Волтер
Векът на Луи XIV (22)

Глава XXI.
Продължение на несгодите за Франция и за Испания. Луи XIV изпраща своя главен министър да моли за мир. Изгубената битка при Малплаке и пр.

Битката при Хьохщет станала причина Луи XIV да изгуби най-внушителната част от армията и всички земи край Дунав и край Рейн; тя струвала на рода Фон Байерн цялата Бавария. Денят при Рамийи довел до отнемането на цялата Фландрия до портите на Лил. Разгромът при Торино пропъдил французите от Италия, както винаги се случвало при войните след Шарльоман. В Милано още имало войска, съществувала и победоносната малка армия на граф Дьо Медави. Все още се удържали някои населени места. Било предложено всичко да се отстъпи на императора, само и само той да допусне изтеглянето на тези бойци, които били близо петнайсет хиляди. Императорът склонил на тази капитулация; приел я и херцогът на Савоя. Така с едно драсване на перото императорът мирно и тихо станал господар на Италия; осигурени му били властта над кралствата Неапол и Сицилия: италианските васали станали негови поданици. Той удържал от Тоскана сто и петдесет хиляди пистоли, от Мангова — четирийсет хиляди. Парма, Модена, Лука, макар да били свободни, също били обложени с данък.

Императорът, спечелил тези предимства, не бил старият съперник на Луи XIV Леополд, който под привидността на умереност и без да блести, бил извънмерно честолюбив; това бил неговият най-голям син Йозеф, жизнен, горд, гневлив, ала не тъй славен воин като своя баща. Ако е имало император, създаден, за да пороби Германия и Италия, това е Йозеф I. Той разпростира своето влияние отвъд планините, обира папата, самоволно поставя през 1706 г. избирателите на Бавария и на Кьолн извън закона на Империята, отнема им избирателското право, задържа в затвора потомците на Фон Байерн и дори заличава името им. За баща им остава нещастната участ да се скита немил-недраг из Франция и Нидерландия: през 1712 г. Фелипе V му отстъпва цялата испанска Фландрия^[1]. Ако той бе запазил тази провинция, тя със сигурност си струва повече от Бавария и би го отървала от австрийския дом, ала му се дават само градовете Люксембург, Намюр и Шарльороа; останалото се пада на победителите.

Вече всичко сякаш заплашвало Луи XIV, застрашавал преди това цяла Европа. Херцогът на Савоя можел да навлезе във Франция; Англия и Шотландия се обединили и представлявали вече едно кралство — или по-точно Шотландия, превърнала се в провинция на Англия, допринасяла за могъществото на своята бивша съперница. Към края на 1706 и началото на 1707 г. всички врагове на Франция сякаш били придобили нови сили, а Франция вървяла към бездната: била притисната отвсякъде — и по море, и по суша. От великолепната флота, създадена от Луи XIV, оставали едва трийсет и пет кораба; откъм Германия Страсбург все още крепял границата; загубата на Ландау обаче правела Елзас уязвима. Прованс била застрашена от нашествие по суша и по море; изтърваното от Фландрия будело опасения за останалото; и все пак, въпреки несгодите, самата Франция оставала незасегната; независимо от лошото развитие на войната тя била загубила само завоювани земи.

Луи XIV дал отпор навсякъде. Макар навсякъде да бил отслабен, оказвал съпротива, осигурявал закрила, нападал във всички посоки; бедите обаче се стоварвали и в Испания, и в Италия, и в Германия, и във Фландрия. Твърди се, че обсадата на Барселона била осъществена по-зле дори от обсадата на Торино.

Графът на Тулуза се вестил само колкото да върне флотата в Тулон: Барселона получила помощ, обсадата била прекратена, наполовина намалялата френска армия се оттеглила без боеприпаси в Навара, малко кралство, запазено за испанците, макар нашите крале да прибавят и тази титла към френската поради навик, който май не действа в полза на тяхното величие.

Към всички провали се прибавил и още един, привидно окончателен. Съвместно с малък брой англичани португалците превзели всички населени места, до които се добрали, и напреднали чак в испанската част на Естремадура, която се отличавала от португалската част. Командвал ги един французин, станал пер на Англия, милорд Галоуей, бивш граф Дьо Рювини; същевременно англичанинът херцог Беруик, племенник на Марлборо, бил начело на френско-испанските войски, които вече не съумявали да спрат победителите.

Фелипе V бил в Памплона, без да е напълно господар на съдбата си; неговият съперник Карл разширявал своето влияние и силите си в Каталуния: бил господар на Арагон, на провинцията Валенсия, на Картахена, на част от провинцията Гранада. Англичаните си били взели Гибралтар и му били дали Менорка, Ибиса и Аликанте: пред него бил открит и пътят до самия Мадрид (юни 1706 г.); Галоуей влязъл там, без да срещне съпротива, и провъзгласил за крал ерцхерцог Карл; някаква войскова част го обявила за такъв и в Толедо.

