Робърт Б. Паркър
Бурята

1

Избутах стола си назад към прозореца зад бюрото, така че да погледна над офис сградите и да видя небето. Не беше точно облачно. Беше някак си сивкаво, а слънцето едва-едва пробиваше пелената. Долу, на Бъркли стрийт, младите жени от застрахователните компании вече бяха започнали да носят дрехи от есенните колекции. Отделих известно време, за да ги проуча, и накрая заключих, че модерността на една дреха много често зависи от това кой е облечен с нея. Погледнах календара. Беше 13-и септември. Технически погледнато, бейзболният сезон не беше свършил, но „Сокс“ бяха отпаднали от първенството още в началото на август, така че не ми оставаше да мисля за нищо друго, освен за секс… което пък, от своя страна, беше доста по-добрата възможност.

И така, мислех си за секс, когато някой деликатно почука на вратата. Тя се отвори незабавно след почукването и в офиса ми влезе жена, за която бях идеално подготвен психически. Истинска симфония от гъста кестенява коса, правилни черти, широка уста, големи очи, зашеметяваща фигура, елегантни дрехи, скъп парфюм и онова, което някои хора биха нарекли „безупречно потекло“. Тя се приближи към бюрото ми и протегна ръка в момента, в който се изправих да я посрещна.

— Здравейте — каза тя. — Аз съм Хайди.

— Знам коя сте, мисис Брадшоу — отвърнах аз.

Ръкостискането й беше здраво, сякаш се беше упражнявала.

— А вие сте мистър Спенсър — усмихна се тя.

— Табелката на вратата ме издаде, нали? — попитах.

Тя кимна доволно. После седна срещу бюрото ми и кръстоса крака. Еха!

— Така и предполагах — продължи дамата. — Освен това със сигурност приличате на такъв човек.

— Неустрашим? — предположих.

— Неустрашим — потвърди тя. — И с впечатляващи габарити.

— Все още нищо не сте видели — заявих важно аз.

— Наистина ли? — изгледа ме тя.

Бях твърде неустрашим, за да се изчервя.

— Може и така да се каже — отвърнах.

— Искам да ви наема — продължи тя.

— Надявах се да го кажете — отговорих аз.

Тя отново се усмихна и този път усмивката й се задържа на устните. Бейзболът окончателно напусна мислите ми.

— Аз съм силна жена — каза тя. — Самоуверена и богата. Но съм и разведена, бившият ми съпруг е виновен и понякога се чувствам несигурна без мъж в живота си.

— На всеки се случва — кимнах с разбиране аз.

— Не е задължително — сви рамене тя. — Работя с терапевта си, за да реша този проблем. Междувременно ще се понаслаждавам на тази несигурност, ако се наложи. Имам къща на остров Таштего. Знаете ли къде е?

— Островът — да. Къщата — не.

— Колко сте прецизен — отбеляза тя. — Къщата също се казва Таштего. Съпругът ми беше голям почитател на „Моби Дик“. В края на октомври там ще се проведе събитие, на което ще присъстват някои от най-влиятелните и бляскави хора в света.

— И, естествено, не можете да минете без мен — предположих аз.

Тя отново се усмихна. Нямаше никакво съмнение, че знаеше точно какъв ефект предизвиква тази усмивка.

— Може и така да се каже — отвърна тя. — Искам да ви наема, за да компенсирате моята несигурност.

— Нещо като агент по несигурността? — попитах.

— Точно така — отвърна тя. — Искам вие да бъдете мъжът, към когото ще мога да се обърна, ако имам нужда от нещо.

— Ще има ли нужда да осигурявам охраната и в по-общоприетия смисъл? — попитах аз.

— Не. Островът си има охрана. Вие ще бъдете там, за да осигурявате мен.

— Освен ако терапевтът ви не отбележи внезапен успех преди края на октомври — подхвърлих аз.

— Точно така — съгласи се тя. — Или ако не се влюбя също тъй внезапно.

Кимнах.

— Може ли да доведа един човек? — попитах.

— Какъв човек? — попита тя.

— Зашеметяваща дама от еврейско потекло, с докторска степен от Харвард.

— Съпругата?

— Не точно — отвърнах.

— Приятелката?

— Може и така да се каже — отговорих. — Да я наречем „избраницата на сърцето ми“.

— Защо искате да я доведете?

— Защото ми липсва, когато не съм с нея — обясних. — И така няма да се чувствам като жиголо.

Тя се засмя с глас.

— Колко сте сладък! — възкликна дамата. — Естествено, че можете да доведете избраницата на сърцето си.

— Да поговорим ли за цената? — попитах аз.

— Щом се налага — отвърна тя и извади чекова книжка със зелена кожена подвързия. — Искате ли голям аванс?

— Това е добро начало — съгласих се аз.

2

Заведох избраницата на сърцето си да вечеряме в един нов ресторант, който се казваше „Сорелина“.

— Ти знаеш коя е Хайди Брадшоу, разбира се — каза Сюзан.

— Моят клиент.

— Освен това — уточни тя.

— Знам, че е известна.

— Знаеш ли с какво?

— Освен че е мой клиент ли? — попитах.

— Освен че е твой клиент — отвърна Сюзан.

— Мисля, че е най-известна с това, че е известна.

Помещението беше голямо и вътре не беше шумно. Масите бяха на голямо разстояние една от друга. Имаше прозорци, през които се виждаше Копли скуеър. Обслужването също беше добро. Възнамерявах да платя сметката с малка част от страхотния аванс на Хайди Брадшоу. И бях с жената на мечтите си.

— Била е омъжена за някои от най-богатите мъже в света — обясни ми Сюзан.

— И е спечелила по нещо от всеки брак — заключих аз.

— Както всяка жена би го направила на нейно място — отвърна Сюзан. — Как те е намерила?

— Може би е пуснала търсене за „жребец“ в Гугъл — предположих.

— Не, аз съм пробвала — каза Сюзан. — Няма те.

— По дяволите — изохках аз.

— Добре, как е стигнала до теб?

— Някой се е обадил на някой друг? — извих въпросително глас. — И в крайна сметка са стигнали до мен?

— Добре, ако е станало така, на базата на какво са те препоръчали?

— На базата на факта, че представлявам страхотен заместник на всеки съпруг?

— Най-вероятно не — каза Сюзан.

— Хм — процедих аз. — На базата на факта, че съм едър мъж и имам законно притежаван пистолет?

— Най-вероятно да — потвърди Сюзан.

Двамата помълчахме. Сюзан си беше поръчала някаква екзотична риба. Сложи една малка хапка в устата си. Сюзан обичаше малките хапки. Хранеше се бавно и рядко изяждаше всичко, което си беше поръчала. Аз си бях поръчал спагети с кюфтенца и смятах да ги излапам всичките.

— Мислех си за тази дама — споделих аз.

— И аз — кимна Сюзан.

— Защо ще плащаш на човек с пистолет, за да дойде на твоето парти?

— Защото те е страх — отвърна Сюзан.

— Въпреки че на острова си има охрана?

— Въпреки това — натърти Сюзан.

— Може да те е страх от охраната — предположих аз.

— Може би тя смята, че не са достатъчно добри.

— Да бе — изразих съмнение аз. — Това си е нейният остров. И нейната охрана.

Сюзан сви рамене и изяде още мъничко риба. Аз метнах в устата си последното кюфтенце. Тя отпи глътка вино.

— Е, каквато и да е причината, тя очевидно има нужда да подсили тази охрана — каза Сюзан.

— С един човек?

— Явно — отвърна тя. — И точно затова този човек си именно ти.

— Е, ти пък сега — отбелязах скромно.

— Което означава, че са търсили специално теб — завърши Сюзан. — Или някой като теб.

— В такъв случай може би трябва да си взема два пистолета?

— Един трябва да стигне — каза Сюзан. — Все пак ще вземеш и мен.

3

Остров Таштего си имаше собствен ферибот — скоростен катамаран, който всеки ден отиваше дотам. Катамаранът тръгваше от пристанището в Ню Бедфорд и пътуваше около четирийсет минути. Самият остров се издигаше като черна канара от водата на Бъзардс Бей, а къщата сияеше на върха му. Беше построена от бял мрамор и обградена с жилави дървета.

— Някой да пусне музиката от „Камелот“ — подхвърли Сюзан.

Сюзан си беше донесла толкова много багаж за един уикенд, че можеше да облече целия състав на трупата на Сирк дю Солей. На пристанището на острова обаче ни очакваше предостатъчно обслужващ персонал, така че слязох от ферибота, без да влача нищо. На кея имаше малка постройка от същия бял мрамор, от който беше построена и голямата къща. До постройката беше паркиран бял джип. В белия джип седяха двама мъже в тропически костюми, издокарани с пилотски очила и пистолети в кобури от лъскава кожа. Пред постройката ни очакваше открит файтон. Двата едри коня, впрегнати в него, също бяха бели. Кочияшът беше с късо подстригана руса коса. Беше облечен със спортно сако и бели спортни панталони и приличаше на едър колежанин. Сигурно играеше като защитник от средната линия във футболния отбор. Потупах единия кон по хълбока.

— Каква порода са, клайдсдейл ли? — попитах.

— Белгийска порода — отвърна младежът. — В средновековието са ги използвали като бойни коне.

— Едри са — отбелязах аз.

— Така е — съгласи се той.

До файтона стоеше жена с квадратна челюст, мъжка бяла риза и сиви спортни панталони. На колана си носеше мобилен телефон. Изглеждаше твърде възрастна, за да учи в колеж, и всъщност не беше толкова едра, но също приличаше на защитник. Зачудих се дали „Смит“ наистина няма футболен отбор.

— Мистър Спенсър? — каза тя. — Аз съм Маги Лейн, секретарката на мисис Брадшоу.

Двамата си стиснахме ръцете. Представих й Сюзан. Двете си стиснаха ръцете. Единият от конете се обърна и ни изгледа безучастно. Маги Лейн кимна към файтона.

— Качете се, моля.

— А багажът? — попита Сюзан.

— Ще го донесат в стаите ви — отвърна Маги Лейн.

Мисълта, че нейният багаж е попаднал в чужди ръце, беше почти съкрушителна за Сюзан. Въпреки това тя само се усмихна и се качи във файтона. Дрехите й прилягаха и аз се възхитих на ловкостта, с която се качи. Както и на задните й части. Последвах я, а Маги Лейн се качи при кочияша.

— С изключение на патрулните джипове, на острова няма коли — обясни тя.

— Много подходящо за атмосферата — каза Сюзан.

— Да, и за въздуха — каза Маги Лейн.

— Освен това осигуряват и тор, нали? — обадих се аз.

Маги Лейн кимна с усмивка, но усмивката й не ми се стори твърде топла. Пътят нагоре от пристанището не беше толкова стръмен, че да затрудни едрите белгийски коне, или поне така ми се стори. Виеше се по скалата, океанът ни се падаше отдясно, а южният бряг на щата Масачузетс продължаваше да се вижда на хоризонта зад нас, докато не стигнахме до равното било, където се намираше къщата. Беше обградена с дървета и градини, които несъмнено дължаха съществуването си на щедрото съдействие на конете. Подобна зеленина нямаше как да се озове случайно на върха на голата скала, нито пък да оцелее без чужда помощ.

Самата къща приличаше на нещо, проектирано от прочутия инженер и предприемач Корнелиус Вандербилт. Изглеждаше така, все едно от нея директно може да се хване нощният влак за Чикаго. Имаше колони, фризове и прозорци с арки, високи по шест метра.

— Приготвили сме ви малък апартамент в североизточния ъгъл — каза Маги Лейн. — Недалеч от личните покои на мисис Брадшоу.

Помислих си, че покоите по определение бяха лични, но реших да не го правя на въпрос.

— А багажът? — обади се Сюзан.

— Би трябвало вече да е там — обясни Маги Лейн. — Разопакован и внимателно подреден.

Сюзан леко пребледня. Но Маги Лейн беше обърната към къщата, така че не забеляза. Знаех, че мисълта за отваряне и внимателно подреждане на багажа й беше непоносима за Сюзан.

— Прекрасно — изрече тя почти без да отваря уста.

Алеята пред къщата беше от натрошени мидени черупки, блестеше на утринното слънце и се извиваше пред грамадната мраморна постройка, за да мине под парадната арка, висока два етажа. Младеж със спортно сако и бели панталони, който сигурно беше полузащитник, дойде да ни помогне да слезем. Сюзан мрази някой да й помага. Затова бързо скочи на земята, преди той да стигне до нея. Аз слязох по-спокойно, но също толкова атлетично. Пред нас, до къщата, беше паркиран още един бял джип с двама души, издокарани с тропически костюми, слънчеви очила и кобури. Носеха едва забележими слушалки, точно както и двамата на кея.

Маги Лейн ни поведе през входната врата, през която можеха да минат цяло стадо жирафи. Спряхме във фоайето, в което можеше да се събере платото Серенгети. Пред нас имаше гигантско вито стълбище, което сигурно се издигаше до небесата.

— Стой близо до мен, да не се изгубим — измърморих на Сюзан.

Изкачихме се по стълбището и поехме по един коридор, който беше по-тесен — около десет метра. В далечния му край имаше огромни френски прозорци, през които весело нахлуваше слънчевата светлина. По стените висяха маслени портрети в скъпи рамки, които изобразяваха богати и самодоволни хора. Когато стигнахме до средата на коридора, Маги Лейн спря, извади някакви ключове и отвори една врата от лявата страна.

— Ето тук — каза тя и ми подаде два ключа. — Ще ви оставя да се освежите.

После извади една визитка от джоба на ризата си.

— Всичко би трябвало да е осигурено — обясни тя. — Но ако имате нужда от нещо, каквото и да е, обадете ми се. Икономът ще мине, за да вземе поръчката ви за обяд.

Взех визитката. Двамата влязохме. Маги Лейн затвори вратата зад гърба ни. Първо се спогледахме, после тръгнахме на обиколка. Отне ни известно време. Може да се каже, че имаше дневна, две спални, две бани и трапезария. По същата логика може да се каже, че Ниагара е водопад. Дневната беше толкова голяма, че в нея можеше да се играе баскетбол. Беше отделена от трапезарията с бар от полиран махагон. Коридорът беше с черни и бели плочки и водеше към спалните, към всяка от които имаше отделна баня. Срещу вратата на дневната имаше прозорци с арки, високи по шест метра, от които се откриваше изглед към ливадата зад къщата, а след това и към Атлантическия океан, който се простираше чак до Стария континент. Самата дневна беше издържана в пясъчножълто: стените, таванът, килимите, диваните и фотьойлите с кожена тапицерия. Дървените части на мебелите бяха от махагон. Цветните акценти бяха във венге и в черно.

Известно време двамата просто се оглеждахме, затаили дъх. Когато се върнахме в дневната, Сюзан се обърна към мен.

— Мили боже — въздъхна тя.

4

За обяд имаше омар със салата от манго, прясно изпечени хлебчета и бутилка бяло вино. Със Сюзан си запазихме бутилката за по-късно. След обяда се разходихме из имението. Представляваше точно това, което се очаква от едно имение. Беше топъл и приятен ден за октомври. Намерихме една пейка пред къщата, седнахме и започнахме да гледаме гостите, които пристигаха.

— А какво точно е това събитие? — попита Сюзан. — Така и не ми каза.

— Ти така и не попита.

— Толкова се развълнувах, когато ме покани, че останах без думи — обясни тя.

— Разбираемо е — съгласих се аз. — Гвоздеят на програмата е сватбената церемония на дъщерята на Хайди Брадшоу Аделаида и младеж на име Морис Лесард. Семейството му притежава фармацевтична компания.

— Аделаида? — повтори Сюзан.

— Любещата Аделаида — уточних.

— На колко е години? — попита Сюзан.

— Мисля, че е на двайсет и две.

— Значи Хайди е на четирийсет и няколко — каза Сюзан.

— Така предполагам.

В този момент Хайди Брадшоу енергично закрачи през ливадата право към нас.

— Ужасно съжалявам, че не бях тук, за да ви посрещна! — извика тя.

— Е, трябва да се свършат толкова много неща — отвърнах аз и представих Сюзан.

— Очарована съм, мис Силвърман — каза Хайди. — Голямото момче се изказа много ласкаво за теб.

— Удоволствието е мое — отвърна Сюзан.

Държеше се безупречно вежливо, но аз разпознах ледената нотка.

— Всъщност правилното обръщение е „доктор Силвърман“ — намесих се аз.

— Наистина ли? — възкликна Хайди. — Доктор по медицина?

— Работя като психотерапевт — обясни Сюзан. — Но моля те, наричай ме Сюзан.

— Психотерапевт? Очарователно. Забавно ли е?

— Невинаги — отвърна Сюзан.

— Е, обзалагам се, че върши работа, за да се оправяш с този юнак — заяви Хайди и ласкаво ми се усмихна.

— За съжаление психологията на подрастващите не е моята специалност — отвърна Сюзан.

— Ау, колко смешно! — засия Хайди. — Божичко, ама това е Леополд!

Тя се извърна и се втурна в прегръдките на един господин с тъмен слънчев загар и бяла коса, който приличаше на известен диригент и точно в този момент слизаше от файтона.

— Подразнихме ли се? — попитах аз.

— И още как — отвърна Сюзан.

— Заради „мис Силвърман“?

— Е, ти веднага я поправи — каза тя.

— Защото веднага усетих болката ти — обясних.

— Беше преднамерена обида.

— Да те нарече „мис“?!

— Така беше, повярвай ми — каза Сюзан. — Да не говорим, че се държеше много интимно с теб.

— Интимно?

— Да… юнако — каза Сюзан.

— Не съм сигурен дали ще продължи много — усъмних се аз. — Видя ли как ме заряза за една хилядна от секундата, когато видя онзи диригент?

— Тя не ми харесва — настоя Сюзан.

Стоях обърнат към нея. Тя гледаше хората, които слизаха от втория файтон. И тогава лицето й изведнъж се изопна.

— Господи, боже мой — каза Сюзан.

Обърнах се да погледна. От втория файтон, облечен както обикновено, с малко куфарче в ръка, слизаше Сивия. Очите ни се срещнаха. Изражението му не се промени.

— Дали е от страната на булката? — попитах Сюзан. — Или от страната на младоженеца?

5

Сюзан се обърна към мен и прошепна:

— Може би не ни видя.

— Видя ни — отвърнах аз.

— Откъде знаеш?

— Ругър вижда всичко.

— Мислиш ли, че наистина се казва така?

— Това беше името, което използва последния път.

— В Маршпорт ли?

— Аха — потвърдих. — Преди две или три години.

— Когато ти помогна?

— Аха.

— А онзи път, когато едва не те уби?

— Тогава пак беше Ругър — кимнах аз. — Преди десет години.

Ругър пое през ливадата право към нас, като носеше малкото си куфарче.

— Доктор Силвърман — обърна се той към Сюзан. — Радвам се да ви видя отново.

Сюзан кимна, без да отговори. Ругър беше облечен със сиво спортно сако, сив спортен панталон, сива риза с английска яка, сапфирени копчета за ръкавели, въгленовочерна вратовръзка със сапфирена игла и черни обувки с остри върхове.

— Спенсър — каза Ругър.

— Ругър — казах аз.

Той се усмихна.

— Пътищата ни постоянно се пресичат.

— Съдба — заявих аз.

— Надявам се, че задачите ни тук няма да си противоречат — продължи Ругър.

— Кажи ми защо си дошъл и ще ти кажа дали ще има конфликт — отвърнах аз.

Ругър отново се усмихна. Правеше го по-скоро автоматично, а не за да изрази някакво истинско чувство.

— Би могъл да ми кажеш — каза той. — Но няма да го направиш.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Защото аз не бих го направил — обясни Ругър.

— Не съм сигурен, че си приличаме толкова, колкото смяташ — направих опит да се противопоставя аз.

— В Маршпорт ми се стори, че доста си приличаме — настоя Ругър.

— Първия път, когато се запознахме, ти почти ме уби — напомних аз.

— Почти, но не го направих — каза той. — А ти почти ме прати в затвора.

— Но не го направих.

— Значи тук започваме на чисто — обобщи Ругър.

— Иска ти се — казах аз.

Той отново се усмихна по онзи начин, който не означава нищо.

— Никога не ти е липсвало самочувствие — отбеляза той.

— Никога не е имало причина.

— И сигурно изпитваш повече удоволствие от играта — продължи Ругър.

— Сигурно има вируси, които изпитват повече удоволствие от теб — отвърнах аз.

Ругър кимна.

— Но знаеш, че в нашата игра няма победители и победени — каза той. — Има само живи и мъртви.

— Знам — потвърдих аз.

— Вероятно точно в това е и смисълът й — каза той.

— Особено за живите — казах аз.

— „Щом любовта и нуждата едно са…“ — цитира Ругър.

— „… а работата е игра за ума…“ — продължих цитата.

— Значи знаеш този стих — отбеляза той.

— Ти предполагаше, че го знам — върнах му го аз.

— Точно така — потвърди Ругър.

— Ние, живите, сме много начетени — обясних аз.

— Да се надяваме, че нещата няма да се променят — заяви Ругър.

После кимна вдървено на Сюзан.

— Сигурно пак ще си побъбрим.

Проследихме го с поглед, докато се отдалечаваше по ливадата към къщата. Сюзан обви ръце около тялото си.

— Господи — каза тя. — Сякаш носи студа със себе си.

— Ако не греша, в „Ад“ на Данте Сатаната е замръзнал в лед.

— Сякаш Ругър няма душа — продължи с разсъжденията си тя.

— Най-вероятно няма — потвърдих аз. — Мисля, че има едно или две правила. Но въпросът за душата е отворен.

— Плаши ли те?

— Да, ако се замисля по-сериозно — отвърнах. — Той е доста страшен.

— Но това няма да ти попречи да си свършиш работата? — попита тя.

— Не.

Беше притъмняло. Погледнах нагоре. На небето се събираха облаци. Въздухът беше застинал. Нямаше абсолютно никакъв вятър.

— Брей — възкликнах аз. — Наистина става по-студено.

Сюзан също погледна нагоре и леко се сви. Но когато наистина разсъждаваше по някакъв въпрос, не беше толкова лесно да смениш темата.

— Дали е случайност, че и двамата сте тук едновременно? — попита тя.

— Трудно ми е да си представя как така не е случайност — отвърнах.

— Но смяташ, че е случайност? — настоя тя.

— Не — отвърнах. — Не смятам, че е случайност.

— Тогава какво означава тази среща? — попита Слоиш.

— Не знам.

— Значи просто ще продължиш със задачата и ще очакваш някакво развитие? — попита тя.

— Аха — потвърдих аз.

6

Докато се справя със смокинга и си защипя папийонката (въпреки енциклопедичните си познания в областта на модата, така и не усвоих изкуството на връзване на папийонката), светлината от високите прозорци окончателно посивя. Облаците бяха тъмни и ниски. Океанът беше в същия оловен цвят и не помръдваше. Човек трябваше да се загледа, за да различи линията на хоризонта между небето и водата. Все още беше тихо, но във въздуха се усещаше, че ще има буря.

Бях вдигнал единия си крак на някаква табуретка от слонова кост и слагах револвер .38 калибър с къса цев в кобура на глезена, когато Сюзан се появи в бяла рокля, която много й отиваше. Изглеждаше така, все едно излиза на сцената, за да получи наградата на Академията за изумителна женска роля. Вдигнах крака си от табуретката, стъпих на пода и спуснах крачола на панталона върху оръжието.

— Еха! — проточих глас аз.

Тя се усмихна.

— И аз си помислих същото, когато се видях в огледалото.

— А аз? — попитах.

— Помислих си, че и ти ще кажеш „Еха“ — отвърна Сюзан.

— Не, имам предвид мен — обясних. — Не ти ли приличам на Кари Грант?

— Много — каза тя. — С тази разлика, че той изглежда добре.

— Преди един час не ми говореше така.

— Преди един час ти се опитваше да ме съблазниш — напомни Сюзан.

— Не беше много трудно — уточних аз.

— Не, не беше — съгласи се тя.

Застанахме един до друг и се загледахме навън през прозореца.

— Мислех, че бурята трябва да ни подмине — отбеляза Сюзан.

— Човек не може да вярва на прогнозите за времето — отвърнах аз.

— А в какво друго ни остава да вярваме? — попита тя.

— Не ми пробутвай екзистенциални номера — изрекох възмутено аз.

Сюзан се усмихна и ме погледна по-внимателно.

— Не приличаш на човек, който има собствен смокинг — отбеляза тя.

— Там, където дават смокинги под наем, обикновено нямат моя номер.

— Предполагам, че никъде нямат — отвърна Сюзан. — Ти ли завърза тази папийонка?

— Не, не умея — казах аз. — Ако си купя истинска папийонка, ще ми я вържеш ли?

— Не умея — каза Сюзан.

— Е, ти компенсираш този пропуск с другите си умения — казах аз.

— Изобщо не си личи, че е с щипка — увери ме тя.

Двамата пак погледнахме през прозореца.

— Какъв е планът? — попита Сюзан.

— Ще се срещнем в параклиса в четири — отвърнах аз. — Ще стоим до Хайди Брадшоу, ще седим при нея по време на церемонията и ще останем наблизо по време на приема.

— В параклиса? — повтори Сюзан.

— Мисля, че обикновено се използва като библиотека — обясних. — Но сватбеният организатор на Хайди го е повишил в параклис специално за случая.

Някъде далеч над океана проблесна вертикална светкавица.

— Рядко се виждат по това време на годината — отбелязах аз.

Сюзан кимна. Бяхме застанали толкова близо, че рамото й се притискаше в ръката ми. Въздухът навън беше замрял, сякаш появата на светкавицата беше засилила напрежението.

— Как мислиш, защо е тук? — попита Сюзан.

Разбрах за кого говори.

— Той не е социален тип — отвърнах. — Предполагам, че е дошъл по работа.

Тя кимна.

— Всъщност ние не знаем и истинската причина ти да си тук.

— Отговорът е същият — отвърнах.

— Може би и той не знае — каза Сюзан.

— Може би — съгласих се аз.

Светкавицата отново проблесна в далечината. Листата в короните на дърветата близо до къщата бяха започнали да потреперват. Сюзан изведнъж се обърна към мен, прегърна ме и притисна лице към гърдите ми. Стори ми се немислимо, че ме прегръща в такъв момент, с риск да измачка роклята си. Леко я прегърнах.

— Ако те убие, и аз ще умра — прошепна тя почти спокойно.

— И аз мисля така — отвърнах. — Но той няма да ме убие.

— Ще умра — повтори Сюзан.

Първите дъждовни капки се посипаха по прозореца.

— Все още никой не ме е убил — обясних аз.

— Преди десет години той почти успя — напомни ми Сюзан.

— „Почти“ не се брои — отвърнах аз.

Леко я потупах отзад. Тя кимна и се изправи.

— Не можеш да се откажеш, така ли? — попита ме тя.

— Не — отвърнах.

— Разбирам те.

— Знам, че ме разбираш.

— Всичко е заради револвера — каза тя. — Защото те видях как си го слагаш.

— Винаги нося оръжие — отвърнах.

— Знам.

— Трябва да тръгваме — казах.

— Да, добре — кимна тя.

Останахме още малко прегърнати, докато дъждът по големия прозорец се усилваше. Сюзан отстъпи крачка назад и ме погледна.

— Готово — усмихна се тя. — Само да проверя дали след тази миниатюрна нервна криза не изглеждам по-зле.

— В никакъв случай — успокоих я аз.

Сюзан отиде до голямото огледало в дъното на коридора и се огледа в него.

— Знаеш ли? Прав си.

7

Докато вървяхме по дългия коридор към параклиса, чух едва доловимия шум от хеликоптер, който кацаше на площадката зад къщата, в южния край на острова. Хеликоптерът е като танк. Достатъчно е да го чуеш веднъж, за да го разпознаваш винаги.

— Закъсня — казах на Сюзан.

— Кое?

— Хеликоптерът — обясних. — Имат късмет, че успяха да кацнат, преди бурята да се развилнее.

— Смяташ, че бурята ще се усили, така ли?

— Да.

— Аз дори не го чух — каза Сюзан.

— Защото си погълната от мен и моя смокинг — обясних.

— Разбира се — съгласи се тя. — Но ти винаги чуваш всичко, нали?

Кимнах.

— Понякога и поглеждам — добавих.

Сюзан ми хвърли един поглед, докато вървяхме.

— Да, знам — каза тя.

През големите френски прозорци в дъното на коридора зад нас за кратко проблесна светкавица. Няколко секунди по-късно се разнесе и шумът от гръмотевицата.

— Бурята все още е далеч — отбелязах аз.

— Как разбра? По разликата във времето между светкавицата и гръмотевицата ли? — попита Сюзан.

— Светкавицата пътува със скоростта на светлината — обясних аз. — Гръмотевицата пътува със скоростта на звука. Колкото по-близо е бурята, толкова по-наблизо са светкавицата и гръмотевицата.

— Боже мой, доктор Холмс — изрече Сюзан с най-ниския си глас. — Нима твоето познание наистина няма граници?

— Така и не успях да отговоря на въпроса „Какво искат жените?“ — отвърнах аз.

Сюзан се усмихна и побутна рамото ми с главата си.

Хайди, дъщеря й и Маги Лейн стояха в малкото преддверие на библиотеката, превърната в параклис. С тях беше и прочутият диригент със слънчевия загар и сребристата коса. Хайди беше в режим на командване. Представи ни доста официално. Всъщност дори представи само мен, а на свой ред аз представих Сюзан. Може би Сюзан не забеляза това? Да бе.

Аделаида беше с истинска бяла сватбена роля, но без шлейф. Сигурно не бяха намерили шаферки. Имаше дребно лице, което изглеждаше още по-малко, защото беше обградено от голямо количество червена коса, която така и не се събираше под воала.

— Бащата на Аделаида реши да не присъства на сватбата — обяви Хайди. — Леополд ще я придружи до олтара.

— Добре — казах аз.

— Остани с нас, Спенсър — каза Хайди. — Доктор Силвърман, един от организаторите ще те придружи до мястото ти на първата редица вдясно. Мистър Спенсър ще се присъедини към теб. Моля ви да седнете в далечния край, до стената.

— Добре — повторих аз.

Бях в режим на слушане. Сюзан ми намигна и последва организатора. През прозореца зад гърба ми отново проблесна светкавица. Малко по-късно се чу и гръмотевицата. Никой не им обърна внимание.

— Ти ще влезеш последен, Спенсър, след като Леополд предаде Аделаида на съпруга й. Моля те, опитай се да не биеш на очи.

— Ще бъда като сянка — обещах аз.

Съмнявам се, че Хайди изобщо чу какво отговорих.

— Май-ко — обади се Аделаида, като произнесе думата възможно най-отчетливо на срички. — Всички са тук. Трябва да започваме.

Хайди разсеяно кимна. Вратата на преддверието имаше шпионка, през която можеше да се погледне в параклиса. Хайди погледна през нея, все едно броеше гостите.

— Защо вратата на библиотеката има шпионка? — попитах аз. — Да не откраднат някоя книга ли?

— Когато са построили къщата, са се опитали да внесат известна средновековна тайнственост — обясни Маги Лейн.

Кимнах. Чувах как струнният ансамбъл свири нещо подходящо, докато въвеждат гостите по местата им.

След известно време Хайди каза:

— Добре, влизам.

Тя погледна дъщеря си.

— Нека да седна, преди двамата с Леополд да тръгнете. Точно както го репетирахме. Маги, не ги пускай да тръгнат по-рано.

— Май-ко… — изрече заплашително Аделаида.

Хайди се усмихна и отстъпи от шпионката. Наведе се и целуна дъщеря си — внимателно, за да не й развали грима.

— Всичко ще бъде идеално — обеща й тя.

Хайди докосна Аделаида по бузата. После се обърна и излезе през вратата на преддверието. Аз застанах на нейно място и погледнах през шпионката. Миг по-късно я видях до двойната врата на параклиса. Хайди тръгна сама по пътеката към олтара — майката на булката, тържествена като кралица на коронацията си. Вървеше изправена, беше красива и елегантно облечена и полюшваше хълбоци точно толкова, колкото се изисква. Стана ми малко мъчно за Аделаида, която трябваше да мине след нея.

Маги също държеше да гледа през шпионката и точно в този момент ме ненавиждаше. Но моето слушане си имаше граници. Изчаках Хайди да измине цялото разстояние и да седне на мястото си на първия ред. Долових как всички гости в залата изпитаха неудържим импулс да й ръкопляскат, но успешно се пребориха с него.

— Добре — казах аз.

— Добре — повтори Маги, все едно не искаше да отстъпи и на сантиметър от позицията си.

Леополд протегна ръка. Аделаида, която беше пребледняла и преглъщаше по-често, отколкото трябва, положи длан върху нея. Той я потупа, за да я успокои, и двамата излязоха от преддверието. Дискретно ги последвах. Двамата влязоха през двойните врати на параклиса. Музикантите, които вероятно бяха получили знак от мрачната и вездесъща Маги в преддверието, засвириха сватбения марш. Леополд и Аделаида поеха по пътеката към олтара и младоженеца, който ги очакваше. Аделаида изглеждаше свита, по-дребна от майка си, някак крехка — все едно подкрепата на Леополд не беше само символична. След като стигнаха до младоженеца и Леополд се оттегли на мястото си, аз минах покрай задните редове, незабележим като мъгла в нощта, заобиколих отстрани и седнах точно там, където ми казаха.

8

Това помещение бе започнало съществуването си като библиотека и още утре отново можеше да се превърне в такова, но точно в момента беше параклис — до последния сантиметър. Таванът беше аранжиран с тъмни воали, така че изглеждаше скосен. Гостите седяха на истински дървени пейки, а не на сгъваеми столове. На пейките имаше песнопойки с църковни химни. На всяко място беше оставена отпечатана програма. Библиотечните шкафове бяха покрити със същите тъмни воали, които висяха от тавана. Бяха сложени и прозорци със стъклописи. Помещението беше осветено със свещи. Отпред имаше покрит с резба дървен олтар, който сякаш току-що беше доставен от някоя средновековна църква в Нотингам. Навсякъде имаше цветя в огромни вази, високи колкото мен, които бяха поставени точно там, където трябва. Цветята бяха толкова много, че олтарът приличаше на джунгла.

В далечния ляв ъгъл на залата седеше струнното трио, което отговаряше за музиката. Сред гостите имаше хора, които познавах. Една известна двойка от света на киното, един актьор от Ню Йорк, един тенисист, двама сенатори. Много от жените изглеждаха добре — парите явно винаги помагаха в това отношение. Всички бяха облечен като за последно. Като мен. В залата се долавяше уханието на скъпи парфюми, но цветята почти бяха успели да се справят с него. Никъде не видях Сивия. Сюзан преглеждаше програмата.

— Фамилията на булката е Ван Миър — прошепна ми тя. — Баща й сигурно е вторият съпруг на майката, Питър ван Миър.

Кимнах.

— Смяташ ли, че изглеждам по-добре в смокинг, отколкото младоженецът? — прошепнах на Сюзан.

— Не — прошепна ми тя.

— Лъжеш — прошепнах аз.

Сюзан вдигна пръст към устните си и кимна към олтара. Свещеникът беше там, в пълно църковно снаряжение, и държеше отворен молитвеник в ръцете си. Той отвори уста и започна:

— Скъпи младоженци…

В ролята си на параклис залата беше почти звукоизолирана. Но въпреки воалите, които заглушаваха всички звуци, и въпреки помпозния глас на свещеника гръмотевицата ясно се чу. Някои от хората в параклиса леко подскочиха. Бурята беше съвсем близо. Всъщност сигурно беше стигнала до нас. Но си оставаше там, вън, тъй като бяхме добре защитени от стените и завесите, воалите и богатството. Церемонията продължи, все едно не се бе чуло нищо.

— … можете да целунете булката — завърши свещеникът.

Двамата се целунаха. Нито младоженецът, нито булката изглеждаха особено въодушевени. Отзад настъпи леко раздвижване. Някой беше пристигнал току-що, вероятно с хеликоптера. В параклиса влязоха шестима мъже, облечени с мокри шлифери. Трима поеха наляво, а трима — надясно.

Докато заемаха позиции, се появи и Ругър — без шлифер, със съвършено сух сив костюм, с изключение на долните ръбове на панталона му. Обувките му също бяха мокри. Леко пошляпваха, докато той крачеше по пътеката към олтара и младоженците. Шестимата мъже едновременно извадиха автомати изпод шлиферите. Аз инстинктивно посегнах към кобура на глезена си, но после осъзнах, че идеята не е добра — залата беше пълна с гости, а шестимата бяха въоръжени с полуавтоматични карабини MP9. Свещеникът все още не ги беше забелязал. Беше се вторачил в Ругър и едва сдържаше раздразнението си.

— Извинете ме, сър — каза му той. — Предпочитам…

Ругър извади пистолет, който приличаше на глок, и застреля свещеника между очите. Свещеникът падна назад пред олтара. Тялото му се сгърчи, после застина. Ругър се обърна към гостите, отпуснал ръката с пистолета до тялото си. Беше облечен с идеално скроен сив костюм, сива риза и сребриста копринена вратовръзка.

— Всички да запазят спокойствие и да не помръдват — нареди той.

После се обърна към мен, все едно знаеше точно къде да ме намери.

— Особено ти — добави той.

Кимнах едва забележимо. Трябваше да се почувствам поласкан.

— Ако някой се опита да ми попречи, ще бъде убит — продължи Ругър. — Ако някой се опита да излезе от тази зала в рамките на следващия час, ще бъде убит. Ако реша, че някой ме дразни, ще бъде убит.

Тишината в залата беше оглушителна. Ругър хвана булката за ръката.

— Ела с мен — нареди той.

Тя погледна към майка си. Майка й беше застинала като статуя. Младоженецът беше пребледнял. Забелязах, че се опитва да си поеме дъх.

„Не го прави, момче. Няма да й помогнеш. Само ще ги накараш да те убият.“

Но той беше твърде млад. Беше гледал твърде много филми, в които от главния герой се изисква да бъде герой и никога не го убиват.

— Не можеш да направиш това! — каза той.

Ругър се усмихна почти тъжно, поклати глава по същия начин, вдигна пистолета си до основата на носа на момчето и натисна спусъка. Куршумът пръсна главата му откъм темето и навсякъде се разхвърча кръв и мозък. В залата пробяга сподавена въздишка, докато момчето се свличаше на пода. Аделаида се вторачи в него за миг, после припадна. Ругър я подхвана без усилие, после я остави да се свлече на пода и се огледа безизразно.

— Някой друг? — попита той.

Никой не проговори. Усещах напрежението на Сюзан в рамото й, което се притискаше до моето рамо. Ругър погледна надолу към Аделаида.

— Спенсър — каза той. — Ти си едър и силен. Ти ще я носиш.

Сюзан сложи ръка на бедрото ми.

— Имам цяла зала, пълна със заложници — продължи Ругър. — Мога да убия някои от тях, ако се наложи.

Сюзан ме потупа по крака и отдръпна ръката си.

— Ще я нося — казах аз.

9

Не знам какво беше облякъл Ругър върху костюма си, докато беше идвал към параклиса, но сега не го сложи. Когато излязохме от сградата, той спря и се обърна към мен.

— Нали разбираш как стоят нещата със заложниците? — попита ме той.

— Да, разбирам.

— Доктор Силвърман е в същата ситуация.

— Разбирам — повторих аз.

Излязохме в бурята — без шапки и без връхни дрехи. Единият от мъжете с автоматите тръгна с нас. Вървеше на две крачки след мен, насочил оръжието си в гърба ми, приведен и с присвити очи срещу дъжда. Силата на стихията беше стряскаща. Дъждът се изливаше почти хоризонтално, блъскан от вятър със силата на ураган. Носех Аделаида на рамо, като чувал с брашно. Струваше ми се, че донякъде се е върнала в съзнание, но нямаше никаква сила. Тялото й беше омекнало като зеленчук, който е бил оставен да се вари твърде дълго. Дрехите ни мигновено прогизнаха от дъжда. Тежестта на Аделаида ми пречеше да се боря с вятъра, така че не бях особено пъргав. Ругър крачеше право напред, леко приведен, без да се обръща към мен. Беше много тъмно. Изведнъж осъзнах, че в голямата къща нищо не свети. Хвърлих поглед назад, към крилото с параклиса. Там също не се виждаха светлини. Електрическото снабдяване сигурно се беше предало на бурята.

Проблесна светкавица. Различих нещо в тъмнината пред нас, но трябваше да стигнем съвсем близо до него, докато разбера, че е хеликоптер. Беше голям. Не познавах добре съвременните модели, но този явно беше способен да транспортира поне един взвод злодеи. Ругър отвори една странична врата.

— Сложи й колана — нареди той. — Ето тук.

