Волтер
Векът на Луи XIV (18)

Глава XVII.
Договор със Савоя. Брак на херцога на Бургундия. Рисвикски мир. Състояние на Франция и на Европа. Смърт и завещание на Карлос II, крал на Испания

Франция запазвала все още надмощието си спрямо всичките си врагове. Била съсипала някои — например Савоя и Пфалц; воювала по границите на други. Представлявала едно мощно, яко тяло, уморено от продължителното напрежение и изтощено от своите победи; един само удар, нанесен умело, можел да я повали. Онзи, който има множество неприятели едновременно, дългосрочно може да подири спасение единствено в разделението им или в мира. Скоро Луи XIV постигнал и едното, и другото.

Виторио Амедео, херцогът на Савоя, изпреварвал всички владетели, когато трябвало да определи поведението си, щом се налагало да прекрати свои договорености в името на интересите си. Френският двор се обърнал към него. Граф Дьо Тесе, впоследствие маршал на Франция, ловък и приятен мъж, умеещ да се харесва, което е главният талант за всеки преговарящ, отначало поел тихомълком нещата в Торино. Маршал Дьо Катина, способен и в мир, и във война, довършил споразуменията. Дори не се налагало двама умели мъже да убеждават херцога на Савоя да приеме предложените му предимства. Връщали му неговите земи; давали му пари; предложили дъщеря му да се омъжи за младия херцог на Бургундия, син на Негово Кралско Височество и наследник на френската корона. Скоро се разбрали напълно (юли 1696 г.): херцогът и Катина сключили договора на хълма Нотър Дам дьо Лорет, докъдето отишли уж на поклонническо пътуване, без някой да бъде заблуден от това. Папата (тогава бил Инокентий XIII) пламенно подкрепял съглашението. Той целял както да отърве Италия от френските набези, така и да спести непрестанните парични приноси, които императорът изисквал, за да плаща на своите войски. Стремежът бил Империята да остави Италия да бъде неутрална: с договора херцогът на Савоя поемал задължението да осигури въпросния неутралитет. Отначало императорът се възпротивил; виенският двор се примирявал само в краен случай. Тогава херцогът на Савоя присъединил войските си към френската армия. За по-малко от месец този владетел се преобразил от генералисимус на императора в генералисимус на Луи XIV. Дъщеря му била отведена във Франция (1697) и на единайсет години се омъжила за херцога на Бургундия, който бил на тринайсет. След като херцогът на Савоя се отметнал, също както при Неймехенския мир всеки от съюзниците се заел да преговаря. Най-напред императорът се съгласил с неутралитета на Италия: холандците предложили замъкът Рисвик край Хага за провеждане на съвещания за всеобщ мир. Понеже кралят разполагал с четири армии, нещата се развили бързо: във Фландрия Вилроа ръководел осемдесет хиляди души; маршал Дьо Шоазьол бил край Рейн с четирийсет хиляди; Катина също имал толкова в Пиемонте; херцог Дьо Вандом, който най-сетне се бил сдобил с ръководен пост, след като бил преминал през всички степени, започвайки като кралски гвардеец и волнонаемен, командвал в Каталуния, където победил в една битка и превзел Барселона (август 1697 г.). Новите усилия и успехи подсигурявали посредничеството. Римският двор отново предложил да бъде арбитър и му било отказано, както било и в Неймехен: посредник станал кралят на Швеция Карл XI. Най-накрая мирът бил постигнат — не от висотата и преимуществените позиции, както при величието на Луи XIV, но с лекота и взаимни отстъпки относно правата, които удивили и французите, и съюзниците. Дълго време битува мнението, че този мир е бил дълбоко политически подготвен (септември, октомври 1697 г.).

Смятало се, че главният въпрос за краля на Франция е — и би трябвало да е — да не попадне цялото наследство на обширната испанска монархия при страничния клон на австрийския дом. Твърдяло се, че той се надява Бурбоните да си присвоят поне нещичко от нея, а може би и цялото наследство. Отказите от права на съпругата и на майката на Луи XIV били разглеждани като маловажни подписи, които биха били пренебрегнати при нови обстоятелства. При това положение, щом се целяло или да се разрасне Франция, или да се въздигне още родът на Бурбоните, се налагало спрямо Европа да се действа с умереност, та да не бъдат стряскани подозрителните велики сили. Мирът създавал възможност да се спечелят нови съюзници, да се потегнат финансите, да бъдат увещани необходимите лица, а в държавата да се набере ново опълчение. Трябвало в нещо да се отстъпи, за да бъде постигнато нещо много по-голямо.

Тъкмо така се разсъждавало за тайните подбуди на Рисвикския мир, който действително постъпателно довел до испанския престол внука на Луи XIV. Тази тъй правдоподобна представа е нереална: нито Луи XIV, нито неговият съвет имал подобни замисли, изглеждащи вероятни. Става дума за един забележителен пример на съчетания от превратности в света, увличащи хората, които ги направляват само привидно. Ясният интерес скоро да бъде придобита Испания или поне част от тази монархия изобщо не е повлиял на Рисвикския мир: маркиз Дьо Торси го удостоверява в ръкописните си спомени. Мирът бива сключен поради изтощението от войната, която при това се е вихрела почти залудо; най-малкото от страна на съюзниците тя просто се е ръководела от смътното намерение да бъде принизено величието на Луи XIV, а що се отнася до самия монарх, е била следствие на същото това несломимо величие. Крал Уилям въвлича в своята кауза императора, Империята, Испания, Съединените провинции и Савоя. Луи XIV пък е бил стигнал твърде далеч, за да отстъпва. Най-прелестната част на Европа била разорена, понеже кралят на Франция се възползвал твърде надменно от предимствата си подир Неймехенския мир: лигата се образува против него лично, а не толкова против Франция. Кралят смятал, че е подсигурен в своята слава посредством оръжията, този път пожелал да си спечели славата на умереността; финансовите преразходи с лекота го подтикнали към тази умереност.

