Волтер
Векът на Луи XIV (30)

Глава XXIX.
Вътрешно управление. Правосъдие. Търговия. Полиция. Закони. Военна дисциплина. Марина и т.н.

Дължим на високопоставените личности, сторили добро през своя век, справедливостта да изтъкнем откъде са тръгнали, за да обозрем по-добре промените, които са въвели в своето отечество. Потомците им дължат вечна признателност за примера, който са дали, та дори да са били надминати впоследствие: справедливата слава е едничкото им възнаграждение. Със сигурност любовта към тъкмо тази слава е движила Луи XIV, когато той започва да управлява самолично и пожелава да промени своето кралство, да разкраси своя двор и да усъвършенства изкуствата.

Той не само си налага за правило да работи редовно с всеки от своите министри; всеки известен човек е можел да получи частна аудиенция при него, всеки гражданин е бил свободен да се обърне към него с молби и проекти. Прошенията се получавали първо от отговарящ за просбите, който ги резолирал; после били препращани в кабинетите на министрите. Проектите се разглеждали в съвета, когато заслужавали това; техните автори били приемани при необходимост нееднократно за обсъждане на техните предложения с министрите в присъствието на краля. Така, независимо от абсолютната власт между трона и нацията се водела редовна кореспонденция.

Луи XIV се образовал и привикнал от само себе си към труда, а трудът бил още по-мъчителен, тъй като представлявал нещо ново за него и увлечението по удоволствията лесно можело да го разсее. Той написал първите си съобщения до посланиците: впоследствие най-важните послания били съставяни с неговия почерк, а нямало нито едно от тях, написано от негово име, което да не е прочетено пред него^[1].

Щом Колбер възстановил реда във финансовите дела подир падането на Фуке, кралят предал на населението всичко, което представлявало данъчни постъпления между 1647 и 1656 г., особено трите милиона tailies^[2]. Премахнати били петстотин хиляди екюта годишно изключително скъпи данъци върху правата. Затова абат Дьо Шоази или е зле осведомен, или твърде несправедлив, когато твърди, че данъчните постъпления не били намалени: те със сигурност стават по-незначителни от тези съкращения, а нарастват поради въведения правов ред.

Под грижите на първия председател Дьо Белиевр, с финансовата помощ на херцогиня Д’Егийон и на немалко граждани се изгражда първата обща болница; кралят я развива и създава такива във всички главни градове в кралството.

Основните пътища, дотогава непроходими, вече не биват пренебрегнати и постепенно стават това, което са днес при Луи XV — обект на възхищение от чужденците. От която и страна да излезем от Париж, понастоящем, като се изключат само някои места, пътуваме около петдесет до шестдесет левги по гладки алеи, ограничени от дървета. Пътищата, строени от древните римляни, са били по-трайни, ала не тъй широки и красиви.

Геният на Колбер се насочва главно към търговията, която била слабо развита и чийто основни закони си оставали неизвестни. Англичаните, а още повече холандците осъществявали с корабите си почти цялата търговия на Франция: особено холандците товарели нашите стоки в нашите пристанища и ги разнасяли из Европа. Още през 1662 г. кралят започнал да освобождава своите поданици от превозния данък, който плащали всички чуждестранни кораби, и дал на французите свободата сами да извозват своите произведения при по-малки разходи. Зародила се морската търговия; учреден бил съществуващият и днес търговски съвет и кралят го председателствал два пъти месечно.

Дюнкерк и Марсилия били обявени за свободни от данък пристанища; скоро това предимство привлякло търговията от Леванта в Марсилия, а търговията от север — в Дюнкерк.

През 1664 г. била основана Западноиндийската компания, същата година била учредена Далекоиндийска компания: дотогава разкошът във Франция се дължал на холандската индустрия. Привържениците на старата икономика, срамежлива, невежа и стеснена, напразно роптаели срещу търговията, при която непрестанно се харчат неизхабяеми пари за стоки, които са нетрайни. Те не си давали сметка, че за продуктите от Индия, превърнали се в необходимост, би се заплащало много по-скъпо в чужбина. Вярно е, че в Източна Индия се наливат повече средства, отколкото се добиват оттам, и така Европа обеднява. Ала средствата идват от Перу и от Мексико; те са цена за нашата продукция, минаваща през Кадис; така във Франция остават повече пари, отколкото изсмуква Източна Индия.

Кралят дава над шест милиона наши днешни пари на компанията. Той кани богати личности да проявят интерес към нея; кралици, принцове, целият двор осигуряват цифром два тогавашни милиона; частни дворове дават милион и двеста хиляди ливри; финансистите добавят два милиона; гилдията на търговците — шестстотин и петдесет хиляди ливри. Цялата нация подкрепя своя господар.

