Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (7)

6

Д-р Освалд Бренер залитна и се събуди. Още беше зад бюрото си, а пред него бяха пръснати числата на бюджета на отделението за идната година — числа, които подкастряше и натъкмяваше през цялата вечер, но не можа да докара до необходимите стойности. Затършува за очилата си, когато чу тропот от забързани стъпки по коридора отвън. Ядосан, той закрепи намерените очила зад ушите си и хвърли поглед към часовника, примижавайки. Вече беше почти единайсет часът. Беше спал цели…

Някаква врата се затръшна. Той чу гласове, които звучаха като караница. Гласовете се усилваха, след това спряха пред неговия кабинет.

— Какво, за бога…?

Чу се настойчиво чукане, след това една от младшите сестри показа главата си през вратата.

— Д-р Бренер, господине? Мисля, че е добре да дойдете.

Сестра Фридрих, много млада, извънредно напрегната и недостатъчно възпитана.

— Сестра Фридрих, моля, не тичайте из тази болница. Във всеки случай така няма да направите нищо добро за нашите пациенти, като се блъскате в тях из коридорите.

— Съжалявам, докторе. Става дума за коматозната пациентка. Тази, дето й викат Момичето Айн… — Сестра Фридрих бързо се поправи сама. — Това е пациентката, която намерили в…

Тя така се беше задъхала, че произнасяше с мъка думите.

— Знам за кого говорите. Какво е станало с нея?

Някой друг изтича по коридора. Стъпките затрополяха нагоре по стълбите към женското отделение.

— Тя е… — Краката на сестра Фридрих се подкосиха в колената, като че ли се стискаше със сетни сили с пълен пикочен мехур. — Мисля, че е по-добре да дойдете.

Някой беше изпуснал тази информация във вестниците. Репортери започнаха да пристигат в болницата даже преди полицията, въпреки че д-р Бренер не ги допускаше в болничните помещения. Часове по-късно те още висяха навън около сградата, като обсипваха с въпроси всеки, който им изглеждаше като човек, от когото може да се изстиска някаква информация по въпроса. Застанал прав до прозореца на общата стая, Кирш ги наблюдаваше как крачеха напред-назад близо до колата на полицейския инспектор: кльощав мъж, който изглеждаше като гладен човек, с несигурно поведение, като кучетата, очакващи да бъдат изритани.

Въпросният случай бил разказан на инспектора от Роберт Айснер, който от своя страна го бил чул от сестрите. Момичето Айнщайн се било събудило от комата внезапно, крещейки. Дежурната сестра побързала да отиде при него, но момичето изглеждало в истерия. То строшило една чаша в леглото и се опитало да я натика в лицето на сестрата. Сестрата изтичала да повика помощ, но докато се върнала, пациентката била изчезнала. След вдигане на голяма гюрултия и след съответната гонитба бегълката била намерена навън, на пожарната стълба. Не било ясно, казал Айснер, дали искала да се скрие или е възнамерявала да се хвърли на улицата. Били необходими двама мъже санитари и една инжекция с фенобарбитал, за да я свалят от стълбата и да я приберат вътре. Оттогава насам тя била спокойна.

Сега Айснер беше в общата стая, отпуснал се в едно износено кожено кресло, забил нос в Neue Berliner Zeitung. Заглавната страница беше изпълнена с изборните резултати. Що се отнасяше до Райхстага, там положението беше в задънена улица. С изключение на комунистите, повечето политически партии бяха загубили места. Но при това положение, откакто президентът Хинденбург беше почнал да назначава своите правителства, без да се съобразява с избраните от народа представители, беше трудно да се разбере как това ще окаже някакво влияние.

— Изглежда, че фон Папен няма да се задържи много дълго — каза Айснер. — На армията й е дошло до гуша от него.

Един от репортерите се шляеше около задната част на паркиран камион и започна да уринира върху гумата.

— Вие Хитлер ли бихте предпочели?

— За канцлер? — Айснер обърна една страница. — Хинденбург по-скоро би си прерязал собственото гърло. Хитлер е премного плебей.

— Тогава кой?

