Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (3)

2

октомври 1932 г.

Мартин Кирш беше в умивалнята пред тоалетните, когато чу стържещ метален писък. Сякаш се бе промъкнал през запушалката на умивалника — ужасен писък на болка и страх. Той стоеше замръзнал пред мивката, с мокри капещи ръце, гледайки втренчено в ръждясалото О на тъмнината.

Кирш беше дошъл рано да разгледа на спокойствие и тишина някаква писмена работа. През цялата седмица натоварени на камиони участници в изборната кампания и паравоенни подразделения се разкарваха нагоре-надолу по Шьонхаузер Алее, като натискаха клаксони, пееха и сипеха подигравки по адрес на противниците си. Избухваха сбивания, когато полицията не наблюдаваше района. Имаше изкъртени зъби и смазани кости. Неговата хазяйка, фрау Ширман, предишния ден беше залостила здраво предната врата, като я беше зачукала с пирони. Той беше принуден да я събуди, за да може да излезе.

Навън още не се беше развиделило напълно. В този час на деня пациентите винаги спяха. А освен това спалните бяха от другата страна на сградата. Той все още стоеше като закован на мястото си, слухтейки дали писъкът няма да се повтори. Но сега чуваше само шума от капещата от ръцете му вода, която се стичаше върху спукания бял порцелан.

Тръбите, това беше само от тръбите. Или от работещия бойлер. Въздух, попаднал във водопровода. Глупаво беше от негова страна да се плаши. Той се изправи, затърси кърпа. Тези стари сгради, те се пукаха и пъшкаха по-лошо от старите хора.

Пак човешки глас, само че сега различен: по-здрав и по-деликатен. Тежко дишане — или това беше ридание? Той затаи дъх и се наведе по-близо до канала.

— Не не не не не не не не.

Всъщност водата се оттичаше някъде надолу. Чистеше се въздушната възглавница. Изобщо нямаше човешки глас.

Той си намести очилата и се взря под редицата умивалници. Водопроводната инсталация беше много стара, почти петдесетгодишна: грубо заварени железни тръби, множество петна от ръжда, избиващи през покритието от сива боя. След сифона с филтър отточната тръба правеше остър завой към кабинките, преди да изчезне през пода. Отдолу под умивалните бяха служебните помещения на приземния етаж, а под тях беше сутеренът, частично опразнен за експериментите на заместник-директора. Той си спомни, че там долу имаше умивалници в старата пералня. Цялата водопроводна инсталация беше свързана като гигантска телефонна централа.

Той погледна часовника си: седем часът. Наведе се отново и предпазливо приближи ухото си до отточната тръба.

Сега се чуваше само шепот и клокоченето на вода. Чук, чук, чук. Отново гласове, сякаш минаващи през метална фуния — женски гласове.

— Отвратително прасе.

Той подскочи. Гласът беше съвършено ясен.

Тропот от стъпки. Водата в инсталацията засвистя.

Вратата зад него се отвори рязко. Влезе заместник-директорът, тракайки с токове по облицования с плочки под: д-р Хайнрих Мееринг, педантично точен, безцветен, с широка яка, под мишница с обичайния екземпляр на Кройц-Цайтунг.

— Добро утро, д-р Кирш. — Кирш се изправи. — Пак ли сте си забравили престилката?

Целият медицински персонал трябваше да носи своите бели престилки, когато е на работа. Директорът настояваше на това. То било важно, беше убеден той, за да се поддържа ясна професионална дистанция между пациент и практикуващ лекар.

— Не, хер докторе. Днес нямам план да се виждам с пациенти.

Мееринг отвори една от преградните врати за тоалетните и се повдигна на пръсти. Той обичаше да хвърля един поглед върху тоалетната чиния от безопасно разстояние, преди да влезе в тоалетната кабинка, за да си свърши работата.

— Но те могат да видят вас. Аз мисля, че това е решаващото, нали? Има една резервна престилка в моя кабинет, ако ви потрябва.

Очевидно тоалетната чиния беше приета за годна за предназначението си. Мееринг затвори преградната врата и я заключи. Кирш го чу да отваря вестника си.

