църква и той го сторил през 1690 г. Босюе, епископът на Мо, сметнал, че е покръстил един преподобен, а само спомогнал за добруването на един философ. Сорен се върнал подир много години в Швейцария, за да встъпи във владение на някои имоти на жена си, която също бил убедил да се раздели с реформистката вяра. Магистратите разпоредили да го арестуват като пастор отстъпник, който е направил и съпругата си отстъпница. Това се случило през 1712 г. след прословутия процес срещу Русо, а Русо тъкмо бил в Сольор. Тогава срещу Сорен били повдигнати направо дамгосващи го обвинения. Вменили му стари простъпки, за които едва ли не се полагала бесилка; после измъкнали в негов ущърб едно старо писмо, в което уж той лично изповядвал престъпленията си пред един пастор, негов приятел. Връх на безобразието било, че по най-жесток и долен начин отпечатали обвиненията и писмото в голям брой вестници, в приложенията към Бейл и Морери; това бил нов злокобен подход към очернянето на човек в Европа. Странно принизяване на литературата било един речник да бъде преобразен в съдебен протокол, като скандални обругавания мърсели произведения, създадени да бъдат сборници на познания — със сигурност това не съответствало на намеренията на първите автори на подобни архиви на литературата, впоследствие замърсени с безброй погрешни и отвратителни допълнения. Често писателското изкуство се превръща в противен занаят, при който неграмотни издатели заплащат на страница лъжи и повърхностни глупотевини на наемни драскачи, довели литературата до най-гадна професия. Поне да не поместваха в речници криминални обвинения, така се клевети без правно основание. Имах възможността да прегледам обвиненията срещу Жозеф Сорен; разговарях със сеньора на землището на Берше, където Сорен е бил пастор; обърнах се към всички роднини на сеньора на тази земя: той и близките му единодушно потвърдиха, че никога не са вижда ли писмото; вменено на Сорен; всички вкупом изразиха дълбокото си възмущение спрямо скандалната злоупотреба, извършена чрез приложенията към речниците на Бейл и на Морери; това справедливо възмущение трябва да изпитват в сърцата си всички почтени хора. Притежавам потвържденията на трима пастори, които признават, че никога не са виждали оригинала на предполагаемото писмо на Сорен, нито познават някого, който да го е виждал, нито пък са чували то да е било изпратено, до който и да е пастор от местността Во, и могат само да изразят неодобрение към използването на този документ.

Жозеф Сорен умря през 1737 г. като безстрашен философ, познаващ нищожността на всичко на този свят, изпълнен с дълбоко презрение към всички тия празни предразсъдъци, към всички тия крамоли, към неоснователните позиции, добавяни към товара на безбройните нещастия в човешкия живот.

Жозеф Сорен остави един син с истински заслуги, автор на трагедия, озаглавена „Спартак“, в която има щрихи, сравними с най-голямата сила на Корней.

СЬОНО (Жан Франсоа), роден през 1601 г., главен свещеник към „Оратоар“; като проповедник бил спрямо отец Бурдалу това, което е Ротру спрямо Корней — негов предшественик, рядко негов съперник. Смята се за един от първите, възстановили красноречието, а не за един от малобройните действително красноречиви хора. Умрял през 1672 г.

ТАЛМАН (Пол), роден в Париж през 1642 г. Макар да бил внук на богаташа Монторон и син на отговарящ за прошенията с двеста хиляди ливри рента днешни наши пари, се озовал почти бедняк. Колбер се погрижил за него, както и за други литератори. Той е в основата на историческия цикъл от медали, пуснати от краля. Умрял през 1712 г.

ТАЛМАН (Франсоа), роден в Ла Рошел през 1620 г., втори преводач на Плутарх. Умрял през 1693 г.

ТАЛОН (Омер), прокурор на парижкия парламент, оставил полезни мемоари, достойни за един добър магистрат и гражданин; красноречието му обаче още не е като в добрите времена. Умрял през 1652 г.

ТАРТЬОРОН, йезуит. Превел сатирите на Хораций, на Персий и на Ювенал, премахвайки непристойните грубости, с които е странно, че Ювенал, а още повече пък Хораций, са омърсили творбите си. В това отношение мислел за младите хора, за които смятал, че работел; преводите му обаче не са достатъчно буквални за тях; смисълът е предаден, ала не и думите поотделно. Умрял през 1720 г.

ТЕРАСОН (абат), роден през 1669 г., философ цял живот, включително в смъртта си. Има хубави моменти в неговия „Сет“. Преводът му на Диодор е полезен; „Изследване върху Омир“ се смята за безвкусно. Умрял през 1750 г.

ТИЕР (Жан Батист), роден в Шартр през 1641 г. Дължим му множество съчинения. Писал против признаването на манастира на корделиерите в Реймс: „На Бог и на свети Франциск, двама разпнати.“ Умрял през 1703 г.

ТОАНАР (Никола), роден в Орлеан през 1629 г. Твърди се, че участвал дейно в трактата на кардинал Норис „Сирийски епохи“. „Взаимовръзките между четиримата евангелисти“ е на гръцки и минава за любопитно произведение. Бил само учен, но задълбочен. Умрял през 1706 г.

ТОМАСЕН (Луи), от „Оратоар“ роден в Прованс през 1619 г., човек с дълбока ерудиция. Той пръв провел беседи за Отците, за съборите и за историята. В края на живота си забравил всичко, което знаел, и дори не помнел, че е писал. Умрял през 1695 г.