Тогава всичко изглеждало за Фелипе V толкова безнадеждно, че маршал Дьо Вобан, най-големият инженер, най-преданият гражданин, мъж, непрестанно зает с полезни или практически неосъществими, но неизменно необичайни начинания, предложил на френския двор да изпрати Фелипе V да управлява в Америка: принцът се съгласил. Канели се да го пратят на плаване с преданите нему испанци; така Испания щяла да бъде оставена сред граждански размирици; търговията с Перу и Мексико щяла да бъде във властта на французите и при този обрат в рода на Луи XIV Франция пак щяла да бъде въздигната. Начинанието било обсъдено във Версай, ала упоритостта на кастилците и грешките на враговете опазили короната за Фелипе V. Населението одобрявало собствения си избор на Фелипе, одобрявало и съпругата му, дъщеря на херцога на Савоя, която се стараела да им се хареса, била изключително борбена като за своя пол и никак не бездействала при тия беди. Тя лично пътувала из градовете, печелела сърцата, будела пориви, събирала дарения, отпуснати от населението: така осигурила на своя съпруг над двеста хиляди екюта за три седмици. Нито един гранд, дал клетва, не станал предател; когато Галоуей провъзгласил ерцхерцога в Мадрид, се разнесъл вик: „Да живее Фелипе!“ В Толедо пък населението разгонило онези, които били на страната на ерцхерцога.

Дотогава испанците не били напрегнали достатъчно сили, за да подкрепят своя крал; те извършили чудеса, когато го видели повален, и проявили в този случай особена храброст, различна спрямо храбростта на други народи, които отначало полагат огромни усилия, а после отстъпват. Трудно е на една нация да бъде наложен крал против волята й. Португалците, англичаните, австрийците, които били в Испания, се оказали преследвани навсякъде, започнали да не им достигат провизиите, те направили грешки, които почти винаги са неизбежни в една чужда страна, претърпели безброй дребни поражения: най-сетне, три месеца след като бил отпътувал от Мадрид като бежанец, Фелипе V влязъл в него триумфално и бил приет с толкова по-радостни възгласи, колкото по-студено и по-отвратено бил посрещнат неговият съперник (22 септември 1706 г.).

Като видял, че и испанците се стараят, Луи XIV също проявил старание; той бдял за сигурността на всички брегове на Океана и на Средиземно море, като разполагал сили на опълчението, поддържал войски във Фландрия, край Страсбург, един корпус в Навара, един в Русийон, а проводил и нови бойци на маршал Беруик в Кастилия.

25 април 1707 г. Тъкмо с тези бойци и с подкрепата на испанците Беруик победил Галоуей във важната битка при Алманса. Алманса, град, изграден от маврите, се намира на границата на Валенсия: цената на победата била тази прекрасна провинция. Нито Фелипе V, нито ерцхерцогът имали лично участие в този ден — така прочутият граф Питърбъро, който бил особен във всичко, възкликнал, че „сме наистина добряци, дето се бием заради тях“. Тъкмо това писал на маршал Дьо Тесе, а съм го чувал и от устата му: той добавяше, че само робите се бият заради един човек, че боят трябва да се води за определена нация. Херцог Д’Орлеан, който искал да участва в събитието и трябвало да стане главнокомандващ в Испания, пристигнал едва на идния ден, ала се възползвал от победата: завзел множество населени места, сред които Лерида, познал славата на великия Конде.

Същевременно маршал Дьо Вилар, върнат от Франция начело на войските единствено поради належащата потребност от човек като него, поправял в Германия нещастните последици от деня при Хьохщет. Пробил бойните редици на Щолхофен отвъд Рейн, разпръснал вражеските части, получил данък от области, възлизащи на петдесет левги наоколо, достигнал чак до Дунав. Мимолетният успех успокоявал донейде нещата по границите с Германия, ала в Италия всичко било изгубено. Беззащитното кралство Неапол, свикнало господарите му да се сменят, паднало под игото на победителите, папата, неуспял да попречи германските бойци да преминат през неговите владения, наблюдавал, без да посмее да възрази, как императорът става негов васал без негово участие. Изключителен пример за силата на наложеното мнение и за властта на обичаите е как Неапол винаги може да бъде превзет, без да се иска съгласието на папата, а пък неизменно след това да му се отдаде почит.

