Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (42)

41

Роберт Айснер се надигна малко и продължи да поправя велосипеда си, сигурен, че дори Кирш да погледне назад, няма да види изчервените му бузи и треперещите му ръце. Даже се опита да си подсвирква, но устните му бяха прекалено сухи и от тях излезе само съскане. Едва когато Кирш наистина изчезна от погледа му, той стана, отиде в кабинета си и вдигна телефона.

Изобщо не беше решил какво да прави с папката; същото беше положението с мистериозното писмо от Цюрих. Предаването им на пресата би могло да предизвика скандал, но беше наивно да предполага, че провалът на Кирш непременно ще бъде изгоден за неговите колеги. Въпросните събития щяха да бъдат разнищвани много щателно. Какво щеше да стане, ако собствената роля на Айснер излезе на светло? Това можеше да означава край на неговата кариера или нещо още по-лошо. Освен това Кирш беше негов приятел или поне така винаги беше смятал той. Приятели, тръгнали да се издигат, бяха по-полезни, отколкото приятели, тръгнали надолу, макар че въздействаха зле на себеуважението.

Очевидно обаче Кирш не беше вече негов приятел. Предпазливостта изискваше той да отвърне със силен удар, докато все още беше в състояние да го направи. Какво например се случи с Хайнрих Мееринг? Беше избягал от страната след заплахи за живота си. Но никой не се съмняваше ни най-малко кой беше наредил тези заплахи.

Операторът го свърза. На другия край на линията телефонът иззвъня. Айснер имаше чувството, че е на прага да извърши нещо важно, безразсъдно. Но Кирш не му беше оставил друг избор.

— Де Врийс.

— Айснер.

Някаква мебел изпращя: де Врийс сядаше или се облягаше.

— Е, какво мога да направя за вас, докторе?

Айснер покри микрофонния накрайник с ръка. Кожата по краищата на пръстите му беше просмукана от черно. Те воняха на грес и сажди. „По-скоро става дума за нещо, което аз мога да направя за вас.“