Волтер
Векът на Луи XIV (14)

Глава XIII.
След смъртта на Тюрен, до сключването на Неймехенския мирен договор през 1678 г.

Подир смъртта на Тюрен и оттеглянето на принц Дьо Конде кралят продължил да воюва все пак доста успешно с Империята, Испания и Холандия. Разполагал с офицери, наследени от двамата велики мъже; служел му и Лувоа, който струвал дори повече от пълководец, понеже предвидливостта му осигурявала на пълководците възможността да предприемат, каквото пожелаят. Тъй дълго побеждавалите войски били водени от все същия дух, поощряван от присъствието на един преуспяващ крал.

През време на военните действия той лично превзел Конде (26 април 1676 г.), Бушен, Валансиен (17 март 1677 г.), Камбре (5 април 1677 г.). Обвинявали го, че при обсадата на Бушен не посмял да се сражава с принц Д’Оранж, който се насочил към него начело на петдесет хиляди души, за да се опита да помогне на населеното място; самият принц Д’Оранж също е бил укоряван, че не влязъл в битка с Луи XIV въпреки възможността. Такава е съдбата на кралете и на пълководците, все са виновни и за стореното, и за нестореното! Всъщност и той, и принц Д’Оранж не били виновни. Принцът не се впуснал в бой, макар да искал, тъй като губернаторът на Нидерландия Монтерей бил с войската и не желаел управлението да бъде изложено на опасността на решителен сблъсък; славата на кампанията си останала за краля, тъй като той направил, каквото искал, и превзел един град пред очите на неприятеля.

Колкото до Валансиен, градът бил превзет с щурм при едно от онези странни събития, които произтичат от буйното безстрашие на нацията.

Кралят предприел тази обсада, като редом с него били брат му и петима маршали на Франция: Д’Юмиер, Шомберг, Лафьояд, Люксембург и Дьо Лорж. Маршалите се сменяли и командвали всеки по един ден; Вобан ръководел военните действия.

Все още не били превзети никакви подстъпи към населеното място. Първо трябвало да бъдат нападнати две дъги; зад дъгите имало голямо назъбено укрепление, състоящо се от нагъната ограда, заобиколено от ров, пълен с бариери; вътре зад укреплението имало още едно, също заобиколено от ров. Целта била тези препятствия да бъдат овладени, а след това да се прекоси един ръкав на река Еско; оттатък ръкава пак имало укрепление с равна стена; зад равностенното укрепление било основното течение на Еско, дълбока, бърза вода, нещо като естествен ров пред крепостния зид; самият крепостен зид имал широки кули. Всички тези препятствия били осеяни с оръдия; трихиляден гарнизон се готвел за продължителна отбрана.

Кралят свикал военен съвет, преди да нападне външните укрепления. Било прието щурмовете да се провеждат нощем, за да може доближаването до неприятеля да бъде незабелязано и да се щади животът на войниците. Вобан предложил обсадата да започне посред бял ден: всички маршали на Франция се възмутили от предложението; Лувоа също се противопоставил. Вобан обаче бил непреклонен и уверен в своите доводи. Той казал: „Искате да щадите войниците; те ще бъдат в много по-добро положение, ако се бият денем, без бъркотия и суматоха, без опасението, че може наши да стрелят по наши, както се случва твърде често. Врагът трябва да бъде изненадан; той винаги очаква нощен щурм: действително ще го изненадаме, когато бъде изтощен от бдение и трябва да се противопостави на усилията на нашите свежи сили. Тук следва да добавим и разсъждението, че ако в армията има някои немного смели войници, нощта прикрива тяхната неувереност, докато денем взорът на генерала подтиква към подвиг и хората дават най-доброто от себе си.“

Кралят възприел доводите на Вобан въпреки съпротивата на Лувоа и на петима френски маршали.

17 март 1677 г. В девет часа сутринта две роти мускетари, стотина гренадири, един батальон гвардейци, както и един батальон от Пикардийския полк, се заизкачвали от всички страни по голямото назъбено укрепление. Заповедта била да останат там — дори това не било лесно; неколцина „черни“ мускетари^[1] проникнали по тясна пътечка до вътрешен заслон в укреплението и го овладели. Същевременно „сивите“ мускетари навлезли през друго място; гвардейските батальони ги последвали: обсадените загивали или били преследвани. Мускетарите спуснали подвижния мост между укрепленията; те гонели неприятелите от заслон към заслон по двата ръкава на Еско; гвардейците прииждали вкупом; мускетарите вече били в града преди още кралят да научи, че първото щурмувано укрепление е преодоляно.