Докато внукът на Луи XIV губел Неапол, дядото бил на път да изгуби Прованс и Дофине. Херцогът на Савоя и принц Ойген вече били проникнали там през прохода при Танд. Там границите не се охранявали, както във Фландрия и в Елзас — вечните бойни полета, — с безброй цитадели, издигнати там поради очакваните опасности. Към Вар нямало подобни предпазни съоръжения, нямало укрепени населени места, възпиращи врага и даващи възможност там да се струпат войски. Тази граница е пренебрегната и до наши дни и за това не може да се изтъкне друга причина, освен че хората рядко проявяват предвидливост във всяко едно отношение. Френският крал с болезнено възмущение гледал как същият този херцог на Савоя, който допреди година бил останал почти без столица, и принц Ойген, едва ли неизраснал в неговия двор, направо се канели да му отмъкнат Тулон и Марсилия.

Август 1707 г. Тулон бил настоятелно обсаден: срещу пристанището имало мощна английска морска флота, която го бомбардирала. При малко повече бързина, старателност и организираност Тулон щял да падне; беззащитната Марсилия нямало да издържи — Франция съвсем спокойно можела да изгуби две провинции. Ала нещата невинаги остават спокойни: времето се оказало достатъчно, за да бъде изпратена помощ. Когато провинциите се оказали застрашени, били отделени бойци от армията на Вилар; били жертвани предимства в Германия, за да бъде спасена част от Франция. Местността, през която проникнали неприятелите, е суха, безплодна, осеяна с планински местности, храна липсва и мъчно се намира подслон. Болестите, налегнали вражеската армия, се впрегнали в помощ на Луи XIV. Обсадата на Тулон била прекратена (22 август 1707 г.) и Прованс скоро била освободена, а Дофине била вън от опасност: тъй рядък е успехът за всяко едно нахлуване, ако силите не разполагат със силна подкрепа в страната. И Карл V се бил провалил там; в наши дни бойците на кралицата на Унгария също се провалиха^[2].

Все пак това навлизане, струвало доста на съюзниците, не струвало малко и на французите: голяма площ била разорена, а се стигнало и до разделение на силите.

Европа изобщо не очаквала, че при голямото изтощение, когато за Франция било успех, че е избягнала едно нашествие, Луи XIV ще набере мощ и възможности сам да направи опит за нахлуване във Великобритания въпреки бедственото положение на военноморските си сили, независимо от флотите на англичаните, пръснати из цялото море. Начинанието било предложено от шотландци, свързани със сина на Джеймс II. Успехът изглеждал съмнителен, ала Луи XIV бил помамен от несъмненото величие на самото намерение. Сам е заявявал, че това го е подбудило не по-малко от политическата страна на въпроса.

Да бъде пренесена войната във Великобритания, при положение че тя била тъй мъчителна на толкова други места, да се направи опит да бъде издигнат, та макар и само на шотландския престол, синът на Джеймс II, след като Фелипе V едвам се задържал на испанския трон, било славно, а и не съвсем безпочвено хрумване.

Всички шотландци, които не се били продали на лондонския двор, стенели под зависимостта от англичаните. Тайните им мечти единодушно били да призоват потомъка на някогашните им крале, прогонен още от люлката от престолите на Англия, Шотландия и Ирландия, комуто едва ли не бил направен опит да бъде отнет дори произходът. Било му обещано, че ще завари трийсет хиляди въоръжени мъже, които ще се сражават за него, стига само да пристигне в Единбург с малко помощ от Франция.

Луи XIV, който при отминалото си благополучие бил извършил толкова усилия в полза на бащата, сторил същото за сина в едно време на несгоди. Осем бойни кораба и седемдесет транспортни съда били подготвени в Дюнкерк; натоварени били шест хиляди човека (март 1708 г.). Бойците ръководел граф Дьо Гасе, впоследствие маршал Дьо Матиньон; кавалер Форбен Жансон, един от най-добрите мореплаватели, командвал флотата. Положението не изглеждало зле: в Шотландия имало само трихилядна редовна армия; Англия била разпратила далеч войниците си; те били заети във Фландрия с херцог Марлборо. Трябвало обаче да се стигне до целта, а англичаните разполагали по море с флота от близо петдесет военни кораба. Начинанието се оказало съвсем сходно с онова, което наблюдавахме през 1744 г. в полза на внука на Джеймс II. То било предотвратено от англичаните. Възникнали спънки; лондонското правителство дори успяло да прехвърли дванайсет батальона от Фландрия. Най-подозрителните лица в Единбург били арестувани. Накрая претендентът се добрал до шотландския бряг, ала уговорените сигнали не последвали и единственото, което останало на кавалера Дьо Форбен, било да го върне в Дюнкерк. Той спасил флотата, но начинанието не се състояло. Единствено Матиньон спечелил. Когато разпечатал в открито море заповедите на двора, видял, че е произведен в чин маршал на Франция — награда за онова, което искал, ала не могъл да свърши. Някои историци^[3] подозират, че кралица Ан се е била разбрала със своя брат. Би било простодушие да смятаме, че тя би поканила своя съперник да се появи, за да я смъкне от трона. Има грешка във времето: предполага се, че е искала да го поощри, понеже впоследствие тайно го възприема като свой приемник, ала кой иначе би пожелал да бъде прогонен от наследника си?