Политическите въпроси се разглеждали от съвета; там се взимали и решенията: маркиз Дьо Торси, който бил още млад, бил натоварен само да ги изпълнява. Целият съвет искал да бъде постигнат мир: херцог Дьо Бовилие изтъкнал особено народната нищета; госпожа Дьо Ментьонон се трогнала; кралят също се разчувствал. Нищетата правела още по-силно впечатление, тъй като до нея се било стигнало от цветущото състояние, до което министърът Колбер бил довел кралството. Огромните учреждения от всякакъв вид излезли безбожно скъпи, а икономиите не можели да попълнят получилите се липси. Тези вътрешни беди били учудващи, тъй като до тях не се било стигало, откакто Луи XIV управлявал самолично. Тъкмо тук са основанията за Рисвикския мир: той е породен от добродетелни чувства. Онези, които смятат, че кралете и техните министри непрестанно и без мярка жертват всичко заради честолюбието си, се лъжат също тъй дълбоко, както онези, които си въобразяват, че те жертват всичко заради всеобщото щастие.

И тъй, кралят върнал на испанския австрийски клон всички земи при Пиренеите, които бил завзел, както и завзетите във Фландрия през време на войната земи: Люксембург, Моне, Ат, Куртре; той признал за законен крал на Англия крал Уилям, наричан дотогава принц Д’Оранж, узурпатор и тиранин, обещал също да не помага на неговите неприятели. Крал Джеймс, чието име не се споменавало в договора, си останал в Сен Жермен със самоцелното си кралско звание и с пенсиите от Луи XIV — той вече само съчинявал манифести, покровителят му го бил пожертвал поради необходимост, а в Европа го били забравили напълно.

Съдебните решения, издадени от правните институти в Брисак^[1] и в Мец в ущърб на толкова владетели, събранията в Елзас — все символи на едно опасно могъщество, съчетано с гордост — били анулирани; юридически иззетите доходи били върнати на законните им притежатели.

Освен тези отстъпления на Империята били върнати Фрайбург, Брисак, Кехл, Филипсбург; примирено били премахнати страсбургските крепости по Рейн, Форт Луи, Трарбак, Монроаял, все фортификации, в които Вобан бил вложил умения, а кралят — средства. В Европа се изненадали, а във Франция недоволствали, задето Луи XIV приемал мира едва ли не като победен. Барле, Креси и Калиер, които били подписали мирния договор, не смеели да се появят нито в двора, нито из града; всички ги укорявали и им се присмивали, сякаш не били постъпили според изискванията на правителството. Дворът на Луи XIV ги обвинявал, че са предали честта на Франция; по-нататък пък ги хвалели, че с този договор са подготвили наследяването на испанската монархия; всъщност те не заслужавали нито критика, нито хвалби.

Най-сетне с този мирен договор Франция върнала Лотарингия на рода, чието владение тя била от седемстотин години. Херцог Карл V, опора на Империята и победител над турците, бил вече мъртъв; с Рисвикския договор синът му Леополд си възстановил владетелската титла, макар и без реални права, тъй като на херцога не се разрешавало да издига укрепления в столицата си: същевременно обаче не му било отнето едно далеч по-приятно право — да подобрява съществуването на своите поданици, право, което едва ли друг владетел е използвал по-добре от него.

Има смисъл да се удостовери пред по-сетнешните поколения, че един от най-незначителните владетели в Европа е направил най-големи добрини за своя народ. Той заварил Лотарингия съсипана и пуста: населил я, обогатил я. Неизменно й осигурявал мир, докато останалата част на Европа се раздирала от военни действия. Предпазливо винаги е поддържал разбирателство с Франция и добронамереност от страна на Империята; умело се е придържал към една златна среда, която е почти неосъществима за владетел без власт между две велики сили. Той дарил на своя народ изобилие, невиждано отдавна. Благородниците, докарани до пълна нищета, познали охолство благодарение на неговите добри дела. Видел ли дом на издънка на стар род да се руши, възстановявал го за своя сметка; плащал дълговете им, омъжвал дъщерите им; раздавал блага с едно умение, което надхвърля добродетелта; влагал в даренията си блясъка на владетел и учтивостта на приятел. Уважавани в неговата малка провинция, изкуствата водели до ново оживление, от което държавите забогатяват. Дворът му бил подобен на френския; сякаш нищо не се променяло при прехода от Версай към Люневил. По примера на Луи XIV той поощрявал литературата. Създал в Люневил нещо като университет, лишен от педантизъм, в който младите германски аристократи отивали да получат образование. В школите се усвоявали практически знания, а физиката се изучавала от наблюдаването на възхитителни механизми. Той търсел таланти из дюкянчетата и из горите, за да ги изкара на светло и да ги насърчи. Изобщо през цялото си управление вложил усилия, за да може неговата нация да се радва на спокойствие, богатство, познания и наслади. Сам казвал: „Бих се оттеглил веднага от властта, ако не можех да върша добро.“ Затова и вкусил щастието да бъде обичан; дълго подир неговата смърт съм виждал поданиците му да ронят сълзи, произнасяйки името му. При смъртта си той е оставил един пример, достоен за подражание от страна на най-великите крале, и до голяма степен подготвя своя син^[2] за пътя към имперския трон.