ТОРСИ (Жан Батист Колбер дьо), племенник на великия Колбер, министър при Луи XIV, оставил мемоари от Рисвикския до Утрехтския мир: те бяха отпечатани, докато се приключваше изданието на този „Опит върху века на Луи XIV“. Потвърждават всичко, което се твърди тук. Тези мемоари съдържат подробности, полезни единствено за онези, които искат да се просветят в дълбочина; написани са по-чисто от всички предходни мемоари; в тях се долавя вкусът на двора на Луи XIV. Най-ценни са обаче заради искреността на автора: единствено правдата и умереността са ръководили перото му. Умрял през 1746 г.

ТРИСТАН Отшелника, благородник от свитата на Гастон д’Орлеан, брата на Луи XIII. Бележитият и продължителен успех на неговата трагедия „Мариамна“ се дължал на тогавашното невежество. Нямало нищо по-добро; след като славата на тази пиеса се затвърдила, били потребни доста трагедии на Корней, за да бъде забравена. Има си все още народи, при които съвсем посредствени произведения минават за шедьоври, понеже не се намират гении, които да ги надминат. Общо взето не се знае, че Тристан написал в стихове Богородичната литургия, и не е чудно, че не се знае. Умрял през 1655 г.

Ето епитафията му, съчинена от самия него:

Бях куче край престол на превелик сеньор;

бях беден и такъв стремях се да изглеждам;

живях зле и мечтах си само за простор,

и край хазна умрях без капчица надежда.

ТУРЕЙ (Жак), роден в Тулуза през 1656 г., известен покрай своя превод на Демостен. Умрял през 1715 г.

ТУРНЬОФОР (Жозеф Питон дьо), роден в Прованс през 1656 г., най-големият ботаник на своето време. Бил изпратен от Луи XIV в Испания, в Англия, в Холандия, в Гърция и в Азия, за да усъвършенства естествознанието. Пренесъл обратно хиляда триста трийсет и шест нови видове растения и ни научил да разпознаваме нашите. Умрял през 1708 г.

ТЮРЕН. Този велик човек ни е оставил и мемоари, който намираме в неговия животопис, дело на Рамзи. Разполагаме с много мемоари на наши пълководци, ала те не са писали като Ксенофон и Цезар.

УЛИЕР (Антоанет дьо Лагард ДЕ). От всички френски дами, занимавали се с поезия, успява най-много, тъй като се помнят най-много нейни стихове. Жалко, че е автор на лошия сонет против възхитителната „Федра“ на Расин. Този сонет е добре приет от публиката само защото е сатиричен. Не е ли достатъчно, че жените са ревниви в любовта? Нима трябва и да бъдат литературни завистнички? Жена сатирик — това е едновременно Медуза и Сцила, две красавици, преобразени в чудовища. Умряла през 1694 г.

ФЕЛИБИЕН (Андре), роден в Шартр през 1619 г. Той е първият, назовал в надписите по парижкото кметство „Велики“ Луи XIV.

Чест му правят най-вече неговите „Беседи около живота на художниците“. Той е елегантен, дълбок, има отличен вкус; само дето казва твърде малко неща с твърде много думи и му липсва всякаква методичност. Умрял през 1695 г.

ФЕНЕЛОН (Франсоа дьо Салиняк), архиепископ на Камбре, роден в Перигор през 1651 г. Оставил е петдесет и пет отделни произведения. Всичките са дело на едно добродетелно сърце; ала „Телемах“ е съчинен с вдъхновение. Неоснователно бива заклеймен от Гьодвил и от абат Фейди. Умрял в Камбре през 1715 г.

ФЕРАН, съветник в двора по помощите. Рецитирани са негови много хубави стихове. И той като Русо имал принос към епиграмите и към мадригала. Ето една представа за вкуса на Феран:

В дан на любовта и тъгата

Целемн превърнат бил в чешма,

течала си тя сам-сама,

щом пиел някой от водата,

забравял лик и имена.

За да забравя свойта мила,

напразно тичах аз дотам:

тъй често бе менила плам,

че бе чешмата пресушила.

Виждаме как Феран влага повече естественост, изтънченост и изящество в галантните си сюжети, докато Русо се стреми със сила към разгул. Умрял през 1720 г.

ФЛЕШИЕ (Еспри), от графство Авиньон, роден през 1632 г., епископ на Лавор, впоследствие и на Ним, френски и латински поет, историк, проповедник, известен обаче главно с прекрасните си надгробни слова. Неговата „История на Теодосий“ е била предназначена за обучението на Негово Кралско Височество. Херцог Дьо Монтозие ангажирал най-добрите умове на Франция да създават добри произведения за неговото възпитание. Умрял през 1720 г.

ФЛЬОРИ (Клод), роден през 1640 г., допълнителен възпитател на херцога на Бургундия, изповедник на Луи XIV и на сина му, живял в двора в самота, отдаден на работа. Неговата „История на Църквата“ е най-добрата, създавана някога, а встъпителните бележки стоят по-високо от самата история. Те са почти дело на философ, историята обаче не е. Умрял през 1723 г.

ФОНТЕНЕЛ (Бернар Дьо Бувие дьо), роден в Руан на 11 февруари 1657 г. Той може да бъде разглеждан като най-универсалният ум във века на Луи XIV. Приличал е на щастливо разположена земя, даваща всякакви плодове. Не бил дори на двайсет, когато бил сътворил голяма част от своята трагична опера „Белерофон“; впоследствие създал операта „Тетида и Пелей“ в която доста имитирал Кинд и която постигнала голям успех. Успехът на „Еней и Лавиния“ не бил толкова голям. Опитал си силите в трагичния театър; помогнал на госпожица Бернар за няколко пиеси. Написал сам две, едната, от които била играна през 1680 г., но така и не била отпечатана. Тя за твърде дълго му навлякла несправедливи обвинения: негова заслуга било, че признавал, макар умът му да обхващал всичко, как няма таланта на своя чичо Пиер Корней за трагедиите.

