Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (26)

25

На следващата сутрин написана на ръка бележка пристигна по пневматичната поща от Пруската академия на науките:

Драги д-р Кирш,

Прегледах бележките, които Вие бяхте така добър да ми оставите миналата седмица. Бих бил щастлив да ги дискутирам с вас при първа възможност. За целта би било най-добре да се срещнем лично. Тази седмица ще чета лекции в университета всеки следобед. Моля, не се стеснявайте да ми позвъните по телефона по всяко време.

Искрено Ваш,

Макс фон Лауе

Имаше няколко нови приема на болни в клиниката онзи ден и едва в четири часа следобед Кирш можа да тръгне към университета. След като обикаля четвърт час около Факултета по физика, за да намери входа, беше му казано, че професорът има лекции и го препратиха към друга част на сградата. Той пристигна точно когато коридорите бяха пълни с излизащи навън студенти. Ходеше от стая в стая, виждаше подредени в редици столове и черни дъски, изпълнени с диаграми и математически условни знаци, лектори, които прибираха записките си или разговаряха с колеги. Най-сетне намери фон Лауе сам, запалил цигара до един от големите вдигащи се нагоре прозорци, очевидно в дълбок размисъл.

— Хер професор. — Кирш му подаде ръката си. — Надявам се, че не идвам в неудобно време.

— Никак даже — каза фон Лауе. — Добре сте дошли. Щях да дойда при вас в „Шарите“, но не бях сигурен…

— Моля, всичко е наред.

— Бележникът е в моя кабинет. Ще отидем ли там?

Имаше някаква старомодна привлекателност, излъчвана от фон Лауе. Кирш беше забелязал това още при първата им, макар и много кратка среща. У него нямаше никаква снизходителност, никакъв намек, че неговото време е по-ценно от това на човека до него.

— Казахте, че сте хвърлили поглед на бележките.

— Да. — Професорът взе палтото и чантата си и изведе Кирш обратно в коридора. — Правилно ли съм ви разбрал? Че тези изчисления са били направени от пациент в психиатрията?

— Аз допускам това. Бележникът беше намерен между нейните вещи.

Фон Лауе спря.

— Нейните вещи? Вашият пациент е жена?

— Толкова ли е неправдоподобно това?

— Нека кажем неочаквано.

— Но това изчисления ли са всъщност? В тях има ли математически смисъл?

— Е… — Фон Лауе сви рамене, като че ли темата ставаше много деликатна. — Има хора, които биха казали, че това са фантасмагории. Идеята за пето измерение като нещо повече от математическа конструкция със сигурност не е спечелила широко признание. Но като изпълнение бих казал, че е напълно обосновано.

Прекосиха входното помещение, излизайки навън в калдъръмения двор. Стъмваше се. Навсякъде студенти бяха оставили заключени със скоби велосипеди, които сега отключваха и подкарваха навън към булеварда.

— Значи моята пациентка сигурно е била студентка по физика?

— Аз бих казал, да — отвърна фон Лауе. — И то любознателна и добре информирана. Това в бележника не са задачи, които обикновено бихте дали на един студент. Те са прекалено експериментални, прекалено… съвременни. Ето защо съм любопитен да узная чия студентка е тя.

— Жалко, че не мога да ви кажа. Но това не е обикновен случай. Става дума за амнезия.

— Амнезия, казвате?

Кирш видя проблясък на подчертано внимание в очите на фон Лауе. Професорът се намръщи, дръпна за последно от цигарата си, преди да хвърли угарката в канала. Въпреки влажния и студен декемврийски вятър той не изглеждаше обезпокоен от студа.

— Проблемът е в синхронизирането, в определянето на точния момент, ако разбирате — каза той след няколко мига. — Това е обезпокоителното.