 

 

Той не беше слизал долу в сутерена, откакто Мееринг официално си го присвои за собствени нужди. Спомни си, че там имаше различни складове, хранилище на медицински текстове, един древен бойлер, поддържан от бдителен пазач, който си служеше с малко думи и имаше още по-малко зъби. Мееринг предпочиташе сутерена пред свободните стаи в надземните етажи. Той искаше да провежда експериментите си в условия на научна изолация, като че ли контактът с останалата част от клиниката можеше да направи невалидни неговите открития.

Фокусът на неговата работа беше нова форма на лечение, приложено най-напред в санаториума „Лихтерфелде“, отдалечен на няколко километра оттук. Там един психиатър на име Манфред Закел беше инжектирал възстановяващи се от опиум наркомани с инсулин — хормон, използван за намаляване на нивата на кръвната захар у пациентите. При този метод проявите, съпровождащи отказването от наркотика — треперенето, повръщането, безпокойството, — изглежда, намаляваха. Но Закел получи най-добрите резултати, когато прилаганата доза беше толкова голяма, че предизвикваше у болните хипогликемичен шок^[1]. Когато мозъците им бяха рязко лишавани от захар, неговите пациенти изпадаха в кома, от която можеше да бъдат върнати към живот само посредством големи дози глюкоза. Закел не беше наясно дали ефектът от лечението бяха шоковите прояви или получените в резултат случаи на кома, но съобщи, че е установил голямо подобрение в поведението на своите пациенти. Те ставали по-малко свадливи, враждебни и некомуникативни. Той беше продължил работата си във Виенския университет, прилагайки същите методи към пациенти с диагноза dementia praecox — или шизофрения, както беше станала известна тази болест. Въпреки че официалната статия по въпроса все още се очакваше, плъзнаха слухове, че неговите резултати и в този случай били пак толкова впечатляващи. Пациенти, у които била предизвиквана такава кома пет или шест пъти в една седмица, повече не били тормозени от психопатски мисли и идеи. Техните халюцинации се изпарявали или болните не им обръщали внимание. И въпреки че пак били склонни към дезориентация и загуба на паметта, те ставали по-малко вглъбени в себе си и били по-малко предразположени към прояви на неадекватни емоции. Както Закел казвал, след като им приложел лечението, те ставали по-малко „объркани“.

Д-р Мееринг следял работата на Закел с интерес. Щом се освободило място за медицинска сестра, той го попълнил с член на стария екип на Закел от „Лихтерфелде“. Той имал свои собствени теории как да развие по-нататък шоковия метод. Вярвал, че в основата на резултатите, за които Закел съобщавал, били промените в електрическата активност на мозъка; вярвал също, че те откриват нови перспективи за сензационни нови методи на лечение.

Кирш беше чел докладите за изследването. Пациентът бил събуждан в шест часа всяка сутрин и веднага отвеждан в стая без прозорци. Там хората от екипа го слагали да легне върху легло и подпирали с възглавници главата му, така че тя да бъде на по-високо. След това вкарвали намазана с масло гумена тръба през лявата му ноздра и я избутвали надолу през хранопровода до празния му стомах. На другия край на тръбата имало стъклен резервоар със захарен воден разтвор, който висял зад леглото. Захарта трябвало да извади пациента от комата в определения момент. Върху един поднос бил поставен набор за бърза интервенция: запечатани бутилки с 38-процентов разтвор на глюкоза и спринцовки.

В седем часа те инжектирали инсулин във вената на лявата ръка на пациента, като дозата се увеличавала от ден на ден от 20 до 40–80 единици, докато започнела комата. Някои пациенти показвали необикновена инсулинова резистентност — съпротива спрямо инсулина. Те се борели да останат будни, като ръцете и краката им се гърчели и треперели, сякаш да загубят съзнание, означавало да се спуснат в някакво ужасно място. Когато техните тела изпадали в шок, кожата на ръцете им настръхвала, краката им започвали да се потят, устите им се пълнели със слюнка, така че се налагало да ги претърколят настрани, за да ги предпазят от задушаване.

