Волтер
Векът на Луи XIV (19)

Глава XVIII.
Незабравима война за наследството на испанската монархия. Действия на министрите и пълководците до 1703 г.

Подир Уилям III на трона се възкачва принцеса Ан, дъщеря на крал Джеймс и на дъщерята на Хайд^[1], адвокат, станал канцлер, един от великите мъже на Англия. Тя била омъжена за датския принц, който си останал само неин пръв по значение поданик. Още щом се оказала кралица, тя възприела всички решения на Уилям, макар да била официално скарана с него. Тези решения били волята на нацията. Другаде кралете налагат своите виждания на слепи народи; в Лондон един крал е длъжен да следва вижданията на своя народ.

Целта на Англия и на Холандия да настанят, ако е възможно, на испанския престол ерцхерцог Карл, син на императора, или поне да окажат съпротива на Бурбоните, може би си заслужава внимание от страна на бъдните векове. Що се отнася до Холандия, тя можела да поддържа сто и две хиляди души войска — било то в гарнизони или за участие в кампании. Обширната испанска монархия почти в никакъв случай не можела да събере толкова при тогавашните обстоятелства. Една провинция, населена от търговци, поробена почти напълно за два месеца преди трийсет години, била по-боеспособна от господарите на Испания, Неапол, Фландрия, Перу и Мексико. Англия обещавала да прати четирийсет хиляди души, без да се брои флотата. При всички съюзи става тъй, че в крайна сметка участието е по-непълноценно от обещаното: обратно, през втората година Англия осигурила петдесет хиляди човека вместо четирийсет хиляди, а към края на войната успявала да поддържа както свои, така и съюзнически войски по границите на Франция, в Испания, в Италия, в Ирландия, в Америка, както и във флотата, в размер на близо двеста хиляди души сухопътни и морски сили; това е почти невероятен разход, като се има предвид, че самата Англия е колкото една трета от Франция, а не е имала и половината от нейните пари в обращение; този разход обаче ще е правдоподобен за онези, които знаят какво са търговията и кредитът. Англичаните винаги са били движещата сила на този съюз: холандците неусетно намалили своя принос — в края на краищата републиката на генералните щати си е просто знаменито търговско предприятие, докато Англия е плодородна страна, пълна с умели и войнствени хора.

Императорът трябвало да изкара деветдесет хиляди човека, без да се броят имперските помощи, както и съюзниците, които се надявал да откъсне от рода на Бурбоните; и все пак внукът на Луи XIV вече мирно управлявал от Мадрид, а в началото на този век Луи бил на върха на своята мощ и слава. Ала онези, които били по-наясно с властническите среди в Европа, и особено във Франция, вече се опасявали, да не би да настъпят обрати. Отслабена при управлението на последните крале с кръвта на Карл V, Испания била още по-немощна при първите дни на управлението на един Бурбон. Австрийският дом разполагал с привърженици в доста провинции на тази монархия; Каталуния сякаш била склонна да се опълчи срещу новото иго и да се предаде на ерцхерцог Карл. Изглеждало невъзможно Португалия да не се присъедини рано или късно към австрийския дом: явният й интерес бил да поддържа при испанците, нейни непреклонни врагове, една гражданска война, от която Лисабон можел единствено да спечели. Херцогът на Савоя, едва-що станал тъст на новия крал на Испания, свързан с Бурбоните кръвно и посредством договори, като че ли бил вече недоволен от своите зетьове: петдесет хиляди екюта месечно, впоследствие нараснали до двеста хиляди франка, май не му се стрували достатъчно предимство, за да остане на тяхна страна; той вече поглеждал най-малко към мантуанската област Монферато и към част от миланската област. Високомерието, с което се обръщали към него френските пълководци, както и ръководните версайски кръгове, го изпълвали с основателни опасения, че ще се окаже съвсем незначителен за двамата си зетьове, които били отвсякъде съседи на неговите владения. Вече се бил отказал внезапно от Империята заради Франция; възможно било при такова неуважително отношение откъм Франция да се отдели от нея при пръв удобен случай.

