Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (36)

35

По-късно тази сутрин Кирш седеше пред бюрото в хотелската си стая и пишеше писмо до Алма. Това не беше идеалната форма на кореспонденция, особено като се има предвид какво трябваше да й каже. Но той изобщо не беше сигурен, знаейки за болестта на баща й, кога ще може да я види отново; а не изглеждаше уместно да я вика в Берлин за разговор, прекъсвайки ангажиментите й. В едно писмо би могъл най-малкото да й даде ясно и категорично обяснение. Би могъл да изложи аргументите си, без да се страхува, че ще бъде прекъснат; така тя може да осъзнае, че едно скъсване е главно в неин интерес. Това беше страхлив избор, но друг не му беше останал. Вече беше изчакал твърде дълго. И защо? Защото през цялото това време някакви вътрешни гласове в главата му казваха, че неговите чувства към Мария не са реални. Те бяха една мимолетна прищявка, една фантазия, изградена в примамливата пустотата на нейната амнезия. Когато обаче истинският образ на Мария започна да се оформя, той проумя, че именно на любовта му към Алма липсваше същност. Беше копнял по представата за нея: чиста, красива и неустрашима, като слънцето в безоблачно небе.

Най-напред написа адреса върху плика: лесната част. След това започна да скицира текста, правейки три погрешни старта, преди да напише половин страница. С всеки нов опит обясненията му, вместо да стават по-солидни и по-разбираеми, изглеждаха несвързани и разпадащи се. Аз страдам от една болест, написа той, от която е повече от възможно да не оздравея никога. Той не спомена коя е болестта. Съмнително е, че ще можем да имаме деца. Във всеки случай той не бил мъжът, който би могъл да я направи щастлива, написа той. Тя щяла да осъзнае това много ясно с течение на времето. Той не споменаваше за любов. Знаеше, че споменаването на думата любов може само да обърка нещата. Все пак, без любов, всичко, което написа, звучеше кухо и фалшиво, като че ли беше диктувано от някой друг.

Той погледна часовника си. Време беше да върви. Пъхна незавършеното писмо в плика и остави плика върху бюрото. Щеше да го завърши по-късно или, по-вероятното, да го започне отначало. Междувременно, докато стигне до фоайето, беше решил изобщо да не пише това писмо. Щеше да се отбие специално до Ораниенбург на връщане и да й обясни всичко лице в лице. Това беше най-малкото, което Алма можеше да очаква.

За нещастие, докато Кирш беше извън хотела, камериерката взе писмото и го даде на портиера, който постави клеймо и изпрати писмото с останалата поща, като включи към сметката на Кирш съответната добавка. Кирш не откри какво се беше случило преди своето завръщане в хотела.

 

 

По времето, когато пристигна в Бургхьолцли, слънцето беше започнало да пробива през облаците, създавайки лодки от бяла светлина по повърхността на езерото. Обаче вътре в оранжерията беше мрачно, защото стъкленият покрив беше покрит със снежна покривка. В едната страна на покрива няколко стъклени панела бяха разбити, а парчетата от стъкло, които не бяха паднали, образуваха рамка за небето като изпотрошени зъби. Само там слънчевата светлина можеше да мине и да заблести в оранжерията.

Едуард се грижеше за една редица цветя в пръстени съдове, като загърляше с ленти от парцали краищата на клонките. Той носеше престилка без копчета върху червен халат и пижама. Косата му се спускаше безредно над челото.

— Камелии. Вижте, те вече започват да се разтварят. — Той показа на Кирш едно клонче с розово листче от цвят, което се показваше през още неразцъфналите листчета, обвиващи бледозелена пъпка. — Един силен студ и ще загинат.

Дъхът му образуваше облачета във въздуха.

— Трябва да влезем вътре — каза Кирш. — Ще се простудите тук навън.

Едуард започна да обвива пъпката.

— Не мисля, че вие сте от онези лекари. Имате ли квалификация за обща практика?

— Бях военен хирург, преди да стана психиатър.

— Наистина ли? Защо престанахте да се занимавате с хирургия?

Кирш сви рамене. Настроението на Едуард беше войнствено. Това го беше извело от равновесие.

— Трябва ли да има някаква причина?