Докато положението на Франция се влошавало все повече с всеки изминал ден, кралят сметнал, че ако постави своя внук херцога на Бургундия начело на армията във Фландрия, присъствието на предполагаемия бъдещ носител на короната ще съживи дръзновението, което започвало да се губи. Решителен и неустрашим по дух, принцът бил набожен, справедлив и философ по природа. Призванието му било да ръководи мъдри хора. Като ученик на Фенелон, архиепископа на Камбре, той бил възлюбил своя дълг; обичал хората и искал те да са щастливи. Бил обучен да воюва, ала възгледите му относно тази дейност били, че тя е бич за човечеството и злощастна необходимост, а не извор на слава. Принцът философ трябвало да се противопостави на херцог Марлборо; за помощник му дали херцог Дьо Вандом. Случило се нещо, на което често ставаме свидетели; добрият военачалник не бил послушан своевременно и често съветите на принца се противопоставяли на мнението на пълководеца; оформили се две страни, докато в армията на съюзниците имало само една — на общата кауза. Тогава принц Ойген бил край Рейн — ала всеки път, когато се озовавал заедно с Марлборо, двамата постигали съгласие.

Херцогът на Бургундия имал числено надмощие; Франция, която според Европа била вече изтощена, му осигурила почти стохилядна армия; съюзниците разполагали едва с осемдесет хиляди човека; съществувало и предимството на разбирателството с една продължително подвластна на испанците местност, поизмъчена от холандските гарнизони, в която доста граждани били привърженици на Фелипе V. Тайни връзки довели до разтварянето на портите на Гент и Ипър, ала военните действия помели ползата от политическите ходове: разделението, водещо до нерешителност на военния съвет, довело до придвижване първоначално към река Дендер, а подир два ча̀са към Шелде край Ухенард, но било изгубено време. Заварили принц Ойген и Марлборо, които хич не си губели времето и били единни; наложило се отдръпване към Уденард: битката не била голяма, но отстъплението се оказало фатално (11 юли 1708 г.). Грешките се трупали; полковете се насочвали ту насам, ту натам, без да има точни заповеди; дори над четири хиляди души се озовали пътьом под ударите на вражеската войска на няколко мили от бойното поле.

Обезкуражената армия се оттеглила безредно към Гент, Турне и Ипър и оставила принц Ойген да овладее местността и спокойно да обсади Лил с по-немногочислена войска.

Предприемането на обсада на един тъй голям и тъй укрепен град като Лил, без да е завзет Гент, без възможност за снабдяване, освен откъм Остенде, като възможният път бил и твърде тесен, а и всеки миг можело да се попадне в клопка — за Европа това била дръзка постъпка, простима обаче поради неразбирателството и несигурността, царящи във френската армия: оправдал я и успехът. Снабдителните обози можело да бъдат прехванати, ала това не се случило; бойците, които ги охранявали, можело да бъдат победени от по-многочислени части, ала тъкмо те претърпели поражение; армията на херцога на Бургундия можела да нападне недоукрепените позиции на вражеската армия, но не ги нападнала. Лил бил покорен (23 октомври 1708 г.) за най-голямо удивление на цяла Европа, която смятала, че по-скоро херцогът на Бургундия ще притисне Ойген и Марлборо, отколкото те да превземат Лил. Маршал Дьо Буфлер удържал града почти четири месеца.

Жителите му така били свикнали с грохота на оръдията и с всички ужаси около обсадата, че там имало представления при посещаемост, не по-малка отколкото в мирно време, а когато бомба паднала близо до залата, където се играела комедия, спектакълът дори не прекъснал.

Маршал Дьо Буфлер толкова добре бил наредил всичко, че жителите на големия град били спокойни, докато той се преуморявал: защитата му спечелила уважението на неприятелите, сърцата на гражданите и му донесла признателност от страна на краля. Историците, или по-точно холандските писатели, осмелили се да го укоряват, би трябвало да си припомнят, че за да противоречи човек на общественото мнение, трябва да е бил свидетел, и то компетентен свидетел, за да докаже твърденията си^[4].