Колкото до двора на Луи XIV и до неговото кралство, изтънчените умове съзирали вече в тях промяна, каквато по-неизтънчените отбелязват едва с настъпването на упадъка. Кралят бил навършил шейсет години, бил по-необщителен и нямал същия усет към хората; той наблюдавал нещата твърде отдалеч, очите му не били тъй зорки, а и били навикнали на продължителното благополучие. При всичките си достойни качества госпожа Дьо Ментьонон нямала нито сили, нито смелост, нито необходимата душевна нагласа, за да поддържа величието на една държава. Тя съдействала министерството на финансите през 1699 г. и военното министерство през 1701 г. да се озоват под опеката на нейния довереник Шамияр, който бил почтен, но не особено годен за министър, и бил допаднал на краля със скромността си, докато се занимавал с просветното учреждение в Сен Сир. При цялата си външна скромност за съжаление той сметнал, че ще съумее да се справи с двойния товар, който Колбер и Лувоа едвам били успели да издържат. Разчитайки на собствения си опит, кралят вярвал, че ще може да ръководи успешно своите министри. Подир смъртта на Лувоа той бил казал на крал Джеймс: „Изгубих един добър министър, но и вашите, и моите дела няма да пострадат.“ Когато избрал Барбезийо да наследи Лувоа във военното министерство, му заявил: „Обучих вашия баща, ще обуча и вас.“ Почти същото рекъл и на Шамияр. Един крал, работил тъй дълго и тъй успешно, сякаш имал право да говори така, ала увереността в собствената му съобразителност го подвеждала.

Колкото до пълководците, които надзиравал, често ги смущавал с точни заповеди като някакви посланици, които не бивало да се отклоняват от нарежданията. Ръководел действията по кампанията с Шамияр от кабинета на госпожа Дьо Ментьонон. Ако някой пълководец искал да предприеме значителна стъпка, често трябвало да иска разрешение за това посредством куриер, който при завръщането си заварвал положението изтървано, а пълководеца — нерядко победен^[2].

Докато Шамияр бил министър, непрестанно се раздавали военни постове и награди. Разрешено било на твърде много младежи да купуват полкове, след като били почти деца — при неприятелите начело на полк се заставало подир двайсетгодишна служба. Тази разлика силно се почувствала неведнъж, когато опитен полковник можел да спести неприятностите. Кръстовете „Свети Луи“ — награда, измислена от краля през 1693 г., — които били мечта за офицерите, започнали да се продават веднага щом Шамияр станал министър. Можело да се купят във военните канцеларии срещу петдесет екюта. Военната дисциплина, основополагаща за службата и спазвана желязно при Лувоа, била пагубно отслабена: ротите оставали непопълнени, та дори местата на полковите офицери. Безредието се получавало поради леснината за договаряне с проверяващите и поради разсеяността на министъра. Оттук произтичали несъобразности, които при равнопоставени обстоятелства неизбежно водели до загуба на битки. За да бъде разтеглен фронтът, колкото при неприятеля, трябвало слаби батальони да се противопоставят на многочислени батальони. Складираните резерви вече не достигали, не били и налице в нужните срокове; качеството на оръжията спаднало. Затова онези, които имали представа с какви пълководци ще се сблъсква Франция, били изпълнени с опасения за нея дори при първите победи, уж заложили пред Франция най-големи успехи^[3].

Първият пълководец, поставил под въпрос преимуществото на Франция, бил французин; редно е да представяме като такъв принц Ойген (Йожен), макар да е внук на херцога на Савоя Карло Емануеле. Баща му, граф на Соасон, живее във Франция като армейски офицер наместник, губернатор е на Шампан и се жени за Олимпия Манчини, една от племенничките на кардинал Мазарини. От този брак, впрочем нещастен, в Париж се ражда благородникът, оказал се впоследствие тъй опасен за Луи XIV, когото бегло е познавал през младостта си. Първоначално във Франция той е кавалер Дьо Каринян. После носи бялата якичка като абат на Савоя. Твърди се, че поискал полк от краля и бил унизително смъмрен покрай отказа. Понеже не можел да преуспее при Луи XIV, отишъл да служи при императора против турците още през 1683 г. Двамата принцове Дьо Конти се присъединили към него през 1685 г. Кралят наредил на принцовете Дьо Конти и на всички, устремили се натам заедно с тях, да се завърнат; абатът на Савоя единствен не се подчинил^[4]. Вече бил заявил, че се отрича от Франция. Когато научил това, кралят казал на придворните си: „Не ви ли се струва, че за мен е голяма загуба?“ Придворните го уверили, че абатът на Савоя е с помътен разсъдък и не го бива за нищо. Съдели за това по някои негови младежки простъпки, по които не бива да съдим за хората. Презреният от френския двор принц бил роден с качества, които водят до героизъм във войната и до издигане при мир: имал точен и възвишен разум, съчетан с необходимата смелост както в армията, така и в кабинетната работа. Подобно на всеки пълководец е правил грешки; те обаче не прозират покрай многобройните му подвизи. Той разтърсва величието на Луи XIV и отоманската мощ; той е сред водачите на Империята; както при победите, така и като министър проявява пренебрежение към разкоша и богатствата. Дори има вкус към литературата и според възможностите си я покровителства във виенския двор.

Тогава е на трийсет и седем години, има опит от успехите против турците и от неуспехите на имперските сили през последните войни, когато е служил срещу Франция.