Докато Луи XIV се занимава с установяването на Рисвикския мир, който ще му докара испанското наследство, полският престол опустява. Там тогава е единствената кралска корона, която се дава с избор: за нея могат да претендират и граждани, и чужденци; за да се добере човек до нея, е необходимо доста внушително достойнство, при това поддържано от интриги, за да спечели гласове, както се случва с последния крал Ян Собески — или пък са нужни големи средства, за да бъде откупено това кралство, което почти винаги става с наддаване.

Абат Дьо Полиняк, впоследствие кардинал, първоначално ловко привлича гласове в полза на принц Дьо Конти, известен с подвизите си при Стеенкерк и Нервенд. Той никога не бил ръководил големи корпуси; не бил включен и в кралския съвет. Във военно отношение Великия херцог бил известен колкото него; господин Дьо Вандом — дори повече; и все пак отношението към него обезличавало другите имена, тъй като умеел действително да се харесва, да се изявява като никой друг. Полиняк пък го бивало да убеждава и отначало настроенията били в негова полза: той успявал с красноречие и обещания да компенсира парите, раздавани от Август, избирателя на Саксония. Луи Франсоа, принц Дьо Конти, бил избран за крал от повечето представители (27 юни 1697 г.) и провъзгласен за такъв от примаса на кралството. Август бил избран два часа по-късно от много по-малко представителство, но бил суверенен и могъщ владетел; имал и готови войски по границите на Полша. Принц Дьо Конти не присъствал, нямал войски, нямал и власт; в негова полза говорели единствено неговата слава и кардинал Дьо Полиняк. Налагало се или Луи XIV да го възпре и той да не получи короната, или да му даде необходимото, за да надвие своя съперник. Получило се тъй, че френското правителство прекалило с кандидатурата на принц Дьо Конти и се изложило, изпращайки го само с една слаба ескадра и с няколко полици за изплащане до залива при Данциг. Изглеждало тъй, сякаш се води хлабава политика и уж нещо се почва, пък не се довършва. Принц Дьо Конти изобщо не бил посрещнат в Данциг; отказали и полиците му. Интригите на папата и на императора, парите и войските на Саксония вече били осигурили короната на неговия съперник. Той се завърнал единствено със славата, че е бил избран. За Франция останало унижението, че не са й достигнали сили, за да издигне крал на Полша.

Неуспехът на принц Дьо Конти не накърнил мира между християните на Север. Европейският Юг се успокоил твърде скоро подир Рисвикския мир. Останали само военните действия на турците срещу Германия, Полша, Венеция и Русия. Макар и зле ръководени и разделени помежду си, християните печелели преимуществото в тези войни. Битката при Цанта^[3] (1 септември 1697 г.), при която принц Ойген разбил самия султан, станала известна със смъртта на един велик везир, седемнайсет паши и над двайсет хиляди турци, принизила отоманската гордост и довела до мира при Карловиц^[4], където турците били ощетени. Венецианците получили Морея; московците взели Азов; поляците получили Каминек; императорът — Трансилвания. За християнския свят настъпили спокойствие и щастие; вече не се споменавало за войни нито в Азия, нито в Африка. Цялата земя била мирна към двете последни години на седемнайсети век, ала това траяло твърде кратко.

Скоро отново станало тежко за народите. Северът бил смутен още през 1700 г. от двама мъже измежду най-забележителните, живели на света: единият бил царят Петър Алексеевич, император на Русия, а другият — младият Карл XII, крал на Швеция. Цар Петър бил надраснал своето време и своята нация и с гения си, със своите трудове се проявил като реформатор или по-скоро като основател на своята империя. Карл XII бил по-смел, ала не тъй полезен за своите поданици, бил годен да командва войски, а не народи и се оказал един от големите герои на своето време: умира обаче със славата на непредпазлив крал. Разрухата на Север поради продължилата осемнайсет години война настъпила вследствие на честолюбивата политика на царя, на краля на Дания и на краля на Полша, решили да се възползват от младежката възраст на Карл XII, за да му отмъкнат част от владенията (1700). Едва шестнайсетгодишният^[5] Карл ги побеждава и тримата. Той се превръща в ужаса на Севера и бива смятан за велик човек на възраст, в която други мъже не са приключили със своето обучение. В продължение на девет години става най-страшният крал на света, а през следващите девет е най-нещастният.

Смутовете в Южна Европа се дължат на други основания. Въпросът бил да се поемат нещата след краля на Испания, чиято смърт наближавала. Великите сили, които мислено вече предвкусвали това огромно наследство, вършели това, което често съзираме при боледуването на бездетен богат старец. Жена му, роднините, свещениците, пълномощниците, овластени да приемат последната воля на умиращите, се тълпят отвсякъде, за да изтръгнат от него блага дума, отделни наследници се споразумяват за имуществата, други се канят да се борят за тях.

Луи XIV и император Леополд се оказват в еднаква позиция: и двамата са потомци по женска линия на Фелипе III; само че Луи е син на по-възрастната. Дофинът имал още по-голямо предимство пред децата на императора, тъй като се явявал внук на Фелипе IV, от когото децата на Леополд не произхождали — изобщо всички природни права се падали на френския род. Достатъчно е само да погледнем долната таблица.

Родът на императора обаче разчитал при предявяването на своите претенции преди всичко на автентичните, приподписани и от Луи XIII и от Луи XIV откази от короната на Испания; също и на австрийското име, на кръвта на Максимилиан, с която били свързани Леополд и Карлос II, на почти неотменимия съюз между двата австрийски клона, на не по-малко неотменимата ненавист на двата клона към Бурбоните, на отвращението, което испанската нация изпитвала към френската нация и най-сетне на политическите възможности да влияе сериозно върху испанското управление.

