Робърт Б. Паркър
Бурята (54)

54

Двамата с Хоук отново бяхме в Бостън, в моя офис, и обсъждахме официално разрешения час за първото питие в работен ден.

— Няма такъв час, по дяволите — настояваше Хоук. — Ако ти се пие нещо, пиеш нещо.

— Дори в десет сутринта? — попитах аз.

— Ако тогава ти се пие, да.

— Не е цивилизовано — заявих аз.

— Аз съм от африкански произход — отвърна Хоук. — Естествено, че не е цивилизовано.

— Така е — съгласих се аз. — Докато аз съм потомък на ирландски крале.

— И точно затова ти се пие в десет часа сутринта — каза Хоук.

— Невинаги — казах аз.

— Тогава за какво говорим? — попита той.

— Сега е четири и половина — отвърнах аз. — Още половин час.

Хоук поклати глава.

— Нищо не разбирам.

— Ами вчера? — казах аз. — Ти отхвърли директно предложение от красива студентка.

— Прекалено е млада за мен — каза Хоук.

— Беше напълно развита жена — настоях аз. — Почти на двайсет години. Защо да е прекалено млада за теб?

— Говореше странно — отвърна Хоук. — Нали се сещаш, всички момичета на нейната възраст говорят така. Прекалено пискливо, носово и бързо. Все едно ти стърже по ушите.

— Да, добре — съгласих се аз. — Но ти колко очакваше да си говорите?

— Тя каза „вечеря“ — каза Хоук. — Значи трябваше да си говорим. Ако ми беше казала веднага да отида в нейната стая, щеше да бъде различно.

— Човече — казах аз. — Не знаех, че имаш някакви ограничения.

— Обичам да правя секс с жени, които поне са били родени по времето, когато Джон Карлос и Томи Смит се състезаваха на лятната олимпиада в Мексико.

— Аз пък си мислех, че е достатъчно да имат пулс — казах аз.

Хоук се ухили.

— Разбира се, но зависи и с какво друго разполагам в момента.

— Радвам се, че ти върви — казах аз.

— Йе — пропя Хоук.

Телефонът ми звънна. Беше Брадшоу.

— Трябва да се видим — каза той. — Веднага.

— Къде си? — попитах.

— В мотел „Уогнър“ на Първа улица, двайсет и осми номер, в Бърлингтън — каза той. — Срещу търговския център.

— Какво ти трябва?

— Помощ — отвърна той. — Намирам се в опасност. Трябва да дойдеш веднага.

— Добре — казах аз.

— Аз съм в стая двеста и три, на името на Бейли.

— Идваме — казах.

— С кого?

— Ще дойда с моя помощник Хоук. Едър чернокож. Не се стряскай, като го видиш.

— Елате само двамата — каза той. — Никой друг не знае, че съм тук.

— Няма да казваме на никого — обещах.

— И побързайте. Елате веднага.

Затворих телефона и се обърнах към Хоук.

— Трябва да спасим Брадшоу.

— От какво?

— Не знам — отвърнах. — Но каза да побързаме.

— Отиде ни първото питие за деня — каза Хоук.

— Може да спрем в някой супер и да си вземем нещо за поркане в колата — казах с ирландски акцент.

— Не бива да се пада толкова ниско — отбеляза Хоук.

— Май си прав — отвърнах.