През 1686 г. създал алегорията „Мир и Енеже“^[24]; това били Рим и Женева. Тази известна шега заедно с „История на оракулите“ довела до преследване срещу него. Имало и друго, не тъй опасно, което било само литературно — задето дълго твърдял, че в много отношения модерните автори струват колкото древните. Расин и Боало иначе имали интерес Фонтенел да е прав, но се престорили, че нямат отношение към него и задълго затворили пред него портите на Академията. Писали епиграми против него, той също писал срещу тях и така и си останали врагове. Създал множество леки произведения, в които си личала изтънченост и дълбочина, разкриващи човек, който стои по-високо от творбите си. В стиховете и в неговите „Диалози на мъртвите“ личи духът на Воатюр, но по-разгърнат и по-философски. Неговата „Множествеността на световете“ била уникална по своя жанр. Той съумял да превърне „Оракулите“ на Ван Дал в приятна книга. Деликатната област, с която се занимава това четиво, му спечелила жестоки врагове, с които обаче имал щастието да си няма работа. Осъзнал колко е опасно човек да бъде прав за неща, относно, които овластени хора грешат. Насочил се към геометрията и към физиката със същата лекота, с която се занимавал с развлекателни изкуства. Бил избран за постоянен секретар на Академията на науките и изпълнявал тези функции в продължение на над четирийсет години при всеобщо одобрение. Неговата „История на Академията“ често озарява в ярка светлина дори напълно помръкнала памет за личности. Той пръв внесъл изящество в науките. Може понякога да е разгръщал сред тях прекалено много красоти, ала това са просто цветя, поникнали естествено сред множество предназначени за богата жътва класове.

 

„История на Академията на науките“ би била също тъй полезна, колкото е и добре написана, ако трябваше да се разказват само открити истини; налагало се е обаче и да обяснява как едно мнение се е борило срещу друго, като повечето са и унищожени.

Похвалите, с които удостоява мъртвите академици, имат странното свойство да придават достойнство на науките и са придали такова и на автора. Напразно абат Де Фонтен и други подобни лица са искали да опетнят неговата репутация; великите хора неизменно имат презрени врагове. Вярно, той публикува студени, не особено театрални комедии, както и апология на Декартовите завихряния, ала за комедиите му е простено покрай възрастта, а за картезианството — покрай стария начин на мислене, който в младостта му е бил разпространен в цяла Европа.

Най-сетне той бива признат за първи сред хората, чието ново изкуство е да обливат със светлина и изящество абстрактните науки, и има заслуги във всички други жанрове, към които се е обръщал. Безбройните таланти са били подкрепени от познания по езици и история, а той си остава и без уговорки над всички учени, които не са имали дарованието да направят открития.

Неговата „История на оракулите“, която представлява сдържано и умерено резюме на голямата история на Ван Дал, му докарва доста гневен обмен на мнения с няколко йезуити, компилатори на „Жития на светиите“, поради сходството на компилациите. Те писали по своя си начин срещу разумните доводи на Ван Дал и на Фонтенел. Парижкият философ не отговорил; отговорил неговият приятел, ученият Банаж, холандски философ, и книгата на компилаторите останала непрочетена. Много години по-късно йезуитът Льотелие, изповедник на Луи XIV, злощастен предвестник на всички спорове, породили толкова злини и смехотворни явления във Франция, обявил Фонтенел през Луи XIV за атеист и припомнил алегорията „Мир и Енеже“ Марк Рьоне дьо Поми, маркиз Д’Аржансон, тогава началник на полицията, а впоследствие министър на правосъдието, отклонил гоненията, които щели да започнат против Фонтенел; философът се позовава открито на това във възхвалата на министъра на правосъдието Д’Аржансон, произнесена в Академията на науките. Този анекдот е много по-любопитен от всичко, разказвано от абат Трюбле дьо Фонтенел. Умрял на 9 януари 1757 г. на възраст сто години без един месец и два дни.

ФОРБЕН (Клод, кавалер Дьо), водач на ескадра във Франция, велик адмирал на владетеля на Сиам. Оставил е любопитни мемоари под чуждо авторство и можем да съдим за нещата между него и Дюге Труен. Умрял през 1733 г.

ФРАГИЕ (Клод), роден в Париж през 1666 г., добър литератор с изискан вкус. Облича философията на Платон в добри латински стихове. По-добре да бе създал хубави френски стихове. Има превъзходни негови разсъждения в полезния сборник на Литературната академия. Умрял през 1728 г.

ФЬОКИЕР (Антоан дьо Па, маркиз Дьо), роден в Париж през 1648 г., офицер, доказал се във военни действия, дава отлични насоки, при все че е твърде строг критик. Умрял през 1711 г.

ФЮРТИЕР (Антоан), роден през 1620 г., известен покрай своя речник и поради участието в знаменит спор. Умрял през 1688 г.

ХАМИЛТЪН (Антоан, граф), роден в Кан^[25]. Дължим му някои хубави стихове, той пръв пише романи с приятен вкус, а не шеговити като Скарон. Неговите „Мемоари на граф Дьо Грамон“ — той бил негов шурей — измежду всички книги си остават с най-незначително съдържание, но с много весел, жив и приятен език. Това е образец за забавен разговор, а не за книга. Героят на мемоарите няма други преживявания, освен да премята приятелите си на комар, да се оставя лакеят му да го обира и да пуска разни хитроумни забележки за приключенията на другите.

