Робърт Б. Паркър
Бурята (38)

38

Двамата с Хоук бяхме във фитнес клуба „Харбър“, в който отново можеше да се ходи, след като големият ремонт в центъра на Бостън беше започнал да се приближава към безславния си край. Макар че мястото вече беше по-луксозно от Бъкингамския дворец, управителят Хенри Чимоли продължаваше да поддържа и една малка боксова зала в дъното — като жест към нас двамата или към собствените си корени.

— Сюзан казва, че прекалено много излизаш сам — подхвърли Хоук, докато работеше по чувала за ъперкъти.

— Помислих си, че няма да се напрягат толкова, след като се издъниха последния път, когато се опитаха да ме убият.

— Ругър няма да остави нещата така — каза Хоук.

— Цялата история не е типична за Ругър още откакто на остров Таштего прозвуча сватбеният марш.

— Сигурно има неща, които не знаем — каза Хоук.

— Не се съмнявам — съгласих се аз.

Аз тренирах крошета на големия чувал. Две в тялото, две в главата.

— Искам да кажа, че може би той има проблеми, заради които се разсейва и допуска грешки — обясни Хоук.

— Ругър обикновено не прави така — казах аз. — Защото би означавало да си признае, че все пак зависи и от другите хора.

— Мислиш ли, че е възможно всичко да е една голяма издънка? — попита Хоук.

— Още от острова?

Хоук кимна.

— Провал на острова, след който Ругър не спира да прави грешки.

— Със сигурност не е типично за него — заключих аз.

В боксовата зала влезе Мартин Куърк. Първо кимна на Хоук, който му кимна в отговор. После се обърна към мен и каза:

— Искам да погледнеш още един труп.

— Всеки трябва да бъде добър в нещо — обясних на Хоук.

— И ти си добър в гледането на трупове, така ли? — зададе уточняващ въпрос той.

— Имам дарба — отвърнах.

Свалих боксьорските бинтове и си облякох коженото яке направо върху анцуга, така че да прибера оръжието си в джоба на якето. Днес носех малък револвер — .38 калибър с петсантиметрова цев и пет патрона. Само за защита и нищо друго.

— Смятам, че ще бъдеш в безопасност с капитана — подхвърли Хоук. — Тук ли да се срещнем, когато свършиш?

— Аз ще го докарам — отвърна Куърк.

Хоук кимна и отново се обърна към чувала. Последвах Куърк на улицата, където колата му беше паркирана неправилно до бордюра и пречеше на движението. Куърк бързо ни закара до градската болница, като проявяваше безсърдечно неуважение към правата на всички останали шофьори на пътя. Когато стигнахме, в болницата ме чакаше обезобразеният труп на един човек, когото вероятно бях убил.

— Намерили са го до бента на река Чарлс — обясни Куърк.

— Почти съм сигурен, че е той — отвърнах. — Но все пак го видях за малко, а е стоял дълго във водата.

— Няма документи за самоличност — продължи Куърк. — Нямаме негова ДНК в базата данни. Опитват се да му свалят пръстови отпечатъци, но е доста подут от водата.

— Извадихте ли куршум от трупа?

— От главата — каза Куърк.

Кимнах.

— Да отидем до лабораторията. Ще направя контролен изстрел. Ако куршумите съвпадат, значи е той.

— Шофьорът сигурно се е отървал от него веднага след като е избягал от теб — каза Куърк.

— Значи го е хвърлил в реката някъде от тази страна на моста на университета.

— И реката го е завлякла надолу.

— Чудно, че никой не го е видял досега — подхвърлих.

— Сигурно е останал под водата известно време, преди да се покаже — отвърна Куърк.

— Готино — отбелязах аз.

Куърк кимна на санитаря от моргата, който затвори трупа.

— Ела — каза Куърк. — Ще те черпя обяд.

— Какъв по-подходящ момент за това — възкликнах аз.

Малко по-нагоре по Олбъни стрийт имаше закусвалня. Куърк взе сандвичи и кафе. Аз отказах сандвича, но взех кафето. Седнахме в колата на Куърк, откъдето се виждаше пазарът за цветя от другата страна на улицата.

Без да се обръща към мен, Куърк каза:

— Двете мутри са наръгани.

— Моите мутри? — попитах аз. — Които се опитаха да ме убият?

— Аха. Станало е вчера, в затвора. Един от надзирателите ги е намерил в ъгъла на двора. С прерязани гърла.

— Господи боже — изумих се аз.

— Аха — ухили се Куърк. — Ти си последният оцелял.

— Значи Тони се е докопал до тях.

— Или Ругър — добави Куърк. — Почти сме сигурни, че го е направил друг затворник или някой от надзирателите.

— Истинско удоволствие е да гледаш как работи умът на един професионалист — отбелязах аз.

— Имам дългогодишен опит — обясни Куърк.

— Някой успя ли да говори с тях, преди да ни напуснат? — попитах.

Куърк поклати глава.

— Ъпстийн чак сега ни намери преводач. Двамата трябваше да ги разпитаме по-късно днес.

— Какво съвпадение — казах аз. — Адвокатът им щеше ли да присъства на разпита?

— Аха.

— Добрият стар Ламар — казах аз. — Какво е оръжието на убийството?

Куърк сви рамене.

— Може би острие от макетен нож. Продължаваме да го търсим.

— Ще го намерите ли?

— Естествено, че не — каза Куърк.

— Има ли заподозрени?

— Всички — каза Куърк. — Забъркал си се в нещо доста гадно.

— Да, но поне не отбелязвам никакъв прогрес — казах аз.

— Ако приемем, че всичко е свързано с историята на острова, досега са убити единайсет души — обобщи Куърк. — Като двама от тях са убити от теб.

— Знам — въздъхнах аз.

— И за какво? — попита той.

— Не знам — отвърнах.

— И аз не знам — сви рамене Куърк.

— Не се притеснявай — казах му аз. — Ъпстийн и Хийли също не знаят.

Куърк довърши сандвича и внимателно си избърса устата със салфетката.

— А най-интересното е, че знаем кой е извършителят на първото престъпление — продължи той. — Но не знаем защо го е направил и не можем да го открием.

— Все още — уточних аз.

— Хоук движи ли се с теб?

— През повечето време — отвърнах.

— Ако бях на твое място, щеше да бъде през цялото време — каза Куърк.

— Да — съгласих се аз. — Изглежда, никой няма проблем да убива хора.

— И вероятно ти си следващият в списъка — уточни Куърк.

— Ще ти липсвам ли? — попитах го аз.

— Не — отвърна той.