Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (35)

34

Мария е била пациент на психиатрията още преди да е стъпила в Берлин. Доказателството беше точно там, в нейната папка с медицинското й досие. Тя е била в Бургхьолцли за две седмици. И кой би могъл да каже, че не е била пациентка преди това някъде другаде? Изглежда инспектор Хаген е бил прав през цялото време: беше безсмислено да се прави опит да се разнищи целта на Мария за отиването й в Германия или събитията, довели до нейното откритие. Беше безсмислено да се реконструират, както се прави при разследване на престъпление, причината и следствието. Не е имало нито престъпление, нито причина, нито обяснение, нито цел. Само заблуда или измама.

Кирш прочете досието от папката в кабинета на д-р Цимерман, докато самият Цимерман се тътреше наоколо, опитвайки се да изглежда зает. Досието беше тънко, но изчерпателно. Фактите за случая — дати, часове, наблюдения, процедури — всички бяха старателно записани и подписани. Строга информация. Данни. Обективен факт. Точно това, за което беше дошъл: проницателен поглед върху състоянието на ума на Мария, солидни основи за ново начало. Но това не беше новото начало, на което той беше разчитал.

Тя се беше представила в болницата през септември. В бележките не беше споменато за препоръчително писмо или направление, нито за някой, който я е съпровождал. Изглежда беше пристигнала сама, по собствено усмотрение. Заявила, че страда от безсъние, сомнамбулизъм, пристъпи на паника и загуба на паметта за определени интервали от време, след което оставала дезориентирана за няколко минути след всеки пристъп. Някой си доктор Фогт беше провел предварителния преглед. В досието не се споменаваше за травма на главата, главната й загриженост била, че може да има тумор в мозъка. Но като се остави настрана загубата на памет, характерните симптоми, свързани с тази диагноза, липсваха: Мария не страдала от главоболие, нито от сънливост, нито от някаква болест — факт, за който тя била категорична. Той забелязал, че пациентката изглеждала възбудена, въпреки че външно полагала усилие да изглежда спокойна. Следващата хипотеза беше, че е страдала от нервен пристъп, предизвикан от емоционален стрес, най-доброто лечение за което беше пълна почивка в спокойна заобикаляща среда. Няколко дена по-късно, по предложение на д-р Фогт, тя беше постъпила в първокласното отделение.

Загуба на памет. Това беше написано там черно на бяло. Дали проблемът беше продължил? Дали интервалите бяха станали по-дълги, с кулминация на продължително състояние на амнезия, каквото Кирш беше установил в Берлин?

Той продължи да чете. Престоят на Мария в болницата не беше отбелязан с някакви особени събития. Наред с почивката и различни форми на леки ободряващи забавления, тя беше започнала курс по водна терапия, модно ново лечение, за което „Бургхьолцли“ била наскоро съоръжена. Както разбра Кирш, при тази терапия пациентите били увивани стегнато в мокри чаршафи, преди да бъдат потапяни във вода с различни температури. Цимерман каза, че методът бил създаден с цел намаляване на тревожността и заблудите при параноични и шизофрении пациенти, както и да осигури периоди на спокойствие, без да се използват успокоителни средства. Кирш вярваше в релаксиращото действие на продължителното потапяне във вода. Опитът с частична безтегловност се беше оказал наистина благотворен. Но трудно би могъл да приеме, че това има същото въздействие като едно продължително лечение. Във всеки случай, лечебният курс на Мария бил прекъснат скоро след първия сеанс. Бележките в досието не казваха почти нищо по въпроса защо беше станало така. В тях се твърдеше само, че тя показвала „нежелание да сътрудничи“ и била „твърде гласовита“, както и че показвала признаци на душевно разстройство.

Последната бележка, написана от д-р Фогт, гласеше само: След настъпило подобрение пациентката веднъж показала отново безпокойство и намаляване на способността за концентрация. Препоръчана е пълна психиатрична оценка, която да започне в началото на следващата седмица. Но по това време Мария вече била платила таксата в брой и освободила мястото в болницата. Не оставила никакъв адрес за препращане на съобщения.

Фогт никога не беше оспорвал твърдението на Мария, че е болна. Но от друга страна, той самият не бил забелязал конкретни симптоми за това. Наличието на душевно разстройство било непостоянно и непряко изразено.

Не беше обичайно хората сами да отиват в психиатрични заведения, за да проверят психичното си здраве и съответно да се подложат благоразумно на оздравителни процедури. Отиване на почивка, придружена от някакви лечебни процедури в санаториуми, бяха често явление сред богатите кръгове, въпреки че „Бургхьолцли“ не беше моден избор за такива хора, защото там имаше твърде много истински болни из помещенията. Би могло да бъде съвпадение, че Мария последвала Едуард в болницата две седмици след неговото завръщане там. Но ако това не беше случайно съвпадение, то какво беше всъщност? Поддаването и преследването на някакво странно очарование? Или някаква пресметливост? Може би Мария бе доловила същата слабост, каквато имаше Кирш: през задната врата към истината.

