Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (28)

27

Така започнах да уча, не за да ме хвалят или да си спечеля добро мнение у другите, а заради независимостта, с която мислех, че ще се сдобия чрез образованието си. Моето учение скоро стана моят живот. То ми даваше убежище, както и занимание, защото когато потъвах в моите книги, вече не се чувствах самотна, а в желана компания: компания от просветени души, чиято страст беше просвещаването на другите. Аз се чувствах привилегирована да подслушвам споровете на тези големи умове и понякога негодувах от натрапването и досадата на всекидневния живот. Мога да ви призная това, защото знам, че вие ще разберете изкушенията на ученическото съществувание. Понякога мисля, че ако не бях поела по този път, безредицата и вълненията на емоциите щяха да ме смажат. Гняв, печал и самота ни дебнат от всяка страна. Трябваше да се отклоня само с една-две стъпки от този път и щях да се загубя в тези чувства и да изпадна в отчаяние. Защото какво могат да направят сълзите на шепа нежни души срещу жестокостта на толкова много други.

Все пак аз не бях щастлива. Гордеех се с моите постижения, още повече че те бяха много рядък случай за млад човек от моя пол, но не виждах стойността на наградите. Исках моето учене да ме направи по-щастлива, мен и другите хора, от които се интересувах, а също така това щастие да бъде трайно. До този момент моите успехи допринасяха само за моята изолация. Момичетата в училище смятаха, че имам момчешко и странно поведение с моето увлечение по математиката и другите науки; момчетата гледаха на мен като на парвеню. Така аз повярвах, че като следствие от всичко това съм станала възприемчива към идеята, че ученето би могло поне да ме приближи до Бога.

Не че получих това внушение в църквата. Имах впечатлението, че посланиците на религията, свещениците, гледат на прекаленото учене по-скоро с подозрение, особено на онзи вид познания, свързани с реалния свят и природата. Бог и неговият Велик план бяха тайнства извън обсега на човешкия разум, казваха свещениците. Смяташе се, че простосмъртните поставят под съмнение и разискват природните закони. Вярата била единственото качество, което имало смисъл да се възпитава, нямало никаква разлика дали тя е сляпа или някаква друга. Цялото знание на света, ми повтаряха те непрекъснато, не е доближило и на крачка една душа до Небесното царство, освен ако това не било изучаването на Светото писание.

За щастие, в гимназията преподаваха учители, които имаха различно мнение за науката. Моят последен учител по физика, д-р Станич, внушаваше, че Бог и законите на природата са едно и също нещо, тъй като характерът на вселената беше изражение на природен закон и всички неща се подчиняваха на него. Така че щом се стремяхме да разберем природните закони, как можеше да не достигнем до по-добро разбиране на Бога? По този начин той постави нова ценност пред мен. Аз разбрах, че пътеката на учението и изследванията водеше не само до разбиране, но и до източника на цялата доброта и любов.

Тези думи бяха голяма утеха за мен, както и един силен подтик. Баща ми никога не ме упрекваше, че прахосвам парите, които ми даваше за моето образование, въпреки че това не го възпираше да ми напомня за жертвите, които понасяше. Това той правеше доста често, та аз се страхувах, че би могъл да ме отстрани от училище дори когато по едно време получих стипендия, така че голяма част от моите такси бяха покривани от нея. Ако тогава знаех как той се е хвалил из целия район за своята щедрост и благородство към мен, претендирайки, че сам ме е учил и наставлявал, и че в неговото семейство е имало много такива деца чудо в миналите поколения, щях да се безпокоя по-малко за неговите харчове.

Предполагам, че той е имал твърде малко неща, за които е можел да се хвали по онова време, защото с края на войната беше дошъл и краят на неговото служебно положение в митническата служба. Границата беше изчезнала по нареждане на великите сили, а заедно с нея и митническите постове. Много по-приветствана от мен промяна беше новината, че новообразуваното Кралство Югославия щяло да отвори всички свои университети, включително по медицина и природни науки, за жени студентки. Доктор Станич обаче каза, че нито университетът в Загреб, нито този в Белград били първа класа, що се касаело до природните науки, и че ако било въобще възможно, аз би трябвало да уча в чужбина. Но аз знаех, че баща ми никога не би платил за това, защото откакто беше загубил службата си, между майка ми и него имаше още повече караници на тема пари, въпреки че такива караници винаги бе имало между тях.

Обикновено напусках масата, когато започваха да се карат, защото чувствах, че моето присъствие няма да наклони везните в моя полза. Все още ме беше страх, че баща ми ще промени намеренията си за моето образование (което, доколкото можех да видя, все още не беше докарало и една пара вкъщи) и ще реши, че трябва да се върна у дома да работя. Той беше започнал да прекарва дните си или в риболов на реката, или в пиене в компанията на други безработни мъже. Вместо да си търси работа — колкото и каквато беше останала подходяща и достъпна за него — той говореше все повече и повече как бихме могли да печелим чрез тая или оная идея. Един от тези планове беше да отглеждаме копринени буби на тавана и в пристройката. Веднъж той си дойде вкъщи от Нови Сад с няколко кошници, пълни с лъскави кафяви пашкули, от които нито един не се излюпи. Друг план беше да превърнем нашата земя в лозя. Той завърши с това, че баща ми изора една хубава ливада и я превърна в пусто място, обрасло с плевели. Но дори да не беше продължил да упорства с тези планове (а той, слава богу, не упорства дълго), винаги у дома имаше нужда от някаква помощ, особено след като здравето на майка ми се влоши. Така че обикновено бързах да прибера чиниите, когато темата за парите идваше на дневен ред, и изчезвах в помещението за миене на кухненските съдове, когато баща ми започваше с неговите оплаквания — че майка ни била разточителна, което не беше вярно, и че нейното семейство не му било дало зестрата, която му били обещали, и още многобройни други обиди и оплаквания.

