Волтер
Векът на Луи XIV (15)

Глава XIV.
Превземане на Страсбург. Бомбардиране на Алжир. Подчиняване на Генуа. Пратеничество от Сиам. Предизвикателство към папата в самия Рим. Борба за избирателското място на Кьолн

Честолюбието на Луи XIV съвсем не било обуздано от всеобщия мир. Империята, Испания и Холандия освободили заетите от извънредната военна повинност; той си запазил допълнителните сили. За него мирът станал време на завоевания: той дори бил дотам сигурен във властта си, че основал в Мец и в Брисак правни институти, за да обедини под своята корона всички земи, принадлежали някога на Елзас или на Трите епископства, ала от незапомнени времена преминали при други господари. Доста имперски владетели, избирателят на Пфалц, дори кралят на Испания, които ползвали имоти из тези области, кралят на Швеция в качеството му на херцог Фон Цвайбрюкен били призовани от тези камари, за да отдадат почит на краля на Франция или пък да им бъдат конфискувани притежанията. От времето на Шарльоман нито един владетел не бил се държал тъй господарски и не бил съдил овластените, нито пък бил завземал области с правни решения.

Избирателите на Пфалц и на Трир били лишени от сеньорските си владения Фалкенбург, Гермерсхайм, Велденц и rip. Те напразно подали жалби до имперското събрание в Регенсбург, което само протестирало срещу решенията.

Кралят не се задоволил да сложи ръка на префектурите на десет свободни елзаски градове, все едно бил император. Вече в нито един от тези градове не ставало и дума за свобода. Оставал Страсбург, голям, богат град, с излаз към Рейн чрез моста над голямата река: сам по себе си той представлявал могъща република с внушителен арсенал — деветстотин разнородни оръдия.

От доста време Лувоа се канел да го осигури на своя господар. Злато, интриги и терор, с каквито бил разтварял портите на не един град, подготвили влизането на Лувоа в Страсбург (30 септември 1681 г.). Магистратите били спечелени. Населението било потресено, съзирайки около крепостните стени двайсет хиляди французи накуп; защитните укрепления откъм Рейн били преодолени и превзети мигновено; Лувоа бил пред портите, а управата уговаряла да се предадат. Гражданите плачели отчаяни, тъй като били влюбени в свободата, ала това не попречило на магистратите да предложат същия ден договор за капитулацията и Лувоа завзел града. Впоследствие с фортификациите, които го заобикалят, Вобан го превърнал в най-силното препятствие по границата на Франция.

Кралят изобщо не се притеснявал от Испания; той поискал нидерландския град Аалст заедно с околността, според него министрите му били пропуснали да го впишат в условията на мирното споразумение; а докато чакал Испания да реши въпроса, блокирал град Люксембург (1682).

Същевременно той откупил укрепения град Казале от един дребен владетел (1681), херцог на Мантуа, който бил готов да разпродаде всичките си владения, за да има средства да си доставя удоволствия.

Европа отново се обезпокоила, като наблюдавала как това могъщество се разширява във всички посоки и придобива мирно повече, отколкото десетина крале преди Луи XIV били успели да придобият, воювайки. Империята, Холандия, та дори и недоволната от краля Швеция сключили съюзен договор. Англичаните заплашвали, испанците искали война, принц Д’Оранж правел какво ли не, за да се стигне до това — ала нито една от великите сили не смеела да нанесе първия удар.

Будейки навсякъде страхове, кралят само мислел как да ги увеличи (1680). Най-сетне марината му била надхвърлила стремежите на французите и опасенията на Европа. Разполагал с шейсет хиляди моряци (1681, 1682 г.). Строги закони, подобни на дисциплината на сухопътните войски, държали тия груби хора в подчинение спрямо дълга. Англия и Холандия, морските велики сили, нямали нито толкова матроси, нито такива ясни закони. В пограничните райони роти от кадети, а в пристанищата от морски гвардейци били свиквани и съставяни от младежи, които изучавали всичко необходимо за нуждите на занаята им, като командирите получавали възнаграждение от държавната хазна.

Пристанището Тулон на Средиземно море било построено с огромни средства, можело да побере сто военни кораба, разполагало с възхитителни складове и арсенал. Откъм Океана с подобни размери се очертавало пристанището Брест; Дюнкерк и Авър дьо Грас^[1] се пълнели с кораби; природата отстъпвала и в Рошфор.

