Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (45)

44

Никой в клиниката не беше изненадан от новината, че заместник-директорът е поел отговорността за съставянето на списъка. Когато екипът от психиатри получи меморандума на Кирш, с който те бяха инструктирани да проверят щателно медицинските досиета на своите пациенти, както и записките си по съответните случаи, много предположиха, че тази готовност и нетърпението да изпълни искането на министерството беше истинската причина за неговото повишение. Тонът на меморандума беше енергичен и настойчив. Всички папки, отнасящи се до пациенти, бивши и настоящи, които отговаряха на критериите на комисаря по здравните въпроси, трябваше да бъдат предадени без отлагане. Където диагнозата беше несигурна — по-специално, където шизофренията или маниакалната депресия бяха само подозирани — съответната папка трябваше също да бъде предадена. Дори папките на умрелите не биваше да бъдат отхвърляни. В такива случаи можеше да има все още живи роднини — братя, сестри, деца и внуци — всички с потенциала да разпръскват семената на слабоумието и лудостта, заплашвайки бъдещите поколения.

В меморандума си Кирш беше по-неясен за съдбата на самите пациенти. Той наблягаше само върху събирането и споделянето на данните; данните, които комисарят по въпросите на здравето и медицинските услуги щеше да използва, за да оформя бъдещата политика. Но дори при това положение той знаеше, че ще има възражения. Душевните болести бяха едно проклятие, което семействата винаги се стараеха да укриват. Позорът от вродената лудост беше дълбок и траен. На хората, занимаващи се с психиатрия, им бяха нужни години, за да променят отношението към тях самите и към тяхната професия, за да заслужат необходимото доверие, за да им бъдат доверявани семейните тайни по начин, така обичаен и приеман отдавна при другите лекари. Подаването на чувствителна лична информация на властите — имена, адреси и медицински истории — със сигурност щеше да разруши това доверие завинаги.

Веднага след като меморандумът беше разпратен, Кирш се зае с работата в едно миришещо на влага таванско помещение, където бяха съхранявани най-старите документи и бележки в мухлясали картонени кутии и вързопи, завързани с ленти. Много бяха отпреди почти сто години и преди въвеждането на първата класификация на душевните болести на Емил Крепелин. Кирш разглеждаше внимателно останалите, по-нови случаи, като изваждаше всичко, което би могло, от гледна точка на министерството, да свидетелства за вродена болест. Задачата се оказа трудна. Отделни случаи на мания, деменция или алкохолизъм се появяваха в повечето от пациентските истории; случаи на възможна епилепсия в стотици други. Единственият начин да бъде сигурен, че не е пропуснал никакви случаи на наследствена болест, беше да ги вземе всичките.

В рамките на 24 часа започнаха да пристигат първите папки от колегите на Кирш. Някои бяха връчени лично; други бяха пъхнати в неговата преградка за поща пред общата стая, с прикачени бележки. Това са случаите от предишните три години. Останалите случаи ще проуча лично. В края на втория ден предадените папки образуваха купчина, висока повече от 60 сантиметра. В крайна сметка никой от колегите му не протестира. Никой от тях не поиска по-подробни обяснения, нито дори попита кога да очакват да им бъдат върнати папките. Данните се подаваха, без да се задават въпроси и без никаква принуда. Кирш намери още бележки вътре в папките, закачени с кламери или карфици към докладите, съдържащи доброволно предложена допълнителна информация: При няколко случая сестринският персонал е намирал у господин Гъошел алкохол. Освен това мога да удостоверя, че неговият баща има цвят на кожата на човек, който пие. Други бяха по-добросъвестни: Интелектът на този пациент е по-висок от този на идиот. Обаче от достоверен източник научих, че поне един от роднините му от същото поколение е монголоид.