Преминава в Италия през Трентино покрай призивите от Венеция заедно с трийсет хиляди души, при пълна свобода как да ги използва. Отначало кралят на Франция забранява на маршал Дьо Катина да пресича пътя на принц Ойген, било то за да не извършва пръв враждебни действия, което е лоша политика, след като тъй или иначе е тръгнал с оръжие, било то за да щади венецианците, далеч не толкова опасни, колкото германската армия.

Тази грешка на двора довежда до други грешки на Катина. Човек рядко успява, когато следва план, който не е негов. Впрочем знаем колко трудно е в тази набраздена от реки и потоци земя да се попречи на ловък враг да се придвижи. Принц Ойген съчетавал значими намерения с бързина и живост при изпълнението. Естеството на терена по бреговете на Адидже довело до сгъстяване на вражеската армия и до прекомерно разгръщане на френската. Катина искал да удари неприятеля, ала няколко офицери наместници се възпротивили, захванали да заговорничат против него: той проявил слабост, не му се подчинили — умереността на неговия нрав го накарала да сбърка до такава степен. Ойген пробил най-напред позициите при Карпи край Канал Бианко, където отговарял Сен Фремон, който не изпълнил както трябва заповедите на главнокомандващия и бил победен. Подир този успех германската армия овладяла местността между Адидже и Ада; тя навлязла в Бресан, а Катина отстъпил оттатък река Оглио. Немалко добри офицери одобрили това оттегляне, което им се сторило мъдро; тук трябва да се добави, че заради недоставените въпреки обещанието на министъра боеприпаси то било наложително. Придворните, особено онези, които се надявали да заемат мястото на Катина, очернили поведението му като недостойно за французин: маршал Дьо Вилроа уверил, че ще защити честта на нацията. Самочувствието, с което говорел, и хубавото отношение на краля към него подсигурили на този пълководец командния пост в Италия; въпреки победите си при Стафарда и Марсалия маршал Дьо Катина станал негов подчинен.

Маршалът херцог Дьо Вилроа, син на възпитателя на краля и израснал заедно с него, винаги се бил радвал на кралското благоразположение; бил взимал участие във всичките му кампании и във всички удоволствия: бил мъж с приятно и внушително лице, твърде храбър, твърде почтен, добър приятел, откровен в обществото, чудесен във всяко едно отношение^[5]. Неприятелите му обаче твърдели, че като пълководец се отдава най-вече на честта и удоволствието да заповядва, а не на замислите на голям главнокомандващ. Упреквали го, че си остава твърд на своето мнение и не приема съвети от никого.

Той се прехвърлил в Италия да дава нареждания на маршал Дьо Катина и да дразни херцога на Савоя. Действително бил склонен да внушава убеждението си, че един фаворит на Луи XIV, при това начело на мощна армия, стои по-високо от един владетел: наричал го „господин Савойски“, отнасял се с него като с генерал на френска заплата, а не като към управник и господар на границите, които природата е издигнала помежду Франция и Италия. Приятелството на този владетел било необходимо, ала не достатъчно ценено. Според двора го задържал единствено страхът и за верността му се разчитало на френска армия, в която били включени — под непрестанно наблюдение — шест-седем хиляди бойци от Пиемонте. Маршал Дьо Вилроа се отнасял към него като към равен във всекидневието и като негов началник при издаването на нареждания. Херцогът на Савоя носел пустословната титла генералисимус — маршал Дьо Вилроа си бил такъв. Той заповядал да нападнат принц Ойген откъм позицията му при Киари край река Оглио (11 септември 1701 г.). Висшите офицери били преценили, че е против всички военни правила да се щурмува тази позиция поради твърде сериозни причини: тя не била значима, а била непристъпно укрепена; нищо не се печелело, ако бъде превзета, а ако бъдела изтървана, се губело предимството на успеха в кампанията. Вилроа казал на херцога на Савоя, че трябва да настъпи, и пратил адютант да предаде на маршал Дьо Катина неговата заповед за атака. Катина накарал да му повторят заповедта три пъти; после се обърнал към своите офицери и казал: „Ами хайде, господа, трябва да се подчиним.“ Поели към укрепените позиции. Херцогът на Савоя водел своите бойци и се сражавал като човек, доволен от Франция; Катина се стремял към собствената си гибел в боя и бил ранен; ала, макар да бил ранен, като видял, че кралската войска е отблъсната, а маршал Дьо Вилроа не издава заповед, се разпоредил за отстъпление; после напуснал армията и се явил във Версай да докладва за поведението си на краля, без да се оплаче от никого.

