Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (50)

49

Влакът влизаше с трясък в Белград по масивен железен мост. Първата гледка от белия град, показала се пред погледа му, бяха претъпкани с хора речни брегове и гористи склонове, увенчани тук-там с църкви: южен град с ниски къщи и червени покриви. Едва след като потегли в таксито започна да забелязва задължителния блясък на държавността: широки булеварди и разкошни сгради с куполи и фасади като на сватбена торта. По улиците конските каруци и файтони превишаваха числено камионите и автомобилите. Дрехите, както на мъжете, така и на жените, бяха погребално мрачни и старомодни. В следобедната горещина градът имаше летаргичен, провинциален външен вид: надут и смътно заплашителен, като онези селища, където мъжете с добро обществено положение носеха ножове, за да отмъщават за всяка обида.

Във фоайето на хотел „Москва“ Кирш поиска справка от телефонния указател на града. Това беше една тънка книжка, съдържаща само няколко хиляди имена, въпреки че портиерът се правеше, че дълго прелиства страниците й, сякаш за да изтъкне нейната важност.

— Телефонна централа аутоматски — каза той, сочейки към една телефонна кабина в далечния край на фоайето. — Абсолютно гарантира личен разговор.

Кирш намери името и номера, които търсеше, и ги записа върху къс хартия заедно със съответния адрес.

— Знаете ли къде е това? — попита той.

Портиерът погледна листчето хартия.

— Да, да. — Той жестикулираше нещо над дясното си рамо. — Улица „Катаничева“.

— Можете ли да ме упътите?

Портиерът погледна със съмнение, като че ли предаването на толкова точни сведения на един говорещ немски чужденец би било потенциално предателство.

— Чакайте — каза той и повика пиколото.

Пиколото извади от задния си джоб една мръсна карта на улиците и изведе Кирш отвън на площада. Улица „Катаничева“ беше малко на юг от центъра на града и според картата зад нея имаше голяма обществена сграда, построена в някакъв парк. Кирш купи картата и скочи в трамвай, тръгващ на юг. Другите пътници го загледаха, когато той затършува в джобовете си, предлагайки банкноти динари, на което кондукторът само поклати глава. Жените отклониха погледите си от него, когато потеглиха. Мъжете продължиха да го гледат без следа от съжаление. Отгоре на всичко, мазна миризма на месарски магазин му напомняше, че е далеч от дома си.

Голямата обществена сграда се оказа църква: обширна, бяла, увенчана с купол в православен стил. Стените бяха наскоро пребоядисани; така че когато слънцето се показа, Кирш трябваше да заслони очите си. В небето над църквата имаше лястовици, чиито писъци заглъхваха в пространството. Една стара жена седеше близо до портите, а до нея имаше отворен куфар със сувенири и талисмани за късмет. Кирш се спря да купи една пощенска картичка.

Къщите на улица „Катаничева“ бяха високи по няколко етажа, с капаци на прозорците, червени покриви и с измазани с гипсова мазилка фасади, някои гладки, други украсени с барелефи на херувими и класически урни; къщи, някога внушителни, а сега свили се неохотно като нещо чудато и старомодно, притиснати от мащабите и мощта на индустриалната ера. Къщата на номер 10 беше една от най-големите, с външна фасада, скрита под една умряла лоза. Нейните влакнести клони като пръсти на скелет бяха обвили всяка издатина и изпъкнала забележителност. Капаците на горния етаж бяха отворени, но иначе къщата изглеждаше разпадаща се и запусната.

Кирш позвъни на звънеца. Нечии крака се потътриха колебливо по каменен под. Вратата се отвори.

— Dobro jutro. — Кирш свали шапката си. — Фрау Хелене Савич?

Той не можеше да види нищо от жената, която стоеше пред него, освен бледия овал на лицето й и солидното сребърно разпятие, люлеещо се на шията й. Тя го гледаше, премигвайки, дали от изненада или от силната светлина, той не можа да разбере.

— Името ми е Кирш, доктор Мартин Кирш.

Той протегна ръка с визитката си. Вратата се отвори с още десетина сантиметра. Жената беше облечена цялата в черно, с черен шарф, обвит около главата й. Беше на средна възраст, приблизително на възрастта на леля Хелене, предположи той, въпреки че не очакваше да я намери, облечена като монахиня.