Към края на седмицата Кирш вече разполагаше с всичките папки, които му трябваха, за да състави изчерпателен списък. Той се съмняваше дали нещо подобно е съществувало преди това. Съпоставен с публичните сведения за ражданията и сватбите, би било възможно не само да се проследи развитието на миналите душевни болести, но и да се предскаже къде е възможно такива болести да се появят в бъдеще. Хората се изкушаваха да се намесят. Превенцията, в края на краищата, беше по-добро решение от лечението, особено когато лечение просто нямаше. Ако психиатричните институции в цялата страна бяха толкова съвършени, би могло един ден вродената лудост да бъде напълно премахната, както птиците додо или мечките, които някога са бродели из великите германски гори.

Тази вечер след вечеря Кирш седеше сам в кабинета си, изчаквайки клиниката да утихне. Времето не му помагаше. Силен, бурен вятър трополеше по прозорците и пищеше над покривите. Дъжд валеше на кратки, интензивни изблици. Бурното време винаги правеше пациентите неспокойни. Мнозина се плашеха от такова време и трябваше да бъдат успокоявани с лекарства. У други бушуването отвън развихряше нещо диво вътре в самите тях. Те пищяха, бърбореха и танцуваха. Бурята беше победител, преминаващо божество, пред чиито крака те благоговееха. Понякога лошото време провокираше насилие и самоосакатяване. Кирш беше викан на няколко пъти при настъпили безредици в мъжкото крило и заповяда осветлението да остане включено за още един час допълнително.

Около полунощ спалните най-сетне утихнаха. Вдигайки колкото е възможно по-малко шум, Кирш слезе в кухните и взе една количка. Натовари я с папки и я завлачи надолу по черното стълбище в сутерена. Но мъждивата електрическа светлина приготви бойлера за запалване, като напълни пещта с въглища с една ръждива лопата. Работата беше много мръсна. Дълго време въглищата отказваха да се запалят, произвеждайки само черен дим, който бълваше в лицето му и зацапваше с петна от сажди очилата му. Той направи още девет курса до тавана, за да събере и свали долу старите папки. Не можеше да взема наведнъж прекалено много. Количката щеше да натежи и да се управлява трудно, когато железните й колела думкаха надолу по стълбите. Шумът отекваше в сградата като артилерия. Отне му цял час изтощителен труд, преди да стане готов да започне.

Неговите собствени папки тръгнаха първи. При пренасянето им от стария му кабинет те се разбъркаха. Беше открил, че някои от скиците на Мария бяха смесени с кореспонденцията от Ойген Фишер. Други бележки за различни случаи бяха изпаднали от папките и се бяха разпилели. Но това нямаше значение. Той така или иначе щеше да ги изгори всичките. Това че си бил пациент в „Шарите“, независимо от диагнозата или колко кратък е бил престоят ти там, беше нещо, което сега щеше да си остане скрито; и това беше най-добрият начин да се скрие. Неговите изследвания също тръгнаха към огъня, включително докладите, които беше събирал и анализирал за своята статия в Годишник по психиатрична медицина.

— Очаквам ти да не одобриш това — каза той високо на сянката, трепкаща на стената зад него. Но сянката не отговори, въпреки че от начина, по който се движеше по покритата със сажди зидария, той доби впечатлението, че тя поклати глава.

Когато доказателството за неговата работа в психиатрията беше сведено до купчина изгорели въглени, Кирш започна да хвърля другите стари документи, папка по папка, вързоп по вързоп. Старите хартии изгаряха бавно. Те цвърчаха и пукаха като врящо месо. Пещта се препълни с пепел, така че Кирш трябваше непрекъснато да я изгребва, за да не загасне огънят. Той продължи да работи почти през цялата нощ, докато на струйки по лицето му се стичаше пот. Последното нещо, което запрати в пламъците, беше неговата собствена бяла престилка. Нямаше да има повече нужда от нея. Вече беше написал молбата си за напускане. Тя лежеше в преградката за писма на д-р Бонхьофер, очаквайки неговото пристигане на работа утре сутринта.

Той се поизчисти в умивалнята, доколкото можа, и след това отиде в женското отделение. В края на коридора можеше да се чуе хъркането на една от дежурните сестри. Другата не се виждаше никъде. Кирш отиде до стаята на Мария, почука леко и влезе вътре.

