Волтер
Векът на Луи XIV (2)

Глава I.
Въведение

Стремежът ни не е да създадем само животопис на Луи XIV; поставяме си и по-обширна цел. Желаем да се опитаме да обрисуваме за потомците не действията на един-единствен човек, а духа на хората през един век, надминал другите със своето просвещение.

Всяко време произвежда герои и политики: всички народи са претърпявали революции; всички истории почти се изравняват помежду си за оня, който иска да запамети просто фактите. Който обаче мисли и — това е нещо още по-рядко — който притежава добър вкус, ще отбележи само четири века в световната история. Благословените времена са именно онези, в които изкуствата са били доведени до съвършенство и които, представлявайки съответно епоха за величието на човешкия дух, са и образец за бъдните поколения.

Първият от тези векове, увенчани с истинска слава, е векът на Филип и Александър, или още на Перикъл, Демостен, Аристотел, Платон, Апелес, Фидий, Праксител; честта се е паднала помежду границите на Гърция; тогава цялата останала земя е била варварска.

Втората епоха е на Цезар и на Август, в нея се открояват още имената на Лукреций, Цицерон, Тит Ливий, Вергилий, Хораций, Овидий, Варон, Витрувий.

Третата е онази, настъпила подир превземането на Константинопол от Мехмед II. Читателят може би ще си спомни, че тогава в Италия един род на обикновени граждани предприема нещо, което би следвало да бъде дело на кралете на Европа. Медичите призовават във Флоренция учените, които турците пропъждат от Гърция; настъпват славни времена за Италия. Изящните изкуства там се възземат; италианците ги смятат за добродетел, тъй както древните гърци са ги отъждествявали с мъдростта. Всичко клони към съвършенство.

Изкуствата, все тъй присадени от Гърция в Италия, намират благодатна почва и внезапно принасят плодове. Франция, Англия, Германия, Испания на свой ред пожелават подобни плодове, ала те или не се прихващат при тия климати, или повехват твърде бързо.

Франсоа I поощрява учените, но те са само учени; той има своите архитекти, но никой от тях не е Микеланджело или пък Паладио; напразно се опитва да създаде школи в живописта — поканените от него италиански художници не успяват да обучат френски последователи. Тук-там по някоя епиграма и по някое повествованийце съставляват цялата ни поезия. По времето на Анри II единствената ни модерна прозаична книга е произведението на Рабле.

Накратко, само италианците са имали всичко, като изключим тяхната музика, която още не била усъвършенствана, както и експерименталната философия, също непозната другаде, към която най-сетне прави пробив Галилей.

Четвъртият век е онзи, който назоваваме „век на Луи XIV“, и който от четирите може би най-много се доближава до съвършенството. Обогатен от откритията на трите предходни, той осъществява в някои области повече от всички тях, взети заедно. Всъщност всички изкуства не са били възходящо застъпени при Медичите, при Август и при Александър; като цяло човешкият разум се е усъвършенствал. Същинската философия е станала познава през тъкмо това време, и истината е, че между последните години на кардинал Дьо Ришельо, та до онези, последвали смъртта на Луи XIV, в нашите изкуства, в нашите умове, в нашите нрави, както и в нашето управление се извършва обща революция, която бележи завинаги с безусловна прослава нашето отечество. Благодатното влияние не се ограничава с Франция; то се разпростира и над Англия, пораждайки пример, от който се е нуждаела тогава тази високодуховна и храбра нация; пренесло е изискан вкус в Германия, науки в Русия; оживило е дори позадрямалата Италия — и Европа е задължена за възпитанието и обществения си дух на двора на Луи XIV.

Нека да не си въобразяваме, че в тези четири епохи не е имало беди и престъпления. Съвършенството на изкуствата, упражнявани от мирните граждани, няма как да възпре амбициите на властниците, размирничеството на народите, възникващите понякога метежни и злостни кроежи на духовниците и монасите. Лошотата на хората е една през всички векове — ала единствено през тези четири епохи познавам велики таланти, които ги отличават.

Преди този век, наречен от мен век на Луи XIV, който започва приблизително с установяването на Френската академия^[1], италианците са наричали варвари всички „отвъд планинци“; нека си признаем, французите донякъде са заслужавали това обидно прозвище. Бащите им са съчетавали романтичната галантност с чисто готска грубост. Не са упражнявали почти никое от изящните изкуства, а това доказва, че и полезните са били пренебрегвани — когато необходимото бъде усъвършенствано, бързо се насочваме към красивото и милото; не е за чудене, че живописта, скулптурата, поезията, красноречието и философията са били почти непознати за една нация, която инак е имала пристанища край Океана и Средиземноморието, ала не и флота, и която, бидейки до изнемога влюбена в разкоша, е разполагала едва с ограничен брой жалки манифактури.

