Робърт Б. Паркър
Бурята (36)

36

Беше ноември, но двамата със Сюзан все пак отидохме за два дни в един курорт на Роуд Айланд. Във вилата на брега имаше камина и спалня, така че в късния следобед на първия ден лежахме в спалнята и в камината гореше огън, а навън се виждаше океанът. Небето беше ясно и синьо, току-що беше започнало да се стъмва и студената вода на океана изглеждаше сива и тежка, докато се стоварваше на гладкия пясък, където подскачаха чайките.

— „Тъй мрачен океанът днес бушува“ — изрецитирах.

— Да не се правиш на английски романтик? — попита Сюзан.

— Защо не? — учудих се аз.

През големия прозорец се виждаха чайките, които енергично подскачаха в прибоя и притичваха напред и назад, докато вълните се разбиваха на брега. Предположих, че търсят нещо за ядене, донесено от вълните. Но не бях съвсем сигурен, а когато попитах Сюзан, тя не се отнесе към въпроса с нужната сериозност. Станах, сложих още дърва в камината, върнах се, повдигнах възглавницата си и се отпуснах на леглото до нея.

— Значи цял ден ще лежим и ще гледаме океана? — попита ме Сюзан.

— Можем да гледаме и огъня — отвърнах аз.

— Само толкова?

— Само толкова, с изключение на спонтанните скандални сексуални прояви — уточних аз.

— Аха — каза Сюзан.

После се изправи, свали блузата, разкопча сутиена и го остави да се свлече по ръцете й.

— Да разбирам ли, че всеки момент ще започне такава проява? — осведомих се аз.

— Опасявам се, че вече е започнала — отвърна Сюзан.

После свали полата, пусна я на пода, излезе от нея и се измъкна от доста екзотичните си бикини.

— Ако те помоля да си останеш с обувките на висок ток, ще го възприемеш ли като перверзия? — попитах аз.

— Да — каза Сюзан.

— Но? — настоях аз.

— Но аз мога да оценя една добра перверзия — каза тя.

— Значи да се събличам? — попитах.

— Да — каза Сюзан.

Така и направих. Когато се съблякох, Сюзан се усмихна, одобрително вдигна палец и ми се нахвърли. А после, за известно време, настъпи тишина… относително казано.

Когато свършихме, вече се беше стъмнило и океанът се виждаше само като бялата пяна на прибоя под лунната светлина. Веднага щом приключихме, Сюзан се мушна под завивките и ги дръпна до брадичката си.

— Хм — каза тя.

— Напълно съм съгласен — потвърдих аз.

— Не сме дръпнали щорите — отбеляза Сюзан.

— Така е — съгласих се аз.

— Ами ако някой е минал отвън?

— Може да е научил нещо — отбелязах аз.

Двамата помълчахме малко. В тъмнината навън не помръдваше нищо, освен океанът. Пистолетът ми беше на нощното шкафче.

Сюзан го погледна и каза:

— Ето го пак.

— Пистолетът ми?

— Нашият постоянен спътник — каза тя.

— По-добре да го нося и да няма нужда от него… — започнах аз.

— Знам — прекъсна ме Сюзан. — Чувала съм го и преди.

— Той е част от работата.

— И това го знам — каза тя.

— Ти също имаш пистолет — изтъкнах аз.

— Да — потвърди Сюзан.

— И ще го използваш, ако се наложи — казах.

— Да — потвърди тя.

Двамата помълчахме малко, заслушани в океана.

След известно време се обадих:

— Смятам, че наближава часът за коктейли.

— След малко — каза Сюзан.

После се претърколи върху мен, прегърна ме и притисна лицето си в гърдите ми. Полежахме малко така. Сюзан ме пусна, претърколи се обратно и скочи от леглото.

— Ще се приготвя за десет минути — каза ми тя.

— Не, няма — казах аз.

— Ще видиш — каза тя.

В действителност й отне четирийсет и осем минути да се приготви. Но пък чакането си заслужаваше.