Мария седеше на края на леглото си при изключено осветление, вперила очи навън в нощта. Тя беше обула високите си обувки и беше наметнала на раменете си старото палто на Макс. Скицникът стоеше в скута й.

— Готова ли си? — попита той.

 

 

Минаха през кухните. Беше почти пет часът, зората вече оцветяваше в синкаво браздите между далечните облаци. Едно такси ги чакаше. Поеха на изток в пълна тишина по празните, умити от дъжда улици. Кирш се чувстваше изпразнен, но с приповдигнат дух, двете чувства бяха разделени, но все още съразмерни, като някакъв предмет и отражението му. За първи път от години той не беше вече психиатър, нито човек на медицината; а Мария не беше вече негова пациентка.

Тя седеше до него, а лицето й се очертаваше като силует при непрекъснатото преминаване покрай уличните лампи. Отново го порази колко малко знаеше за нея. Всеки получен отговор пораждаше още повече въпроси; и без значение на колко много въпроси той си отговаряше, нейната същност, сърцевината й оставаха извън обсега му. В тази неуловимост имаше някакъв вид власт и сила. Сега разбра колко силно беше съблазнен от това, тласнат да изследва границите на собственото си неразбиране, да осъзнае безкрайността на това, което никога нямаше да узнае. Ако не беше имало Момиче Айнщайн, какво би станало с него? Това беше въпрос, който той често си задаваше. Но все още нямаше отговор.

Влязоха в къщата на хер Метлер и се качиха по стълбите, без да включват осветлението. Над тях течеше вода, идваща от една дупка в покрива, като капките се събираха в метална кофа на стълбищната площадка на втория етаж. Стаята миришеше на влага. Тя беше незаета и неотоплявана от дълго време. Кирш коленичи и се опита да запали огън. Под въглищата имаше парчета от стар вестник, но, както и в „Шарите“, те не се палеха лесно.

— Стаята скоро ще се затопли — каза той, щракайки трета клечка кибрит.

Мария седна на леглото, оглеждайки стаята, еднообразната посивяла мебелировка и нейните собствени вещи — куклата с китайското лице, четката и ръчното огледало, обувките зад вратата — за тях се предполагаше, че са нейни. В един момент погледът й щеше да се спре там, където тя и Кирш се бяха държали един за друг и се бяха целували, мястото до прозореца, където подът беше гол, а дъските скърцаха. На Кирш му беше необходимо специално усилие на волята, за да продължи да стои с гръб към това място, вместо да освежи паметта си с няколко случайни подробности: десенът на завесите, височината на тавана, крепежните елементи на прозореца. За няколко минути той се почувства като в начална точка, като при втори шанс напук на всички несгоди напоследък. Сега споделеният спомен за онзи момент натежа в съзнанието и на двамата, упреквайки ги за техните нереалистични мечти.

В камината едно езиче от пламък се понесе над повърхността на въглищата. Преди минута Кирш трепереше от студ; сега кожата му гореше.

Мария пъхна ръце под бедрата си.

— Приключих ли вече с клиниката? Ще се върна ли там отново?

 

 

— Не. Не трябва да се връщаш там, никога. Досега може да ти е изглеждала като дом, но там вече не е сигурно място. Тази страна не е сигурно място.

След няколко дни тя щеше да има нов паспорт и нов адрес. Кирш вече беше обяснил нейното положение в югославското посолство. Там се съгласиха да проверят в архивите в Белград и да го информират за най-същественото, когато получат сведенията. Той щеше да й даде достатъчно пари, за да се прибере у дома, където и да беше този неин дом. Там тя щеше да намери съседи, колеги, приятели. Те щяха да й кажат каквото й беше необходимо да знае.

— Важното е, че ще напуснеш тази страна — каза Кирш. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— А ти какво ще правиш?

— Аз си подадох оставката. — Кирш се изправи. — Не правех нищо добро там.

— Но какво ще правиш?

Кирш трябваше да се подпре на полицата над камината. Обикновено не получаваше пристъпи на замайване преди средата на деня. Беше се научил да ги предусеща, за да не се окаже по това време на място, където безпомощното му състояние може да бъде забелязано. Този път обаче беше хванат неподготвен.