— Ето това е интересен въпрос. Дали човешкият разум принадлежи към света на класическата физика или на квантовата физика? Има ли недвусмислена причина за всяка мисъл и желание? Или те могат да възникват спонтанно?

— Нека да кажем, че се нуждаех от промяна.

— Вие не сте длъжен да ми казвате, ако това е тайна. — Едуард продължи да обвива пъпката, като разпори края на парцала и го завърза на възел, за да не се нищи. — Аз спрях да уча медицина, защото не ми харесваха труповете. След няколко дисекции започнах да ги сънувам. И тази ужасна миризма. Дори формалдехидът не може да я прикрие. Очаквам да ме разберете какво искам да кажа.

— Да.

— Никога не можах да се отърва от тази миризма. Тя се беше просмукала в моя мозък, в моето съзнание. Усещах я от възглавницата, когато си лягах. Усещах я у други хора, живи хора. Ето защо престанах да ходя на занятията, не исках да се виждам с онези хора. Не исках да усещам тази миризма, не исках тя да се просмуква в мен.

На фронта обикновено съхраняваха мъртъвците в най-близкото налично мазе, докато ги откарат нанякъде. Обаче по време на големите офанзиви срещу руснаците мазетата винаги бяха препълнени, въпреки че полагаха телата едно върху друго, по три. Санитарите увиваха телата, ако имаше излишни чаршафи. Иначе просто ги обличаха отново и слагаха чували на главите им. Във всички случаи трупната миризма винаги намираше начин да се върне в полевата болница след ден-два. Много бързо всичко в нея замирисваше на смърт и никакви количества хлор или фенол не можеха да прикрият тази миризма. Когато докарваха нови ранени мъже, те виждаха най-напред наредените по протежение на покрива врани и гарвани. Едуард беше прав: щом веднъж си живял в тази миризма, никога не я забравяш. Отпечатъкът в обонянието беше постоянен и всяко напомняне за онова време или място връщаха тази миризма с внезапна противна сила.

— Когато това изплува в съзнанието ми, аз самият се насочвам към квантовия свят — каза Едуард. — Мисълта не е ли съставена от електричество? И не са ли електроните кванти! В известна степен аз не вярвам, че извършваните от мозъка операции се чисто механични. Причина и следствие. Тик-так. Има нещо повече от това.

— Искате да кажете, че има душа.

Едуард изцъка.

— Обръщането към свръхестественото няма да ни доведе доникъде. То просто ще размени една група въпроси, които не са намерили отговор, с друга.

— Тогава какво искахте да кажете?

Едуард опипа едно листо на камелия. Върхът беше пожълтял. Скоро щеше да падне.

— Трудността включва и езиков проблем. В квантовия свят има неща, за които нямаме думи: обекти, които кристализират във времето и пространството само когато ги наблюдаваме; позиция и форма, която съществува потенциално, но не и действително. Човешкият език не зачита такива призрачни състояния на съществуване. Един обект не може да бъде на повече от едно място в едно и също време. Той или съществува, или не съществува. Но не е така в квантовия свят, а той е това, което всички други са направили от него. Нилс Бор каза, че когато се стигне до атомите, единственият език, от който може да има някаква полза, е езикът на поезията.

Сега вече Кирш трепереше.

— Аз имам няколко въпроса, хер Айнщайн. Мисля, че няма да възразите.

Едуард бръкна в джоба си и извади друго парче парцал. Опита се да откъсне от него една ивица, но платът се усукваше в ръцете му.

— Имате ли джобно ножче? Или ножички?

Кирш носеше джобно ножче в горния си джоб, главно за подостряне на моливи. То беше с дръжка от слонова кост, пожълтяла с времето. Той се поколеба, после го извади и разтвори острието, преди да го подаде.

— Няма значение. Аз мога да отгатна защо сте престанали да бъдете хирург. — Едуард претегляше ножчето в ръката си. — Има нещо смущаващо в това да режеш мъртъвци. Оскверняването. В часовете по анатомия студентите обикновено се смеят и им дават прякори — на труповете, имам предвид. Добро утро, Каспер; добър вечер, Моли. Колко много месо, казват те, като в месарски магазин, само дето не е така прясно. Ние обикновено ги съхранявахме в хладилен склад, но през лятото той не е достатъчно студен. Аз често сънувах, че те са се върнали, целите почернели и изпонарязани през часовете. — Той изпробва острието на дланта на ръката си. — Надявам се, че е различно при живите екземпляри. Предполагам, че те не могат да се връщат да ви преследват, ако все още са живи.