— Синхронизирането? Боя се, че не…

— Нека ви обясня. Изчисленията, които ми показахте, са част от един опит да се намали броят на едни уравнения — уравнения, които описват физически закони — до едно-единствено уравнение: закон, от който могат да се изведат другите. Първият комплект уравнения се отнася до движението на обекти в гравитационно поле: звезди, планети, астероиди и така нататък. Другият се отнася до обекти в електромагнитно поле: атоми, електрони. Двата комплекта закони изглеждат противоречиви, това е трудността. Имаме един комплект закони за движението на големи неща и друг за движението на малки, което не е много задоволяващо или даже правдоподобно за повечето учени. Това е важен проблем, може би най-важният във физиката.

Фон Лауе не знаеше това, но Кирш беше чел за тези проблеми във физиката по-рано, защото узна, че Макс ги беше прочел. Когато Алберт Айнщайн беше доказал, че светлината, като всички форми на чиста енергия, представлява поток от частици и че тези частици имат маса, той беше отворил вратата към света на несигурността. Наблюденията и експериментите бяха доказали, че е прав. Светлината беше изградена от кванти, топчици от енергия като мънички зрънца пясък, пътуващи с огромна скорост. Съществуваше само един проблем: старите експерименти, тези, които бяха разкрили, че светлината е пътуващо вълнообразно движение, като едно набръчкване на водната повърхност придвижващо се през водни басейни, оставаха валидни, за каквито винаги са се смятали. Интерферационните модели продължаваха да доказват, както Айнщайн признаваше, че светлината е вълна. Математиката беше неопровержима.

Независимо как изследваха проблема, независимо какви експерименти предприемаха, физиците бяха принудени да признаят това, което разумът и опитът твърдяха, че е невъзможно: един лъч светлина би могъл да бъде едно от две напълно различни неща в зависимост от това как бива наблюдаван. Двете възможности съществуваха съвместно във вечно състояние на двусмисленост и неяснота, докато взаимодействието с някакъв наблюдател разреши въпроса по единия или по другия начин. Изводите бяха най-малкото объркващи. Ако същината на едно нещо се определяше от самия акт и метода на наблюдение, как би могъл ученият да се надява, че ще стигне до каквито и да било окончателни заключения? Изглежда като че ли принципите, основите на относителността са се преместили от пространството и времето към разпарянето на самата тъкан на познанието.

И това не беше краят на проблема. Старият планетарен модел на атома, в който електроните обикалят по орбитите си около едно ядро по същия начин, по който планетите обикалят по своите орбити около слънцето и се подчиняват на същите физически закони, наскоро беше умрял и погребан. Младите ученици на Айнщайн — Нилс Бор, Вернер Хайзенберг, Ервин Шрьодингер — показаха, че законите на движението изобщо не са приложими в субатомната сфера. Същото можеше да се твърди и за конвенционалната геометрия. Електроните и квантите на светлината нямаха фиксирани позиции, каквито имаха предметите в по-големия свят — ако изобщо можеха да бъдат наречени предмети. Тяхната позиция зависеше от това как са наблюдавани. Изглежда, те имат някаква област от позиции, като всичките съществуват едновременно. Тяхното поведение не би могло да бъде предсказвано индивидуално, а само статистически на всички заедно.

Класическата физика твърдеше, че всичко дори най-малкото движение на най-малката частичка, се случва по някаква причина. Ако един електрон се е държал различно от друг, това е станало, защото силите, действащи върху него, са били различни от силите при другия електрон. При наличие на достатъчна информация всичко би могло да бъде предсказано, най-малкото теоретично. Класическата вселена беше един механизъм, приведен в движение в началото на времето, като всяко движение в нея е предетерминирано. Младите апостоли на квантовата механика осмяха тази идея. Те спореха, че в самата същност на енергията и материята липсва връзката между причината и следствието. Една вселена, основана върху физиката на светлината, е вселена, в която индивидуалните събития възникват изобщо без всякаква причина. За първи път в историята на физиката поведението на материята беше станало не просто непознато, но и непознаваемо. Действителността не беше изградена върху здравата като скала основа на действието и реакцията на това действие, а върху непредсказуемата като подвижните пясъци случайност. Айнщайн показа на света, че сърцето на всичко материално е нематериално; сега неговите скъпи кванти показали на самия него, че в сърцето на всяка причина има безпричинност, а в сърцето на всеки разум — безумие и абсурд.