Междувременно армията, станала свидетелка на обсаждането на Лил, се топяла постепенно; тя допуснала да бъдат превзети и Гент, и Брюге, и други позиции: малко кампании са били тъй съдбоносни. Офицерите, обвързани с херцог Дьо Вандом, приписвали всички пропуски на съветите на херцога на Бургундия; съветникът пък упреквал за всичко херцог Дьо Вандом: духовете стават язвителни в нещастието. Придворен на херцога на Бургундия^[5] казал един ден на херцог Дьо Вандом: „Така става, когато човек не ходи всеки ден на утринното богослужение; виждате до какви несгоди доживяхме.“ Херцог Дьо Вандом му отвърнал: „Да не мислите, че Марлборо ходи на богослужение по-често от мен?“ Светкавичните успехи на съюзниците били като мед за сърцето на император Йозеф: той бил деспот в Империята, владеел Ландау и вече му се струвало, че поради превземането на Лил пътят към Париж е открит; някаква група холандци се осмелила да проникне през Куртре чак до Версай и отвлякла от Севърския мост интенданта на конюшните на краля, въобразявайки си, че е пленила дофина, бащата на херцога на Бургундия: Париж бил в ужас^[6].

Императорът разчитал неговият брат Карл да стане най-малкото крал на Испания също тъй, както Луи XIV възнамерявал внукът му да управлява страната. Приемничеството, което испанците се били опитали да запазят цялостно, вече било поделено между трима: императорът бил взел за себе си Ломбардия и кралство Неапол; брат му Карл все още притежавал Каталуния и част от Арагон. Тогава императорът насилил папа Климент XI да признае ерцхерцога за крал на Испания; папата, когото оприличавали на свети Петър, понеже все настоявал, отричал, покайвал се и плачел, неизменно бил признавал Фелипе V по примера на своя предшественик; при това бил обвързан с рода на Бурбоните. Императорът го наказал, като обявил за имперски множество феоди, които дотогава били на папите, най-вече Парма и Пиаченца, разорил някои свещенически владения и заграбил град Комачо.

В по-отдавнашни времена папата би отлъчил всеки император, отнел му и най-малкото право, а отлъчването би смъкнало императора от престола, ала мощта на небесните ключове е сведена почти до равнището, което й се полага, и клонящият към Франция Климент XI за малко си позволил да посегне към меча. Вдигнал войска и скоро съжалил: убедил се, че под духовното управление римляните никак не ги бива да въртят шпаги. Прибрал войската; оставил Комачо на императора и се съгласил да пише на ерцхерцога: „До нашия прескъп син, католически крал на Испания.“ Скоро английската флота в Средиземно море и германските бойци във владенията му го заставили да напише: „До нашия прескъп син, всеиспански крал.“ Признанието на папата, без значение в германската империя, имало стойност пред народа на Испания, повярвал вече, че ерцхерцогът не е достоен да управлява, след като го закриляли еретиците, похитили Гибралтар.

Август 1708 г. Извън континента на испанската монархия й оставали островите Сардиния и Сицилия; английската флота предала Сардиния на император Йозеф; англичаните желаели неговият брат ерцхерцогът да получи единствено Испания — договорите за делба се шилели от техните оръжия. Те оставили завоюването на Сицилия за по-нататък и предпочели с корабите си да издирват по моретата американските галеони, като си присвоили някои от тях, вместо да предават на императора още земи.

Франция била не по-малко унизена от Рим, а и в по-опасно положение: възможностите се изчерпвали, както и кредитът; населението, обожавало краля си при благополучието, мърморело срещу преследвания от лош късмет Луи XIV.

Разни шайки, на които правителството било продало нацията, за да разполага с пари в брой поради растящите нужди, трупали облаги от нещастията на обществото и го оскърбявали с показен разкош. Взетото назаем било пропиляно; ако не била храбрата изобретателност на някои търговци, особено онези от Сен Мало, които се добрали до Перу и се върнали с трийсет милиона, като услужили с половината на държавата, Луи XIV нямало да успее да плаща на бойците си: войната била разорила Франция и делови хора я спасили. Същото било и в Испания; галеоните, които не били пленени от англичаните, осигурили защитата на Фелипе, обаче издръжката стигнала за няколко месеца и набирането на войници не било никак лесно. Оглавилият министерството на финансите и военното министерство Шамияр си подал оставката през 1708 г. като министър на финансите, оставяйки ги в хаос, който се оказал непоправим при това управление; през 1709 г. напуснал и военното министерство, което било в не по-добро състояние от другото. Обвинявали го в множество грехове; народът не прощавал, защото страдал, и не му хрумвало, че при някои несгоди грешките са неизбежни^[7]. Воазен, поел подир него военните въпроси, и Демарец, натоварен с финансовите, не успели да изградят нито по-добри военни планове, нито пък да подсигурят кредит.

