Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (48)

47

Льо Кок сюр Мер, Белгия, април 1933 г.

Слънцето пробива през тънък слой мараня, при което сенките избледняват. Морето е заспало, неестествено спокойно, хоризонтът се е слял с бялото небе. От верандата на вила „Савоаярд“ Алберт Айнщайн наблюдава един от детективите, който крачи до самия край на водата. Неговото име е Жилбер и той прекарва по-голямата част от времето си, патрулирайки по брега и високите дюни, които заобикалят вилата. Някой убиец може да се опита да слезе на сушата от лодка, обясни той на Елза една сутрин. Като изключим това, той не й е казал почти нищо. Основното нещо, което прави, е да пуши цигари и да зяпа траулерите, които пухтят нагоре-надолу, ловейки сиви скариди. Зад тях, на по-далечно разстояние, едва се виждат фериботите, които се измъкват от пристанището на Остенде на път за Англия.

Друг един детектив е постоянно в къщата. Неговото име е фламандско и следователно трудно произносимо. Той седи в хола, пие кафе и наблюдава алеята за коли на къщата. Какъвто и посетител да се появи, скача на крака и иска паролата от всеки, когото не познава. Кръчмарите в Льо Кок са помолени да се преструват на невежи, когато ги разпитват за местонахождението на Айнщайн, но това няма голям ефект. Всеки ден все повече и повече хора идват да се разхождат покрай брега, някои от тях се преструват на безразлични, други досадно любопитствайки или снимайки с фотоапарати. Но Жилбер и неговите колеги са станали забележимо раздразнителни. Те често проверяват револверите си и звънят по телефона на началниците си, шептейки, че нямат добър периметър за наблюдение. В дюните избухват спорове и заяждания с репортери и екипи от оператори на кинопрегледи, да не говорим за няколкото делегации от учени и университетски преподаватели. По-малко от три седмици in situ^[1] и смисълът от обсадата е ясен за всички. Елза прекарва часове на горния етаж, заключена в спалнята си. Няма никакво съмнение, че това убежище, осигурено безплатно от краля на Белгия, ще бъде изключително временно. Нацистка Германия е съвсем наблизо, а нейният обсег на достъп прекалено обширен. Да се работи тук беше станало невъзможно.

Личната секретарка на Айнщайн, фройлайн Дюка, некрасива, слаба жена, с гарвановочерна коса, вдига очи от своя стенографски бележник. Айнщайн беше направил пауза в средата на диктовката: писмо до лорд Ръдърфорд за предстоящото му посещение във Великобритания. Възпоменателни лекции в Оксфорд и Глазгоу. Ръдърфорд иска да се препотвърдят датите.

Без да я молят, фройлайн Дюка прочита отново последния ред: „Надявам се да пристигна в Дувър не по-късно от 26-и май…“

Обикновено дневникът е нейна работа. Тя знае наизуст ангажиментите и задълженията на своя работодател и онези на неговата съпруга. Но има някои ангажименти, на които не може да състави разписанието вместо него, както и някои задължения, които само той може да прецени.

Едно пътуване до Цюрих отдавна е закъсняло. Той обеща да отиде през май. Но колко дълго трябва да остане там? Три дни? Четири? Елза иска той да се настани в хотел, но това би било просташко и ненужно прилично. Милева има напълно подходяща стая за гости в апартамента си на Хутенщрасе. От друга страна, има опасност тя да доведе там Едуард от „Бургхьолцли“, за да увеличи максимално прекараното време заедно с бившия си съпруг. Баща и син ще свирят музикални дуети, което няма да бъде мъчително, и ще разговарят на теми от психиатрията и литературата, което ще бъде мъчително. Той ще избягва разговора за окончателното сбогуване. Досега внимаваше да не каже нищо пред пресата за намерението се да остане в Америка за постоянно. Неговите публични коментари за Страната на Свободата винаги бяха подценявани. По същия начин той копнее да се сбогува веднъж и завинаги с усложненията на Стария свят, да свали от раменете бремето на интереса си към тях, публично или само пред себе си. Старият свят, както и неговият собствен стар свят, е едно разсейване, един сърбеж, който той не може да избегне съвсем. Мисълта да постави цял океан между този свят и него става все по-привлекателна с всеки изминал ден.