— Генералите са като жилещи стръкове коприва. Ако отрежеш един, веднага покарва друг. Армията ще постави на власт, когото тя поиска. Винаги може да си хареса някого.

Бъдещият тъст на Кирш беше предпазлив поддръжник на Франц фон Папен, настоящия райхсканцлер, и на неговия „кабинет от барони“, както го наричаше подигравателно берлинската преса, един факт, който беше предизвикал известни моменти на напрежение около масата в трапезарията на семейство Зигел. Под претекст за възстановяване на реда и единството на нацията, някогашният офицер от кавалерията и хиподрумен любител ездач, чието дълго лице поразяващо приличаше на лицето на кон, беше използвал армията да отстрани провинциалното правителство на Прусия. Беше ясно, че това е първата стъпка в разтурянето на презряната република в нейната цялост. Обаче икономиката продължаваше да се влошава, а насилието ставаше още по-лошо.

Дъхът на Кирш замъгли студеното стъкло. Отново хора в униформи вземаха всичките решения, точно както бяха правили през войната. Изглежда, никой не мислеше, че това е нередно въпреки резултата от онзи частен конфликт. А защо те трябваше да правят така? Според тях силното набиване на крак по плаца и лъснатите до блясък ботуши бяха основните предпоставки за добро управление. Всеки знаеше това.

Вън от болницата настъпи оживление, появи се някаква дрезгава светлина, размърдаха се някакви сенки. Репортерите се втурнаха напред, хвърляйки настрани цигарите си.

Полицейският инспектор беше мършав и върлинест. Изглежда, че голяма част от неговата енергия беше погълната от мустака му, който беше дебел и лъскав. Той се намръщи, когато поредната фотосветкавица блесна в лицето му, отказвайки да отговаря на въпроси с раздразнени поклащания на главата си. Кирш застана на пръсти, когато той стигна до бордюра.

— Какво става? — попита Айснер, шарейки с очи из вестника си.

До колата полицейският инспектор се обърна и застана с лице към репортерите. Изглеждаше, че най-сетне ще отговаря на въпросите.

Кирш пъхна ръце в джобовете си.

— Мисля, че имам нужда от глътка свеж въздух — каза той.

Беше започнало да вали дъжд. Тежки капки, големи, но редки, плющяха по перифериите на шапките и палтата. Полицейският шофьор запали предните светлини на колата си, когато Кирш притича през улицата.

— Д-р Бренер ме увери, че за пациентката няма непосредствена опасност. Физически тя изглеждала съвсем здрава. — Инспекторът се изкашля и хвърли сърдит поглед към небето. — Засега обаче остава дезориентирана.

— Какво означава това? — изкрещя един репортер. — Дали е полудяла?

— Той изрази мнението си, че тя е само дезориентирана.

Друг репортер се усмихна самодоволно, записвайки си нещо. Изглежда, че той се радваше на някакво предимство на професионалния си ранг, защото другите репортери си мълчаха и слушаха, когато той говореше.

— Инспектор Хаген, постигнахте ли някакъв напредък в търсенето на нейния нападател?

Инспекторът се намръщи.

— Господин Ленерт, ние нямаме никакво очевидно доказателство, че тя е била нападната. Нейните наранявания са малки и отговарят на едно падане.

— В гората? От какво е паднала, инспекторе? От дърво?

Другите репортери се изсмяха.

— Тя все пак може да направи оплакване — каза Хаген — от всякакъв вид.

Репортерите не можеха да повярват на ушите си. За всички тях това беше повод да се разкрещят веднага.

— Не е ли очевидно, че е била отвлечена? — попита Ленерт. — Иначе къде са й дрехите?

— Не сме ги намерили още. Но това не означава…

— Това хипотеза на полицията ли е, че жертвата е дошла да поплува? — Другите репортери отново се изсмяха, този път по-силно. — Или е ваше собствено твърдение, че тя е правила слънчеви бани, качена на някакво хипотетично дърво?

Репортерите едва се сдържаха. Инспектор Хаген поклати глава с отвращение, явно съжалявайки за решението си да говори каквото и да било.