Пилотът се появи, стиснал голям електрически фенер. Аз настаних Аделаида на една седалка до стената на хеликоптера и й сложих колана. Очите й бяха отворени, но все още изглеждаше така, сякаш ако не беше вързана с колан, щеше да се свлече на пода.

Ругър се обърна към пилота.

— Можеш ли да летиш в това време?

— Господи, не — възкликна пилотът. — Не можем да излетим, докато бурята не премине.

— А ако ти заповядам да го направиш?

— Давай — каза пилотът. — Дори ако искаме да умрем веднага, просто няма да можем да се отлепим от земята.

Пилотът говореше като човек, който е роден в Америка, макар и не в североизточните щати, но на слабата светлина от таблото на хеликоптера се виждаше, че е с азиатски черти. Най-вероятно беше от японски произход. Носеше кожено яке с отворен цип и бейзболна шапка. Забелязах ръкохватката на пистолет в кобура под мишницата му.

— А машината ще остане ли на земята? — попита Ругър.

— Имаш предвид дали няма да се преобърне от бурята? — попита пилотът. — Не, хеликоптерът е голям, тежък, с нисък център на тежестта и с аеродинамична форма. Би трябвало да не се помръдне.

— Докога?

— До сутринта — каза пилотът. — На сутринта времето ще бъде прекрасно.

— А лодка? — попита Ругър.

— Не се занимавам с лодки — отвърна пилотът. — Но мога да ти гарантирам, че в това време всяка лодка ще се напълни с вода на три метра от кея, ако вече не се е откъснала от бурята.

Ругър кимна и се обърна към мен.

— Ще приема поражението ти — процедих аз.

Той почти се усмихна, но не ми отговори. После заключи:

— Ние не можем да си тръгнем. Но и никой друг не може да дойде.

— Какво ще правим? — попита мъжът с автомата.

— Ще ви кажа, когато трябва — отговори Ругър. — Върни го на сватбата и чакайте.

— Да ги държим там?

— Да.

Двамата поехме към къщата. Когато се отдалечихме на два метра от хеликоптера, вече спрях да го виждам в тъмното. Сега вятърът блъскаше в гърба ми и почти ме събаряше по очи.

— Не вървим накъдето трябва — казах на човека с автомата.

— Не спирай — нареди ми той.

Завих малко, така че вятърът и дъждът да ми идват отстрани.

— Наистина ли искаш да се разхождаме в това време? — попитах. — Както вървим, ще се отдалечим от къщата.

— Не спирай — повтори той, но се обърна и тръгна след мен.

Направих същата маневра още няколко пъти, така че накрая дъждът блъскаше като сачми право в лицата ни.

— Докато идвахме, вятърът беше в тази посока! — каза човекът с автомата, докато се опитваше да ме види през бурята.

— Вятърът си сменя посоката, идиот такъв — отговорих му аз. — По време на буря винаги става така.

Ако не грешах, в момента бяхме близо до брега, от задната страна на една голяма каменна постройка. Продължихме напред. Вятърът беше станал по-силен. Дъждът беше станал по-плътен. По-скоро усещах, отколкото виждах постройката вляво от себе си, докато вървяхме до стената й. Тя не ни предпазваше особено. Вятърът и дъждът блъскаха покрай нея, право в лицата ни. Знаех, че далечният край на постройката е на шест-седем метра от скалите на брега. Проблесна светкавица. Да, точно така. Брегът беше там, а океанът сигурно беше на петнайсет метра под него. Когато стигнахме до далечния край, където почти не се виждаше нищо, рязко пристъпих наляво, зад ъгъла, и се затичах.

— Копеле мръсно! — извика човекът с автомата и хукна след мен.

Вече се бях отдалечил достатъчно от него в мрака и дъжда, така че да не ме вижда. Завих зад следващия ъгъл и се притиснах към стената. Когато той също зави зад ъгъла, се хвърлих към него с дясното рамо напред. Ударът го накара да спре и да изпусне автомата. Замахнах с дясната си ръка и го ударих отстрани по лицето. Той ме сграбчи с две ръце и притисна бузата си в рамото ми, така че да не мога да го ударя, и двамата паднахме в хлъзгавата кал. Все едно се борехме в кюспе. Той се опита да ме ритне с коляно в слабините, но аз се завъртях, така че да не може да го направи. После го сграбчих за косата и дръпнах главата му назад от рамото си. Претърколихме се в калта. Аз го ударих с чело по носа. Той ме пусна и се опита да ме хване за гърлото. Аз пак го ударих с глава. Той се опита да ме души. Аз го ухапах по ръката. Той изръмжа от болка, но не спря да стиска. Аз пак го ударих с глава. Той не ме пусна. Измъкнах лявата си ръка изпод тялото му, притиснах предмишницата си в гърлото му и започнах да бутам главата му нагоре, като я дърпах и с дясната си ръка, с която продължавах да го стискам за косата. Той изведнъж пусна гърлото ми и се опита да махне ръката ми от своето. Аз продължих да го притискам. После той се изплъзна изпод мен. Беше толкова хлъзгаво, че нямаше как да го задържа. Опитах се отново да го притисна, но той се измъкна и двамата отново скочихме на крака в калта, която ни стигаше до глезените. Хвърлих се към него, доколкото можах.

Мисля, че искаше да избяга. Но не беше сигурен за посоката. Опита се да финтира наляво и да тръгне надясно, като пънтър в американския футбол. Но в тази кал не можеше да прави толкова сложни маневри с краката. Той се подхлъзна и аз го настигнах, като внимавах да не падна на свой ред. И двамата не можехме да стъпим достатъчно здраво, за да ударим както трябва. После обаче той направи грешка. Опита се да ме ритне, подхлъзна се и залитна наляво. Аз се обърнах от хълбока и му нанесох един силен ъперкът. Бинго! Той се олюля. Ударих го отново… и той изчезна.

Спрях и се загледах. Не го бях повалил. Просто го нямаше. Отпуснах се на четири крака и пропълзях напред, като проверявах земята с ръце. Защо точно сега нямаше светкавица? После усетих ръба на скалите под ръцете си. Всъщност го бях повалил. Но доста по-надолу, отколкото си представях.

Пропълзях още няколко сантиметра напред и погледнах надолу. Виждаше се само мрак. Ослушах се. Чукаше се само бурята. Пропълзях обратно от ръба на скалата, изправих се, върнах се до каменната постройка и изведнъж седнах — без да възнамерявам да го направя, с гръб към стената. Не можех да си поема дъх. Бях плътно покрит с кал и трева. Смокингът ми беше подгизнал. Трябваше да го съблека, преди да изсъхне, за да не ме удуши. Така или иначе, проблемът с внезапното изсъхване на дрехите ми засега не стоеше на дневен ред.

Това, което стоеше на дневен ред, беше да измъкна Сюзан оттам. Ако успеех да я измъкна, можех да се опитам да направя нещо и по другите проблеми. Но докато тя не беше в безопасност, другите проблеми просто не съществуваха.

Съществуваше само Сюзан.

10

След известно време успях да оправя дишането си и да се изправя. Проливният дъжд беше отмил калта от дрехите ми, но само донякъде. Потърсих автомата, който се беше изгубил по време на схватката, но не можах да го намеря в тъмното, а и не исках да падна от ръба на скалите. Така или иначе, огневата мощ сигурно не беше правилната тактика в този случай. Имах срещу себе си поне шестима противници с автоматични оръжия, така че трябваше да приложа хитрост.

Успях да се измъкна от прогизналия смокинг. Хубавата ми папийонка с щипка и няколко от копчетата на ризата ми бяха изчезнали по време на схватката. Оставих смокинга до стената и започнах да си пробивам път през бурята към параклиса. Ако Ругър се беше върнал там преди мен, вече щеше да е разбрал, че нещо не е наред. Нямаше какво да направя по този въпрос. Това щеше да го накара да внимава със Сюзан. Нямаше да я убие. Той щеше да разбере, че има повече полза от нея, докато е жива, за да преговаря с мен. Ако беше стигнал там преди мен, Сюзан щеше да бъде в безопасност — поне докато аз бях жив и на свобода.

Продължих напред, като се борех със силата на бурята. Беше време да изоставя емоциите си. Вече не можех да свърша нищо полезно, ако не се освободях от страха, яростта или истеричното желание да се уверя, че Сюзан е добре. Трябваше да оставя това. За да спася Сюзан, трябваше да спра да мисля за нея. Трябваше да се овладея, да се концентрирам върху Ругър и никой друг.

Беше малко трудно да съставя план, защото не знаех нито къде е Ругър в момента, нито какво ме чака в параклиса. Предполагах, че той ще държи всички за заложници, докато бурята не утихне достатъчно, за да му позволи да излети от острова. Дори ако някой безстрашен гост с мобилен телефон беше успял да се обади на полицията, те не можеха да дойдат на острова — по същата причина, поради която Ругър не можеше да се махне от него. А след като вече имаше толкова заложници, Сивия най-вероятно можеше да удържи и полицията, докато не се измъкне с хеликоптера.

Ако бях на негово място, щях да направя именно това. Освен ако той не знаеше нещо, което аз не знаех. А най-вероятно беше точно така. Отново проблесна светкавица и аз ясно видях пред себе си голямата къща, после отново падна мрак. Почудих се къде са момчетата с патрулните джипове. Но където и да бяха, не ми вършеха работа, така че нямаше никакъв смисъл да мисля за тях. Вече бях пристигнал до параклиса и стоях близо до сградата, в някакви големи храсти, които се извиваха от вятъра. Представих си параклиса, сантиметър по сантиметър. Прозорци, врати и възможни укрития. Наведох се, извадих оръжието от кобура на глезена и го почистих с ризата си, доколкото можах. После го притиснах към гърдите си и се приведох, така че да го пазя от дъжда с тялото си. Беше револвер с опростен механизъм и не беше много вероятно да засече, но предпазливостта никога не е излишна.

Пропълзях покрай стената на параклиса до вратата, която водеше към преддверието. Вдигнах револвера, протегнах се и завъртях бравата. Вратата се отвори. Пристъпих вътре и я затворих след себе си. Беше тъмно. Застинах като статуя, стиснал оръжието пред себе си, и зачаках. Нищо не помръдваше. След като бях прекарал толкова време сред стихиите, сякаш се бях озовал в някакъв друг свят. Чувах бурята навън, но след като вятърът беше останал зад вратата и дъждът вече не се лееше по мен, в преддверието сякаш цареше някакво свръхестествено спокойствие. Докато стоях неподвижно, започнах да различавам светлината през шпионката в отсрещната врата — същата шпионка, през която бяхме надзъртали преди началото на сватбената церемония.

Пристъпих към нея и погледнах. Параклисът беше осветен от две големи свещи в свещници, високи по два метра, от двете страни на входа в дъното. Някой умно беше решил да изгасят останалите, така че да им остане светлина за по-късно, ако има нужда. С изключение на това, почти нищо не се беше променило. Останалите петима мъже с автомати продължаваха да стоят до стената. Различих Сюзан. Тя седеше съвсем неподвижна и гледаше право пред себе си — точно там, където я бях оставил. Преброих редиците от пейки до нея. От време на време бурята се засилваше и пламъците на свещите се олюляваха и примигваха. От време на време някой от мъжете с автоматите поглеждаше часовника си, точно както правех и аз. Времето не беше на моя страна. А когато Ругър пристигнеше, щеше да стане още по-зле.

Дълбоко си поех дъх, обърнах се и отворих прозореца зад себе си. Бурята нахлу с рев в преддверието, а в същия миг аз се хвърлих към вратата, блъснах я и се проснах на пода. Бурята изрева в параклиса и мигновено угаси и двете свещи. Някои от хората изпищяха. Единият от пазачите, напрегнат от чакането, безцелно изстреля един откос към вратата. Аз останах далеч под куршумите, докато пълзях по пода в тъмното, към последната редица от пейки. Няколко души ме настъпиха — сигурно пазачите, които се събираха към изхода. Завих зад ъгъла и продължих да пълзя покрай редиците, като ги докосвах с лявата си ръка, когато минавах покрай тях. Една… две… три… когато стигнах до осем, се изправих и прошепнах:

— Скъпа, аз съм.

Чух гласа на Сюзан, която каза:

— Добре.

Протегнах се и докоснах бедрото й, а тя хвана ръката ми.

— Наведи се — прошепнах. — Ниско, зад мен. Вратата е вдясно от олтара.

Внезапното нахлуване на бурята, тъмнината и автоматичният откос бяха разкъсали тишината в параклиса и хората се блъскаха, за да излязат.

Стиснал револвера в дясната си ръка и дланта на Сюзан в лявата, се втурнах напред, като изблъсквах хората от пътя си. Не можех да различа дали са мъже, жени, пазачи или заложници, но ако бяха на пътя ми, ги изблъсквах. Накрая стигнахме до вратата, аз я отворих и двамата излязохме сред бурята.

— А сега ще тичаме — казах аз.

Сюзан изрита обувките си с високи токчета. Все така хванати за ръка се втурнахме по-далеч от параклиса, в тъмнината и бурята, към каменната постройка.

11

Вътре имаше коне. Сигурно бяха големите животни белгийска порода. Беше прекалено тъмно, за да ги видим, но докато вървяхме опипом покрай стената, ги чувах как мърдат в конюшнята си, чувах и онзи премляскващ звук, последван от пръхтене, който конете понякога издават и само те си знаят защо. Постройката беше от камък и отлично ни пазеше от бурята. Намерихме си едно празно място, седнахме с гръб към стената и почакахме да си оправим дишането. Аз продължавах да стискам револвера в дясната си ръка и дланта на Сюзан — в лявата.

— Мислиш ли, че ще ни намерят тук? — попита ме Сюзан.

Въпросът действително изразяваше интерес. Сюзан не го зададе само защото я беше страх. Когато нещо не беше наред с косата й, можеше направо да изпадне в истерия. Но в случаите, когато имаше истински проблем, тя се успокояваше и разсъждаваше ясно и проницателно. Ако имаше вероятност да ни открият тук, най-добре беше да сме подготвени.

— Не мисля, че ще ни търсят — отговорих. — Съмнявам се, че някой в параклиса въобще е разбрал какво стана. Представи си. Вратите се отварят. Свещите угасват. Някой стреля. Хората започват да пищят и да бягат навън. Повечето от заложниците им вече са се пръснали по целия остров.

— А какво всъщност стана? — попита ме Сюзан. — Предполагам, че имаше нещо общо с теб.

— Да — потвърдих. — Но сигурно ти си единствената, която го знае. От тяхна гледна точка вратите просто се отвориха, а онова, което последва, бе в резултат на това.

— Тогава какво ще направят?

— Важното е какво ще направи Ругър — отвърнах. — След като се ориентира в обстановката, ще събере всички заложници, които са му останали, и ще ги премести до хеликоптера. И в първия миг, в който бурята го позволи, ще зареже заложниците, с изключение на Аделаида, ще се качи на хеликоптера със своите хора и ще изчезне.

— Сигурен ли си?

— Почти — отговорих.

— Защо?

— Защото аз бих направил така — отвърнах.

— Мислиш ли, че трябва да се опитаме да го спрем? — попита тя.

Хареса ми, че говореше в множествено число.

— Аз имам един трийсет и осем калибров револвер с пет патрона и петсантиметрова цев — отвърнах. — Ругър разполага с петима души, всеки от които има поне по трийсет патрона, а самият той може да простреля бълха в топките от сто метра разстояние.

— Не мисля, че бълхите имат топки — отбеляза Сюзан.

— Толкова по-зле за тях — казах аз.

— Да — потвърди тя.

В постройката не беше студено. Конете излъчваха топлина. Както и уютна конска миризма.

— Всички тези обстоятелства вече бяха налице, когато дойде да ме вземеш — отбеляза Сюзан.

— Точно така — съгласих се аз.

— Значи съм получила специално отношение — каза тя.

— Точно така.

— Ако се измъкнем оттук, хората може би ще те критикуват, че не си спасил младоженката — каза Сюзан.

— Може би — казах аз.

— Тогава какво ще им кажеш?

— Никога не се оплаквам — отвърнах. — И никога не се обяснявам.

— Не, аз искам да знам — настоя Сюзан.

— Ще им кажа, че съм можел да спася само теб, а опитът да спася някой друг е щял да застраши тази възможност.

— А ако някой ти каже, че си пожертвал Аделаида заради мен, какво ще му кажеш?

— „Абсолютно си прав, приятел.“

— И не си можел да спасиш и двете?

— Точно така.

— Това е една от най-силните ти черти — каза Сюзан. — Откакто те познавам, правиш каквото можеш и не се обвиняваш, че не правиш повече.

— Все пак не нося тениска с червено „S“ отпред — отвърнах аз. — И не мога да прескачам небостъргачи без засилка.

— А по-ниски сгради? — поинтересува се Сюзан.

— Естествено — отвърнах аз.

— А не съжаляваш ли?

— За небостъргачите? Не.

— А за другото?

— Понякога ми става тежко. Както онзи път, когато се провалих с Кенди Слоун. Но…

— Но? — настоя Сюзан.

Свих рамене, но после се сетих, че тя не ме вижда. Беше странно да си говорим така — два човешки гласа без тела, увиснали в мрака. Светкавиците бяха спрели да проблясват.

— Но направих каквото можах — казах аз.

— Добре е да си сигурен в това, когато губиш.

Двамата помълчахме, заслушани в успокояващото пръхтене на конете.

— Според теб какво е станало с патрулите? — попита Сюзан.

— Нищо добро — отвърнах.

— Мислиш, че Ругър ги е убил, така ли?

— Аха.

— Защото ти щеше да направиш същото ли?

— Ако бях Ругър, да.

— Интересният въпрос е защо не си.

— Защо не съм Ругър ли? — попитах.

— В много отношения приличаш на него — каза Сюзан. — Но в най-важните неща сте различни. Точно както и с Хоук. Тъй и не можах да го разбера.

— Хоук е различен от Ругър — казах аз.

— Знам — отвърна Сюзан. — Но и тримата имате правила.

— Така е.

— Но? — настоя тя.

— Ругър няма нищо друго — отвърнах.

— А Хоук има?

— Да — потвърдих.

— А ти?

— Аз имам теб — казах.

— Това ми харесва — каза Сюзан. — Но съм почти сигурна, че си бил различен от тях още преди да се запознаеш с мен.

— Може би — съгласих се. — Но определено не бях толкова щастлив.

Двамата отново замълчахме. Конете също. Нямаше как да съм сигурен, но все пак ми се струваше, че бурята също утихва.

— Косата ми е залепнала за главата — обади се Сюзан. — И съм убедена, че не ми е останал никакъв грим.

— Добре че е тъмно — казах аз.

12

Високо на стената в далечния край на постройката, точно под линията на покрива, имаше прозорец. През него се процеждаше малко сива светлина. Сюзан беше заспала от изтощение на пода до мен. Изправих се сковано и отидох до вратата. Конете се размърдаха и изпръхтяха. Може би аз ги стреснах, а може би животните просто огладняват много рано. Когато погледнах навън, светът сякаш беше започнал на чисто, като се изключат изкоренените дървета, разпръснатите клони и подгизналата земя. Въздухът беше прозрачен и неподвижен, понесъл соленото ухание на океана. Нищо не помръдваше. Небето на изток беше осветено от приближаващото слънце. Заобиколих постройката с револвер в ръка. Ръбът на скалите беше пред мен. Вляво забелязах автомата, който се беше изгубил в схватката снощи. Беше потънал в калта, така че само дулото му се виждаше. Оставих го там. Трябваше да се почисти, за да може да се използва. От другата страна на постройката, на известно разстояние, се чуваше шумът от двигателя на хеликоптера. Пристъпих до ъгъла и погледнах натам. Хеликоптерът беше доста по-близо, отколкото ми се беше сторило в пълния мрак снощи. Витлата му се въртяха. В следващия миг той се издигна от земята, увисна за момент във въздуха и се понесе на север, към континента.

Проследих го, докато не се изгуби от поглед, после се върнах в постройката. Конете се взряха в мен.

— Ще накарам някой да ви нахрани — казах им аз.

Сюзан се беше изправила до седнало положение, с гръб към стената.

— На кого говориш? — попита тя.

— На конете — обясних. — Искат да закусват.

— И какво им каза?

— Казах им, че ще накарам някой да ги нахрани.

Сюзан ме погледна по-внимателно. Вече беше будна.

— Господи — изохка тя. — Надявам се, че изглеждаш по-зле от мен.

— Аз винаги изглеждам по-зле от теб — отвърнах.

— Приличаш на топка кал — съобщи ми тя.

Погледнах се. Всичко, което виждах, беше покрито с кал и трева. После погледнах нея. Косата й беше засъхнала на главата. Единственият грим, който й беше останал, беше очната линия, а тя се беше разтекла по цялото лице. Широко се усмихнах и заявих:

— Искам винаги да си останеш такава.

— Какво правеше навън? — попита тя.

— Гледах как хеликоптерът излита — обясних.

— Тръгнаха ли си?

— Така мисля.

— Всички?

— Не мога да си представя защо ще оставят някого тук — отвърнах.

Освен онзи нещастник под скалите.

Почудих се дали все още беше там или, което беше по-вероятно, морето го беше отнесло.

— Значи момичето сигурно е с тях? — попита Сюзан.

— Сигурно.

— Какво ще правим?

— Ще отидем на разузнаване — отвърнах.

— Имам нужда от кафе — каза Сюзан. — И баня, и огледало, и храна.

— Зависи кога ще пуснат тока — казах аз.

— Божичко — простена Сюзан. — Няма кафе? И топла вода?

— Може да имат генератор — предположих.

Двамата излязохме от постройката.

— Искаш ли да дойдеш с мен, докато огледам острова? — попитах. — Искам да проверя какво става.

— Да — отвърна тя. — Не искам да ходя никъде без теб.

— Да тръгваме тогава — предложих.

Двамата обиколихме острова. Не беше голям. Не ни отне много време. Държах револвера в дясната си ръка, отпуснат до тялото. Бях почти сигурен, че всички злодеи са си тръгнали. Но все пак нямаше причина да не бъда предпазлив. На половината от обиколката намерихме труп. Беше на един от охранителите. Сюзан спря. Аз продължих, приклекнах до него и огледах тялото, подгизнало от бурята. Доколкото можех да преценя, беше убит с един изстрел в челото. Кимнах на себе си, изправих се и се върнах при Сюзан.

— Мъртъв е — обявих. — Подозирам, че ще намерим и останалите в същото състояние.

— Ругър? — попита Сюзан.

— И още как — отвърнах. — Не е стоял със скръстени ръце. Докато всички други са се подготвяли за сватбата, той е обиколил острова и е пречукал тези момчета, едно по едно.

— Те не са подозирали нищо — каза тя. — Толкова добре облечен и изискан човек, гост на сватбата, който просто си се разхожда.

— Аха.

— Един по един — каза Сюзан. — Какъв човек трябва да си, за да направиш това?

— Мизантроп? — предположих.

Продължихме и намерихме още един убит зад параклиса. Имаше същата дупка от куршум в челото. Самият параклис беше празен, с изключение на двата трупа до олтара. Вратите си стояха отворени, свещниците бяха съборени на земята, цветята се бяха посипали навсякъде, а воалите бяха провиснали и мокри.

Продължихме към голямата къща. Слънцето вече беше изгряло, но вътре светеше. И се чуваше генератор. Сигурно беше от онези модели, които се включват автоматично, когато спре токът. Входната врата беше заключена, все едно това можеше да спре Ругър, ако беше решил да влезе. Тръгнах покрай фасадата на къщата и погледнах през високите прозорци в дневната. Гостите на сватбата бяха вътре — някои бяха заспали по креслата, други по пода, а някои тревожно отвърнаха на погледа ми през прозорците. Повечето изглеждаха така, все едно бяха прекарали дълго време навън в бурята. Хайди седеше мълчаливо в един голям фотьойл до камината, но когато ме видя, се изправи. Посочих към входната врата, тя кимна и отиде да ми отвори.

— Боже господи — каза тя. — Мислех, че си мъртъв. Знаеш ли къде е Аделаида?

— Хеликоптерът излетя — обясних. — Предполагам, че е била в него.

— Господи — повтори Хайди.

— Те я отвлякоха — казах аз. — Ако искаха да я убият, можеха да го направят тук.

Хайди кимна.

— Имаше ли някаква възможност да я спасиш? — попита ме тя.

— Не.

— Сигурна съм, че си направил каквото можеш — каза тя.

Кимнах.

— Някой обади ли се на ченгетата? — попитах.

— Да. Няколко души имаха мобилни телефони. Веднага щом свещите в параклиса угаснаха, всички избягахме и се скрихме навън. Хората с телефоните се обадиха в полицията. Разбира се, те нямаше как да стигнат дотук.

— Ще дойдат — казах аз.

— Тръгнаха ли си престъпниците? — попита Хайди.

— Току-що огледах целия остров — отвърнах. — Не открих никого.

— Поне това е някакво малко успокоение — каза тя.

— Или голямо — отвърнах аз.

— Добре ли си, доктор Силвърман? — попита Хайди.

— Да — отвърна Сюзан.

Хайди ни погледна по-внимателно. Лицето й беше изпито и смъртнобледо. Но тази жена в никакъв случай нямаше да позволи да се поддаде на емоциите си.

— Има топла вода — каза тя. — Отивам в кухнята, за да проверя дали можем да направим някаква закуска. Ще потърся някой от персонала.

Двамата със Сюзан отидохме в нашия апартамент и аз за пръв път се погледнах в огледалото. Изглеждах така, все едно се бях спуснал през комина.

После отидохме в трапезарията, където подът беше от камък, и свалихме всичко от себе си.

— Да се опитаме ли да спасим нещо от твоите дрехи? — попитах.

— Не — отвърна Сюзан.

Тя намери една голяма зелена найлонова торба в шкафа, двамата събрахме дрехите на топка и ги пуснахме вътре. Аз си запазих револвера и един сгъваем нож, който носех в джоба на панталона си. Сюзан не си остави нищо.

Ако не друго, поне разполагахме с две бани. Влязохме едновременно в тях и се заехме с основното почистване. На мен ми отне около половин час. На Сюзан — много повече.

13

Бяхме чисти и свежи. Бяхме закусили с кафе и сандвичи в дневната и вече разговаряхме с ченгетата. Островите в южната част на крайбрежието бяха в юрисдикцията на щатската полиция, която беше изпратила многобройни представители. Първо пристигнаха специалните части, в пълно бойно снаряжение, с хеликоптер — точно както бяха пристигнали лошите. Специалните части се заеха да осигурят периметъра. После пристигна втори хеликоптер с медицински екип, за да се погрижи за хората, които смятаха, че имат нужда от медицински грижи. Накрая, с ферибота и значително по-спокойно, пристигнаха и разследващите полицаи — предвождани от началника на отдел „Убийства“ в щатската полиция капитан Хийли.

Хийли влезе в дневната, забеляза Сюзан и мен и ни направи знак да го последваме по коридора в съседната стая, която някой беше нарекъл „салона“. В моето детство салонът и дневната бяха една и съща стая, но моето детство все пак не беше преминало на остров Таштего.

— Сюзан — каза Хийли, когато останахме сами. — Ако изглеждах като теб, нямаше да си губя времето с хора като него.

— Има неща, които не знаеш — обясни му тя.

— И не искам да ги знам — отвърна Хийли.

После се обърна към мен.

— Добре, разкажи ми всичко.

Разказах му. Той погледна към Сюзан.

— Имаш ли да добавиш нещо?

Тя поклати глава. Хийли отново се обърна към мен.

— Нека да повторя. Хайди Брадшоу те е наела, за да изпълняваш ролята на нещо като заместител на съпруга й на тази сватба.

— Поне така ми каза — отвърнах.

— Но ти не й вярваш?

— Не.

Хийли се обърна към Сюзан.

— А ти вярваш ли й?

— Не.

— Някой от вас да има представа какво всъщност е искала? — попита той.

— Не — отсече Сюзан.

— Никаква представа — уточних аз.

Хийли кимна.

— Ти вече си се сблъсквал със Сивия, нали? — попита ме той.

— Да.

— Как мислиш, дали е случаен фактът, че двамата едновременно сте се озовали на някакъв остров до южния бряг на щата Масачузетс?

— Не — отвърнах.

— Тогава какво става? — попита Хийли.

— Нямам представа — отвърнах.

Хийли отново кимна. После погледна Сюзан и се усмихна.

— Ето с това се занимавам цял живот.

— Няма да повярваш — каза му тя. — И аз.

— Знаеш ли дали Ругър е бил поканен на сватбата? — попита ме Хийли.

— Не знам — отвърнах.

— Има ли нещо друго, което искате да споделите с мен? — попита ни той. — Някакво впечатление? Теория? Каквото и да е?

Аз поклатих глава. Забелязах, че Сюзан се замисли. Хийли също забеляза.

— Какво? — попита я той.

— Ами… то дори не е впечатление — каза Сюзан.

— Казвай — настоя той.

— В работата си съм виждала много хора, които са преживели травма — каза Сюзан. — И ми се струва, че Хайди Брадшоу се държи прекалено добре след ужасяващо преживяване, което е завършило с убийството на зет й и отвличането на дъщеря й.

— Смяташ, че е замесена по някакъв начин? — попита Хийли.

— Може би просто е зашеметена от шока — отвърна Сюзан. — А може да притежава фантастична смелост. Просто ви съобщавам, че поведението й не съвпада с поведението на други хора, които са имали подобно травматично преживяване. Макар да трябва да призная, че аз лично никога не съм преживявала нещо чак толкова травматично.

Хийли се обърна към мен. Аз свих рамене.

— Както всички знаем, не е лесно да прецениш поведението на хора, които са подложени на стрес.

Хийли замълча. После отиде до един от високите прозорци и погледна към ливадата, която беше съсипана от бурята.

— Е, ще видим — процеди той и отново се обърна към нас. — Искате ли да си ходите вкъщи?

— Да — отвърна Сюзан.

— Ще кажа на моите хора на кея да ви пуснат — каза Хийли.

— Благодаря — усмихна му се Сюзан.

Хийли се обърна към мен.

— Ще продължиш ли да се занимаваш със случая?

— Вероятно — отвърнах.

— И аз така си помислих — каза Хийли. — Само гледай да не мътиш водата.

— Не мога да обещая такова нещо — ухилих се аз.

— И аз така си помислих — повтори Хийли.

14

Трябваше да си опаковаме багажа, да чакаме ферибота и прочие, така че пристигнахме в къщата на Сюзан едва късно следобед. Хоук беше там и гледаше Пърл. Влязохме, целунахме Пърл, благодарихме на Хоук, нахранихме Пърл, легнахме си и спахме четиринайсет часа.

На сутринта пак нахраних Пърл и направих кафе, докато Сюзан се приготвяше, за да посрещне пациентите си за деня. В режим на работа Сюзан беше съвсем различна от жената, която често водех на вечеря. На работа означаваше тъмни костюми по поръчка, дискретен грим и почти никакви бижута. На вечеря беше доста по-бляскава.

А след вечеря понякога беше направо екзотична.

В осем и половина Сюзан слезе в кабинета си, за да приеме първия пациент. Двамата с Пърл излязохме да потичаме край реката. Върнахме се в девет и половина. А в десет вече бяхме в моя офис и проверявахме пощата. Всъщност аз проверявах пощата, а Пърл се беше настанила на дивана си до отсрещната стена и беше затворила очи, за да си починат.

В пощата нямаше нищо вдъхновяващо, освен потвърждение, че някои от клиентите ми бяха изплатили хонорарите си, което беше приятно. На телефонния секретар нямаше записани съобщения, а в електронната поща имаше само реклами. Почудих се дали някой някога си е купувал нещо, след като са му изпратили рекламно съобщение по електронната поща. Надявах се, че не.

Приготвих си бележник с жълти карирани листа и химикалка „Бик“, седнах и погледнах през прозореца, към ъгъла на „Бъркли“ и „Бойлстън“. Или беше по-правилно да се каже ъгъла на „Бойлстън“ и „Бъркли“? Както и да е, бурята от предишната вечер, която се беше стоварила с пълна сила върху Таштего, беше продължила по крайбрежието и беше излязла в открито море. В Бостън се беше разминало само с дъжд. Силните водни струи бяха измили всичко, така че старите червени тухли сякаш сияеха в светлината на циганското лято.

Написах в бележника си „Хайди Брадшоу“.

После още малко поседях и погледах през прозореца.

После написах „Питър ван Миър“. Обзе ме творческа страст и добавих „Морис Лесард“ и „Аделаида ван Миър Лесард“, след което пак се загледах навън през прозореца.

Беше странно, че Сивия е замесен в обикновено отвличане с цел откуп — дори толкова сложно организирано. И ако искаше да я отвлече, защо не я беше причакал на връщане от „Уолмарт“, „Тифани“ или откъдето там пазаруваше и просто не я беше хванал? Защо беше организирал отвличане с участието на цял отряд стрелци с автоматично оръжие, хеликоптер и множество изтъкнати гости, и то на остров, откъдето имаше твърде ограничени възможности за бягство?

— Защо? — попитах Пърл.

Пърл, която лежеше по гръб на дивана с вирнати крака, отвори очи и ме погледна от долу на горе. После пак ги затвори.

— Ласи щеше да ми отговори — казах аз.

После станах, напълних кафеварката и застанах до прозореца, за да погледам надолу, докато стане. Налях си една чаша, добавих сметана и захар, пак седнах зад бюрото си и качих крака на него.

Отпих от кафето.

Може би Ругър беше искал да направи впечатление? Или човекът, който беше наел Ругър, беше искал да направи впечатление? Може би искаха да изтъргуват това отвличане? Но защо? Защо биха искали да го направят? И защо точно с Ругър? Ругър беше от висшата лига. А отвличане можеше да извърши всеки третокласен престъпник. Откъде изобщо бяха разбрали за Ругър? Все пак не можеше да го откриеш на някой ъгъл в кофти кварталите на Бостън.

Отпих още малко от кафето си.

А може би не гледах нещата от правилната посока. Може би отвличането беше само за отвличане на вниманието. Взех бележника и написах:

УБИТИ: свещеникът, Морис Лесард, четиримата охранители от Таштего; човекът с автомата, когото хвърлих от скалите.

Нали не пропусках нещо? Човекът с автомата не беше планиран, така че го задрасках. А момчетата от охраната почти със сигурност просто се бяха паднали в погрешната смяна. Беше ми трудно да си представя, че цялата операция е организирана, за да бъдат убити един или повече от тях. За свещеника не знаех нищо. А ако имаше други убити, за които не бях разбрал, Хийли щеше да ми каже. Хийли действаше методично. Щеше да провери хората един по един. И щеше да сподели с мен всичко, което откриеше. Познавахме се отдавна и макар да не бяхме точно приятели, не бяхме и съвсем непознати. Освен това Хийли не държеше на протокола. Ако някой можеше да му помогне, той приемаше помощта.

Пак се изправих и се загледах надолу към Бъркли стрийт. Беше време за обяд и по улицата имаше много хора, които отиваха да хапнат — като много от тях бяха добре облечени млади жени. Внимателно ги огледах, но нито една не ми се стори подозрителна.

Затова пак седнах. Налях си още кафе. Изпих още малко от него и погледах още малко през прозореца. След това взех химикалката и задрасках всички имена в бележника, с изключение на Хайди и Аделаида, Питър ван Миър и Морис Лесард.

— Това е най-сигурният детективски метод — обясних на Пърл. — Стеснявам кръга на разследването.

Пърл дори не си отвори очите. Обикновено не се интересуваше от разговори, които не се отнасяха за храна или разходки. Така че и в този случай не внимаваше особено.

15

Хийли влезе в офиса ми, без да почука, и седна на един от столовете за клиенти, които оптимистично бях подредил пред бюрото си. После отвори куфарчето, което носеше, извади синя папка за документи и я подхвърли на бюрото.

— Цялата история — каза той. — Резултатът от подробното ни проучване.

— Не ми изглежда много — отбелязах аз.

— Знаех си, че ще ми бъдеш благодарен — каза Хийли.

Дръпнах папката към себе си, но не я отворих.

— Нямам търпение да прочета всичко — казах. — Има ли вече искане за откуп?

— Поне аз не знам.

— Мислиш ли, че ще ти кажат, ако има?

— Мисля, че да.

— Дори ако специално са ги предупредили да не го правят? — попитах.

— Повечето хора толкова се шокират от подобно преживяване, че въпреки всичко предпочитат да го оставят на нас.

Кимнах.

— Освен ако не могат да наемат някой като теб — добави той.

— Няма други като мен — отвърнах аз.

— А ти не знаеш нищо за откуп.

— Не — отговорих.

— И щеше да ми кажеш, ако знаеше? — попита Хийли.

— Вероятно — отговорих.

— Ех — въздъхна Хийли. — Хубаво е да се работи в екип.

— Какво друго имаш? — попитах.

— Последното преброяване на труповете — отвърна той. — Ако не броим онзи, който според теб е паднал от скалите, са общо шестима.

Преброих ги на пръсти.

— Свещеникът, младоженецът и четиримата от охраната? Всички ли са застреляни?

— Аха — потвърди Хийли. — С един изстрел в главата, един по един.

— С един и същ пистолет? — попитах.

— Сигурно — отвърна той. — Не можахме да намерим някои от куршумите, а онези, които намерихме, са толкова смачкани от рикошетите в черепа на жертвата, че в лабораторията не могат да направят нищо с тях. Но тези, които стават, са от един и същ деветмилиметров пистолет.

— Ругър имаше глок — спомних си аз.

Хийли кимна. После каза:

— Шестима души.

— За един следобед — добавих аз.

Той отново кимна.

— Разбрахте ли къде е кацнал хеликоптерът? — попитах аз.

— Не.

— Не е лесно да кацнеш с хеликоптер, без да те забележат — отбелязах аз.

— Лесно е, ако кацнеш на място, където постоянно кацат хеликоптери — отвърна Хийли.

— И ти си прав — съгласих се аз.

— Свещеникът е глава на някаква влиятелна епископална църква в Ню Йорк — продължи Хийли. — Младоженецът е от много богато семейство във Филаделфия. Притежават фармацевтична компания. Бащата е активен републиканец. Бил е посланик някъде, а после министър на нещо си.

— Така ли ти се отплащат, ако си активен републиканец? — попитах аз.

— Направо се чудя как ги наказват — съгласи се Хийли.

— Ужасно, нали? — казах аз. — Добре че не се случва на нас. А с какво се е занимавало момчето?

— Заместник-директор в една от компаниите им — отвърна Хийли.

— На колко години е бил?

— Двайсет и три — каза той. — Личи си, че е започнал от обикновен работник.

— Роднините са с предимство в семейния бизнес — казах мъдро аз. — Къде е учил?

— В Университета на Пенсилвания — каза Хийли.

— Как са се запознали с Аделаида?

— Общи приятели — каза Хийли. — Има го в папката.

— А момчетата от охраната? — попитах аз.

— Обичайната история. Двама са били полицаи в Уестпорт, един е бил в морската пехота и един — във военната полиция. Всички са завършили някакъв колеж, колкото да могат да разговарят с богати хора, без да се спънат и да паднат.

— Нещо необичайно? — попитах аз.

— Нищо. Не можахме да открием никаква връзка със случая. Нито един от тях няма криминално досие. Наети са през охранителна агенция.

— Някой от тях успял ли е да стреля? — попитах.

— Не.

— А да си извади пистолета?

— Не.

И двамата помълчахме.

— Бива си го този — заключи накрая Хийли.

— Ругър?

Хийли кимна.

— Шестима души. За няколко часа.

Двамата пак замълчахме.

— Е, какво мислиш? — попитах след малко.

Хийли поклати глава.

— Това е най-тъпият начин да отвлечеш някого, който съм виждал през живота си.

— А няма и искане за откуп — добавих аз. — И как така не са знаели, че ще има такъв проклет тайфун?

— Аз проверих — каза Хийли. — Синоптиците са казали, че тайфунът ще ни подмине.

— Естествено, че така са казали — отвърнах аз.

— Цялата история вони — каза Хийли. — И има една-единствена причина да не вони още по-лошо: всичко е толкова откачено, че има шанс да пропускаме нещо.

— Ругър не е аматьор — отбелязах аз.

— Което също ме притеснява — каза Хийли. — И ти също ме притесняваш. Какво си правил там, по дяволите?

— Внушавах усещане за сигурност — обясних.

— Нещо друго? — настоя той.

— Не знам — отвърнах. — Попита ли я?

— Да. Надрънка ми същите глупости как искала да има мъж до себе си, които е казала и на теб.

— На бас, че познава много други мъже — казах аз.

— Толкова ли си личи?

— И още как — потвърдих.

— Тогава защо й трябва да си наема мъж? — попита Хийли.