Три дни и три нощи. Ако остане повече от това, доброто настроение на Милева щеше да започне да се изпарява. Сърденето и ядът й щяха да изплуват на повърхността. Нейното удоволствие и гордост от срещата с него щяха постепенно да бъдат потиснати от присъщото й чувство за безутешност. Милева мъченикът. Никоя среща с нея не завършва без известен намек за неизпълнени обещания или за изоставеност. В този смисъл техният по-млад син е съвършеното оръжие, жив упрек. Преди две години тя се появи без предупреждение в Берлин на сватбата на дъщерята на Елза, носейки лоши вести за душевното състояние на Едуард. Но лудостта не е от страна на неговото семейство. Достатъчно е човек да види нейната сестра Зорка. Прекарала е в психиатрични болници голяма част от живота си.

Три дена и две нощи. Това трябва да бъде предостатъчно.

Айнщайн се обръща към фройлайн Дюка.

— Надявам се да пристигна в Дувър не по-късно от…

На масата лежи купчина неотворена поща. Броят на държавите, откъдето са пощенските марки по писмата, е даже по-впечатляващ от обикновено, обаче един голям кафяв плик привлича погледа на Айнщайн. Върху него изобщо няма марки. Нито е написано името му; само думите Вила Савоаярд.

— Откъде е дошло това?

Фройлайн Дюка вдига очи от бележника си, изпъждайки с махане с ръка една досадна муха.

— Беше донесено от куриер на мотоциклет. Той искаше да ви го връчи лично, но детектив Дейек…

Тя кимва към хола. Пликът е запечатан с восък и носи надпис Поверително. Фройлайн Дюка не отваря поща с надпис Поверително.

Айнщайн отваря плика, като го разкъсва. Той знае от кого е този плик. Само де Врийс му праща пощата по личен куриер.

— Връщам се след минута — казва Айнщайн и отнася листовете от плика вътре.

В приемната спира и се ослушва. Някакво шумолене в хола му разкрива, че детектив Дейек чете вестник. Елза е на горния етаж. Часовникът върху полицата на камината тихичко тиктака по два пъти в секунда. Още преди да започне да чете, Айнщайн усеща стягащите пръсти на миналото. Те се протягат, за да предават претенции към него. Дали един огромен океан ще бъде достатъчен да го избави от тях? Или ще стигне до избраното убежище в Принстън, само за да открие старите си грехове, скрили се в багажа, чакайки да бъдат разопаковани?

Последният доклад на де Врийс е успокояващ по главните точки. Той е разкрил, че няма следи за заговор в аферата Драганович, нито за някакво планирано мошеничество или изнудване. Ако Мария Драганович е имала някакъв съучастник, това бил нейният психиатър, амбициозен, но очевидно с нестабилен характер, чиято преданост към нейния случай е породила възникването на съмнения, иронични забележки и коментари. Има предположения за някаква връзка между тях двамата, слухове за повече от професионална привързаност, но нищо повече, което да предизвика безпокойство. Остава възможността претенциите на момичето да са продукт на налуден ум, ако някъде, вероятно в Цюрих, е чула историята за Лизерл Айнщайн и си я е присвоила като своя собствена. Такива фантазии често били скалъпвани от увредени мозъци, може би като средство за справяне с хронично появяващото се у тях усещане за незначимост или изолираност. Дори да е така, психиатърът в Берлин не е забелязал такава тенденция у Мария Драганович, нито белези на напреднала психоза. И впечатлението на Айнщайн не беше, че тя е душевно болна. Ако тази жена беше очевидно луда, той би зарязал този проблем.

Каквато и да е истината, момичето не се лекува повече в „Шарите“. Де Врийс смяташе, че не е вероятно оттук нататък тя да привлече отново вниманието на пресата по някакъв начин. Изглежда, че страховете на Айнщайн са били неоснователни.