Тази компания неизменно си съществува. При все че холандците превземат Пондичери през 1694 г. и оттогава търговията с Индия е позападнала, тя бележи нов възход под регентството на херцог Д’Орлеан. Пондичери тогава става съперник на Батавия^[3]; Индийската компания, основана с извънредни усилия от великия Колбер и възстановявана в наши дни с огромни сътресения, за няколко години става едно от най-печелившите предприятия на кралството. През 1669 г. кралят основава и Северна компания: влага в нея не по-малко средства, отколкото в Индийската. Тогава става явно, че търговията не е унизителна — най-видните домове проявяват интерес към предприятията по примера на монарха.

Западноиндийската компания бива поощрена не по-малко от другите: кралят осигурява една десета от нейния фонд.

Той дава трийсет франка за експортна тонажна единица и четирийсет — за вносна. Всички, построили кораби в пристанищата на кралството, получили по пет ливри за всеки регистър тон вместимост на техния кораб.

Безкрайно удивително е, че абат Дьо Шоази не одобрява тези предприятия в своите мемоари, които следва да бъдат четени без особено доверие. И днес усещаме какви добрини е сторил за кралството министърът Колбер; тогава това още не се е усещало; той е работил за неблагодарници. В Париж много се гневят срещу него, задето отнел няколко ренти от общината, които прехвърлил на ниска цена през 1656 г., и за падналия курс на облигациите, раздадени от предишния министерски съвет, и ни най-малко не ценят всеобщото благо, за което той е действал. Буржоата са били повече от гражданите. Малко хора са били склонни да обзират обществените благини. Знаем как частният интерес омагьосва очите и ограничава разсъдъка; говоря не само за интереса на търговеца, но и на общността, на градската управа. Един търговец на име Азон в разговор, подбуден от министъра, грубо му заявил: „Заварихте колата обърната на една страна и я обърнахте на другата.“ Тази забележка още се цитираше охотно, докато бях млад; анекдотът може да бъде на мерен у Морери. Наложи се философският дух, въведен твърде късно във Франция, да преосмисли народните предразсъдъци, та най-сетне да се въздаде пълна справедливост относно паметта за този велик човек. Той е бил точен не по-малко от херцог Дьо Сюли, но е бил много по-далновиден. Единият само е обгрижвал; другият е съумял да гради големи предприятия. Подир мирния договор, подписан във Вервен, Сюли само се старае да поддържа една точна, строга икономика; на Колбер му се е наложило да открие бързи, огромни финансови източници за войната от 1667 г., както и за войната от 1672 г. Анри IV е подкрепял икономиката на Сюли; великолепието на Луи XIV винаги е създавало спънки за системата на Колбер.

Въпреки това почти всичко бива оправено и създадено в нужното време. Редукцията на лихвата върху денара до двайсет процента, на заемите на краля и на частните лица още през 1665 г. са явно доказателство за изобилно обращение. Той е искал да обогати Франция и да я направи по-многолюдна. Сватбите в селата биват поощрени посредством намаление на личния данък за пет години при онези, които биха създали семейство на двайсет години; всеки баща на семейство с десет деца получавал доживотно опрощение на личния данък, тъй като посредством труда на децата си давал на държавата повече, отколкото чрез данъка. Това правило би следвало завинаги да се запази.

Между 1663 и 1672 г. всяка година министерският съвет учредявал нови манифактури. В Абвил започнало производство на тънко сукно, което по-преди се доставяло от Англия и Холандия. Кралят давал на собственика две хиляди ливри за всеки тъкачен стан, както и солидни допълнителни постъпления. През 1669 г. в кралството се наброявали четирийсет и две хиляди и двеста стана за тъкане на вълна. Усъвършенстваните манифактури за коприна по онова време произвеждали търговска стока за над петдесет милиона; предимствата от това били не само в излишъка от необходима коприна за търговията, а и в бубарските ферми, където се отглеждали черници и така фабрикантите не използвали вносни копринени нишки.

Още през 1666 г. започнало производството на огледала, не по-лоши от венецианските, които заливали цяла Европа, скоро били изработени такива, чиято големина и красота затъмнили всички останали. В Савонри били надминати турските и персийските килими. „Гоблен“^[4] изместили стенните тъкани облицовки от Фландрия. Тогава в просторните цехове на „Гоблен“ имало по над осемстотин работници; триста просто си живеели там. Творбите били ръководени от най-добрите художници — или по техни собствени рисунки, или по работи на стари италиански майстори. Тъкмо в манифактурата „Гоблен“ се изработвали и копия, възхитителни мозайки, като изкуството на инкрустациите достигнало съвършенство.

Освен великолепната манифактура за тъкани облицовки „Гоблен“ друга подобна била открита в Бове. Първият й ръководител разполагал с шестстотин работници в този град; кралят му подарил шейсет хиляди ливри.

Хиляда и шестстотин девойки били заети да произвеждат дантели: трийсет основни работнички били доведени от Венеция, двеста — от Фландрия; за да бъдат поощрени, им били раздадени трийсет и шест хиляди ливри.

Западналите и безлюдни фабрики за сукно в Седан и за килимарство в Обюсон били възстановени. Богати тъкани, при които в коприната се втъкавали златни и сребърни нишки, вече се произвеждали в Лион и в Тур.