— Може би е искала мъж, който притежава моите специфични умения — предположих.

— Сигурно — съгласи се той. — Но тя си има охрана на острова. Защо е наела точно теб?

— Защото съм по-мощен от парен локомотив?

— Да, но не си толкова умен — каза Хийли. — Интересно ми е какви специфични умения си мисли, че имаш.

— Мога да я попитам — предложих.

— Можеш и да попиташ кой те е препоръчал — предложи Хийли.

— Което също е интересно — съгласих се аз.

— Нали си детектив? — каза Хийли. — Защо не пробваш да разбереш?

— Добре — казах аз. — Ще поразпитам тук-там.

16

Нито Куърк, нито Белсън се бяха свързали с Хайди Брадшоу. Белсън дори твърдеше, че не знае коя е тя.

— Господи, Франк — казах му аз. — Все едно да не знаеш коя е Джаки Онасис.

— Кой? — каза Белсън.

Мисля, че се шегуваше.

Поседях малко с крака на бюрото. Хората като Хайди обикновено питаха адвокатите си за такива неща. А нейните адвокати вероятно не бяха от тези, които ме познават. Значи трябваше да се обадят на някого. Най-добре на адвокат по наказателно право. А най-добрият такъв адвокат в тази част на страната беше Рита Фиоре. Ето защо й се обадих.

— Знаеш ли коя е Хайди Брадшоу? — попитах аз.

— Естествено — отвърна тя.

— Ще ми кажеш ли дали тя или някой, който я представлява, те е търсил наскоро, за да ги свържеш с някой супергерой?

— Професионалната етика не ми разрешава да споделям подобна информация с теб, ако в замяна не получа поне безплатен обяд — каза Рита.

— Харесвам хора, които държат на професионалната етика — казах аз. — „Грил 23“ след един час?

— На втория етаж — уточни тя. — Там е по-интимно.

— Интимно — повторих аз.

 

 

Пристигнах пръв, изкачих се по витото стълбище и се настаних на една маса за четирима в ъгъла, където беше по-тихо. Вече отпивах от чая с лед, когато Рита се появи. Макар и да не изглеждаше толкова разкошно като Сюзан, със сигурност беше не по-малко забележителна. Имаше голямо количество гъста тъмночервена коса и беше облечена с плътно прилепнал зелен костюм с пола, която свършваше точно над коленете, и ботуши, които започваха точно под тях.

Плътно прилепналите костюми невинаги са добра идея за деловото облекло на адвокатите, но Рита имаше съвършена фигура. Носеше големи слънчеви очила, които използваше като диадема, и дамска чанта, в която можеше да спи пигмей. Рита я остави на един празен стол и седна до мен. После се наведе и внимателно ме целуна, за да не си размаже гланца за устни.

— Днес следобед нямам уговорени срещи — съобщи ми тя. — Да си поръчаме ли шампанско?

— Временно си останала без съпруг, така ли? — осведомих се аз.

— Бих го направила, дори да не беше така — увери ме тя.

— Чаят е полезен — казах аз.

— Те така казваха и за спанака — отвърна тя.

Когато сервитьорът се появи, Рита все пак си поръча коктейл с шампанско.

— И така, препоръчвала ли си ме на някого? — попитах аз.

— Когато работех като прокурор в Норфък, имах един колега, който се казваше Джими Гейбриъл — каза Рита. — Сега е съдружник в адвокатската кантора „Гейбриъл и Уиткъм“ със седалище в Ню Бедфорд.

Сервитьорът донесе коктейла на Рита. Тя го опита, хареса го и остави чашата.

— Той се обади и ми каза, че Хайди Брадшоу си търси умен, солиден и представителен мъж, който да я придружава на сватбеното тържество в продължение на три дни. „Солиден и представителен“ веднага ме подсети за теб. Имах някои съмнения относно „умен“, но не се сетих за никой, който да е по-подходящ.

— Той каза ли ти какво точно се очаква да правя?

— Не. Аз го предупредих, че от около двайсет години се опитвам да те убедя да прекараш три дни с мен, но че от техническа гледна точка си все едно женен. Той ми каза, че интересът на Хайди не е от сексуално естество.

— Дявол да го вземе — изохках аз.

— Аха — съгласи се Рита. — Разочароващо е да го чуеш за себе си, нали?

— Каква кантора е „Гейбриъл и Уиткъм“? — попитах аз.

— Кантора, която обслужва единствено клиенти, които могат да си позволят услугите й — каза Рита.

— В Ню Бедфорд? — усъмних се аз.

— Градът не е богат, но по южното крайбрежие има достатъчно пари.

— Да, видях — казах аз. — И ти реши да не ме предупредиш?

Рита поклати глава. Беше вдигнала чашата си и ме гледаше над ръба.

— Исках да приемеш или да откажеш по свое усмотрение. Познавам те. Ти вярваш в идеята за връщане на услугите. Ако си беше помислил, че искам да го направиш или имам нужда да го направиш, щеше да приемеш независимо от всичко останало.

Кимнах. Рита отпи от коктейла си. После остави чашата, облегна се на масата и ме изгледа продължително.

— Предполагам, че си бил там, когато е започнала веселбата — проговори най-после тя.

— Аха.

— И какво направи?

— Предимно стоях навън сред бурята, като крал Лир — обясних аз.

— „Смени им местата и, фокус-бокус“ — цитира Рита.

— „Кой е крадецът — кой е съдията?“ — цитирах аз.

— Мислиш ли, че го цитирахме както трябва?

— Почти — отвърнах аз.

— Сюзан беше ли там?

— Да — казах.

— Обзалагам се, че стоенето сред бурята е било заради нея — каза Рита.

— Мислиш ли? — попитах.

— Ти си предвидим като слънцето, което изгрява всяка сутрин.

— Или залязва — казах аз.

— Аз съм от онези момичета, които винаги виждат чашата наполовина пълна — каза Рита. — Въпреки че ме отхвърляш вече двайсет години.

— Не ми е лесно — уверих я аз.

— Радвам се да го чуя — засия тя и отвори менюто.

— Тук правят най-добрия шницел във Вселената — съобщих аз.

— Поръчваш си шницел за обяд?

— Понякога — признах аз.

— Аз ще си поръчам една хубава салата — каза тя. — Адвокатите по наказателно право не бива да имат дебели задници.

— За теб няма такава опасност — отбелязах аз.

— Ти пък откъде знаеш? — попита тя.

— Обръщам внимание на такива подробности.

— Но не достатъчно — отбеляза тя.

— Е, поне мога да разчитам на много свидетели, за да ме подкрепят.

Рита се изкикоти, което винаги беше приятна гледка.

— Да ти го начукам — подхвърли тя.

— Или пък не — подхвърлих аз.

Тя пак се изкикоти.

— От колко време играем на тази игра? — попита ме тя.

— Повече от двайсет години — отвърнах.

— И никога не съм успявала да те вкарам в леглото.

— Малко са мъжете, които са го постигали — отвърнах.

Рита протегна ръка и аз я хванах.

— Надявам се, че играта никога няма да свърши — каза ми тя.

Погалих я по ръката.

— Днес май нямат шницел в обедното меню.

— В живота има и разочарования — съгласи се Рита.

— Засега е така — съгласих се аз.

Помълчахме малко. После Рита подхвърли:

— Искаш ли да се обадя на Джими? И да му кажа, че ще минеш да си поговорите?

— Ако обичаш — отвърнах аз.

17

Адвокатската кантора „Гейбриъл и Уиткъм“ се намираше в един преустроен склад до пристанището. Беше със стари тухли, открити подпорни греди, голямо количество увивни растения и по-малко количество стъклописи. Приличаше на коктейлбар в Сан Диего. Кабинетът на Джими беше в ъгъла, с изглед към моста за Феърхейвън, където водите на реката се вливаха в соленото пристанище. До прозорците на кабинета му имаше етажерка, на която бяха подредени снимките на красива руса жена в екип за голф и на две руси момичета в екипи за езда, които скоро също щяха да станат красиви.

Самият Джими беше слаб, с остри черти и с дълга черна коса, сресана право назад. Беше облечен със синьо спортно сако и бяла риза, без вратовръзка, сиви спортни панталони и черни мокасини, без чорапи. На лявата си ръка носеше ролекс. Излъчваше небрежна елегантност. Тъмните му очи ме изучаваха с проницателна искреност.

— Приятелите на Рита са и мои приятели — каза той.

— Рита има много приятели — отбелязах аз.

— И още как — съгласи се Джими.

Имаше широка и топла усмивка, която беше също толкова искрена, колкото очите му.

— Значи ти представляваш Хайди Брадшоу? — казах аз.

— Кантората я представлява — отвърна той.

— По всякакви правни въпроси?

— За бога, не — каза Джими. — На нейното равнище има всякакви специализирани случаи, с които не можем да се справим. Нашата кантора изпълнява ролята на нещо като разпределителен център. Поемаме всички задачи и ги решаваме, когато са в нашата област, а когато не са, намираме най-подходящите хора, за да се справят с тях.

— И точно така сте стигнали до мен — казах аз.

— Ние уважаваме препоръките на Рита, а в твоя случай препоръката беше особено гореща, ако мога да се изразя по този начин.

— Напълно заслужено — отбелязах аз. — Знаеш ли защо Хайди изобщо е имала нужда от някого?

Джими изрази неопределеност по няколко различни начина едновременно, като използваше главата, раменете и ръцете си.

— Хайди си е Хайди — обясни той.

— Да, забелязах — отвърнах аз. — За какво точно ти каза, че й трябва човек?

— Дявол да го вземе — възкликна Джими. — Съжалявам, но не мога да ти кажа. Нали знаеш, че отношенията ни с клиента са конфиденциални и прочие.

— Как точно се изрази тя? — попитах.

— Божичко — възкликна Джими. — Ти си бил там, нали? Когато е станало всичко.

— Да, бях — отвърнах.

— Господи, съжалявам. Голяма трагедия.

— Как точно те попита за човека, който в крайна сметка се оказах аз? — настоях.

— За бога, Спенсър. Съжалявам. Наистина съжалявам. Рита ми каза какво е станало, когато ми се обади, че ще дойдеш.

— Какъв човек искаше? — попитах аз. — Симпатичен и очарователен?

— Рита ме предупреди, че няма да оставиш нещата така. След като си бил там, вече го приемаш лично и прочие. И знам, че просто се опитваш да откриеш Аделаида.

— Точно така — казах аз.

— Но не мога да говоря за клиентите си, нали разбираш? Ако започна да го правя, след известно време няма да ми останат никакви клиенти.

Кимнах.

— Значи няма да ми разкажеш подробности за нейните бракове, за отношенията й с бившите съпрузи, с дъщеря й, зет й, неговото семейство, финансовото й състояние, сексуалния й живот или социалния й живот — предположих. — Приятели? Алкохол? Наркотици? Хазарт? Дългове?

— Не, за бога — каза Джими. — Господи… без коментар. Без никакъв шибан коментар.

Отново кимнах.

— Рита ми каза, че си търсил човек, който е умен, солиден и представителен — обясних аз.

Джими се беше възстановил от ужаса, който беше изпитал, и се усмихна скромно.

— Кантората го формулира така — обясни той.

— Все пак предполагам, че Хайди не е търсила човек, който е глупав, страхлив и отвратителен — настоях аз.

— Опитахме се да перифразираме коректно онова, което каза тя — отвърна Джими. — Но ти очевидно си точно такъв човек, от какъвто имаше нужда.

— Но не свърших никаква работа — отбелязах аз.

— Сигурен съм, че си направил всичко по силите си — каза Джими. — Все пак си бил само един…

Кимнах.

— А също така е трябвало да се погрижиш и за приятелката си — добави той.

Отново кимнах. Джими явно знаеше повече за онази бурна нощ, отколкото се преструваше.

— Вие ли наехте охранителите за острова? — попитах.

— Ние намерихме подходяща компания и сключихме договора.

— Коя е компанията?

Джими помисли малко и реши, че ако ми каже, няма да наруши свещения договор на честта.

— Охранителна фирма „Абсолют“ — отвърна той. — В Провидънс.

— С кого да говоря там?

— Арти Фонсека — отвърна Джими. — Той е директорът.

— Кой може да поиска всичко това да се случи? — попитах.

— Имаш предвид убийствата и отвличането? Предполагам, че някакъв психопат е решил да изкара малко пари.

Поклатих глава.

— Познавам човека, който ръководеше операцията — казах. — Не мисля, че той би се занимавал с отвличане за пари. Има много по-лесни начини да печелиш. А ако искаше да отвлече някого за пари, нямаше да го направи по този начин. Защо им трябваше да използват хеликоптер, за бога?!

— Смяташ, че някой е наел този човек, за да го направи?

— Точно така.

— Но кой, по дяволите…

— И аз това се питам — отвърнах.

18

Фонсека обобщи:

— Загубих четирима души.

— Съжалявам — отвърнах.

— Не обичам да губя хора — каза той.

— Да, трудно е — отвърнах.

— Не обичам — повтори той.

Беше среден на ръст, с обръсната глава и големи мустаци. Изглеждаше в добра форма.

— Ще ми разкажеш ли за операцията? — попитах.

— За охраната на острова?

— За тях. За фирмата. Всичко, което може да се окаже важно.

— Работим в цялата страна. Най-вече за богати хора, които не са известни — охрана на домовете им, бодигардове… такива неща.

— Хайди Брадшоу не е точно неизвестна — отбелязах аз.

— Парите й са същите — отвърна Фонсека.

— Занимавате ли се с разследвания?

— Не, само с охрана — каза той.

— За пръв път ли се случва такова нещо?

— Да.

— Как точно беше организирано?

— На острова? Три патрулни екипа по четирима души, плюс шеф. Тези, които бяха убити, бяха втората смяна. Два джипа. По двама души в джип. Носеха радиостанции и пистолети. Както и по една пушка в джип. Пушката се носи в самата кола.

— А шефът?

— Не. Той работи само през деня. Иначе за екипа отговаря най-старшият.

— Кой беше той?

— Чет. Честър Демарко, един от убитите.

— Колко служители имаш? — попитах.

— Общо?

— Да, в цялата фирма.

— Двеста осемдесет и седем — отговори той. — И тринайсет души в управлението, включително и аз самият.

— Кой знаеше за операцията на острова? — попитах.

— Хората в управлението, хората на острова… не знам, сигурно е имало и други. Операцията не беше тайна.

— Имате ли досиета за всички служители?

— Твоите хора вече ги взеха.

— Моите хора? — повторих.

— Дойдоха двама от щатската полиция и взеха всички досиета — обясни той.

— Добре — отвърнах. — Те ще проверят всички факти. За мен остава да измисля нещо гениално.

Фонсека ме погледна. Имаше яркосини очи, които блестяха почти като стомана.

— Често ли го правиш? — попита той.

— Да измисля нещо гениално? Не, почти не се случва.

Той кимна.

— Бяха добри момчета — каза той. — Нали се сещаш? Хора, с които можеш да поиграеш баскетбол, да пиеш бира, да си говориш за мацки. Обикновени момчета. Всички имаха опит. В полицията или в армията. Нито един нямаше криминално досие. Всички бяха обучени… и нито един от тях дори не е успял да извади оръжието си.

— Изправили са се срещу нещо необикновено — казах аз.

— Как се казваше този тип, който го е организирал? Ругър?

— Това име използваше, докато беше на острова — отвърнах.

— Ако мога да ти помогна с нещо, за да го хванеш, имаш го — каза Фонсека.

Кимнах.

— Ако имаш нужда, мога да ти събера и една малка армия — продължи той. — Доста добри момчета. И момичета. На никого не му стана приятно, че се случи подобно нещо.

— Ще го имам предвид — кимнах.

— Ченгетата ми казаха, че все още няма искане за откуп.

— И на мен ми казаха същото.

— Тогава какво е това отвличане? — каза Фонсека. — Защо просто не изчакаха да мине меденият месец и не я хванаха, докато отива в супермаркета?

— Съмнявам се, че тя ходи до супермаркета — отвърнах.

— Добре де, докато отива на игрището за поло — каза Фонсека. — Където ходят хората като нея, по дяволите.

— Не знам — казах аз. — Някой каза ли ти, че аз ще съм там?

— На сватбата?

— Аха.

— Не — поклати глава той.

— Значи тя не е искала да й препоръчаш някого?

— Не.

— А би трябвало — повдигнах вежди аз.

— Би трябвало, ако е било въпрос на охрана — каза Фонсека. — Може да не е било.

— А може би си е помислила, че няма да ти стане приятно, че е наела и някой друг.

— Може би — съгласи се той.

— Познаваш ли Джими Гейбриъл?

Фонсека сви рамене.

— Само по работа. Той ни свърза с мисис Брадшоу.

— Как ти се струва? — попитах.

— Гаден адвокат — изтъкна Фонсека.

— Което усложнява нещата — съгласих се аз.

— Не може да се каже, че не го харесвам — каза Фонсека. — Нито пък обратното.

— Имаш ли някаква идея защо ме е повикала там?

— Нямам идея защо те е повикала — заяви той.

— И аз.

— Това не променя нищо — каза той.

Погледнах през големия прозорец зад бюрото на Фонсека и видях река Провидънс, която минаваше през центъра на града.

— Не — съгласих се аз. — Абсолютно нищо.

Фонсека извади една визитка от кутийката на бюрото си и я побутна към мен.

— Предложението ми е в сила — каза той. — Ако мога да ти помогна да хванеш този проклет Ругър, готов съм да направя всичко.

Взех визитката и я прибрах в джоба на ризата си.

— Ще ми дадеш ли от твоите? — попита Фонсека.

Дадох му от моите.

— Работиш ли охрана? — попита той.

— По-скоро не. Само понякога, като бодигард.

— Е, изглеждаш достатъчно здрав — каза Фонсека. — А си бил и боксьор, нали?

— По лицето ли позна?

— Аха. Вижда се малко около очите и носа.

— Ти боксирал ли си се? — попитах.

— Не — отвърна той. — Всички в компанията тренираме малко бойни изкуства, освен секретарките, но никога не съм се боксирал. Може някой път да имам нужда от човек като теб. Ще ти се обадя.

— Естествено — отвърнах аз.

— Какво ще правиш сега? — попита Фонсека.

— Вече попитах всички останали защо ме е наела мисис Брадшоу. Предполагам, че накрая мога да отида да попитам и нея самата.

— Добра идея — съгласи се той.

19

Сюзан беше прекалено заета да помага на лудите, за да дойде с мен до остров Таштего. Жалко. Би било интересно да видя как ще се развият отношенията й с Хайди. Сюзан не харесваше жени, които флиртуват с мен пред нея — предполагам, че не харесваше и жени, които флиртуват с мен на други места, но тогава въпросът не стоеше на дневен ред. Беше обаче твърде изискана, за да го покаже директно, и аз винаги се удивявах на решенията, които измисляше, за да реши проблема. Но тя работеше в сърцето на Кеймбридж, така че никога не й липсваха клиенти. През есента, когато в Харвард всички откачат максимално, Сюзан нямаше почти никакво свободно време.

Охраната на острова очевидно беше засилена след сватбата. Още преди да потеглим с ферибота, на пристанището в Ню Бедфорд ни претърсиха.

— Не можете да се качите на борда с оръжие — обясни ми мъж с тъмно сако. — Оставете го тук и ще си го приберете на връщане.

Реших да не споря. Така или иначе, последния път револверът не ми беше свършил особена работа.

На кея на ферибота имаше охрана с пушки. Когато пристигнахме на острова, по един от хората в джиповете също носеше пушка на коленете си. Този път нямаше екипаж отпреди войната, който да ме превози до къщата. Качих се на предната седалка на един от джиповете. Човекът с пушката седна зад мен.

— В атриума са сервирани коктейли — съобщи ми Маги Лейн, когато се представих на входа. — Хайди ви кани да се присъедините към нас.

Очевидно Хайди не беше в траур. Маги енергично ме поведе по коридора. Не обичам да ходя енергично. Когато не бързам за никъде, обичам да се разхождам. Тя спря на вратата на атриума, за да ме изчака. Не каза нищо, а лицето й остана безизразно. Но раменете й изразяваха нетърпение. През вратата долитаха звуци от струнен инструмент и изискан разговор.

— Преди да бъда понесен от аристократичната вихрушка, ще ми кажеш ли как започна да работиш при Хайди? — попитах аз.

— И двете сме завършили колежа „Лидия Хол“ — отвърна Маги. — Макар и не по едно и също време. Хайди се обадила в студентското бюро, за да й препоръчат асистентка, и те изпратиха мен.

Маги разпери ръце, за да покаже, че останалото е история.

— Знаеш ли кога е завършила? — попитах аз.

— Преди мен. Може би осемдесета година.

— Как е моминското й име? — попитах.

Маги сякаш се стресна.

— Моминско име? Преди да се омъжи? — уточни тя. — Не знам, по дяволите. Когато започнах да работя за нея, вече се казваше Хайди ван Миър.

— Първи съпруг ли й е? — попитах.

— Мисля, че е втори.

— А Брадшоу?

— Това е настоящият съпруг — обясни Маги. — Не живеят заедно.

Маги отвори вратата и пристъпи встрани, за да мина покрай нея. Залата беше изумителна. Всичко беше от стъкло, включително и куполът на покрива, и във всички посоки се виждаше Атлантическият океан, който сякаш беше безкраен. Мъжете бяха със спортни сака в различни нюанси на синьото, кафявото, зеленото и сивото — елегантно скроени, в дискретно райе. Повечето бяха с бели или бежови панталони. Жените бяха с къси коктейлни рокли, някои черни, някои на цветя, и всички демонстрираха слънчев загар на ръцете, гърба, раменете и гърдите. Девойка с дълга, свободно падаща бяла рокля седеше в някаква ниша до стената и свиреше на голяма арфа, като не пестеше грациозните движения с китката. В косата й имаше цвете.

До арфистката имаше бар, обслужван от барман с бяло сако и черна папийонка. Имаше и две сервитьорки с къси черни рокли и бели престилки — класическото облекло от мръсните картички с френски прислужнички, които си спомнях от моята младост. Хайди Брадшоу стоеше до отсрещната стъклена стена, с високо вдигната коса, блестящи бижута, много минимална бяла коктейлна рокля и твърде високи токчета, и разговаряше с един младеж с руса коса до раменете, който приличаше на солист от мъжка трупа за стриптийз. Той се беше натъпкал в ленено сако с цвят на пшеница, а под него носеше червеникавокафява риза с отворена вдигната яка. Двамата отпиваха от нещо, което от това разстояние приличаше на мохито.

Хайди ме забеляза и ми махна. Отидох при тях.

— Ето те и теб — каза тя и ме поздрави с въздушна целувка в близост до бузата ми. — Това е Кларк.

— Здравей, Кларк — казах аз.

Той само кимна. Сигурно имаше толкова много мускули, че не можеше да говори.

— Кларк ме пази — обясни Хайди.

— Браво — похвалих го аз.

Една от френските сервитьорки дойде при нас с таблата си.

— Мохито, сър? — предложи ми тя.

— Не, благодаря — отвърнах.

— Недей да разваляш купона — каза Хайди. — Пий едно.

— Не обичам мохито — обясних.

Кларк ме изгледа така, все едно му идваше да ме фрасне, защото не обичам мохито, но успя да се сдържи.

— Донеси на мистър Спенсър нещо, което обича — каза Хайди на сервитьорката.

Сервитьорката ме погледна.

— Бира ще бъде супер — казах й аз.

— Добре, сър — отвърна тя и се отдалечи към бара.

Аз я проследих с поглед, докато се отдалечаваше. Доста добре се отдалечаваше.

— Може ли да поговорим няколко минути? — попитах аз.

— За какво? — поинтересува се тя.

— За дъщеря ти и прочие — обясних.

— Това не е твой проблем — каза тя. — Помолих счетоводителя си да ти плати. Не го ли е направил?

— Направил го е — отвърнах. — Обаждаха ли се похитителите на дъщеря ти?

— Предпочитам да не обсъждаме този въпрос — каза Хайди.

— Тогава защо се съгласи да се срещнеш с мен? — поинтересувах се аз.

— Опитвах се да се държа възпитано. Не исках да останеш с впечатлението, че ти се сърдя, защото не успя да предотвратиш ужасното нещо, което се случи. Помислих си, че ще минеш, ще изпиеш едно и ще се разделим като приятели.

Бирата ми пристигна. Беше хайнекен. Взех бутилката и оставих чашата на таблата на сервитьорката. Не се съмнявах, че Кларк ще се намеси до една минута. Стана ми тъпо. Не знаех нищо, а колкото повече ровех, толкова по-малко научавах. Нямах представа какво правеше Хайди. Лъжеха ме. А аз не обичам да ме лъжат. Не ми харесваше нарастващото подозрение, че са ме използвали по някакъв начин, неизвестно какъв. Кларк също не ми харесваше. Не ми харесваше нито косата му, нито лененото му сако, нито вдигнатата му яка, нито квадратната му челюст. Не ми харесваше нито слънчевият му загар, нито мускулите му, нито мокасините от плетена кожа с цвят на пчелен мед, с които се беше издокарал. Не ми харесваше и собственическото му отношение. Нито пък погрешното му впечатление, че ако поиска, може да ме събори на земята и да ме нарита.

— Имаш ли представа къде е дъщеря ти? — попитах.

— Вече отговорих на този въпрос — каза тя.

— Защо ме нае? — продължих.

— Вече съжалявам, че го направих — отвърна тя.

— И аз — кимнах аз. — Но въпросът си остава.

Тя се обърна към танцьора от мъжката трупа.

— Кларк?

Той кимна.

— Мисис Брадшоу вече обясни, че не желае да говори за това. Ще трябва да си ходиш.

Проведох кратка вътрешна борба със себе си и загубих. Вече бях прекалено ядосан.

— Или? — попитах.

— Аз ще те изведа — каза Кларк.

— Добре, избирам втория вариант — казах аз.

— Какво?

— Избирам втория вариант — повторих. — Изведи ме.

Кларк погледна към Хайди. Изражението й беше странно.

— Изведи мистър Спенсър, Кларк — каза му тя.

Кларк беше толкова впечатляващо едър и мускулест, че сигурно дори не му минаваше през ума, че няма да може да го направи. Повечето хора най-вероятно му се подчиняваха от страх. И така, той сложи лявата си ръка на гърдите ми и ме побутна.

— Добре — каза Кларк. — Мърдай.

Вдигнах и двете си ръце, за да блъсна ръката му, и те останаха вдигнати, което беше най-подходящото положение за втората стъпка. Кларк сам стигна до нея, като замахна с дясно кроше към главата ми. Спрях го с лявата си ръка и отстъпих.

— Виж, Кларк — казах му аз. — Не се прави така.

Той се хвърли към мен и аз го спрях с ляв прав в носа.

— Трябва да стоиш здраво на краката си — продължих. — С левия напред.

Вкарах му още един ляв прав, промуших се под лявата му ръка и отстъпих надясно.

— Ако не стоиш здраво на краката си, не можеш да се обръщаш — обясних. — А ако не се обръщаш, аз ще те обикалям.

Забих му последователно ляво и дясно кроше в ребрата. Чух как му изкарах въздуха. Нямаше да издържи дълго, дори ако не го удрях. Добрата спортна форма и бойната форма са съвсем различни неща. А Кларк беше в нещо като добра позьорска форма. Вече беше започнал да се задъхва. Този път широкото му дясно кроше беше още по-бавно. Спрях го с лявата си ръка.

— Много въртиш ръката, когато удряш — продължих. — Ударът трябва да започва от хълбока. С прибран лакът. И бездруго, след като си толкова едър, трябва да работиш от близка дистанция, за да използваш масата си.

Забих му два бързи леви прави в носа, после пристъпих напред и нанесох мощен десен ъперкът. Кларк падна.

— Видя ли как започнах от хълбока? — попитах. — И ударът продължи оттам?

Кларк не беше в безсъзнание. Но беше приключил за днес. Седеше на пода. Знаех, че има световъртеж. Дишаше с всичка сила.

— Момчетата, които наемаш, май не са много добри — казах на Хайди.

Лицето й беше поруменяло. Очите й блестяха. Езикът й се показа и облиза долната устна. Аз се обърнах и излязох от атриума. Арфистката продължаваше да свири. Докато вървях по коридора към изхода, оттам бързо влязоха двама от охранителите.

— Какво стана? — попита ме единият.

— Кларк падна по задник — отвърнах аз.

— Добре — каза той и двамата продължиха към атриума.

20

Сюзан се усмихна.

— Значи е минало страхотно.

Беше неделя сутринта. Седяхме в нейната кухня. Сюзан пиеше кафе и гледаше как правя миш-маш с миди за закуска.

— Който не играе, не печели — заявих аз.

— И какво точно спечели в тази игра? — попита тя.

— Значителното удовлетворение от възможността да натупам Кларк — отвърнах аз.

— Ето защо дясната ти ръка изглежда подута.

— Аз съм си виновен — признах. — Последният ъперкът беше само за да се изфукам. Ако бях продължил още една минута, на него просто щеше да му свърши въздухът.

— По-рано тази сутрин, изглежда, не ти пречеше — отбеляза Сюзан. — Боли ли те?

— Само ако ударя някого.

— Което в последно време ти се случва сравнително по-рядко — каза Сюзан.

— Да, защото съм станал по-зрял — обясних аз.

— Но не остаряваш — продължи тя.

Усмихнах се.

— Мислиш за онова, което направих по-рано тази сутрин, нали?

— Твърдо да — отвърна тя.

Заех се да накълцам лука.

— Само игра на думи ли беше? — попитах.

— В случай че си истинско прасе — отвърна Сюзан.

— Грух-грух.

— Браво на теб — похвали ме тя. — Е, може би все пак си научил нещо. Спомена, че Хайди Брадшоу се е държала странно.

— Мисля, че се възбуди от боя — казах аз.

— Някой се възбужда от такива неща, така ли?

— Нещо не беше наред — продължих аз. — Нещо в очите й. Видях нещо в очите й.

— Какво? — попита Сюзан.

Разбърках накълцания лук с мидите, преди да отговоря.

— Все едно погледнах през някакъв прозорец и видях нещо ужасно вътре.

— Предполагам, че не може да се разкаже — каза Сюзан. — А трябва да го видиш лично.

Кимнах. Нарязах няколко сладки картофа на кубчета, както си бяха необелени, и ги разбърках с накълцаните миди и лук.

— А като се замисля, има и нещо друго — продължих.

— Да, и аз така мисля — отвърна Сюзан.

— Ти знаеш какво е? — попитах невярващо.

— Да — потвърди тя. — Ако си разказал всичко както трябва.

— Винаги разказвам всичко както трябва.

— Знам — кимна Сюзан. — Поведението на Хайди не е адекватно от гледна точка на всичко, което се случи.

— Страшна си — възкликнах аз.

Сюзан се усмихна.

— Все пак имам докторска степен от Харвард.

— И все пак правиш секс — отбелязах.

— Точно ти би трябвало да знаеш — отбеляза тя.

— Би трябвало — съгласих се аз. — Ти каза още след отвличането, че реакциите й са били странни, но и двамата знаем, че хората могат да се държат много странно, след като са били подложени на силен шок.

— Да — съгласи се Сюзан. — Но досега шокът трябваше да е преминал. И настоящото й поведение трябваше да бъде много по-истинско.

— А вместо това имаме коктейли в атриума — казах аз. — И нов компаньон.

— Или бодигард — каза Сюзан. — Независимо дали го бива, или не.

— Аз също не свърших страхотна работа в това отношение.

— Трудно е да се прецени — каза тя. — След като не знаем какво точно се е очаквало да свършиш.

Кимнах.

— Наистина изглежда като работа на вътрешен човек — заключих аз.

— Винаги ти се е искало да използваш тази реплика, нали? — попита Сюзан.

— От детективите се очаква да казват такива неща — обясних аз. — Но наистина няма друг начин. Ругър няма да приеме задача, ако не знае разположението на силите. Кой ще бъде на острова, каква е охраната, каква е програмата и прочие.

— Значи смяташ, че Хайди е замесена в отвличането на собствената си дъщеря?

— Ако изобщо е било отвличане — отвърнах аз.

— А какво друго?

— Просто си мисля на глас — казах. — Но я си представи, че цялата операция е била само за отвличане на вниманието, а истинската цел е била съвсем друга?

— Каква например?

— Убийството на свещеника или на младоженеца… или план да се измъкне откуп от бащата на Аделаида.

— И ти смяташ, че Хайди е замесена? — настоя Сюзан.

— Не знам — отвърнах. — Затова казах, че мисля на глас. Не е задължително да е Хайди. Може да е всеки, който знае как стоят нещата на острова. Маги Лейн, онзи известен диригент… дори Аделаида.

— Еха, къде отиде — каза Сюзан.

— По-добре е да имаш теория, отколкото нищо — казах аз.

— Но е по-добре да имаш факти, отколкото теория — каза тя.

— Това със сигурност не си го научила в Харвард — отбелязах аз.

Сюзан се усмихна.

— Не. Някои от нещата, които знам, съм научила от теб.

21

Колежът „Лидия Хол“ беше на север от Ню Йорк, близо до Гринич, щата Кънектикът. От Бостън се стигаше с кола за около три часа, освен ако не спреш в „Деликатеси «Райнс»“, за да изядеш един сандвич с ръжен хляб и задушен език. Така че бяха минали почти четири часа от тръгването ми, когато пристигнах в администрацията на колежа. Посрещна ме една много представителна дама, която се казваше мис Голд.

— В различните периоди от живота й се е казвала Хайди Уошбърн и Хайди ван Миър, а понастоящем се казва Хайди Брадшоу — обясних аз.

— Бракове? — попита мис Голд.

— Да — отвърнах. — Със състоятелни съпрузи.

Тя се усмихна.

— Това са най-добрите бракове. А вие защо се интересувате?

— Знаете ли коя е Хайди Брадшоу? — попитах аз.

— Чувала съм за нея — отвърна тя.

— Значи знаете за наскорошното отвличане?

— На дъщеря й, да.

— Аз участвам в разследването — обясних.

— Полицай ли сте?

— Частен детектив — отвърнах.

— Имате ли документи за самоличност? — попита тя.

Показах й документите си за самоличност. Мис Голд ги разгледа и ми ги върна.

— Обикновено не споделяме информация за випускниците си — обясни тя.

— Всъщност искам да разбера единствено от кой випуск е Хайди Брадшоу и как е рожденото й име.

Мис Голд, изглежда, одобри това правилно съставено сложно изречение.

— Е, според мен можем да ви съобщим първото — каза тя. — После ще видим за рожденото име.

— Може би е завършила през 1980-а — подсказах аз.

Мис Голд се обърна към компютъра на бюрото си и след малко каза:

— Нямаме Хайди ван Миър. Имаме Хайди Уошбърн, но тя е завършила през 1926-а. И имаме една Хайди Брадшоу, която е завършила през 2001-ва.

— Ще проверите ли и по имената на съпрузите й?

Имаше ги в папката, която ми беше дал Хийли.

— Мисис Питър ван Миър, мисис Джей Тейлър Уошбърн или мисис Хардън Брадшоу? — продиктувах.

Мис Голд отново се обърна към компютъра си.

— Не — каза тя.

Забелязах, че се поколеба.

— Но? — настоях.

— Нека да помисля за момент — каза тя.

Зачаках. Мис Голд беше слаба, с пепеляворуса коса. Носеше очила с големи сини рамки. Беше елегантно облечена, с добре скроен костюм от туид и кашмир. Носеше халка на безименния пръст на лявата ръка. След известно време леко въздъхна.

— Подозирате, че Хайди Брадшоу е замесена в отвличането, така ли? — попита ме тя.

— Не знам — отвърнах. — Събирам информация.

— За кого работите?

— По този случай про боно — казах аз.

— Наистина ли? Останах с впечатлението, че всички замесени са доста богати.

— Бях там, когато се случи отвличането, и не успях да го предотвратя — обясних аз.

— И станалото не ви дава мира? — попита тя.

— Точно така — потвърдих аз.

— Значи разследвате, общо взето, за себе си? — попита тя.

— Може и така да се каже — признах аз. — Обичам да си угаждам.

Тя кимна, усмихна се и помълча още малко. После каза:

— Един от членовете на нашия факултет се казва Джей Тейлър Уошбърн.

— Бил ли е женен за жена на име Хайди? — попитах аз.

— Не знам. Но ми се стори достатъчно значително съвпадение, за да ви го кажа.

— Смятате ли, че ще бъде във ваш интерес, ако не казвам на никого как съм разбрал за съществуването на професор Уошбърн? — осведомих се аз.

— Съществуването му не е тайна — отвърна тя. — Има го в каталога на колежа.

— Има ли начин да проверите дали е следвала в този колеж, макар и да не е завършила? — попитах.

— Ако беше следвала при нас, щеше да е в архивите.

— Дори ако не е завършила?

— Администрацията се стреми да събира средства за колежа — обясни мис Голд. — Всеки, който е следвал тук, е потенциален дарител.

— Значи събирате всичко? — попитах.

Мис Голд се усмихна.

— Като катерички.

22

Професор Джей Тейлър Уошбърн беше завършил Университета на Пенсилвания и беше защитил дисертацията си в Колумбийския университет. Специалността му беше история на изкуството. Преподаваше на студентите последен курс по фламандска живопис и беше декан на Факултета по изящни изкуства.

Научих всичко още през първите пет минути от разговора ни. Научих още, че е бил женен за млада жена на име Хилда Грецки.

— Тя следваше тук, така ли? — попитах аз.

— Не — отвърна той. — Запознахме се в една галерия.

— В града?

— Да, в центъра — каза Уошбърн. — Един от моите асистенти имаше изложба. За съжаление нещата не бяха много добри.

Уошбърн изглеждаше на около шейсет, с въздълга снежнобяла коса. Лицето му беше червено и имаше внимателно поддържани бели мустаци.

— Кога се оженихте? — попитах.

— През 1980-а — отвърна той.

— Колко време продължи бракът ви?

Уошбърн погледна през прозореца. Виждаше се площадът с библиотеката от червени тухли във викториански стил и сградата на студентския съюз, която също беше от червени тухли във викториански стил.

— Две години — каза той.

— Защо се разделихте? — попитах.

Уошбърн продължи да гледа навън през прозореца.

— Тя ме помоли за развод — отговори той. — Каза ми, че има връзка с мъж на име Ван Миър.

— Сигурно е било трудно за вас — казах аз.

— Да.

Извадих снимка на Хайди от джоба си и я сложих на бюрото му.

— Това ли е Хилда Грецки? — попитах.

Уошбърн погледна снимката.

— Да.

— Знаете ли коя е в момента? — попитах.

— Да.

— Знаете ли кога е започнала да се нарича Хайди?

— Още когато се запознахме. На рожденото и брачното й свидетелство беше записана като Хилда, но тя не харесваше името си и винаги се представяше като Хайди.

— На колко години е? — попитах.

— Родена е през 1959-а — отвърна Уошбърн.

— В Ню Йорк?

Той поклати глава.

— Дейтън, щата Охайо.

— Защо се е преместила в Ню Йорк? — попитах.

Уошбърн се обърна към мен и се усмихна. Усмивката му не беше много весела.

— За да успее в живота — отвърна той.

— Как?

— Като се омъжи за подходящите хора.

— И е започнала с вас?

— Предполагам — каза той. — В определени кръгове професията ми е престижна. А и в добавка към доходите ми като преподавател разполагам със значително наследство. Баща ми беше страхотен играч на борсата.

— Престиж и пари — казах аз. — Добро начало.

— Да.

— А любов? — попитах.

— Беше мила — каза той.

23

Седнах да изпия едно на бара в хотел „Лок-Обър“ с директора на бюрото на ФБР в Бостън. Той беше дребен, с очила и не приличаше на човек, който се бори с престъпността. Което често работеше в негова полза. Казваше се Ъпстийн.

— Работите ли по отвличането на южния бряг? — попитах го аз.

— Дъщерята на Хайди Брадшоу? — отговори Ъпстийн. — Да, работим и по него.

— Знаеш ли нещо, което Хийли не знае?

— Не, разбрахме се да обменяме информация.

— Много мило — отбелязах аз.

— Опитваме се. — Той отпи от бърбъна си. — В последно време федералните агенции не са много популярни.

— Дали не е, защото ни управляват сбирщина нехранимайковци? — осведомих се аз.

Ъпстийн се ухили.

— Да, общо взето.

— Ще мине — уверих го аз. — Все пак минахме през Никсън.

— Знам — отговори той. — Имаш ли нещо за мен?

— Моминското име на Хайди Брадшоу вероятно е Хилда Грецки — отвърнах аз. — Може би е родена през 1959-а в Дейтън, щата Охайо.

— Поработил си, а? — попита Ъпстийн.

— Нямам друга работа — обясних аз.