Една нощ обаче извърших нещо непочтено — подслушвах родителите си. Този ден се бях върнала с бележките за срока от гимназията. След като получех дипломата си, трябваше да напусна със завършено средно образование. Въпросът дали да продължа образованието си не можеше да бъде отлаган повече. Майка ми и баща ми разговаряха с шепнещи гласове, което не беше обичайно и само изостри любопитството ми. Така, признавам, подслушвах на вратата, не смеейки дори да дишам, защото отгоре на всичко, дъските в хола проскърцваха под мен при всяко помръдване.

Те говореха за пари, точно както очаквах, и затова дали трябва да молят за още — от кого, не можах да схвана. Майка ми беше изцяло против това заради обещанието, което били дали, но баща ми настояваше. „Никога не сме се съгласявали да се нагърбим с такъв вид товар“, чух го ясно да казва. „Те не могат да очакват това. Освен това, сега имат много. А ние нямаме почти нищо.“

Сърцето ми прималя, защото знаех много добре какъв беше товарът. Все пак бях любопитна да узная кой беше този, който ни е давал пари. Тогава чух баща ми да казва, че Хелене трябвало да се застъпи, отново от наше име, тъй като тя също носела известна отговорност, на което майка ми пак се противопостави, макар и не толкова категорично. Чудех се дали това е моята леля Хелене, която не бях виждала от една година или повече.

Леля Хелене беше наричана така от майка ми, но това беше от привързаност към тази жена, а не защото те имаха някаква кръвна връзка. Нейният съпруг Миливой беше стар училищен приятел на баща ми и работеше в някакво министерство, но това не пречеше на баща ми да го нарича зад гърба му палячо и проклет глупав мечтател, което често правеше главно заради неговите радикални политически убеждения. Те живееха в Белград и ни посещаваха от време на време, а Хелене понякога идваше и сама, защото имаше познати и извън Нови Сад. Майка ми се отнасяше към нея с голямо уважение. Леля Хелене беше високо образована жена, дребна, изискано облечена, въпреки че имаше някаква деформация на единия крак, което я принуждаваше да куца. Аз специално бях много впечатлена от факта, че тя беше учила в университет в Швейцария, преди да се омъжи. Тя ми разказваше за големите планини и ледници в тази страна, подобни на които бях виждала само в книгите — защото, както знаеш, страната, в която бях израсла, беше плоска като тепсия. Веднъж тя добави шепнешком, като че ли това трябваше да бъде тайна между нас двете, че ако продължавам да изпъквам все така в учението, аз също трябва да уча по-нататък там. Защото не беше тайна, че умните сръбски момичета са приети добре в Цюрих. Истина е обаче, каза тя, че някои отиват там за научна степен, а се връщат в добавка и със съпруг.

Чувайки това, аз се изчервих, тъй като все още бях много малка, за да мисля за противоположния пол, освен за мои учители или за онези мъчители с протрити колене, които беше най-добре да бъдат заобикаляни отдалеч. А и се почудих дали втората чаша с ябълкова ракия не й беше отишла направа в главата.

Най-малко два пъти, когато бях много малка, леля Хелене пристигна, придружена от една жена, нейна спътничка: тъмнокоса тиха госпожа, много прилично облечена и доста красива. Най-напред я взех за нейна компаньонка или домашна прислужница, защото седеше мълчалива в ъгъла през повечето от времето, наблюдавайки как ние децата играем и усмихвайки ни се топло всеки път, когато нашите погледи срещнеха нейния. Мислех, че ще забравя за нея, ако не беше начинът, по който нейното меланхолично присъствие, изглежда, обгръщаше с някакво обаяние моите майка и баща. Посещенията на леля Хелене обикновено бяха съпровождани с поток от разговори — за общите приятели, новините от Белград, даже за политика. Но когато присъстваше придружителката на леля Хелене, разговорът някак утихваше, като че ли всички в стаята биваха поглъщани от нещо друго. След това, когато тя излезеше от стаята, те изведнъж ставаха по-лекомислени, като че ли някаква катастрофа беше предотвратена на косъм. Когато и да виждах тази госпожа, се чудех каква ли голяма скръб беше заключила в сърцето си и защо никой не говореше за това.

Винаги, след като си отидеше, я сънувах. Сънувах, че я виждам как влиза в стаята ми и гали косите ми, както си спях, че стои на вратата и ме наблюдава, а силуетът й се очертава срещу светлината. Бях убедена, че тя някога е имала дъщеря и че я е загубила, може би от скарлатина, която беше отнесла много деца на моята възраст. И по тази причина сърцето й беше сломено.

Спомням си, че името на придружителката беше Милева. Тя и леля Хелене се срещнали, когато и двете били студентки в Цюрих. Тя все още живеела в Швейцария, но имала роднини в селата Кач и Тител, които бяха на около един ден път с кола от нашата къща. Едва няколко години по-късно открих — всъщност узнах от моя учител, хер Бошкович — че тя била известна в Сърбия като най-блестящата жена физик, която изобщо някога се е раждала в нашата страна, при това е била не друга, а съпруга на великия професор Айнщайн.