Знаем как министерството откупува от Англия тайната на конструкцията на хитроумната машина, с която чорапите се произвеждат десет пъти по-бързо, отколкото с проста игла. Във Франция вече имало местна индустрия за тенекия, стомана, красив порцелан, щавени кожи, които дотогава се внасяли отдалеч.

Ала калвинистите, владеещи тайните на производството на тенекия и на стомана, отнесли през 1686 г. тези тайни със себе си и споделили това предимство, както и много други, с чужди нации.

Кралят изкупувал за подаръци всяка година всевъзможни изящни произведения от своето кралство на стойност около осемстотин хиляди наши ливри.

Градът Париж ни най-малко не бил такъв, какъвто е днес; липсвали светлина, сигурност, чистота. Наложило се да се осигури постоянно почистване на улиците, осветление, което всяка нощ се поддържало от пет хиляди фенера, да се постави паваж из целия град, да се построят два нови моста, да бъдат възстановени старите, да има постоянна охрана, пеша и конна, за сигурността на гражданите. Кралят поел всичко върху себе си, осигурявайки фондове за нужните разплащания. През 1667 г. той извел в длъжност магистрат, който да се занимава само с полицията. Повечето големи градове в Европа едва-едва са съумели да последват този пример, при това много по-късно, без никой да достигне същото равнище. Няма друг град, павиран като Париж, а дори и Рим не е осветен.

Всичко вече дотам се усъвършенствало, че вторият полицейски наместник получил в Париж слава, която го поставя сред хората, направили чест на своя век; всъщност той имал дарби за всичко. Впоследствие влиза в министерския съвет и би бил отличен армейски пълководец. Постът полицейски наместник не съответствал на ранга му по рождение и на достойнствата му; и все пак този пост му създава много по-висока репутация, отколкото притеснителното и случайно министеруване, което поема в края на своя живот.

Тук следва да отбележим, че господин Д’Аржансон съвсем не е единственият представител на стар благороднически род, който се изявява като магистрат. Франция е май почти единствената страна в Европа, в която аристократи често надяват магистратски мантии; почти всички други държави, може би поради остатък от готското варварство, все още не осъзнават колко значима може да бъде тази професия.

Кралят неспирно строи от 1661 г. около Лувъра, в Сен Жермен и във Версай. Следвайки неговия пример, частни лица издигат в Париж хиляди великолепни и удобни сгради. Техният брой нараства до такава степен, че от околностите на „Пале Роаял“ и „Сен Сюлпис“ в Париж се оформят два нови града, по-внушителни от стария. Тъкмо по онова време бива въведено великолепното удобство на каляските, обзаведени със стъкла, които са върху пружини^[5]; така който и да е гражданин на Париж можеше да се разхожда из този град сред по-голям разкош, отколкото оня, сред който са преминавали към Капитолия първите римски триумфатори. Това нововъведение, започнало от Париж, скоро навлиза из цяла Европа; то става обичайно и вече не е разкош.

Луи XIV имал специално отношение към архитектурата, към градините, към скулптурата и това отношение било във всичко велико и благородно. След като главният контрольор Колбер поел от 1664 г. ръководството на строежите, което всъщност представлява министерство на изкуствата^[6], той положил старания, за да подкрепи проектите на своя господар. Най-напред се налагало да бъде завършен Лувърът. Франсоа Мансар, един от най-великите архитекти на Франция, бива избран да издигне проектираните внушителни сгради. Той не пожелал да се заеме, ако му бъде отнета свободата да оправя при изпълнението зле осъществените неща. Неувереността му, която можела да доведе до големи разходи, станала повод да бъде отхвърлен. Бил поканен кавалерът Бернини от Рим, известен покрай колонадата пред „Сан Пиетро“, покрай конната статуя на Константин и покрай фонтана „Навона“. Били осигурени екипажи за пътуването му. Той бил доведен в Париж като човек, дошъл да почете Франция. За осемте месеца, които прекарал в страната, получил по пет луидора на ден, както и дарение от петдесет хиляди екюта, пенсия от две хиляди и една от петстотин за сина си. Щедростта на Луи XIV спрямо Бернини била дори по-голяма, отколкото великолепният прием, оказан от Франсоа I на Рафаело. От благодарност Бернини издигнал впоследствие в Рим конната статуя на краля, изложена във Версай. Когато обаче пристигнал в Париж с толкова сътрудници, като единствен човек, достоен да работи за Луи XIV, с изненада видял рисунката на фасадата на Лувъра откъм „Сен Жермен Л’Оксьороа“ която скоро след изпълнението станала един от най-забележителните паметници на архитектурата в света. Рисунката била на Клод Перо, а изпълнението било осъществено от Луи дьо Во и Дорбе. Той съоръжил машини, с които били пренасяни камъни с дължина петдесет и две стъпки, оформящи фронтона на внушителното здание. Понякога търсим твърде далеч нещо, с което разполагаме сами. Нито един римски палат няма вход, подобен на входа на Лувъра, и го дължим на същия онзи Перо, на когото Боало се е осмелил да се присмива. Известните лози според мнения на пътешественици са не тъй пищни единствено спрямо двореца Мезон, построен от Франсоа Мансар с твърде малко средства. Бернини бива възнаграден обилно, а изобщо не е заслужил възнаграждението си; той прави само рисунки, които така и не биват осъществени.