ХЕЛВЕЦИЙ, прочут лекар, писал много добре за устройството на животните и за треската. Умрял към 1750 г. Беше баща на един истински философ, който се отказа от поста главен наместник по фермите, за да се отдаде на литературата, и бе сполетян от съдбата на мнозина философи, преследвани заради някоя книга и за благонравието си.

ШАНТРО (Луи Льофевр), роден през 1588 г. Извънредно учен човек, един от първите, дали ред в историята на Франция; приема обаче една огромна неточност — че наследствените феоди са възникнали след Хюг Капет. Дори да съществуваше единствено примерът с Нормандия, дадена или по-скоро отмъкната като наследствен феод през 912 г., това би било достатъчно, за да унищожи становището на Шантро, което много историци застъпват. Впрочем сигурно е, че Шарльоман установява във Франция феоди с право на собственост и че тази форма на управление е било позната преди него в Ломбардия и в Германия. Умрял през 1658 г.

ШАПЕЛ (Клод Еманюел Люилие), извънбрачен син на Франсоа Люилие, главен счетоводител. Не е вярно, че той пръв си служи с повтарящи се рими; Д’Асуси го прави преди него, и то с успех.

Защо ти, пол кат роза нежна,

от милост не прие копнежа

на своя ближен в този свят?

Как мразиш ти най-безметежно

несторил нищо мъж нерад?

Да, видно е, че за поврат

да сторя нещо е надлежно.

Има множество повтарящи се рими при Воатюр. Шапел се справя по-добре от други в този жанр, притежаващ хармония и изящество, в който обаче понякога налага безплодно изобилие от рими пред мисълта и общия изказ. Сладострастният му живот и непретенциозността допринасят допълнително за известността на кратките му творби. Знаем, че в „Пътешествие до Монпелие“ се срещат множество черти на Башомон, син на председателя Льокоаньо, един от най-приятните хора на онова време. Впрочем Шапел е бил един от най-добрите ученици на Гасенди. Иначе трябва непременно да отличаваме от ласкателствата, които толкова литератори са отправяли към Шапел и подобни на него хора, похвалите, дължими на големите майстори. Характерни за Шапел, за Башомон, за Брусен и цялото това общество от квартала „Маре“ са били лекотата, веселието и свободата. Можем да съдим за Шапел по тази импровизация, която досега не съм виждал отпечатана. Осъществил я на масата, след като Боало изрецитирал една епиграма:

Снизяваш се от твойта слава

с четиристишие сега,

ала дали ти подобава

да се заяждаш все така,

ще видим, щом налея здраво

и чаша сложа ти в ръка!

Умрял през 1686 г.

ШАПЛЕН (Жан), роден през 1595 г. Ако не бе „Девата“, би имал репутация сред литераторите. Тази лоша поема му донесла по-голям успех, отколкото „Илиада“ на Омир. Иначе Шаплен е полезен с литературното си творчество. Той поправя първите стихове на Расин. Започва като оракул за авторите, а завършва опозорен. Умрял през 1674 г.

ШАРАС от Академията на науките, първият, писал стойностно за лекарствата — ето как при Луи XIV всички изкуства разширяват своя обсег. Този аптекар пътувал до Мадрид и се озовал в килиите на инквизицията, понеже бил калвинист. Бързото отричане от вярата и намесата на френския посланик му спасили живота и му върнали свободата. Той много се занимавал с експерименти с пепелянки и със средствата, за да се попречи на често смъртоносния ефект от отровата им. Само дето се объркал, твърдейки противно на Реди, че отровата на пепелянките не се съдържа в жълтата течност, излизаща от двете задзъбни джобчета на челюстите им. През време на експериментите бил хапан многократно, без от това да възникнат сериозни последствия. Умрял през 1698 г.

ШАРДЕН (Жан), роден в Париж през 1643 г. Никой пътешественик не е оставял по-любопитни мемоари. Умрял в Лондон през 1713 г.

ШАРЛЬОВАЛ (Жан Фокон ДЬО РИС), един от хората, придобили известност със своята деликатност, без да се излагат много пред публиката. Прословутият „Разговор между маршал Д’Окенкур и отец Кане“, отпечатан сред творбите на Сент Еврьомон, е от Шарльовал, както и малката „Бележка относно янсенизма и молинизма“, добавена от Сент Еврьомон. Стилът на финала е твърде различен в сравнение с началото. Покойният държавен съветник господин Дьо Комартен имаше ръкописа на Шарльовал, връчен му от автора. В „Морери“ четем как председателят Дьо Рис, племенник на Шарльовал, не искал да отпечата творбите на чичо си от страх да не би авторството да се превърне в петно за рода. Човек трябва да бъде отвратителен и по нрав, и по ум, за да си представи подобно нещо в нашия век; за един човек, носещ съдийска тога, това би била гордост, достойна за военните и варварски времена, когато тоги са се носели от неуки поради еднакво презрение към учението и към тогите. Умрял през 1693 г.

ШАРПАНТИЕ (Франсоа), роден в Париж през 1620 г., един стойностен академик. Дължим му превод на „Животопис на Кир“. Поддържал силно мнението, че надписите по публичните паметници във Франция трябва да бъдат на френски. Действително неохотата да си служим с езика, говорен в цяла Европа, представлява принизяване; самоцелно е да се говори на всички на език, който три четвърти от хората не разбират. Има нещо варварско в латинизирането на френските имена, което потомците ни не биха приемали: названията Рокроа и Фонтеноа биха били по-ефектни от названията Rocrosium и Fonteniacum. Умрял през 1702 г.