Възможностите се натрупваха, посрещани с неохота, но без да може да се отхвърлят. Даже след цялото това време никоя от тях не би могла да бъде пренебрегната. Ойген Фишер мислеше, че Мария е част от добре замислена измама. Дори тази теория все още беше защитима.

Кирш свали очилата и разтри очите си. Защо Мария беше отишла в Берлин? Откъде беше дошла тази идея? Може би връзката с Айнщайн беше само в съзнанието му. Имаше ли той сложни сценарии, които всъщност нямаха основание?

Затвори папката и усети, че Цимерман се е втренчил в него иззад бюрото си.

Той се усмихна нервно.

— Намерихте ли каквото търсехте?

Навън беше още изненадващо светло въпреки късния следобед. Снегът излъчваше фосфоресцентна светлина, улеснявайки хората да виждат по-добре пътя, даже когато небето започна да тъмнее. Самотен чифт следи от автомобилни гуми очертаваха успоредни линии върху лъкатушната повърхност на пътя.

Кирш беше забравил за мъжа, когото беше зърнал на идване между дърветата, но когато тръгна по завоя под болницата, го видя отново, прислонил се наведен до стъблото на един бор, да пуши цигара.

— Загуби си времето — каза той.

Кирш нямаше време дори да се изненада. Имаше смътен спомен, че си беше уредил среща с този мъж.

— Съжалявам — каза той.

Макс хвърли цигарата и закрачи по пътя. Старият му шинел беше наметнат на раменете му. Той се беше крил тук през всичките тези години, в неутрална Швейцария, неизбежно устремен към старата, отъпкана от Алберт Айнщайн земя в Цюрих. Това беше тяхната тайна, само на двамата, тайна, която Кирш беше пазил толкова добре, та беше почти забравил, че имаше нещо да пази.

— Защо още си тук? — каза Макс.

Кирш се приведе в раменете и продължи да върви.

— Аз съм тук за моя пациентка. Има някои неща, които трябва да разбера.

— Мария е единствената, която знае отговорите. Тук няма да ги намериш.

— Бих могъл да открия коя е тя.

— Не искаш ли да кажеш коя е била тя?

— Не виждам разликата. Каква е разликата?

— Коя искаш да бъде тя?

Беше типично за Макс да задава неудобни въпроси.

— Лизерл. Искам да си бъде Елизабет Айнщайн.

— Защо?

— Как може ти да ме питаш това? Ти измежду всички други хора.

— Мислиш, че така ще й стане отново добре?

— Да.

— Като Едуард Айнщайн. Той е много добре.

— Това е различно.

Макс сви рамене. Той беше скептично настроен изобщо към психиатрията, също като своя герой. Доколкото бил запознат, тя въобще не била същинска медицинска наука.

— Много благородно е от твоя страна да положиш толкова усилия. Ако се окаже, че си прав, тя ще ти бъде задължена завинаги. Също и баща й.

Сега те бяха точно над езерото, където сиви маси вода се сливаха с безцветното небе. Сякаш човек стоеше пред огромен недовършен стенопис. Само горите наоколо и градът бяха изобразени докрай.

— Не за това съм тук — каза Кирш. — На мен са ми нужни фактите. Омръзнаха ми предположенията. Необходима ми е солидна хипотеза.

Макс се загърна по-здраво с шинела си. Кирш се почувства виновен, че го е взел от къщата, без да го пита.

— Предполагам, че благодарността все пак е нещо — каза Макс. — Тя поне ще те запомни, нали? След като си отидеш.

— Не това е важното.

Макс запали нова цигара. Преди нямаше навик да пуши. Но сега беше възрастен.

— А кое е важно тогава?

Кирш продължи да върви, без да отговаря. След няколко секунди разбра, че брат му вече не върви с него. Той погледна през рамо. Макс стоеше на пътя с отпуснати ръце.

— Нямаш много време — каза той.

Кирш се събуди в хотелската стая. Синя утринна светлина се процеждаше през един процеп между завесите. Беше мразовито студено. За момент помисли, че вижда Макс да стои в ъгъла, наблюдавайки го. Но това беше само неговата мушама, окачена отстрани на гардероба. Той отпусна глава обратно върху възглавницата и придърпа завивките до брадичката си. Това определено е било сън. Беше сигурен, че е взел такси за обратния път от Бургхьолцли. Ясно си спомняше как д-р Цимерман поръча по телефона такси.

Той се опита да си припомни отново звука от гласа на Макс, да си представи подробности от лицето му. Но в съня му беше много тъмно, за да види тези неща. Можеше да си припомни само една тъмна фигура, силно изпъкваща на фона на снега. А гласът, дали беше наистина гласът на Макс? Кирш вече не беше сигурен, че би го разпознал, ако го чуеше сега.

Той свали мушамата от гардероба и я просна върху облегалката на стола.