Най-сетне кралят имал над сто бойни кораба, много от които с по сто оръдия, а някои дори с повече. Те не си стоели мързеливо в пристанищата: под командването на Дюкен ескадри чистели моретата, пълни с корсари от Триполи и от Алжир. Той си отмъстил на Алжир посредством ново изобретение, което се дължало на старанието му да насърчава всички гении през своя век. Това пагубно, но възхитително средство е „бомбардата“, или бомбардираща галиота, с каквито може крайморски градове да бъдат изпепелени. Имало един младеж на име Бернар Рьоно, известен като „малкият Рьоно“, който не бил служил на кораб, но по дарование си бил моряк. Колбер изравял умели люде от най-неочаквани места — и него често го бил призовавал на заседания на ръководството на марината, дори в присъствието на краля. Благодарение на грижите и на уменията на Рьоно от известно време се прилагал по-строен и по-лек метод за конструирането на кораби. Той си позволил да предложи Алжир да бъде бомбардиран от флотилия; никой не си представял, че мортири за изстрелване на бомби може да не се намират на земен терен; предложението му възмутило всички. Върху него се посипали всички възражения и насмешки, които трябва да очаква един изобретател, ала упоритостта му, както и красноречието, обичайно за хората, силно отдадени на своята дейност, убедили краля да допусне тази новост да бъде опитана.

Рьоно се разпоредил да бъдат построени пет по-малки от обичайното кораба, но с по-здрав дървен материал, без куверти, с плоска палуба над самия трюм, по която били взидани мортирите. Поел с тази ескадра под ръководството на стария Дюкен, който бил назначен за това премеждие и не очаквал от него никакъв успех. Дюкен и алжирците били смаяни от ефекта на бомбите: част от града била смазана и опожарена. Ала скоро това изобретение било подето и от другите нации и само увеличило бедите на човешкия род, та дори неведнъж навредило на Франция, откъдето произхождало.

Усъвършенстваната само за няколко години марина била дело на грижливия Колбер. Лувоа укрепил отлично над сто цитадели: при това били изградени Юненг, Сар Луи, крепостите в Страсбург, Монроаял и пр., а докато кралството придобивало такава сила спрямо външните несгоди, вътре в него сияели изкуствата, царели изобилие и удоволствия. Чужденци се тълпели, за да се възхитят на двора на Луи XIV; името му отеквало сред всички народи по света.

Късметът и славата му го въздигали още повече поради слабостта на повечето други крале и поради нещастията на техните народи. Тогава император Леополд се разправял с унгарските бунтове, а най-вече с турците, които поради призивите на унгарците залели Германия. Политиката на Луи водела до преследвания на протестантите във Франция, тъй като той смятал за редно да им попречи да му вредят, ала тихомълком подкрепяла протестантите и бунтовниците в Унгария, тъй като те можели да му свършат работа. Неговият посланик при Високата порта поощрил въоръжаването на турците преди сключването на Неймехенския мир. Турското правителство имало загадъчната странност да изчаква почти винаги императорът да бъде в мирен период, за да тръгне против него. До военни сблъсъци в Унгария се стигнало чак през 1682 г.; на следващата година мощна отоманска армия, според твърденията над двестахилядна, допълнена от унгарски бойци, не срещнала по пътя си нито укрепени градове като във Франция, нито армейски корпуси, които да я спрат, и стигнала до портите на Виена, помитайки всичко по пътя си.

Император Леополд бързо напуснал Виена пред настъплението на турците и се оттеглил чак в Линц; когато научил, че почти са нахлули в самата Виена, съумял единствено да се прехвърли още по-далеч, в Пасау, оставяйки херцога на Лотарингия да отбранява, доколкото е възможно, Империята начело на скромна войска, отслабена вече от турския напор.

Никой не се съмнявал, че великият везир Кара Мустафа, който ръководел отоманската армия, скоро ще господарува във Виена, един зле укрепен град, изоставен от държавния глава и отбраняван в действителност от гарнизон, който трябвало да е от шестнайсет хиляди човека, ала достигал до не повече от осем хиляди. На път било да се стигне до ужасяваща превратност на съдбата.

Луи XIV не без основание очаквал Германия, отстъпвайки пред турците и разполагайки с един водач, чието бягство засилвало всеобщата паника, да се окаже принудена да разчита на закрилата на Франция. Той разполагал с войски по границата с Империята, готови да я защитят срещу турците, докарани в нея от предходни негови преговори: така можел да стане закрилник на Империята, а синът му да стане крал на римляните.