Тогава надали можело да има нещо по-естествено от безкрайното прехвърляне на испанския трон все у австрийския дом. Преди мира от Рисвик цяла Европа очаквала това, ала от 1696 г. насам неяснотите относно слабостта на Карлос II били пообъркали наследствената традиция и австрийското име тайно било жертвано. Кралят на Испания имал за роднина син на племенница и на избирателя на Бавария Максимилиан Мария. Майката на краля, все още жива, била прабаба на младия баварски принц, който тогава бил на четири годинки, но макар кралицата майка да била от австрийския дом в качеството си на дъщеря на император Фердинанд III, убедила своя син да обезнаследи императорския род. Била сърдита на виенския двор и обърнала взор към едва излезлия от пелените баварски принц, та той да оглави монархията на Испания и Новия свят. Карлос II, тогава под нейно влияние^[6], написал тайно завещание в полза на княза избирател на Бавария през 1696 г. Впоследствие майката на Карлос починала и той станал подвластен на своята съпруга, Мария Анна фон Байерн-Нойбург. Тази баварска княгиня, снаха на император Леополд, била привързана към австрийския дом тъй, както кралицата майка с австрийско потекло клоняла към баварската кръв. В цялата история естественият ход на нещата непрестанно се променял, а ставало дума за най-обширната монархия на света. Мария Анна фон Байерн издействала завещанието в полза на невръстния баварец относно наследяването да бъде скъсано, а кралят обещал на жена си, че никога няма да допусне друг наследник, освен син на император Леополд и няма да разори австрийския дом. Когато настъпил Рисвикският мир, нещата били стигнали дотам. Френската и австрийската държавни фамилии се опасявали една от друга и се наблюдавали взаимно, опасявайки се от Европа. Тогава Англия и Холандия били могъщи и интересът им повелявал да има баланс между владетелите, така че една глава да не се окаже под короната на Испания едновременно с короната на Империята или на Франция.

Най-странното било, че кралят на Португалия Педру II се включил помежду претендентите. Било съвсем нелепо: правата му се коренели само откъм някой си Жоау I, извънбрачен син на Педру Справедливи от петнайсети век; ала в дъното на претенцията стоял граф Оропеса от рода Браганса. Той бил член на съвета и се осмелил да отвори дума за това; изпаднал в немилост и бил напъден.

За Луи XIV било непоносимо син на императора да грабне наследството, а нямало как да го поиска той. Не се знае със сигурност кой първи се е сетил да се извърши предварителна, нечувана делба на испанската монархия приживе на Карлос II. Много е вероятно да е бил министърът Торси; тъкмо той се свързва по този повод с граф Портланд-Бентинг, посланик на Уилям III при Луи XIV^[7].

Октомври 1698 г. Крал Уилям се включва с готовност в този нов проект: той обсъжда в Хага с граф Дьо Талар испанското наследство. На невръстния баварски принц се дават Испания и Западна Индия, без да има яснота, че Карлос II вече е завещал всичките си владения. Дофинът, син на Луи XIV, трябва да получи Неапол, Сицилия, провинцията Гипускоа и няколко града. На ерцхерцог Карл, втори син на император Леополд, се оставя само миланската област; нищо не се полага на ерцхерцог Йозеф, най-големия син на Леополд, наследника на Империята.

След като съдбата на част от Европа и на половината Америка бива определена по този начин, Луи обещава и договаря покрай делбата да се откаже от пълното наследяване на Испания: дофинът обещава и подписва същото. Франция смята, че ще спечели владения; Англия и Холандия предполагат, че укрепват спокойствието в част от Европа: всички тия политически кроежи си остават напразни. Когато умиращият бавно крал научава, че още докато е жив разкъсват неговата монархия, той е възмутен. Очакването е при тази новина той да обяви за свой наследник или император Леополд, или някой син на императора, че ще го възнагради, задето не е взел участие във въпросната делба, че заради величието и интересите на австрийския дом ще остави завещание. Действително той оставя такова; само че за втори път обявява същия баварски принц за единствен наследник на всички владения (ноември 1698 г.). Испанската нация, опасяваща се единствено от разпада на монархията, приема възторжено разпореждането; като че ли в резултат трябва да настъпи мир. Тази надежда е също тъй напразна, както и договорът за делбата: баварският принц^[8], посочен за крал, умира в Брюксел (6 февруари 1699 г.).

За тази преждевременна смърт несправедливо бива обвинен австрийският дом единствено поради предубеждението, че престъпленията се извършват от онези, които имат полза от тях. Отново се завъртат интриги в двора в Мадрид, както и във Виена, във Версай, Лондон, Хага и Рим.

Луи XIV, крал Уилям и генералните щати отново правят предполагаемо разпределение на испанската монархия (март 1700 г.). Те предлагат на ерцхерцог Карл, по-малкия син на императора, частта, подготвена преди това за наскоро умрялото дете. Синът на Луи XIV трябва да получи Неапол и Сицилия, както и всичко, обещано му при първото споразумение.

Миланската област се дава на херцога на Лотарингия; самата Лотарингия, тъй често завладявана и връщана обратно от Франция, трябвало да бъде присъединена към нея завинаги. Този договор, който предизвиква политически ходове от страна на всички владетели както за да бъде подкрепен, така и за да му бъде попречено, се оказва също тъй безполезен, както и първият. Европа отново бива излъгана в своите очаквания, както се случва почти винаги.