ШЕРОН (Елизабет), родена в Париж през 1648 г., известна с музиката, живописта и стиховете си, позната под нейното собствено име, а не под името на нейния съпруг Льое. Умряла през 1711 г.

ШИФЛЕ (Жан-Жак), роден в Безансон през 1588 г. Оставил доста изследвания. Умрял през 1660 г. Имало е седем писатели с това име.

ШОАЗИ (Франсоа Тимолеон дьо) от Академията, роден в Париж през 1644 г., изпратен в Сиам. Разполагаме с неговия разказ. При отпътуването си бил само подстриган, в Сиам го ръкополагат за свещеник за четири дни. Съчинил доста истории, има „Превод на «Имитация на Иисус Христос»“, посветен на госпожа Дьо Ментьонон с епиграф, гласящ: Concupiscet rex decorem tuum^[26]; също и „Мемоари на графиня Де Бар“ Графиня Де Бар бил самият той. Обличал се и живял като жена години наред. Купил имение край Тур под името графиня Де Бар. В мемоарите му има простодушни описания как, преоблечен тъй, имал безнаказано любовници жени. Когато обаче кралят станал набожен, написал „История на Църквата“. В неговите „Дворцови мемоари“ има истини, доста неверни неща, както и небивалици; написани са твърде фамилиарно. Умрял през 1724 г.

ШОЛИЙО (Гийом), роден в Нормандия през 1639 г., познат покрай пренебрегваните си стихове и покрай техните смели и сластни прелести. В повечето откриваме свобода, наслада и философия, надхвърляща предразсъдъците: той си бил такъв по характер. Живял сред удоволствия и умрял безстрашно през 1720 г.

Най-често се цитират стиховете му от творбата под заглавие „Капката“ която започва тъй:

И бронз, и мрамор без пощада

рушиш, без никой да те спре.

Особено известно е посланието по повод смъртта на маркиз Дьо Лафар.

По-малко се боя, че наближава краят,

на принципи добри духът ми е опрян,

доволен, убеден, съмнения не зная,

дори живота си аз имам за презрян.

Без предразсъдъци измамата посрещам

на суеверен яд

и се издигам над

оковите на жалките души, които

все хулят, без дори да питат

създателя какво е взел и що е дал.

Друго послание до същия бива прието още по-бурно; то започва така:

Видях отблизо Стикс, фуриите съзирах;

в слуха ми вряза се и оня вой безспирен

на песа, дето бди над ада и смъртта,

и черен дим и плам към мене долетя,

забулил пред духа нещадно светлината:

тогава аз едва усетих си душата

как стяга се в едно усилие за миг

да срещне и смъртта, и всеки страшен лик.

Но разумът узна, защото бе възможно,

че ужас няма тук, че няма нищо сложно;

че призраците зли игра са на страха,

от дойката втълпен в сърцето и слуха

чрез върколаци зли, останали в наследство,

чрез демони и ад от ранното ни детство.

Тези редове не са доизгладени: това са заготовки за микеланджеловски статуи. Неговият нравствен стоицизъм не му докарва гонения; при все че бил абат, богословите го отбягвали и той живеел само сред приятели. Струвало си е да доизпипа произведенията си, но не умеел да доизглажда. Отпечатани са много негови блудкави светски съчиненийца; това се дължи на лошия вкус и на стиснатостта на издателите. Уводите в началото на сборника са дело на забравени люде, които смятат, че представляват добра компания, печатайки глупотевините на един човек, който действително е бил добра компания.

ШЬОВРО (Юрбен), роден в Луден през 1613 г., учен и забележителен ум, имал висока репутация. Умрял през 1701 г.

ШЬОМИНЕ, йезуит. Наричали го „Расин сред проповедниците“, а Бурдалу — „Корней“. Умрял през 1689 г.

Ще направим само една бележка, която ни се струва важна: следва грижливо да отделим поговорките в стиховете му от онези откъси, които заслужават да бъдат максими. Максимите са благородни, мъдри и полезни; те са създадени за хора, притежаващи образованост и вкус, за добра компания. Поговорките са за простолюдието; а знаем, че простолюдие има във всички съсловия.

Да изглеждаш почтен — означава да бъдеш.

Току ме виж заспал край неговия впряг.

Тук всяка възраст радост има, вкус и нрав.

Душата не трепти, щом вяра няма тук.

Тъй неправдоподобно вярното е нявга.

Ето максими, достойни за почтени хора. Ала ето такива стихове:

Котакът е котак, Роле пък е мръсник.

По кухните е тръгнал да си дири хляба.

Река да кажа „да“, таз кифла казва „не“.

Мирише ли добре? Муската не пестим.

Вергилий да, за свяст, за римите — Кино̀.

Това са си народни поговорки, а не редове, достойни да бъдат запаметени от познавачите. Умрял през 1711 г.

ЮЕ (Пиер Даниел), роден в Кан през 1630 г., универсален учен, запазил страстта си към проучванията чак до деветдесет и една годишна възраст. Призован от кралица Кристина в Стокхолм, станал впоследствие един от знаменитите хора, допринесли за възпитанието на дофина. Никога принц не е имал подобни учители. Юе става свещеник на четирийсет години; получава епископство Авранш, което после напуска, за да се отдаде напълно на проучвания като пенсионер. От всички негови книги най-полезни са „Търговията и мореплаването при древните“ и „Произходът на романите“. Около неговия „Трактат за слабостта на човешкия разум“ се вдига голям шум, който сякаш кара „Ангелослов“ да бледнее. Умрял през 1721 г.