Според слуховете леля Хелене била австрийка по рождение, родният й език бил немският, както писмото й до Милева Айнщайн-Марич беше потвърдило; но тази жена не издаваше никакъв знак, че го разбира. Поглеждайки надолу, Кирш видя огромните й филцови чехли и парцала, с който очевидно тя беше лъскала пода.

— Фрау Хелене Савич — каза отново той. — Тя тук ли е?

Жената взе картичката.

— Момент — каза тя и го покани с ръка вътре.

Холът имаше същата занемарена елегантност. Изящните тапети на ивици бяха избелели и поолющени на места; на тавана бяха избили петна от черен мухъл; голямо огледало в позлатена рамка беше помътняло от окисляване. Жената — икономка, както предположи Кирш — изчезна нагоре по стълбите. Той чу гласове: един мъжки, груб и раздразнен, и настойчивият глас на жената. Очакваше да чуе трети глас, гласа на друга жена, но такъв не се чу. Трийсет години бяха минали, откакто Хелене Савич беше написала писмо до Милева Марич. Може би през това време тя и Миливой се бяха разделили. Ако беше така, Кирш се надяваше двамата все още да поддържат връзка.

Именно чрез леля Хелене Мария се беше срещнала отново с Милева. Едуард Айнщайн му беше казал това. Беше му разкрил също, че майка му се беше разсърдила на Хелене по този повод. Кирш разбираше защо: Хелене се беше набъркала в семейните работи, разчопляйки безразсъдно, без да мисли за последствията, една стара и срамна рана, връщайки обратно в живота й един нежелан призрак. Сега Милева имаше други деца, за които трябваше да мисли, освен, разбира се, за собствения си душевен покой. Към това се беше притурило и прочутото име Айнщайн, на което тя беше останала вярна дори след развода си.

Аз настоявам да бъдеш предпазлива по този въпрос и да спазваш, доколкото ти е възможно, уговорките, които са направени. Това беше написала Хелене на Милева преди трийсет години. Нещо беше предизвикало тази вътрешна промяна. Внезапна криза в съзнанието, може би? Религиозно пробуждане? Или имаше материални мотиви? През 1903 година Алберт Айнщайн е бил чиновник по патентите; сега той беше най-прочутият учен в света. Оглеждайки овехтелия хол, вдъхвайки миризмата на плесен и евтин ликьор, Кирш можеше да си представи как мислите за изгода те завладяват. Ако семейство Айнщайн припознаеше Мария, тя можеше да намери начини да изрази своята благодарност. Но ако те не искаха това, ако Милева откажеше да признае истината, тогава би могло да се намери също някаква цена за мълчанието по този въпрос.

Кирш беше решил, че истината ще бъде неговият подарък за Мария: фактът, че Золтан Драганович не е бил неин баща, че тя е една Айнщайн и нейната дъщеря също. Той предполагаше, че Хелене Савич ще му бъде съюзник в тази кауза. Леля Хелене била блага и умна жена, така му беше казал Едуард. Тя разбирала всичко.

На горния етаж се отвори врата. Един мъж се появи на площадката: висок един и деветдесет, с голяма челюст и затлъстял. Той закопчаваше колана на ватиран халат, който беше твърде къс за него. Мъжът погледна надолу по стълбите и се намръщи, като че ли му предстоеше да се срещне лице в лице с неприятно предизвикателство.

— Добро утро, доктор… — Той се взираше във визитната картичка на Кирш, очевидно фокусирайки я трудно пред очите си, за да я прочете.

— Кирш. Мартин Кирш.

— Кой сте вие? Предполагам, един от неговите хора.

Миливой Савич говореше немски със силен славянски акцент.

— Аз съм тук по своя собствена инициатива, господине.

Мъжът стоеше неустойчиво на краката си, въпреки че се стремеше да скрие този факт. Икономката се шмугна покрай него и тръгна надолу по стълбището.

— Аз съм тук заради Мария Драганович. Бих искал да говоря с фрау Савич, ако е възможно.

Хер Савич подсмръкна, прегърбвайки се, като че ли се мъчеше да изглежда по-малко пиян.

— Моята съпруга не е тук.

— Може ли да попитам кога очаквате да се върне?

— След два или три дни. Тя е в Нови Сад, на гости при… — Савич се хвана здраво за перилата. — … приятели.

Това, изглежда, беше целият разговор, който той можеше да проведе. Обърна се, залитайки, и тръгна обратно към стаята си.

— Ще й кажа, че сте се обаждали — каза той и затвори вратата.