— Мога да започна частна практика някъде. — Той се насили да се усмихне. — Това е, което правят старите военни лекари.

— Някъде? Не тук?

— Аз също приключих с Берлин.

Искаше му се да обясни: за списъка за министерството, за статията, която беше публикувал в Годишник по психиатрична медицина, за брат си Макс и военния мемориал; и най-важното, за д-р Шад и теста за невросифилис, който се беше оказал положителен. Беше изкушен да сподели всичко това дори само за да разбере тя защо той не би могъл да отиде с нея. Защо, какъвто и живот да я очакваше, там не можеше да има място за него. Обаче една друга част от него се опасяваше да не натовари Мария с прекалено много неща за разбиране. Нейните чувства към него сигурно бяха позаглъхнали засега. Ако имаше късмет, тя щеше да започне за мисли за него като за студен, влюбен само в клиничната си дейност мъж, така съсредоточен във функциите и операциите на мозъка, че беше изгубил способността си да чувства. Така щеше да бъде по-добре, по-просто, по-чисто.

— Време е да сменя обстановката — каза Кирш. — Дванайсет години е твърде дълъг срок да работиш на едно място. — Той пооглади сакото си и потърси в него своя портфейл. Започна да му се върти главата. Всичко това беше от дима и безсънната нощ.

— Ето малко пари, за да се оправиш. Магазините отварят след два часа. Опитай на „Гренадирщрасе“. Там ще намериш всичко, от което имаш нужда. Хер Метлер може да те упъти.

Той извади банкнотите. Чувстваше някакво неудобство, като че ли имаше нещо подло във всичко това.

— Аз по-добре да вървя. — Той постави парите върху скрина. — Ще се върна веднага, щом пристигне твоят паспорт.

Той се мъчеше да върви нормално, да държи главата си изправена. Когато стигна до вратата, зрението му беше така замътено, че не можа да намери дръжката. Чу гласа на Мария зад него, но не можа да схване значението на думите й.

Трябваше само да намери дръжката и щеше да излезе навън във вестибюла. Без да вижда, без да мисли. Не искаше тя да го види как се клатушка като пиян.

— Почини си малко — каза той. Челюстта и езикът му бяха натежали също. — За пътуването. Ще бъде дълго пътуване.

Сега той беше в пълна тъмнина, бълбукаща зърнеста мъгла от малки квадратчета и триъгълничета като драсканици в училищна тетрадка. Може би щеше да се задържи на крака, ако мъглата се вдигнеше само за миг, ако някой донесеше малко светлина. Но той вече падаше. Инстинктивно вдигна ръце да се предпази, но ръцете му се удариха в желязната решетка. Един креват. Той увисна на него, креватът също падаше. Той погледна надолу и видя вода, течаща под него: широка черна река, с мънички точици светлина върху изцъклената й повърхност. Не беше сигурен дали е изпищял силно на глас или това е само в съзнанието му.

Някой го хвана за китките на ръцете му и го издърпа на вълнолома. Това беше Едуард Айнщайн. Може би това е една квантова история. Тогава Кирш разбра, че сънува.

Когато легна на земята, едва дишайки, Хайнрих Мееринг извади една носна кърпа и внимателно избърса праха от ръцете си. Носната кърпа почерня от пепел.

„Случаят е ваш, д-р Айнщайн“, каза той и се обърна. В далечината плачеше жена.

 

 

Кирш научи след това, че треската е траяла три дни. Тя идваше и си отиваше, променяйки се по сила и последствия. Неговите будни часове бяха фрагментарни и объркани, неговите сънища — често много ясни. Спомените му станаха ненадеждни и неточни, подложени на постоянна ревизия. Хора, за които мислеше, че се мъртви, се появяваха до леглото му, спокойно обяснявайки причината за неговата грешка. Живите виждаше положени да почиват и погребани под дървени кръстове и надгробни камъни, на които бяха изписани множество имена. Многократно изгаряше от горещина, изпотяваше се, трепереше от студ, имаше страшни болки в главата и през всичкото това време се бореше да поддържа представата си за място и време, да запази порядъка на конкретни неща в съзнанието си, в които можеше да вярва, един каталог на безспорната действителност. Бореше се да остане верен на чувството си за външния свят и на своето място в него, обхванат от страх, че ако позволи тези неща да му се изплъзнат, това ще означава да ги загуби завинаги.