2 февруари 1702 г. Принц Ойген имал постоянно надмощие над маршал Дьо Вилроа. Най-сетне тъкмо посред зимата, когато маршалът спял спокойно в доста добре защитения град Кремона, разполагащ с грамаден гарнизон, бил събуден от изстрели на мускети. Станал бързо, метнал се на коня; озовал се срещу неприятелски ескадрон. Маршалът веднага бил пленен, изведен от града, без да си има понятие какво става в него и без да има представа защо събитията са се развили тъй странно. Принц Ойген бил вече в Кремона: един свещеник на име Бацоли, който служел в църквата „Санта Мария Нуова“, бил превел германските войници през един отточен канал; четиристотин бойци проникнали оттам в къщата на свещеника и мигновено изклали охранителите на двете порти: след като двете порти били разтворени, принц Ойген влязъл с четири хиляди души. Всичко това станало, без губернаторът испанец да се усети и преди маршал Дьо Вилроа да се събуди. Начинанието било подготвено тайно, сред пълен ред, протекло бързо и всички подробности били предвидени. Губернаторът испанец излязъл на улицата заедно с известен брой войници; бил убит с пушечен изстрел; всички висши офицери били умъртвени или пленени, с изключение на офицера наместник Ревел и на маркиз Дьо Прален. Случайността объркала плановете на принц Ойген.

Същия ден кавалер Д’Антраг трябвало да прави преглед в града на полка от Весо, който ръководел — в четири сутринта войниците вече се събирали в единия край на града точно когато принц Ойген се задавал откъм другия. Д’Антраг се спуснал по улиците с бойците: оказал съпротива, пресрещайки германците, и дал възможност на останалата част от гарнизона да се съвземе. Офицери и войници изпълнили улиците и площадите — нестройно, зле въоръжени, почти голи, без заповеди, без ред. Биели се объркани, оттегляли се, за да се укрепят в уличките и по площадите: два ирландски полка от гарнизона успели да спрат имперските сили. Едва ли някога град е бил атакуван тъй мъдро изневиделица и отбраняван тъй смело. Гарнизонът се състоял от близо пет хиляди души; принц Ойген бил успял да вкара не повече от четири хиляди. Голям корпус от неговата армия трябвало да пристигне по моста над По; всички мерки били взети, ала друга случайност се намесила против тях. Зле охраняван от стотина френски войници, въпросният мост над По трябвало да бъде завзет от германски кирасири, получили заповед да го овладеят в мига, когато принц Ойген проникнал в града. За целта те трябвало след влизането си през южната врата в съседство с отточния канал незабавно да излязат от Кремона откъм север, през портата към По, и да преминат на бегом до моста. Поели натам; водачът им бил прострелян с пушка от един прозорец: кирасирите объркали улиците, пътят им се удължил. При настъпилото затишие ирландците се втурнали към северната порта, повели схватка и отблъснали кирасирите; маркиз Дьо Прален се възползвал от това и разрушил моста — очакваната от неприятеля помощ нямало как да дойде и градът бил спасен.

След като се сражавал цял ден, принц Ойген, без да изпуска портата, през която бил проникнал, най-сетне се оттеглил, отвеждайки маршал Дьо Вилроа и доста висши офицери, попаднали в плен, но не завладял Кремона, почти спечелена от неговата дееспособност, от разсъдливостта му, съчетани с небрежността на губернатора — и отнета му от случайността и от борбеността на французите и на ирландците.

Изключително нещастен поради възникналите обстоятелства, маршал Дьо Вилроа бил осъден във Версай от придворните с цялата строгост и горчивина, които произтичали от благоволението към него и от характера му, чиято възвишеност вече се възприемала като суетност. Кралят се опечалил заради него и не го осъдил, бил раздразнен, че порицават неговия избор и възкликнал неволно: „Всички го топят, понеже ми е любимец.“^[6] Никога не бил използвал това определение за когото и да било, освен този път, през целия си живот. Херцог Дьо Вандом бил веднага определен за главнокомандващ в Италия.

Херцог Дьо Вандом, внук на Анри IV, бил неустрашим като него, мил, доброжелателен, нямал отношение към разкоша, не се ръководел нито от омраза, нито от завист, нито от отмъстителност. Бил горд единствено спрямо владетелите; спрямо всички останали се държал като с равни. Той бил единствен по рода си пълководец, при когото зовът на дълга и инстинктивната ярост, животинска и механична, подчиняваща се на гласа на офицера, не били в основата на боеспособността на войниците: те се сражавали за херцог Дьо Вандом; били готови да жертват живота си, за да не се озове в безпътица, както му се случвало поради склонността да прибързва. Смятало се, че не обмисля своите намерения тъй дълбоко, както принц Ойген, нито пък се грижи като него за жизнеността на армията. Той пренебрегвал прекалено подробностите; покрай него военната дисциплина отслабнала; трапезата и сънят му отнемали твърде много време — такъв бил и брат му. Тази мекушавост нееднократно го застрашавала да бъде отвлечен; ала за сметка на това, когато трябвало да се действа, той бил съобразителен и проницателен толкова повече, колкото по-голяма била опасността; а се стремял към действия — твърдяло се, че не е толкова добър в отбраната, но е също тъй годен при нападение, както и принц Ойген.