В последните години детективските способности на цивилната полиция бяха станали обект на подигравки в германската преса. Техните скромни резултати от проследяване и залавяне на серийни убийци бяха безспорно причината за поведението на вестникарите. Първи такъв убиец беше Карл Денке, дребен църковен деятел и доставчик на пушено свинско от Мюнстерберг, в чието много точно водено досие бяха изброени 30 убийства и в чието мазе бяха намерени бъчви с опушено човешко месо, човешки кости, изсушена човешка кожа и гърнета с човешка мас. В самия Берлин имаше един Карл Гросман, някогашен месар и амбулантен търговец, който беше признал убийствата на 24 млади жени, всичките току-що пристигнали имигрантки в града, които той беше наел последователно за икономки, преди да ги убие и след това да ги разфасова и продаде като месо за готвене в небиещи на очи, увити в хартия колетни пратки. След това такъв беше Георг Хаарман, информатор на полицията от Хановер, който се правел, че помага на млади преселници, работещи на железопътната гара. Той ги закарвал у дома си, забавлявал се сексуално с тях и след това ги убивал, като им прегризвал гърлата със собствените си зъби, зверство, което извършил най-малко 25 пъти, вследствие на което човешки черепи се плакнели дълго по бреговете на река Лайне. Хаарман също не виждал причина да остави труповете да бъдат похабени на вятъра и затова ги разчленявал умело, сварявал месото и го продавал на черния пазар като консервирано телешко и свинско месо. Както при другите, говорело се, че когато го хванали най-накрая, арестът му бил съпроводен от много случаи на дискретно повръщане из града.

Това, което впечатляваше Кирш, беше липсата на угризение на съвестта, на разкаяние у убийците. Дали те бяха или не бяха душевно болни, беше предмет на спор. Извън сериозно съмнение беше тяхната неспособност да разбират и споделят чувствата и желанията на своите жертви или техните семейства. Изследвания показаха, че те са в състояние да изпитват напълно само ограничен обхват от чувства. Тяхното състояние се характеризираше с емоционална бедност и изолираност от основното русло на човешкия живот. Един американски психиатър на име Партридж беше предложил такива индивиди да се наричат социопати заради това, че причините за тяхното състояние бяха социални, едно заключение, до което той беше достигнал след изучаване на юношеската и младежката престъпност.

Кирш се интересуваше да узнае дали това състояние беше обратимо, но хората от пресата се бяха съсредоточили върху по-непосредствените въпроси. В техните репортажи и редакторски статии некомпетентността на цивилната полиция беше постоянната тема. Преднамерено или не, ефектът беше, че се осигуряваше неявно оправдание за съществуването на паравоенни групи, които често вземаха закона в свои ръце.

Ленерт и другите репортери все още се смееха. С почервеняло лице инспекторът им обърна гръб, след това отново се обърна с лице към тях, вдигайки гневно и заплашително пръст.

— Господа, вие може да си позволявате каквито си щете фантасмагории. Аз ще боравя с факти. Младата жена е претърпяла някаква злополука, но не е изяснено дали са замесени някакви други лица или групи.

Той скочи на задната седалка на автомобила, отказвайки да отговаря на повече въпроси. Прозорчето от другата страна на тази седалка беше полуотворено. Кирш почука леко по стъклото.

— Какво е нейното име, инспекторе? Установихте ли вече нейното име?

Инспекторът погледна Кирш, забеляза бялата престилка и разбра, че това не беше някой друг репортер. Изражението на лицето му поомекна.

— Боя се, че не, докторе. Тя каза, че не си спомня.

Шофьорът изпсува, когато вътрешността на колата беше осветена от заслепяваща фотосветкавица.

— Ако питате мене, тя е…

Но Кирш така и не чу каква беше тя според мнението на инспектора, защото колата вече се беше отдалечила.

По-късно през този ден избухна бой в трапезарията. И той не беше първият. От началото на изборната кампания пациентите в клиниката показваха знаци на нарастваща възбуда. Ожесточеността на протестите и силата на тяхната реторика някак си ги бяха възбудили, въпреки че те имаха само спорадични контакти с външния свят.