Той кимна.

— Ходи ли вече дотам? — попита той.

— До Дейтън? Още не. Надявах се да помолиш някой от твоите колеги там да провери как стоят нещата.

— Откъде получи тази информация? — попита ме Ъпстийн.

— Говорих с първия съпруг на Хайди. Преподавател в колежа „Лидия Хол“ в Ню Йорк.

— Как се казва?

— Джей Тейлър Уошбърн.

Ъпстийн кимна. Никога не си записваше нищо, но аз знаех, че всичко се съхранява в паметта му.

— Добре, ще проверим как стоят нещата — каза той.

— Благодаря.

— Все пак и ние разследваме случая — увери ме той. — Значи тя е следвала в „Лидия Хол“?

— Не — отвърнах. — Но подозирам, че казва така.

— Промяна на биографията? — попита Ъпстийн.

— Това е американската мечта — отвърнах аз.

— Аха — каза той. — Каза ли на Хийли?

— Да, но и двамата решихме, че разполагаш с повече ресурси от него в района на Дейтън.

— Или от теб — изтъкна Ъпстийн.

— Много повече от мен — отвърнах.

— Ти беше на сватбата, когато се случи всичко, нали? — попита ме той.

— Аха.

— Защо?

— Тя ми обясни, че в момента няма съпруг до себе си и има нужда от заместник.

— Така че да има кой да се справи с проблема, ако например бялото вино не е добре изстудено? — попита Ъпстийн.

— Да, предполагам.

— Вярваш ли й?

— Не.

— Има и такива жени — изтъкна той. — Нали съм евреин, познавам много от тях.

— Това не е ли антисемитско изказване? — попитах аз.

— Само срещу семитките е — отвърна Ъпстийн.

— Значи не си имал късмет с жените от твоята раса? — попитах го аз.

— Или от която и да е друга — отвърна той.

— В такъв случай по-скоро си женомразец — уточних аз.

— Прав си, не се изразих правилно — каза той. — Някой плаща ли ти да работиш по този случай?

— Работя за собствено удовлетворение — отвърнах аз.

— Защото са отвлекли някого, докато ти си бил на пост — заключи Ъпстийн. — Така да се каже.

— Нещо такова — съгласих се аз. — Не свърших добра работа.

— Спасил си Сюзан — каза той. — Това е добра работа.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Защото тя е била там. Защото съм опитен детектив. И защото те познавам.

— Да, но не помогнах на жертвата на отвличането — казах аз.

— Доколкото разбрах, никой не е можел да помогне. Ако се наложи да го направиш пак, ще направиш ли нещо по-различно?

— Не — отговорих аз.

Ъпстийн се ухили.

— И аз така си помислих.

24

Питър ван Миър живееше в мезонет на последния етаж на хотел „Четири сезона“, с изглед към парка и безкрайността. Имах достатъчно време да разгледам безкрайността, защото Ван Миър ме накара да го чакам поне двайсет минути там, където ме остави камериерката. Стаята беше голяма, с тежки мебели и книги с кожена подвързия. Много от книгите имаха заглавия на латински и изглеждаха отпечатани през деветнайсети век. Ван Миър сигурно наричаше тази стая „кабинет“. Всичко беше скъпо, идеално подбрано по стил и цветове, подредено и подравнено и излъчваше горе-долу толкова уют, колкото някоя витрина на етажа с мебелите в „Блумингдейлс“.

Когато той влезе, аз се обърнах от прозореца.

— Извинявай, че се забавих, приятелю — каза той и протегна ръка към мен, докато се приближаваше. — Пийт ван Миър.

Беше едър, с голямо квадратно лице, сива коса и страхотен слънчев загар. Беше с черна риза, разкопчана на гърдите, черно спортно сако и перленосиви панталони. Двамата си стиснахме ръцете и аз седнах на креслото с тъмнокафява кожена тапицерия до ниска масичка от махагон с дебели, извити крачета. Ван Миър застана до бюрото си.

— Питие? — попита ме той.

— Не, благодаря.

Ван Миър се ухили.

— Нали няма да ти преча?

После отиде до един шкаф, в който имаше вграден хладилник, и си наля коняк „Курвоазие“ и сода във висока чаша. Взе питието си и седна на ръба на бюрото. Вдигна чашата към мен и отпи голяма глътка.

— Първото питие за деня — обяви той.

— Винаги е най-вкусно — отвърнах аз. — Двамата с Хайди Уошбърн сте били женени, нали?

Той щастливо ми се усмихна от бюрото.

— Беше страхотно преживяване, човече.

— Разкажи ми — предложих аз.

— Тази жена можеше да изчука пантите от портала на пожарната — каза Ван Миър.

— Колко полезна информация — отбелязах аз.

— Майко мила! — възкликна той и пак отпи от коняка си.

— Как се запознахте? — попитах аз.

— Меган, съпругата ми по онова време, беше голям меценат, сещаш ли се? И двамата бяхме на откриване на изложбата на някакъв откачен, който замеря платното с боята, нали ги знаеш?

— Аз повече харесвам картини, на които се познава, че конят е кон — вметнах аз.

— И аз, братче — каза Ван Миър. — Както и да е, тогавашната ми съпруга Меган развеждаше този капут напред-назад и го представяше на гостите, а аз се опитвах да се напия с бяло вино, за да издържа. И изведнъж се оказва, че съм застанал точно зад тази страхотна мацка. Виждал ли си я?

— Да — потвърдих.

— Значи разбираш какво имам предвид — каза той. — И тогава тя ме погледна и каза: „Скучно ли ти е?“. А аз й викам: „Твърде слабо казано“. А тя ми вика: „А обичаш ли бяло вино?“. И аз казвам: „Не“. И тя казва: „И аз не обичам. Хайде да се омитаме и да си намерим някакво истинско пиене“. И точно така направихме.

— Кога стана тази работа?

— През осемдесет и втора — каза Ван Миър.

— Значи тя още е била омъжена за Уошбърн? — попитах.

— Професорът по история на изкуството, да.

— А Аделаида е родена през 1985-а? — попитах аз.

Той кимна.

— Успя ли да я намериш? — попита ме той.

— Все още не — отвърнах.

— Но ще я намериш, нали?

— Да — уверих го. — Ще я намеря.

Той отиде до шкафа и си наля още едно.

— Аз съм пиянде — обясни той. — Но от добрите.

Ван Миър отпи от коняка със сода. После лицето му потъмня.

— И обичам дъщеря си.

Кимнах.

— Съжалявам. Но се налага да те попитам дали си сигурен, че е твоя.

— Никога не сме правили ДНК тест — каза той.

После отпи от чашата си и продължи:

— Но знаеш ли какво ще ти кажа? Дори ако сега й направим ДНК тест и се окаже, че е дъщеря на Уошбърн или нещо подобно, няма значение. Тя си остава моя дъщеря.

Очите му бяха влажни. Помислих си, че може да се разплаче.

— Вярваш ли, че още е жива? — попита ме той.

— Чухте ли се с похитителите?

— Не.

— Няма смисъл да организират толкова сложно отвличане и после да я убият — казах аз. — Значи е жива.

— Какво искат? — попита Ван Миър.

— Все още не знам.

— Аз имам ужасно много пари — каза той.

— Това със сигурност ще помогне — отвърнах.

— Мога да те наема да я откриеш — предложи Ван Миър. — Цената няма значение.

— Няма нужда — отвърнах аз. — Аз вече съм започнал да я търся.

— Ако се нуждаеш от нещо, което може да се купи с пари, обади ми се.

— Ще го имам предвид — отвърнах. — Колко време бяхте женени?

— С Хайди? Разведохме се, когато Аделаида стана на пет.

— През деветдесета?

— Да.

— Защо се разведохте? — попитах.

Ван Миър бавно вдигна чашата към устните си и сви рамене.

— Появи се Брадшоу — каза той.

— Тя имаше ли връзка с него?

— Аха. Е, не беше чак такъв проблем. Тя ми изневеряваше и преди. Аз също, по дяволите. През цялото време на брака ни. И двамата го правехме. Но Брадшоу…

Той довърши питието си и отиде до шкафа, за да си напълни чашата.

— Тя прекалено затъна с него — продължи той. — Спря да се прибира. Не искаше да правим секс. Не беше забавна. А когато поискаше, Хайди можеше да бъде страхотно забавна.

Ван Миър остана прав до шкафа, с чаша в ръка.

— Труден ли беше разводът? — попитах.

— Не. Аз я харесвах. Дявол да го вземе, сигурно съм я обичал.

— Значи й остави голяма издръжка?

— И още как — отвърна той. — Оставих много пари и на Аделаида. Осигурена е за цял живот. А Хайди получи компенсация наведнъж вместо издръжка. Така искаше. Издръжката й щеше да бъде спряна в момента, в който се омъжеше за Брадшоу.

— Познаваш ли го? — попитах аз.

— Не.

— Знаеш ли нещо за него?

— Не — каза Ван Миър. — Хайди никога не говореше за новата си любов. Нито дума.

— Кой поиска развод? — попитах.

— Тя — отвърна Ван Миър. — Каза ми, че е влюбена в Брадшоу и иска развод, за да може да се омъжи отново.

— И той е бил мъжът, с когото се е срещала?

— Така излиза.

— Но не си сигурен — казах аз. — Не си наел частен детектив да я следи или нещо подобно, нали?

— Не — отвърна той. — Но съм сигурен, че се срещаше с някого. В редките случаи, когато се съгласяваше да правим секс, веднага разбирах. Не знам как. Просто разбирах, че не съм първият за деня, нали се сещаш?

Кимнах.

— Знаеш ли моминското име на Хайди? — попитах.

— Не.

— Знаеш ли къде е родена?

Ван Миър поклати глава. Гледаше зад мен, към парка и полегатия склон на Бийкън Хил.

— Защо някой ще отвлече Аделаида? — попита той. — И няма да иска пари?

Не можех да му отговоря. Но предполагам, че това не беше проблем, защото той, така или иначе, не питаше мен. Ван Миър надигна чашата си. По лицето му се стичаха сълзи. Продължаваше да гледа навън, през скъпите прозорци на скъпия си кабинет.

— Някой да ми каже защо — каза той.

25

В деня преди празника на Вси светии в офиса ми влезе Ъпстийн, седна срещу мен и качи крака на бюрото ми.

— Хилда Грецки наистина е родена в Дейтън — съобщи той. — Учила е в гимназията „Стебинс“, но не е завършила, няколко години е работила в книжарница и после е потеглила към Ню Йорк — предполагам, за да открие своя принц.

— Обикновено са в Ню Йорк — съгласих се аз.

— Ще кажа на дъщерите ми — каза той.

— Ти имаш дъщери? — попитах.

— Три.

— А жена?

— В момента не — отвърна Ъпстийн.

— Разбра ли нещо друго интересно за Хайди?

— Хората от книжарницата казват, че не била добра продавачка. През повечето време четяла книгите, вместо да ги продава.

— Само това?

— Аха. Няма полицейско досие. Почти никой не си спомня за нея.

— Родители?

— Починали са.

— Братя и сестри?

— Няма.

— Гаджета?

— Не намерихме — отвърна Ъпстийн. — Но намерихме настоящия й съпруг.

— С когото са разделени?

— Аха.

— Хийли ми даде някакъв адрес в Пейдънейръм, на южния бряг — казах аз.

— Това е единият му адрес — каза Ъпстийн. — Но има къщи и в Лондон, и в Тоскана.

— Какво работи?

— Нещо като консултант към държавната информационна агенция.

— С такава работа не можеш да си купиш три къщи — отбелязах аз.

— Най-вероятно не — съгласи се Ъпстийн.

— Значи има и пари? — попитах.

— Очевидно.

— Какво съвпадение — казах аз. — Всичките й съпрузи са били богати.

— Явно жената има късмет — каза Ъпстийн.

— Къде е Брадшоу в момента? — попитах.

— Когато го проверихме, си беше в Пейдънейръм.

— И откъде има толкова пари?

— От традиционното място — отвърна Ъпстийн. — Баща му ги е спечелил.

— Какво точно работи за държавната агенция? — попитах аз.

— Съветник по въпросите на информацията.

— Пропаганда?

— Ние не се занимаваме с пропаганда — обясни ми Ъпстийн. — Нашите врагове разпространяват пропаганда. Ние разпространяваме информация.

— Добре че сме от нашите — казах аз.

— Поне преди беше така — каза Ъпстийн.

— Това не беше ли антидържавно изказване? — осведомих се аз.

Ъпстийн поклати глава и не отговори.

— Значи държавата му плаща? — попитах аз.

— Не, не мисля — отвърна Ъпстийн. — По-скоро той е платил нещо за предизборната кампания на някого, когато е трябвало.

— Редовно ли работи?

— Консултира ги от време на време — каза Ъпстийн.

— От колко време са разделени с Хайди?

— Година и половина.

Ъпстийн с лекота балансираше на задните крака на стола. Изглеждаше сигурен, че няма да падне по гръб.

— Знаеш ли нещо за настоящия компаньон? — попитах. — Казва се Кларк.

— Знам, че си го съборил в нокдаун — каза Ъпстийн.

— Беше лесна работа — отвърнах. — Как му е фамилията?

— Мориси — каза Ъпстийн. — Кларк Мориси. Известно време се е състезавал като културист. После е бил стриптийзьор. Работил е като охрана в няколко елитни нощни клуба. Сигурно точно там са се запознали.

— Той изобщо не може да се бие — отбелязах аз.

— Повечето хора не могат — каза Ъпстийн. — Но знаменитости като Хайди Брадшоу не го знаят.

— Младежът успява, защото изглежда добре — продължих аз.

— И аз така правя — каза Ъпстийн.

26

В Хардън Брадшоу имаше нещо, което напомняше за влечуго. Беше висок и някак пригладен, с малка глава и тъмни очи. Клепачите му бяха отпуснати. Движенията му бяха плавни. Ръкостискането му беше лениво. Ръката му беше студена. Разговаряхме в една остъклена част от верандата, която обикаляше цялата му къща, с изглед към затревения склон, който се спускаше към плажа и океана. Брадшоу беше с черно поло и кадифено спортно сако в пясъчнокафяво, което носеше с вдигната яка.

— Какви са отношенията ви с мисис Брадшоу? — попитах го аз.

— Разделени сме — отвърна той.

— Понякога хората се разделят, преди да се разведат — казах аз. — А понякога се разделят, за да се съберат отново. Вие двамата от кои сте?

— Каквото има да стане, ще стане — отвърна той. — Аз се надявам да се съберем отново.

— Какъв беше, хм, мотивът да се разделите? — попитах аз.

Брадшоу ме погледна.

— Да не ходиш на психоаналитик? — попита той.

— Не точно — отвърнах.

— Как така? — попита Брадшоу.

— Често спя с една психоаналитичка — обясних.

— А, онази жена, с която си отишъл на острова — каза той.

— Да.

— Може би, ако не й беше обръщал толкова много внимание, щеше да бъдеш по-полезен на Хайди — изтъкна той.

— Може би — съгласих се аз. — Не те видях на острова.

— Трябваше да дойда. Но в последния момент просто реших, че не мога. Нямаше да мога да понеса да се преструвам от вежливост, нали разбираш?

Един женски голдън ретрийвър на средна възраст побутна кучешката вратичка, за да излезе на верандата, и дойде при мен. Кучката внимателно ме подуши, прие да я почеша зад ухото и отиде да си легне в едно петно от слънчева светлина на пода. Нямаше килимче. Столовете, на които седяхме двамата, бяха горе-долу единствените мебели на остъклената веранда.

— Замесени ли са други мъже? — попитах.

— Когато става дума за Хайди, винаги са замесени други мъже — каза той. — Но не се разделихме поради тази причина.

— А защо?

— И двамата имаме нужда от време, за да преоткрием кои сме — обясни Брадшоу.

— Май и ти ходиш на психоаналитик — отбелязах аз.

— Да — каза Брадшоу. — Не знам какво точно прави Хайди.

— Често ли пътуваш до Вашингтон? — попитах аз.

— Заради информационната агенция ли? — попита той. — Да, понякога. Пътувам и в чужбина.

— Къде?

— В Близкия изток, Централна Европа, Лондон.

— Преди да се разделите, Хайди идваше ли с теб?

— Понякога — каза Брадшоу.

През арката зад гърба ни се виждаше, че и дневната изглежда малко празна. Имаше килим и диван, но това беше почти всичко.

— Познаваш ли мъж на име Ругър? — попитах аз.

— Не, защо?

— Ти си първият човек в цялата история, който може и да го познава отпреди — обясних.

— Защото съм работил за правителството ли?

— Той също е работил за правителството — отбелязах аз.

— Той ли е похитителят?

— Да.

— И ти намекваш, че може да съм замесен?

— Все някой трябва да е бил връзката с Ругър.

— Може би ти си замесен — каза Брадшоу. — Със сигурност не си направил нищо, за да му попречиш.

— Иска ми се да бях замесен — казах аз. — Тогава можех да се разпитвам колкото си искам.

— Не виждам причина да се държиш така — отбеляза Брадшоу.

— Нямам нужда от причина — отвърнах. — Участвал ли си в тайни операции?

— За бога, аз съм специалист по въпросите на информацията. Нищо не разбирам от тайни операции.

— А ако беше участвал, нямаше да признаеш, нали така? — продължих аз. — Защото вече нямаше да са тайни.

Брадшоу леко се усмихна.

— Предполагам, че шпионите не разказват на всички, че са шпиони.

— Значи фактът, че отричаш, практически няма значение — казах аз.

— Вероятно — съгласи се Брадшоу.

— Разбираше ли се с Аделаида ван Миър? — попитах.

— Дъщерята на Хайди? — попита той и сви рамене. — Смятах я за разглезена, незряла неврастеничка. Но не сме се карали или нещо такова.

— Хайди знаеше ли какво мислиш за дъщеря й?

— Дявол да го вземе — каза Брадшоу. — Тя също мислеше така, но все пак става дума за нейната дъщеря. Очаква се да я обича. Донякъде.

27

Представата на Сюзан за страхотна китайска храна се изчерпва с една купичка кафяв ориз и две клечки. Но от време на време приема и моя апетит за по-екзотични неща и ме придружава до ресторанта на Чанг на Парк скуеър, където опитва от ориза си и ме наблюдава с едва прикрит ужас, докато се тъпча със свинско със сладко-кисел сос. Беше вторник вечер и правехме точно това най-тихо и спокойно, когато се появи Сивия и застана до нашата маса.

Лицето на Сюзан се изопна.

— Искаш ли да седнеш? — попитах го аз.

— С удоволствие — отвърна той, дръпна един стол и се настани.

Сервитьорката се доближи до масата.

— Да ви донеса ли меню? — попита го тя.

— Не — каза Сивия. — Донесете ми водка „Столичная“ и сода. Двойна.

Сервитьорката отиде да му донесе питие. Сивия се обърна към Сюзан.

— Доктор Силвърман — каза той.

Тя кимна, без да отговори. Посочих към свинското със сладко-кисел сос.

— Искаш ли да опиташ?

Той поклати глава.

— Не искам да ви притеснявам.

— Управата на ресторанта сигурно ще се зарадва да го чуе — отвърнах аз.

Сервитьорката му донесе питието. Сивия отпи.

— Бих искал да спреш да разследваш събитията на остров Таштего — каза ми той.

— Защо? — попитах.

— Двамата имаме общо минало, което ме кара да се отнасям към теб с известно уважение — обясни той.

— Стига де — казах аз.

— Така че не искам да те убивам — продължи той.

Обърнах се към Сюзан и посочих Сивия.

— Много ми се кефи.

— Както обикновено, отнасяш се твърде лековато към ситуацията — отбеляза Сивия. — И както обикновено си се забъркал в нещо, което не разбираш. Нищо не е такова, каквото изглежда.

— Старият философски проблем за илюзията и реалността — казах аз. — Бива те да водиш разговор, Ругър.

Той махна на сервитьорката да му донесе още едно. После погледна към Сюзан.

— Не смятам да направя нищо лошо на доктор Силвърман. Това ще опетни уважението, което изпитваме един към друг като противници.

Сервитьорката донесе питието на Ругър и взе празната му чаша.

— Вярваш ли ми? — попита ме той.

— Знам, че държиш на думата си — отвърнах аз.

— Точно така — кимна той. — И можеш да ми повярваш, когато ти казвам, че се занимаваш с нещо, което не разбираш.

— Това е дефиницията на професията ми, Ругър — отбелязах аз.

Той кимна и отпи от водката си.

— Светът нямаше да бъде толкова интересно място, ако те нямаше — каза Ругър. — Вечният противник. Врагът, достоен за уважение. Съперникът, заради когото се поддържам във форма.

— Но? — попитах аз.

— Но настоящите ти действия ще ни доведат до точката, в която поведението ти ще стане нетърпимо — каза Ругър.

— И?

— И ще те убия — обяви той.

— Ти вече се опита веднъж — отбелязах аз.

— И щях да успея, ако не беше ти, а някой друг. Трябваше да се уверя, че съм те убил.

— Да, трябваше — съгласих се.

— Аз рядко правя грешки — уведоми ме Ругър. — И никога не правя една и съща грешка два пъти.

— Познаваш ли Хардън Брадшоу? — попитах го аз.

Той мълчаливо изгледа Сюзан. После й каза:

— Защо не говориш с него?

Сюзан поклати глава.

— Нали го познаваш?

— Много добре — отвърна Ругър.

— Тогава защо смяташ, че ако го заплашиш, той ще се откаже?

— Надявах се той да осъзнае колко по-лесен щеше да бъде животът му, ако просто му се наслаждаваше заедно с теб, вместо постоянно да се озърта за мен.

— Той може да го осъзнае — каза Сюзан. — Но няма да го направи.

Ругър се обърна към мен и продължи:

— От друга страна, аз нямам какво да губя. Той няма да нанесе първия удар.

— Сигурен ли си? — попита го Сюзан.

— Да. Освен ако няма заплаха за теб, а аз вече казах, че това няма да се случи.

— Значи смяташ, че ще те убие, ако ме заплашиш? — попита тя.

— Ще се опита — отвърна Ругър.

Сюзан се обърна към мен.

— Наистина ли ще се опиташ?

— Не — казах аз. — Ще успея.

Ругър почти се усмихна.

— Няма да причиня нищо лошо на доктор Силвърман — заяви той и стана.

— Все пак се опасявам, че ще ми се наложи да се изправя срещу теб — казах аз.

Той кимна.

— Да, ще се наложи.

После взе чашата си, пресуши я, сложи я на масата и си тръгна. Аз се върнах към моето свинско със сладко-кисел сос. Сюзан продължи да гледа след него още известно време.

— Останах с впечатлението, че почти се харесвате — каза тя.

— Ние почти се харесваме — потвърдих аз.

— Той наистина ли държи на думата си? — попита Сюзан.

— Да — отвърнах. — Няма да те притеснява.

— И ти си сигурен в това?

— Да.

— Не искам да ме успокояваш — каза Сюзан. — Вярвам ти. Но откъде си толкова сигурен?

— Ругър е професионален убиец — отговорих аз. — Общо взето, той е готов да направи всичко. Ако няма собствени правила, за него няма да съществуват никакви граници и той ще се откъсне от действителността. Ето защо му трябва нещо като котва.

— И той си измисля правила?

— Да.

— Ти така ли постъпваш?

— Няма нужда — отвърнах. — Аз имам теб.

Когато свършихме с вечерята, направих знак на сервитьорката да ни донесе сметката. Тя дойде и каза:

— Господинът със сивия костюм вече плати вместо вас.

— С кредитна карта ли плати? — попитах аз.

— Не — отвърна тя. — С пари в брой. Много пари в брой. И ми каза да задържа рестото.

Кимнах. Сервитьорката се отдалечи. Аз се усмихнах.

— Дори когато демонстрира щедрост, не оставя следи — отбелязах.

— Дори когато приемаш щедри жестове, продължаваш да търсиш следи — въздъхна Сюзан.

Служителят от паркинга ми докара колата. Качихме се и потеглихме по Чарлс стрийт.

— Сигурно си се изплашила — предположих аз. — Може би трябва да прекараш нощта с мен, за да те успокоявам.

— Да ме успокояваш? — попита Сюзан. — Така ли го наричаш?

— Да — отвърнах аз.

28

Утрото беше облачно и температурата беше около нула градуса по Целзий, когато Хоук влезе в офиса ми, облечен с джинси и тясна черна тениска с къси ръкави, остави раницата си и си наля кафе.

— Не носиш връхна дреха — отбелязах аз. — През ноември?

Хоук стегна бицепса си и ми го показа.

— Когато имаш такива, ходиш по къс ръкав до последно — обясни ми той.

— А къде си носиш пистолета? — попитах.

— Защо смяташ, че нося пистолет? — попита Хоук.

— За бога, Хоук — казах аз. — Знам, че не си излизал никъде без пистолет, откакто си бил малко негърче.

— Малко негърче? — повтори Хоук.

— Уважавам литературната традиция — отвърнах аз.

Хоук се ухили, отвори раницата си и извади оттам един огромен сребрист магнум .44 калибър, с костена дръжка.

— Ако ни нападне някоя полярна мечка — обясни той.

— Човек трябва да е подготвен — съгласих се аз.

— Разбрах, че Сивия пак те е подгонил — каза той.

— Да.

— Защо просто не го убием? — попита Хоук.

— Не може — отвърнах аз.

Хоук сви рамене.

— Бях длъжен да попитам.

— Сюзан ми обясни, че е заради онуй изпълнение на острова — каза Хоук.

— За онуй изпълнение е — потвърдих аз.

— Надявам се, че не осмиваш автентичния ми афроамерикански диалект — отбеляза Хоук с глас като на Лорънс Оливие.

— Не, братко мой — казах аз.

— Кефи ме, когато белите се опитват да говорят като черни — продължи Хоук с нормалния си глас. — Все едно гледам мъж с рокля.

— И ти ли си замесен? — осведомих се аз.

— Аха.

— Защото Сюзан ти се е обадила?

— Аха.

— Има ли друга причина? — попитах.

Хоук се ухили.

— Не искам да се изгуби единственият човек на света, който може да ме нарече „малко негърче“.

— Добре, тогава ще ти разкажа какво става.

Двамата изпихме още една кана кафе, докато му разкажа всичко, което знам (не много), и всичко, което не знам (ужасно много).

— Значи действаш както обикновено? — поинтересува се Хоук, когато свърших. — Ръчкаш в гнездото на осите, докато не се покаже някоя оса?

— Да.

— Е, не е толкова лошо, ако съм там да ти пазя гърба.

— А освен това винаги е приятно да дразниш хората — добавих аз.

— Така е — съгласи се Хоук.

— Имаш ли някакви идеи? — попитах го аз.

— Не е ли достатъчно, че съм най-смъртоносното човешко същество на планетата? — попита Хоук. — Трябва и да мисля ли?!

— Не знам дали да го нарека точно така — отвърнах аз.

— Може би не е отвличане — каза Хоук. — Няма искане за откуп.

— Или поне ние не знаем за такова — казах аз.

— И все пак — настоя той. — Сивия е дошъл лично, за да ти каже да се разкараш? Познаваш ли други похитители, които ходят по домовете?

— Това не означава, че не е отвличане.

— Ако искаше да организира отвличане за пари, нямаше нужда да събира армия с хеликоптер.

— Ама успя да се справи — напомних аз.

— Засега — каза Хоук. — Но е извадил късмет. Професионалист като Ругър никога няма да организира нещо толкова сложно, само за да отвлече някого.

— Все някой го е организирал — изтъкнах аз.

— Може би е нещо друго, а отвличането е само за прикритие? — предположи Хоук.

— Какво друго може да бъде?

— Колко души бяха убити?

— Шестима от Ругър — отвърнах. — И един от мен.

— Може би точно това е била целта — каза Хоук.

— Убийство, прикрито като отвличане? — усъмних се аз.

— Да не би да не си мислил по този въпрос? — усъмни се в мен Хоук.

— Мислих — съгласих се аз. — Но сега съм в ролята на човека, който се съмнява във всичко.

— Не познавам по-подходящ човек за тази роля — отбеляза Хоук.

— Изпълнението си остава ужасно аматьорско — настоях аз. — Не мога да си представя, че Ругър ще го извърши по този начин.

— Ти си го видял как го прави точно по този начин — изтъкна Хоук. — И са загинали седем души, ако броим и този, когото ти си убил. Ето единствените факти, с които разполагаме.

— А ако приемем, че не е отвличане, можем да започнем да мислим за случая като за убийство и да търсим мотив.

— Няма нужда да приемаме нищо — каза Хоук. — Можем да проверим всички възможности.

— Предлагам все пак да изключим онзи, който падна от скалата — казах аз.

— Да, там знаем какъв е бил мотивът за убийството — каза Хоук. — Първо можем да приемем, че момчетата от охраната са в дъното на списъка със заподозрени.

— Не е съвсем сигурно, но все пак е доста вероятно всичко да е работа на вътрешен човек — продължих аз.

— И също така е доста вероятно, че този вътрешен човек е знаел как да намери специалист като Ругър — допълни Хоук.

— Значи може би е най-умно да търсим човек, който познава острова и може да има връзка с Ругър — предложих аз.

— Имаш ли някого предвид? — попита Хоук.

— Брадшоу познава острова, защото преди е бил негов, и е работил за правителството в чужбина.

— Какво точно?

— Съветник по въпросите на информацията — отвърнах.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — каза Хоук.

— Точно така — съгласих се аз.

— Значи ще проверяваме Брадшоу и ще търсим човек, който има мотив да убие свещеника или младоженеца — обобщи Хоук.

— Доста работа за екип от двама души — отбелязах аз.

— Да, братко мой — съгласи се Хоук. — Но двамата души сме аз и ти.

29

В петък вечерта с Хоук отидохме да се видим с Айвс в бара на хотел „Сийпорт“. Хотелът беше близо до сградата на федералния съд, където беше офисът на Айвс. Айвс беше с пясъчноруса коса, костюм от туид, синя риза с английска яка и вратовръзка на червени райета.

— А, младият Лохинвар — възкликна Айвс, когато ни видя. — И неговият граблив другар.

— Искате ли да седнем в края на бара? — предложих аз.

Седнахме на първите три столчета, като Айвс се настани между мен и Хоук.

— Предполагам, че търсите информация, с която нямате никакво право да разполагате — започна Айвс.

— Точно така — потвърдих аз.

— И възнамерявате да платите сметката?

— Да — казах аз.

Айвс се усмихна и си поръча джони уокър син етикет, само с лед. Аз си поръчах същото, но със сода. Хоук си поръча шампанско.

— Не продаваме „Круг“ на чаша, сър — обясни барманът. — Мога да ви дам менюто, за да си изберете друго шампанско.

— Не, дайте ми цяла бутилка — каза Хоук.

— Предполагам, че искате да си говорим за нашия общ приятел Сивия — подхвърли Айвс.

— Значи си чул в какво се забърках?

— Остров Таштего — каза Айвс.

— Впечатлен съм — отбелязах аз.

— Аз чувам всичко — обясни той. — Такава ми е работата.

— Той още ли работи за вас?

— Сивият господин се премести в частния сектор.

— Значи чичо Сам вече не му праща пари?

— Доколкото знам, не.

— А кой му плаща сега? — попитах.

— Не знам — отвърна Айвс.

— Можеш ли да разбереш?

Айвс се усмихна и отпи от скоча си.

— Вероятно — заяви важно той.

— Имаш ли представа с какво се е занимавал в последно време?

— Освен с историята на остров Таштего? Не.

— А можеш ли да разбереш?

— Вероятно — повтори той.

Хоук мълчаливо отпиваше от шампанското си и не откъсваше поглед от една млада жена в тясна черна рокля, която седеше в другия край на бара. Човек никога не знае откъде ще изскочи опасността. Аз бях разпечатал списък на всички по-важни хора, замесени в случилото се на острова. Извадих го от джоба на сакото си и го оставих на бара пред Айвс.

— Познаваш ли някой от тези? — попитах го аз.

Айвс извади очила от джоба на ризата си и разгледа списъка.

— Има няколко имена, които всеки би трябвало да знае — каза той. — Ройбънс например. Всеки почитател на музиката знае кой е той. Семейство Лесард са от видните граждани на Филаделфия. Питър ван Миър е от Бостън, разбира се. Притежава голямо състояние.

— Знаеш какво имам предвид — казах аз. — Човек, който има връзка с остров Таштего, но има и възможностите да наеме Ругър.

— Брадшоу — каза Айвс.

— Какво за него?

— Работи за правителството — обясни той.

— Казаха ми, че е съветник по въпросите на информацията.

— Винаги така казват — усмихна се Айвс.

— При вас ли е? — попитах аз.

Айвс не отговори.

— Какво можеш да ми кажеш за него? — попитах.

— Нищо — отвърна Айвс.

— Ако беше на мое място, щеше ли да го разследваш? — настоях.

— Да — каза той.

— А откъде щеше да започнеш?

Айвс сви рамене. После довърши скоча, остави чашата на бара и се изправи.

— Само толкова?! — попитах го аз. — Само толкова ли ще получа срещу джони уокър син етикет?

— Не е малко информация за едно малко уиски — отбеляза Айвс.

— Имаш ли представа колко струва? — възразих аз.

Айвс леко сви рамене и излезе от бара.

Без да откъсва очи от жената с черната рокля, Хоук отвори уста:

— Брадшоу.

— Значи си слушал?

— С едното ухо — отвърна Хоук. — Мацката с черната рокля ми се струва заплаха за сигурността.

— Мислиш ли, че трябва да я претърсим?

— Ние? — каза той. — Мислех си само аз да я претърся, а ти да се биеш с гаджето й.

Погледнах към другия край на бара. Жената с черната рокля вече седеше с един извънредно едър млад мъж, натъпкан в скъп костюм, който изглеждаше така, все едно можеше да се справи с цял футболен отбор.

— Пак извадих късмет — отбелязах аз.

— Може и аз да се бия с гаджето, а ти да я претърсиш — каза Хоук. — Но какво ще спечели тя от това?

— Не, само ще изгуби — съгласих се аз.

Хоук кимна. После попита:

— Какво ще правиш с Брадшоу?

— Мисля да го проуча — отвърнах аз.

— Вместо да се биеш с гаджето?

— Аха.

Хоук тъжно поклати глава.

— Винаги работата е на първо място. А кога ще се забавляваме?

30

Двамата с Хоук вървяхме по пешеходната алея в средата на Комънуелт авеню в посока Кенмор.

— Видя ли ги? — попита ме Хоук.

— Черния кадилак? — попитах го аз. — Паркиран на втора линия на ъгъла на Дартмут стрийт?

— И още? — каза той.

— Сивия форд, паркиран на втора линия на ъгъла на Ексетър стрийт?

— Какво мислиш? — попита Хоук.

— Може да не значи нищо — отвърнах аз.

— А може да значи нещо — каза той.

— Сигурно трябва да решим кое от двете, преди да се озовем между тях.

— И аз така мисля — съгласи се Хоук.

Имената на пресечките бяха подредени по азбучен ред: „Арлингтън“, „Бъркли“ и прочие. Двамата с Хоук бяхме стигнали до ъгъла на Уошингтън стрийт.

— Ако не възнамеряват да ни застрелят, ще изглеждаме много тъпо, ако хукнем да бягаме — отбелязах аз.

— Така е — съгласи се Хоук.

— Но я си представи, че възнамеряват да ни застрелят — продължих аз.

— Не трябва да ги улесняваме — отряза Хоук.

— Нали знаеш моя девиз? — попитах го аз. — По-добре да хукнеш да бягаш без нужда и да изглеждаш тъпо, отколкото да не хукнеш да бягаш и да те застрелят.

— Това ли ти е девизът? — попита Хоук.

— Мисля да си го отпечатам на визитните картички.

— Ако завием по „Дартмут“, сигурно ще им избягаме в пресечките — каза Хоук.

— Да, но тогава няма да разберем кои са — опонирах му аз. — И дали изобщо са някои.

— Ако са някои, знаем кой ги праща — обобщи Хоук.

Двамата спряхме и седнахме на една пейка на пешеходната алея, все едно бяхме туристи, които искат да си починат. Нито една от двете коли не помръдваше.

— Ако ги изпраща Ругър, ти не ги интересуваш — казах аз. — Търсят мен.

— Прав си — съгласи се Хоук. — Аз да взема да се прибирам.

— А може би да вземеш да завиеш по „Уошингтън“ до следващия ъгъл, после да хукнеш по успоредната улица и да се върнеш от другата страна на „Ексетър“?

— Да хукна — повтори Хоук.

— В същото време аз бавно ще продължа към „Дартмут“ и ако го изчислим както трябва…

— Ще го изчислим — отсече Хоук.

Кимнах.

— Значи ти ще излезеш зад тези на Ексетър стрийт, а аз ще изляза зад тези на Дартмут стрийт.

— Те искаха да ни хванат между тях, а всъщност ние ще ги хванем между нас — отбеляза Хоук.

— Ругър не е с тях — казах аз. — Дори да са негови хора.

— Защо да не е с тях?

— Защото щеше да го направи сам — казах аз.

Хоук кимна.

— Имам един въпрос — каза той. — Какво ще правим, след като ги обградим?

— Ще видим — отвърнах аз.

— Отличен план — одобри Хоук.

31

Двамата с Хоук пресякохме Уошингтън стрийт и спряхме на тротоара, все едно искахме да погледахме децата, които си играеха в градинката. После си стиснахме ръцете, в случай че момчетата от колите ни наблюдават. Хоук тръгна по „Уошингтън“ към Нюбъри стрийт — първата успоредна на авенюто. Аз му махнах. Когато стигна до алеята по средата на „Уошингтън“, където не се виждаше и от двете коли, Хоук изведнъж зави по нея и изчезна. Аз също се обърнах и продължих по тротоара, покрай градинката откъм реката. После наведох глава, все едно чух нещо, извадих мобилния си телефон, спрях, отворих го и се престорих, че говоря по него.

— „Бе сгладне“ — казах по телефона. — „И честлинните комбурси…“

Кимнах и продължих:

— „Тарляха се и сверцваха във плите.“

Отново кимнах, послушах малко и добавих:

— „Съвсем окласни бяха тук щурпите.“

Накрая затворих телефона и го прибрах в джоба. Хоук се движеше бързо. Сигурно вече беше стигнал до ъгъла на Ексетър стрийт. Аз бавно тръгнах към сивия форд. Усещах тежестта на браунинга на десния си хълбок. В пълнителя имаше четиринайсет патрона, а в цевта — още един. От двете страни на Комънуелт авеню имаше редици от почти идентични градски къщи от тухли и камък. Повечето имаха малки дворове с декоративни храсти. Когато приближих ъгъла на „Дартмут“, изведнъж спрях и се загледах в двора на една къща, все едно бях видял нещо. Пристъпих навътре, за да го разгледам по-добре, и докато бях скрит зад един декоративен храст, извадих браунинга от кобура и го заредих. После се изправих и продължих към „Дартмут“. Притиснат до дясното ми бедро, пистолетът бе скрит в пеша на палтото. Вече започваше да се стъмва. Но на ъгъла на „Ексетър“ имаше улична лампа, така че видях как Хоук излиза оттам. Точно преди да стигна до форда, видях и двама мъже, които излизаха от паркирания кадилак на следващия ъгъл. Моите хора щяха да изчакат, докато мина покрай тяхната кола. Забелязах, че прозорците й са отворени. Може би дори нямаше да слязат. Може би направо щяха да ме застрелят от колата. Докато вървях, си подсвирквах „Среднощно слънце“. Бях просто един пешеходец в центъра на Бостън, който търси любовта. Когато стигнах до колата, рязко пристъпих встрани, застанах точно зад прозореца на мястото до шофьора, насочих пистолета си към него и казах:

— Ако мръднеш, ще те убия.

Човекът от моята страна държеше пушка с рязана цев в скута си. Беше обърната наляво, за да натисне спусъка с дясната ръка, така че му беше адски неудобно да я насочи към мен. За съжаление, той все пак се опита, така че го убих. Шофьорът рязко даде на задна скорост и колелата се завъртяха. Аз отскочих встрани и се прицелих в него. Той даде газ и завъртя волана, за да се отдалечи от тротоара. Замириса на изгоряла гума. Колата изхвърча по авенюто. Внимателно се прицелих в задното стъкло, но не стрелях. Имаше и други коли. Имаше и други хора. Сигурно щях да улуча колата, но нямаше как да я спра, ако не застрелям шофьора. Което не беше сигурно. И бездруго нямаше да имам полза от него, ако е мъртъв. Един труп беше предостатъчен. Колата мина на червено през ъгъла с „Дартмут“, зави рязко надясно и се изгуби от поглед, следвана от недоволни клаксони.

