Робърт Б. Паркър
Бурята (26)

26

В Хардън Брадшоу имаше нещо, което напомняше за влечуго. Беше висок и някак пригладен, с малка глава и тъмни очи. Клепачите му бяха отпуснати. Движенията му бяха плавни. Ръкостискането му беше лениво. Ръката му беше студена. Разговаряхме в една остъклена част от верандата, която обикаляше цялата му къща, с изглед към затревения склон, който се спускаше към плажа и океана. Брадшоу беше с черно поло и кадифено спортно сако в пясъчнокафяво, което носеше с вдигната яка.

— Какви са отношенията ви с мисис Брадшоу? — попитах го аз.

— Разделени сме — отвърна той.

— Понякога хората се разделят, преди да се разведат — казах аз. — А понякога се разделят, за да се съберат отново. Вие двамата от кои сте?

— Каквото има да стане, ще стане — отвърна той. — Аз се надявам да се съберем отново.

— Какъв беше, хм, мотивът да се разделите? — попитах аз.

Брадшоу ме погледна.

— Да не ходиш на психоаналитик? — попита той.

— Не точно — отвърнах.

— Как така? — попита Брадшоу.

— Често спя с една психоаналитичка — обясних.

— А, онази жена, с която си отишъл на острова — каза той.

— Да.

— Може би, ако не й беше обръщал толкова много внимание, щеше да бъдеш по-полезен на Хайди — изтъкна той.

— Може би — съгласих се аз. — Не те видях на острова.

— Трябваше да дойда. Но в последния момент просто реших, че не мога. Нямаше да мога да понеса да се преструвам от вежливост, нали разбираш?

Един женски голдън ретрийвър на средна възраст побутна кучешката вратичка, за да излезе на верандата, и дойде при мен. Кучката внимателно ме подуши, прие да я почеша зад ухото и отиде да си легне в едно петно от слънчева светлина на пода. Нямаше килимче. Столовете, на които седяхме двамата, бяха горе-долу единствените мебели на остъклената веранда.

— Замесени ли са други мъже? — попитах.

— Когато става дума за Хайди, винаги са замесени други мъже — каза той. — Но не се разделихме поради тази причина.

— А защо?

— И двамата имаме нужда от време, за да преоткрием кои сме — обясни Брадшоу.

— Май и ти ходиш на психоаналитик — отбелязах аз.

— Да — каза Брадшоу. — Не знам какво точно прави Хайди.

— Често ли пътуваш до Вашингтон? — попитах аз.

— Заради информационната агенция ли? — попита той. — Да, понякога. Пътувам и в чужбина.

— Къде?

— В Близкия изток, Централна Европа, Лондон.

— Преди да се разделите, Хайди идваше ли с теб?

— Понякога — каза Брадшоу.

През арката зад гърба ни се виждаше, че и дневната изглежда малко празна. Имаше килим и диван, но това беше почти всичко.

— Познаваш ли мъж на име Ругър? — попитах аз.

— Не, защо?

— Ти си първият човек в цялата история, който може и да го познава отпреди — обясних.

— Защото съм работил за правителството ли?

— Той също е работил за правителството — отбелязах аз.

— Той ли е похитителят?

— Да.

— И ти намекваш, че може да съм замесен?

— Все някой трябва да е бил връзката с Ругър.

— Може би ти си замесен — каза Брадшоу. — Със сигурност не си направил нищо, за да му попречиш.

— Иска ми се да бях замесен — казах аз. — Тогава можех да се разпитвам колкото си искам.

— Не виждам причина да се държиш така — отбеляза Брадшоу.

— Нямам нужда от причина — отвърнах. — Участвал ли си в тайни операции?

— За бога, аз съм специалист по въпросите на информацията. Нищо не разбирам от тайни операции.

— А ако беше участвал, нямаше да признаеш, нали така? — продължих аз. — Защото вече нямаше да са тайни.

Брадшоу леко се усмихна.

— Предполагам, че шпионите не разказват на всички, че са шпиони.

— Значи фактът, че отричаш, практически няма значение — казах аз.

— Вероятно — съгласи се Брадшоу.

— Разбираше ли се с Аделаида ван Миър? — попитах.

— Дъщерята на Хайди? — попита той и сви рамене. — Смятах я за разглезена, незряла неврастеничка. Но не сме се карали или нещо такова.

— Хайди знаеше ли какво мислиш за дъщеря й?

— Дявол да го вземе — каза Брадшоу. — Тя също мислеше така, но все пак става дума за нейната дъщеря. Очаква се да я обича. Донякъде.