Построявайки Лувъра, за чието завършване се настоявало, издигайки град във Версай около двореца, струвал толкова милиони, съоръжавайки Трианон, Марли и украсявайки още толкова сгради, кралят осъществява и Обсерваторията, започната през 1666 г., по времето, когато основава и Академията на науките. Ала най-славният паметник със своята полезност, с величието и трудността по изграждането си остава Лангьодокският канал, свързващ двете морета, който достига до пристанището Сет, съоръжено, за да се вливат водите. Работата по него започва през 1664 г. и бива продължена без прекъсване до 1681 г. Основаването на „Инвалидите“ и на параклиса към зданието, който е най-красивият в Париж, учредяването на Сен Сир — последното от тъй многото строежи, дело на този монарх — сами по себе си биха били достатъчни, за да бъде благословена паметта му. Четири хиляди войници и голям брой офицери, които намират в едно от тези големи убежища утеха в своята старост и помощ за своите рани и потребности, двеста и петдесет благородни девици, които получават в другото достойно за тях възпитание — това са все гласове, прославящи Луи XIV. Заведението Сен Сир ще бъде надминато от онова, което Луи XIV основава накрая, за да бъдат обучавани петстотин благородници^[7]; ала така не се забравя старото, а се припомня: просто волята да се върши добро е усъвършенствана.

Същевременно Луи XIV пожелава да се справи и с по-големи, по-общополезни, ала по-трудни задачи: да промени законите. Той поръчал работата на канцлера Сегие, на родовете Ламоаньон, Талон, Биньон и най-вече на държавния съветник Пюсор. Понякога присъствал на техните събрания. 1667 г. се оказва бележита поради първите му закони и завоеванията. Първо е реформиран гражданският закон; сетне се появява кодекс за водите и горите; излизат статутите на всички манифактури; следва криминалното правораздаване, кодексът за търговията, за марината; всичко това се трупа година след година. Появяват се дори правни разпоредби в полза на негрите в нашите колонии — вид хора, които още не са разполагали с човешки права.

За един суверен не е характерно дълбоко познаване на юриспруденцията. Кралят обаче е бил в течение на основните закони; бил е наясно с техния дух, умеел е да ги подкрепя или да ги смекчава според обстоятелствата. Често се произнасял по дела на свои поданици, не само в съвета на държавните секретари, но и в така наречения „съвет на страните“. Има две знаменити съдебни решения, при които той дава своя глас против самия себе си.

Първото е, когато през 1680 г. имало процес между него и частни лица от Париж, които били строили на негов терен. Той пожелал домовете им да си останат техни заедно с терена, който бил негова собственост и който той им отстъпил.

Другото било срещу един персиец на име Рупли, чиито стоки били заграбени от управители на имоти на владетеля през 1687 г. Той се произнесъл всичко да му бъде върнато и добавил подарък от три хиляди екюта. Рупли заминал за родината си възхитен и признателен. Когато впоследствие в Париж се срещнахме с персийския посланик Мехмед Ризабег, той отдавна бе осведомен за тази бележита случка.

Премахването на дуелите било една от най-големите услуги за отечеството. Тези боеве били разрешени дотогава и от парламентите, и от Църквата; макар да имало забрана от времето на Анри IV, злощастният обичай бил крайно упорит. Знаменитата схватка във Фрет на четирима против четирима през 1663 г. довела Луи XIV до решението да не прощава повече това.

Навременната му строгост постепенно охладила нашата нация, та и съседните, които възприели разумните ни нрави, след като били заимствали вредните. Днес в Европа има сто пъти по-малко дуели, отколкото по времето на Луи XIII.

Освен законодател на народа, той бил законодател и за армията. Странно е, че преди него не е имало униформи за бойците. Тъкмо той през първата година на своята администрация се разпорежда всеки полк да се отличава с цвета на дрехите си или с различни знаци — правило, което скоро бива възприето от всички нации. Той въвежда чина бригаден командир, въвежда корпусите, като кралските бойци са определени по начина, по който това става и днес. Преобразява гвардията на кардинал Мазарини в мускетарска рота и заповядва числеността на двете роти да бъде петстотин души, като облеклото им оттогава не е променяно.