Императорът, комуто е предложено да подпише въпросния договор за делба, не се съгласява с него, понеже се надява да грабне цялото наследство. Кралят на Франция е нетърпелив той да бъде подписан и очаква развитието на събитията в състояние на несигурност. Когато това ново оскърбление става известно в мадридския двор, кралят за малко не издъхва от огорчение, неговата съпруга кралицата изпада в такъв яростен гняв, че разбива мебелите в покоите си, най-вече огледалата и другите украшения, доставени от Франция: до такава степен страстите са неизменни във всички съсловия! Тези въображаеми делби, тези интриги, тези караници крият единствено лични интереси: нищо не зависи от испанската нация; никой не се допитва до нея; изобщо не става дума да се узнае какъв крал би желала тя. Предложено е събрание на las cortes, генералните щати — ала Карлос потръпва само при споменаването за тях.

Тогава този злощастен владетел, комуто било писано да умре в цветуща възраст, решава да остави всичките си владения на ерцхерцог Карл, племенник на съпругата му, втори син на император Леополд. Не се осмелява да ги остави на по-големия син, до такава степен всички умове се стремят да постигнат някакво равновесие, до такава степен си е представял как цяла Европа ще се надигне с оръжие от страх, че Испания, Мексико, Перу, огромните индийски области, Империята, Унгария, Ломбардия ще се озоват в едни и същи ръце! Той замолил император Леополд да изпрати своя втори син Карл в Мадрид начело на десетхилядна войска, ала нито Франция, нито Англия, нито Холандия, нито Италия са били склонни да понесат това: всички желаели да има делба. Императорът не искал да праща сам своя син да се оправя с испанското правителство и нямало как да изпрати там десет хиляди души: решил просто да пораздвижи войски от Италия, за да си подсигури тази част от владенията на испанската монархия. Вследствие на сблъсъка на интереси при двамата велики крале се случило онова, което се случва всекидневно при частни лица заради дребни поводи: кавга, изпадане в ярост; германската гордост възмутила кастилската надменност. Графиня Фон Перлипц, която била най-влиятелна пред съпругата на смъртноболния крал, отблъсквала лицата в Мадрид, които трябвало да привлича, а виенското правителство още повече ги отвращавало с надменността си.

Младият ерцхерцог, станал впоследствие император Карл VI, винаги наричал испанците с едно оскърбително прозвище: тогава научил защо високопоставените хора трябва да си мерят приказките. Един епископ от Лерида, пратеник на Мадрид във Виена, недоволен от германците, дочул за тази работа, раздул я в посланията си и сам написал още по-оскърбителни неща за австрийските управници, сравнено с епитетите на ерцхерцога за испанците. Той казвал: „Министрите на Леополд разсъждават с умове като рогата на козите из моя край: нищожни, корави и гърчави.“ Съдържанието на писмото се разчуло. Епископът от Лерида бил отзован; при завръщането си в Мадрид той още повече увеличил омерзението на испанците спрямо германците.

Австрийските ръководители възмущавали мадридския двор, докато маркиз Д’Аркур, впоследствие херцог, тогава посланик на Франция, печелел всички сърца с блясъка си, с компетентността си и с огромното умение да се харесва. Отначало той бил посрещнат твърде зле от мадридския двор, но изтърпял лошите обноски, без да се оплаква: изминали три месеца, докато го допуснали на аудиенция при краля^[9]; той използвал това време, за да печели симпатии. Тъкмо той най-напред преобърнал в положително отношение неприязънта, която испанската нация изпитвала спрямо френската още от времето на Фернандо Католически; сдържаността му подготвила времената, в които Франция и Испания достигнали отново до онази взаимовръзка, която ги обединявала преди въпросния Фернандо: „от корона към корона, от народ към народ, от човек към човек“. Той убедил испанския двор да обикне френския дом, а управниците — да не наблягат на отказите на Мария Тереза и Анна Австрийска, както и самия Карлос II да търси сближаващото между неговия род и рода на Бурбоните. Така се превърнал в първи фактор за голямата промяна в тамошното правителство и в умовете — ала този обрат настъпил по-после.

Императорът умолявал и заплашвал; кралят на Франция изтъквал своите права, но не се осмелявал да поиска цялото наследство за някой от своите внуци — само ласкаел болника. Маврите били обсадили Сеута: маркиз Д’Аркур мигновено предложил на Карлос кораби и войски, от което той несъмнено бил трогнат; неговата съпруга кралицата обаче се стреснала, изплашила се да не би мъжът й да бъде прекадено признателен и нелюбезно отхвърлила помощта.

Мадридският съвет все още не бил взел никакво решение, а Карлос II вече го зовял гробът и все тъй нямал изградено ясно мнение. Император Леополд се засегнал и отзовал своя посланик, граф Фон Харах; скоро обаче пак го изпратил в Мадрид и надеждите на австрийския дом нараснали отново. Кралят на Испания писал на императора, че ще избере за свой наследник ерцхерцога. Кралят на Франция на свой ред отправил заплаха — събрал войски по границата с Испания, а самият посланик маркиз Д’Аркур бил отзован и назначен да я командва. В Мадрид останал само един пехотен офицер, бивш секретар в посолството, и той бил натоварен с важните въпроси, както обяснява маркиз Дьо Торси. Под последователните заплахи на претендентите за наследството му смъртноболният владетел виждал как кончината му ще доведе до война, как земите му ще бъдат разпокъсани и краят му наближавал без утеха, без яснота, сред несекващи вълнения.