Кирш помоли неговите шизофренични пациенти да бъдат освободени от опитите на Мееринг. Той беше сигурен, че подлагането им на такива изпитания ще провали неговите лечителски процедури, които зависеха от спечелването на тяхното доверие. Повдигна въпроса пред директора д-р Бонхьофер и когато това не даде никакъв резултат, уведоми семействата на застрашените пациенти. Доколкото разбра, Мееринг не си беше взел никаква бележка.

 

 

Служебният асансьор спря. Кирш остави вратата отворена и се отправи нататък по централния коридор. На тавана бяха окачени електрически крушки. Тяхната светлина пулсираше — ставаше ту по-ярка, ту по-мъждива от колебанията на болничните генератори. Въздухът беше наситен с киселата миризма на боя.

Всички книги бяха изчезнали. Хранилището за медицински текстове и старата пералня бяха преобразувани в стаи за лечебни процедури. Току-що бяха монтирани тежки самозатварящи се врати. Той бутна леко най-близката врата и тя се отвори на няколко сантиметра. Две от медицинските сестри на Мееринг се бяха надвесили от двете страни на желязно легло. Едната от тях държеше в ръката си гъба, а другата — планшет бележник със защипани листа хартия. Между сестрите на леглото лежеше пациент, а босите му кокалести крака стърчаха изпод вълнено одеяло.

Краката на пациента бяха вързани един за друг, а пръстите им стояха здраво свити като в юмруци. Това състояние наричаха вкочаненост тип сгъваем нож и то беше симптом за спазматичност или поражения в мозъка.

Краката помръднаха.

— Ще го почистиш по-късно. Той скоро ще го направи отново.

Сестра Регина Хониг беше прехвърлена от санаториума „Лихтерфелде“. Тя не приемаше заповеди от никого друг, освен от д-р Мееринг. Беше висока и с тромава стойка, с бледа кожа, която винаги изглеждаше като изгоряла от слънцето. Другата сестра наричаха Ритер. Тя беше слаба, нервна жена с хлътнали, страдащи от безсъние очи. Кирш никога не я беше чул да говори дори в общ разговор. Той имаше впечатление, че тя е болезнено стеснителна.

Сестра Хониг гледаше джобния си часовник и отбелязваше нещо в бележника. Пациентът започна да изпада в конвулсии. Одеялото беше изритано на пода. Кирш разпозна един от своите пациенти: Андреас Щьор. Сподавен, гъргорещ шум прозвуча в гърлото му.

Сестра Ритер се наведе над него.

— Мислите ли, че трябва да го обърнем настрани?

Кирш не можа да издържи само да наблюдава. Прекрачи през прага на вратата и влезе в стаята.

— Какво става тук?

Сестра Хониг го изгледа, намръщи се, след това закрачи към него с вдигната нагоре и напред ръка.

— Д-р Кирш, в средата на процедура сме. Бъдете така любезен да…

Очевидно тя беше предупредена за евентуална негова намеса.

Той я бутна и мина покрай нея. Видя отблизо проснатия на леглото Щьор. От китките до лактите неговите ръце бяха насинени от инсулинови дози, с черни и морави кръгове както при напредването на болест. Лицето му имаше измъчения вид на умиращ човек. Буйната му остра коса беше изпъстрена неравномерно с бели и сиви кичури. От прясно изцапаната пижама се излъчваше миризма на урина.

Главата на Щьор се люлееше от една на друга страна, а устата му се кривеше, като че ли се опитваше да повърне гумената тръба, пъхната в хранопровода му.

— Той винаги прави това — обясни сестра Хониг. — Бори се с комата. Това е само преходна фаза.

— Той се задушава — каза Кирш.

Сестра Хониг застана пред него.

— Той не може да се задуши, д-р Кирш. Той няма нищо, което да го задуши.

Челюстите на Щьор започнаха да работят яростно. Той се опитваше да захапе тръбата, да я изкара навън от устата си. Струя слюнка потече по бузата му.