Не си заслужава да разширяваме още този списък. В него са малобройни великите гении, доста многобройни са имитаторите, а бихме могли да добавим още дълга поредица от учени. Вече ще бъде трудно да се проявят нови гении, освен ако други нрави и друг вид управление преобърнат духовете. Няма как да изникнат универсални учени, тъй като всички науки се разгърнаха неимоверно. Ще се наложи всеки да се отдаде на частица от грамадната нива, култивирана през века на Луи XIV.

Известни творци

Музиканти

Досега френската музика, поне вокалната, не е била по вкуса на никоя друга нация. Тя и не би могла да бъде, тъй като френската прозодия е различна спрямо всички други в Европа. Ние акцентираме винаги върху последната сричка; всички други народи акцентират върху предпоследната, та и върху тази преди нея, както е при италианците. Единствено в нашия език има думи, завършващи с „нямо е“; тези звуци „ьо“ („йо“), не биват произнасяни при обикновена декламация, ала се чуват при нотираната декламация, и то по един и същи начин, gloi-reu, victoi-reu, barbari-eu, furi-eu^[27] (глоа-рьо, виктоа-рьо, барбари-ьо, фюри-ьо…). Ето защо повечето ни мелодии и речитативи са непоносими за всеки, който не е свикнал с тях. Климатът също не допуска гласовете да са тъй леки, както е в Италия; при нас липсва навикът, дълго време обичаен при папата и в останалите италиански дворове, да лишаваме мъжете от тяхната мъжественост, за да имат гласове, по-красиви от женските. Като добавим към всичко това и мудността на нашето пеене, тъй рязко контрастираща с живостта ни като нация, френската музика винаги ще си остане харесвана само от французи.

Независимо от тези обстоятелства чужденци, пребивавали дълго във Франция, признават, че нашите музиканти са създали шедьоври, напасвайки мелодиите си към нашите слова, като нотираната декламация често е възхитително изразителна; тя обаче е подходяща само за много привикнали към нея уши и изпълнението трябва да бъде съвършено; необходими са актьори: в Италия певците са достатъчни.

Инструменталната музика е повлияна от монотонността и мудността, за които бива укорявана вокалната; много от нашите симфонии обаче, както и най-вече танцовите мелодии, срещат силно одобрение при други нации. Те се свирят в доста италиански опери; неизменно единствено те са добре дошли за един крал, поддържащ една от най-добрите опери в Европа, който наред с разнообразните свои дарования се е отнасял особено грижливо към музиката.

ЛЮЛИ (Жан Батист), роден във Флоренция през 1633 г., доведен във Франция на четиринайсет години, тогава умеел да свири само на цигулка, ала станал бащата на истинската музика във Франция. Той съумял да подчини таланта си на гения на езика; това бил единственият път към успеха. За отбелязване е, че тогава италианската музика не е била далеч от ниските тонове и от благородната простота, която ни допада и до днес в речитативите на Люли.

Надали нещо прилича повече на тези речитативи от прочутия мотет на Люли, пят в Италия с такъв успех през седемнайсети век, който започва така:

Sunt breves mundi rosae

Sunt fugitivi flores;

Frondes peluti annosae

Sunt labiles honores.

Редно е да отбележим, че в тази съвсем декламаторска музика, сродна с древните песнопения, красотата на пеенето се дължи главно на естествената прелест на думите; може да се декламира единствено онова, което си го заслужава. Тук е причината мнозина да се заблуждават относно времето на Кино̀ и на Люли. Поетите са завиждали на поета, а не на музиканта. Боало укорява Кино̀ за:

… глупотевини доволно сладострастни,

облече ги Люли чрез музика прекрасна.

Нежните чувства, изразявани тъй добре от Кино̀, са под неговото перо истинско описание на човешкото сърце, а не сладострастни глупотевини. С изказа си Кино̀ освежава музиката много повече, отколкото изкуството на Люли е освежавало думите. Необходими са били тези двама души и актьори, за да превърнат някои сцени от „Атис“ „Армида“ и „Роланд“ в спектакъл, невиждан от античността и от който и да е днешен народ. Отделни мелодии и малки арии не съответстват на съвършенството на тези големи сцени. Тези мелодийки и песнички са в духа на нашите коледни песни; те приличат на венецианските баркароли: тогава са се стремели към това. Колкото по-слаба била музиката, толкова по-лесно се запомняла; речитативите обаче са толкова красиви, че Рамо никога не успява да ги засенчи. Той казвал: „На мен ми трябват певци, а на Люли — актьори.“ Рамо радвал слуха, а Люли — душата: едно от големите предимства на века на Луи XIV е, че Люли е срещнал Кино̀.

Подир Люли всички музиканти като Колас, Кампра, Детуш и другите са негови имитатори, докато не се появява Рамо, който ги надскача с дълбоката си хармоничност и превръща музиката в ново изкуство.

Колкото до църковните музиканти, макар във Франция някои да са си спечелили известност, работите им не са били изпълнявани другаде.

Художници

При живописта не е като при музиката. Една нация може да има вид пеене, което да допада единствено на нея, тъй като геният на езика й не би приел друго; художниците обаче трябва да представят природата, която е една във всички страни и се гледа с едни и същи очи.

За да си спечели един художник справедлива репутация, трябва работите му да бъдат ценни и за чужденците. Не е достатъчно да си имаш шепа поддръжници и да те хвалят в разни книжки — трябва да бъдеш купуван.