При тази жестока криза кардинал Портокареро, архиепископ на Толедо, граф Де Монтерей и други испански грандове решили да спасят страната. Те се събрали, за да предотвратят разпада на монархията. Държавният интерес в мислите им бил пробуден от омразата към германските управници и се оказал в услуга на Франция, без тя дори да има представа за това. Те убедили Карлос II да предпочете внук на Луи XIV вместо някакъв далечен принц, който нямало да разполага със сили, за да ги защити. Така не се отивало против тържествените откази на майката и на съпругата на Луи XIV от испанската корона, тъй като те били предизвикани от нежеланието най-възрастните им потомци да съберат при своето властване двете кралства, а така не се избирал най-възрастен потомък: същевременно се въздавала правда на правото по кръвна линия; това означавало испанската монархия да оцелее, без да бъде поделена. Кралят грижливо се допитал до богослови, които подкрепили мнението на съвета; макар да бил болен, писал собственоръчно до папа Инокентий XII да го осветли по въпроса. Папата, който възприемал отслабването на австрийския дом като възможна свобода за Италия, писал на краля, че „испанските закони и добруването на християнството изискват да се отдаде предпочитание на френския дом“. Писмото на папата било датирано от 16 юли 1700 г. Той се отнесъл към въпроса на съвестта на владетеля като към държавен въпрос, докато кралят на Испания бил превърнал животрептящия за държавата въпрос във въпрос на своята съвест.

Луи XIV бил уведомен за гореизложеното от кардинал Де Янсон, който тогава живеел в Рим: в това се изразявало цялото участие на версайския кабинет спрямо събитието. Половин година била изминала, откакто нямало френски посланик в Мадрид: това може би било грешка, ала може би тъкмо тази грешка довела испанската монархия до решението да бъде предадена на френския дом. Кралят на Испания съставил трето завещание, което дълго минавало за единствено, и предоставил всичките си владения на херцог Д’Анжу^[10]. За полагането на подписа бил използван момент, в който съпругата му не била при него. Така приключила цялата интрига.

Европа сметнала, че това завещание на Карлос II е било продиктувано от Версай. Умиращият крал се бил съобразил единствено с интересите на кралството си, с желанията на своите поданици, та дори и с техните опасения; кралят на Франция бил придвижил войски към границата, за да си осигури част от наследството, а ето че изправеният пред смъртта монарх взимал решение да му остави всичко. Истина си е, че славата на Луи XIV и представата за могъществото му се оказали единствените сили, спомогнали за тази превратност.

След като дал подписа си за провала на своя род и за чест на френския, Карлос Австрийски страдал още месец и си отишъл най-сетне на трийсет и девет години (1 ноември 1700 г.); така приключил тягостният му престой на трона. За да осветлим човешката природа, не е ненужно да споменем, че няколко месеца преди своята смърт този владетел разпоредил да бъдат отворени гробниците на баща му, на майка му и на първата му съпруга Мари Луиз Д’Орлеан в Ескориала, тъй като имало опасения, че и те, и той са били отровени. Целунал останките от телата им — било поради примера на някогашните испански крале, било защото е искал да свикне с ужаса на смъртта, било защото тайно суеверие го е подтиквало да смята, че като отвори тези гробове, ще забави часа, когато ще трябва да го отнесат в неговия гроб.

Този монарх бил и телесно, и умствено слаб — слабостта му се била разпространила и върху владенията му. Такава е съдбата на монархиите — благополучието им зависи от характера на един-единствен човек. Карлос бил отгледан в такова пълно невежество, че когато французите били обсадили Моне, смятал, че населеното място принадлежи на английския крал. Той нямал и представа къде е Фландрия, нито пък какво във Фландрия е негово. Кралят оставил на херцог Д’Анжу, внук на Луи XTV, всичките си владения, без да е наясно какво му оставя.

Завещанието му било толкова тайно, та граф Фон Харах, посланик на императора, продължавал да си мисли, че ерцхерцогът е признат за наследник. Той дълго чакал да приключи заседанието на разширения състав на съвета, проведено незабавно след смъртта на краля. Херцог Де Абрантес се приближил до него с разтворени обятия; посланикът в този миг не се съмнявал, че ерцхерцогът е станал крал, а ето че херцог Де Абрантес го целунал с думите: Vengo a despedirme de la casa de Austria („Дошъл съм да се сбогувам с австрийския дом.“).

Така подир двеста години, прекарани във войни и преговори относно отделни граници с испанските владения, френският дом отведнъж получил с едно драсване на перо цялата монархия без договори, без интриги, без дори да е имало надежда за такова наследство. Сметнахме, че е наш дълг да изложим простата истина за един факт, досега замъглявана от множество министри и историци, подведени от своите предразсъдъци, а и от привидността, която нерядко заблуждава. Всички приказки в безброй томове относно пръснатите от маршал Д’Аркур пари, относно подкупването на испански министри, за да бъде подписано завещанието, представляват политически лъжи и популярни недомислици. Избирайки за свой наследник внука на един крал, тъй дълго оказвал се негов неприятел, владетелят на Испания непрестанно е мислел за последствията при представата за едно общоприето равновесие. Херцог Д’Анжу, внук на Луи XIV, бива призован да поеме Испания единствено защото не би могъл да владее Франция; и предното завещание, пренебрегнало непреките потомци с кръвта на Луи XIV, което посочвало ерцхерцог Карл, станал впоследствие император Карл VI, изрично упоменавало, че в никакъв случай Империята и Испания не бива да бъдат едновременно подвластни на един-единствен владетел.

Луи XIV можел и тепърва да се придържа към договора за делбата, който бил добър за Франция; можел и да се съгласи със завещанието, което давало предимство на неговия род. Със сигурност казусът бил разискван на извънредно заседание на съвета. Канцлерът Дьо Поншартрен и херцог Дьо Бовилие изразили мнението, че следва да се спази договорът; те имали предвид опасността от бъдеща нова война — Луи също я виждал, но по навик не се стряскал. Той приел завещанието. На излизане от съвета срещнал принцесите Дьо Конти и госпожа херцогинята. Попитал с усмивка: „Е, какво бихте решили?“ Не дочакал отговора, а добавил: „Каквото и да реша аз, зная, че ще понеса упреци.“^[11]

Колкото и ласкателства да се отправят към кралете, те винаги биват подлагани и на критика — дори кралят на Англия бил укоряван от своя парламент, а и министрите му били преследвани заради договора за делба. Англичаните, макар да са най-разсъдливи измежду народите, губят своята разсъдливост в яростта на предубежденията — те роптаели и срещу Уилям, задето бил участвал в договора, и срещу Луи XIV, който не го спазил.