Мария се грижеше за него. Ако не в нещо друго, той беше сигурен поне в това. Почти винаги, когато се събуждаше, тя беше там, седеше до леглото му, носеше му храна върху един поднос или спеше на пода, завита с одеяло. Повече от веднъж, когато отваряше очи, той се оказваше отново при фрау Ширман, заобиколен от книгите и списанията си, но се научи да не се доверява на тези видения, най-малкото заради хората, които често бяха в стаята с него, въпреки че привидно забравяше за тяхното присъствие. Един от тях беше Едуард Айнщайн. Той тършуваше из книжата на Кирш, отчаяно търсейки писмото, което беше откраднал от своята майка. Членове на семейството на Кирш също се появяваха, даже по-старата му сестра Фрида, която той никога преди не беше виждал в Берлин. Те седяха в засенчените ъгли на стаята, баща му зад своя вестник, като опечалени около гроба на покойник.

Насън той молеше брат си Макс да доведе полковник Шад. Те бяха отново в клиниката, долу в сутерена, заобиколени от екипа на Мееринг. Но малко по-късно полковник Шад наистина се появи. Той каза на Мария да отвори прозореца, защото в стаята беше прекалено горещо, а гласът му отекваше като в тухлен бункер. Кирш искаше да му каже, че там няма прозорци. Те бяха в сутерена. Тогава усети, че в стаята става по-хладно и се озова отново в къщата на хер Метлер.

— Не повече от 23 градуса в стаята. И не толкова много одеяла. — Това определено беше гласът на Шад, енергичен, но мек. — Много течности — бистър бульон е чудесно — и аспирин два пъти на ден за разреждане на кръвта. Аз ще дойда пак след два дена. — О, и вземете това за устата му. Веднъж на няколко часа.

Миг по-късно Шад си беше отишъл — още един сън, предположи Кирш. Или халюцинация. Беше трудно да направи разлика. Но след това видя, че Мария е до него, нежно мажейки напуканите му устни с парафинов мехлем. Върховете на пръстите й бяха хладни — нейният допир, си спомни той, беше винаги хладен — и той усещаше дъха й върху бузата си. Беше сигурен, че и двете усещания са истински, но се страхуваше да се обърне и да я погледне, за да не би тя също да изчезне.

 

 

Макс се появи в един сън, седейки на края на леглото и прелиствайки екземпляра от книгата на Айнщайн. Мария я беше донесла от клиниката.

— Аз не мисля, че тя я е прочела — каза Кирш.

Макс не вдигна глава.

— Не бъди глупав — каза той. — На нея не й е нужна. Какво си мислеше ти?

Кирш искаше да попита какво е имал предвид, но Макс вече си беше отишъл, вземайки книгата със себе си.

Последния път, когато видя Мария, беше поне един ден по-късно. Тя стоеше до прозореца. Влагата замъгляваше стъклото и носеше остър студ с въздуха. Старият пътнически куфар беше довлечен в средата на стаята. Капакът беше отворен.

— Мария?

Гласът му прозвуча като грачене. Мария не вдигна глава. Тя надничаше зад завесите надолу към улицата.

Той си прочисти гърлото.

— Какво става?

Тя дойде до леглото. Купа с бульон се охлаждаше на масата.

— Нищо. Трябва да ядеш.

Тя взе купата и една лъжица.

— Хер Метлер казва, че това е само друг журналист.

— Журналист? Как изглежда?

— Няма нищо.

Тя отказа да говори по въпроса, докато той не свърши с бульона. След това трябваше да изпразни мехура си, а след това трябваше отново да поспи.

— Аз излизам за малко — каза Мария, като придърпа завивките над него. — Да донеса някои неща. Няма да се бавя.

Доколкото Кирш си спомняше, тя никога вече не се върна.