Премахва званието конетабъл; подир смъртта на херцог Д’Епернон няма генерал-полковник наместник на пехотата: тези длъжности били прекалено властни, той искал да бъде сам господар, така и следвало да бъде. Генерал Дьо Грамон, редовен водач на френските гвардейци, подчинен на херцог Д’Епернон, бил изведен в ранг командващ полковник и приемал заповеди направо от краля, като станал първият гвардейски полковник. Той лично удостоявал водачите на полкове, като им връчвал саморъчно позлатен нагръдник и пика, която впоследствие станала по-къса поради премахването на този вид оръжие. Въвел гренадирите, които първоначално били по четирима в рота в кралския полк, който създал; сетне оформил по една рота гренадири във всеки пехотен полк; във френската гвардия те били две; понастоящем в пехотата са по рота на всеки батальон. Увеличил много корпуса на драгуните и им сложил начело командващ полковник. Не бива да се забравя учредяването на конезаводите през 1667 г. Преди това те били съвсем отмрели, а станали незаменими за кавалерията: впоследствие въпреки важността им биват доста пренебрегнати.

Използването на щиковете, надянати на цевта на пушките, е от негово време. Дотогава били използвани понякога, ала само няколко роти се сражавали с това оръжие. Нямало униформи, нито бойни учения; всичко ставало по волята на съответния генерал. Пиките минавали за най-страшното оръжие. Първият полк, снабден с щикове и провеждащ редовни бойни учения, станал стрелковият полк, основан през 1671 г.

Начинът, по който бива обслужвана артилерията, се дължи изцяло на него. Той основава школи в Дуе, сетне в Мец и Страсбург; артилерийските части най-после биват поверени на офицери, които почти всички били годни да провеждат обсади. Всички складове в кралството били запълнени, като всяка година в тях се разпределяли осемстотин хиляди товара барут. Той основал към тях полк от бомбардири и хусарски полк: преди него хусари имало само при враговете.

През 1688 г. въвел трийсет полка опълчение, което се снабдявало и екипирало от общините: опълчението се упражнявало в бойни действия, без да се откъсва от полската работа^[8].

В повечето погранични райони се поддържали кадетски роти: там се изучавали математика, чертане, провеждали се бойни упражнения, те изпълнявали и войнишки задължения. Тази организация траяла десет години. Накрая било решено, че сред младежите е твърде трудно да бъде наложена дисциплина; инженерният корпус обаче, оформен от краля и снабден от него с доказал полезността си до днес правилник, си остава траен във времето. Благодарение на него изкуството да се изграждат градски укрепления било доведено до съвършенство от маршал Дьо Вобан и от неговите ученици, които надминали граф Дьо Паган. Той построил или ремонтирал сто и петдесет укрепени селища.

За поддържането на военната дисциплина били избрани главни инспектори, а по-нататък и директори, които докладвали за състоянието на бойните единици; от техните сведения ставало ясно дали военните комисари са изпълнили дълга си.

Той учредил ордена на Свети Дуй, почетна награда, за която се борели дори повече, отколкото за богатството. Пансионът „Инвалидите“ бил върховен знак за грижите, които полагал, за да бъде достоен да му служат вярно.

Благодарение на тези грижи през 1672 г. вече разполагал със сто и осемдесет хилядна редовна армия, като увеличавал силата си според нарастващите брой и мощ на неприятеля и накрая имал четиристотин и петдесет хиляди въоръжени мъже, като се броят и бойците от марината.

Преди него не било имало войски с подобна сила. Враговете му едвам успели да му противопоставят също толкова бойци, ала трябвало те и да могат да се съберат. Той показал на какво е способна самата Франция; имал винаги или големи успехи, или големи възможности.

Той пръв в мирно време разработил в образи и учѐния изкуството на войната. През 1698 г. събрал в Компиен седемдесет хиляди човека и били проведени всякакви операции, все едно се водела война. Това било с цел възпитание на тримата му внуци. Разкошът превърнал това военно обучение в приказен празник.

Със същото внимание, с което оформил многобройни и добре дисциплинирани войски за действия по суша, още преди да обявява войни, се постарал да овладее и моретата. Първоначално били ремонтирани малкото кораби, които кардинал Мазарини бил оставил да гният по пристанищата; били купени нови от Холандия и от Швеция; още на третата година от своето управление изпратил военноморските си сили да се поупражняват при Джиджери, на африканския бряг. Така през 1665 г. граф Дьо Бофор вече разчистил моретата от пиратите, а две години по-късно Франция разполагала с шейсет военни кораба в пристанищата си. Това било само начало; ала докато се пишат нови правилници и се полагат нови усилия, мощта напира. Той не е съгласен неговите кораби да свалят своите знамена пред английските. Напразно съветът на крал Чарлс II отстоява това право, което силата, индустрията и времето са наложили в полза на англичаните; Луи XIV пише до своя посланик граф Д’Бстрад: „Кралят на Англия и неговият канцлер могат да преценят моята сила; те обаче не виждат сърцето ми. За мен нищо няма по-голямо значение от честта.“

Той казвал нещо, за което бил готов да се бори, и действително узурпаторството на англичаните отстъпило пред естественото право и твърдостта на Луи XIV: двете нации се изравнили по море. Докато обаче желае равноправие с Англия, той настоява за предимство пред Испания; заставя испанските адмирали да свалят знамето си пред неговото заради тържественото обявяване на първенство през 1662 г.

