Робърт Б. Паркър
Бурята (19)

19

Сюзан беше прекалено заета да помага на лудите, за да дойде с мен до остров Таштего. Жалко. Би било интересно да видя как ще се развият отношенията й с Хайди. Сюзан не харесваше жени, които флиртуват с мен пред нея — предполагам, че не харесваше и жени, които флиртуват с мен на други места, но тогава въпросът не стоеше на дневен ред. Беше обаче твърде изискана, за да го покаже директно, и аз винаги се удивявах на решенията, които измисляше, за да реши проблема. Но тя работеше в сърцето на Кеймбридж, така че никога не й липсваха клиенти. През есента, когато в Харвард всички откачат максимално, Сюзан нямаше почти никакво свободно време.

Охраната на острова очевидно беше засилена след сватбата. Още преди да потеглим с ферибота, на пристанището в Ню Бедфорд ни претърсиха.

— Не можете да се качите на борда с оръжие — обясни ми мъж с тъмно сако. — Оставете го тук и ще си го приберете на връщане.

Реших да не споря. Така или иначе, последния път револверът не ми беше свършил особена работа.

На кея на ферибота имаше охрана с пушки. Когато пристигнахме на острова, по един от хората в джиповете също носеше пушка на коленете си. Този път нямаше екипаж отпреди войната, който да ме превози до къщата. Качих се на предната седалка на един от джиповете. Човекът с пушката седна зад мен.

— В атриума са сервирани коктейли — съобщи ми Маги Лейн, когато се представих на входа. — Хайди ви кани да се присъедините към нас.

Очевидно Хайди не беше в траур. Маги енергично ме поведе по коридора. Не обичам да ходя енергично. Когато не бързам за никъде, обичам да се разхождам. Тя спря на вратата на атриума, за да ме изчака. Не каза нищо, а лицето й остана безизразно. Но раменете й изразяваха нетърпение. През вратата долитаха звуци от струнен инструмент и изискан разговор.

— Преди да бъда понесен от аристократичната вихрушка, ще ми кажеш ли как започна да работиш при Хайди? — попитах аз.

— И двете сме завършили колежа „Лидия Хол“ — отвърна Маги. — Макар и не по едно и също време. Хайди се обадила в студентското бюро, за да й препоръчат асистентка, и те изпратиха мен.

Маги разпери ръце, за да покаже, че останалото е история.

— Знаеш ли кога е завършила? — попитах аз.

— Преди мен. Може би осемдесета година.

— Как е моминското й име? — попитах.

Маги сякаш се стресна.

— Моминско име? Преди да се омъжи? — уточни тя. — Не знам, по дяволите. Когато започнах да работя за нея, вече се казваше Хайди ван Миър.

— Първи съпруг ли й е? — попитах.

— Мисля, че е втори.

— А Брадшоу?

— Това е настоящият съпруг — обясни Маги. — Не живеят заедно.

Маги отвори вратата и пристъпи встрани, за да мина покрай нея. Залата беше изумителна. Всичко беше от стъкло, включително и куполът на покрива, и във всички посоки се виждаше Атлантическият океан, който сякаш беше безкраен. Мъжете бяха със спортни сака в различни нюанси на синьото, кафявото, зеленото и сивото — елегантно скроени, в дискретно райе. Повечето бяха с бели или бежови панталони. Жените бяха с къси коктейлни рокли, някои черни, някои на цветя, и всички демонстрираха слънчев загар на ръцете, гърба, раменете и гърдите. Девойка с дълга, свободно падаща бяла рокля седеше в някаква ниша до стената и свиреше на голяма арфа, като не пестеше грациозните движения с китката. В косата й имаше цвете.

До арфистката имаше бар, обслужван от барман с бяло сако и черна папийонка. Имаше и две сервитьорки с къси черни рокли и бели престилки — класическото облекло от мръсните картички с френски прислужнички, които си спомнях от моята младост. Хайди Брадшоу стоеше до отсрещната стъклена стена, с високо вдигната коса, блестящи бижута, много минимална бяла коктейлна рокля и твърде високи токчета, и разговаряше с един младеж с руса коса до раменете, който приличаше на солист от мъжка трупа за стриптийз. Той се беше натъпкал в ленено сако с цвят на пшеница, а под него носеше червеникавокафява риза с отворена вдигната яка. Двамата отпиваха от нещо, което от това разстояние приличаше на мохито.

Хайди ме забеляза и ми махна. Отидох при тях.

— Ето те и теб — каза тя и ме поздрави с въздушна целувка в близост до бузата ми. — Това е Кларк.

— Здравей, Кларк — казах аз.

Той само кимна. Сигурно имаше толкова много мускули, че не можеше да говори.

— Кларк ме пази — обясни Хайди.

— Браво — похвалих го аз.

Една от френските сервитьорки дойде при нас с таблата си.

— Мохито, сър? — предложи ми тя.

— Не, благодаря — отвърнах.

— Недей да разваляш купона — каза Хайди. — Пий едно.

— Не обичам мохито — обясних.

Кларк ме изгледа така, все едно му идваше да ме фрасне, защото не обичам мохито, но успя да се сдържи.

— Донеси на мистър Спенсър нещо, което обича — каза Хайди на сервитьорката.

Сервитьорката ме погледна.