— Аз не мисля така.

— Освен ако не умрат направо там на масата. — Едуард сгъна здраво парцала около острието и го дръпна надолу, докато той се раздра. — Трябва да е ужасно нещо, нечий живот да бъде в ръцете ти. Ами ако направиш грешка? — Той посегна към друга пъпка на камелията, разтърквайки палеца си по повърхността. — Защо не седнете, докторе? Изглеждате блед.

Имаше няколко брезентови шезлонга, натрупани до задната стена. Кирш си помисли, че може да вземе един от тях и да седне, но след това се сети, че погледнато отстрани, това би изглеждало особено неблагоприятно за него да седи, докато Едуард стои прав. Както д-р Бонхьофер беше казал, такива неща подкопават основните принципи в отношението пациент — лекар.

— Аз знаех, че ще се върнете — каза Едуард. — Вие искате пак да говорите за Мария, нали?

— Ако това ви се струва редно.

— О, да. Аз обичам да говоря за Мария. Това ми помага да си спомням за нея. Тя е хубава, не мислите ли?

— Да, разбира се.

— И също толкова умна, въпреки че това не е очевидно, когато се срещнете с нея за първи път. Когато я видите за пръв път, тя изглежда само простодушна, като че ли идва от един по-добър свят. Вие се смущавате, че вашият собствен свят не е като нейния, защото той би трябвало да бъде такъв.

— Вашата майка каза, че Мария е податлива на внушения и лесно се води.

Едуард подсмръкна.

— Майка ми се срамува.

— От какво?

Едуард се обърна с гръб и пристъпи към следващото растение, като се наведе да помирише един цвят, въпреки че той още не се беше разтворил.

— Едуард?

Той сви рамене.

— Това е, както вече казах, светът не е такъв, какъвто би трябвало да бъде. Това е всичко, което исках да кажа.

Кирш извади цигара и я запали. Нуждаеше се от фактите. Причината и следствието. Придържаше се към това.

— Когато разговаряхме преди, вие не ми казахте, че Мария е била пациентка тук. Защо се е случило това?

— Мислех, че знаете. — Едуард се върна към работата си. — Аз я въвлякох в една история, нали разбирате. Би могло да се каже, че тя беше моята муза.

Кирш наблюдаваше как Едуард изрязва друга ивица от парцала. Радваше се, че не беше острил ножчето отдавна.

— Доктор Цимерман ми каза за вашата книга.

Навън двама работници, облечени в комбинезони, се появиха откъм сградата, понесли стълба. Те спряха пред оранжерията. Мъжът, който вървеше отпред, се взря през стъклото.

— Историята се развива в психиатрична болница — каза Едуард.

— Разбирам.

— Тя е за един психиатър, който се влюбва в своя пациентка.

Със силен трясък работниците облегнаха стълбата на стената на оранжерията.

— Това е интересно — каза Кирш. — Защо се е влюбил?

— Защо се влюбват хората? Защото намират някого, който може да им даде, каквото те искат, или от каквото се нуждаят. Някой, който може да ги освободи.

— Ясно. И как свършва това?

— Боя се, че зле. Краят трябва да бъде правдоподобен, иначе читателят ще се почувства измамен. Няма нищо, което може да развали една добра история повече от един неправдоподобен край. Мисля, че няма да възразите.

— Защо трябва да възразявам?

Едуард взе да увива следващата пъпка.

— Може би това е една квантова история, докторе. Проза вместо поезия. Хрумвало ли ви е това?

Кирш изтръска пепелта от цигарата си в една празна саксия за цветя. Едуард си играеше с него, опитвайки се да го извади от равновесие. Без съмнение беше играл същите игри с Мария. Това беше неговият начин да си доставя удоволствие, отдушник за неговата изкривена и неспокойна свръхинтелигентност.

— А какво ще кажете за вас, Едуард? Това ли е истинската причина, поради която сте дошли тук, да събирате и проучвате материал за една книга?

— Проучването е важно. За обстановката. Обстановката също трябва да бъде убедителна. Днес читателите очакват това. Поддържане на напрежението с липсата на вяра — така го наричат. Вие трябва да накарате вашите читатели да ви повярват.