Отначало, когато турците се канели да се нахвърлят върху Австрия, той изявил политическите си тежнения с великодушни предложения; не изпратил повторно помощ на императора, но изтъкнал, че няма да напада Нидерландия и ще даде възможност на испанския клон на австрийците да подпомогнат огъващия се германски клон. Като цена за бездействието си пожелал да го удовлетворят по някои двусмислени положения около Неймехенския договор — главно относно ползите от Аалст, за които били забравили да споменат в договора. През 1682 г. отменил блокадата на Люксембург, без да чака удовлетворение, и цяла година не предприемал никакви враждебни действия. В крайна сметка великодушието му отслабнало през време на обсадата на Виена. Вместо да го успокои, държавният съвет на Испания го разгневил; Луи XIV отново надигнал оръжие против Нидерландия тъкмо когато Виена вече щяла да се предаде. Това станало в началото на септември; само че напълно неочаквано Виена оцеляла. Самонадеяността на великия везир, мекушавостта му, грубото му пренебрежение спрямо християните, невежеството и мудността го погубили; само благодарение на тези грехове Виена не била превзета. Кралят на Полша Ян Собески успял да стигне дотам; подпомогнат от херцога на Лотарингия, само с появата си той успял да обърне в бягство отоманските пълчища (12 септември 1683 г.). Императорът се завърнал в столицата си с болка, след като я бил напуснал: той влязъл в нея, докато освободителят излизал от църквата, където били пели Те Deum, като проповедникът избрал да изрече словата: „Имаше един човек, пратен от Бога, името му Йоан.“^[2] Наясно сте, че папа Пий V използва същите думи спрямо дон Хуан Австрийски подир победата при Лепанто; известно е, всичко ново често е само повторение. Император Леополд едновременно тържествувал и бил унизен. Кралят на Франция вече нямало от какво да се притеснява и бомбардирал Люксембург; присвоил си Куртре (ноември 1683 г.), Диксмюйде във Фландрия; овладял Трир и разрушил фортификациите му; твърдяло се, че всичко това се извършва заради спазването на духа на Неймехенските споразумения. Империята и испанците преговаряли с него в Регенсбург, докато той превземал градовете им; така нарушеният Неймехенски мир бил променен на двайсетгодишно примирие (август 1684 г.), при което кралят задържал град Люксембург с цялото княжество, което тъкмо бил превзел.

Април 1684 г. Още по-голям страх будел по бреговете на Африка, където допреди него французите били известни само като роби, пленени от варварите.

Двукратно бомбардираният Алжир му проводил пратеничество, което поискало прошка и помолило за мир: върнали всички роби християни, дали и пари — няма по-голямо наказание за корсарите.

Тунис и Триполи постъпили по същия примирен начин. Не е излишно да споменем, че когато Дамфрьовил, корабен капитан, отишъл да освободи всички роби християни в Алжир от името на краля на Франция, сред тях се оказали доста англичани, които вече на борда започнали да твърдят пред Дамфрьовил, че са освободени от уважение към краля на Англия. Тогава френският капитан извикал алжирците и върнал англичаните на сушата с думите: „Тези хора твърдят, че са освободени само от името на своя крал; моят не може да си позволи да ги покровителства, аз ви ги предавам; ваша работа е да покажете какво дължите на краля на Англия.“ Всички англичани били оковани отново. Тази подробност подчертава английската гордост, слабостта на управлението на Чарлс II и уважението на народите към Луи XIV.

По света това уважение било такова, че неговият посланик при Високата порта бил приеман с почести, като се излягал на софа, докато африканските поданици на турския султан, които са под негово покровителство, били унижавани.

Република Генуа изпаднала дори в по-жалко положение от Алжир спрямо Луи. Генуа била продавала барут и бомби на алжирците; тя построила четири галери за Испания. Чрез своя пратеник Сент Олон, един обикновен благородник, кралят й забранил да пуска по вода галери и я заплашил със скорошна разправа, ако не се подчини на волята му. Генуезците, раздразнени от този опит да се ограничи свободата им, разчитайки прекомерно на помощта на Испания, не удовлетворили искането. От пристанището в Тулон незабавно излезли четиринайсет големи кораба, двайсет галери, десет бомбарди и значителен брой фрегати. Сеньоле, новият главен пълномощник на марината, когото знаменитият Колбер, негов баща, вече бил назначил на този пост преди смъртта си, лично пътувал с тази флота. Младият мъж, изпълнен с амбиции, смелост, дух и дееспособност, искал да бъде и воин, и министър; той жадувал за слава, бил пламенен във всичко, което предприемал, и смесвал удоволствията с делата, без последните да страдат. Старият Дюкен командвал корабите, херцог Дьо Мортьомар — галерите; и двамата всъщност били придворни на държавния представител. Стигнали до Генуа (1684); десетте бомбарди изстреляли по нея четиринайсет хиляди бомби и превърнали в прах част от онези мраморни сгради, заради които тя се нарича Великолепната Генуа. Четиринайсет хиляди войници дебаркирали и се насочили към портите, като подпалили предградието Сан Пиетро д’Арена. За да се избегне пълна разруха, било потребно унижение. Кралят изискал дожът на Генуа и четири отговорни сенатори да дойдат да търсят благоволението му в неговия дворец във Версай; тъй като се побоял да не би генуезците да избегнат удовлетворението и да ограбят нещичко от славата му, настоял дожът, който ще дойде да му иска прошка, да повери на някого само временно своя принципат, независимо от постоянния закон на Генуа, според който достойнството на всеки дож, отсъстващ дори само за малко от града, да се отнема.