Обърнах се към ъгъла на „Дартмут“, където беше паркиран черният кадилак. Колата все още беше там. Хоук седеше на капака на двигателя. Не видях никой друг. Въпросително вдигнах ръце, обърнати нагоре. „Къде са?“ Хоук посочи с палец зад гърба си, към тротоара от другата страна на колата.

Прибрах пистолета в кобура и тръгнах натам.

32

Двамата с Куърк бяхме в една стая за разпити в новото полицейско управление в центъра, а от другата страна на масата седяха двамата мъже, които беше хванал Хоук. На дясната скула на единия имаше голяма синина, която бързо потъмняваше. Челото на другия беше превързано с бинт. Хоук очевидно беше блъснал главата му в покрива на кадилака. До тях седеше и още един мъж. Беше дребен, с гъста къдрава коса, която стърчеше във всички посоки. Беше облечен със синя работна риза и измачкано сако на миниатюрно сиво-зелено каре.

— Хоук няма да има проблеми, нали? — попитах аз.

Куърк се ухили.

— Хоук е в ролята на добрия самарянин — обясни той. — Случайно минавал оттам, видял какво става и се намесил. Класически случай на граждански арест.

Кимнах.

— Имат ли адвокат? — попитах.

— Мисля, че не разбират много английски — каза Куърк. — Не съм сигурен, че изобщо знаят какво означава адвокат.

— Откъде са?

— Не знам — каза Куърк. — Някоя от онези държави в Централна Азия, които завършват на „стан“. „Барбаристан“ или нещо подобно.

Обърнах се към двамата мъже. Изглеждаха съвсем нормално. И двамата бяха с тъмна коса. Единият имаше прошарена брада. Не беше толкова възрастен. Явно човек винаги първо побелява по лицето.

На вратата на стаята за разпити се почука.

— Капитане? — каза една жена. — Пристигна адвокатът на тези двамата.

В стаята влезе чернокож мъж в сив костюм с жилетка, който изглеждаше ушит по поръчка някъде в Европа. Косата му беше посивяла и късо подстригана. Носеше очила със златни рамки и куфарче.

— Ламар Дилърд — представи се той. — Аз представлявам двамата господа.

— Ти не си от щатската колегия — каза Куърк. — За твоите услуги се плаща. Кой те нае?

— Заинтересована трета страна, която не мога да разкривам — отвърна Дилърд.

Куърк кимна, но не отговори.

С Дилърд пристигна и една дребна жена с дълга, права черна коса и големи, тъмни очи. Беше облечена в обикновена сива рокля с бяла яка и ниски обувки, които изглеждаха удобни и практични.

— Това е мис Глас — представи я Дилърд. — Тя ще превежда.

— Знаете кой съм аз — каза Куърк. — Това е Спенсър.

Мис Глас отиде при двамата мъже и тихо им заговори на език, който не ми звучеше познато.

— Да, капитане, знам кой сте вие — потвърди Дилърд. — А мистър Спенсър полицай ли е?

— Мистър Спенсър е жертвата на престъплението — обясни Куърк.

— Ако изобщо е имало престъпление — уточни Дилърд.

— Знаем, че са карали открадната кола с фалшиви номера — каза Куърк. — Знаем, че са били въоръжени, а нямат и разрешително. Може би дори ще се окаже, че пребивават незаконно в страната без документи.

Мис Глас продължаваше да говори тихо на незаконно пребиваващите. Те погледнаха към Дилърд и попитаха нещо. Мис Глас поклати глава и им каза още нещо.

— И кое от изброените е престъплението, на което мистър Спенсър е жертва? — попита Дилърд.

— Опитали са се да го убият — отвърна Куърк.

— Изглеждат така, все едно той се е опитал да ги убие — отбеляза Дилърд и се обърна към преводачката. — Мис Глас, попитайте ги дали контузиите им са причинени от грубо отношение на полицията.

Тя ги попита. Те отговориха.

— Казват, че го е направил някакъв чернокож мъж, на улицата — преведе жената.

Дилърд леко се намръщи. После се обърна към Куърк.

— Ще ни извините ли, капитане? Трябва да говоря насаме с клиентите си.

— Ще бъдем в моя кабинет — отвърна Куърк. — Дежурният офицер ще ви покаже къде е.

— Знам къде е кабинетът ви, капитане — каза Дилърд.

— И аз — каза Куърк и двамата излязохме от стаята.

33

Когато отидохме в кабинета на Куърк, аз се обърнах към него.

— Тези двамата не ме интересуват. Искам да разбера кой ги е наел.

— Аха — съгласи се той.

После наля две чаши кафе и ми подаде едната.

— Освен това, ако се стигне до съд и Хоук трябва да свидетелства…

— Дилърд може да повдигне въпроса за отношението на Хоук към закона?

— Нещо такова — каза Куърк.

— Е, все пак имаш с какво да се пазариш — отбелязах аз. — Сигурно нямат документи, колата е открадната, номерата са фалшиви, оръжията са без разрешителни.

— Дилърд може да намери документи — каза Куърк. — И разрешителни.

— Кой полицейски началник в този щат ще издаде разрешително на такива смешници? — попитах невярващо аз.

Куърк мълчаливо ме изгледа.

— О — възкликнах аз. — Измама.

— В нашата велика страна има градове, в които можеш да си купиш разрешително за оръжие, ако познаваш точните хора — обясни ми Куърк.

— А Дилърд познава точните хора?

— Дилърд често работи за Тони Маркъс — каза Куърк. — Дори Тай-Боп има разрешително за оръжие, по дяволите.

— Откъде?

— Издадено е в някакво градче в западната част на Масачузетс, което го има само на картата.

— Тай-Боп никога не е ходил на запад от Брайтън — отбелязах аз.

— Не се и съмнявам — кимна Куърк. — За Тони работи и един бял адвокат, казва се Стакпоул. Има същия костюм като Дилърд. Тони го използва в случаите, когато са замесени бели.

— Значи смяташ, че Тони е изпратил Дилърд?

— Не знам дали го е изпратил, но със сигурност знае, че е тук — заяви Куърк. — И няма нищо против.

Кимнах.

— Чудя се какво общо има Тони с двама туристи от Барбаристан — отбелязах аз.

— Нищо, което да е законно — предположи Куърк.

— Може да проверим — казах аз.

— Няма да хванем Тони — каза Куърк. — Това е една от задачите на Дилърд. Ако Тони е замесен, адвокатът трябва да внимава да не се разбере.

— Езиковата бариера също не помага особено — казах аз.

— Не, изобщо — съгласи се Куърк. — Ще се обадя на Ъпстийн, за да го питам дали не може да ни изпрати преводач.

— Интересно откъде е мис Глас — почудих се аз.

— Ще разберем — каза Куърк. — Преди да е пристигнал окръжният прокурор, имаш ли да ми кажеш нещо по въпроса защо двама незаконни имигранти с пистолети искат да те убият?

— Защо изобщо някой ще иска да ме убие? — попитах го аз.

— Не мога да си представя — съгласи се Куърк. — Мислиш ли, че има нещо общо със случая на остров Таштего?

— Ти знаеш ли, че продължавам да го разследвам?

— Следя какво става с теб — каза Куърк. — За всеки случай.

— Може и да има някаква връзка — казах аз. — Нали помниш Сивия?

— Аха.

— Може да е започнал да се изнервя.

— От това, което знам за Сивия, ми се струва, че той щеше сам да си свърши работата — каза Куърк.

— Точно така — съгласих се аз. — И аз се притеснявам по същата причина.

34

Мина почти цял час, преди Дилърд да дойде в кабинета. Той влезе и седна до мен, срещу Куърк.

— Мис Глас остана при моите клиенти — каза Дилърд. — По-рано бяха объркани от езиковата бариера. Вече твърдят, че контузиите им са резултат от полицейско насилие.

— Брей — каза Куърк. — Наистина са били много объркани.

— Как искате да разрешим този въпрос?

— За полицейското насилие? Имам десет независими свидетели, които ще потвърдят, че контузиите им са получени при сблъсъка на улицата.

— А кой е бил чернокожият участник в този сблъсък? — попита Дилърд.

— Заинтересована трета страна — каза Куърк.

— Когато влезем в съда, мога да ви принудя да разкриете името му — каза Дилърд.

— Аха.

— Ако изобщо се стигне до съд — каза Дилърд.

— Аха.

Една пълна млада жена с къса черна коса и масивен нос почука на отворената врата на кабинета на Куърк. Носеше големи очила с рогови рамки и сив костюм с панталон, който не й стоеше много добре.

— Влез, Естер — каза Куърк.

— Здравей, Мартин — каза тя и се обърна към Дилърд. — Как си, Ламар?

После протегна ръка към мен и се представи:

— Естер Голд. Аз съм помощник-прокурорът по случая.

Аз също се представих.

— Вие ли сте подали оплакването? — попита ме тя.

— Така излиза — отвърнах аз.

Тя се обърна към Куърк.

— Спенсър е работил с нас по други случаи — обясни той. — Помолих го да остане.

Естер кимна и се обърна към адвоката.

— А ти представляваш двамата, на които не мога да им произнеса имената?

— Точно така — потвърди Дилърд.

— Добре — каза тя. — Да си поговорим.

— Мистър Дилърд тъкмо се осведомяваше дали ще стигнем до съда — обясни Куърк.

— Какво друго можем да направим? — попита Естер.

Докато говореше, тя ровеше в чантата си и накрая намери една салфетка, с която си избърса носа. Изглеждаше настинала. Огледа се за някакво място, където да хвърли салфетката, не откри и я пъхна обратно в чантата си.

— Не знам — отвърна Дилърд. — Но все пак можем да проучим всички възможности. Разбира се, адвокатите по принцип предпочитат да се стигне до съд. Както добре знаеш, Естер.

— Да, знам — каза тя. — Ами давай. Проучвай.

Дилърд се облегна на стола си, отпусна лакти на облегалките, сплете пръсти и подпря брадичката си на тях.

— Двамата са част от екип, съставен от четирима души — започна Дилърд. — Целите на екипа нямат пряко отношение към нашия случай. Ръководителят на екипа е бил в колата, която е избягала от престрелката. Двамата се опасяват, че може би е седял на мястото до шофьора и е мъртъв. Бил е единственият, който говори английски, така че той е приел поръчката за мистър Спенсър. Казали са им, че поръчката е направена от човек на име Ругър. Описали са им човек, който се облича само в сиво. Което, изглежда, им се е сторило забавно.

Дилърд спря.

— Това ли е всичко? — попита Естер.

— Двамата нямат полицейски досиета и не са извършили тежко престъпление.

— Освен заговор с цел убийство? — попита Естер. — Незаконно притежание на оръжие и пребиваване в страната?

Дилърд отвори куфарчето си и извади един плик.

— Разрешителни за оръжие и имиграционни документи — обясни той. — Скрили са ги предварително, защото са се страхували, че от полицията могат да им ги конфискуват.

Куърк ме погледна. Аз се ухилих. Естер ни видя.

— Капитане? — каза тя.

— Току-що ли попълни имената? — попита Куърк.

— Работата ви е направила циничен, капитане — отвърна Дилърд.

Куърк кимна.

— Да, така е.

— Добре — каза Естер. — Значи представляваш две невинни заблудени агънца. Какво могат да направят за мен?

— Вече дадоха името на човека, който ги е наел — отвърна Дилърд. — И ще дадат показания.

Естер кимна.

— Не се съмнявам, че ще бъдат достоверни свидетели.

— Същото важи и за, хм, добрия самарянин, който ги е нападнал — каза Дилърд. — Мисля, че знам кой е бил.

Естер се обърна към Куърк. Той посочи вратата с глава.

— Ела да поговорим насаме, Естер.

Двамата се изправиха. Докато излизаха, Куърк кимна към Дилърд и ми каза:

— Гледай да не ми открадне кламерите.

Когато останахме сами, аз се обърнах към Дилърд.

— Виждал ли си Тони наскоро?

— Тони?

— Тони Маркъс — поясних. — Нали го представляваш?

— Понякога — отвърна Дилърд. — Ти познаваш Тони, така ли?

— Аха — казах аз. — Веднъж го вкарах в затвора.

Дилърд кимна, но не каза нищо.

— Защо скъпият говорител на Тони работи по случая на някакви мутри от Барбаристан? — попитах го аз.

— Тони не е единственият ми клиент — каза Дилърд.

— А имаш ли клиенти, които Тони не одобрява? — попитах аз.

— Този намек ме обижда — каза Дилърд.

— Хубаво — казах аз. — Искаш ли да ми обявиш дуел?

— Не разбирам защо искаш да ме обидиш — изпъчи се Дилърд с достойнство.

— Мисля, че Тони някак си се е забъркал в тая каша — казах аз. — И твоята задача е да направиш така, че вече да не е забъркан. Ако означава да освободиш и двете мутри, чудесно. Но ако означава да ги хвърлиш на вълците, няма проблеми. Всъщност никой не знае какво са ти казали освен преводачката и може би ти самият.

— Нищо не ти пречи да спекулираш на воля — каза Дилърд.

— Благодаря — казах аз.

Куърк и Естер се върнаха в кабинета.

— Ще ги задържим — каза Естер.

— Много разочароваща новина, Естер — каза Дилърд.

Тя се усмихна.

— И на мен ми е неприятно. Но си помислихме, че няма да е лошо да поговорят и с нашия преводач. Все пак и ние да разследваме нещо, преди да ги пуснем.

— По какви обвинения ги задържате? — попита Дилърд.

— Някой от моите хора ще ти се обади, за да те информира — отвърна Естер.

— Трябва да го направи скоро — каза Дилърд.

— Разбира се — кимна тя.

— Много добре — каза Дилърд. — В такъв случай ще трябва да говоря с моите клиенти, за да им обясня ситуацията.

— Разбира се — съгласи се Естер. — Ще те изпратя.

Естер се сбогува с Куърк, кимна ми и двамата с Дилърд излязоха от кабинета.

— Видя ли? — възкликнах аз. — Ламар не ни каза „довиждане“.

— Не е много дружелюбен — съгласи се Куърк.

Кимнах и казах:

— Преди известно време двамата с Ругър работихме заедно в Маршпорт. Тони Маркъс също беше замесен. Дори ми даде назаем един от своите хора, Ленърд…

— Знам кой е Ленърд — каза Куърк.

— Така че Ленърд и Ругър работиха заедно — завърших аз.

— А това означава, че между Ругър и Тони има връзка — каза Куърк. — Може да хванем и двамата.

— Трябва да се мисли на едро — отбелязах аз.

— И жена ми това разправя.

— Иска й се — казах аз. — Нали си ирландец?

— Опа — каза Куърк. — Издадох се.

35

Пърл беше дошла на гости в моя офис, както често прави, когато Сюзан има работа цял ден, а след това има и планове за вечерта. Когато Хийли влезе в кабинета ми, я видя и се спря да я погали. Пърл размаха опашка, но не стана от дивана.

— Въвеждаш кучето в работата ли? — попита ме той.

— Понякога съм толкова самотен — обясних аз.

— Получихме искане за откуп — съобщи той. — За Аделаида ван Миър.

— Кой го получи? Майка й?

— Аха. Пет милиона долара. Искането беше в бележка, написана с печатни букви, очевидно с лявата ръка.

— Какви са инструкциите за откупа?

— Ще ги изпратят по-късно — отвърна Хийли.

Той извади едно ксерокопие от вътрешния си джоб и го разтвори на бюрото пред мен.

АКО ИСКАШ ДЪЩЕРЯ СИ, НАМЕРИ 5 МИЛИОНА.

ИМАШ 1 СЕДМИЦА. ЩЕ ТЕ ПОТЪРСИМ.

— Как е пристигнала бележката? — попитах.

— Тя твърди, че с обикновена поща — каза Хийли. — „Без да иска“, изхвърлила плика, преди да се сети, че може да е важен. Нямало обратен адрес. Пощенското клеймо на марката май било от Бостън.

— Смята ли да плати откупа?

— Да. Каза, че ще говори с бащата на Аделаида.

— Нали й каза, че дори ако плати, няма гаранция, че ще види дъщеря си? — попитах аз.

— Да — потвърди Хийли. — Казах й също, че ако не плати, няма гаранция, че ще види дъщеря си.

Изправих се. Пърл надигна глава. Може би разходка? Или бисквитка? Отидох да я погаля.

— Каза ли ти нещо друго? — попитах аз.

— Нищо, което заслужава да се повтори — отвърна Хийли. — Била „ужасно притеснена“ за дъщеря си.

Кимнах. Пърл осъзна, че няма да получи нищо повече, и отпусна главата си обратно на дивана. Върнах се до бюрото, застанах до прозореца и погледнах навън.

— Какво мислиш? — попитах.

— Мисля, че това са глупости — каза Хийли.

— Адски много време им отне да изпратят една бележка — отбелязах аз.

— Може да е някой луд — предположи Хийли. — Кретен, който няма нищо общо със самото отвличане.

— И иска да изкара няколко долара от чуждото престъпление?

— Разни неща се случват — отвърна Хийли.

— Знам. Мислиш ли, че случаят е такъв?

— Обикновено такива хора също се обаждат по-рано — каза той.

— Аха — съгласих се аз. — И аз така мисля.

— Имаш ли теория? — попита Хийли.

— Откупът е нещо, за което са се сетили допълнително — предложих аз.

— Какво е това отвличане, в което отначало не се сещат за откуп? — попита Хийли.

— Отвличане с друга цел — отвърнах аз.

— Повечето други отвличания са с цел да се получат правата за отглеждане на детето — каза Хийли. — Или сексуално насилие, или пък някаква друга форма на откуп.

— „Дайте ни плановете на атомната бомба, ако искате да видите дъщеря си отново.“

— Да, нещо такова.

— Нашият случай не е нито едно от тези неща — отбелязах аз.

— Не. Изглежда така, все едно импровизират в движение — каза Хийли. — Ти нали познаваш този Ругър? Подобно поведение в негов стил ли е?

— Не.

Хийли смени темата.

— Разбрах, че някакви хора са се опитали да те очистят, но са се провалили.

— Как разбра? — попитах аз.

— Нали съм детектив — каза Хийли. — Ругър така ли работи?

— Не.

— Но Ругър извърши самото отвличане, нали? — попита Хийли.

— Видях го с очите си — отвърнах аз.

— Може точно затова да си бил там.

— Мислиш ли? — попитах.

— Не мисля — отвърна Хийли. — Измислям си. Ако знаех нещо сигурно, може би щях да започна и да мисля.

— Ако съм бил там по някаква причина, свързана с отвличането, значи Хайди е знаела какво ще стане — казах аз. — Нали тя ме нае.

— Е, и?

— Значи твоята хипотеза гласи, че тя е поръчала да убият шестима души, включително зет й, да отвлекат дъщеря й и е наела и мен, за да гледам?

— Поне е някаква хипотеза — каза Хийли.

— А мотив? — попитах аз.

— Недей да се заяждаш сега — каза той.

Двамата помълчахме. Осъзнах, че не знам какво гледам през прозореца. Обърнах се и пак седнах на бюрото.

— Ами ако зетят е имал завещание? — попитах аз.

— Естествено, че е имал. Хората от тази класа винаги имат завещания, предбрачни споразумения и каквото още се сетиш.

— Няма да е лошо да погледнем предбрачното споразумение и завещанието — казах аз.

Хийли помълча, докато помисли за това.

— Няма да е лошо — потвърди накрая той. — Но дори ако всичко е за пари, закъснялото искане за откуп пак не се връзва.

— Значи може би е време да пуснеш финансовата полиция по следите на престъплението — предложих аз. — Можеш ли да го направиш?

— Аз съм капитан от Масачузетската щатска полиция — изтъкна Хийли.

— Това „да“ ли означава? — попитах.

— Уха — отвърна Хийли.

36

Беше ноември, но двамата със Сюзан все пак отидохме за два дни в един курорт на Роуд Айланд. Във вилата на брега имаше камина и спалня, така че в късния следобед на първия ден лежахме в спалнята и в камината гореше огън, а навън се виждаше океанът. Небето беше ясно и синьо, току-що беше започнало да се стъмва и студената вода на океана изглеждаше сива и тежка, докато се стоварваше на гладкия пясък, където подскачаха чайките.

— „Тъй мрачен океанът днес бушува“ — изрецитирах.

— Да не се правиш на английски романтик? — попита Сюзан.

— Защо не? — учудих се аз.

През големия прозорец се виждаха чайките, които енергично подскачаха в прибоя и притичваха напред и назад, докато вълните се разбиваха на брега. Предположих, че търсят нещо за ядене, донесено от вълните. Но не бях съвсем сигурен, а когато попитах Сюзан, тя не се отнесе към въпроса с нужната сериозност. Станах, сложих още дърва в камината, върнах се, повдигнах възглавницата си и се отпуснах на леглото до нея.

— Значи цял ден ще лежим и ще гледаме океана? — попита ме Сюзан.

— Можем да гледаме и огъня — отвърнах аз.

— Само толкова?

— Само толкова, с изключение на спонтанните скандални сексуални прояви — уточних аз.

— Аха — каза Сюзан.

После се изправи, свали блузата, разкопча сутиена и го остави да се свлече по ръцете й.

— Да разбирам ли, че всеки момент ще започне такава проява? — осведомих се аз.

— Опасявам се, че вече е започнала — отвърна Сюзан.

После свали полата, пусна я на пода, излезе от нея и се измъкна от доста екзотичните си бикини.

— Ако те помоля да си останеш с обувките на висок ток, ще го възприемеш ли като перверзия? — попитах аз.

— Да — каза Сюзан.

— Но? — настоях аз.

— Но аз мога да оценя една добра перверзия — каза тя.

— Значи да се събличам? — попитах.

— Да — каза Сюзан.

Така и направих. Когато се съблякох, Сюзан се усмихна, одобрително вдигна палец и ми се нахвърли. А после, за известно време, настъпи тишина… относително казано.

Когато свършихме, вече се беше стъмнило и океанът се виждаше само като бялата пяна на прибоя под лунната светлина. Веднага щом приключихме, Сюзан се мушна под завивките и ги дръпна до брадичката си.

— Хм — каза тя.

— Напълно съм съгласен — потвърдих аз.

— Не сме дръпнали щорите — отбеляза Сюзан.

— Така е — съгласих се аз.

— Ами ако някой е минал отвън?

— Може да е научил нещо — отбелязах аз.

Двамата помълчахме малко. В тъмнината навън не помръдваше нищо, освен океанът. Пистолетът ми беше на нощното шкафче.

Сюзан го погледна и каза:

— Ето го пак.

— Пистолетът ми?

— Нашият постоянен спътник — каза тя.

— По-добре да го нося и да няма нужда от него… — започнах аз.

— Знам — прекъсна ме Сюзан. — Чувала съм го и преди.

— Той е част от работата.

— И това го знам — каза тя.

— Ти също имаш пистолет — изтъкнах аз.

— Да — потвърди Сюзан.

— И ще го използваш, ако се наложи — казах.

— Да — потвърди тя.

Двамата помълчахме малко, заслушани в океана.

След известно време се обадих:

— Смятам, че наближава часът за коктейли.

— След малко — каза Сюзан.

После се претърколи върху мен, прегърна ме и притисна лицето си в гърдите ми. Полежахме малко така. Сюзан ме пусна, претърколи се обратно и скочи от леглото.

— Ще се приготвя за десет минути — каза ми тя.

— Не, няма — казах аз.

— Ще видиш — каза тя.

В действителност й отне четирийсет и осем минути да се приготви. Но пък чакането си заслужаваше.

37

Докато наблюдавах добре облечените млади жени, които минаваха по Бъркли стрийт, телефонът ми звънна. Без да откъсвам поглед от гледката долу, се протегнах и вдигнах слушалката.

— Ало.

— Аз съм във Франклин Парк — каза Куърк. — Близо до Уайт Стейдиъм. Искаш ли да се отбиеш?

— Да — отвърнах и затворих.

Беше много хубав есенен ден, по-скоро като за октомври, отколкото за ноември, и много от хората по улицата бяха без палта. Проследих с поглед една особено привлекателна жена, която прекоси Бойлстън стрийт и влезе в „Луисис“, преди да си облека едно кожено яке, за да нося пистолета под него, и да сляза да си взема колата.

Не беше трудно да намеря Куърк. Сигурно щях да го видя и от орбитална космическа станция. В парка имаше половин дузина патрулки, някои със светещи буркани, поне две цивилни полицейски коли, една линейка, микробуса на съдебния лекар, голямо количество жълта лента с надпис „Полиция“, фотографски светкавици, зяпачи и няколко микробуса от телевизиите. Някакъв полицай ме спря, когато паркирах зад един от тях и излязох от колата.

— Полицейско разследване, приятел — каза ми той. — Имаш ли работа тук?

— Куърк ми се обади да дойда — обясних.

Полицаят кимна, обърна се и подвикна:

— Капитане?

Куърк погледна към нас, видя ме, кимна и ми махна да се приближа. Патрулният полицай, който ме беше спрял, се ухили и се престори, че повдига кадифеното въже на някой луксозен клуб, за да ме пусне да вляза.

— Заповядайте, сър.

Отидох при Куърк, който стоеше заедно с някакъв непознат детектив и гледаше тялото, покрито с брезент.

— Познаваш ли човек, който се казва Ленърд Ресендес? — попита ме Куърк.

— Познавам един Ленърд, който работи за Тони Маркъс — отвърнах. — Мисля, че никога не съм знаел фамилията му.

Куърк кимна.

— Той има няколко фамилии. Но на шофьорската му книжка пише „Ресендес“.

Куърк се наведе и отметна брезента. Човекът отдолу беше прострелян няколко пъти в главата, но все пак приличаше на онзи Ленърд, когото познавах.

— Мисля, че е той — казах.

— Той е — каза Куърк. — Преди няколко часа са се обадили на деветстотин и единайсет.

— Кой се е обадил? — попитах.

— Не са казали, а когато пристигнахме, вече нямаше никой — обясни Куърк. — Един от моите хора разпитва зяпачите.

— Не ми прилича на нещастен случай — отбелязах аз.

— Еха! — възкликна Куърк. — Как се сети?

— Аз съм детектив — обясних. — Идва ми отвътре.

— Поне четири изстрела в главата — каза Куърк. — Най-вероятно четирийсети калибър. Открихме четири празни гилзи.

— Значи е застрелян тук.

— Освен ако не са донесли гилзите от другото място, за да ги разпръснат тук и да ни заблудят — каза Куърк.

— Брей — казах аз. — Ти май също си детектив.

— И капитан — добави Куърк. — По земята има много кръв.

— Тя по-трудно се носи от друго място — казах аз.

Куърк се ухили.

— Аха. Ето защо предполагаме, че е застрелян тук.

— Видя ли? — казах аз.

— Ленърд беше връзката между Ругър и Тони — продължи Куърк.

— Да — потвърдих.

— Мислиш ли, че са го убили поради тази причина?

— Все е било заради нещо — казах аз.

— Портфейлът му беше в джоба на панталона — съобщи ми Куърк. — Вътре има седемстотин долара в брой. Ролексът му още е на ръката, а някой ми каза, че струвал около двайсет хиляди долара.

— Часовник, който струва двайсет хиляди долара? — попитах аз.

Куърк сви рамене.

— Във всеки случай не е обир.

— Четири изстрела в тила — казах аз. — Прилича по-скоро на екзекуция.

— Имаш ли други идеи? — попита ме Куърк. — Нали си детектив.

— Ругър го е убил, за да прекъсне връзката си с опита за покушение срещу мен — отвърнах. — Или пък Ленърд го е направил без разрешение от Тони и по този начин Тони му показва, че станалото не му харесва.

— Като по същия начин прекъсва и връзката му със себе си — отбеляза Куърк.

— И това е вярно — съгласих се аз.

— Разбира се, всичко са само спекулации — каза Куърк.

— Поне вече имаме нещо, с което да спекулираме.

— Което и ще правим — каза той.

— Докато не научим нещо със сигурност.

— Точно така — каза Куърк.

38

Двамата с Хоук бяхме във фитнес клуба „Харбър“, в който отново можеше да се ходи, след като големият ремонт в центъра на Бостън беше започнал да се приближава към безславния си край. Макар че мястото вече беше по-луксозно от Бъкингамския дворец, управителят Хенри Чимоли продължаваше да поддържа и една малка боксова зала в дъното — като жест към нас двамата или към собствените си корени.

— Сюзан казва, че прекалено много излизаш сам — подхвърли Хоук, докато работеше по чувала за ъперкъти.

— Помислих си, че няма да се напрягат толкова, след като се издъниха последния път, когато се опитаха да ме убият.

— Ругър няма да остави нещата така — каза Хоук.

— Цялата история не е типична за Ругър още откакто на остров Таштего прозвуча сватбеният марш.

— Сигурно има неща, които не знаем — каза Хоук.

— Не се съмнявам — съгласих се аз.

Аз тренирах крошета на големия чувал. Две в тялото, две в главата.

— Искам да кажа, че може би той има проблеми, заради които се разсейва и допуска грешки — обясни Хоук.

— Ругър обикновено не прави така — казах аз. — Защото би означавало да си признае, че все пак зависи и от другите хора.

— Мислиш ли, че е възможно всичко да е една голяма издънка? — попита Хоук.

— Още от острова?

Хоук кимна.

— Провал на острова, след който Ругър не спира да прави грешки.

— Със сигурност не е типично за него — заключих аз.

В боксовата зала влезе Мартин Куърк. Първо кимна на Хоук, който му кимна в отговор. После се обърна към мен и каза:

— Искам да погледнеш още един труп.

— Всеки трябва да бъде добър в нещо — обясних на Хоук.

— И ти си добър в гледането на трупове, така ли? — зададе уточняващ въпрос той.

— Имам дарба — отвърнах.

Свалих боксьорските бинтове и си облякох коженото яке направо върху анцуга, така че да прибера оръжието си в джоба на якето. Днес носех малък револвер — .38 калибър с петсантиметрова цев и пет патрона. Само за защита и нищо друго.

— Смятам, че ще бъдеш в безопасност с капитана — подхвърли Хоук. — Тук ли да се срещнем, когато свършиш?

— Аз ще го докарам — отвърна Куърк.

Хоук кимна и отново се обърна към чувала. Последвах Куърк на улицата, където колата му беше паркирана неправилно до бордюра и пречеше на движението. Куърк бързо ни закара до градската болница, като проявяваше безсърдечно неуважение към правата на всички останали шофьори на пътя. Когато стигнахме, в болницата ме чакаше обезобразеният труп на един човек, когото вероятно бях убил.

— Намерили са го до бента на река Чарлс — обясни Куърк.

— Почти съм сигурен, че е той — отвърнах. — Но все пак го видях за малко, а е стоял дълго във водата.

— Няма документи за самоличност — продължи Куърк. — Нямаме негова ДНК в базата данни. Опитват се да му свалят пръстови отпечатъци, но е доста подут от водата.

— Извадихте ли куршум от трупа?

— От главата — каза Куърк.

Кимнах.

— Да отидем до лабораторията. Ще направя контролен изстрел. Ако куршумите съвпадат, значи е той.

— Шофьорът сигурно се е отървал от него веднага след като е избягал от теб — каза Куърк.

— Значи го е хвърлил в реката някъде от тази страна на моста на университета.

— И реката го е завлякла надолу.

— Чудно, че никой не го е видял досега — подхвърлих.

— Сигурно е останал под водата известно време, преди да се покаже — отвърна Куърк.

— Готино — отбелязах аз.

Куърк кимна на санитаря от моргата, който затвори трупа.

— Ела — каза Куърк. — Ще те черпя обяд.

— Какъв по-подходящ момент за това — възкликнах аз.

Малко по-нагоре по Олбъни стрийт имаше закусвалня. Куърк взе сандвичи и кафе. Аз отказах сандвича, но взех кафето. Седнахме в колата на Куърк, откъдето се виждаше пазарът за цветя от другата страна на улицата.

Без да се обръща към мен, Куърк каза:

— Двете мутри са наръгани.

— Моите мутри? — попитах аз. — Които се опитаха да ме убият?

— Аха. Станало е вчера, в затвора. Един от надзирателите ги е намерил в ъгъла на двора. С прерязани гърла.

— Господи боже — изумих се аз.

— Аха — ухили се Куърк. — Ти си последният оцелял.

— Значи Тони се е докопал до тях.

— Или Ругър — добави Куърк. — Почти сме сигурни, че го е направил друг затворник или някой от надзирателите.

— Истинско удоволствие е да гледаш как работи умът на един професионалист — отбелязах аз.

— Имам дългогодишен опит — обясни Куърк.

— Някой успя ли да говори с тях, преди да ни напуснат? — попитах.

Куърк поклати глава.

— Ъпстийн чак сега ни намери преводач. Двамата трябваше да ги разпитаме по-късно днес.

— Какво съвпадение — казах аз. — Адвокатът им щеше ли да присъства на разпита?

— Аха.

— Добрият стар Ламар — казах аз. — Какво е оръжието на убийството?

Куърк сви рамене.

— Може би острие от макетен нож. Продължаваме да го търсим.

— Ще го намерите ли?

— Естествено, че не — каза Куърк.

— Има ли заподозрени?

— Всички — каза Куърк. — Забъркал си се в нещо доста гадно.

— Да, но поне не отбелязвам никакъв прогрес — казах аз.

— Ако приемем, че всичко е свързано с историята на острова, досега са убити единайсет души — обобщи Куърк. — Като двама от тях са убити от теб.

— Знам — въздъхнах аз.

— И за какво? — попита той.

— Не знам — отвърнах.

— И аз не знам — сви рамене Куърк.

— Не се притеснявай — казах му аз. — Ъпстийн и Хийли също не знаят.

Куърк довърши сандвича и внимателно си избърса устата със салфетката.

— А най-интересното е, че знаем кой е извършителят на първото престъпление — продължи той. — Но не знаем защо го е направил и не можем да го открием.

— Все още — уточних аз.

— Хоук движи ли се с теб?

— През повечето време — отвърнах.

— Ако бях на твое място, щеше да бъде през цялото време — каза Куърк.

— Да — съгласих се аз. — Изглежда, никой няма проблем да убива хора.

— И вероятно ти си следващият в списъка — уточни Куърк.

— Ще ти липсвам ли? — попитах го аз.

— Не — отвърна той.

39

Човекът в моргата наистина се оказа застрелян с куршум от моя пистолет. Така че знаехме кой е той. Само донякъде, разбира се. Все още не знаехме как се казва. Всеки път, когато научавахме нещо ново, то се оказваше недостатъчно. Правило четвърто от моя наръчник за частни детективи гласи, че когато не отбелязваш никакъв прогрес и не знаеш какво да правиш, трябва да ходиш и да дразниш някого. Затова двамата с Хоук отидохме да дразним Тони Маркъс.

Както обикновено Тай-Боп и Джуниър бяха при него. Тай-Боп беше стрелецът — кльощаво хлапе с моряшка шапка, нахлупена над ушите. Както винаги той сякаш слушаше нещо, което никой от останалите не чуваше, и си тактуваше в ритъма на музиката. Джуниър беше биячът — огромен, тежък и непоклатим.

Хоук седна на бара до Тай-Боп. Тай-Боп беше в състояние да застреля всичко, срещу което го насочи Тони. Но въпреки това сякаш се възхищаваше от Хоук. Никога не се обаждаше, но не откъсваше очи от него — като начинаещ баскетболист в двора на училището, който е видял Майкъл Джордан.

Джуниър ме заведе в кабинета на Тони и ме претърси за оръжие.

— Има пистолет, Тони — съобщи той.

— Остави му го — каза Тони. — Просто искам да знам дали не носи записващо устройство.

— Не — отвърна Джуниър. — Няма записващо устройство.

Тони му махна да излезе и Джуниър затвори вратата зад гърба си.

— Остана повече място за нас — отбелязах аз.

Тони се усмихна.

— Джуниър е едро момче.

— Съжалявам за Ленърд — казах аз.

— Аха — кимна Тони.

— Как е дъщеря ти? — попитах.

— Горе-долу — отвърна той.

— Още ли е с…

— Не — каза Тони.

Кимнах. Той замълча.

— Познаваме се отдавна — започнах аз.

— Аха — каза Тони.

Беше облечен в страхотен костюм от кафяв туид, на дискретно светлосиньо каре. Под него носеше синя риза и кафява копринена вратовръзка.

— Правили сме си много услуги — продължих аз.

— Аха — съгласи се Тони. — Сещам се за онзи път, когато ме прати в затвора.

— Тогава бяхме много по-млади — казах аз.

— Всички бяха по-млади — отвърна той. — Сещам се и за онзи път преди няколко години, когато ми помогна за дъщеря ми.

— Точно така — казах аз. — Знаеш, че не нося записващо устройство. Всичко, което кажем, е неофициално и няма да излезе от тази стая. Аз нямам проблем с теб.

Тони леко се усмихна.

— Слава богу — каза той.

— Помниш ли Ругър? — попитах.

— Беше с теб в Маршпорт.

— Както и Ленърд — казах аз.

Тони извади една тънка пурета, подряза единия край и внимателно я запали със сребърната запалка, която държеше на бюрото си.

— Ругър беше замесен в едно голямо отвличане на остров Таштего — продължих. — И аз бях там.

— Чух за тая работа — каза Тони.

— Ще ти кажа какво си мисля аз. Човъркам по този случай, откакто бях там. В някакъв момент съм се приближил до истината — иска ми се да знаех кога точно. И Ругър решава, че трябва да ме очисти. Но по някаква причина не иска да го направи лично, така че си спомня за Ленърд от Маршпорт и го пита дали е съгласен да го направи. Най-вероятно на доста добра цена.

Тони извади пуретата от устата си, огледа запаления край и остана доволен от начина, по който гори, така че отново я захапа.

— Но Ленърд също не иска да го направи лично — продължих аз. — И наема онези клоуни от Глупистан, а те провалят всичко.

Тони изпусна облак мек дим. Винаги съм обичал аромата на пурите.

— И тогава Ленърд се паникьосва — продължих аз. — Знае, че не е трябвало да те прескача, и понеже не знае какво друго да прави, решава да ти каже. Ти пък знаеш, че ако не направиш нещо, следата в крайна сметка ще ме доведе до теб. Така че изпращаш Ламар, за да провери онези типове и да се опита да ги измъкне, ако е възможно. И убиваш Ленърд, за да го накажеш за безразсъдството му. Ламар не може да измъкне онези типове, но излиза с теорията, че не знаят английски, и засега никой друг не може да говори с тях. А ти печелиш няколко дни. И използваш времето, за да организираш нещо, така че когато Куърк и Ъпстийн най-сетне определят време за разпит със собствен преводач, Ламар ти докладва за срещата и ти заповядваш да ги убият.

— „Безразсъдство“ — процеди замислено Тони.

— Мисля си също, че поначало нямаш нищо общо с отвличането на остров Таштего до момента, в който Ленърд те е замесил в тази история.

Тони изпусна още малко дим, който се понесе на кълба около него.

— Безразсъдство — повтори той. — Хубава дума. Безразсъдство.

Замълчах.

— В тази теория има смисъл — каза Тони след малко.

— Пропускам ли нещо? — попитах.

— Нищо важно — успокои ме той.

— И не бива да очаквам никакви проблеми от страна на твоята, хм, организация?

— Не и ако останеш все така дискретен — увери ме Тони.

— Имаш ли представа откъде Ленърд е намерил тези типове?

— Може би чрез някого, с когото се е запознал в Маршпорт — предположи Тони. — Там имаше някакво афганистанско влияние, нали?

— Бутс Подолак работеше с един афганистански военен, Хаджи Харун — потвърдих аз.

— Значи няма да е безразсъдство да предположим, че станалото има връзка с Ленърд — каза Тони.

— Има ли смисъл да проверявам тази следа? — попитах.

— Не води доникъде — каза Тони. — Някой е очистил единствения контакт на Ленърд в Маршпорт.

— Този някой прилича ли на Тай-Боп? — попитах.

— Момчето има нужда да се освобождава от излишната енергия — отвърна Тони. — Повярвай ми, в Маршпорт вече не са останали никакви следи.

— Значи си приключил всичко — казах аз.

— Аз не съм го започнал. И нямаше да го позволя. И нямам полза от него. Пречи ми на бизнеса.

— И си решил да заличиш всички следи.

Тони кимна.

— С изключение на Ламар — казах аз. — Заради него стигнах до теб.

— Ламар е мой адвокат — каза Тони.

— А след като е твой адвокат, винаги може да се позове на професионалната тайна — предположих аз.

— Може и ще го направи — съгласи се Тони.

40

Времето беше точно такова, каквото трябва да бъде в Бостън през ноември. Небето беше сиво, въздухът беше студен и непрекъснато валеше. В десет часа сутринта колите все още караха на фарове, когато двамата с Хоук отидохме до офиса на Ъпстийн във федералната администрация.