Безредието и небрежността, които внасял във войската, се проявявали удивително силно в собственото му домакинство, та и в самата му личност: толкова ненавиждал разкоша, че бил отвратително, невероятно нечистоплътен; същевременно безкористността му, една благородна добродетел, при него се превръщала в недъг, който поради необичайността си му носел повече загуби, отколкото би могъл да претърпи, осъществявайки благотворителност. Често му липсвали насъщни неща. Брат му, старши приорът, който също командвал като нисшестоящ покрай него в Италия, бил подвластен също на всички тези слабости, като при него те били още по-големи, и ги изкупвал със сходни положителни качества. Било удивително как двамата пълководци често ставали от леглата си едва в четири следобед, как двама благородници, внуци на Анри IV, били тъй небрежни към външността си, щото при подобен вид и най-изпадналите биха се засрамили.

Още по-удивителна била смесицата от дееспособност и нехайство на Вандом, повел военните действия против Ойген при поврати, изненади, преходи, преминавания през реки, с дребни, често напълно ненужни, ала смъртоносни битки и с кървави сражения, подир, които и двете страни си приписвали победи: така станало при Лусара (15 август 1702 г.), тогава Те Deum била пята и във Виена, и в Париж. Вандом побеждавал винаги, когато не се сблъсквал лично с принц Ойген: случело ли се обаче той да е насреща, Франция нямала късмет.

Покрай всички тия схватки (януари 1703 г.) и покрай обсадите на замъци и на градчета във Версай била получена тайна вест, че херцогът на Савоя, внук на сестра на Луи XIII, тъст на херцога на Бургундия и на Фелипе V, се кани да обърне гръб на Бурбоните и да се спазари с императора да подкрепя него. Всички били изненадани, че се обръща едновременно против двамата си зетьове, а дори, както се смятало, и против преките си интереси. Императорът обаче му обещавал всичко, което зетьовете му били отказали: мантуанската област Монферато, Александрия, Валенсия, местностите между По и Танаро, както и повече пари, отколкото му плащала Франция. Парите трябвало да дойдат от Англия; на императора те едвам му стигали, колкото да удържа армията си. Като най-богата сред съюзниците Англия допринасяла за общата кауза повече от всички тях. Херцогът на Савоя слабо се вълнувал от законите на нациите и от природните закони, ала това бил въпрос на съвест, а тя рядко се намесва в поведението на владетелите. Самото събитие показало, че поне що се отнася до договарянето, той се съобразявал със законите на политиката; сбъркал само в едно отношение, ала твърде много — оставил войските си сред французите, докато преговарял с императора. Херцог Дьо Вандом наредил да им бъдат отнети оръжията (19 август 1703 г.). В крайна сметка те били само пет хиляди души, ала били от голямо значение за херцога на Савоя.

Едва-що Бурбоните били изгубили този съюзник — и станало известно, че и Португалия се е надигнала против тях. Педру, кралят на Португалия, признал ерцхерцог Карл за крал на Испания. От името на този ерцхерцог имперският съвет разкъсал в полза на Педру II една монархия, от която засега не притежавал и един град: с договор, който така и си останал неизпълнен, му отстъпил Виго, Байон, Алкантара, Бадахос, част от Естремадура, всички земи на запад от Рио де ла Плата в Америка; накратко — споделяло се нещо не свое, за да се вземе нещичко от Испания.

Кралят на Португалия, принц Фон Дармщат, министърът на ерцхерцога, и неговият привърженик алмирантът на Кастилия дори се обърнали за помощ към владетеля на Мароко. Не само сключили договори с варварина, за да получат коне и жито, ами поискали и войски. Султанът на Мароко Мулай Исмаил, най-войнственият и най-обиграният в политиката тиранин сред тогавашните мохамедански нации, склонил да изпрати бойци само при едни опасни за християнството и срамни за краля на Португалия условия: поискал за заложник един син на краля, както и няколко града. Договорът не бил сключен. Християните продължили да се избиват сами, без участието на варварите. За австрийския дом африканската помощ не била толкова необходима, колкото помощта на Англия и на Холандия.

Граф Чърчил, впоследствие херцог Марлборо, назначен за пълководец на английските и холандските войски през 1702 г., се оказал най-фаталният човек за величието на Франция от векове насам. Той не бил като ония пълководци, на които някакъв министър дава писмени указания за хода на дадена кампания и които, след като са изпълнили начело на войските заповедите на кабинета, се завръщат да си измолят честта да служат и нататък. Тогава кралицата на Англия му била едва ли не подвластна поради собствената му полезност, както и покрай влиянието, което съпругата му имала над ума на владетелката: той се налагал на парламента благодарение на доверието към себе си и към управителя на хазната Годолфин, чийто син бил женен за дъщеря му. И тъй, той имал власт и над двора, и над парламента, и над бойните действия, и над финансите — бил крал повече от самия Уилям, отдаден на политиката като него, превъзхождал го значително с качествата си на пълководец и сторил повече от това, на което се били надявали съюзниците. Свръх всички военни водачи на своето време притежавал онази хладнокръвна смелост посред врявата и онова душевно спокойствие, което англичаните наричат cold head — студена глава. Може би тази особеност, безценен дар на природата за един главнокомандващ, е осигурила навремето предимството на англичаните над французите в полята край Поатие, край Креси и край Азенкур.