В частност националсоциалистическата пропаганда излъчваше някакво обаяние. Няколко от пациентите се бяха провъзгласили за водещи членове на партията (въпреки че те не бяха изобщо нейни членове) и изискваха другите пациенти да се подчиняват на тяхната власт. Други отхвърляха това и донасяха против „националсоциалистите“, твърдейки, че те са предатели в техните среди, зовяха към чистки и заслужени наказания. Почти всеки ден Франц Шек, зъболекар и страдащ от маниакална депресия, стоеше в горната част на стълбището и се провъзгласяваше за фюрер, заричайки се да си отмъсти на дяволите и на евреите във висшите финансови сфери, които били подготвили съсипването на Германия, като понякога завършваше изявленията си с небрежно уриниране върху обърнатите нагоре към него лица на слушателите си. Някои пациенти бяха разрошени, появявайки се за храна с разцепени устни и подути от бой лица, но беше невъзможно да се идентифицират виновниците. Кирш подозираше, че някои от санитарите също се включваха в побоищата. Няколко пъти той беше принуден да порицава санитари за това, че крещят или използват прекомерна сила. Той се беше опитал да отстрани един такъв известен кавгаджия и побойник на име Йохман, но всичките му писания до директора с искане за някакво действие по случая останаха безответни. Изолационните клетки се препълваха, успокоителните дози бяха удвоявани и дори нощните почивки бяха нарушавани от изблици на демонични пустословия, съпровождани от освирквания и дюдюкания, които отекваха из цялото здание. Но при директор, повален от грип, и заместник-директор, съсредоточил вниманието върху инсулиновите си експерименти, усещането за разпад беше неминуемо.

Измина повече от седмица, а Кирш все още не беше чул нищо по въпроса за нараняването на сестра Ритер и за нападението, както се твърдеше, над сестра Хониг. Той започна да се надява, че спорният проблем му се е разминал; че може изобщо да не бъде уволнен в края на краищата. Дотук не беше казал никому нищо за несигурното си положение: нито на своето семейство, нито на Алма. Знаеше, че те ще се разтревожат. А и защо трябваше да насочва вниманието им върху това, щом като можеше да се окаже, че въобще не е имало за какво да се тревожи?

Той прекара целия ден зает с работа по своите пациенти, отбелязваше прогреса у някои от тях или липсата на такъв у други и планираше своите реакции по отношение на тези случаи. Даже неговите най-отзивчиви пациенти се отнасяха към него недоверчиво, като че ли не смееха да изкажат мненията си. Отново и отново той се хващаше, че мисли за Момичето Айнщайн, което лежеше в своето болнично легло. Би могъл да ускори полицейското разследване, като разкрие каквото знаеше, което включваше нейния предполагаем адрес на „Вьортерщрасе“. По този начин те биха могли поне да установят нейната самоличност. Как обаче можеше да обясни, че притежава такова сведение? Какво щяха да направят вестниците от този факт, да не говорим за неговата годеница и нейното семейство? Това не беше от вида сведения, каквито се предполагаше, че мъж като него може да има.

Той искаше момичето да възвърне паметта си, и то скоро. Искаше — въпреки че все още не беше готов да го признае — тя да възстанови паметта си за него. Но ако тя си го спомнеше, тогава какво? Какво би било възможно да се случи след това? Нищо, разбира се. Нищо добро. Той беше мъж със солидна професия, щеше скоро да се ожени. Неговото бъдеще с Алма беше предначертано. Това беше неговият шанс за ново начало, за семеен живот и деца — благотворни, блестящи перспективи, които щяха да прочистят неговата житейска система от миналото. Какво добро беше за него Момичето Айнщайн, в сравнение с тези светли перспективи, тази чужденка, чиито злополуки бяха намерили по някакъв начин път към вестниците?

Тя беше нищо за него, със или без паметта си: любовна фантазия, лишена от всякаква материална същност — освен че, когато затваряше очите си и мислеше за нея, привличането, което чувстваше, гладът, изглеждаха съществени, настойчиви и истински като нищо друго.