— А какво беше положението с Мария? Защо тя дойде тук?

Едуард не отговори. Отново изглеждаше погълнат от грижата за ценните камелии. Сега пъпките бяха обвити като малки бинтовани юмручета, размахвани свадливо във въздуха.

Навън един от работниците придържаше стълбата. Другият се беше покатерил на нея. Единственото, което се виждаше от него, бяха стъпалата и глезените му.

— Това е Херман — каза Едуард, без да погледне нагоре. — Маниакалнодепресивно разстройство. Понякога му позволяват да дойде и да послуша как свиря на пиано. Много обича Шуберт. Харесва също Моцарт, но трябва да го следя внимателно, иначе започва да танцува.

Малко натрупан сняг падна от покрива. Стълб слънчева светлина проникна в мрака. Лицето на Херман се появи над тях, една маска на съсредоточен човек с език, стърчащ навън между устните му. Кирш забеляза обраслата с брада, отпусната челюст и подстриганата му с ножица коса.

— Страхуват се, че стъкленият покрив ще се огъне и ще хлътне — обясни Едуард, — особено сега когато е повреден. Това се случи веднъж, преди няколко години, когато снегът много натежа.

За първи път Кирш забеляза, че рамката на оранжерията се пропуква.

— Разкажете ми нещо повече за романа, който сте написали — каза той. — Показвате ли го на други хора?

— Обикновено не.

— Ще кажете ли нещо за другите студентки, които е обучавала вашата майка?

Едуард поклати глава.

— Но аз чух, че сте се отнасяли много добре с тях. Фройлайн Анка Щрайм, на първо място, и Майа Шукан. Вие сте свирили за тях. И сте излизали да танцувате.

Всичко това го имаше в папката с досието на Едуард: как Едуард идва в края на уроците и изнася кратки рецитали. Милева го е насърчавала за това. Тя била горда със своя по-млад син и загрижена той да не се затвори в себе си и да не изпадне в депресия, както е станало в университета. Обикновено нейните ученички намирали Едуард за очарователен. Той ги придружавал на екскурзии и вечерни излизания. Но по едно време неговото поведение започнало да се влошава. Моменти на силна ревност и „неподходящо държание“ слагали край на всяко намерение за любовна връзка.

Едуард сви рамене.

— Онези връзки не траяха дълго, нали? — продължи Кирш. — Затова предполагам, че когато се е появила Мария, сте започнали да се безпокоите, че ще се случи същото нещо. — Той се приближи по-близо, говорейки колкото можеше по-благо. — Затова ли й дадохте писмото, Едуард? Имам предвид писмото, което взехте от стаята на майка ви, онова за Лизерл.

Той го наблюдаваше внимателно, очаквайки някаква реакция, някакъв знак на смут или отричане, но не последва нищо такова.

— Аз се чудех как това писмо се е оказало у Мария. Не мога да повярвам, че тя самата го е взела. Кога би могла да има такава възможност? Сега съм съвсем сигурен, че не вашата майка й го е дала. Така че оставате само вие, който е могъл да го стори.

Херман се поотпусна и продължи нагоре по стълбата, поставяйки единия си крак върху покрива, и започна да бута снега с метлата си. Мъжът долу на земята се прозяваше.

— Ако тя беше вашата сестра — каза Кирш, — тогава нещата биха били различни. Това ли си мислехте? Тя щеше да остане с вас. Тя щеше да бъде част от вашия живот завинаги, без значение каква част. А вие нямаше да трябва да й разказвате небивалици и да я ухажвате. Бихте могли да заобиколите всичко това.

Едуард не отговори. Продължи да работи, увивайки ивицата от парцала все повече, а намръщеното му лице силно се съсредоточаваше. Кирш се изкушаваше да го пита дали наистина Мария е вярвала, че е негова сестра — и дали още го вярва. Но когато се качваше по хълма на идване, му хрумна, че дори мнението на Едуард не може да хвърли достатъчно светлина по въпроса. Само неговата майка можеше да знае със сигурност истината, но беше абсолютно ясно, че тя няма намерение да я сподели. Все пак, може би не беше маловажно да узнае в какво вярва самата Мария.

