Робърт Б. Паркър
Бурята (39)

39

Човекът в моргата наистина се оказа застрелян с куршум от моя пистолет. Така че знаехме кой е той. Само донякъде, разбира се. Все още не знаехме как се казва. Всеки път, когато научавахме нещо ново, то се оказваше недостатъчно. Правило четвърто от моя наръчник за частни детективи гласи, че когато не отбелязваш никакъв прогрес и не знаеш какво да правиш, трябва да ходиш и да дразниш някого. Затова двамата с Хоук отидохме да дразним Тони Маркъс.

Както обикновено Тай-Боп и Джуниър бяха при него. Тай-Боп беше стрелецът — кльощаво хлапе с моряшка шапка, нахлупена над ушите. Както винаги той сякаш слушаше нещо, което никой от останалите не чуваше, и си тактуваше в ритъма на музиката. Джуниър беше биячът — огромен, тежък и непоклатим.

Хоук седна на бара до Тай-Боп. Тай-Боп беше в състояние да застреля всичко, срещу което го насочи Тони. Но въпреки това сякаш се възхищаваше от Хоук. Никога не се обаждаше, но не откъсваше очи от него — като начинаещ баскетболист в двора на училището, който е видял Майкъл Джордан.

Джуниър ме заведе в кабинета на Тони и ме претърси за оръжие.

— Има пистолет, Тони — съобщи той.

— Остави му го — каза Тони. — Просто искам да знам дали не носи записващо устройство.

— Не — отвърна Джуниър. — Няма записващо устройство.

Тони му махна да излезе и Джуниър затвори вратата зад гърба си.

— Остана повече място за нас — отбелязах аз.

Тони се усмихна.

— Джуниър е едро момче.

— Съжалявам за Ленърд — казах аз.

— Аха — кимна Тони.

— Как е дъщеря ти? — попитах.

— Горе-долу — отвърна той.

— Още ли е с…

— Не — каза Тони.

Кимнах. Той замълча.

— Познаваме се отдавна — започнах аз.

— Аха — каза Тони.

Беше облечен в страхотен костюм от кафяв туид, на дискретно светлосиньо каре. Под него носеше синя риза и кафява копринена вратовръзка.

— Правили сме си много услуги — продължих аз.

— Аха — съгласи се Тони. — Сещам се за онзи път, когато ме прати в затвора.

— Тогава бяхме много по-млади — казах аз.

— Всички бяха по-млади — отвърна той. — Сещам се и за онзи път преди няколко години, когато ми помогна за дъщеря ми.

— Точно така — казах аз. — Знаеш, че не нося записващо устройство. Всичко, което кажем, е неофициално и няма да излезе от тази стая. Аз нямам проблем с теб.

Тони леко се усмихна.

— Слава богу — каза той.

— Помниш ли Ругър? — попитах.

— Беше с теб в Маршпорт.

— Както и Ленърд — казах аз.

Тони извади една тънка пурета, подряза единия край и внимателно я запали със сребърната запалка, която държеше на бюрото си.

— Ругър беше замесен в едно голямо отвличане на остров Таштего — продължих. — И аз бях там.

— Чух за тая работа — каза Тони.

— Ще ти кажа какво си мисля аз. Човъркам по този случай, откакто бях там. В някакъв момент съм се приближил до истината — иска ми се да знаех кога точно. И Ругър решава, че трябва да ме очисти. Но по някаква причина не иска да го направи лично, така че си спомня за Ленърд от Маршпорт и го пита дали е съгласен да го направи. Най-вероятно на доста добра цена.

Тони извади пуретата от устата си, огледа запаления край и остана доволен от начина, по който гори, така че отново я захапа.

— Но Ленърд също не иска да го направи лично — продължих аз. — И наема онези клоуни от Глупистан, а те провалят всичко.

Тони изпусна облак мек дим. Винаги съм обичал аромата на пурите.

— И тогава Ленърд се паникьосва — продължих аз. — Знае, че не е трябвало да те прескача, и понеже не знае какво друго да прави, решава да ти каже. Ти пък знаеш, че ако не направиш нещо, следата в крайна сметка ще ме доведе до теб. Така че изпращаш Ламар, за да провери онези типове и да се опита да ги измъкне, ако е възможно. И убиваш Ленърд, за да го накажеш за безразсъдството му. Ламар не може да измъкне онези типове, но излиза с теорията, че не знаят английски, и засега никой друг не може да говори с тях. А ти печелиш няколко дни. И използваш времето, за да организираш нещо, така че когато Куърк и Ъпстийн най-сетне определят време за разпит със собствен преводач, Ламар ти докладва за срещата и ти заповядваш да ги убият.

— „Безразсъдство“ — процеди замислено Тони.

— Мисля си също, че поначало нямаш нищо общо с отвличането на остров Таштего до момента, в който Ленърд те е замесил в тази история.

Тони изпусна още малко дим, който се понесе на кълба около него.

— Безразсъдство — повтори той. — Хубава дума. Безразсъдство.

Замълчах.

— В тази теория има смисъл — каза Тони след малко.

— Пропускам ли нещо? — попитах.

— Нищо важно — успокои ме той.

— И не бива да очаквам никакви проблеми от страна на твоята, хм, организация?

— Не и ако останеш все така дискретен — увери ме Тони.

— Имаш ли представа откъде Ленърд е намерил тези типове?

— Може би чрез някого, с когото се е запознал в Маршпорт — предположи Тони. — Там имаше някакво афганистанско влияние, нали?

— Бутс Подолак работеше с един афганистански военен, Хаджи Харун — потвърдих аз.

— Значи няма да е безразсъдство да предположим, че станалото има връзка с Ленърд — каза Тони.

— Има ли смисъл да проверявам тази следа? — попитах.

— Не води доникъде — каза Тони. — Някой е очистил единствения контакт на Ленърд в Маршпорт.

— Този някой прилича ли на Тай-Боп? — попитах.

— Момчето има нужда да се освобождава от излишната енергия — отвърна Тони. — Повярвай ми, в Маршпорт вече не са останали никакви следи.

— Значи си приключил всичко — казах аз.

— Аз не съм го започнал. И нямаше да го позволя. И нямам полза от него. Пречи ми на бизнеса.

— И си решил да заличиш всички следи.

Тони кимна.

— С изключение на Ламар — казах аз. — Заради него стигнах до теб.

— Ламар е мой адвокат — каза Тони.

— А след като е твой адвокат, винаги може да се позове на професионалната тайна — предположих аз.

— Може и ще го направи — съгласи се Тони.