Жестоката зима на 1709 година окончателно обезсърчила нацията. Маслинените дръвчета, от които зависи много в Южна Франция, изсъхнали; измръзнали почти всички овошки. Нямало надежда за добиви. Складираното било твърде малко; зърното, което можело с големи разходи да бъде пренесено от пристанищата в Леванта и в Африка, било под заплахата да бъде прехванато от вражеските флоти, а почти не били останали бойни кораби за борба срещу тях. Зимата била ужасна в цяла Европа, но неприятелите разполагали с повече възможности. Холандците особено, осъществявали тъй дълго съобщенията между нациите, разполагали с достатъчно складове, за да изхранят обилно цветущите армии на съюзниците, докато изнемощелите и отчаяни френски бойци едва ли не трябвало да гинат от недоимък.

Кралят продал златни съдове и прибори за четиристотин хиляди франка; най-видните сеньори изпратили сребърните си съдини в монетния двор. Няколко месеца парижани ядели само тричав хляб; дори във Версай доста семейства се хранели с овесен хляб: госпожа Дьо Ментьонон дала пример в това отношение.

Луи XIV вече бил направил някои мирни стъпки и при тия злокобни обстоятелства не се поколебал да помоли за мир същите онези холандци, с които някога се бил отнесъл тъй зле.

Генералните щати нямали щатхалтер от времето на смъртта на крал Уилям; холандските магистрати, които вече наричали своите семейства патрициански, били като крале. Четиримата холандски комисари, отговорни за армията, се отнасяли горделиво спрямо трийсетината германски владетели, на които плащали. „Докарайте тук Холщайн“ — казвали те. Или пък: „Я кажете на Хесен да намине“^[8] Тъй се държали тия търговци, които въпреки простичките си дрехи и скромните си трапези се забавлявали да тъпчат и наетите от тях немски горделивци, и величието на един могъщ крал, който навремето ги бил победил.

През 1665 г. привързаността им към Луи XIV не била струвала скъпо; през 1672 г. били понесли нещастията и храбро били възстановили щетите; в случая искали да се възползват от своя късмет. Ни най-малко не се стремели да докажат на хората, проявявайки просто превъзходство, че величие съществува само в силата: искали тяхната държава да получи суверенитет над десет града във Фландрия, сред тях били Лил — вече в ръцете им — и Турне, който все още не бил завладян. Така холандците възнамерявали да оберат плодовете от войната не само за сметка на Франция, но и за сметка на Австрия, на чиято страна се сражавали, както Венеция някога била увеличила своята територия със земи от всичките си съседи. В крайна сметка републиканският дух си е също толкова честолюбив, колкото и монархическият.

Това се видяло подир няколко месеца; когато начатъкът на преговорите избледнял, а оръжията на съюзниците постигнали нови предимства, херцог Марлборо, който бил същински господар на своята владетелка в Англия и бил спечелен за холандската кауза, сключил през 1709 г. с генералните щати известния Хагски граничен договор (traite de la Barriere), според който те трябвало да имат власт над всички гранични градове във Франция, които бъдат превзети, да разполагат с гарнизони в двайсет населени места във Фландрия за сметка на самата страна, в Юи, в Лиеж и в Бон, като Горен Гелдерланд оставал тяхна суверенна територия. Така щели да получат власт над седемнайсетте провинции в Нидерландия; щели да имат и Лиеж, и Кьолн. Възнамерявали да разширят земите си за сметка на своите съюзници. Такива били високите им изисквания, когато кралят тайно им проводил председателя Руйе в опит за преговори.

Преговарящият най-напред се видял в Антверпен с двама амстердамски магистрати, Брюис и Вандердусен, които разговаряли с него като победители и разгърнали пред пратеника на най-гордия крал цялото високомерие, което ги било смазало през 1672 г. После с него се водели престорено разговори известно време в едно от селцата, които някога пълководците на Луи XIV били опожарили и потопили в кръв. След като хубаво си поиграли с него, му заявили, че кралят на Франция трябва да накара своя внук краля да се откаже от престола без никакво обезщетение, че избирателят на Бавария Франц Мария и неговият брат избирателят на Кьолн трябвало да поискат прошка — иначе договорите щели да се сключат със силата на оръжията.

Отчайващите послания на председателя Дьо Руйе към съвета се нижели в периода на най-жалката нищета, до която кралството било докарано в тия пагубни времена. Зимата на 1709 г. имала ужасяващи последици; народът гинел от глад; на бойците не било платено; навсякъде царяла печал: стоновете и страховете на населението усилвали нещастието.