Талантът на художниците понякога бива стеснен от нещо, което би следвало да го разгръща; става дума за академичния вкус, за похватите, които те възприемат подир онези, които стоят над тях. Академиите със сигурност са много полезни при обучение на ученици, особено ако ръководителите работят с изискан вкус; ако обаче началниците са безвкусни, ако похватите са сухи и бледи, ако лицата са изкривени, ако картините са рисувани като ветрила, учениците в стремежа си да имитират или да се харесат на лошия преподавател напълно губят представа за същинската природа. Академиите имат едно проклятие: нито едно произведение, което се нарича академично, в нито един жанр не се е оказало гениално: посочете ми творец, обсебен от страха, да не би да не уцели похватите на своите събратя — неговите творби ще бъдат претенциозни и измъчени; посочете ми човек със свободна воля, преизпълнен от природата, която рисува — той ще успее. Почти всички велики творци са разцъфнали преди възникването на академиите или са работили с вкус, различен от онзи, царил в тези общности.

Корней, Расин, Депрео, Льосюйор, Льомоан не само поемат по различен път спрямо събратята си, ами те почти до един са им били врагове.

ПУСЕН (Никола), роден в Андьолис, в Нормандия, през 1594 г., бил самоук гений; усъвършенствал се в Рим. Наричат го художник на хората на духа; бихме могли да го наречем и художник за хората с вкус. Единственият му недостатък е, че е прекалил с тъмните отсенки на римската школа. В свое време е бил най-големият художник в Европа. От Рим го поканили в Париж, той бил засегнат от завист и заговори и се оттеглил: това се случва с не един творец. Пусен се завърнал в Рим, където живял беден, но доволен. Философията го въздигнала над богатството. Умрял през 1665 г.

ЛЬОСЮЙОР (Йосташ), роден в Париж през 1617 г., имал за едничък учител Вуе, ала станал отличен художник. Бил довел изкуството на живописта до най-големи висини, но умрял само на трийсет и осем години, през 1655 г.

БУРДОН и ЛЬОВАЛАНТЕН били известни. Три от най-добрите картини, красящи църквата „Сан Пиетро“ в Рим, са на Пусен, на Бурдон и на Валантен.

ЛЬОБРЕН (Шарл), роден в Париж през 1619 г. Талантът му тъкмо се бил развил, когато оберинтендантът Фуке, един от най-щедрите и най-нещастни хора, живели някога, му осигурил пенсия от двайсет и четири хиляди ливри наши днешни пари. За отбелязване е, че неговата картина „Семейството на Дарий“ която е във Версай, не бледнее край цветовете на намиращата се до нея картина на Паоло Веронезе, а я надминава доста, що се отнася до рисунъка, композицията, достойнството и точността в одеждите. Щампованите копия на „Битките на Александър“ се търсят дори повече от „Битките на Константин“ от Рафаело и от Жюл Ромен. Умрял през 1690 г.

МИНЯР (Пиер), роден в Троа, в Шампан, през 1610 г., известно време бил съперник на Льобрен; за потомците няма такъв съперник. Умрял през 1695 г.

ЖЬОЛЕ (Клод), наричан Клод ЛОРЕН. Баща му искал да го направи помощник-сладкар и дори не подозирал, че един ден неговият син ще рисува картини в качеството си на един от признатите първи пейзажисти на Европа. Умрял в Рим през 1678 г.

КАЗ. От него са останали картини, чиято цена расте. Във Франция твърде късно се сещат за добрите творци. Посредствените им работи пречат твърде силно на шедьоврите им. Напротив, италианците подминават своите посредствени неща, поощрявайки отличните. Всяка нация има свои начини да се налага. Французите дават възможност на всички нации да бъдат над тях.

ПАРОСЕЛ (Жозеф), роден през 1648 г., добър художник, надминат от своя син. Умрял през 1704 г.

ЖУВНЕ (Жан), роден в Руан през 1644 г., ученик на Льобрен, по-слаб от учителя си, макар и добър художник. Обагря почти всички предмети в жълтеникав оттенък. Виждал ги с този цвят по рождение. Дясната му ръка се парализирала, упражнявал се да рисува с лявата — разполагаме с големи негови композиции, изпълнени по този начин. Умрял през 1717 г.

САНТЕР (Жан Батист). От него остават възхитителни кавалетни платна, с реалистичен и нежен колорит. Неговата картина „Адам и Ева“ е една от най-красивите в Европа. „Света Тереза“ във версайския параклис е шедьовър на изяществото; единственият упрек към него бил, че е прекалено сладникав за религиозна живопис.

ЛАФОС се е отличил с подобни заслуги.

БУЛОН (Бон), отличен художник; доказателството е, че картините му се продават много скъпо.

БУЛОН (Луи). Неговите картини, нелишени от достойнства, не се търсят тъй, както работите на брат му.

РАХ неравен в творчеството; когато успява, е на равнището на Рембранд.

РИГО, роден в Перпинян през 1663 г. Макар да има репутация само като портретист, голямата картина, на която изобразява как кардинал Дьо Буйон оповестява началото на църковната година, е равностойна на най-красивите работи на Рубенс. Умрял през 1743 г.

ДЬО ТРОА работи в стила на Риго. Синът му ни е дал картини на историческа тематика, които заслужават уважение.

ВАТО е за изящното почти това, което е бил Тенирс за гротескното. Има много негови възпитаници, чиито картини се търсят.