— Аз ще чакам до асансьорите — обади се Хоук. — Не влизам доброволно в офис на ФБР.

— Значи Джей Едгар Хувър няма да се върти в гроба — отвърнах аз.

— Мислиш ли, че са го погребали с рокля? — подхвърли Хоук.

Продължих сам към кабинета на Ъпстийн. Когато влязох и седнах, той побутна една папка към мен през бюрото си.

— Накарах финансовата полиция да поработи — каза той.

— Купонът никога не свършва — казах аз.

— От счетоводителите има какво да научиш — отбеляза Ъпстийн.

— Не се съмнявам — съгласих се аз. — Ти какво научи?

— И Ван Миър, и Брадшоу са на ръба на фалита — съобщи той.

— Хайди ли е виновна?

— Струвала е скандално скъпо и на двамата — каза Ъпстийн. — Ван Миър има допълнителен проблем поради факта, че е алкохолик и е опукал по-голямата част от наследството си. Брадшоу плаща огромна издръжка и поддържа онзи частен остров. Общо взето, за да може тя да живее на него.

— Остров Таштего?

— Аха. Той поначало никога не е бил толкова богат, колкото Ван Миър, макар че очевидно се е преструвал на такъв, като гледам колко е похарчил за нея. Ако е искал да я впечатли, то му е струвало почти всичко.

— Значи онзи преподавател от университета има късмет, че се е измъкнал жив — подхвърлих аз.

— Първият й съпруг, да — каза Ъпстийн и продължи. — С изключение на скромните приходи от различни инвестиции, които е направил, най-голямото богатство на Брадшоу е застраховка живот за много голяма сума, в която като наследник е посочена Хайди.

— Ако бях на мястото на Брадшоу, щях да се притеснявам — казах аз. — А Ван Миър?

— Той вече е осребрил застраховката си, за да изкара някакви пари — отвърна Ъпстийн.

— Значи нямат полза от него нито жив, нито мъртъв.

— Банката планира да му отнеме апартамента, за да си върне заемите — добави Ъпстийн.

— Когато говорих с него, изглеждаше така, все едно няма никакви проблеми на този свят — казах аз. — Освен че още му липсва Хайди.

— Той е алкохолик — отвърна Ъпстийн. — Те са много добри в отричането на очевидни неща.

— Сигурно им се налага — казах аз. — А имат ли предбрачен договор?

— Подписали са, по настояване на Лесард — отвърна Ъпстийн. — Има го описан в папката в повече подробности, отколкото ти се иска да знаеш. От момента на сключването на брака Аделаида и Морис са станали наследници един на друг. Няма значение какво ще прави семейството след това — всеки има право на такава част от общото недвижимо имущество, каквато е била при сключването на брака.

— И адвокатите на Лесард са се съгласили? — попитах аз.

— Адвокатите правят онова, което иска клиентът — отвърна Ъпстийн. — Доколкото разбирам, от гледна точка на семейство Лесард бракът е бил изгоден. Сигурно са смятали, че предбрачният договор работи в тяхна полза.

Взех папката. Беше много тежка. Затова пак я оставих на бюрото.

— Значи смяташ, че всичко, което се случи — хеликоптерите, престрелките, наемните убийци, отвличането, намесата на ФБР, щатската полиция, градската полиция на Бостън и всички жертви… Всичко е само за пари?

Ъпстийн сви рамене.

— Обикновено за какво е? — попита ме той. — Всяко престъпление?

— Любов или пари — отвърнах аз.

— Или и двете едновременно — каза Ъпстийн.

41

Двамата с Айвс се срещнахме на мостчето над езерото с лодките в парка. Пак валеше и Айвс носеше голям колоритен чадър. Аз бях с коженото си яке и бейзболната шапка на „Бостън Брейвс“, 1948 г. Истинските мъже не ходят с чадъри.

— Какво става? — попитах го аз.

На двайсет метра около нас нямаше никой, но Айвс все пак сниши глас, когато отговори. Може би шпионите поначало обичат да преиграват.

— Сивия е работил за нас в Букурещ в началото на осемдесетте — каза той.

Вече беше късна есен и във водата нямаше лодки. Бяха ги прибрали някъде. Но патиците все още бяха тук и с надежда кръстосваха езерото.

— Сигурно е бил забавен и безгрижен младеж — предположих аз.

— По същото време мистър Брадшоу е работил в американското посолство в Букурещ — продължи Айвс.

— Светът е малък — казах.

— И става още по-малък — каза Айвс. — През 1984-та мисис Ван Миър е посетила Брадшоу в Букурещ.

— Хайди ван Миър? — попитах. — Настоящата Хайди Брадшоу?

— Да.

— През 1984-та тя все още е била омъжена за Питър ван Миър — казах аз.

Айвс сви рамене. Двамата замълчахме, когато покрай нас минаха две много добре облечени дами. И двамата ги проследихме с поглед, докато отминаваха и известно време след това.

— Мислиш ли, че са вражески агенти? — попитах аз, докато Айвс продължаваше да ги зяпа.

— Не — отвърна той. — Всъщност гледах задника на тази отдясно.

— Не е политически коректно — възразих аз. — Аз гледах и двете.

— Аз не вярвам в политическата коректност, млади рицарю — каза Айвс. — Все пак съм завършил „Йейл“.

— И това ти е оставило следи за цял живот — съгласих се аз. — Значи в Букурещ през 1984-та са били всички: Хайди, Брадшоу и Ругър. Като и Ругър, и Брадшоу са работили за чичо Сам.

— А мисис Ван Миър е имала романтична връзка с Брадшоу.

— Има ли по-конкретна връзка между Ругър и Брадшоу? — попитах аз.

— Работили са в една и съща сграда — отвърна Айвс. — Не можах да разбера нищо повече.

— Макар че си завършил „Йейл“? — попитах.

Айвс се усмихна.

— Всички сме завършили там.

— Знам — казах. — Защо шпионите никога не следват в Гонзага, щата Вашингтон, или в Университета на Флорида?

— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна Айвс.

— Колко време е живяла Хайди в Букурещ? — попитах.

— Не знам — отвърна той. — Но мистър Брадшоу е останал до 1986-а.

— А Ругър?

— Не знам.

— Той работи ли за вас в момента? — попитах.

— Не.

— А знаеш ли за кого работи?

— Доколкото знам, в момента Ругър не работи за никого.

Под моста се виждаше малко ято патици, които усърдно пляскаха във водата с надеждата да открият някой фъстък.

— Има ли нещо друго? — попитах.

— Не — отвърна Айвс. — Направих каквото можах.

— Благодаря ти.

Той кимна в знак, че приема благодарността ми.

— И двамата живеем в свят, където циничността е древна и непоклатима философия — каза Айвс. — И двамата с теб сме циници, за което имаме причина. Но ти си нещо повече от циник, млади рицарю. Намирам го освежаващо.

— А ти? — попитах го аз. — Ти просто циник ли си?

— Да — отвърна Айвс.

И двамата се усмихнахме и замълчахме. Погледахме патиците още малко, после Айвс си тръгна по своя път, а аз — по моя.

42

Хоук ни дойде на гости вкъщи за Деня на благодарността.

— За пръв път ли се събираме за Деня на благодарността? — попита Сюзан.

— Мисля, че да — отвърна Хоук.

— И защо, за бога? — попита тя.

— По празниците най-често никой не се опитва да го убие — обясни Хоук. — Което също ми се струва странно.

— А това означава ли, че на Деня на благодарността най-често си сам? — продължи Сюзан.

— Не, госпожичке — усмихна се Хоук. — В никакъв случай.

Хоук беше донесъл шампанско „Круг“ от добра реколта и двамата със Сюзан го пиеха на кухненския плот. Пърл беше потънала в дивана пред камината. По телевизията даваха мач, но аз бях изключил звука от уважение към Сюзан и се занимавах с готвенето.

— Какво ще има за вечеря? — попита Хоук.

— Мислех си тази година да заложа на печена пуйка — отвърнах аз.

— Отличен избор — одобри Сюзан.

— А ще има ли пълнеж? — попита Хоук.

— Аха — потвърдих аз. — И сос от боровинки.

— Страхотно — одобри Сюзан.

— Пол с приятелката си ли е? — попита Сюзан.

— Да, в Чикаго. Казаха, че ще си стоят вкъщи и ще готвят.

— Ух, че гадно — каза Сюзан.

— Той там ли живее? — попита Хоук.

— Да. И двамата работят в един театър.

Отворих фурната и издърпах пуйката навън, за да я полея със смес от ябълков ликьор и портокалов сок.

— Как ще разбереш кога е готова? — попита Сюзан.

— Имам добре развита готварска интуиция — обясних аз, бутнах пуйката обратно и затворих фурната.

— В самата пуйка има едно червено пластмасово нещо — обади се Хоук. — Когато е готова, то се показва навън.

— Всичко да издадеш — укорих го аз.

— Няма проблеми — каза Сюзан. — Аз те обичам и така.

— От къде на къде? — попита Хоук.

— Нямам идея — отвърна Сюзан.

Вечеря за Деня на благодарността в дома на частния детектив Спенсър: Хоук и Сюзан пият шампанско, Пърл спи пред камината, кухнята е изпълнена с богатия аромат на печена пуйка, масата в трапезарията е подредена и декорирана от Сюзан, а пушката на Хоук е подпряна на библиотеката.

След като занесох храната на масата, задълженията ми приключиха. Хоук наряза пуйката с хирургическа точност. Сюзан я поднесе изрядно. Аз започнах да ям. Пърл внимателно проследяваше всяка хапка. Сюзан беше обявила строга забрана да я храним от масата. И тримата нарушавахме правилото.

— Чудя се какво прави Ругър на Деня на благодарността — подхвърли Хоук.

— И Аделаида — добавих аз.

— Не — каза Сюзан. — Не днес. На Деня на благодарността имаме право да се чудим единствено дали пак ще огладнеем достатъчно, преди да си легнем, за да изядем по един сандвич с печена пуйка от хладилника.

— Значи няма да говорим за работа? — попитах аз.

— Не — отвърна Сюзан.

— И няма да мислим за онези, които нямат толкова късмет като нас? — настоях.

— Да им го начукам — отвърна Сюзан.

— Това правя обикновено на Деня на благодарността — обади се Хоук.

— Добра идея — казах аз. — Приятно е и от това не се пълнее.

— Говорех образно — намеси се Сюзан.

— Всъщност сигурно наистина се изгарят много калории — продължи Хоук.

— Днес е ден, в който трябва да се наслаждаваме на факта, че се обичаме — обяви Сюзан. — Това ни стига.

— И тримата ли? — попита Хоук.

— И Пърл — отвърна Сюзан.

— Извинете, не разбрах нещо — каза Хоук. — И четиримата?!

— Знаеш, че ние те обичаме, Хоук — каза Сюзан. — Включително и Пърл. И освен това знаеш, че ти също ни обичаш по твоя самобитен начин, по дяволите.

Хоук широко се ухили.

— Самобитен — повторих аз.

— Точно така, госпожичке — каза Хоук на Сюзан.

После се наведе от масата и даде на Пърл една хапка от пуйката. Остана наведен, докато Пърл я изяде, и когато свърши, тя отново го погледна с надежда.

— Точно така — каза й Хоук.

43

Отидох да говоря с Ван Миър. Седнахме в същата стая, където ме беше посрещнал последния път. Отново ми предложи питие. Аз отказах. Той си приготви едно. Изглежда, днес беше започнал по-рано. Вече малко се беше изцъклил, а беше два следобед.

Не можах да измисля как да подходя по-дипломатично, ето защо започнах направо.

— Финансови проблеми ли имаш? — попитах го аз.

— Не — отвърна той. — В никакъв случай.

— Банката планира да ти вземе жилището — изтъкнах аз.

— О, банките постоянно планират разни неща — отвърна той. — Не им обръщам внимание.

— И си осребрил застраховката си живот — продължих аз.

Ван Миър щастливо се усмихна.

— Реших да похарча парите за нещо по-приятно — обясни той.

— А дъщеря ти? Нали тя е трябвало да ги получи?

— Тя се канеше да се омъжи за наследника на едно от най-богатите семейства в страната — отвърна той. — Нямаше нужда от пари.

Кимнах. Запитах се дали изобщо си спомня, че дъщеря му все още е отвлечена.

— Значи информацията, че изпитваш финансови затруднения, е силно преувеличена?

Ван Миър кимна няколко пъти.

— И още как — каза той. — Аз съм богат човек.

— В началото на осемдесетте, когато все още е била омъжена за теб, Хайди е ходила в Букурещ — продължих аз. — При Хардън Брадшоу.

— Знам — отвърна Ван Миър.

— Разкажи ми нещо повече — предложих аз.

— Тогава се скарахме сериозно — отвърна той. — Тя замина за Букурещ. Когато се върна, се сдобрихме. Всъщност точно тогава заченахме Аделаида.

Той отпи малка глътка от питието си. Действаше спокойно. Не се наливаше.

— За какво се скарахте? — попитах аз.

— О, боже — отвърна той. — Не си спомням. Ние постоянно се карахме.

— Ти знаеше ли, че ти изневерява?

— Да.

— С Брадшоу?

— Да.

— Може би поради тази причина сте се скарали? — предположих аз.

— Може би — съгласи се Ван Миър.

— Какво мислеше по въпроса? — попитах аз.

Ван Миър сви рамене.

— Тя постоянно ми изневеряваше, с когото свари — заяви той и отново отпи от чашата си.

— А ти какво мислеше по въпроса? — настоях аз.

Той се засмя.

— Говориш като някой психоаналитик. Защо искаш да разбереш?

— Ако знаех предварително какво е важно да се знае, може би…

Той кимна.

— Да, разбирам.

После отново отпи. Както повечето опитни алкохолици, можеше да изпие много, преди да започне да заваля думите. Той повдигна чашата си към светлината и се загледа в нея.

— Скоро след като се оженихме, трябваше да ни сложат някакви кабели — спомни си той. — Тя се изчука с електротехника.

Кимнах.

— Тя имаше нужда както от секс, така и от разнообразие — продължи Ван Миър. — Чукаше се с мен, докато беше омъжена за онзи преподавател. После се чукаше с Брадшоу, докато беше омъжена за мен.

— Не си е губила времето — отбелязах аз.

— Аха.

— Защото през цялото време е търсила принца на белия кон?

— По-скоро принца за големия купон — отвърна Ван Миър. — Доколкото знам, се чукаше с водопроводчиците, шофьорите на лимузини и куриерите, а сигурно го е правила и с лекари, адвокати и индиански вождове, нямам представа.

— Един мъж никога не й стигаше? — попитах аз.

— Точно така.

— И ти живееше с този факт?

— По-добре с него, отколкото да живея без нея — каза Ван Миър.

— А сега трябва да живееш и без нея — казах аз.

Ван Миър кимна и отново отпи.

— Да — каза той.

44

Беше четвъртък след Деня на благодарността, последният ден от ноември, и по цялото южно крайбрежие се сипеше лек, но упорит дъжд. Пристигнахме в Пейдънейръм и Хоук остана в колата, докато аз се изкачих на верандата и позвъних на вратата на Хардън Брадшоу. От другата страна на къщата се чуваше как се разбиват вълните на океана. Усещаше се миризма на горящо дърво и когато Брадшоу ми отвори, видях зад гърба му, че в дневната е запалена голяма камина.

— Пак ли ти? — каза той.

— И аз се радвам да те видя — отвърнах. — Може ли да вляза?

— Какво искаш?

— Няколко неща — отговорих аз. — Например искам да знам в кой колеж ходеше доведената ти дъщеря.

— Изкара две години в Университета на Пенсилвания, после прекъсна — отговори Брадшоу. — Преди това беше в частната гимназия „Мис Макгауън“ в Ашфийлд, щата Масачузетс.

— Частна гимназия?

Брадшоу кимна.

— Девическа.

Прозвуча ми малко неодобрително.

— Защо е прекъснала следването си в университета? — попитах.

— Ще трябва да попиташ майка й — каза Брадшоу. — Това ли е всичко?

— Може ли да поговорим за отношенията ти с Хайди в Букурещ през 1984-та? — попитах аз.

— Нямам какво повече да ти кажа — отвърна Брадшоу, без да се помести от вратата.

Днес носеше карирана риза и широки кадифени панталони.

— Питам се дали тогава се е запознала с един човек, който се казва Ругър — продължих аз.

— Не знам — отвърна Брадшоу. — Нямам нищо общо със събитията на остров Таштего. Нямам представа къде е доведената ми дъщеря. Не знам нищо за този Ругър и, честно казано, вече се уморих от теб.

— Значи си се уморил да обичаш — казах аз.

— Моля?

— Препратка към една известна песен — обясних аз. — Мога да ти я изпея цялата.

— Не те намирам за особено забавен — каза ми Брадшоу.

— Жалко — отвърнах аз. — Аз исках да ти кажа и едно стихотворение.

— Мисля, че приключихме — каза той.

— Преди да се разделим, нека ти кажа какво си мисля аз — казах аз. — Двамата с Ругър сте работили в американското посолство в Букурещ. Мисля, че се познавате оттам. Мисля, че и Хайди го познава оттам.

— Американското посолство в Букурещ не е квартална бакалия — каза Брадшоу. — Там работеха много хора. Повечето не ги познавам.

— И все пак почти двайсет и пет години по-късно Ругър пристига в дома на жена ти и отвлича доведената ти дъщеря — продължих аз. — Наистина ли светът е толкова малък?

— Технически погледнато, остров Таштего е мой, а не на жена ми — каза Брадшоу.

После ми затвори вратата в лицето и чух как дръпна резето. Някои хора нямат никакво чувство за хумор.

45

Девическата гимназия „Мис Макгауън“ се намираше на върха на един хълм в западната част на щата Масачузетс. Беше в Ашфийлд, в едно голямо имение от епохата на Гражданската война. Наблизо беше Диърфийлд, където преди време беше имало стрелба в гимназията и бяха загинали ученици и учители. Доколкото можех да преценя, оттогава в тази част на щата не се беше случвало нищо, за което си струва да се говори.

Хоук паркира ягуара си пред основната сграда на гимназията, където имаше надпис „Администрация“.

— Ще се оправиш вътре ли без мен? — попита ме Хоук.

— Не — отвърнах. — Но все пак по-добре изчакай в колата. Не искам да изплашиш момичетата.

— Ако продължаваме така, трябва да си купя от онези шофьорски фуражки — каза Хоук.

— Надявах се да се сетиш — отвърнах и излязох от колата.

Преди сградата сигурно е била господарската къща в имението. Имаше голяма веранда, която я обгръщаше от трите страни, и есенното слънце разкриваше прекрасна гледка към полето. Ако човек си пада по полетата.

Директорката на гимназията беше висока, слаба и малко приличаше на Шарл дьо Гол. Казваше се Изабел Бакстър.

— Частен детектив — възкликна тя. — Очарователно!

— Да — съгласих се аз.

— А носите ли, хм, патлак? — попита тя.

— Не бих рискувал да вляза в девическа гимназия, ако не съм въоръжен.

Тя се засмя. Смееше се малко пискливо, но искрено.

— Разкажете ми каквото знаете за Аделаида ван Миър — помолих аз.

— Отвлеченото момиче — въздъхна мис Бакстър. — Дъщерята на Хайди Брадшоу.

— Да.

— Опитвате се да я откриете ли? — попита ме тя.

— Да.

— Горкото момиче — пак въздъхна тя.

Замълчах. Мис Бакстър се замисли. По това разбрах, че има какво да се научи от нея, ако реши да ми каже. Започнах да подготвям всички оръжия в арсенала си — усмивка, блясък в очите, мъжествен профил, може би дори малко стягане на бицепсите — ако се наложи да ги използвам. Тя нямаше просто никакъв шанс. Ако се поколебаеше дори за миг, щях да я връхлетя като цунами.

— Аз завърших девическата гимназия „Мис Макгауън“ — започна мис Бакстър. — Продължих образованието си в колежа „Маунт Холиоук“. Когато завърших, се върнах, за да преподавам френски език. След известно време станах заместник-директор. След още известно време станах директор на гимназията. Прекарала съм тук почти целия си живот. Това училище е много важно за мен.

— Напълно ви разбирам — съгласих се аз.

Тя имаше някаква цел, така че трябваше да я оставя да стигне дотам.

— Но училището не е някаква сграда, нито пък някаква директорка — продължи тя и леко се усмихна на себе си. — Училището са момичетата, които идват тук, порастват и продължават към колежа, кариерата и успешния брак, и когато имат дъщери, на свой ред ги изпращат тук, така че то продължава да живее.

Кимнах. Никога не бях гледал по този начин на училищата, но беше трогателно да видя човек, който живее с тази представа. Нищо че беше илюзорна.

— И така — продължи тя. — Да се ограничават децата, за да се развива училището, за мен е противоречие.

Не казах нищо. Тя и бездруго не говореше на мен.

— Аделаида не процъфтяваше тук — нареждаше мис Бакстър. — Когато беше във втори курс, взе голямо количество сънотворни и едва не успя да се самоубие.

— На колко години беше тогава? — попитах.

— На шестнайсет.

— Откъде едно шестнайсетгодишно момиче има толкова много сънотворни, по дяволите? — попитах аз.

— Момичето имаше много сериозни проблеми. Закарахме я в болницата и лекарят на училището уреди да я прегледа един местен терапевт, който работеше с деца. С помощта на членовете на управителния съвет успяхме да заблудим всички, че е станало случайно.

— Но не беше случайно?

— Не — отговори госпожица Бакстър. — Тя се опита да се самоубие.

— Знаете ли защо? — попитах.

— Не знам. Майка й пристигна, за да я прибере вкъщи, доколкото знам, въпреки възраженията на доктор Уайс. Аделаида така и не се върна. Може би трябва да поговорите с доктор Уайс.

— Училищният лекар?

— Не. Терапевтът. Училищният лекар доктор Фелдман всъщност никога не я е лекувал. Просто уреди да я прегледа доктор Уайс.

— Той в града ли работи?

— Да.

Мис Бакстър взе едно малко виолетово листче и ми написа адреса.

— Ще му се обадя, ако искате — предложи тя.

— Да, благодаря.

Тя кимна, изправи се, отиде до вратата на кабинета и повика секретарката си:

— Дорис? Ще ме свържеш ли с доктор Уайс?

После се върна и седна зад бюрото.

— След като успешно сте покрили опит за самоубийство, защо решихте да ми кажете сега? — попитах аз.

— Горкото момиче — повтори тя. — Сега е отвлечена, а вие се опитвате да я намерите. Нямах право да крия нищо от вас.

Телефонът й звънна.

— Да — каза тя. — Благодаря, Дорис, свържи ме.

Мис Бакстър поговори с доктор Уайс и си записа нещо във виолетовия бележник.

— В три часа днес следобед — каза ми тя. — Доктор Уайс ще ви чака. Да ви обясня ли как да стигнете?

— Колко улици има в този град? — попитах аз.

— Мисля, че са общо пет — отговори тя.

— Ще се оправя — казах аз. — Все пак съм детектив.

Тя се усмихна. Аз се изправих.

— Ще се моля да я откриете — съобщи ми мис Бакстър и стана, за да ме изпрати. — И ще се надявам да не се наложи да използвате патлака си.

— И аз — отвърнах.

— Използвали ли сте го някога? — попита тя.

— О, да — отвърнах аз.

— Божичко — извика тя.

— А знаете ли на мен какво ми е? — казах аз.

46

Хоук паркира ягуара си пред голямата бяла къща, където беше кабинетът на доктор Уайс.

— Ще дойдеш ли с мен? — попитах.

Хоук поклати глава. Кимнах и излязох от колата.

— Не бързайте, мис Дейзи — подхвърли Хоук след мен. — Аз ще чакам тук.

— Браво — казах аз.

После се изкачих по настлана с камъни алея до къщата и намерих една врата със скромна табелка, на която пишеше „Кабинет“.

Уайс беше висок слаб мъж с къса посивяла коса и нервни движения.

— По молба на доктор Фелдман разговарях няколко пъти с мис Ван Миър, докато беше в болницата — обясни ми той.

— Какво можете да ми кажете за нея? — попитах.

— Ами, то беше преди няколко години, естествено.

— Пет — казах аз.

Уайс кимна.

— Тя отричаше да е направила опит за самоубийство. Твърдеше, че случайно е поела свръхдоза.

— А вие какво мислите? — попитах.

— Случайно е взела двайсет хапчета сънотворни? — попита ме той.

— Добре, значи се е опитала да се самоубие. Наистина ли е искала да го направи?

— Не знам — каза Уайс. — Но е изпила всички хапчета, които е имала.

— Значи може би наистина е искала да го направи.

— Може би — каза той.

— Или се е опитвала да сложи край на живота си, или да привлече нечие внимание към него — продължих аз. — Но и в двата случая нещо в нейния живот не е било както трябва.

— Да — каза Уайс.

— Знаете ли какво по-точно? — попитах аз.

Той се облегна назад.

— Психоаналитиците мразят подобни въпроси — каза ми той.

— Защо?

— Защото често не знаем отговора — отвърна той. — А не обичаме да не знаем нещо.

— Съчувствам ви — уверих го аз. — А можете ли да предположите?

— Мразим и да предполагаме — отвърна той. — В нашата практика не бива да го правим, а да оставим пациента сам да достигне до истината.

— Опитвам се да я открия — казах аз. — Може би да спася живота й. Имам нужда от всичко, което можете да ми кажете.

— Знам. Иска ми се да бях поработил с нея, но майка й пристигна и я прибра в момента, в който я изписаха от болницата.

— Значи тя има нужда от терапия? — попитах.

— По мое мнение тя е много нестабилна млада жена — каза Уайс.

— Ще ми обясните ли какво значи това?

— Какво знаете за психотерапията, господин Спенсър?

— Недостатъчно — отговорих аз. — Но половинката ми е психоаналитик в Кеймбридж.

— Наистина ли? И как се казва?

Усмихнах се.

— Не казахте нито „тя“, нито „той“.

Уайс също се усмихна.

— Не обичаме да правим предположения.

— Сюзан Силвърман — отговорих аз.

— Познавам я — каза Уайс. — Много красива жена.

— Да — съгласих се аз.

— И много умна жена — продължи той. — Чел съм някои от публикациите й.

— Да.

Уайс сякаш се облегна още по-назад. Почувствах се така, все едно успешно съм издържал някакъв изпит.

— Наистина не знам какъв е проблемът на момичето — каза той. — Но все пак работя от години и поне мога да направя предположения, които се основават на богат опит.

— Ще свърши работа — отвърнах аз.

— Опитът понякога помага — каза той. — Но понякога изкривява картината.

— Естествено — съгласих се аз. — Но липсата на опит почти винаги пречи.

Той замислено кимна.

— Добре казано.

— Аделаида ван Миър? — напомних му аз.

Уайс отново кимна и каза:

— Мисля, че е била жертва на сексуално насилие.

— Тя ли ви каза?

— Не.

— Само веднъж? Или повече?

— Мисля, че е продължило доста време.

— Кой го е направил?

— Не знам.

— Доколкото съм чувал, когато става въпрос за продължително сексуално насилие, извършителят обикновено е някой близък човек — роднина, съсед, нещо такова.

— Да — кимна Уайс.

— А възможно ли е извършителите да са няколко?

— Вероятно е един.

— Сигурен ли сте?

Уайс отново се замисли.

— Дали са няколко? Не.

— А дали е била жертва на насилие?

— Да, сигурен съм — каза той. — Не мога да го докажа. Дори не мога да обясня логично защо смятам така. Но да, интуицията ми казва, че е така.

Кимнах.

— Аз се доверявам на интуицията. Най-често онова, което правя, не е продиктувано от твърдата логика.

— С повечето хора е така — каза Уайс. — Но не всички го осъзнават.

— Естествено — съгласих се аз. — Можете ли да ми кажете нещо друго за Аделаида?

— Всъщност не. Когато майка й дойде да я прибере, аз настоявах момичето да се срещне с компетентен специалист. Казах й, че мога да я свържа с терапевт и ще бъда насреща, ако терапевтът или Аделаида имат нужда от мен. Мисис Брадшоу отказа услугите ми.

— Някой от тях обаждал ли се е след това?

— Не.

— Смятате ли, че Аделаида се е оправила?

— Не и без сериозна професионална помощ — каза Уайс.

47

Когато с Хоук се прибрахме в офиса, в коридора чакаха мъж и жена. Отключих и влязохме. Хоук седна на дивана на Пърл и вдигна краката си на масичката за кафе. Аз седнах зад бюрото. Мъжът и жената седнаха срещу мен. Аз се представих.

— Ние сме семейство Лесард — каза мъжът.

И двамата бяха високи и изглеждаха в добра форма. Бяха на около петдесет години. Сигурно играеха много тенис и сигурно го правеха някъде на юг, защото и двамата имаха слънчев загар. Неговата коса беше сива. Нейната коса беше руса и плътно прибрана.

— Нашият син беше убит на остров Таштего — обясни жената.

— Много съжалявам — казах аз.

Двамата кимнаха. Личеше си, че се притесняват от Хоук, който седеше зад гърба им.

— Можем ли да говорим? — попита мисис Лесард.

— Разбира се — казах аз. — Това е моят помощник.

Двамата се обърнаха, за да го погледнат. Хоук се усмихна окуражаващо.

— Вие бяхте там, нали? — попита мистър Лесард.

— Да — отвърнах. — Съжалявам, че не можах да го предотвратя.

— Знаем всичко — каза мисис Лесард. — В полицията ни обясниха как е станало.

— Всъщност точно оттам ни изпратиха при вас — намеси се мистър Лесард. — Капитан Хийли, който явно ръководи разследването.

— Няма по-добър от него — уверих ги аз.

— Той ни съобщи, че продължавате да работите по случая — каза мисис Лесард.

— Опитвам се да открия Аделаида — обясних.

— Да. Ние дадохме пари на Хайди, за да плати откупа, но Аделаида все още я няма.

— Хайди нямаше ли собствени пари? — попитах аз.

— Тя ни каза, че ще се забави твърде дълго, ако трябва да ги изтегли в брой, а се страхуваше да не стане късно — отвърна мистър Лесард. — Затова й дадохме парите предварително, като аванс срещу значителното наследство, което Аделаида щеше да получи от…

Той спря и си пое въздух, преди да се насили да произнесе името:

— Морис.

— Как са се запознали двамата? — попитах аз.

— Морис и Аделаида ли? Следваха заедно.

— Къде?

— В Университета на Пенсилвания — отвърна мистър Лесард. — Морис завърши преди две години. Аделаида била първокурсничка, когато моят син бил трета година. Всъщност не знаехме почти нищо за нея, докато той не ни каза, че ще се женят.

— Какво си помислихте тогава? — попитах.

— Разбрахме, че момичето е от добро семейство — каза мистър Лесард.

— Много се зарадвахме — намеси се мисис Лесард. — Горкият Морис нямаше много приятелки. Винаги сме се страхували, че може да е гей.

„Страхували“, помислих си аз.

Двамата замълчаха едновременно. Виждаха в спомените си неща, които никога повече нямаше да видят наяве, и изпитваха чувства, които най-вероятно не можеха да се изкажат с думи.

— Сериозна ли е сумата за откупа? — попитах аз.

— О, не — отвърна мистър Лесард. — Не, не. Не представлява проблем.

Кимнах.

— И какво мога да направя за вас? — попитах.

— Не знаем — отвърна мистър Лесард. — Имате ли представа защо се случи всичко?

— Просто е ужасно — каза мисис Лесард. — Не можем да спрем да мислим. Трябва да направим нещо, но дори не знаем какво.

— Можем ли да ви помогнем да заловите онзи човек? — попита мистър Лесард.

— Ние имаме купища пари — каза мисис Лесард. — Можем да ви платим всички разходи.

— Няма нужда — отвърнах аз. — Това се случи под носа ми и аз не можах да го предотвратя. Ще се опитам да го компенсирам.

— Независимо дали ще ви платим, или не? — попита мистър Лесард.

— Да.

— Знаете ли кой го е застрелял?

— Естествено — отвърнах. — Нали видях как го направи? В полицията сигурно са ви разказали за Ругър.

— Да — отвърна мистър Лесард. — Но няма никакъв смисъл.

— Трябва да открием смисъл — каза мисис Лесард.

— Имате ли други деца? — попитах аз.

— Имаме дъщеря, втора година в Принстън.

— Може би трябва да поговоря с нея — казах аз.

48

Вече се стъмваше, когато с Хоук свършихме с бягането на стадиона. Прекосихме Андерсън Бридж, като чакахме нивото на кислород в кръвта ни да се възстанови, продължихме през Харвард скуеър, по Масачузетс авеню и накрая стигнахме до Линеън стрийт. Сюзан ни беше поканила на вечеря.

— Тя наистина ли ще готви сама? — попита ме Хоук. — Или ще поръча храна по телефона?

— Каза, че ще готви сама — отвърнах.

— Не е ли малко опасно? — попита Хоук.

— Да — потвърдих.

Сюзан все още беше с последния си пациент за деня, когато влязохме в къщата и се качихме в апартамента й, за да се преоблечем. Пърл пак се зарадва да ни види и хукна да обикаля наоколо, стиснала в зъбите си една гумена играчка, така че издаваше звук като Бързоходеца от анимационните филми. „Би-бип!“

— Всеки път ли прави така, като те види? — осведоми се Хоук.

— Когато се върнеш от банята, ще го направи пак — отвърнах.

— Ентусиазмът не е лошо нещо — каза Хоук и влезе в банята.

Докато си вземаше душ, аз нахраних Пърл, а когато свърши и излезе да се облече, на свой ред влязох в банята. Когато излязох, Пърл вече тичаше с гумената си играчка. „Би-бип!“

— Беше прав — каза Хоук. — Когато излязох от банята, пак го направи.

Грейнали от здраве и с възстановено дишане, чисти, трезви и представителни, си позволихме по едно питие.

— Масата вече е сложена — отбеляза Хоук.

— Сигурно е сложена от снощи — отвърнах.

— Всичко трябва да се планира предварително — каза той.

— Добре изглежда — отбелязах аз. — Покривка, кристални чаши, цветя по средата. Ленени салфетки.

— Когато вечерям у вас, стоим прави до кухненския плот и ядем пицата от кутията — подхвърли Хоук.

— Аз не държа на официалностите — обясних.

— Да не го е направила, защото аз съм тук? — попита той.

— Не — отвърнах. — Всеки път, когато вечеряме заедно, дори само двамата, подрежда масата по този начин.

— Значи обича да прави нещата както трябва — каза Хоук.

— Да.

— И аз — увери ме той.

— Но не същите неща — отбелязах аз.

— Да — съгласи се той. — Но ако ще правиш нещо, защо да не го направиш добре?

Сюзан се прибра. Пърл пак хукна. „Би-бип!“ Сюзан целуна Пърл, Хоук и мен.

— Нямам нищо против да целуваш кучето преди мен — подхвърлих аз. — Но защо и Хоук?

— Беше ми по-близо — обясни Сюзан.

— И съм по-готин — обади се Хоук.

— Искаш ли нещо за пиене? — попитах.

— Ще ми направиш ли едно мартини, докато се преоблека?

— С много маслини, нали?

— Две минути — каза тя и влезе в спалнята.

Станах, направих мартини в шейкъра и напълних чашата й с маслини. Не сложих лед в шейкъра.

— Тя топло мартини ли обича? — осведоми се Хоук.

— Не, но не искам ледът да се разтопи и да развали мартинито.

— Нали каза две минути?

— Да, и тя наистина мисли, че ще бъдат две минути. И когато излезе от спалнята, ще си мисли, че наистина са били две минути.

— Но няма да бъдат? — попита Хоук.

— Ще бъдат по-скоро двайсет — отвърнах аз.

Всъщност бяха двайсет и пет. Когато Сюзан излезе от спалнята, преоблечена с джинси и тениска без ръкави, сипах леда в шейкъра и приготвих мартинито.

Сюзан взе чашата си, отиде и седна на дивана до Пърл, като подви крака под себе си. Тениската разкриваше приятен мускулен релеф.

— Запознах се с един човек, който се казва Уайс — подхвърлих аз. — Каза, че си много красива.

— Уайс — повтори Сюзан. — Психоаналитик ли е?

— Аха, от Ашфийлд.

— Всъщност е от Спрингфийлд — каза тя. — Спомням си. Но живее в Ашфийлд и приема пациенти в дома си, два-три дни в седмицата.

— Значи го познаваш?

— Запознавали сме се. Но не съм знаела, че ме смята за красива.

— Способен ли е?

— Какво значение има? — отвърна Сюзан. — Нали смята, че съм красива?

— Той твърди, че Аделаида ван Миър най-вероятно е била жертва на сексуално насилие, когато е била малка.

— Тя ли го е казала?

— Не — отвърнах. — Но се е опитала да се самоубие, а когато е говорил с нея в болницата, е останал с такова интуитивно впечатление.

Сюзан кимна. Пърл се намести така, че главата й да виси от дивана, а краката й да се подпират на облегалката. Сюзан я погали по корема.

— Не го познавам добре — каза Сюзан. — Срещали сме се на конференции. Нямам причина да се съмнявам, че е способен.

— А какво мислиш за интуитивните впечатления? — попитах.

— Вероятно същото, каквото и ти — отвърна тя. — Предпочитам фактите, но ако не разполагаме с факти, интуицията също върши работа.

— Интуицията не е случайна — обади се Хоук. — Това са неща, които знаеш. Които си виждал, чувал или подушвал във въздуха. Хора, които си познавал, които приличат на този човек.

Сюзан се усмихна.

— Искаш да кажеш опит?

— Точно това искам да кажа — отвърна Хоук.

— Той смята, че е някой близък от семейството — продължих аз.

— Обикновено е така — каза Сюзан.

— Кажи ми какви са симптомите.

— На сексуална травма от детството? Ниско самочувствие, склонност към зависимости, промискуитетно поведение, като в същото време човекът има проблем с доверието към други хора, страх от неизвестното и истерично непостоянство. Понякога са някои от тези симптоми или всички едновременно, или пък нито един от тях, или пък някакви други — зависи от човека.

— Хората оправят ли се от подобно нещо? — попитах.

— Искаш да кажеш, без професионална помощ? — попита Сюзан.

— Аха.

— Ако се оправят сами, значи не ги виждаме и няма как да знаем какво е станало — отвърна тя. — Но предполагам, че по-скоро не се случва така.

— Майка й е дошла, за да я прибере веднага щом са я изписали от болницата — казах аз. — Но Уайс е препоръчал терапия. Има ли начин да се разбере дали е ходила при някого?

— Освен ако не попиташ нея или майка й, не се сещам — отвърна Сюзан.

— Може да потърся личния лекар.

— Ако психоаналитикът е идвал у тях, ще го има записан в доклада на охраната — обади се Хоук.

Обърнах се към него и го изгледах.

— Охраната на остров Таштего — казах.

— Аха.

— Докладът на охраната — повторих. — А аз през цялото време мислех, че си обикновена мутра.

Хоук не ми обърна внимание.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Ще започнем със салата от рукола с провансалска заливка — отговори Сюзан. — А основното ястие е по една рецепта, която прочетох в „Таймс“. Спагети с агнешка кайма, шамфъстък, риган и сос бешамел.

— Еха! — каза Хоук.

— Ще бъде вкусно — обеща Сюзан.

— Мислиш ли? — попита той.

— Залагам репутацията си — отвърна тя.

— Репутацията си на готвач? — уточни Хоук.

— Абсолютно.

— Сюзан — каза Хоук. — Ти нямаш абсолютно никаква репутация на готвач.

— Ще имам — каза тя. — След като се натъпчеш тази вечер.

— Толкова ли ще е вкусно? — обадих се аз.

— Толкова — отвърна Сюзан. — Дори повече.

И колкото и невероятно да звучи, наистина беше толкова вкусно.

49

Двамата с Хоук отидохме в Провидънс и офиса на охранителната фирма „Абсолют“, за да говорим с Арти Фонсека.

— Доклади на охраната? — попита той.

— Нямате ли?

— Естествено, че имаме — отвърна Фонсека. — Но те са за наше вътрешно ползване. Не мога да ви ги дам, ако мисис Брадшоу не ми нареди да го направя.

— Колко от твоите хора убиха на онази сватба? — попитах го аз.

— Четирима — отвърна той. — Знаеш колко.

— А ти какво ми каза след това?

— Спомням си какво ти казах. Ако мога да ти помогна с нещо, ще го направя. Но полицията вече разполага със списъка на гостите на сватбата. Защо са ти докладите на охраната за пет години назад?

— Искам да проверя дали е идвал психоаналитик, за да работи с Аделаида.

— С дъщерята? Защо?

— Ако е имало, искам да говоря с него — обясних.