Съветът бил съставен от дофина, от херцога на Бургундия и негов син, от канцлера на Франция Поншартрен, от херцог Дьо Бовилие, от маркиз Дьо Торси, от военния държавен секретар Шамияр и от главния финансов контрольор Демарец. Херцог Дьо Бовилие описал най-трогателно състоянието, до което била доведена Франция, а херцогът на Бургундия направо се просълзил, както и целият съвет. Канцлерът заключил, че трябва да се договори мир на всяка цена: военният министър и министърът на финансите заявили, че възможностите са изчерпани. „Една тъй тъжна сцена — казва маркиз Дьо Торси — би била трудна за описване, дори да бе позволено да се разкрие тайната на най-затрогващото в нея.“ Тайната се състояла във всеобщия плач.

Кризата накарала маркиз Дьо Торси да предложи сам да сподели оскърбленията, нанасяни на краля в лицето на председателя Руйе; ала нима можел да се надява да постигне онова, което победителите вече били отказали? Следвало да се очакват само още по-сурови условия.

Март 1709 г. Съюзниците вече започвали военните действия. Торси отишъл в Хага под измислено име, държавният секретар Хайнзиус се зачудил, когато му съобщили, че оня, когото чужденците приемали за главен министър на Франция, се намира в неговото преддверие. Преди време Хайнзиус бил проводен във Франция от крал Уилям, за да преговаря относно правата му върху княжество Оранж; той се бил срещнал с Лувоа, държавен секретар на областта Дофине, край чиято граница е разположено княжеството. Пратеникът на Уилям говорил разпалено — не само за своя господар, но и за представителите на реформистката църква в Оранж, нима можем да си представим, че Лувоа му отвърнал, че „ще го тикне в Бастилията“^[9]? Подобни слова, дори отправени към поданик, биха прозвучали отвратително; изречени спрямо чужд пратеник, те представлявали нагло престъпване на правото на нациите. Оттук съдим какво е било дълбокото впечатление, оставено в сърцето на магистрата на един свободен народ.

Малко примери има подобна надменност да бъде последвана от толкова унижения. В Хага маркиз Дьо Торси умолявал от името на Луи XIV, обърнал се и към принц Ойген и към херцог Марлборо, след като си изгубил времето с Хайнзиус; те и тримата искали войната да продължи: за принца тя означавала величие и мъст, за херцога — слава и огромно богатство, а той ценял и двете; третият, движен от другите двама, се възприемал като спартиат, принизяващ персийския крал. Те предлагали не мир, а примирие, при което трябвало да бъдат удовлетворени исканията на всички съюзници, а нищо да не бъде дадено на съюзените с краля; условието било кралят да се присъедини към своите врагове, за да прогони от Испания собствения си внук в двумесечен срок; за да бъдат нещата необратими, той трябвало веднага да отстъпи завинаги десет градове във Фландрия на холандците, да върне Страсбург и Брисак и да се откаже от суверенитета си над Елзас. Луи XIV надали бил очаквал, когато отказал навремето полк на принц Ойген, когато Чърчил още не бил дори полковник в Англия, когато дори името на Хайнзиус му било почти неизвестно, че един ден тези трима мъже ще му налагат такива клаузи. Торси напразно се опитал да изкуши Марлборо, като му предложил четири милиона; херцогът, който обичал и славата, и парите, ала с огромните си печалби, дължащи се на победите, доста надхвърлял четири милиона, оставил френския преговарящ с мъката от едно срамно и безсмислено предложение. Торси предал на краля заповедите на неговите врагове. Тогава Луи XIV сторил нещо, което никога не бил вършил спрямо своите поданици: той се оправдал пред тях; разпратил на губернаторите на провинциите и на градските общини циркулярно писмо, в което се отчитал пред хората за тегобите, които бил принуден да продължи да им налага, събудил тяхното възмущение, повлиял на чувството им за чест, та дори и за жалост^[10]. Политици са казвали, че Торси е отишъл да се унизи в Хага само за да изкара враговете виновни, за да оправдае Луи XIV в очите на Европа и за да настърви французите до гняв заради оскърблението, нанесено на нацията чрез неговата личност; в действителност той отива само да иска мир; председателят Руйе остава по заповед дори още няколко дни в Хага, за да се помъчи да договори не тъй сурови условия — единственият отговор на щатите бил, че Руйе трябва да си замине в срок от двайсет и четири часа.

След като твърдият отговор бива предаден на Луи XIV, той казва на заседание на съвета: „Щом ще трябва да се воюва, предпочитам да воювам с враговете си, а не с децата си.“ И се подготвя да си изпробва отново късмета във Фландрия. Гладът, измъчил селата, става подкрепа за войната: онези, които нямали хляб, станали войници; много земи останали неразорани, ала се събрала армия. Маршал Дьо Вилар, изпратен предната година в Савоя да командва бойци, чието дръзновение успял да поощри, бил призован във Фландрия като човек, на когото държавата възлагала своята надежда.