Сестра Ритер го гледаше нервно, като въртеше около пръста си някакъв пръстен.

— Ще го обърнем ли настрана, сестро? — каза тя отново.

Щьор издаде стържещ звук. Очите му премигваха.

— М-м-мръсни кучета!

Той измуча, дърпайки ремъците си, с които беше вързан.

— Той е в припадък — каза Кирш. — Измъкнете го от тези неща.

В устата на Щьор клокочеше пяна и излизаше навън като от врящ тиган. Къркорещият звук беше ужасяващ.

— Сестро? — Сестра Ритер изглеждаше объркана.

— Ние държим всичко под контрол. — Сестра Хониг сложи ръцете си на раменете на Кирш, опитвайки се да го завърти и избута към вратата. — Заместник-директорът ще се върне след малко. Аз не мисля, че той би…

Отчаян вик на задушаващ се човек я накара да се върне тичешком при леглото.

— Вдигни главата му.

Тя изпусна своя бележник и подложи легенче под брадичката на Щьор, докато сестра Ритер завърташе главата му наляво с помощта на дланите си. Неговите ръце се тресяха в ремъците, с които бяха вързани.

Кирш прегледа количката с инструменти, търсейки подходяща спринцовка. Трябваше да имат готови инжекции с глюкоза за оказване при нужда на бърза намеса. Интравенозните инжекции действаха по-бързо на мозъка, отколкото при поемането на глюкоза през стомаха.

Имаше две спринцовки, поставени една до друга, напълнени и готови за употреба.

Цялото тяло на Щьор се беше отпуснало. Краката му висяха към пода. Сестра Ритер се олюля назад.

— Дръж го! — Сестра Хониг отправи към Кирш враждебен поглед, като че ли той имаше вина за всичко случващо се. — Аз не знам защо той се държи така.

Кирш взе спринцовката и изгони въздуха от нея.

— Стойте настрани. Моля!

— Докторе, вие не може да правите това. Ние сме в средата на…

— Аз ще поема пълната отговорност.

— Но програмата на д-р Мееринг…

Той взе ръката на Щьор и я опъна. Повърхностните вени бяха дупчени толкова много пъти, че почти не беше останало здраво място за нова инжекция.

Внезапно ръката на Щьор стисна неговата. Хватката беше учудващо силна за такъв мършав мъж.

— Те ме намериха. — Той се беше втренчил в Кирш с изпъкнали очи. — Вие сте им казали. Вие.

— Само опитайте да се отпуснете.

Тялото на Щьор се разтресе. Той се отпусна назад, стенейки. Кирш се мъчеше да разхлаби ремъка около китката на ръката му. Щеше да направи инжекцията в горната част на ръката, между рамото и лакътя, както при ваксинация.

— Докторе, това не е препоръчително. — Лицето на сестра Хониг беше почервеняло. — Без ремъците той би могъл да…

— Да избяга? Можете ли да го обвините?

— Д-р Мееринг даде специални инструкции, че глюкозата не бива да се вкарва, докато…

Тя беше сграбчила Кирш за ръката. Той я отблъсна и се освободи.

— Д-р Мееринг не е тук.

— Въпреки това…

Сестра Ритер започна да пищи. Със свободната си ръка Щьор се беше измъкнал малко извън леглото и я беше сграбчил за косата. Сега той я теглеше към себе си.

— Мръсни кучета!

Нейната шапчица падна, докато той дърпаше главата й надолу, при което кестенявите й коси се разпиляха над двамата.

Устата на Щьор зяпна широко отворена. Кирш видя кучешки зъби и резци, разбити и пожълтели, и болнав бял език. Очите на Щьор бяха отворени, но разфокусирани, животински празни.

— М-м-мръсни.

Преди някой да успее да му попречи, Щьор заби зъбите си в меката плът по-надолу от ухото на сестра Ритер. Чу се квичащ, след това хрускащ звук. Пръски кръв оцветиха бузата му.

Сестра Ритер беше на пода, пищейки и притискайки здраво кървящата си рана, когато д-р Мееринг влезе забързан в стаята.