ЛЬОМОАН, роден в Париж през 1688 г., може би надскача всички тези художници с композицията си в „Херакловата зала“ във Версай. Апотеозът на Херакъл бил ласкателство спрямо кардинал Еркюл дьо Фльори, който нямал нищо общо с баснословния Херакъл. Би било по-подходящо за салон на френски крал да бъде представен апотеоз на Анри IV. Льомоан толкова страдал от завистта на събратята си и така тежко приел недостатъчното според него възнаграждение на кардинала, че се самоубил от мъка през 1737 г.

Някои великолепно рисували животни, например Депорт и Удри; други преуспели в миниатюрите; мнозина — като портретисти. Някои, сред които известният Ван Лоо, впоследствие се отличават и в големите жанрове, и можем да смятаме, че това изкуство няма да загине.

Скулптори, архитекти, гравьори и пр.

Скулптурата е била доведена до съвършенство при Луи XIV и съхранява силата си при Луи XV.

САРАЗЕН (Жак), роден през 1598 г., осъществява шедьоври в Рим за папа Климент VIII. Работи и в Париж със същия успех. Умрял през 1660 г.

ПЮЖЕ (Пиер), роден през 1623 г., архитект, скулптор и художник; известен от множество шедьоври, които се виждат в Марсилия и във Версай. Умрял през 1695 г.

ЛЬОГРО и ТЕОДОН украсяват Италия с творбите си. Всеки поотделно осъществил в Рим по един образец, спечелил конкурс измежду всички други, като и двата се смятат за шедьоври. Льогро умрял в Рим през 1719 г.

ЖИРАРДОН (Франсра), роден през 1617 г., достигнал до антични висоти с „Къпещ се Аполон“ и с гробницата на кардинал Дьо Ришельо. Умрял през 1715 г.

КОАЗВОКС и КУСТУ и много други се отличават силно и въпреки това биват надминати от неколцина наши съвременни скулптори. ШОВО, НАНТЬОЙ, МЕЛАН, ОДРАН, ЕДЕЛИНК, ЛЬОКЛЕР, хора като ДРЬОВЕ, ПОАЙИ, ПИКАР, ДЮШАНЖ, последвани от още по-умели творци, бележат успехи в гравьорството, техните щампи красят из Европа кабинетите на онези, които не могат да си позволят картини.

Обикновени златари като БАЛЕН и ЖЕРМЕН заслужават да бъдат поставени сред най-известните творци с красотата на рисунъка и изяществото на изпълнението на своите произведения.

Не е толкова лесно за гений с добър вкус към архитектурата да изяви своя талант, както е за други творци. Големи паметници се издигат само когато владетелите ги поръчат. Немалко добри архитекти са пропилели своите таланти.

МАНСАР (Франсоа) се изявява като един от най-добрите архитекти в Европа. Замъкът, или по-скоро дворецът Мезон в близост до Сен Жермен представлява шедьовър, тъй като той получава пълната възможност да разкрие своя гений.

МАНСАР (Жюл Ардуен), неговият племенник, забогатява много при Луи XIV и става оберинтендант по строителството. Красивата постройка на „Инвалидите“ е негова. Не успява да разгърне цялостно своя талант при параклиса във Версай, тъй като теренът не е подходящ, а и трябвало да се запази постройката на малкия палат.

Порицават Париж, задето има само два фонтана, направени с добър вкус: старият на Жан Гужон и новият на Бушардон; при това те са и зле разположени. Порицават го и задето няма друг великолепен театър, освен този в Лувъра, който изобщо не се използва, като представленията биват изнасяни в зали, лишени от вкус, пропорции и украса, непрактични и като местоположение, и като конструкция; а някои провинциални градове дават на столицата пример, който тя още не е последвала.

Франция се отличава с други важни обществени съоръжения: става дума за просторните болници, за магазините, за каменните мостове, за кейовете, за огромните диги, задържащи реките в коритата им, за каналите, за шлюзовете, за пристанищата, а най-вече за военната архитектура на тъй много гранични селища, при които здравината съпътства красотата. Познати са строежите по рисунки на ПЕРО, ЛЬОВО и ДОРБЕ.

Градинарското изкуство е създадено и усъвършенствано от ЛЬОНОТР, що се отнася до приятността, и от КЕНТИНИ, що се отнася до полезността. Не вярно, че Льонотр в своята простота бил прегръщал фамилиарно краля и папата. Неговият ученик Колино ме увери, че тези историйки, предадени от толкова речници, са неверни; едва ли се нуждаем от това свидетелство, за да знаем, че един интендант по градините не целува папи и крале по двете бузи.

Гравьорството на скъпоценни камъни, сеченето на медали, букволеярството за печатниците — всичко това бива повлияно от бързия напредък на другите изкуства.

Часовникарите, които следва да възприемаме като физици на практиката, дадоха възможност да оценим техния дух в работите им.

Платовете са най-различни, дори златото вече ги краси с разум и рядък вкус, така че даден плат, който е бил носен заради разкоша, заслужава вече да се пази като паметник на индустрията.

Изобщо миналият век даде възможност на настоящия да събере в едно и да предаде на потомците като цяло всички науки, всички изкуства, доведени до най-големите висоти, докъдето са стигали човешките умения: над това работи една общност от учени с богат дух и безкрайно просветени. Огромният, безсмъртен труд сякаш надхвърля краткия човешки живот. Той бе започнат от господата Д’Аламбер и Дидро, в него се намесваха и го преследваха завист и невежество, а това е съдба на всички велики начинания. Би било желателно чужди ръце да не бяха сквернили това важно произведение с детински бръщолевения и блудкави разглаголствания, ала въпреки всичко останалата част от работата е полезна за човешкия род.