Същевременно във всички посоки се полага старание да бъде подготвена марина, способна да осъществи внушителните намерения. При устието на Шарант е построен пристанищният град Рошфор. Наемат се и се произвеждат моряци, които трябва да плават ту на търговски кораби, ту с кралския флот. Скоро биват произведени шейсет хиляди моряци.

В пристанищата се съставят конструкторски съвети, така че корабите да имат най-удачни форми. Пет морски арсенала са изградени в Брест, Рошфор, Тулон, Дюнкерк, в Авър дьо Грас. През 1672 г. вече има шейсет линейни кораба и четирийсет фрегати. През 1681 г. се наброяват сто деветдесет и осем военни кораба, включително плоскодънните; в тулонското пристанище стоят трийсет галери, готови за бой или в подготовка. По плавателните съдове служат единайсет хиляди души от редовната армия; на галерите те са три хиляди. Общо сто шейсет и шест хиляди мъже са произведени за различните служби в марината. Пред следващите години в тези служби са обхванати хиляда благородници или младежи от знатни семейства като войници по корабите, като научават в пристанищата всичко, необходимо като подготовка за навигация и маневриране: това са тъй наречените гардемарини, те представляват в морето това, което са кадетите по суша — набират се още от 1672 г., но тогава са още малобройни. Този корпус дава по-нататък най-добрите морски офицери.

Във военноморския корпус преди това не е имало маршали на Франция; ето едно доказателство за пълното пренебрегване на тази основна сила на Франция в миналото. През 1681 г. Жан д’Етре става първият маршал. Очевидно е, че един от важните стремежи на Луи XIV е бил да насърчава съревнованието, без което всичко запада, във всички родове дейност.

При всички морски битки, водени от френски флотилии, те винаги удържат победа до деня при Ла Ог през 1692 г., когато граф Дьо Турвил, изпълнявайки заповед, дошла от двора, напада с четирийсет и четири платна флота от деветдесет английски и холандски кораби. Предимството в числеността довело до поражение: били изгубени четиринайсет първокласни кораба, които заседнали и били подпалени, за да не попаднат във властта на неприятеля. Въпреки провала военноморските сили запазили своята годност във войната за наследството. Кардинал Дьо Фльори впоследствие ги пренебрегва през време на спокойствието и благодатния мир, който би бил тъкмо време те да бъдат възстановени.

Военноморските сили вършели работа, закриляйки търговията. Доскоро не особено развитите колонии Мартиника, Санто Доминго и Канада процъфтели, ала при условия, за които преди не можели и да мечтаят; между 1635 и 1665 г. те дължали налог.

През 1664 г. кралят изпраща колонисти в Кайена; скоро провежда такива и в Мадагаскар. Старае се всячески да поправи грешката, бедата на Франция тъй дълго да се загърбва морето, докато нейните съседи вече са изградили цели империи в покрайнините на света.

От пръв поглед личи какви промени е довел в страната Луи XIV: и те са полезни промени, след като са се запазили. Министрите му го подкрепят прилежно. Наистина на тях се дължат подробностите, изпълнението; на него обаче се дължи целостността. Със сигурност магистратите не биха реформирали законите, не би имало ред във финансите, не би съществувала военната дисциплина, не би имало действаща полиция в кралството; нямаше да се създадат флотилии, изкуствата нямаше да бъдат разгърнати — а всичко това става едновременно и при това целенасочено, при различни министри благодарение на един господар, който храни високи и разнородни стремежи с твърдата воля те да бъдат осъществени.

Той не дели личната си слава от възхода на Франция, не гледа на кралството, както сеньорът гледа на своята земя, от която извлича, каквото може, за да живее единствено сред наслади. Всеки възлюбил славата крал люби и общото благо. Колбер и Лувоа вече ги е нямало, когато към 1698 г. той нарежда заради обучението на херцога на Бургундия всеки интендант да опише подробно своята провинция: така е можело да се получат точни данни за кралството и да се преброи прецизно населението. Това било полезно дело, при все че не всички интенданти притежавали възможностите и съсредоточението на господин Дьо Ламоаньон дьо Бавил: ако от всяка провинция на питанията на краля би бил даден отговор, какъвто при преброяването в Лангьодок благодарение на този магистрат, сборникът от сведенията би представлявал един от най-прекрасните паметници на века. Някои са добре построени, ала липсвал план, та всички интенданти да следват един и същи ред. Би било желателно всеки в съответни графи да даде отчет за броя на обитателите в даден окръг, на благородниците, на гражданите, на орачите, на занаятчиите, на работниците, на различните животни; на добрите, слабите и лошите почви; на монасите и на редовните свещеници, на доходите им; на градовете и на селските общности.

Всички тия теми се смесват в повечето събрани доклади; данните не са задълбочени и са неточни; често е мъчително човек да издири в тях познанията, от които се нуждае и с които един министър би следвало да разполага, за да обгърне с поглед и с лекота силите, потребностите и възможностите. Проектът е бил великолепен; при уеднаквен подход би бил извънредно полезен.