Неуморен боец през време на кампанията, Марлборо се преобразявал в действен преговарящ през зимата. Той пътувал до Хага и до всички германски дворове; убеждавал холандците да не се щадят, за да принизят Франция; подстрекавал неприязънта на избирателя на Пфалц; не пропускал да поласкае гордостта на избирателя на Бранденбург, когато този благородник пожелал да става владетел — подавал му салфетката на масата, само и само да изтръгне от него помощта на седем-осем хиляди войници. Същевременно принц Ойген приключвал някоя поредица от битки само колкото да отскочи до Виена да подготви следващата. Знае се колко добре биват снабдявани армиите, ако пълководецът е и министър. Тия двама мъже, които командвали ту съвместно, ту поотделно, се разбирали отлично; често провеждали заседания в Хага заедно с държавния секретар Хайнзиус и с писаря Фагел, управляващи Съединените провинции също тъй прозорливо, колкото Барневелт или Де Вит, но с по-голям успех. Заедно неизменно задействали механизмите на половин Европа против рода на Бурбоните, а управляващите на Франция тогава били твърде слаби, за да устоят пред всички тези сили. Тайните на кампаниите винаги си оставали само помежду тях: те сами осъществявали своите намерения и ги споделяли единствено с онези, които трябвало непосредствено да ги доведат до изпълнение. От друга страна Шамияр не бил нито политик, нито воин, нито дори финансист, а се подвизавал като първи министър, неспособен да урежда сам нещата, който разчитал на подчинените си: често тайните му бивали разгласявани, преди още да се е наканил да съобрази какво трябва да се свърши. Маркиз Дьо Фьокиер с основание го укорява за това; в своите писма госпожа Дьо Ментьонон признава, че избраният от нея човек се е оказал некадърен министър. Това била една от главните причини за бедите на Франция.

Веднага щом поел командването на съюзническите войски във Фландрия, Марлборо доказал, че е изучил изкуството да се воюва под ръководството на Тюрен: той бил служил при него като доброволец в първите си кампании. В армията го наричали „красивия англичанин“ ала виконт Дьо Тюрен бил преценил, че красивият англичанин един ден ще стане велик човек. Като начало издигнал нисшестоящи офицери, дотогава неизвестни, чиито качества предусещал, без да се съобразява с реда на военните изисквания, който наричаме във Франция ordre du tableau, или „кой къде е в картината“. Знаел, че когато чиновете се дават само за прослужени години, няма съревнование, че като е служил дълго, един офицер не е непременно по-добър: изпървом се заел да обучи хората.

1702 г. Напреднал срещу французите, без да води битки. През първия месец холандският пълководец граф Атолн се натискал той да поеме командването; още през втория започнал да му се подчинява във всичко. Кралят на Франция бил изпратил срещу него своя внук, херцога на Бургундия, разумен и справедлив принц, роден да прави хората щастливи; маршал Дьо Буфлер, храбър и неуморим мъж, командвал армията под заповедите на младия принц; ала след като видял, че са превзети множество населени места, след като бил принуден да отстъпва пред умелия ход на англичанина, херцогът на Бургундия се завърнал във Версай насред кампанията (септември и октомври 1702 г.). Буфлер останал сам срещу преуспяващия Марлборо, който превзел Венло, Роермонд, Лиеж и все тъй напредвал, без нито за миг да губи предимството си.

Завръщайки се в Лондон подир тази кампания, Марлборо получил почестите, на каквито човек може да се радва и при монархия, и при република; кралицата го направила херцог и — нещо още по-приятно — двете камари на парламента му изказали благодарност, като представителите отишли в дома му, за да го приветстват.

И все пак вече се издигал мъж, който може би щял да върне късмета на Франция: това бил маршалът херцог Дьо Вилар, тогава офицер наместник, който впоследствие стана генералисимус на армиите на Франция, Испания и Сардиния на осемдесет и две години — дързък и уверен воин. Той бил сполучил благодарение на упоритостта си да надхвърля границите на своя дълг. Неведнъж бил дразнил Луи XIV и — нещо далеч по-опасно — Лувоа, тъй като им говорел също тъй смело, както и служел. Упреквали го, че не притежава скромност, която да краси безспорните му качества, ала все пак накрая станало явно, че е гениален военен, роден да командва французите. Едва за няколко години бил издигнат, след като тъй дълго пребивавал в забвение.