Отначало Европа сякаш се вцепенила от изненада и безсилие, съзирайки испанската монархия подчинена на Франция, след като от триста години двете страни си съперничели. Луи XIV сякаш бил най-щастливият и най-могъщият монарх на земята: на шейсет и две години имал многобройно потомство, а един от внуците му щял да управлява под неговите заповеди Испания, Америка, половин Италия и Нидерландия. Първоначално императорът се осмелил само да изрази неодобрение.

Петдесет и две годишният крал Уилям, който вече бил болнав и изнемощял, сякаш не бил опасен враг: за да поведе война, трябвало да получи съгласието на своя парламент, а Луи XIV бил изпратил в Англия пари и се надявал с тях да предразположи доста парламентарни представители. Уилям и Холандия не били достатъчно силни, за да се възпротивят, и писали на Филип (Фелипе) V^[12], все едно вече бил законен крал на Испания (февруари 1701 г.). Луи XIV разчитал на избирателя на Бавария, баща на младия, покоен вече княз, посочен преди за крал. Въпросният избирател, който бил губернатор на Нидерландия от името на последния крал Карлос II, внезапно подсигурил на Фелипе V влиянието над Фландрия, а през своето княжество — и път към Виена за френските войски, ако императорът си позволи да обяви война. Избирателят на Кьолн, брат на избирателя на Бавария, бил не по-малко силно обвързан от брат си с Франция; двамата владетели явно имали право, тъй като Бурбоните изглеждали несравнимо по-силни. Херцогът на Савоя, който вече бил тъст на принца на Бургундия, щял да стане тъст и на краля на Испания: нему се падало да ръководи френските войски в Италия. Нямало опасения, че бащата на херцогинята на Бургундия и на кралицата на Испания ще вземе да обявява война на двамата си зетьове.

Херцогът на Мантуа, чийто първи министър се бил продал на Франция, също се продал и приел в Мантуа френски гарнизон. От Милано признали безусловно внука на Луи XIV. Дори Португалия, вечният враг на Испания, първоначално застанала на нейна страна. Изобщо от Гибралтар до Антверпен, от Дунав до Неапол сякаш всичко принадлежало на Бурбоните. Кралят бил толкова горд от това благополучие, че заявил на херцог Дьо Ларошфуко във връзка с направените от императора предложения дословно следното: „Те ще ви се сторят дори по-нагли, отколкото са ви ги описвали.“^[13]

Септември 1701 г. Крал Уилям, до гроб враг на величието на Луи XIV, обещал на императора, да вдигне заради него на оръжие Англия и Холандия; въвлякъл в своите интереси и Дания; най-накрая подписал в Хага споразумението за съюз против френския дом. Кралят не се удивил кой знае колко; той разчитал на разделението, което пръснатите от него пари трябвало да предизвикат в английския парламент, както и на обединените сили на Франция и на Испания, и явно не се опасявал от враговете си.

Тогава Джеймс умрял в Сен Жермен (16 септември 1701 г.). От благоразположение и поради политически съображения Луи можел да не бърза да признава Уелския принц за крал на Англия, Шотландия и Ирландия, след като бил признал Уилям с Рисвикския договор. Чисто великодушие го подтиквало веднага да утеши сина на крал Джеймс с чест и титла, каквито клетият му баща бил имал до смъртта си и които въпросният Рисвикски договор не му бил отнел. Всички в съвета били против: особено херцог Дьо Бовилие красноречиво и силно изтъкнал какви военни бедствия могат да настъпят заради това опасно великодушие. Той отговарял за възпитанието на херцога на Бургундия и във всичко бил на мнението на наставника на принца, известния архиепископ на Камбре^[14], тъй прочут с човечността, която проповядвал спрямо принципите на управлението и с предпочитанието, което отдавал на интересите на народа за сметка на величието на кралете. Маркиз Дьо Торси добавил политически наставления към онова, което херцог Дьо Бовилие бил заявил като гражданин: той отбелязал, че не бива английската нация да бъде дразнена с прибързана постъпка. Луи възприел единодушното мнение на своя съвет и било взето решение синът на Джеймс II да не бъде признаван за крал.

Същия ден вдовицата на Джеймс Мария ди Модена се явила в покоите на госпожа Дьо Ментьонон, за да разговаря с Луи XIV. През сълзи тя го убеждавала да не оскърбява нейния син, нея и паметта на един закрилян от него крал, като отказва една титла — единствена останка от отлетялото величие: на нейния син винаги били отдавани почести като на Уелски принц, следователно подир смъртта на баща му трябвало да се отнасят с него като с крал; крал Уилям нямало да се ядоса, стига да го оставят да упражнява своето узурпаторство. Тя подсилила своите разсъждения, позовавайки се на славата на Луи XIV: независимо дали щял да признае сина на Джеймс II, англичаните пак щели да бъдат против Франция и щяло да му остане само мъчителното чувство, че е пожертвал великодушието си заради напразни съображения. Мнението и сълзите предизвикали подкрепата на госпожа Дьо Ментьонон. Кралят се поддал на първоначалното си убеждение — да подкрепя според силите си низвергнатите владетели: така Джеймс III бил признат в деня, когато съветът взел решение, че няма да бъде признат.