Кирш лежеше буден в хотелската си стая, когато му дойде наум, че именно Едуард е този, който дърпа конците. Това, че Мария била Айнщайн като него, беше идея, която той й беше втълпил. На пръв поглед тя беше силен кандидат за Лизерл, отдавна загубената дъщеря: беше приблизително на същата възраст; беше дошла от същата част на света; имаше естествена дарба за математика. А при двама мъртви родители беше много вероятно никой около нея да не опровергае вече подхвърлената идея.

Това би била напълно правдоподобна история. Детето, известно като Лизерл, е било заченато и родено извънбрачно. По това време Алберт Айнщайн се е мъчел да си намери работа. Неговата молба за получаване на швейцарско гражданство още не била удовлетворена. И двамата родители, той и неговата бъдеща съпруга, били чужденци, чиито визи можело да бъдат отнети и при най-малкия каприз от страна на властите. Алберт все още се водел формално на военна служба в Германия. Затова Милева се е прибрала вкъщи в Сърбия, за да роди детето тайно. Там нейната приятелка Хелене Савич била уредила едно дискретно осиновяване. Възможно е то да е било замислено като временно решение. Може би семейство Айнщайн е възнамерявало да си вземе дъщерята обратно в Швейцария, след като се оженят и се установят стабилно там. Или може би това е било желанието само на единия от тях. Такъв изход би могъл лесно да допринесе за проваляне на брака. Каквато и да е била истината, семейната чест е била спасена. Лизерл останала в Сърбия у приемното си семейство, за доброто на всички, както го е написала Хелене Савич.

На гроба на баща си Мария си казала, че се е почувствала освободена. Тя е била психологически предразположена да повярва, че е осиновена. А майката на Едуард не беше ли заявила ясно, че Мария била фантазьорка? Каквото Господ дава с едната ръка, си го прибира обратно с другата.

— Тя вярваше ли ви, Едуард? — попита Кирш.

— Да вярва какво? — Едуард търсеше други пъпки за обвиване, но всички те бяха вече обвити.

— Че е била Лизерл, вашата сестра.

Едуард поклати главата си.

— Аз нямам сестра.

— Тогава защо вие сте й дали писмото? За какво беше това?

Едуард погледна ръцете си и джобното ножче. Започна да сгъва и разгъва острието. Сега, когато имаше повече светлина, Кирш можа да види, че очите му са кървясали и с кръгове под тях. Зачуди се какви ли лекарства му бяха давали за неговото шизо-емоционално разстройство. Но беше така съсредоточен върху Мария, че не помисли да попита.

— Едуард…

— Баща ми ви е изпратил, нали?

— Вече ви казах, Едуард: Мария е моя пациентка. Аз търся вашата помощ.

Едуард се обърна с отвореното ножче в ръка.

— Какво значение има какво аз казвам? Какво значение има какво аз мисля?

— Вие и Мария сте били близки.

— Тя си отиде. Тя е… никой. Вие дойдохте много късно.

Едуард направи крачка напред и за момент Кирш помисли, че той ще го прониже с ножчето. Вместо това обаче Едуард вдигна глава и допря острието на ножчето до своето собствено гърло, точно до каротидната артерия, натискайки толкова силно, че плътта му наоколо побеля. В главата на Кирш прозвучаха думите на д-р Цимерман: Аз се опасявам, че това може да свърши със саморазрушение. И то може би щеше да стане посредством едно ножче, което му беше дал Кирш.

Откъм покрива прозвуча животински писък. Инстинктивно двамата мъже погледнаха нагоре. Вероятно Херман ги е наблюдавал. Той лежеше, проснал се върху покрива, с лице допряно до стъклото, чукайки с дланите на ръцете си, така че цялата оранжерия се тресеше. Кирш скочи напред, опитвайки се да хване китката на Едуард, но Едуард беше прекалено бърз за него: той съобразително отстъпи крачка встрани, завъртайки се на един крак като матадор. Кирш се наклони на другата страна, спъна се в куп саксии за цветя и се сгромоляса на пода.

Едуард погледна ножчето, което все още беше в ръката му. Той премига, като че ли не беше сигурен какво прави то там. След това внимателно сгъна острието и го подаде обратно на Кирш.

— Благодаря, докторе — каза той. — Сега трябва да вървя, за да се упражнявам на пианото. Баща ми се разстройва, ако не се упражнявам. Довиждане.