— Човече — въздъхна Фонсека. — Не мога да…

Обърнах се към Хоук и казах:

— Четирима от неговите хора. Убити на място. Дори не са успели да посегнат към оръжието си.

— На мен ми се струва, че го е преживял — отбеляза Хоук.

— В договора има клауза за конфиденциалност — каза Фонсека. — Ако я наруша, ще загубим този клиент. Трябва да мисля за хората си. Ще останат без работа.

— Не — казах аз. — Ще загубиш този клиент само ако нарушиш клаузата за конфиденциалност и се разбере, че си го направил.

— А ти няма да кажеш на никого?

— Не.

— А той? — попита Фонсека и кимна към Хоук.

— Хоук? — попитах аз. — Той не казва нищо на никого. Дори когато трябва.

Хоук доволно се усмихна.

— Господи, Спенсър — каза Фонсека. — Извиваш ми ръцете.

— Въпросът е много прост — казах му аз. — Или ще оставиш някой да избие четирима от хората ти, все едно са плъхове, или ще направиш всичко по силите си, за да му го върнеш.

Фонсека се изправи, прекоси стаята и извади бутилка вода от един малък хладилник.

— Искате ли вода? — попита ни той.

Двамата с Хоук поклатихме глави. Фонсека се върна, и седна зад бюрото си. После отвори бутилката и отпи от нея.

— Трябва да се пие вода — каза той.

Замълчах. Хоук също мълчеше. Фонсека се загледа в бутилката. После погледна през прозореца към река Провидънс. Накрая пак погледна към мен.

— Добре — каза той. — Докладите на охраната са вкарани в компютъра. Можеш да ги видиш тук. Нали можеш да работиш с компютър?

— Горе-долу — отвърнах.

Фонсека натрака нещо на клавиатурата и кимна към екрана.

— Знаеш ли как да превърташ надолу? — попита ме той.

— Да.

Фонсека се изправи и махна към стола си.

— Заповядай.

50

Сюзан влезе в офиса ми, облечена с джинси и пухкаво яке. Едва доловимото ухание на парфюма й изпълваше цялата стая. Както и присъствието й.

— Нямаш ли пациенти? — попитах.

— Всяка сряда преподавам — отвърна Сюзан.

— А, да — казах аз. — И часовете свършиха?

— Свършиха.

— Искаш ли да седнеш в скута ми? — попитах.

— Не — отвърна Сюзан. — Проверих този доктор Росели.

— И?

Сюзан свали пухкавото си яке и се настани на един от столовете за посетители.

— Той не е психиатър — каза тя. — Завършил е урология. Но се занимава и с психотерапия и консултации.

— Искаш да кажеш, че е шарлатанин?

— Така изглежда — отвърна Сюзан. — Предписва психофармакологични лекарства на подбрани и заможни пациенти.

— И ходи по домовете?

— Да.

— Това незаконно ли е? — попитах аз.

— Не, поне не очевидно. Колегите ми го презират, но всеки доктор по медицина има право да дава консултации и да предписва лекарства.

— Но не може да се нарича психиатър?

— Не и ако не е специализирал психиатрия — отвърна Сюзан.

— А лекарствата, за които спомена? — казах аз. — Вършат ли работа?

— Понякога — каза Сюзан. — Зависи от пациента и от проблема.

— Но?

— Но не всички проблеми могат да се решат с лекарства, а ако лекарствата се използват въпреки всичко, могат да попречат на лечението, като потиснат симптомите.

— А в случай на дете, срещу което е имало сексуално насилие?

— Въпросът е спорен — отвърна Сюзан.

— Ти би ли използвала лекарства в такъв случай?

— Аз съм психоаналитик, а не психиатър — каза тя. — Така че не мога да предписвам лекарства. Когато се налага, прехвърлям пациента на психиатър, за да напише рецепта.

— Смяташ ли, че в случая на Аделаида ван Миър се налага? — настоях аз.

Сюзан се размърда на стола и кръстоса крака. Джинсите й стояха толкова добре, все едно бяха ушити специално за нея от изобретателя на джинсите.

— Не се измъквам от прекалена предпазливост — каза ми тя. — Все пак говорим само двамата. Но в случая наистина не мога да кажа. Никога не съм говорила с Аделаида ван Миър. Видях я само за малко на онази злополучна сватба. Единствената информация, с която разполагам за нея, е получена от трета ръка и се основава на интуицията на друг психоаналитик.

Кимнах.

— Значи може да помогне, но може и да навреди.

— Да — каза Сюзан. — Но всички, които се занимаваме с, хм, лечение, сме застрашени от този риск.

— Според докладите на охраната той е ходил редовно на острова — казах аз. — През цялото време, след като се е опитала да се самоубие.

— Значи очевидно е правил нещо там — каза Сюзан. — И няма да ти навреди, ако разбереш какво точно.

— Добре — казах аз. — А сега искаш ли да седнеш в скута ми?

Сюзан се усмихна.

— Може би след малко.

51

Доктор Емил Росели имаше много хубав кабинет в един бизнес център на магистрала 9 в Честнът Хил. Във въздуха се носеше ухание на цветя и приглушена музика. Килимът беше много скъп, а секретарката имаше много хубави крака. Мисля, че и двамата бяхме доволни от този факт. Тя ми ги демонстрираше през цялото време, докато чаках докторът да ме приеме.

След като почаках колкото трябва, ме заведоха в кабинета. Той беше издържан в бяло, с точково осветление и много растения. Самият доктор беше висок и красив и приличаше на бащата, който много хора биха искали да имат — с вълниста посивяла коса, сресана назад, равни бели зъби и спокойни очи. Приличаше точно на човек, който може да ти помогне, ако имаш някакъв проблем. Тъмносиният му костюм контрастираше с белия му кабинет.

Докторът ми посочи един стол и седна мълчаливо, като сплете пръсти на бюрото си. Бюрото му беше празно, с изключение на един футуристичен телефон.

— Аз съм доктор Росели — представи се той.

Оставих визитната си картичка на бюрото му, така че да я прочете.

— И аз така предположих — отвърнах. — Казвам се Спенсър. Аз съм частен детектив.

Той тържествено кимна.

— Вие лекувате Аделаида ван Миър, нали? — попитах аз.

Росели не отговори. Просто повдигна вежди.

— На всеки две седмици ходите на остров Таштего — продължих аз. — И го правите от момента, в който тя се е опитала да се самоубие преди пет години.

Росели сви устни.

— Интересува ме нейното състояние — завърших аз.

Този път Росели направи и двете едновременно — сви устни и повдигна вежди. Правеше го доста изкусно. Аз замълчах. Той също замълча. Аз имах богат опит в това. Той очевидно също имаше богат опит в това. Срещата ни започваше да се превръща в състезание по надчакване, когато той явно се сети, че времето му е пари, и реши да го прекрати.

— Аз съм лекар — каза той. — Ако наистина лекувах тази жена и тя наистина имаше проблем, лекарската тайна щеше да ми попречи да говоря за нея.

Аз помълчах още малко, колкото да му покажа, че мога. После заявих:

— От нейното състояние не се интересувам само аз. А също така полицията в Бостън, щатската полиция на Масачузетс и Федералното бюро за разследвания.

Росели леко се усмихна.

— Ако искате, можем да го обсъдим насаме, без никакви последствия за вас — продължих аз. — А ако предпочитате, мога да докарам представители от трите изброени институции, които да ви съсипят живота.

Росели ме изгледа вторачено. После каза:

— Може би трябва да се обадя на адвоката си.

Повдигнах вежди, но не отговорих. Той се наведе напред и посегна към телефона на бюрото си. Аз свих устни. След известно време той се отдръпна от телефона.

— Какво по-точно искате да знаете? — попита ме той.

— От какво я лекувате?

— Неврастения.

— Хората все още ли страдат от тая болест? — попитах аз.

Той поклати глава, все едно искаше да ми каже да продължа със следващия въпрос.

— Как точно я лекувате? — продължих аз.

— С консултации и медикаменти — отвърна той.

— Какви са медикаментите?

— Имената им няма да ви говорят нищо, уверявам ви — отвърна Росели.

— Несъмнено — съгласих се аз. — Напишете ми ги.

— Защо?

— За да ги покажа на някой, на когото му говорят нещо — обясних.

Росели поклати глава.

— Съжалявам, но това е прекалено.

— На кои ченгета да се обадя? — попитах аз. — Градските, щатските или федералните?

Росели поседя мълчаливо още известно време. Помислих си да повдигна вежди и същевременно да свия устни, но реших да не преигравам. Накрая той се наведе към телефона и натисна един бутон.

— Бетси? Донеси ми картона на Аделаида ван Миър, моля те.

Двамата почакахме минута, после госпожицата с хубавите бедра влезе в кабинета и подаде един разпечатан лист на Росели. Той поклати глава и кимна към мен. Тя го изгледа с широко отворени очи и ми подаде разпечатката. Изглеждаше истинска. Сгънах листа и го прибрах във вътрешния джоб. Госпожицата с хубавите бедра грациозно напусна стаята.

— Смятате ли, че неврастенията е причината тя да се опита да се самоубие?

— Тя отрича, че се е опитала да се самоубие — отвърна Росели. — Но неврастенията със сигурност може да подтикне човек да го направи.

— Смятате ли, че е била жертва на сексуален тормоз? — попитах.

Росели едва не се дръпна, все едно му бях показал нещо отвратително.

— Сексуален тормоз? — повтори той.

Кимнах с ентусиазъм.

— Разбира се, че не — каза той.

— Откъде сте толкова сигурен? — попитах.

— За петте години, през които я лекувам, със сигурност щях да разбера.

Кимнах.

— А какво причинява тази, хм, неврастения? — попитах.

— Изтощение на нервната система — каза той. — Вероятно се дължи най-вече на характера й.

— И как се проявява?

— Хронична умора, депресия и неразположение без обективни причини.

— Благодаря ви, доктор Росели — изправих се аз.

Той също стана, за да ме изпрати до вратата.

— Надявам се, че няма нужда да се намесва полицията — заяви той.

— Разбира се, че не — отвърнах. — Няма никаква нужда.

Росели ми отвори вратата и аз излязох, като пак минах покрай госпожицата с хубавите бедра.

52

Преди няколко години работих по една престрелка в училището в Даулинг, във вътрешността на щата. Тогава Сюзан я нямаше, а на мен ми трябваше психоаналитик, който да говори с моя клиент, и тя ми препоръча един специалист, който се казваше Дикс и беше работил в полицията. Той свърши добра работа, така че двамата със Сюзан отидохме да говорим с него за доктор Росели.

Дикс беше с гладко избръсната глава, големи квадратни ръце и все още изглеждаше в състояние да приложи полицейска хватка на някого, ако се наложи. Когато влязохме в кабинета му, стана да ни посрещне.

— Сюзан — засия той. — Радвам се да те видя.

После се обърна към мен.

— Какво става?

Подадох му списъка с лекарства, който ми беше дал Росели. Дикс го прочете, но не каза нищо.

— Имам мнение за тези лекарства, но беше по-добре да ги види човек, който е специализирал психофармакология — каза Сюзан.

— За какво са предписани? — попита Дикс.

Сюзан се усмихна.

— Неврастения — каза тя.

— Неврастения? — повтори Дикс.

— Така ми каза — обадих се аз.

— Боже мой — каза Дикс. — Това е все едно да кажеш, че с тях се гонят злите духове.

— И аз така му казах — обади се Сюзан.

— Какъв е този доктор? — попита Дикс. — Психоаналитик ли е?

— Завършил е урология — отвърна Сюзан. — Но се рекламира като терапевт.

— Росели — каза Дикс.

— Познаваш ли го?

— Емил Росели — повтори Дикс. — Той е, нали?

— Да — потвърдих. — Какво мислиш за него?

— Той е дилър на богатите и известните — каза Дикс. — Шибан позор за професията.

— По-добре не използвай специализирана терминология.

— Просто исках да се изразя възможно най-точно — обясни Дикс.

После пак прочете списъка и каза:

— Тук има някои витамини, от които най-вероятно няма вреда. Останалото са психотропни лекарства.

— Успокоителни? — попитах.

— Има и успокоителни — отвърна той. — Има и стимуланти. Има и такива, които да задържат равновесието между двете. Всички са законни, но не се предписват в такива количества и в такива комбинации.

— На хапчета ли са? — попитах.

— Някои са на хапчета, някои на инжекции, някои могат да бъдат и в двете форми — отвърна Дикс. — Но от списъка не се разбира колко често се приемат от пациента.

— Той е ходил там на всеки две седмици — казах аз.

— Но не знаем дали е предписвал едно и също всеки път.

— Предполагам, че колкото по-често е ходил, толкова повече пари е печелил.

— Повечето шарлатани използват инжекции — каза Дикс. — Пациентът може и сам да си пие хапчетата, но лекарят може да вдигне цената, ако трябва всеки път да бие инжекция.

— Може би се е занимавал и с терапия — казах аз.

— Надявам се, че не — отвърна Дикс.

— Какъв е ефектът от тези лекарства? — попитах.

— Различен — каза Дикс. — Но със сигурност ще притъпи възприемането на действителността.

— А ако пациентът е млада жена, която е била жертва на сексуален тормоз и се е опитала да се самоубие?

— В най-добрия случай ефектът ще бъде палиативен — каза Дикс.

— Дали лекарствата ще навредят?

— Самите лекарства? Не мога да кажа, ако не разполагам с повече информация. Но ако тя страда от тежък посттравматичен стрес, то е същото, като да сложиш лейкопласт на гангрена.

— Плътта ще продължи да загнива под лепенката? — попитах.

— Доста драматично излиза — отбеляза Дикс. — Но да. Тя ще продължи да има нужда от правилната терапия.

— Но не и от Емил Росели — казах аз.

— Първото правило на професията е да не вредиш — каза Дикс.

— Мисля, че първото правило на Росели е друго — казах аз.

Дикс се усмихна.

— „Първо покажи парите.“

53

В късния следобед двамата с Хоук седяхме в едно голямо дървено сепаре в бара на хотел „Насау Ин“ в Принстън с Валъри Лесард. Барът изглеждаше точно както се очаква от такива места: с тъмна дървена ламперия и големи картини с пейзажи. Валъри си беше поръчала бяло вино; с Хоук пиехме бира.

— Работата е там, че горкият Морис беше гей — каза Валъри.

— Демонстрираше ли го? — попитах аз.

— Не и пред родителите ми — отвърна Валъри.

— Значи не са знаели?

Докато говореше, Валъри поглеждаше към Хоук, макар и дискретно.

— Той не искаше да разберат — каза тя.

— Щяха ли да имат нещо против? — попитах.

— Не, не мисля — отвърна Валъри. — А и не може да не са знаели, по дяволите. Всеки, който прекараше известно време с брат ми, щеше да разбере.

— Говорехте ли за него? — продължих аз.

Валъри кимна, като продължаваше да гледа към Хоук.

— Естествено — отвърна тя. — Но не направо. Не са ме питали дали мисля, че е гей. По-скоро ме питаха дали познавам приятелите му, дали има приятелки, дали е щастлив и прочие.

— Разбирахте ли се с брат ти? — попитах.

— Аха — отвърна Валъри. — Беше много сладък. Можехме да си говорим за всякакви неща. Все едно по-скоро имах сестра, отколкото брат. С изключение на това, че не се карахме кой с кого да излиза.

— А той излизаше ли с някого?

— Не.

— Нито с мъже, нито с жени?

— Не. Всъщност не знам дали изобщо е правил секс с някого.

— Казвал ли ти е, че е гей?

— Не в прав текст — отвърна Валъри. — Но и двамата знаехме, че знаем, ако разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам — казах аз. — Как се запознаха с Аделаида ван Миър?

— В колежа. Той беше трета година, когато тя беше първи курс. Станали приятели. Не гаджета, просто приятели. С изключение на мен, тя сигурно е била първата му близка приятелка. Предполагам, че и двамата са се чувствали самотни…

Валъри сведе очи към масата. Очите й се навлажниха, но не се разплака.

— Горкият Морис — прошепна накрая.

— Аделаида също е била самотна, така ли? — попитах аз.

— Аха. Беше някак свита, изплашена и луда, и то едновременно. Предполагам, че също не е била сигурна в себе си. Всъщност не знам дали и тя не е обратна.

Валъри се усмихна и леко сви рамене.

— Извинявайте, но уча психология.

— Няма страшно — отвърнах аз.

Тя кимна, довърши виното си и погледна към бара.

Хоук се изправи.

— Шардоне?

Тя му се усмихна и кимна. Хоук отиде на бара.

— И как се стигна от приятелство до брак? — попитах аз.

Валъри сви рамене.

— Предполагам, че са започнали да ходят заедно на купони и прочие и хората са започнали да се отнасят с тях като с двойка. И един ден той я покани на гости за уикенда. Не си спомням по какъв случай. Може би някой от онези големи гребни фестивали на езерото Шулкил.

Хоук й донесе виното. Тя му се усмихна много широко. Беше хубаво хлапе — по онзи начин, по който изглеждат децата от богати семейства. Имаше хубави зъби, хубава кожа, хубаво тяло и хубава прическа. Не знам как точно, но винаги познавам парите, когато ги видя.

Валъри отпи от виното.

— Както и да е — каза тя. — Нашите, и особено майка ми, направо се побъркаха. „Морис има приятелка!“ Нали разбирате?

— Тя ли го побутна към брак?

— Майка ми по принцип си пада по такива неща, но не съм сигурна. Аз заминах за училище и не знам какво е станало след това.

— Той не ти ли разказа?

— На мен? Не и в подробности. Каза ми, че му е жал за Аделаида. Спомена, че е имала тежко детство, но така и не ми обясни защо.

— Значи мислиш, че се е оженил за нея, за да й помогне? — попитах.

— Не знам. Все пак не бях там. Имах доста работа тук. Лекции, срещи с момчета и прочие. По дяволите, сигурно си е мислел, че ако той е гей, а тя е лесбийка, могат да се прикриват един друг, нали разбирате?

Кимнах. Двамата с Хоук бяхме довършили бирите.

Валъри почти беше изпила втората чаша вино. Тя отново погледна към Хоук.

— Ти също ли си детектив? — попита тя.

Хоук се усмихна.

— Не, мис. Аз само му нося чантите.

— Той няма чанти — отбеляза Валъри.

— Така ми е още по-лесно — отвърна Хоук.

Валъри отново се усмихна, като този път го гледаше право в очите.

— Ще останеш ли в града тази вечер?

— Аха — каза Хоук.

— Искаш ли да ме заведеш на вечеря?

— На колко си години? — попита Хоук.

— През пролетта ще стана на двайсет — отвърна тя.

— А аз — не — каза Хоук.

— Е, и? — каза Валъри.

Хоук отново се усмихна и поклати глава.

— Ти си хубаво и добро момиче — каза той. — Но си твърде млада за мен.

— Може да те изненадам — каза тя.

— Не се съмнявам — отвърна Хоук. — И ти благодаря за предложението. Но мисля да вечерям с набора. Той говори по-скучни неща, но поне знам за какво говори.

Валъри сви рамене.

— Трябваше да пробвам.

— Естествено — съгласи се Хоук.

— Скучни неща? — обадих се аз.

54

Двамата с Хоук отново бяхме в Бостън, в моя офис, и обсъждахме официално разрешения час за първото питие в работен ден.

— Няма такъв час, по дяволите — настояваше Хоук. — Ако ти се пие нещо, пиеш нещо.

— Дори в десет сутринта? — попитах аз.

— Ако тогава ти се пие, да.

— Не е цивилизовано — заявих аз.

— Аз съм от африкански произход — отвърна Хоук. — Естествено, че не е цивилизовано.

— Така е — съгласих се аз. — Докато аз съм потомък на ирландски крале.

— И точно затова ти се пие в десет часа сутринта — каза Хоук.

— Невинаги — казах аз.

— Тогава за какво говорим? — попита той.

— Сега е четири и половина — отвърнах аз. — Още половин час.

Хоук поклати глава.

— Нищо не разбирам.

— Ами вчера? — казах аз. — Ти отхвърли директно предложение от красива студентка.

— Прекалено е млада за мен — каза Хоук.

— Беше напълно развита жена — настоях аз. — Почти на двайсет години. Защо да е прекалено млада за теб?

— Говореше странно — отвърна Хоук. — Нали се сещаш, всички момичета на нейната възраст говорят така. Прекалено пискливо, носово и бързо. Все едно ти стърже по ушите.

— Да, добре — съгласих се аз. — Но ти колко очакваше да си говорите?

— Тя каза „вечеря“ — каза Хоук. — Значи трябваше да си говорим. Ако ми беше казала веднага да отида в нейната стая, щеше да бъде различно.

— Човече — казах аз. — Не знаех, че имаш някакви ограничения.

— Обичам да правя секс с жени, които поне са били родени по времето, когато Джон Карлос и Томи Смит се състезаваха на лятната олимпиада в Мексико.

— Аз пък си мислех, че е достатъчно да имат пулс — казах аз.

Хоук се ухили.

— Разбира се, но зависи и с какво друго разполагам в момента.

— Радвам се, че ти върви — казах аз.

— Йе — пропя Хоук.

Телефонът ми звънна. Беше Брадшоу.

— Трябва да се видим — каза той. — Веднага.

— Къде си? — попитах.

— В мотел „Уогнър“ на Първа улица, двайсет и осми номер, в Бърлингтън — каза той. — Срещу търговския център.

— Какво ти трябва?

— Помощ — отвърна той. — Намирам се в опасност. Трябва да дойдеш веднага.

— Добре — казах аз.

— Аз съм в стая двеста и три, на името на Бейли.

— Идваме — казах.

— С кого?

— Ще дойда с моя помощник Хоук. Едър чернокож. Не се стряскай, като го видиш.

— Елате само двамата — каза той. — Никой друг не знае, че съм тук.

— Няма да казваме на никого — обещах.

— И побързайте. Елате веднага.

Затворих телефона и се обърнах към Хоук.

— Трябва да спасим Брадшоу.

— От какво?

— Не знам — отвърнах. — Но каза да побързаме.

— Отиде ни първото питие за деня — каза Хоук.

— Може да спрем в някой супер и да си вземем нещо за поркане в колата — казах с ирландски акцент.

— Не бива да се пада толкова ниско — отбеляза Хоук.

— Май си прав — отвърнах.

55

Мотел „Уогнър“ беше незабележима сграда в предградията, на магистралата срещу един търговски център. В централната част имаше рецепция, бар и ресторант. От двете страни имаше по едно крило със стаи. Двамата с Хоук влязохме през страничния вход на едното крило и се изкачихме по стълбите, без да минаваме покрай рецепцията. Стигнахме до стая 323. Стая 203 беше в другото крило. Когато се озовахме там, видяхме табелката „Моля, не безпокойте“, окачена на бравата. Хоук отстъпи встрани. Аз почуках на вратата. Никой не отговори. Почуках още веднъж. Стана ясно, че никой не възнамерява да отвори тази врата.

Притиснах ухото си към вратата. В стаята имаше включен телевизор. Погледнах към Хоук. Той сви рамене.

— Да потърсим управителя или да я разбием?

— Управителят — казах аз.

Бяхме в края на коридора. Отидох да се обадя от вътрешния телефон, който беше сложен на една масичка. След минута-две се появи притеснен млад мъж, който се беше опитал да се среши така, че да скрие плешивината си. Той излезе от асансьора и дойде при нас. Първо несигурно погледна към Хоук. После се обърна към мен.

— Вие ли се обадихте? — попита той.

— Да — отвърнах.

— Гости ли сте на хотела?

— Не. Покани ни гостът от тази стая — обясних аз. — Опасяваме се, че може да се е случило нещо нередно.

Служителят на хотела беше облечен с бяла риза, зелена вратовръзка и зелено сако. Яката на ризата му беше подвита нагоре.

— Нередно? — повтори той.

Започнах да се съмнявам, че не е от най-бързите.

— Аз съм детектив — казах. — Разследвам един случай. Искаме тази врата да се отвори.

— Не мога да не се съобразя с табелката, поставена от госта — каза служителят на хотела.

Някъде отвън се чу полицейска сирена, която млъкна.

— Аха — казах аз.

— Позволих си да се обадя в полицията — обясни човекът. — Предпочитам да ги изчакам, ако нямате нищо против.

След около една минута двама полицаи от управлението в Бърлингтън излязоха от асансьора и тръгнаха към нас. И двамата бяха млади мъже, които, изглежда, прекарваха много време във фитнеса. Държаха палките си в ръка.

— Какво става? — попита единият.

— Казвам се Спенсър — отвърнах аз. — Работя по един случай с капитан от щатската полиция, който се казва Хийли.

— Познавам Хийли. Какъв е случаят?

— Отвличане на остров Таштего преди известно време.

— Да — каза полицаят. — Спомням си. Доколкото разбрах, случаят не е разкрит.

— Може и да го разкрием — казах аз. — Ако тази врата се отвори.

Полицаят се обърна към Хоук.

— А този кой е? — попита той.

— Моят партньор — отвърнах.

Хоук го изгледа безизразно.

— Кажи ми нещо повече — каза полицаят.

Колегата му беше отстъпил няколко крачки и мълчаливо наблюдаваше Хоук и мен. Особено Хоук.

— Един човек ми се обади по телефона, каза ми, че е в опасност, и ме помоли веднага да дойда.

— От тази стая?

— Да. Регистрирал се е с името Бейли, но всъщност се казва Брадшоу.

— Като онази Брадшоу от остров Таштего?

— Той е нейният съпруг — обясних. — Но са разделени.

Полицаят кимна на служителя от хотела.

— Отвори вратата.

Служителят се подчини. Вратата се отвори на няколко сантиметра и спря.

— Веригата е сложена отвътре — обясни той.

— Мистър Брадшоу? — подвикна полицаят. — Полиция, мистър Брадшоу!

Нямаше отговор.

— Разбий вратата — нареди полицаят.

— Кой, аз ли? — попита служителят от хотела.

Хоук се ухили.

— Не, аз — каза той.

После премести тежестта си на левия крак и заби десния във вратата, точно над бравата. Веригата се откъсна и вратата се отвори с трясък. Полицаят мина покрай Хоук, влезе в стаята и спря. Аз влязох след него. Прозорецът срещу вратата беше пробит от куршум и се виждаха пукнатини във формата на паяжина, които се разпростираха навън от дупката. На пода пред прозореца, по гръб, с дупка от куршум в челото и локва кръв, която бавно попиваше в килима под тялото му, лежеше покойният Хардън Брадшоу. Полицаят се наведе, за да провери пулса.

— Мъртъв е — каза след малко.

— Кръвта вече съхне — отбелязах аз.

Полицаят кимна и подвикна на колегата си в коридора:

— Обади се на капитана, Хари! Имаме убийство!

После той се обърна към мен.

— Вие двамата не си тръгвайте.

56

Когато работата на местопрестъплението бе приключила и специалистите бяха снели отпечатъци от пръсти, бяха направили снимки, бяха претърсили всичко и бяха запечатали стаята с полицейска лента, тримата с Хийли и Хоук седнахме в ресторанта на мотела и Хийли си поръча сандвич.

Той отхапа от него, преглътна, остави го и погледна към Хоук.

— Очевидно съм на една маса с известен престъпник — каза той.

— Представи си на мен какво ми е — каза Хоук.

Хийли кимна и се обърна към мен.

— Зад мотела има нещо като хълм. На няколко метра зад сградата има склон, който е почти на нивото на втория етаж.

— Трябваше да поиска стая с изглед към магистралата — обади се Хоук.

Хийли кимна и отново отхапа от сандвича си. Двамата с Хоук си бяхме взели само по една бира. Надявахме се да вечеряме на по-добро място от ресторанта на мотел „Уогнър“.

— Намерихте ли някакви следи на хълма? — попитах аз.

— Не, земята е суха. Освен това са минавали много хора и тревата е смачкана.

— Воайори?

— Всеки трябва да си има някакво хоби — каза Хийли.

— Значи човекът, който го е застрелял, е знаел къде е Брадшоу и е бил добър стрелец — казах аз. — Стрелял е право в главата, през прозореца.

— От няколко метра разстояние — каза Хийли. — Няма нужда да е бил световен шампион по стрелба.

— С един изстрел — казах аз. — Това демонстрира самоувереност.

— Може би, но пък от хълма не се вижда подът на стаята — каза Хийли. — След като Брадшоу е паднал, убиецът вече не е можел да стреля по него.

— Значи е имал право само на един опит, а е стрелял в челото — казах аз. — Или е бил добър стрелец, или се е прицелвал в тялото и адски не е улучил.

— Брадшоу не беше ли някакъв шпионин? — обади се Хоук.

— Може би — отвърнах.

— Той знаеше, че е в опасност — каза Хоук. — Затова ти се обади, нали?

— Така каза.

— Тогава защо се е скрил в стая, в която може да се стреля от няколко метра разстояние? — попита Хоук.

— И е застанал до прозореца на светната лампа — добави Хийли. — По лицето му имаше частици стъкло.

— Може да не е бил шпионин — казах аз.

— Може да не е бил толкова умен — каза Хоук.

— Понякога страхът те кара да правиш глупави неща — отбелязах аз.

Хоук се ухили.

— Няма как да го знам от личен опит.

— Той каза, че никой не знае, че се намира в този мотел — продължих аз.

Хоук кимна.

— Дупката от куршума е от малък калибър — обади се Хийли. — Намерихме куршума, забит в матрака. Двайсет и втори калибър. Може би състезателен пистолет.

— Което означава, че убиецът е професионалист — казах аз. — Или е такъв аматьор, че не е можел да си намери друго оръжие.

— Аз гласувам за професионалист — заяви Хийли.

— Тогава да видим кой в цялата тази история е професионалист — намесих се аз.

— Тони Маркъс — отсече Хийли. — И по-точно Тай-Боп.

— Тай-Боп само насочва оръжието — уточних аз. — Тони стреля с него.

— Знам — кимна Хийли.

— Другият професионалист е Ругър — добави Хоук.

— Мисля, че ми нарушаваш професионалните права — срязах го аз. — Аз разследвам този случай, а не ти.

— Просто мисля на глас — въздъхна Хоук. — За да покажа, че мога.

— А защо Ругър ще убива този човек? — попита Хийли.

— Ако разберем това, ще разберем всичко — отвърнах аз.

— Ще бъде едно съвсем ново усещане — отбеляза той.

57

Беше неделя. Седяхме на бара в „Агауам Дайнър“, най-добрия ресторант в света, и закусвахме. Хоук си беше взел почивен ден с надеждата, че никой няма да се опита да ме убие точно днес и точно в Роули. От мястото, където седях, виждах как Пърл се е настанила на шофьорското място в колата ми и спи, все едно не знаеше, че сме вътре и ядем без нея.

— Обади ми се Хайди Брадшоу — съобщих аз.

— Честно?

— Иска да ме види.

— Естествено, че иска — каза Сюзан. — Кой не би искал?

— Звучеше малко изплашена — продължих.

— От какво?

— Чула е за Брадшоу — обясних. — Мисля, че се страхува какво ще стане с нея.

— Каза ли ти защо?

— Не.

— Няма да е лошо да разбереш — предложи Сюзан.

— Знам — отвърнах. — Сещаш ли се за някакви други неща, които да я попитам?

— Сигурно вече си се сетил за всичките — сви рамене Сюзан. — Колкото до мен, интересно ми е защо не е осигурила по-добра терапия за дъщеря си, след като малката се е опитала да се самоубие.

— Аха — отвърнах. — И на мен ми е интересно. Искам да разбера също дали се е запознала с Ругър в Букурещ.

— Мислиш ли, че ще ти каже?

— Най-вероятно не — отвърнах. — Но може да излезе нещо друго.

— Който не играе… — подхвърли Сюзан. — Ти ли ще ходиш там?

— Не — отвърнах. — Тя ще дойде.

— Благородството задължава — отбеляза Сюзан.

— Да — съгласих се аз. — Направо не мога да си намеря място от вълнение.

— Замислял ли си се колко скъпо излиза да бъдеш Хайди Брадшоу? — попита Сюзан.

— Повече от брутния вътрешен продукт на Албания? — предположих.

— Най-вероятно — отвърна Сюзан. — А тя не работи.

— Значи зависи от милостта на съпрузите си.

Сюзан кимна.

— Последният от които, изглежда, е фалирал или почти е стигнал дотам — продължих аз. — Поне според информацията на Ъпстийн.

— Това също има значение — съгласи се Сюзан.

— Аха. А знаеш ли какво не разбирам? Ъпстийн казва, че Ван Миър е фалирал. Ван Миър казва, че е богат.

— Алкохолиците са царе на отричането — каза Сюзан.

— Особено докато пият.

— Което в случая на Ван Миър вероятно означава през цялото време — каза тя.

— Може би точно затова пие. Отричането е доста по-приятно от действителността, в която се налага да живее.

— Може би — каза Сюзан. — Но има и хора, които започват да пият просто защото им харесва, а после продължават, защото вече не могат да спрат.

— Аз все още съм на фазата, в която ми харесва — отбелязвах.

— Ти няма да се пристрастиш — заяви Сюзан.

И двамата пиехме кафе. Сюзан си беше поръчала рохко сварено яйце и препечена филийка. Аз бях поръчал малко по-обилна закуска: портокалов сок, три яйца на очи, наденички, пържени картофи, препечени филийки и, разбира се, венеца на всички закуски за гастрономи — домашен пай.

— Защо не? — попитах.

— Просто няма — каза Сюзан.

— Малко съм пристрастен към теб например — отбелязах аз.

— Това е, защото ме обичаш — каза тя.

— А не обичам ли да къркам?

— Не — каза Сюзан. — Не обичаш и няма да започнеш.

Тя се усмихна и добави:

— Защото си верен на любовта си към мен.

Сервитьорката ми донесе портокаловия сок. Отпих от него. Тя ни допълни чашите с кафе и се отдалечи.

— Да си пристрастен към нещо означава да не можеш да се контролираш, нали така? — попитах.

— Точно затова ти никога няма да се пристрастиш — отвърна Сюзан.

— Защото съм пристрастен към контролирането си?

— Или за да не бъдеш контролиран — каза тя. — Прекалено си самостоятелен, за да оставиш нещо да те контролира… нещо или някой.

— С изключение на… — подсказах аз.

Сюзан се усмихна.

— Не, дори аз не мога. В крайна сметка има неща, които не би направил дори за мен.

Сервитьорката се върна и поднесе рохко свареното яйце на Сюзан и моята закуска.

— Как разбрахте за кого е голямата чиния? — попитах аз.

Сервитьорката ме изгледа вторачено. После погледна към Сюзан и пак към мен.

— Налучках — отвърна тя. — Ще искате ли нещо друго?

Засега не искахме нищо друго.

— Не се сещам за много неща, които не бих направил, ако ме помолиш — подхвърлих аз.

— Защото знам за какво да не те моля — отвърна Сюзан.

— Глупости — възмутих се аз.

— Значи ще направиш всичко, за което те помоля? — попита Сюзан.

— Разбира се — отвърнах аз.

— Добре. Може ли да ти изям домашния пай, моля? — попита Сюзан.

— Не — отвърнах аз. — Разбира се, че не.

58

Хайди Брадшоу се появи с кортеж, достоен за президента на САЩ. Първо в офиса ми влязоха двама от охранителите от остров Таштего — с цивилни дрехи и радиостанции.

— Ти ли си Спенсър? — попита единият.

— Аз съм — отвърнах.

И двамата се обърнаха към Хоук, който седеше на дивана на Пърл.

— А този кой е?

— Помощникът ми — отвърнах. — Казва се Хоук.

— С теб ли е? — попита ме охранителят.

— С мен е — отвърнах. — Никой друг не го иска.

Хоук се усмихна дружелюбно.

— Добре — каза охранителят. — Мисис Брадшоу ще влезе сега.

Той каза нещо по радиостанцията си. После двамата с колегата му застанаха от двете страни на вратата. Зачакахме. След известно време дойдоха още четирима охранители, които се подредиха в шпалир. Хайди Брадшоу се появи между тях като главната героиня в стар мюзикъл и влезе в офиса ми. Носеше кожено палто, което остави да се плъзне на облегалката на стола, когато седна. Беше с еластична тясна блуза без ръкави и с пола. Полата беше къса, а ботушите под нея бяха високи.

Тя се огледа, като спря поглед на Хоук, и накрая нареди:

— Добре, Майкъл, можете да изчакате отвън.

— Разбира се, госпожо — отвърна охранителят. — Искате ли да оставим вратата отворена?

— Не — каза тя. — Затворете я.

Мъжът се оттегли. Вратата се затвори и останахме само тримата.

— Кой е този господин? — попита Хайди.

— Помощникът ми Хоук — отвърнах аз.

— Божичко — каза тя.

Хоук й кимна.

— Той е също толкова мъжествен, колкото и ти — отбеляза тя.

— Но не толкова образцов — отвърнах аз.

— Каквото и да означава това — каза Хайди. — Двамата заедно приличате на някаква реклама на тестостерон.

Днес беше в ролята на забавната, дружелюбна и сексапилна Хайди. Винаги готова за флирт. Явно щеше да иска нещо.

— И целият тестостерон е на твоите услуги — отвърнах аз. — Какво ти трябва?

Хайди замълча. Продължително изгледа първо Хоук, после и мен. Накрая кръстоса крака.

— Мога ли да говоря свободно? — попита тя.

— Да — отвърнах аз.

Тя се протегна малко на стола, така че бюстът й да се очертае по-ясно. После наведе глава и потърка основата на носа си.

— Случилото се с горкия Хардън е ужасно — прошепна тя. — Разбрахте ли кой го е убил?

— Все още не — отвърнах.

— Можете ли да ми кажете нещо повече?

— Укривал се в един мотел в Бърлингтън, щата Масачузетс — казах аз. — Под името Бейли. Някой го застрелял в главата през прозореца на стаята му.

— Защо се е укривал? — попита тя.

— Не знам.

Хайди се обърна към Хоук и когато се наведе малко напред на стола, полата й стана малко по-къса.

— А вие бяхте ли там? — попита тя.

— Да, госпожо — отвърна Хоук.

— Знаете ли нещо повече?

— Толкова, колкото и Спенсър — обясни той.

Тя отново се обърна към мен.

— Полицията има ли някаква теория?

— Все още не — отвърнах.

— Вие ли го намерихте?

— Да.

— Как се озовахте там?

— Той ми се обади — отвърнах. — Каза ми, че е в опасност. Помоли ме за помощ.

— И вие закъсняхте?

— Да.

— Защо се е обадил точно на теб? — попита ме тя.

— Добър въпрос — отговорих. — Все пак отдавна не съм решавал някой случай.

Хайди бавно поклати глава.

— Ти внушаваш доверие — каза ми тя. — Има нещо в теб, което кара хората да се чувстват по-спокойни.

Погледнах към Хоук. Той гледаше напълно безизразно.

— А ти имаш нужда от успокояване? — попитах аз.

— След онова, което се случи с Хардън…

— Затова ли е засилената охрана?

— Точно така.

— И какво искаш от мен? — попитах.

— Искам да бъдеш личният ми бодигард.

— В допълнение към охранителите от острова?

— Те не успяха да спасят Аделаида — въздъхна тя.

— Аз също — напомних.

— Ти не беше нает да пазиш нея — каза Хайди.

Тя отново се размърда на стола, като се наведе към мен. Полата, изглежда, се беше преместила още по-нагоре по бедрата й. Сигурно беше станало случайно.

— А защо бях нает? — попитах аз.

Хайди изведнъж се облегна назад и ме изгледа вторачено.

— Аз… вече ти казах — отвърна тя. — Когато те наех. Предполагам, че не мога да се гордея с подобно положение, но имах нужда от мъж, на когото да се облегна.

— Колкото рибата има нужда от велосипед — отвърнах аз.

Тя отвори уста и очите й се разшириха. После затвори уста. Накрая присви очи. Станахме свидетели на пълния й емоционален спектър.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя след малко.

Гласът й беше станал по-дрезгав.

— Искам да кажа, че нямаш нужда от мъжете. Ти просто ги използваш. Искам да кажа, че беше замесена в нещо или с някого, от когото те е страх. И ти трябваше някой, който да ти помогне, ако ситуацията се влоши. И този човек бях аз.

— Не разбирам… нима искаш да кажеш, че съм знаела предварително? Колко ужасно. Дъщеря ми е отвлечена. Зет ми е мъртъв. Аз съм жертвата в тази история! Как смееш да ме обвиняваш?

— Знаеше ли, че зет ти е гей? — попитах аз.

— Колко отвратително! Естествено, че не беше гей. Ако беше гей, защо щеше да се жени за дъщеря ми?

— И аз това питам — казах.

— Аз дойдох да моля за помощ, а ти ми говориш такива неща?

— Когато беше в Букурещ през 1984-та, запозна ли се с Ругър? — попитах аз.