Дожът на Генуа Империале Лескаро и сенаторите Ломелино, Гарибалди, Дурацо и Салваго пристигнали във Версай и направили всичко, което кралят поискал от тях (15 май 1685 г.). В тържествени одежди дожът взел думата, увенчан от червена кадифена шапчица, която често свалял: речта му и знаците за подчинение били диктувани от Сеньоле. Кралят го изслушал седнал и с покрита глава; ала тъй като във всички действия през своя живот прибавял учтивост към достойнството си, се отнесъл към Лескаро и към сенаторите и добронамерено, и щедро. Министрите Дувоа, Кроаси и Сеньоле се проявили като по-горделиви; затова дожът казал: „С начина, по който ни приема, кралят отнема от сърцата ни свободата; неговите министри обаче ни я връщат.“ Дожът бил твърде духовит. Всички знаят как маркиз Дьо Сеньоле го запитал кое във Версай му се струва най-забележително, а той отговорил: „Да се озова тук.“

1684 г. Изключителната наклонност на Луи XIV към блясъка била поласкана още повече от пратеничеството, пристигнало от Сиам — една страна, в която дотогава дори не били подозирали за съществуването на Франция. В резултат на една превратност, доказваща превъзходството на европейците над другите нации, един грък на име Фалк Констанц, син на кръчмар от Кефалония, бил станал баркалон, сиреч първи министър или велик везир на Сиам. С цел да укрепи положението си и да се издигне още, този човек търсел чуждестранни връзки, а не посмял да се довери нито на англичаните, нито на холандците: в индийските държави те били смятани за твърде опасни съседи. Французите тъкмо били открили търговски средища по крайбрежието на Коромандел и били разпространили из тия покрайнини на Азия славата на своя крал. Констанц сметнал, че Луи XIV ще се изненада приятно от почести, дошли неочаквано толкова отдалеч: религията, чиито дела въртят политиката в света, за кой ли път послужила на намеренията му чак от Сиам спрямо Париж. Той проводил от името на своя господар царя на Сиам тържествено пратеничество с големи дарове за Луи XIV, за да му съобщи, че очарованият от неговата слава индийски владетел бил склонен да сключи търговски договор единствено с френската нация и че дори обмислял дали да не стане християнин. Кралят бил поласкан в своето величие и заблуден поради своята религиозност, та изпратил до царя на Сиам двама посланици и шестима йезуити; после добавил и офицери заедно с осемстотин войници, ала блясъкът на сиамската делегация си останал единственото спечелено предимство. Четири години по-късно Констанц загинал — жертва на собственото си честолюбие: малцината французи, останали при него, били избити, други побягнали, а вдовицата му, след като за малко не станала царица, била осъдена от наследника на царя да прислужва в кухнята, което си било работа тъкмо за нея.

Жаждата за слава, която карала Луи XIV да се стреми да се отличава от всички други крале, се проявявала и в неговата надменност спрямо римския двор. Одескалки, Инокентий XI, син на милански банкер, бил въздигнат на престола на Църквата; той бил праведен, мъдър понтифекс, слабо владеел богословието, ала бил храбър, твърд и великолепен владетел. Подпомогнал Империята и Полша против турците със свои пари, а на венецианците изпратил галери: ревностно осъждал поведението на Луи XIV, който се съюзявал с турците срещу християни. Чудно било как папа тъй живо защитава императорската кауза, след като императорите се водят крале на римляните и проявяват тежнения да властват в Рим, ала Одескалки бил роден под австрийското владичество; бил участвал в две военни кампании в милански военни корпуси. Навици и настроения определят поведението на хората: гордостта му била подразнена от гордостта на краля, който от своя страна му създавал всевъзможни неприятности, каквито един крал на Франция може да създаде на един папа, без да се откъсва напълно от него. Отдавна в Рим съществували мъчни за изкореняване злоупотреби, основаващи се върху особена почит, която била мила на всички католически владетели. Техните посланици в Рим разпростирали правото на свобода и убежище, свързано с домовете им, до твърде голяма площ, представляваща цели квартали: тези претенции, поддържани неизменно, превръщали половината Рим в сигурно убежище за какви ли не престъпления. Друга злоупотреба било, че всяка пратка, влизаща в Рим, не се таксувала, ако била на името на посланиците. Търговията страдала, а данъчната власт обеднявала.