Но за великия физик това беше една твърде далечна стъпка. Нилс Бор и другите били слисани, когато той направил някаква крачка назад, като решил да застави квантовата механика да се подчини. Негово оръжие щял да бъде нов математически модел — такъв, който щял да подчини парвенюшката, навирила глава физика на квантите на стриктната причинна връзка в космическата сфера. Една Обща (Обединена) теория на полето щяла да разкрие скритите закони, които управлявали квантовия свят, както управлявали всички останали светове. Айнщайн щял да докаже, че в края на краищата всичко било познаваемо, а случайността и произволността на квантовата реалност е просто една илюзия.

Четири години преди посещението на Кирш в Пруската академия заради бележника на Мария берлинската преса беше обсадила сградата на Академията отвън и лагеруваше в околните пространства, изчаквайки новини за финалната победа на Айнщайн. Албумът с изрезки от вестници на Кирш беше набъбнал от фантастични статии за това какво би могло да последва: бъдеще с неограничена енергия, мигновено телепортиране на материя дори пътешествия във времето. Той лично беше стоял на опашка пред офисите на Berliner Morgenpost, защото имаше слух, че вестникът ще помести одобрен от автора материал по темата в първото си издание (слух, който се оказа неверен). Пробив обаче не беше направен.

Когато четеше вестници и списания, Кирш често се чудеше на коя ли страна в тази голяма битка на реалностите би застанал Макс. Дали би желал неговият герой Айнщайн да излезе като триумфиращ победител? Или пък странностите на квантовия свят се бяха оказали твърде прелъстителни за него и той нямаше да им противостои? В сънищата на Кирш той винаги беше уклончив по темата, като че ли знаеше какво мисли Айнщайн, но все още не беше готов да го сподели.

Фон Лауе си пробиваше път през пълния със студенти двор. Беше студено.

— Вие казахте, че синхронизирането на тези бележки във времето създавало трудност — каза Кирш. — Какво искахте да кажете с това?

— Простете ми — каза фон Лауе, — очаквах, че това няма да стане съвсем ясно. Това, което исках да кажа, беше, че последния път, когато чух за тази област от математиката — петмерната геометрия, приложена към този частен проблем, аз видях как професор Айнщайн връчва една статия на членовете на Пруската академия. Това беше през април. Статията всъщност не беше публикувана допреди два месеца. — Те стигнаха до един друг, по-малък вход. Фон Лауе отвори вратата и я задържа отворена. — Значи виждате, че тези бележки, които ми оставихте, трябва да са работа или на водещ физик, или на някой, близък до водещ физик. Това поне е моето предположение.

Фон Лауе въведе Кирш в кабинета си и запали осветлението. Кабинетът беше по-малък, отколкото Кирш очакваше, въпреки че беше удобно обзаведен, с рафтове за книги по стените, махагоново бюро, с избелял персийски килим и стар модел на слънчевата система от месинг и слонова кост, поставен върху шкаф за папки. С ключ, изваден от джоба на жилетката си, фон Лауе отключи чекмеджето на бюрото си и извади бележника на Мария. Доста предпазливо го отвори. Редовете с букви и символи се набиваха в очите на Кирш, зацапани и неразбираеми, доказателство за обливането с мръсна вода, което беше претърпял на път за Академията.

— Тогава тези изчисления пълни ли са, искам да кажа завършени? Дали доказват нещо?

Фон Лауе се усмихна, отивайки към бюрото си.

— В теоретичната физика нещата рядко са доказани напълно, д-р Кирш, в смисъл да се покаже, че са истина. Все още ние не можем да наблюдаваме един отделен индивидуален атом, както не можем все още и да пътуваме между звездите. — Той отвори двойка дървета жалузи и погледна през булеварда към площад „Франц Йозеф“. — Както често казвам на моите студенти, перспективата пред хората поставя толкова много ограничения върху нашата способност да наблюдаваме, колкото и върху нашата способност да разбираме. Не е лесна работа да се премине отвъд тези ограничения. Истинската обективност изисква пълно посвещаване и значителна саможертва.