Надали друг мъж е предизвиквал по-голяма завист с успеха си и надали е имало друг, спрямо когото тя да е била толкова неоснователна. Той става маршал на Франция, херцог и пер, губернатор на провинция — ала той е спасител на държавата; други, погубили я или представлявали само придворни, получават почти същите награди. Обвинявали са го за не особено голямото му богатство, събрано посредством придобитото в неприятелски земи, дарено му от качествата и от поведението му; същевременно хора, натрупали десетократно по-големи иманета по срамен начин, им се радват сред всеобщо одобрение. Той започва да се радва на заслугите си едва когато става осемдесетгодишен. Трябвало е да надживее целия двор, за да се наслади напълно на своята слава.

От значение е да знаем каква е била причината за несправедливостта на хората: маршал Дьо Вилар е бил безхитростен човек. Не е притежавал нито умението да печели приятели с честност и остроумие, нито умението да се самоизтъква, макар да говорел за себе си тъй, както заслужавал да го величаят другите.

Един ден той казал на краля пред целия двор, когато се оттеглял, за да отиде да командва войската: „Сир, отивам да се бия с враговете на Ваше Величество и ви оставям сред моите врагове.“ Казал на придворните на херцог Д’Орлеан, регент на кралството, след като те били забогатели благодарение на сътресението на държавата, наречено „система“^[7]: „Лично аз съм печелил всякога единствено от неприятеля.“ Репликите му, в които си позволявал също такава храброст, както и в действията, унижавали прекалено другите хора, които и без това се дразнели от неговия успех.

В началните времена на войната той бил сред офицерите наместници, командвали отряди в Елзас. Принц Фон Ваден, оглавяващ имперските войски, бил превзел Ландау, удържан четири месеца от Мелак. Принцът напредвал. Имал числено и териториално превъзходство, кампанията започнала добре за него. Армията му била разположена по планините на Брайсгау, опиращи до Шварцвалд, огромната гора деляла баварските войски и френските. Катина командвал в Страсбург. Благоразумието го подтикнало да не тръгва да напада принц Фон Баден при толкова неравни възможности: френската армия щяла да бъде погубена несъмнено, а неуспехът щял да открие пътя към Елзас. Вилар, който бил решил да стане маршал на Франция или да загине, се осмелил да предприеме това, което Катина не смеел; получил разрешението на двора. Поел срещу имперските сили с по-малобройна войска при Фридлинген и там провел сражението, известно като Фридлингенска битка.

14 октомври 1702 г. Кавалерията се сражавала в полето; френската пехота се изкачила по планината и нападнала германската пехота, която се била укрепила сред горите. Неведнъж съм чувал маршал Дьо Вилар да разправя как при спечелена битка, докато крачел начело на пехотинците си, един глас извикал: „Отрязаха ни пътя.“ При тия думи всички полкове ударили на бяг. Той изтичал към тях и извикал: „Хайде, приятели, победата е наша: да живее кралят!“ Войниците отвърнали, треперейки: „Да живее кралят!“ И пак побягнали. За пълководеца се оказало най-трудно да установи връзката между победителите. Достатъчно било два вражески полка да се появят по време на тази паника — и французите щели да бъдат победени; толкова зависими от късмета са понякога битките!

След като изгубил три хиляди човека, оръдията и пространството за водене на сражението, след като бил преследван две левги през гори и клисури, след като — още едно доказателство за поражението — фридлингенската крепост се предала, принц Фон Баден въпреки всичко пратил съобщение до Виена, че е удържал победа и така пели Те Deum, което било дори по-срамно за него от изгубената битка.

Французите се съвзели подир пристъпа на паника и провъзгласили Вилар за маршал на Франция на бойното поле; две седмици по-късно кралят потвърдил присъденото от гласовете на войниците звание.

Август 1703 г. Най-сетне маршал Дьо Вилар стигнал до избирателя на Бавария с победоносните си бойци; оказало се, че и той е победил, че е спечелил пространство и е овладял имперския град Регенсбург, където скупчените имперски сили се молели да не се озоват победени.