— Какво? — каза Хайди.

— Когато беше в Букурещ през 1984-та — повторих аз. — При Брадшоу, който работеше в американското посолство. Където работеше и Ругър. Запозна ли се с него?

— Това е абсурдно — заяви Хайди.

Вече беше седнала съвсем изправена на стола. Коленете й бяха притиснати едно в друго, а издигането на полата беше прекратено. Беше подпряла лактите си на облегалките на стола. Беше сплела пръсти пред тялото си. Дишаше учестено, сякаш беше тичала.

— Не е невъзможно — подхвърли дружелюбно Хоук.

— Не е вярно — каза Хайди.

Беше започнала да се държи почти сковано.

— И все пак е доста голямо съвпадение — казах аз. — Всички сте в Букурещ по едно и също време, а двайсет и две години по-късно той се появява на сватбата на дъщеря ти и я отвлича.

— Няма значение — каза Хайди. — Не го познавам.

— Преди пет години дъщеря ти се е опитала да се самоубие — продължих аз. — Разкажи ми нещо повече.

— Ти… ти си свиня — каза тя.

— Как така не си намерила друг лекар освен онзи шарлатанин Росели?

Хайди се изправи още повече на стола и сякаш застина. Вече не беше скована, а ледена.

— Дъщеря ми не се е опитвала да се самоубие — каза тя. — Просто случайно беше приела по-голяма доза от лекарствата си.

— Случайно е изпила четирийсет таблетки, така ли? — попитах аз.

— Не е изпила и двайсет таблетки — каза Хайди. — Тя е нервно момиче и има нужда от помощ, за да заспи. Сигурно е забравила, че вече е изпила няколко таблетки, и е изпила още няколко.

— От какво я лекуваше доктор Росели? — попитах аз.

— Той е личният й лекар — отвърна Хайди. — Лекува я по принцип.

— Според терапевта от гимназията дъщеря ти е била жертва на сексуално насилие — продължих аз.

— От кого? — попита Хайди.

— Терапевтът не знае — отвърнах.

— Разбира се, че не знае — каза тя.

— Но казва, че най-често е някой близък от семейството.

— Той е някакъв селски знахар, по дяволите! — възкликна Хайди. — Защо го слушаш?

— Знаеш ли, че Ван Миър е фалирал? — попитах. — А Брадшоу е почти в същото положение?

— Какво общо има това с Аделаида?

— Двамата не бяха ли основният източник на доходи за теб и дъщеря ти?

— Разбира се, че не. Аз съм напълно независима.

— Поне от момента, в който Аделаида се омъжи за Морис Лесард?

— Върви по дяволите! — каза ми Хайди. — Няма да се отнасяш така с мен! Не те искам нито за бодигард, нито за нещо друго!

Тя се обърна и излезе от офиса ми. Отрядът от охранители я последва.

Тогава Хайди спря и пак се обърна към мен.

— Да ти го начукам! — добави тя.

След което всички си тръгнаха, като оставиха вратата отворена. Хоук ме погледна все така безизразно.

— Поне си изяснихте позициите — каза той.

— Май вече не ме харесва толкова, а?

— Никак не те харесва — ухили се Хоук.

59

Сюзан се обърна към мен и попита:

— И какво ти каза тя?

— „Да ти го начукам“ — обади се Хоук.

— И тя ли? — попита Сюзан.

— Аз го приех като предложение — отвърнах.

Сюзан се усмихна.

— Вечният оптимист.

Бяхме на вечеря в „Давио“. Сюзан се занимаваше с една салата. Хоук изглеждаше въодушевен от телешкия стек. Както винаги аз си бях поръчал спагети болонезе. Традициите са важно нещо.

— С изключение на това, разбра ли нещо ново? — попита Сюзан.

— Потвърдиха се подозренията ми, че тя знае много повече и лъже — отвърнах.

— Какво знае според теб?

— Според мен знае почти всичко — казах аз. — Знае, че дъщеря й се е опитала да се самоубие, въпреки че отрича да е било опит за самоубийство. Мисля, че знае за сексуалното насилие. Мисля, че познава Ругър още оттогава. Знае, че вторият и третият й съпруг вече няма да бъдат в състояние да я издържат. Смятам, че тя не може да се издържа сама. Бракът на дъщеря й с Морис Лесард е бил щастлива случайност.

— Дори ако той е мъртъв?

— Според Ъпстийн са сключили предбрачен договор, по силата на което Аделаида наследява всичко негово, включително дяловете от бизнеса на семейството му.

— Ако Аделаида е жива — каза Сюзан.

— Ако не е жива, най-вероятно ще я наследи майка й — казах аз.

— Божичко — каза Сюзан. — Нали не искаш да кажеш, че тя може да убие дъщеря си?

— Според мен може — отвърнах.

Сюзан кимна.

— Щом сме в състояние да си го помислим, някой е в състояние да го направи.

— Освен това според собствената му сестра младоженецът е бил гей.

— И защо се е оженил за Аделаида?

— За да го скрие. Тя също е била лесбийка, така че щели да се крият взаимно.

— Сексуалното насилие сигурно има нещо общо с тая работа — каза Сюзан.

— Сигурно — съгласих се аз.

— Тя призна ли нещо? — попита Сюзан.

— Не.

— Хоук? — обърна се към него Сюзан. — Нали и ти беше там?

— Спенсър е прав — каза Хоук. — Веднага се вижда, че тя търси къде да се скрие. Вижда се, че лъже.

Сюзан кимна, взе си малко от салатата и отпи глътка вино.

— Нищо не искам да кажа — заяви тя на Хоук. — Но все пак отбелязвам, че в редките моменти, когато говориш сериозно, нямаш афроамерикански акцент.

— Аха — потвърди Хоук с афроамерикански акцент.

Сюзан се усмихна.

— Ако тя знае всичко и не ти го казва, не става ли съучастник в престъплението? — попита ме тя.

— Така мисля — отвърнах.

— Но какво точно е престъплението? — попита Сюзан.

— Не съм сигурен — отвърнах. — Всичко е въпрос на предположения и интуиция. А интуицията не е добре дошла в съда.

— Но… — започна Сюзан.

— Но в цялата история са замесени и ужасно много пари.

— Търси кинтите — обади се Хоук.

— Еха — казах аз. — Най-доброто от всички култури в едно.

— Но тогава защо беше цялата бъркотия на острова? — попита Сюзан. — Отвличане, престрелки и прочие?

— И аз това се питам — отвърнах. — В редките моменти, когато не се възхищавам от езиковите умения на Хоук. Погледни го от другата страна, така да се каже. Ако Ругър няма нищо общо с бъркотията на острова, тогава кой има? Ако трябва да се организира отвличане, който ще го организира по този начин?

— Хайди — каза Сюзан.

Обърнах се към Хоук.

— Видя ли? А ти твърдеше, че е просто красива.

— Не е вярно — каза Хоук. — Има и хубави крака.

— Отвличането беше точно такъв спектакъл, какъвто Хайди би организирала — съгласи се Сюзан. — Може би не е очаквала да има толкова жертви. Със сигурност не е планирала урагана. Но все пак…

— Отвличането прилича на организирано от агенция за празненства — обади се Хоук.

— Точно така — каза Сюзан.

— А защо Ругър се е съгласил да участва? — попитах аз.

— За пари? — предположи Сюзан.

— Парите винаги са добра причина — съгласих се аз. — Но адски противоречат на характера му.

Хоук кимна.

— Трябва да има и нещо друго освен парите.

— Какво друго има освен парите? — попита Сюзан.

— Нали ти си психоаналитик? — каза Хоук.

— Любов — заявих важно аз.

Хоук кимна. Сюзан също кимна. И тримата замълчахме.

— Ругър и Хайди? — обади се Сюзан след малко.

Свих рамене. Хоук не каза нищо.

— Нищо не е доказано — напомни Сюзан.

— Някои неща могат да се докажат — казах аз. — Рано или късно ще разберем със сигурност дали Хайди познава Ругър отпреди. Рано или късно ще можем да проверим финансовото й състояние. Рано или късно ще разберем дали Аделаида е била жертва на сексуално насилие и от кого.

— Ако е жива — напомни Хоук.

Кимнах.

— Ако е жива.

— Мислиш ли, че е жива? — попита Сюзан.

— Нямам доказателства за обратното — отвърнах.

Сюзан кимна. Отряза си малко от руколата, изяде половината от отрязаното парченце и отпи от виното.

— А мислиш ли, че Ругър е убил Брадшоу?

— Има ли по-подходящ кандидат? — попитах.

— Тони Марюъс?

— Не, аз му вярвам. Мисля, че наистина е накарал Тай-Боп да очисти Ленърд, за да се измъкне чист от цялата история и да напомни на служителите си, че работят само за него.

— А защо Ругър е убил Брадшоу?

— Не знам. Но ако има връзка с Букурещ, може да разберем.

— Ако Хайди е с Ругър и ако му казва истината, Ругър е достатъчно умен да се сети, че в целия случай има слабо място и в крайна сметка ти ще го откриеш.

— Да — потвърдих аз.

— А той те познава достатъчно добре и знае, че няма да се откажеш, независимо колко ще продължи.

— Да.

— Което означава, че той може да реши да предприеме решителни действия.

— Да.

— Затова ли ме държиш подръка? — обади се Хоук.

— Вие двамата сте страховити противници — каза Сюзан.

И двамата с Хоук кимнахме.

— Но Ругър също е такъв — обърна се към мен Сюзан. — Веднъж едва не те уби.

— Тогава мен ме нямаше — каза Хоук.

— Вярно.

— А сега съм тук — обясни той.

— Да — каза Сюзан.

— Той сам срещу нас двамата? — повдигна вежди Хоук. — Мисля, че имаме добри шансове.

Сюзан бавно кимна. После погледна към мен. Аз се усмихнах и също кимнах. Тя отново се обърна към Хоук.

— И ти ще продължиш да бъдеш подръка?

— Да — потвърди той.

— Докато всичко не свърши?

— Докато вече няма нужда от моите специални умения — отвърна Хоук.

Сервитьорът донесе на Сюзан втора чаша вино. Според стандартите й това си беше напиване. Тя отпи една глътка и остави чашата.

— Хоук? — каза тя. — Колкото до онова, че имам хубави крака…

— Да, госпожо?

— Благодаря за комплимента.

Хоук се ухили.

— Удоволствието беше изцяло мое.

60

Бях качил краката си на бюрото в офиса и четях сутрешното издание на „Глоуб“. Бях си направил кафе, от което пиех. Навън беше слънчево, температурата беше около пет градуса, а слънчевите лъчи се отразяваха от прозорците на сградата от другата страна на улицата и осветяваха офиса ми. Четях внимателно. Сутрешният вестник беше станал един от ритуалите ми още преди години и аз винаги започвах от първата страница и стигах чак до последната. С всяка година имаше все повече статии за обувки, звезди и модерни ресторанти, така че с всяка година четях все по-малко. Но прочитах всички заглавия. Продължавах да чета все така внимателно и комиксите: „Дунсбъри“, „Танк Макнамара“ и „Арло и Дженис“. Продължавах да се зачитам и в спортните страници, макар че дори там отделяха все повече място на финансовите аспекти на спорта, които ме интересуваха горе-долу толкова, колкото годишният отчет на националната банка.

Задълбочено изучавах един комикс на име „Супа от камъни“, който изглеждаше почти толкова добър, че да запълни празнината, оставена от „Калвин и Хобс“, когато в офиса ми влезе Маги Лейн. Беше облечена с джинси, ботуши и късо кожено яке. Косата й беше спусната и изглеждаше някак мека. Носеше повече грим, отколкото си спомнях, и по някакъв начин беше по-малко наточена и делова, отколкото на остров Таштего. Не усетих някаква страст или нещо подобно, но поне вече не приличаше на футболен защитник.

Предложих й да седне. Тя прие. Предложих й кафе. Тя го взе. Върнах се зад бюрото си, седнах и се облегнах назад.

— Какво става? — попитах.

— Вече не работя за семейство Брадшоу — отвърна тя.

— Семейство Брадшоу? — повторих аз.

— Моля?

— Семейство? — повторих. — Брадшоу?

— Да — каза тя. — Точно затова исках да поговорим.

— Добре — казах аз.

— Когато разбрахме, че горкият мистър Брадшоу е застрелян… — поколеба се Маги Лейн и после продължи. — Островът вече е като някаква крепост. Хайди живее в ужас. Не напуска острова освен с цял отряд бодигардове.

— Знам — отвърнах. — От какво се страхува?

— Предполагам, че от човека, който е убил съпруга й — отвърна Маги Лейн.

Кимнах.

— Трябваше да се махна оттам. Най-просто казано, изплаших се. Аз съм способна на лоялност и останах с тях дори след онази ужасна сватба. Но сега мистър Брадшоу го няма. Не чувствам Хайди толкова близка, а и заплатата ми, честно казано, не е достатъчна да компенсира тези тревоги.

— И напусна, така ли? — попитах.

— Подадох си оставката — каза тя. — Да.

— А защо преди каза, че си работила за семейство Брадшоу?

— Защото беше така — отвърна Маги. — Аз бях асистент и на двамата. Организирах домакинската работа, пътуванията им, прането и химическото чистене, готвачите, гостуванията им, всичко… с изключение на финансите.

— Кой организираше финансите?

— Мистър Брадшоу — каза тя.

— Сам? — попитах.

— Да, той държеше сам да се разправя с парите.

Кимнах.

— Това ли дойде да ми кажеш? — попитах. — Че си работила и за двамата?

— Ами, да… и не. Не знам. Първоначално ме нае мистър Брадшоу. Но всъщност май исках да ви кажа, че те в действителност не бяха разделени.

— Разкажи ми повече за тях — казах аз.

— Той често идваше на острова. И те… когато той идваше на острова, те почти винаги…

Лицето на Маги порозовя. Тя се поколеба.

— Бяха заедно? — подсказах аз.

— Да — каза тя. — При това изобщо не се криеха, поне според мен.

— Ужас — казах аз. — А защо се преструваха, че са разделени?

— Така и не ми обясниха точно, но официалната версия беше, че тя го е изгонила.

— Не мислиш ли, че честите гостувания са били някакъв опит да се сдобрят?

— Не. Те внимателно ми обясниха, че всъщност не се разделят. Но го правят заради работата на мистър Брадшоу.

— И когато Брадшоу загина…

— Реших, че това може да е важно — каза тя.

— Но не беше важно, когато отвлякоха Аделаида и загинаха шестима души?

— Не. Знам, че звучи глупаво, но аз съм лоялна към работодателите си.

— Може ли да се каже, че изпитваше повече лоялност към мистър Брадшоу, отколкото към съпругата му? — попитах аз.

— Аз много се възхищавах от него — отвърна тя.

— Докато беше на острова, как се разбираше с доведената си дъщеря?

— А, да — каза Маги Лейн. — Аделаида.

— Да, Аделаида — казах аз.

— С нея не беше лесно да се разбереш. Тя беше толкова злобна и заядлива.

— От гняв и самосъжаление?

— Предполагам — отвърна Маги. — Знам, че мистър Брадшоу се опита да се сприятели с нея. Но…

— Но ти също не я харесваше особено?

— Не. Винаги съм се държала професионално, но тя беше много труден характер.

— С кого се разбираше Аделаида? — попитах.

Маги помисли малко и поклати глава отрицателно.

— А Морис Лесард? — попитах. — Мимолетният й съпруг?

— Почти не съм го виждала, нито пък съм ги виждала двамата заедно — отвърна Маги.

Кимнах.

— Тя беше ли близка с майка си?

Маги изсумтя нещо, което доста приличаше на презрение.

— Хайди никога не е демонстрирала майчински инстинкти — заяви тя.

— А съпружески?

— Не съм забелязала — отвърна Маги. — Мисля, че всичко се въртеше около секса и парите.

— И тя ли е такава? — въздъхнах.

— Но мисля, че мистър Брадшоу се опитваше да бъде добър баща за Аделаида и добър съпруг за Хайди.

— А за теб? — попитах.

Лицето й, което беше порозовяло при споменаването на отношенията между мистър и мисис Брадшоу, сега почервеня.

— Той беше много мил работодател — каза тя.

— Не се съмнявам — отвърнах. — А в интимно отношение?

Лицето й придоби някакъв невъзможен цвят.

— Моля?! — каза тя.

Усмихнах се.

— Добре. Няма да те карам да го казваш на глас. Но и двамата знаем, че е имало интимност. И двамата знаем, че си била влюбена в него. И двамата знаем, че поради тази причина си го премълчала, докато е бил жив.

Тя отпусна глава в ръцете си.

— Не се обвинявай — подхвърлих. — На всички ни се е случвало да не мислим с главата си.

61

Бяхме в моя офис. Навън беше облачно и ръмеше слабо, но по-късно през деня щеше да завали както трябва. Хоук правеше кафе. Аз внимателно наблюдавах улицата през прозореца, като оценявах шлиферите и чадърите на минаващите жени.

— Знаеш ли какво не мога да разбера? — подхвърлих.

— Почти нищо на този свят? — предположи Хоук.

— Има го и това — признах. — Но точно в момента не мога да разбера как е възможно жените да изглеждат секси както почти без дрехи, така и с жълти дъждобрани до глезените.

— Сигурно е важно каква е жената, а не каква е дрехата — обясни Хоук.

— Има такава вероятност — съгласих се аз.

— Или пък е важно кой ги гледа — добави той.

— Умно копеле си ти — казах аз.

— Така е — отвърна Хоук. — Освен това се радвам, че мислиш само за най-важните неща.

— А не например защо Хайди и Хардън са се престрували, че са разделени?

— Не, това не можем да го разберем — каза Хоук. — Аз по-скоро се чудех защо Брадшоу е праскал госпожица Маги.

— Защото е имал възможност?

— Ти и аз също имаме възможност — изтъкна Хоук.

— Но ти и аз няма да го направим — съгласих се аз.

— Значи въпросът остава — каза Хоук.

— Търсене и предлагане? — предположих аз.

— В моя живот предлагането никога не е под въпрос — заяви Хоук.

— В моя също — отвърнах аз.

— В твоя няма голямо разнообразие — каза той. — Но има много високо качество.

— Тогава какво друго може да бъде? — попитах.

— Въпрос на вкус — каза Хоук.

Телефонът ми звънна и аз вдигнах.

— Позна ли кой се обажда? — попита мъжът от другата страна.

Дори гласът му звучеше сиво.

— Да — отвърнах. — Благодаря, че попита.

— Обаждането ми по телефона изпълнява ролята на бяло знаме — каза Ругър. — Намирам се на около пет минути от твоя офис. С мен има една млада жена. Не искам да създавам проблеми.

— А какво искаш?

— Искам да дойда в офиса ти заедно с младата жена и да поговоря с теб.

— Хоук е тук — съобщих му аз.

— Предположих.

— Заповядай — поканих го аз.

— Има ли някой друг при теб? — попита Ругър.

— Само двамата с Хоук сме — отвърнах аз.

— Даваш ли дума? — попита Ругър.

— Давам дума — отвърнах аз.

— Пет минути — каза той.

Затворих телефона. Хоук ме погледна въпросително.

— Ругър идва след пет минути — информирах го аз. — С бяло знаме. И води някаква млада жена.

Хоук кимна мъдро и каза:

— Ебати загадката.

62

Когато Ругър влезе в офиса ми, Хоук беше застанал до отсрещната стена с изваден пистолет. В чест на примирието пистолетът сочеше към пода. Аз бях седнал зад бюрото с отворено чекмедже от дясната страна, така че също да мога да извадя оръжие, ако се наложи. Проверката е висша форма на доверие.

Ругър беше със сив шлифер и сива шапка с периферия. С него имаше млада жена с джинси и бял пуловер. Върху пуловера носеше черно пухено яке без ръкави. Косата й беше вързана на конска опашка, която стърчеше от бейзболната шапка на „Детройт Тайгърс“. Нямаше почти никакъв грим. Изглеждаше някъде на двайсет и една.

— Аделаида? — попитах аз.

Тя кимна, без да отговори. Обърнах се към Ругър и казах:

— Примирието не включва да си тръгнеш оттук с нея.

— Тя може да прави каквото поиска — отвърна Ругър. — Аз не съм нейният похитител.

Той си свали шлифера и прилежно го сгъна на дивана на Пърл. После сложи шапката си върху него. Както обикновено, беше изцяло в сиво, със сако от туид. Копчетата за ръкавели бяха сапфирени. Той взе якето на Аделаида и го остави до шлифера си. После кимна към един от столовете пред бюрото ми. Тя седна на него. Той се обърна към Хоук.

— Хоук — каза Ругър.

Хоук кимна. Ругър седна до Аделаида. После ме погледна.

— Не си лесен за убиване.

— Засега — отвърнах.

— Значи знаеш, че аз изпратих онези хора, които не успяха да го направят — каза той.

— Аха — отвърнах. — Предположих, че познаваш Ленърд от Маршпорт и когато си искал да ме очистят, си се свързал с него, а той се е опитал да ти направи услуга, за което го убиха. Но не разбирам защо не го направи лично. Не е в твой стил да изпращаш други хора.

Ругър кимна.

— Предполагам, че ти си убил Брадшоу — продължих.

Ругър отново кимна.

— А сега, измъчван от съвестта си, си решил да се предадеш? — добавих.

Ругър бегло се усмихна.

— Трябва да ти разкажа една доста дълга история — каза той. — Когато свърша, ще обсъдим с какви възможности за действие разполагаме.

Хоук стоеше неподвижен до отсрещната стена. Можеше да стои абсолютно неподвижен с часове, ако се наложи. Никога не му ставаше неудобно. Никога не се уморяваше. Пистолетът не започваше да му тежи. Вниманието му не се отклоняваше.

Аделаида седеше с прибрани колене, сложила ръце в скута си. Изглеждаше различно отпреди. Беше с по-добър тен. Сякаш спортуваше нещо. Често поглеждаше към Ругър. Но иначе не помръдваше. Оставих чекмеджето на бюрото си отворено.

— В началото на осемдесетте работех за американското правителство в Букурещ, по моята специалност — започна Ругър.

— Знам — отвърнах.

Ругър леко сведе глава.

— Никога не съм се съмнявал, че си умен — каза той.

— По-скоро трудолюбив — отвърнах аз.

Ругър отново се усмихна за кратко.

— И двете — заяви той. — По време на този период се запознах с един американец, който се казваше Хардън Брадшоу. Работеше в посолството като съветник по въпросите на информацията и имаше връзка с жена на име Хайди ван Миър, която беше дошла в Румъния заради него, въпреки че все още беше омъжена за Питър ван Миър и бракът им щеше да продължи още шест години.

Кимнах.

— И това ли знаеше? — попита Ругър.

Отново кимнах.

— Наистина си трудолюбив — каза той. — Докато беше в Букурещ с Брадшоу, аз се запознах с Хайди и двамата имахме краткотрайна сексуална връзка.

— Аделаида, извинявам се, че го казвам пред теб, но Хайди сигурно е имала сексуална връзка и с Ум Белия делфин — обадих се аз.

Този път в усмивката на Ругър имаше искрена веселост.

— Тогава се поласках от вниманието й, но съм съгласен, че определението не е преувеличено.

— Мисля, че това по някакъв начин я прави тази Хайди, която познаваме — казах аз.

Ругър кимна.

— Казах ли ти нещо, което не знаеше?

— Предположих, че познаваш Брадшоу, както може би и Хайди. Беше прекалено голямо съвпадение, че ти, тя и третият й съпруг сте били в Букурещ по едно и също време, а двайсет и няколко години по-късно ти се появяваш на сватбата у тях и започваш да стреляш.

— Планът не беше такъв — каза Ругър. — Но искам да карам поред.

— За никъде не бързаме — отвърнах аз.

Аделаида продължаваше да поглежда към Ругър, докато историята се развиваше, но все по-често поглеждаше и към мен.

— Двамата с Хайди не бяхме дълго заедно — каза Ругър. — Моите приходи са променливи. Никога не са представлявали голямо състояние. Хайди беше енергична и обичаше физическото удоволствие. Но не мисля, че някога е изпитвала нещо друго.

Погледнах към Аделаида.

— Имаш ли нещо против да слушаш такива неща за майка си? — попитах.

— Не — отвърна тя.

Пак се обърнах към Ругър, който продължи:

— В края на 1984-та си тръгнах от Букурещ. Заминах за Берлин и други места. Хайди се върна при съпруга си Питър ван Миър. Аделаида се роди през 1985-а. Хайди продължи връзката си с Брадшоу, докато живееше с Ван Миър — до 1990-а, когато се разведе с Ван Миър, след като състоянието му вече беше започнало да се изчерпва, и се омъжи за Брадшоу, след като състоянието му драматично се беше увеличило след смъртта на баща му.

— „Какво общо има тук любовта?“ — цитирах аз.

— Някъде през 2004-та състоянието на Брадшоу също започна да се изчерпва. Той никога нямаше да стане беден в смисъла, в който ние разбираме тази дума. Но след няколко години нямаше да е в състояние да поддържа този лукс, с който Хайди е свикнала.

— И тя дойде при теб? — попитах.

— Дойдоха заедно — отвърна Ругър. — Преди няколко месеца. Още в Букурещ преди толкова много години Брадшоу се беше впечатлил от специалните ми умения. Още тогава ме питаше как може да се свърже с мен, ако има нужда. И аз му обясних как.

— Дойдоха заедно? — повторих аз. — Значи Маги Лейн е права. Разделянето наистина е било театър.

Ругър се усмихна.

— Подценяваш Хайди. Не беше театър и все още не е. Тя се раздели с него, за да го принуди да действа, но продължи да му осигурява секс, за да го задържи при себе си.

Пак погледнах към Аделаида. Тя бавно кимна.

— Значи Брадшоу е бил замесен през цялото време? — попитах.

— Не, той беше само връзката — отвърна Ругър. — След като ни събра, той се оттегли. Според мен смяташе, че колкото по-малко знае, толкова по-малко ще го разпитват, ако нещо се провали.

— Значи бяхте само ти и тя? — попитах.

— Да.

— Това е най-абсурдният план, който съм чувал — заявих аз. — Как сте си мислили, че ще стане нещо?

— Аделаида беше сгодена за Морис Лесард, а неговото семейство има повече пари, отколкото могат да похарчат до края на света. Аделаида щеше да стане наследник на съпруга си от момента, в който кажеше „Да“. Хайди особено държеше на това. Основната полза от Брадшоу беше голямата застраховка „Живот“ на името на Хайди, която той не прекрати, след като се разделиха.

— Още една причина тя да му — пак погледнах към Аделаида… — осигурява секс.

— Разбира се — потвърди Ругър. — Ето какъв беше планът на Хайди. На сватбата, веднага след сватбения обет, аз трябваше да отвлека Аделаида. Междувременно трябваше да убия Морис Лесард и Брадшоу. Щях да поискам откуп за Аделаида, който новите й свекър и свекърва със сигурност щяха да платят. Хайди щеше да прибере застраховката „Живот“, да получи откупа, да се събере с дъщеря си и след това двамата с Хайди щяхме да бъдем заедно и да имаме повече пари, отколкото щяха да ни трябват, особено след като Аделаида получеше наследството от Морис. Цялата операция трябваше да протече така, че да отвлече вниманието от двете убийства.

— Ако бяха обикновени убийства, ченгетата веднага щяха да потърсят хората, които могат да спечелят от тях. И подозрението щеше да падне върху Хайди и Аделаида.

— Точно така — потвърди Ругър.

— Но ако убийствата изглеждаха като случайност в рамките на едно отвличане…

— Щяха да се посветят на търсенето на Аделаида.

— А ти щеше да заживееш щастливо с Хайди до края на дните си — казах аз.

Този път усмивката на Ругър беше студена.

— Не съм толкова глупав — каза той.

— Но все пак се хвана?

— Не, отказах. Обясних й, че планът е прекалено сложен. Казах й да намери някой друг. Дори не съм я питал дали е помислила как ще се почувства дъщеря й. Но тя настояваше, че трябва да го направя аз. Нямала доверие на никой друг. Аз й благодарих за доверието, но отказах. И тогава тя заяви: „Добре. Не исках да ти казвам, но нямам друг избор“. Аз й обясних, че няма значение какво ще ми каже. И тя изтърси: „Аделаида е твоя дъщеря“.

63

Настъпи вероятно най-дългата тишина, на която съм бил свидетел. Всички мълчаха. Никой не помръдваше. Единствено Хоук леко потупваше с пистолета си по бедрото, както си стоеше до стената. През прозорците зад гърба ми се виждаше, че денят притъмнява и дъждът бие по-силно по стъклото. Най-сетне Ругър заговори отново:

— Аз също бях малко изненадан.

— Проверихте ли бащинството? — попитах.

— С ДНК тест — отвърна той. — Тя наистина е моя дъщеря.

— Аделаида, ти знаеше ли?

— Не, докато майка ми не ни каза — отвърна тя. — И дори тогава не повярвах, докато не направихме ДНК теста. Така ми беше по-лесно да приема идеята за отвличането.

Кимнах.

— И затова ти реши да го направиш? — попитах Ругър.

— Да — отвърна той. — Аз нямам роднини. Откритието, че все пак имам, ме зарадва.

— Което ме изненадва — казах.

— Мен също — каза Ругър.

— Значи досега си мислела, че Ван Миър е твоят баща? — обърнах се към Аделаида.

— Да.

— Бяхте ли близки?

— Не — каза тя.

— Какво изпитваш към новия си баща? — попитах аз.

— Обичам го — каза тя. — Татко е първият истински човек, когото познавам.

Погледнах към Хоук. Той произнесе само с устни думата „татко“.

Обърнах се към Ругър. Той кимна.

— Добре, татко — казах аз. — Какво стана после?

— Вече познавах Хайди достатъчно, за да съм сигурен, че ако аз не се съглася, тя ще намери някой друг за глупавия си план — продължи той. — А ако се заемех лично, поне щях да го направя както трябва и да пазя Аделаида.

— И се съгласи?

— Казах й, че ще го направя — отвърна Ругър. — Но тя не трябваше да предприема нищо, без да го обсъди с мен.

— Което тя обеща, а после наруши обещанието си — продължих аз.

— Да, като нае теб — каза Ругър. — Ако знаех предварително, нямаше да се съглася.

— Защо го е направила? — попитах.

— Може би защото се страхуваше от мен и от цялата история, така че е искала допълнителна защита от човек, който ме познава.

— А охраната на острова?

— Тя знаеше, че дежурните ще трябва да бъдат елиминирани.

— Значи ме е наела, за да се предпази от последствията на нещо, което е започнала тя самата? — попитах.

— Да.

— Чиста лудост — възкликнах аз.

— От самото начало си мисля, че се захванахме с отвличане от типа, какъвто би организирал само човек като Хайди Брадшоу — каза Ругър.

Кимнах.

— Но да наеме теб беше най-голямата й грешка — каза той. — Аз знаех, че ти няма да се откажеш. Трябваше да те убия в момента, в който те видях.

— Аха — съгласих се аз. — Точно така трябваше да направиш.

— Но щеше да обърка плана. И щеше да накара няколко опасни противници от двете страни на закона да потърсят отмъщение.

Хоук тихо се обади от мястото си до стената:

— Аха.

— По-късно се опитах да поправя грешката си, но допуснах нова — продължи Ругър. — Ако трябваше да бъдеш убит, се налагаше да го направя лично.

— Но ти е трябвало да мислиш за Аделаида — казах аз. — Вече не можеш да поемаш същите рискове както преди.

— Бързо разсъждаваш — отбеляза Ругър. — Онова, което ме правеше толкова добър в моята професия, беше безразличието ми към смъртта, включително и моята собствена, а то се промени с появата на Аделаида.

— Нещата понякога се променят — казах аз.

— Точно така — съгласи се Ругър.

— А понякога отиват по дяволите — казах аз.

— Да — потвърди той. — Както знаеш, аз не пропускам нищо. Но целият план беше твърде глупав, а съзаклятниците ми бяха твърде…

— Ненормални — подсказах аз.

— Нещо такова.

— Брадшоу беше ли в течение? — попитах аз.

— Поне така мислеше — каза Ругър и леко се усмихна. — Съмнявам се да е бил в течение на обстоятелството, че трябва да го убия.

— Затова не дойде на сватбата — казах аз.

— Да.

— И ураганът също не беше планиран?

— Не. Очевидно, след като Брадшоу не се появи, а вместо него се появи ураган, трябваше да импровизирам. И ти видя какво стана. Направих каквото можах и се махнах заедно с Аделаида.

— Все пак можеше да приключиш почти всичко — казах аз. — Може би дори съвсем всичко, след като в крайна сметка все пак уби Брадшоу.

— Заведох Аделаида на безопасно място и повиках лекар, който да се погрижи за нея — продължи Ругър. — Както можеш да си представиш, имам свободен достъп до различни неофициални ресурси.

— Значи тя припадна наистина? — попитах аз.

Ругър погледна Аделаида.

— Да — потвърди тя. — Не бях разбрала колко жестоко ще бъде всичко. Майка ми въобще не спомена, че Морис ще бъде убит.

— Обичаше ли го? — попитах аз.

— Не като съпруг, но като приятел — да.

— Морис беше гей, нали? — попитах.

— Да. Сватбата беше по идея на майка ми.

— Ти нямаше ли нищо против да се омъжиш за гей?

Тя сви рамене.

— Поне беше мил.

— И вие все още сте на безопасното място, така ли? — попитах аз.

Ругър се усмихна, но не отговори.

Аз кимнах.

— И докато сте се укривали, сте се опознали — казах аз.

— Да.

— И ти си разбрал някои неща — продължих.

— Да.

— Например, че тя се е опитала да се самоубие?

Ругър кимна.

— И че е била жертва на сексуално насилие?

— Брадшоу — отвърна Ругър. — С години.

— Ти каза ли на някого за него? — обърнах се към Аделаида.

— Майка ми знаеше.

— И какво каза?

— Каза, че ще трябва да се примиря поне за известно време, защото нямаме пари.

Отново настъпи тишина. Мисля, че дори Хоук остана отвратен. Беше спрял да се потупва с пистолета по бедрото. Единственото, което се чуваше в стаята, беше шумът от дъжда по прозореца. Аделаида започна да плаче. Аз й подадох салфетка. Ругър я погали по гърба.

— Значи в крайна сметка затова си убил Брадшоу — казах аз. — Няма нищо общо със застраховката „Живот“.

— Точно така — потвърди Ругър.

— И затова не изпрати искане за откуп, което в крайна сметка принуди Хайди да направи един много закъснял и аматьорски фалшификат.

— Точно така.

— Какво трябваше да остане за теб? Парите от откупа?

— Да.

— И ти се отказа от тях?

— Не ги исках — отвърна Ругър. — Аделаида също не искаше наследството си.

— Тогава защо просто не избягахте заедно? — попитах аз.

— Заради теб — каза Ругър. — Знаех, че няма да оставиш нещата така. Докато продължаваше да мислиш, че има вероятност отвлеченото момиче да е живо, ти нямаше да спреш да я търсиш. И ние никога нямаше да бъдем в безопасност.

— Малко преди да умре, Брадшоу ми се обади и каза, че е в опасност — казах аз.

— Исках да го накарам да изпитва ужас. Както се е чувствала Аделаида. Но не можех да си позволя да го оставя жив достатъчно дълго. Все пак му казах, че ще го убия, и му оставих малко време, преди да го направя наистина.

— И не се притесняваше за Аделаида?

— Аделаида се лекува и вече е по-добре — каза Ругър и леко се усмихна. — Освен това да убия Брадшоу беше значително по-лесно, отколкото да убия теб.

— Хайди също ми се обади за помощ — подхвърлих аз.

— Аз й казах всичко, което знам за Аделаида, Брадшоу и нея.

— Значи тя се страхува, че ще я убиеш — казах.

— Аделаида ме помоли да не го правя — каза Ругър.

Кимнах и попитах:

— Пропуснахме ли нещо?

— Вероятно — отвърна Ругър. — Но вече знаеш по-голямата част.

— Това ми е достатъчно — казах.

— С изключение на едно нещо — каза той.

— С изключение на едно нещо — съгласих се аз.

Ругър отново се усмихна за кратко. Беше придобил някакви човешки черти, но в никакъв случай не беше омекнал.

— С изключение на това какво ще правим сега — каза той.

— Точно така — отвърнах аз.

64

Навън беше много тъмно, макар че беше рано. Дъждът се лееше с всичка сила. Водата течеше толкова плътно по прозорците на офиса ми, че изкривяваше гледката навън.

— Аделаида? — обърнах се към младата си посетителка аз. — Разкажи ми нещо повече за… татко си.

— Аз не знам много за него — заяви тя без почти никакво чувство. — Но го обичам и той ме обича. И двамата нямаме никой друг на света. Намерихме се.

Погледнах към Ругър.

— Колко души си убил от началото на тази история?

Ругър се замисли.

— Двама на олтара — заброи той. — И четирима охранители, значи общо шест. Ако сложиш и Брадшоу, седем.

— А и някои други хора загинаха заради теб — добавих аз.

— Хм — процеди той.

— Виждаш какъв е моят проблем, нали? — попитах.

— Да — отвърна той. — Но и ти виждаш моя проблем, нали? Ако продължиш и ме победиш, какво ще стане с Аделаида?

Кимнах.

— А другият мъж, когото си смятала за свой баща? — попитах аз. — Ван Миър? Не можеш ли да бъдеш с него?

— Той е алкохолик, който не става за нищо — отвърна с равен глас Аделаида. — Говори много, но не прави нищо.

— Значи не става?

— Не — отвърна тя.

Говореше толкова безизразно, че всяко нещо, което изричаше, сякаш се превръщаше в абсолютна истина.

— Ще ти задам един въпрос, Аделаида… Какво ще стане, ако загубиш татко си?

— Ще умра — изрече бързо тя.

Погледнах към Ругър. Лицето му не изразяваше нищо. Погледнах към Хоук. Лицето му също не изразяваше нищо. Обърнах се към Ругър и попитах:

— Имаш ли някакъв план?

— Аделаида е била нещастна през целия си живот — каза той. — Двамата с нея ще заминем, за да може тя да оздравее. И ти никога няма да ни видиш отново.

— И толкова много хора ще са загинали напразно?

— Ако унищожим живота на Аделаида, това няма да ги върне.

— Ами Хайди? — попитах. — И нея ли ще оставим ненаказана?

— С Хайди можеш да направиш каквото искаш — отвърна Ругър. — Ти си способен. След като разполагаш с цялата информация, може би ще успееш да я изправиш пред съда и без нашата помощ.

Облегнах се назад и ги изгледах. После се наведох напред, затворих чекмеджето с пистолета, изправих се и застанах с гръб към тях, до прозореца, за да погледам тъмните улици през пелената на дъжда. Повечето коли бяха с включени фарове. Чистачките им се бореха с водните струи. Накрая се обърнах. Хоук беше прибрал пистолета си, но беше останал на мястото си до стената.

Поех си въздух, изпуснах го и отидох до шкафа, където стои кафемашината. Отворих най-долното чекмедже и извадих една бутилка ирландско „Бушмилс“ и четири от малките пластмасови чашки, от които Сюзан я побиват тръпки. Налях по два пръста уиски във всяка и ги раздадох на присъстващите.

Всички ме изгледаха.

— По едно за из път — казах аз.

Аделаида бързо погледна към Ругър. Той се усмихна.

— Това означава, че приема предложението — обясни й той.

Надигнахме чашките. Аделаида се справи не по-зле от всички останали. После Ругър стана. Аделаида стана заедно с него.

— Никога няма да бъдем приятели — каза Ругър. — Но и никога повече няма да бъдем врагове.

Кимнах. Ругър погледна към Хоук и кимна само веднъж. Хоук му кимна в отговор. После Ругър и Аделаида си тръгнаха. Аз седнах зад бюрото и си налях още едно. Хоук седна от другата страна на бюрото ми и протегна чашката си към мен, така че да налея и на него.

— И какво, накрая го пусна — каза той.

Кимнах.

— Мекушав си като гъба — рече моят приятел.

Пак кимнах. Двамата отпихме от уискито.

— Бяхме го пипнали — продължи Хоук. — Имахме пълни самопризнания, на които аз бях свидетел. И ти го пусна.

Кимнах. Отново отпихме от уискито. Дъждът се блъскаше в тъмното.

— Мислиш ли, че ще успееш да вкараш в затвора Хайди без него?

— Ще се опитам — отвърнах.

— Но ще е десет пъти по-трудно, отколкото ако не го беше пуснал.

Отново кимнах. Не бяхме светнали лампите в офиса. Седяхме в полумрака и пиехме чисто уиски.

— А ти какво щеше да направиш? — попитах след малко.

— Щях да го пусна — отвърна Хоук.

Лицето му си оставаше все така безизразно.