Той се отпуска на канапето, като оставя едната си ръка на ръба на седалката. Усеща, че много му се иска да узнае подробностите. Има още толкова много неща, които не знае, подозрителни неща, които един ден могат да се обединят в нещо заплашително, като остатъци от тумор, неизрязани достатъчно.

Ако момичето не лъжеше и ако не беше луда, тогава трябва просто да се е заблудила. Лизерл беше умряла преди години. Поне така му бяха казали. Той се опитва да си спомни момента, когато Милева му съобщи тази новина, както и точните обстоятелства, при които беше станало това. Но той не може да си спомни.

Една малка снимка е залепена в долната част на последната страница, от онзи тип снимки, използвани в паспортите и в паспортните служби, където вероятно я беше получил де Врийс. Това лице много прилича на едно лице, което той си спомня. Мария беше там в тълпата в Залата на Филхармонията. Той току-що беше започнал да говори, когато я забеляза. Обикновено на неговите публични лекции имаше хубави жени, но нещо в нейното лице задържа вниманието му. Даде си сметка, че я поглежда отново и отново. „Срещали ли сме се?“ беше я попитал той след това, когато тя дойде при него, пробила си път през тълпата. Това не беше начална маневра за започване на разговор, словесен гамбит. Това беше единственото обяснение, което изникна в съзнанието му: че са се срещали преди това, че споменът за това е кръжал на границата на достъпността, измъчващ и сладък.

Какво означава това? Няма никаква заплаха за него, нито потенциален скандал, който би могъл да попречи на установяването му в Америка. Момичето си е отишло и няма да се върне никога. Единствено снимката остава смущаваща — самото чувство на разпознаване, което той беше усетил някога като нещо, от което не може да избяга. Беше ли това, което разпозна, негова плът и кръв? Какво беше?

Той прекара пръсти през дългата си бяла коса. Защо ще лъже Милева? За да го уязви? Да го наскърби? Но той не беше уязвен, ни най-малко. Вестта за смъртта на Лизерл, истина или не, нямаше никакви практически последствия, каквито и да били. Или самият този факт направи възможна някаква измама — наистина, доста лесна?

Приложено към доклада беше едно писмо, адресирано до момичето. Де Врийс беше прикрепил към него бележка. Тази част от кореспонденция, изглежда, е била изпратена от един постоянно пребиваващ в психиатричната клиника „Бургхьолцли“ пациент. Той нарича себе си Едуард, но аз все още не съм в състояние да потвърдя неговата пълна самоличност. Айнщайн обаче вече я знае. Почеркът без всяко съмнение е на неговия син.

Той започва да чете. Със засилването на морския бриз в къщата започва да става студено. Има нужда от лулата и жилетката си. Часовникът на полицата на камината тиктака. Едуард. Никога не мислеше за Едуард, приемаше, че той е някъде далеч, в свой собствен свят, неспособен да интригантства. Или пък някой го подтиква да върши това? Или някой го въоръжава с информация, каквато никога не е предполагал, че синът му има. В негово отсъствие стари болки бяха гноясали, превръщайки се в язви.

Когато свършва да чете, той скъсва писмото на де Врийс и хвърля парчетата в камината. След това отново излиза на верандата.

Фройлайн Дюка взема своя бележник и молив.

— Надявам се да пристигна в Дувър не по-късно от двайсет и шести май — прочита тя отново това, което той й е продиктувал.

Айнщайн сяда, заслепявайки очите си срещу слънцето. Скоро миналото ще разхлаби хватката си. Скоро. Неговият живот ще стане по-светъл, по-ясен. Той ще извърши велики дела в Принстън. Ще опитоми младотурците на квантовата механика и ще спаси нормалността и уравновесеността на науката, веднъж и завинаги. Щом стане свободен.

Той взема лулата си от пепелника. Огънят в огнището на лулата е угаснал. Той всмуква студен, напоен с катран въздух.

— Не по-късно от първи юни. Ще се наложи да тръгна малко по-късно, отколкото си мислех.