Маркиз Дьо Торси често е споменавал този забележителен анекдот. Не го излага в ръкописните си спомени, тъй като — според собствените му думи — смятал, че не е много почетно за неговия господар как две жени са го накарали да промени положение, прието от собствения му съвет. Някои англичани^[15] са ми казвали, че може би без тази постъпка парламентът е нямало да избира между Бурбоните и австрийците, ала признаването за техен крал на един принц в изгнание е било възприето като оскърбление към нацията и като опит за деспотизъм спрямо цяла Европа. Напътствията, които лондонското кметство дава на своите представители, са резки:

„Кралят на Франция си назначил вицекрал, давайки титла като на наш владетел на някакъв самозван уелски принц: твърде жалко би било нашето положение, ако бихме били управлявани по волята на владетел, използвал желязо, огън и галери, за да унищожи протестантите в своите владения; дали той ще е по-човечен спрямо нас, отколкото спрямо собствените си поданици?“

Уилям се изказва също силно пред парламента. Новият крал Джеймс бива обявен за държавен предател: срещу него е формулирана призовка като за attainder — сиреч той е осъден на смърт като своя дядо; въз основа на тази призовка за главата му впоследствие е обявена награда. Такава е била съдбата на този несретен род, който още имало да търпи нещастия. Трябва да се признае, че така против великодушието на краля на Франция е подходено варварски.

Твърде правдоподобно е, че Англия във всички случаи е щяла да се опълчи срещу Луи XIV — дори той да бе отказал на сина на Джеймс II пустословната кралска титла. Попадането на испанската монархия под волята на неговия внук почти сигурно би настроило против него морските сили. Неколцината подкупени членове на парламента е нямало да успеят да спрат народната буря. Остава си неясно дали госпожа Дьо Ментьонон не е била по-права от целия съвет и дали Луи XIV не е действал основателно в съответствие с извисеността и чувствителността на своята душа.

Начало на войната дал император Леополд още през пролетта на 1701 г. в Италия. Италия винаги е била ценена най-високо от императорите. Там е най-лесно да се действа с оръжие откъм Тирол и през Венетия; макар и привидно неутрална, Венеция била по-скоро на страната на австрийския дом, а не на Франция. Впрочем тя била задължена от договори да пропуска германски войски и нямало причини да не спазва тези договори.

За да нападне Луи XIV откъм Германия, императорът чакал германските владения да се раздвижат в негова полза. Той разполагал със свои хора и с привърженици в самата Испания, но нямало как те да се задействат, ако някой от синовете на Леополд не отидел там да ги оглави — а синът на императора можел да отиде там единствено с помощта на флотите на Англия и на Холандия. Крал Уилям настоявал да се побърза. Умът му бил насочен към действия повече от всякога, макар тялото да било безсилно и почти безжизнено — бил неуморен не толкова, за да служи на австрийския дом, колкото, за да принизи Луи XIV.

В началото на 1702 г. той трябвало да застане начело на войските си, ала смъртта го застигнала, без да може да изпълни своя замисъл. Паднал от кон и това допълнително накърнило немощните му органи — починал от лека треска. Умрял, без да отговори нищо на английските свещеници, които стоели до ложето му и прославяли своята религия, и единственото му безпокойство било заради събитията в Европа.

Подир него останала славата на голям политик, макар да не бил особено популярен, и на опасен пълководец, макар да бил изгубил много битки. Той винаги спазвал умереност в поведението си, възбуждал се само при сражение и управлявал спокойно Англия единствено защото не пожелал абсолютна власт. Знае се — наричали го щатхалтер на англичаните и крал на холандците. Знаел всички европейски езици, без да говори приятно нито един от тях, като разумът му бил насочен към разсъждения, а не към въображение. По характер във всичко бил противоположност на Луи XIV^[16]: мрачен, затворен, строг, сдържан и мълчалив — докато Луи е бил приветлив. Мразел жените, докато Луи ги обичал. Луи водел войните като крал, а Уилям — като войник. Бил се сражавал с великия Конде и с Люксембург, като при Сенеф победата не била нито на негова страна, нито на страната на Конде, успял да пообърне пораженията при Стеенкерк и Нервенд; бил не по-малко горд от Луи XIV, ала гордостта му била някак тъжна и меланхолична, повече отблъскваща, отколкото внушителна. Изящните изкуства процъфтели във Франция благодарение на нейния крал, а в Англия били пренебрегнати, там политиката била твърда и напрегната, съобразно с гения на владетеля.

Онези, които смятат достойнството да защитаваш отечеството си и предимството да придобиеш кралство без ни най-малко естествено право, да се задържиш в него, без да бъдеш обичан, да управляваш Холандия като суверен, без да я поробваш, да си бил олицетворение на устрема и водач на половин Европа, да си се проявил като пълководец и да имаш качествата на войник, да не си преследвал никого заради неговата религия, да си презирал всички човешки суеверия, да си бил с простичък, скромен нрав — те със сигурност биха нарекли „Велики“ Уилям, а не Луи. Онези, които биват възхитени от удоволствията и сиянието на един блестящ двор, от великолепието, от закрилата на изкуствата, от старанието за общественото добруване, от пристрастеността към славата, от управленската дарба, които остават поразени от високомерието, позволило на министри и пълководци да добавят провинции към Франция само по изречената заповед на своя крал, които се удивляват как една-едничка страна се е опълчвала срещу толкова велики сили, които уважават повече един крал на Франция, съумял да предаде Испания на своя внук, вместо зетя, свалил от престола своя тъст, и най-сетне, които се възхищават повече на закрилника, а не на гонителя на крал Джеймс — те ще предпочетат Луи XIV.