Вилар имал данни да служи на държавата според своя гений, а не да действа съвместно с някакъв владетел. Той отвел — или по-скоро завлякъл — избирателя оттатък Дунава; след като преминали през реката, избирателят се затюхкал, виждайки, че при най-дребното поражение земите му ще се озоват подвластни на императора. Граф Фон Щайр, водещ двайсетхиляден корпус, се канел да се присъедини към голямата армия на принц Фон Баден при Донаувьорт. „Не бива да го допускаме — казал маршалът на принца; — трябва да връхлетим върху Щайр и да се придвижим.“ Избирателят се колебаел: отговарял, че трябва да се посъветва със своите водещи офицери и с министрите си. Вилар му отвърнал: „Аз съм ваш министър и ваш генерал; кой, освен мен да ви даде съвет, щом става дума за сражение?“ Принцът все тъй се безпокоял за опасността, надвиснала над владенията му, и се дърпал; дори възразил сърдито на пълководеца. Вилар заявил: „Е, щом Ваша избирателска светлост не желае да се възползва от случая със своите баварци, ще поведа боя с французите.“ И дал мигновено заповед за атака. Наложило се възмутеният^[8] принц, според когото французинът бил просто дързък, да се сражава без особено желание. Това се случва в полята при Хьохщет близо до Донаувьорт (20 септември 1703 г.).

Подир първото настъпление за пореден път се вижда какво нещо е късметът при битките. И вражеската армия, и френската армия са обзети от панически ужас и побягват едновременно, а маршал Дьо Вилар се озовава за няколко минути едва ли не сам на бойното поле; той възстановява връзката между бойните части, хвърля ги отново напред и побеждава. Убити са три хиляди имперски войници; пленени са четири хиляди; неприятелят губи оръдия и снаряжение. Избирателят превзема Аугсбург. Пътят към Виена е открит: в съвета на императора обсъждат дали той да не напусне столицата.

Опасенията на императора са основателни: тогава той е победен навсякъде. Херцогът на Бургундия, на когото са подчинени маршалите Дьо Талар и Дьо Вобан, току-що е превзел стария град Брисак (6 септември 1703 г.). Талар не само пак е завоювал Ландау, ами е разбил при Шпейер принц Фон Хесен (15 ноември 1703 г.), станал впоследствие крал на Швеция, който искал да помогне на града. Ако вярваме на маркиз Дьо Фьокиер, офицер и съдник, отлично запознат с военното изкуство, но твърде строг в преценките си, маршал Дьо Талар бил спечелил тази битка поради една грешка и поради едно заблуждение. В крайна сметка обаче той пише на краля от бойното поле: „Сир, Вашата армия превзе повече стягове и знамена, отколкото са падналите жертва прости нейни войници.“

През цялата война тази операция води до най-тежки загуби поради употреба на щиковете: буйните французи имали предимство при използването на това оръжие. Впоследствие то става повече застрашително, отколкото смъртоносно, налага се поддържането на стрелба от стройни, подменящи се редици. Германците и англичаните успяват да поддържат строя за стрелба по-редовно и по-бързо от французите. Най-напред прусаците зареждат своите пушки с железни пръчки: вторият крал на Прусия постига сред тях дисциплина, при която те с лекота стрелят по шест пъти в минута. В наши дни три редици, поддържайки стрелба и напредвайки бързо, решават изхода на сраженията; полевите оръдия също са страховити; батальоните, разтърсени от подобен обстрел, не дочакват да атакуват с щикове, а кавалерията ги доразкъсва. Затова щикът е по-скоро плашещ, отколкото убийствен, а шпагата остава съвсем излишна при пехотата: телесната сила, ловкостта, храбростта на боеца вече не служат за нищо. Батальоните са се превърнали в огромни машини, като по-добре работещата няма как да не повреди издигналата се срещу нея. Тъкмо тъй принц Ойген печели срещу турците знаменитите сражения при Тамишвар^[9] и при Белград, където турците вероятно биха надделели с по-големия си брой, ако бе настъпило това, което се нарича „меле“. Ето как изкуството на взаимното избиване става по-различно не само подир откриването на барута, ами и в сравнение с онова, което е било преди сто години.

Когато късметът на Франция проработва тъй успешно откъм Германия, надеждата е, че маршал Дьо Вилар ще го развие още повече с буйността, която обърква немската мудност: ала същият онзи характер, който го правел опасен командир, му пречел да се сработи с избирателя на Бавария. Кралят държал пълководците да бъдат горди единствено спрямо враговете — а за нещастие избирателят на Бавария настоял да бъде назначен друг маршал на Франция.

Самият Вилар, изморен от дребнавите интриги на разбушувалия се и ръководен от тесни интереси двор, от нерешителността на избирателя, а още повече от писмата на държавния министър Шамияр, изпълнен с предубеждение към него и съвършено невеж, пожелал кралят да му разреши да се пенсионира. Това била единствената му награда за едни тъй майсторски проведени военни операции и за спечелената победа. Навличайки беда на Франция, Шамияр го отпратил в затънтената област Севен да усмирява някакви селски фанатици и отнел от френската армия единствения пълководец, който тогава, подобно на херцог Дьо Вандом, умеел да й вдъхва непобедима храброст. За фанатиците ще разкажем в главата, посветена на религията: тогава Луи XIV имал и по-страшни врагове, по-преуспяващи и по-несговорчиви от севенското население.