Ето най-общо какво Луи XIV прави и се опитва да свърши, за да процъфти неговата нация. Струва ми се, че няма как всички тия дела и усилия да бъдат обозрени без известна признателност и без човек да долови вдъхновилото ги общо благо. Нека си представим какво е представлявало кралството през време на Фрондата и какво представлява в наши дни. Луи XIV прави повече добрини на своята нация от двайсет свои предшественици накуп; несъмнено е можел и още, ако му е било дадено. Войната, завършила с Рисвикския мир, начева разрушаването на голямата търговия, започната от неговия министър Колбер, а войната за наследството я съсипва.

Ако се бе постарал да разкраси Париж, да довърши Лувъра с огромните суми, хвърлени за акведукти и прекъснати строежи, станали ненужни; ако бе похарчил за Париж една пета от загробеното в насилие над природата богатство във Версай, Париж щеше изцяло да бъде тъй красив, какъвто е откъм Тюйлери и Пон Роаял — щеше да стане най-великолепният град на света.

Доста е да се преправят законите, ала правосъдието се е спряло пред пречките. Мислело се юриспруденцията да бъде единна: тя е такава в криминалните дела, в търговските, по отношение на процедурата; би могла да бъде такава и при законите, определящи благополучието на гражданите. Голямо неудобство е един и същи трибунал да се произнася по над сто различни обичая. Земевладелски права, двусмислени или скъпи права, пречещи на обществото права си остават все такива, каквито са били при феодалното управление, което вече не съществува: това са развалини на една рухнала готическа сграда.

Не твърдим, че различните степени в държавата трябва да се подчиняват на един закон; усещаме отлично, че обичаите на благородничеството, на клира, на магистратите, на земеделците трябва да бъдат различни: желателно е обаче всяка степен да има общ за цялото кралство закон; обявеното за справедливо или вярно в Шампан не бива да се смята за нередно или несправедливо в Нормандия. При всяка администрация единството е добродетел; ала трудностите пред подобно дело са били стряскащи.

Луи XIV би могъл с лекота да премахне опасното наличие на посредници, до което го довежда непрестанния недобор спрямо всички доходи, както ще видим в главата, посветена на финансите.

Ако той не бе сметнал, че своеволно може да промени религията на един милион души, Франция е нямало да изгуби толкова свои граждани. И все пак страната въпреки сътресенията и загубите си остава една от най-процъфтяващите на земята, тъй като доброто, свършено от Луи XIV, е налице, а лошото, без което трудно би могло да се мине при подобни буреносни времена, е било поправено. Изобщо потомството, което е съдник на кралете и чиято преценка винаги би трябвало да ги вълнува, ще признае, претегляйки благините и слабостите, зависили от този монарх, че макар да е бил силно възхваляван приживе, той е заслужил вечна възхвала и е достоен за статуята, която му е издигната в Монпелие с латински надпис, означаващ: На Луи Велики след неговата смърт. Държавникът дон Де Устарис, писал за финансите и търговията на Испания, го нарича забележителен човек.

Всички промени в управлението и спрямо съсловията в държавата довели неизбежно до много голяма промяна в нравите. Крамолният дух, яростта и бунтарството, обзели гражданите още от времето на Франсоа I, се преобразили в съревнование за служене на владетеля. Сеньорите на големи владения вече не седели по домовете си, губернаторите на провинции вече не раздавали важни постове и всеки се стремял към милостта на суверена; държавата се превърнала в единно цяло и всичко се свеждало до нейния център.

Тъкмо това освободило двора от разделенията и заговорите, смущавали държавата толкова години. През властването на Луи XIV имало един-единствен заговор, през 1674 г., наченат от Латрюомон, нормандски благородник, затънал в разврат и дългове, в него се включил и един мъж от рода Роан, началник на ловната свита на краля, който бил твърде храбър и доста непредпазлив. Високомерието и суровостта на маркиз Дьо Лувоа го раздразнили дотам, че след края на една аудиенция влязъл развълнуван и вбесен при господин Дьо Комартен и просвайки се на един диван, изрекъл: „Или тоя… Лувоа ще умре, или аз.“ Комартен приел изстъплението за мимолетен изблик на гняв; на следващия ден обаче същият млад мъж го запитал дали смята населението на Нормандия за предано на правителството и той доловил тлееща опасност. Казал му: „Времето на фрондата отмина; повярвайте ми, ще се погубите и никой няма да скърби за вас.“ Кавалерът не му повярвал и се впуснал докрай в размирното дело на Латрюомон. В заговора участвал единствено и някой си кавалер Дьо Пред, племенник на Латрюомон, който, подстрекан от своя чичо, прелъстил любовницата му маркиза Дьо Вилие. Цел и надежда за тях не било — и не можело да бъде — да намерят привърженици из кралството: те разчитали само да продадат и предадат Кийбьоф на холандците и да пуснат неприятелски сили в Нормандия. Ставало дума не толкова за заговор, колкото за жалко и несръчно предателство. Това безумно и ненужно престъпление, което почти не се помни днес, довело единствено до законна гибел за всички, взели участие в него.