Най-сетне папа Инокентий XI издействал от императора, от краля на Испания, от краля на Полша и от новия крал на Англия Джеймс И, който бил католик, да се откажат от безобразното право. Нунцият Ранучи се обърнал и към Луи XIV, за да съдейства като другите крале за спокойствието и реда в Рим. Извънредно недоволният от папата Луи отговорил, че „никога не се е ръководил от чуждия пример, а нему е призвание да дава пример“. Той изпратил в Рим за посланик маркиз Дьо Лаварден, за да предизвика папата (ноември 1687 г.). Независимо от забраните на понтифекса Лаварден влязъл в Рим с ескорт от четиристотин морски гвардейци, четиристотин офицери доброволци и двеста души в ливреи, като всички били въоръжени; настанил се в палата, в съответните квартали и в църквата „Сан Лодовико“, като наоколо поставил часови, които да обикалят като из окупирано място. Папата е единственият владетел, при когото може да се проводи подобно пратеничество; превъзходството, което си приписва над коронованите държавни глави, неизбежно събужда желанието той да бъде унизен, а слабостта на владенията му води до това, че оскърбленията си остават ненаказани. Инокентий XI можел да отмъсти на маркиз Дьо Лаварден единствено с изхабеното оръжие на отлъчването, а то не само другаде, ами дори и в Рим не представлява нищо особено, използват го единствено като обичайна формулировка — така, както и войниците на папата носят оръжие просто формално.

Духовитият, ала често провалящ се в делата кардинал Д’Етре бил натоварен тогава с делата на Франция в Рим. Д’Етре често бил принуден да се вижда с маркиз Дьо Лаварден, а след това нямало как да влезе на аудиенция при папата, без да получи опрощение; напразно се дърпал, Инокентий го опрощавал упорито всеки път, все тъй, за да съхрани въображаемия авторитет на обичаите, върху които се основава това деяние.

Все тъй надменно, ала значимо подкрепян от подводни политически течения, Луи пожелал той да излъчи избирател на Кьолн. Стараейки се да сее разногласия или да се противопоставя на Империята, той се опитал да въздигне на избирателското място кардинал Фон Фюрстенберг, епископ на Страсбург — негова креатура и жертва на неговите интереси, проявил се като непоколебим враг на императора, който го бил вкарал в затвора през завършилата война като германец, продал се на Франция.

Кьолнският църковен съвет, също както и останалите в Германия, има право да назначи своя епископ, който съответно става избирател. На мястото бил Фердинанд фон Байерн, бивш съюзник, а впоследствие — враг на краля като мнозина други властници. Бил тежко болен. Парите на краля, раздадени уместно сред канониците, интригите и обещанията постигнали избирането на кардинал Фон Фюрстенберг за коадютор; подир смъртта на принца той бил издигнат отново с мнозинството от гласовете. По силата на германския конкордат папата има право да предаде епископството на посочения, а императорът потвърждава достойнството му на избирател. Императорът и папа Инокентий XI били убедени, че да оставят Фюрстенберг на този избирателски престол ще е почти същото, каквото да го предоставят на Луи XIV, и двамата се обединили, предавайки принципата на младия Фон Байерн, брат на наскоро починалия (октомври 1688 г.). Кралят си отмъстил на папата, като му отнел Авиньон, и се заканил да воюва с императора. Едновременно с това безпокоял избирателя на Пфалц заради правата на Нейно Височество принцесата на Пфалц, втора съпруга на Негово Височество, макар тя да се била отказала от тях при сключването на брачния договор. Войната, водена с Испания от 1667 г. заради правата на Мария Тереза въпреки подобния отказ, е доказателство, че договорите се правят единствено между частни лица. Ето как на върха на своето величие кралят подразнил, ограбил или унизил почти всички владетели; ала също така почти всички се обединили против него.