Марлборо вече бил превзел Турне (29 Юли 1709 г.), като Ойген осигурил странична подкрепа за обсадата; двамата пълководци вече се придвижвали с намерението да завоюват Моне: маршал Дьо Вилар тръгнал напред, за да ги спре. С него бил старият му познат маршал Дьо Буфлер, който бил помолил да му бъде подчинен. Буфлер действително обичал краля и отечеството; в този случай той доказал (въпреки афоризма на един духовит мъж), че и при монархическа държава, когато владетелят е свестен, съществуват добродетели. Те навярно са не по-малко, отколкото при републиките, може би не са тъй възторжени, ала притежават повече от онова, което наричаме чест^[11].

Още щом французите напреднали, за да попречат на завземането на Моне, съюзниците поели, за да ги нападнат край гората Бланжи и край село Малплаке.

Армията на съюзниците наброявала приблизително осемдесет хиляди бойци, а армията на маршал Дьо Вилар — към седемдесет хиляди. Французите теглели осемдесет оръдия, съюзниците — сто и четирийсет. Херцог Марлборо командвал десния фланг, сиреч англичаните и германските бойци, на които плащала Англия; принц Ойген бил в центъра; Тили и граф Фон Насау били отляво заедно с холандците.

Маршал Дьо Вилар поел лично левия фланг и оставил десния на маршал Дьо Буфлер. Армията укрепила набързо позициите си — едно действие, подходящо за по-малобройна и тъй дълго останала без късмет войска, която била наполовина запълнена с нови набори, подходящо и спрямо положението на Франция, която при пълно поражение щяла да изпадне в жестока безизходица. Някои историци укоряват пълководеца за това разположение. Те казват: „Той е трябвало да направи голям пробив, а не да дава възможност за такъв пред себе си.“ Колко умело съдят събитията на едно бойно поле хората, които го правят в своите кабинети!

Зная единствено, че според думите на самия маршал войниците останали без хляб цял един ден, а тогава получили такъв и го изхвърлили, за да им е по-леко да тичат в битката. През предните векове е имало твърде малко по-оспорвани и по-продължителни сражения, а нито едно не е било по-смъртоносно. Аз няма да кажа за тази битка нищо, което да не е признато от всички.

Левият фланг на враговете, където се сражавали холандците, бил почти напълно унищожен и дори преследван с щикове, надянати на пушките; вдясно Марлборо напрягал сили и удържал положението; маршал Дьо Вилар пооголил малко своя център, за да противостои на Марлборо, ала центърът бил нападнат; укрепителните съоръжения били пометени; гвардейският полк, който се биел там, не могъл да окаже съпротива. Маршалът се спуснал отляво към своя център, бил ранен и сражението било загубено: по бойното поле лежали близо трийсет хиляди мъртви и смъртно ранени (11 септември 1709 г.).

Стъпвало се по скупчени трупове, особено при холандците. Франция не изгубила повече от осем хиляди мъже през този ден; враговете дали към двайсет и една хиляди убити и ранени, ала центърът бил отнесен, двата фланга били разделени и онези, които осъществили по-голямото клане, се оказали победени.

Маршал Дьо Буфлер осъществил отстъплението при пълен ред^[12] с помощта на княз Дьо Тенгри Монморанси, впоследствие маршал Фон Люксембург, наследил храбростта на предците си. Армията се изтеглила между Кеноа и Валансиен, отнасяйки доста пленени знамена и стягове на неприятелите. Тези успехи утешили Луи XIV и честта, че издържали толкова дълго и че било изгубено единствено бойното поле, била сметната за победа. Завърналият се в двора маршал Дьо Вилар уверил краля, че ако не било раняването му, е щял да извоюва победа. Пълководецът по мое свидетелство бе убеден в това, ала съм и свидетел, че малцина му вярваха.

Може да е учудващо, че една армия, унищожила две трети от силите на врага, сиреч повече хора, отколкото е загубила, не се опитва да попречи на онези, които е трябвало да си легнат сред мъртъвци, да се прехвърлят и да обсадят Моне. Холандците се бояли от това начинание. Колебаели се. Ала представата, че една битка е изгубена, се налага на победените и ги обезсърчава. Хората никога не вършат това, което трябва да се направи, а ако на един войник се каже, че е победен, той се страхува това да не се случи пак. Затова Моне бил обсаден и превзет, и останал на холандците, както и Турне, и Лил.