Робърт Б. Паркър
Бурята (16)

16

Нито Куърк, нито Белсън се бяха свързали с Хайди Брадшоу. Белсън дори твърдеше, че не знае коя е тя.

— Господи, Франк — казах му аз. — Все едно да не знаеш коя е Джаки Онасис.

— Кой? — каза Белсън.

Мисля, че се шегуваше.

Поседях малко с крака на бюрото. Хората като Хайди обикновено питаха адвокатите си за такива неща. А нейните адвокати вероятно не бяха от тези, които ме познават. Значи трябваше да се обадят на някого. Най-добре на адвокат по наказателно право. А най-добрият такъв адвокат в тази част на страната беше Рита Фиоре. Ето защо й се обадих.

— Знаеш ли коя е Хайди Брадшоу? — попитах аз.

— Естествено — отвърна тя.

— Ще ми кажеш ли дали тя или някой, който я представлява, те е търсил наскоро, за да ги свържеш с някой супергерой?

— Професионалната етика не ми разрешава да споделям подобна информация с теб, ако в замяна не получа поне безплатен обяд — каза Рита.

— Харесвам хора, които държат на професионалната етика — казах аз. — „Грил 23“ след един час?

— На втория етаж — уточни тя. — Там е по-интимно.

— Интимно — повторих аз.

 

 

Пристигнах пръв, изкачих се по витото стълбище и се настаних на една маса за четирима в ъгъла, където беше по-тихо. Вече отпивах от чая с лед, когато Рита се появи. Макар и да не изглеждаше толкова разкошно като Сюзан, със сигурност беше не по-малко забележителна. Имаше голямо количество гъста тъмночервена коса и беше облечена с плътно прилепнал зелен костюм с пола, която свършваше точно над коленете, и ботуши, които започваха точно под тях.

Плътно прилепналите костюми невинаги са добра идея за деловото облекло на адвокатите, но Рита имаше съвършена фигура. Носеше големи слънчеви очила, които използваше като диадема, и дамска чанта, в която можеше да спи пигмей. Рита я остави на един празен стол и седна до мен. После се наведе и внимателно ме целуна, за да не си размаже гланца за устни.

— Днес следобед нямам уговорени срещи — съобщи ми тя. — Да си поръчаме ли шампанско?

— Временно си останала без съпруг, така ли? — осведомих се аз.

— Бих го направила, дори да не беше така — увери ме тя.

— Чаят е полезен — казах аз.

— Те така казваха и за спанака — отвърна тя.

Когато сервитьорът се появи, Рита все пак си поръча коктейл с шампанско.

— И така, препоръчвала ли си ме на някого? — попитах аз.

— Когато работех като прокурор в Норфък, имах един колега, който се казваше Джими Гейбриъл — каза Рита. — Сега е съдружник в адвокатската кантора „Гейбриъл и Уиткъм“ със седалище в Ню Бедфорд.

Сервитьорът донесе коктейла на Рита. Тя го опита, хареса го и остави чашата.

— Той се обади и ми каза, че Хайди Брадшоу си търси умен, солиден и представителен мъж, който да я придружава на сватбеното тържество в продължение на три дни. „Солиден и представителен“ веднага ме подсети за теб. Имах някои съмнения относно „умен“, но не се сетих за никой, който да е по-подходящ.

— Той каза ли ти какво точно се очаква да правя?

— Не. Аз го предупредих, че от около двайсет години се опитвам да те убедя да прекараш три дни с мен, но че от техническа гледна точка си все едно женен. Той ми каза, че интересът на Хайди не е от сексуално естество.

— Дявол да го вземе — изохках аз.

— Аха — съгласи се Рита. — Разочароващо е да го чуеш за себе си, нали?

— Каква кантора е „Гейбриъл и Уиткъм“? — попитах аз.

— Кантора, която обслужва единствено клиенти, които могат да си позволят услугите й — каза Рита.

— В Ню Бедфорд? — усъмних се аз.

— Градът не е богат, но по южното крайбрежие има достатъчно пари.

— Да, видях — казах аз. — И ти реши да не ме предупредиш?

Рита поклати глава. Беше вдигнала чашата си и ме гледаше над ръба.

— Исках да приемеш или да откажеш по свое усмотрение. Познавам те. Ти вярваш в идеята за връщане на услугите. Ако си беше помислил, че искам да го направиш или имам нужда да го направиш, щеше да приемеш независимо от всичко останало.

Кимнах. Рита отпи от коктейла си. После остави чашата, облегна се на масата и ме изгледа продължително.

— Предполагам, че си бил там, когато е започнала веселбата — проговори най-после тя.

— Аха.

— И какво направи?

— Предимно стоях навън сред бурята, като крал Лир — обясних аз.

— „Смени им местата и, фокус-бокус“ — цитира Рита.

— „Кой е крадецът — кой е съдията?“ — цитирах аз.

— Мислиш ли, че го цитирахме както трябва?

— Почти — отвърнах аз.

— Сюзан беше ли там?

— Да — казах.

— Обзалагам се, че стоенето сред бурята е било заради нея — каза Рита.

— Мислиш ли? — попитах.

— Ти си предвидим като слънцето, което изгрява всяка сутрин.

— Или залязва — казах аз.

— Аз съм от онези момичета, които винаги виждат чашата наполовина пълна — каза Рита. — Въпреки че ме отхвърляш вече двайсет години.

— Не ми е лесно — уверих я аз.

— Радвам се да го чуя — засия тя и отвори менюто.

— Тук правят най-добрия шницел във Вселената — съобщих аз.

— Поръчваш си шницел за обяд?

— Понякога — признах аз.

— Аз ще си поръчам една хубава салата — каза тя. — Адвокатите по наказателно право не бива да имат дебели задници.

— За теб няма такава опасност — отбелязах аз.

— Ти пък откъде знаеш? — попита тя.

— Обръщам внимание на такива подробности.

— Но не достатъчно — отбеляза тя.

— Е, поне мога да разчитам на много свидетели, за да ме подкрепят.

Рита се изкикоти, което винаги беше приятна гледка.

— Да ти го начукам — подхвърли тя.

— Или пък не — подхвърлих аз.

Тя пак се изкикоти.

— От колко време играем на тази игра? — попита ме тя.

— Повече от двайсет години — отвърнах.

— И никога не съм успявала да те вкарам в леглото.

— Малко са мъжете, които са го постигали — отвърнах.

Рита протегна ръка и аз я хванах.

— Надявам се, че играта никога няма да свърши — каза ми тя.

Погалих я по ръката.

— Днес май нямат шницел в обедното меню.

— В живота има и разочарования — съгласи се Рита.

— Засега е така — съгласих се аз.

Помълчахме малко. После Рита подхвърли:

— Искаш ли да се обадя на Джими? И да му кажа, че ще минеш да си поговорите?

— Ако обичаш — отвърнах аз.