Кирш обърна една страница. Тя беше лепкава и набръчкана, но почеркът беше по-ясен. Един лист попивателна хартия беше вмъкнат грижливо между листовете на бележника. Няколко страници по-нататък той намери друг лист попивателна.

— Ако нищо не е доказано — каза той, — как ще разберете дали сте били прав?

Фон Лауе се беше взрял в уличните лампи. Те примигваха на фона на кобалтовото небе.

— Въпрос на решение е какво е хубаво. Ние търсим изящество, простота, икономия. Това са решенията, които предпочита Природата. Разбира се, това е много рядка форма на интуиция, която би могла да покаже къде да ги търсим. Повечето от нас не могат да виждат отвъд мъглата на нашите собствени предположения. — Той се обърна. — За нещастие, в случая на вашата пациентка, работата е непълна и може би незавършена. Последните страници липсват.

Кирш не го беше забелязал преди: последната кола на бележника беше изтръгната — двайсет страници или малко повече. Той изскубна разхлабените конци, с които беше съшита подвързията с книжното тяло.

— Дали случайно не знаете къде са тези страници? — попита фон Лауе.

— Страхувам се, че не знам. — Настъпи тишина. След един момент Кирш пристъпи напред и подаде ръката си. — Много ми помогнахте, професоре. Не искам да си позволя да отнемам повече от вашето време.

Лек израз на примирение премина през лицето на фон Лауе.

— Когато вашата пациентка оздравее, би ми било много интересно да се срещна с нея. Не си правете илюзии: тя има забележителен интелект — ако приемем, разбира се, че това наистина са нейни изчисления.

— Аз нямам причина да се съмнявам. Почеркът много прилича на нейния.

Фон Лауе стана да го изпрати.

— Не искам да звучи, че говоря с пренебрежение за нежния пол, разбирате ме, нали? Въпросът е в това, че за всичките ми години като физик аз съм срещнал само две жени, които можеха да възприемат така охотно и лесно работите на Алберт Айнщайн. Едната от тях беше Мария Кюри и тя има Нобелова награда.

— А другата?

Фон Лауе се поколеба.

— Другата беше неговата съпруга.

— Елза Айнщайн?

Фон Лауе се засмя.

— Не. Елза среща трудности дори с домашните сметки. Аз имах предвид неговата първа съпруга.

— Не знаех, че той е бил женен преди това.

— Не много хора знаят. Това е било в Швейцария, преди доста години. Тя и Алберт били студенти в Политехниката. — Фон Лауе отвори вратата. — Мисля, че всъщност тя още преподава там.

— В Швейцария?

— В Цюрих. Само на частни ученици, предимно млади жени. Група вещици, така ги нарича Алберт. — Фон Лауе се усмихна за момент. — Има голям недостиг на жени учителки, специално по физика. Много университети все още не приемат жени да изучават наука, за съжаление.

— Бихте ли ми казали нейното име? Ако не е…

Фон Лауе сви рамене.

— Милева. Милева Марич.

На Кирш му трябваха няколко секунди да си спомни откъде му е познато името.

— То е сръбско — каза Лауе. — Тя е дошла от Сърбия, виждате ли. Някакво малко градче, на километри от не знам какво си.

 

 

Кирш се прибра на бегом в клиниката. Беше време за вечеря и в по-голямата част от зданието беше спокойно. Той отиде в кабинета си и затвори вратата, после почна да тършува в джоба си за ключа от шкафа с папките на пациентите. Изблъска встрани Адлера, измъкна папката на Мария и изпразни съдържанието й върху бюрото си. Писмото беше там, между един образец от скиците на Мария и фотография от Berliner Woche, която му беше дала Алма: Фрау Милева Айнщайн-Марич, Тилирщрасе 18, Берн, Швейцария.

Първия път, когато беше видял това име, се почуди дали това не е шега. „Д-р Айнщайн-Кирш“ беше точно както Роберт Айснер би могъл да се обръща към него в едно от своите най-саркастични настроения. Но пък сега нямаше никакво съмнение: писмото беше адресирано до първата съпруга на Алберт Айнщайн.