Евреите, генуезците, венецианците, португалците, фламандците, холандците, англичаните едни подир други осъществяват търговията в полза на Франция, която си няма понятие от принципите й. Когато Луи XIII бива коронясан, той не разполага дори с един кораб; в Париж обитават под четиристотин хиляди души, красят го може би четири хубави сгради; останалите градове в кралството приличат на селищата, каквито виждаме оттатък Лоара. Цялото благородничество си седи сред полята в кули, обкръжени от крепостни ровове, и потиска ония, които обработват земята. Големите пътища са почти непроходими; в градовете липсва полиция, държавата няма пари, а правителството почти неизменно не получава кредити от чуждите нации.

Редно е да си даваме сметка, че след западането на рода на Шарльоман Франция повече или по-малко тъне в подобна слабост, тъй като никога не се е радвала на добро управление.

За да бъде могъща една държава, трябва или народът да разполага със свобода, основаваща се върху закони, или авторитетът на владетеля да бъде строг и неподлежащ на противоречия. Във Франция народните слоеве са роби до епохата на Филип Огюст; сеньорите са тирани до времето на Луи XI, а кралете, заети непрестанно да поддържат своето първенство сред своите васали, така и нямат възможност да помислят за щастието на поданиците си — нито пък власт, та да ги направят щастливи.

Луи XI прави много за могъществото на кралската длъжност, но нищо за добруването и за прославата на нацията. Франсоа I посява търговията, навигацията, литературата и всички изкуства; той обаче е твърде нещастен, не успява да ги укорени във Франция и те загиват заедно с него. Анри Велики^[2] се е канел да изтръгне Франция от бедствията и варварството, в които тя отново е потопена подир трийсетгодишно неразбирателство, ала бива убит в своята столица сред народа, за чието щастие бил започнал да се грижи. Кардинал Дьо Ришельо, зает да подкопава австрийската държавност, калвинизма и благородниците, не се радва на необходимото спокойствие в своята мощ, та да проведе реформи сред нацията; и все пак той поне е започнал това благодатно дело.

Ето как в продължение на деветстотин години геният на французите неизменно е затъвал под някакво готско управление, сред разделение и граждански войни, без закони и установени обичаи, попроменяйки на всеки два века един все тъй груб език; недисциплинираните високородни лица са познавали само войната и леността; духовниците са живеели сред разсипия и невежество, а народните слоеве не са разполагали с индустрия и са се влачели сред нищета.

Французите не взимат участие нито във великите географски открития, нито във възхитителните изобретения на другите нации: книгопечатането, барутът, стъклата, телескопите, пергелът с деления, пневматическата машина, същинското устройство на Вселената не са тяхно достояние; те са организирали рицарски турнири, докато португалците и испанците са откривали и завоювали нови светове на изток и на запад от познатия свят. Карл V вече вкарва в Европа съкровищата на Мексико, още преди поданици на Франсоа I да открият безплодните земи на Канада — и все пак дори покрай малкото, постигнато от французите в началото на шестнайсети век, се вижда на какво са способни те при силно водачество.

Възнамеряваме да покажем какви са били при Луи XIV.

Напразно ще бъде очакването тук — повече от изобразяването на предните векове — да се открият внушителните подробности около войните, около превземанията и предаването на градове посредством оръжието и как се е сменяла властта чрез договори. Безброй интересни за съвременниците обстоятелства се губят от погледа на потомците и остава обзорът на главните събития, определили съдбините на империите. Не всичко направено заслужава да бъде описано. В тази история ще се придържаме към онова, което заслужава вниманието на всяка епоха, което изобразява гения и нравите на хората, което може да бъде поучително и да поощри възлюбването на добродетелта, на изкуствата и на отечеството.

Вече представихме Франция и другите държави на Европа преди раждането на Луи XIV; тук ще приведем големите политически и военни събития през неговото управление. Отделно ще бъде засегнато вътрешното устройство на кралството, твърде важно за народните слоеве. Голямо място ще бъде отделено на частния живот на Луи XIV, на особеностите в неговия двор и в неговото властване. На други места ще бъдат разгледани изкуствата, науките, напредъкът на човешкия дух през този век. Най-сетне ще стане дума и за Църквата, тъй отдавна свързана с управлението, която ту го отслабва, ту го усилва — и която, бидейки натоварена с поддържането на нравствеността, често се оказва въвлечена в политиката и в човешките страсти.