Ала не тук била най-голямата странност в тези действия. Твърде вероятно било млади мускетари, увлечени от порива на успеха, да се нахвърлят стремглаво срещу войниците и буржоата, които ги пресрещали по улиците; така можело да загинат или градът да бъде ограбен; ала тези млади хора, ръководени от корнет на име Моасак, се прислонили за бой зад каруци; следващата ги войска спокойно се строявала в боен ред, а други мускетари завземали съседните домове, за да защитават с изстрели онези, които оставали по улиците. И от двете страни имало пленници; градската управа се събрала на заседание; проводили пратеничество до краля; всичко това станало без никакви грабежи, бъркотии или каквито и да било грешки. Кралят пленил гарнизона и влязъл във Валансиен, като се чудел как тъй лесно го е завладял. Необичайността на събитието ни подтикна да приведем тези подробности.

9 март 1678 г. Славно било и превземането на Гент за четири дни, и на Ипър — за седем. Това е, което извършил самият той: още по-големи били успехите на пълководците му.

Септември 1676 г. Откъм Германия маршалът херцог Фон Люксембург действително допуснал Филипсбург да бъде завладян пред очите му, като напразно се опитал да помогне с армия от петдесет хиляди души. Генералът, завзел Филипсбург, бил Карл V, новият херцог на Лотарингия, наследник на чичо си Карл IV и също като него лишен от своите владения. Той притежавал всички качества на злощастния си чичо, но не и слабостите. Дълго командвал славно имперските войски, ала независимо от превземането на Филипсбург и това, че бил поставен начело на шейсет хиляди бойци, така и не успял да си получи владенията. Напразно бил изписал върху своите стягове: Aut nunc, aut nunquam — „или сега, или никога“.

Маршал дьо Креки, който бил откупен от плена и станал по-предпазлив след поражението при Консарбрюк, винаги му препречвал пътя към Лотарингия (октомври 1677 г.). Победил го в незначителната схватка при Кокерсберг в Елзас; преследвал го и го изтощавал неуморно; превзел Фрайбург пред очите му (14 ноември 1677 г.); скоро след това разбил отряд от неговата армия при Райнфелд (юли 1678 г.). Под носа му преминал през реката край Кинс^[2], подгонил го към Офенбург, нападнал го на позиция; след като завладял крепостта Кехл с шпага в ръка, изгорил моста при Страсбург, по който свободният все още тогава град неведнъж бил пропускал имперските войски. Така маршал Дьо Креки изкупил еднодневната си пагубна дързост с поредица от успехи, дължащи се на предпазливостта му; може би би завоювал слава, равна на тази на Тюрен, ако бе живял по-дълго.

Принц Д’Оранж имал във Фландрия не по-добър късмет, отколкото херцогът на Лотарингия в Германия: не само бил принуден да прекрати обсадата на Маастрихт и на Шарльороа, ами след като оставил Конде, Бушен и Валансиен да попаднат под властта на Луи XIV, изгубил битката при Монкасел срещу Негово Височество (11 април 1677 г.), когато се опитал да помогне на Сент Омер. Маршалите Люксембург и Д’Юмиер командвали армията на Негово Височество. Твърди се, че една грешка на принц Д’Оранж и умело придвижване на Люксембург решило изхода на боя. Негово Височество се спуснал в атака с достойнство и присъствие на духа, неочаквани за един женствен принц. Едва ли е имало по-добър пример как смелостта може да съжителства с мекушавостта: този принц, който често се обличал като жена и имал женски склонности, се държал като пълководец, като войник. Кралят, негов брат, завидял на славата му: не разговарял много с Негово Височество за тази победа; дори не отишъл да огледа бойното поле, макар да се намирал близко. Неколцина служители на Негово Височество, по-проницателни от други, тогава му предрекли, че повече няма да ръководи войски, и не сбъркали.

Множеството завзети градове, множеството спечелени във Фландрия и в Германия битки не били единствените успехи на Луи XIV в тази война. Граф Дьо Шомберг и маршал Дьо Навай победили испанците из Лампурдан, в подножието на Пиренеите: нападали ги чак в Сицилия.