Той го прочете отново. Април 1903 г. Семейство Айнщайн е мислело да се премести в Сърбия. Милева била загрижена за едно малко тамошно дете, наречено Лизерл. Нейната приятелка Хелене я уверявала, че детето е добре и я предупреждавала да не се отказва от предварителни уговорки, направени, както пишеше, за доброто на всички.

Детето е било на Милева. Това беше единственото правдоподобно обяснение. Лизерл е била предложена за осиновяване — поверително и скрито, за което можеше да се съди по тона и характера на писмото. Нямаше никаква нишка, по която да се разбере защо или как Мария е придобила писмото 29 години след това — и още по-малко защо тя го беше донесла със себе си в Берлин.

Грозна мисъл му дойде наум. Ако писмото беше указание за непристойност, то би могло да бъде използвано за изнудване може би това е било намерението: да се заплаши семейство Айнщайн със скандал.

Ойген Фишер беше заподозрян в мошеничество. И в това си подозрение не беше сам. Даже полицията не бързаше да обяви Мария за жертва. Погледнато отвън, имаше нещо странно и добре обмислено в начина, по който тя привлече общественото внимание, като че ли правеше всичко, което можеше, за да привлече интереса към себе си и така да постигне набелязаната си цел.

Кирш погледна скиците върху бюрото. Младият мъж и старият мъж, те бяха отново там, мержелеейки се през деликатното засенчване. Беше ли младият мъж неин съучастник? Ако е било така, какво е станало с него? Кирш се взря в широкото чело и красивата, изтънчена уста. Може би той не е имал късмета на Мария: може би е бил разкрит и заловен. Кирш си ги представи двамата на езерото, в гребна лодка; спор, борба. Може би тя го е убила и е изхвърлила тялото му зад борда. Може би той още лежи някъде неоткрит, с джобове, натъпкани с камъни.

Кирш си спомни за нейните упражнения на двора, за нейните бледи бели ръце, за начина, по който тя гледаше надолу, когато нагласяваше косата си зад ухото. Тя не беше убийца. Не беше способна на изнудване или измама.

Но, разбира се, тя го беше измамила. В „Тангуеро“. Когато я беше попитал за името й, му беше казала, че се казва Елизабет.

Той взе отново писмото. Аз знам, че Лизерл е в главата ти, когато питаш такива неща.

Лизерл. Не собствено име, не име за свидетелство за раждане или паспорт. Това беше старомодно германско умалително име, нежен прякор, даден на малко дете.

Той се изправи на краката си, катурвайки една празна чаша за кафе. Тя се затъркаля по бюрото и се разби на пода. Той се взря в парчетата, мислейки само за Мария, за обмяната на чувства между тях в „Тангуеро“, за начина, по който тя се колебаеше, преди да му отговори, за загатнатата усмивка на устните й.

Едно бебе, наречено Лизерл, беше пораснало и станало жена, наричана Лиза или Елсбет — или Елизабет.

Той си беше помислил, че тя си е играела с него, измисляйки някакво име, каквото й беше хрумнало там, на онова място, просто за да се отърве от него. Но беше сгрешил. Тя не е имала изобщо намерение да го мами. Беше му доверила една тайна. Тя беше детето от писмото. Тя беше Лизерл.

Младият мъж и старият мъж. Той затвори папката и я заключи в шкафа. Винаги се беше чудил кой е старият мъж. Сега вече знаеше.

 

 

Първото нещо, което направи на следващата сутрин, беше да телефонира в университета, но му бяха необходими няколко опита, докато някой приеме съобщението. Чак към обяд фон Лауе отговори на обаждането му.

— Трябва да вляза във връзка с професор Айнщайн — каза Кирш. — Отнася се до моя случай, студентката.

— Алберт Айнщайн? Сериозно ли говорите?

— Да. Сигурен съм, че имам да питам много неща.

Кирш чу стъпки, после тъп звук от затваряща се врата. След една лоша нощ — калейдоскоп от спомени, сънища и размишления — той се чувстваше уморен и изнервен.