— Бира ще бъде супер — казах й аз.

— Добре, сър — отвърна тя и се отдалечи към бара.

Аз я проследих с поглед, докато се отдалечаваше. Доста добре се отдалечаваше.

— Може ли да поговорим няколко минути? — попитах аз.

— За какво? — поинтересува се тя.

— За дъщеря ти и прочие — обясних.

— Това не е твой проблем — каза тя. — Помолих счетоводителя си да ти плати. Не го ли е направил?

— Направил го е — отвърнах. — Обаждаха ли се похитителите на дъщеря ти?

— Предпочитам да не обсъждаме този въпрос — каза Хайди.

— Тогава защо се съгласи да се срещнеш с мен? — поинтересувах се аз.

— Опитвах се да се държа възпитано. Не исках да останеш с впечатлението, че ти се сърдя, защото не успя да предотвратиш ужасното нещо, което се случи. Помислих си, че ще минеш, ще изпиеш едно и ще се разделим като приятели.

Бирата ми пристигна. Беше хайнекен. Взех бутилката и оставих чашата на таблата на сервитьорката. Не се съмнявах, че Кларк ще се намеси до една минута. Стана ми тъпо. Не знаех нищо, а колкото повече ровех, толкова по-малко научавах. Нямах представа какво правеше Хайди. Лъжеха ме. А аз не обичам да ме лъжат. Не ми харесваше нарастващото подозрение, че са ме използвали по някакъв начин, неизвестно какъв. Кларк също не ми харесваше. Не ми харесваше нито косата му, нито лененото му сако, нито вдигнатата му яка, нито квадратната му челюст. Не ми харесваше нито слънчевият му загар, нито мускулите му, нито мокасините от плетена кожа с цвят на пчелен мед, с които се беше издокарал. Не ми харесваше и собственическото му отношение. Нито пък погрешното му впечатление, че ако поиска, може да ме събори на земята и да ме нарита.

— Имаш ли представа къде е дъщеря ти? — попитах.

— Вече отговорих на този въпрос — каза тя.

— Защо ме нае? — продължих.

— Вече съжалявам, че го направих — отвърна тя.

— И аз — кимнах аз. — Но въпросът си остава.

Тя се обърна към танцьора от мъжката трупа.

— Кларк?

Той кимна.

— Мисис Брадшоу вече обясни, че не желае да говори за това. Ще трябва да си ходиш.

Проведох кратка вътрешна борба със себе си и загубих. Вече бях прекалено ядосан.

— Или? — попитах.

— Аз ще те изведа — каза Кларк.

— Добре, избирам втория вариант — казах аз.

— Какво?

— Избирам втория вариант — повторих. — Изведи ме.

Кларк погледна към Хайди. Изражението й беше странно.

— Изведи мистър Спенсър, Кларк — каза му тя.

Кларк беше толкова впечатляващо едър и мускулест, че сигурно дори не му минаваше през ума, че няма да може да го направи. Повечето хора най-вероятно му се подчиняваха от страх. И така, той сложи лявата си ръка на гърдите ми и ме побутна.

— Добре — каза Кларк. — Мърдай.

Вдигнах и двете си ръце, за да блъсна ръката му, и те останаха вдигнати, което беше най-подходящото положение за втората стъпка. Кларк сам стигна до нея, като замахна с дясно кроше към главата ми. Спрях го с лявата си ръка и отстъпих.

— Виж, Кларк — казах му аз. — Не се прави така.

Той се хвърли към мен и аз го спрях с ляв прав в носа.

— Трябва да стоиш здраво на краката си — продължих. — С левия напред.

Вкарах му още един ляв прав, промуших се под лявата му ръка и отстъпих надясно.

— Ако не стоиш здраво на краката си, не можеш да се обръщаш — обясних. — А ако не се обръщаш, аз ще те обикалям.

Забих му последователно ляво и дясно кроше в ребрата. Чух как му изкарах въздуха. Нямаше да издържи дълго, дори ако не го удрях. Добрата спортна форма и бойната форма са съвсем различни неща. А Кларк беше в нещо като добра позьорска форма. Вече беше започнал да се задъхва. Този път широкото му дясно кроше беше още по-бавно. Спрях го с лявата си ръка.

— Много въртиш ръката, когато удряш — продължих. — Ударът трябва да започва от хълбока. С прибран лакът. И бездруго, след като си толкова едър, трябва да работиш от близка дистанция, за да използваш масата си.

Забих му два бързи леви прави в носа, после пристъпих напред и нанесох мощен десен ъперкът. Кларк падна.

— Видя ли как започнах от хълбока? — попитах. — И ударът продължи оттам?

Кларк не беше в безсъзнание. Но беше приключил за днес. Седеше на пода. Знаех, че има световъртеж. Дишаше с всичка сила.

— Момчетата, които наемаш, май не са много добри — казах на Хайди.

Лицето й беше поруменяло. Очите й блестяха. Езикът й се показа и облиза долната устна. Аз се обърнах и излязох от атриума. Арфистката продължаваше да свири. Докато вървях по коридора към изхода, оттам бързо влязоха двама от охранителите.

— Какво стана? — попита ме единият.

— Кларк падна по задник — отвърнах аз.

— Добре — каза той и двамата продължиха към атриума.