Сицилия още от времето на сиракузките тирани, под чиято власт поне е означавала нещо на този свят, винаги е била под чуждо иго; била е подчинена на римляните, на вандалите, на арабите, на норманите, васална територия на папите, на французите, на германците, на испанците; там почти винаги са мразели своите господари, бунтували са се срещу тях, без да са способни на същински усилия в полза на свободата, като постоянните размирици само са водели до промяна на оковите.

Магистратите на Месина били разпалили гражданска война срещу управляващите и призовали Франция на помощ. Испанска флота блокирала пристанището: били докарани до мъчителен глад.

Първо кавалер Дьо Валбел се промъкнал с няколко фрегати през испанската флота. Той прехвърлил в Месина храна, оръжие и войници. После херцог Дьо Вивон пристигнал със седем бойни кораба с по шейсет оръдия, два с по осемдесет, както и с няколко брандера; той надвил неприятелската флота и влязъл като победител в Месина (9 февруари 1675 г.).

Испания била принудена, за да защити Сицилия, да се обърне към някогашните си врагове холандците, които все тъй минавали за властелини на моретата. Ройтер пристигнал откъм Зюйдерзее през протока на помощ и прибавил към двайсетте испански кораба двайсет и три големи плавателни съда.

Ала ето че французите, които съвместно с англичаните не били успели да се наложат над холандския флот, удържали победа над обединените холандци и испанци (8 януари 1676 г.). Херцог Дьо Вивон, принуден да остане в Месина, за да надзирава населението, вече недоволно от своите защитници, предоставил отговорността за морската битка на Дюкен, заместник-главнокомандващ на флотските въоръжени сили — човек, не по-малко забележителен от Ройтер, добрал се като него до командния пост единствено благодарение на качествата си, който обаче дотогава не бил се озовавал начело на бойна флотилия и до този момент се бил доказал в изкуството на корабостроителството, а не на пълководството. Ала който притежава гений в своята област и в ръководенето с лекота преминава от по-дребните задължения към по-отговорни. Дюкен се проявил блестящо по море срещу Ройтер: никак не било малко, че постигнал незначително предимство спрямо холандеца. Той повел и втора битка край Аугуста с двете вражески флоти. При тази схватка Ройтер бил ранен и славният му живот бил отнет^[3]. Той е сред хората, чиято памет и до днес е тачена в Холандия. Бил започнал като слуга и корабен юнга; поради това бил уважаван още повече. Родът на владетели Насау не може да се похвали с по-славно име. Испанският държавен съвет му присъдил права и титла на херцог; това достойнство било твърде чуждо и лековато за републиканеца. Правата били получени след смъртта му. Децата на Ройтер, достойни за своя баща, не приели титлата, тъй жадувана при нашите монархии, която обаче не може да бъде предпочетена пред званието „добър гражданин“.

Луи XIV проявил истинско великодушие и скърбял за смъртта му. Пред него било изтъкнато, че се е отървал от опасен враг. Той отговорил, че „няма как да не тъжим за смъртта на един велик човек“.

Дюкен, френският Ройтер, нападнал за трети път двете флоти подир смъртта на бележития холандец. Потопил, изгорил и завзел доста кораби. Маршал херцог Дьо Вивон се водел главнокомандващ в тази битка, ала все пак тъкмо Дюкен удържал победа. За Европа било чудо как тъй Франция за толкова кратко време е станала опасна и по море, освен по суша. В действителност това представяне и тези спечелени битки само разтревожили всички държави. След като се бил включил във войната на страната на Франция, кралят на Англия в крайна сметка бил готов да се съюзи с принц Д’Оранж, който се бил оженил за неговата племенница. Отгоре на всичко придобитата в Сицилия слава глътнала и твърде много средства. Най-сетне французите се изтеглили от Месина тъкмо когато се смятало, че ще завладеят целия остров (8 април 1678 г.). Луи XIV получава тежки упреци, задето е предприемал през време на тази война действия без последствия, задето е изоставил Месина, както и Холандия, подир безполезни победи.