— Професор фон Лауе?

— Искате да му покажете бележника. Това ли е, което имате предвид?

Тонът на фон Лауе беше предпазлив. Споменаването на Айнщайн, искането на някой да го види, да се срещне с него, беше променило всичко.

— Не. Въпросът не е строго научен.

— Тогава какво ви кара да мислите, че ще представлява интерес за него? Професор Айнщайн е учен. Той няма познания и опит в психиатрията.

— Това е особен случай, случаят с Мария Драганович: вярвам, че може да бъде от интерес за професора, ако той бъде напълно запознат с фактите. Но бих искал да се посъветвам с вас, преди евентуално да се обърна към него директно.

Беше изкушаващо да каже на фон Лауе за писмото на Савич, което имаше предвид — изкушаващо, но и опасно. Ами ако писмото е било откраднато? Безспорно то беше лична кореспонденция. Освен това, обективно погледнато, не беше твърдо доказателство за нищо.

— Драганович, казвате?

— Това е сръбско име. Убеден съм, че тя произхожда от Сърбия. Както първата жена на професора.

Настана пауза. За момент той помисли, че фон Лауе е прекъснал разговора.

— Продължавайте.

Кирш седна.

— Убеден съм, че има голяма възможност тази пациентка да е била някога позната на професор Айнщайн. Може би съществува някаква връзка между тях, такава, която обяснява нейното присъствие в Берлин.

— Съжалявам, но не виждам…

— Професорът би могъл да бъде човекът, който да й помогне.

Фон Лауе въздъхна, като че ли той беше чувал всичко това преди.

— Доктор Кирш, ние говорим за най-прочутия жив човек. Забравили ли сте това?

— Аз разбирам…

— Алберт Айнщайн е познат във всяко кътче на цивилизования свят. Кинопрегледите го следят и показват нощем и денем, няма вестник, който да не е помествал негова фотография. Като психиатър вие трябва да знаете, че за много хора, нормални и ненормални, разумни и душевно болни, такова подмятане намеква за връзка дори роднинска. Аз ви уверявам, че едва ли минава седмица, без някоя заблудена душа да предяви някакъв вид претенция или нещо подобно.

— Въпреки това в този случай аз вярвам, че професорът би желал да научи това, което аз научих. Разбира се, въпросът ще остане стриктно конфиденциален.

На фон Лауе му отне доста време, за да отговори.

— Аз бих желал, д-р Кирш, да ви помогна, но се страхувам, че е невъзможно. Професор Айнщайн и неговата съпруга този следобед заминават за Бременхафен.

— Бременхафен? За дълго ли заминават?

— Надявам се, разбирате, че техният план за пътуването им не би трябвало да се разгласява широко от гледна точка на сигурността. Алберт не е само най-прочутият световен учен. Той също е най-прочутият световен евреин. Без да споменаваме, че е и един гласовит опонент на националсоциализма.

— Разбирам.

— Много добре. Те пътуват за Америка след няколко дни. Не се очаква да се върнат преди март; въпреки че ако ситуацията продължи да бъде такава, каквато е сега, аз не бих разчитал на тяхното завръщане изобщо.

На Кирш му хрумна, че това може да е лъжа, начин да откаже на молбата му, без да го обиди. Но защо, след като фон Лауе беше доказал, че не е от хората, които лъжат.

— Съжалявам, но не мога да направя нещо повече за вас, д-р Кирш, или за вашата пациентка. Не бих се опитал да отложа отпътуването на професор Айнщайн в никакъв случай. Неговите врагове стават все по-дръзки и по-опасни с всеки изминал ден. Каквато и да е тази връзка, не може да допуснем да го отклони от неговата работа, да не говорим пък да допуснем и един-единствен компромис с неговата сигурност.

— Работата е…

— Съжалявам, но се боя, че трябва да оставя нещата по вашия случай дотук.

— Мисля, че това може да бъде негова дъщеря. Дъщеря на Айнщайн, Елизабет. Това не променя ли всичко?

Последва нова пауза по линията.

— Довиждане, д-р Кирш.