В някои провинции възниквали метежи, но били само слаби народни бунтове, лесни за потушаване; дори хугенотите кротували, докато не се почнало разрушаване на техните храмове. Най-сетне кралят превърнал буйната дотогава нация в мирен народ, опасен единствено за враговете, след като близо сто години бил опасен сам за себе си. Нравите били смекчени, без да е принизена смелостта.

Домовете, които сеньорите изградили или изкупили в Париж, както и жените им, живели достойно, били същински школи за учтивост, които постепенно откъснали младежта от кръчмарския живот, който дълго още си останал на мода и водел единствено до нагла разпуснатост. Нравите са толкова лесни за промяна, че предизвикващият чести свади обичай да се минава на кон през Париж с прекратяването му постигнал премахването им. Почтеността, която се дължала главно на жените, събиращи обществото в домовете си, направила поведението на хората по-приятно, а умовете укрепнали покрай четенето. Предателства и жестоки престъпления, които не безчестят хората във времена на бунтове и размирици, вече почти не се случвали. Ужасиите покрай Бренвилие и Воазен били само кратки бури под едно инак безоблачно небе; би било също тъй неразумно една нация да бъде осъждана за знаменити лични престъпления, колкото тя да бъде канонизирана заради обетите на трапистите.

Дотогава всички житейски категории били разпознаваеми поради характерните им недостатъци. Военните, както и младежите, решили да изберат оръжието, за да си пробият път, били сприхаво жизнени; хората от сферата на правосъдието били противно сериозни, което се дължало немалко на необходимостта неизменно, дори в кралския двор, да се движат облечени с наметки. Така било и в университетите, също и сред лекарите. Търговците все още носели къси престилки, когато се събирали и когато посещавали министри; дори най-видните търговци по онова време били груби хора. Ала големите домове, спектаклите, уличното движение, което водело вече до събирания с цел приятно общуване, постепенно едва ли не уеднаквявало външността на всички граждани. Днес дори в най-забутаното дюкянче можем да забележим как учтивостта е възприета от всички съсловия. И в провинциите с времето се усещат тези промени.

Най-сетне разкош се влага единствено поради добър вкус и поради удобство. Изчезнаха тълпите от пажове и прислужници с ливреи, и така домовете стават по-обитаеми. Оставихме празната помпозност и показния лукс за нациите, при които хората умеят само да се перчат пред другите и изкуството на приятния живот е непознато.

Изключителната леснина, въведена в светските отношения, любезността, простотата, културата на духа преобразиха Париж в град, където насладата от живота е вероятно много по-голяма, отколкото в Рим и в Атина във времената на техния възход.

Изобилието от навременни помощи, винаги готови за всички науки, за всички изкуства, вкусове и нужди, полезните умения, събрани чрез очарователни предмети, съчетани с откровеността, с която се отличават парижаните — всичко кара голям брой чужденци да пътуват или да избират за свое обиталище това безспорно средище на обществеността. Ако някои, родени там, го напускат, те просто са призовани другаде заради своите дарби и правят чест на отечеството си, или пък са отрепки на нацията, стремящи се да се възползват от уважението, вдъхнато от нея, или са емигранти, предпочели религията пред родината си, които се устремяват към нищета или към богатство другаде по примера на своите деди, прогонени от Франция заради съдбоносното оскърбяване на праха на великия Анри IV, каквото представлява отменянето на неговия вечен закон, наречен Нантски едикт; или най-сетне това са офицери, недоволни от правителството, обвиняеми, изплъзнали се от строгите наказания на едно невинаги добре направлявано правосъдие — това се случва във всички страни по земята.

Изказвани са оплаквания, че в двора вече нямало такива извисени умове, каквито е имало някога. Действително липсват дребни тирани, с каквито изобилстват времето на Фрондата, царуването на Луи XIII и епохата преди това: същинското величие обаче се разкрива в тълпата от благородници, тъй дълго безчестена да служи дотогава на прекомерно могъщи поданици. Виждаме как високородни лица, граждани, които по-рано биха смятали за чест да бъдат слуги на тези изравнени вече с тях сеньори, твърде често ги надминават във военната служба; а когато служенето във всяка област надхвърля различните титли, и държавата процъфтява.

Векът на Луи XIV е сравняван с века на Август. Могъществото и конкретните събития не са сравними; Рим и Август са били десет пъти по-значими в света, отколкото Луи XIV и Париж: редно е обаче да си спомним, че Атина е била равна на римската империя във всички неща, които не са се отнасяли до силата и могъществото; трябва също да имаме предвид, че макар по света днес да няма нищо, подобно на това, което са били древен Рим и Август, съвкупна Европа пак стои много по-високо от цялата римска империя. По времето на Август е имало само една нация, а днес те са много — цивилизовани, военизирани, просветени, кътащи изкуства, непознати за гърци и римляни; а от близо век нито една нация не е блестяла тъй силно във всички отношения в сравнение с нацията, която в известен смисъл е основана от Луи XIV.