И все пак е било достатъчно застрашително единствената беда да се състои в неудържането на всички завоевания. Той притискал неприятелите си по всички краища на Европа. Войната в Сицилия му струвала много по-малко, отколкото на изтощената и победена навсякъде Испания. Той насъсквал и нови врагове против австрийския дом; подстрекавал смутове в Унгария, посланиците му при Високата порта тласкали отоманската империя към военни действия срещу Германия, макар за благоприличие да бил готов да изпрати малко помощи срещу турците, замесени в неговата политика. Сам надделял над всичките си врагове; Швеция, едничка негова съюзница, водела само не особено успешна война срещу избирателя на Бранденбург. Този избирател, баща на първия пруски крал, бил започнал да придобива за своята страна уважение, което впоследствие нараснало: тогава той отнел Померания от шведите.

Забележително е, че през време на тази война почти непрестанно се водели мирни преговори; първо в Кьолн, с невзрачното посредничество на Швеция; после в Неймехен с посредничеството на Англия. Английското посредничество представлявало кука церемония почти колкото арбитражът на папата при Аахенския договор. Действително Луи XIV си бил единственият арбитър: на 9 април 1678 г. отправил предложения наред със завоеванията си и оставил враговете си да ги приемат до 10 май. После отпуснал срок от месец и половина на генералните щати, които се примолили за това.

Тогава не Холандия била цел на честолюбивите му стремежи; тази република извадила късмет или проявила ловкост, озовавайки се като допълнителна страна в една война, предприета за нейното съсипване: намесилите се впоследствие Испания и Империята се били превърнали в основни играчи.

В наложените от него условия кралят изявявал благоразположение към търговията на холандците; връщал им Маастрихт, предавал на испанците няколко града, които трябвало да бъдат препятствие по пътя към Съединените провинции, като Шарльороа, Куртре, Уденард, Ат, Гент, Лимбург; задържал обаче Бушен, Конде, Ипър, Валансиен, Камбре, Мобьож, Ер, Сент Омер, Касел, Шарльомон, Попрен, Байол и пр., всичко това представлявало значителна част от Фландрия. Към нея прибавял Франш Комте, която бил завоювал двукратно; тези две провинции били достойна придобивка от войната.

От Германия искал само Фрайбург или Филипсбург и оставял императора да направи избор. Възстановил страсбургското епископство и владенията на двамата братя Фюрстенберг, които императорът бил ограбил, като дори бил тикнал единия в затвора.

Проявил се като значим покровител на своята съюзница Швеция, която се била представила зле спрямо краля на Дания и избирателя на Бранденбург. Настоял Дания да върне всичко, което била заграбила от Швеция, да намали таксите за преминаване през Балтийско море, херцог Холщайн да получи обратно владенията си, Бранденбург да се откаже от завоюваната Померания и вестфалските спогодби да се възстановят напълно. Волята му била закон за всички краища на Европа. Напразно избирателят на Бранденбург му писал унизително послание, в което според приличието го наричал „монсеньор“ и го заклевал да не му отнема придобитото, като го уверявал, че ще го почита и ще му служи; унижението било също тъй безсмислено, както и противенето, победителят на шведите бил заставен да върне завоеванията си.

Тогава посланиците на Франция били ценени по-високо от избирателите: бранденбургският предлагал мило и драго, за да преговаря в Клеве с граф Д’Естрад, впоследствие маршал, посланик към генералните щати. Кралят не допуснал негов представител да отстъпи пред избирател и граф Д’Естрад не могъл да проведе преговори.

Карл V бил изравнил испанските грандове и избирателите; тъкмо тъй желаели да бъдат приети и френските перове. Днес виждаме доколко са се променили нещата, в съвещателните тела на Империята посланиците на избирателите биват приемани като посланиците на кралете.

Относно Лотарингия Луи предлагал да бъде възстановен новият херцог Карл V; искал обаче Нанси да му принадлежи, също както и всички главни пътища.

Условията били поставени с надменността на завоевател; все пак те не били прекомерни дотам, че да отчаят враговете му и да ги принудят да обединят срещу него сетните си усилия: той се обръщал към Европа като господар, ала същевременно действал като политик.

Успял да посее раздори между съюзниците при преговорите в Неймехен. Холандците побързали да подпишат въпреки съпротивата на принц Д’Оранж, който бил готов да воюва, независимо от цената, която ще се плати; те заявили, че испанците са твърде слаби, за да им помогнат, ако не подпишат.

Като видели, че холандците приемат мира, испанците също склонили, твърдейки, че Империята не прави достатъчно усилия за общата кауза.

Най-сетне германците, изоставени от Холандия и от Испания, подписали последни, предоставяйки Фрайбург на краля и препотвърждавайки вестфалските договори.

Нищо не било променено в условията, наложени от Луи XIV. Неприятелите му напразно поставяли невъзможни изисквания, издавайки слабостта си — Европа получила от него и закони, и мир. Единствено херцогът на Лотарингия се осмелил да отхвърли договора, който му се сторил прекалено ужасен; той предпочел да се скита немил-недраг из Империята, отколкото да бъде безвластен и неуважаван владетел в своите земи: надявал се късметът да го споходи с времето, ако прояви смелост.

Докато траели неймехенските преговори и четири дни след като пълномощниците на Франция и на Холандия подписали мира, принц Д’Оранж показал какъв опасен враг е на Луи XIV. Маршал Фон Люксембург, който бил обградил Моне, тъкмо бил получил известието за мира: бил спокоен в селцето Сен Дьони и вечерял при армейския интендант. Принц Д’Оранж с всичките си бойци нахлул в лагера на маршала, превзел го и започнал кървава, безкрайна и упорита схватка, като се надявал с основание да излезе пълен победител — не само понеже той бил нападателят, което е предимство, ами и се бил нахвърлил върху хора, които си отпочивали, разчитайки на мирния договор. Маршал Фон Люксембург с мъка успял да се противопостави; предимството в сблъсъка си останало за принц Д’Оранж, тъй като неговата пехота овладяла терена, за който се била сражавала.

Ако честолюбивите мъже имаха някакво отношение към живота на другите хора, принц Д’Оранж не би се впуснал в това сражение. Той със сигурност знаел, че мирът е подписан; знаел, че мирът дава предимства на неговата страна — и все пак изложил на опасност себе си и хиляди други хора в началото на всеобщия мир, на който не можел да се противопостави, дори да бие французите. Това деяние, изпълнено с липса на човечност, а все пак и внушително, което тогава събудило повече възхита, отколкото порицание, не довело до промени в мирните споразумения, а струвало съвсем безсмислено живота на две хиляди французи и на също толкова неприятели. Виждаме как събитията около този мир са в противоречие с намеренията. Холандия, единствената цел на тази война, при която се предвиждало тя да бъде унищожена, не изгубила нищо, напротив — спечелила защитна линия, докато всички велики сили, станали гаранти за нейното оцеляване, претърпели загуби.

По онова време кралят бил на върха на величието си. Откакто управлявал, все побеждавал, нямало населено място, подложено от него на обсада, което да не е завладял, превъзхождал във всичко обединените си врагове, шест последователни години бил представлявал заплаха за Европа, а накрая станал неин арбитър и миротворец; бил прибавил към владенията си Франш Комте, Дюнкерк и половината Фландрия; а най-голямото му предимство било, че е крал на една тогава щастлива нация, която представлявала образец за другите нации. Скоро след това парижкото кметство тържествено го нарекло „Велики“ (1680) и се разпоредило тепърва единствено тази титла да се използва за обществените паметници. Още през 1673 г. били изсечени няколко медала с това определение: макар да завиждала, Европа не се възпротивила срещу тези почести; и все пак името „Луи XIV“ се използва повече от „Велики“. Всичко зависи от навиците. Анри, който напълно основателно подир смъртта си е определен като „Велики“, е наричан постоянно Анри IV; това си е напълно достатъчно. Негово Височество винаги бива наричан „великият Конде“ не само заради героичните му постъпки, а и заради леснината да бъде отличаван по този начин от другите принцове Дьо Конде. Ако го бяха назовали „Конде Велики“, определението щеше да изчезне. Казваме „великият Корней“ за да го отличаваме от неговия брат: не казваме „великият Вергилий“, нито „великият Омир“, нито „великият Тасо“. Александър Велики вече е известен само като Александър^[4]; никога не казваме „Цезар Велики“^[5]. Карл V, чиято съдба е била по-бляскава от съдбата на Луи XIV, никога не е бил наричан „Велики“; при Шарльоман просто става дума за собствено име^[6]. Титлите нямат никакво значение за потомците: името на човека, извършил велики дела, налага по-голямо уважение от всякакви определения.