Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (38)

37

Никога не завърших образованието си в Загреб. Това не беше поради болест или разочарование, което съм изпитала, нито дори заради това, че ставах все по-самотна в града — изпитвах мъка по дома си — въпреки че наистина много често бях самотна. Всичко беше заради онова, което се случи в Орловат през пролетта на моята последна година в училището в Загреб, за което дори сега ми е трудно да мисля и още по-трудно да разказвам, макар че трябва да го направя, ако искам да разберете защо съм тук и какво трябва да узная от вас.

Онази година пролетта беше много влажна. На връщане у дома с влака за Великден виждах километър след километър наводнена земя. На места беше трудно да се разпознае къде свършват нивите и къде започва небето — което беше красива гледка, въпреки че, както бях чувала, това означаваше глад и лишения за онези, чиито посеви гниеха в почвата. Бях изпратила съобщение за моето пристигане, но никой не ме посрещна на гарата, въпреки че отново валеше дъжд и беше започнало да притъмнява. Тръгнах сама през селото, прескачайки локвите от едно парче кална земя на следващото, докато застанах отвън пред двора на къщата на семейство Драганович.

Предната врата не беше заключена. Лампата в кухнята светеше, но не можах да намеря никого вкъщи. Оставих куфара си на земята и претърсих отново къщата, мислейки, че поне Сенка трябваше да бъде някъде наоколо, защото се грижеше за животните. Установих, че конят го нямаше. Гъските и пилетата се бяха пръснали из двора и овощната градина, някои бяха извън оградата, други се бяха сгушили около дърветата и в края на нивата. Тогава вече се изплаших. Сенка никога не би оставила нейното ято птици да се скита така. Тя щеше да ги събере в техните бараки, за да им е по-топло и безопасно. Но всички бараки бяха празни, с изключение на една самотна птица, която изглеждаше мършава и немощна. Аз се опитах да събера нейните скъпоценни гъски, но те съскаха срещу мен или бягаха, независимо в каква посока, само да са по-далеч от мен, въпреки че ги молех и придумвах да се върнат.

Тогава си спомних за икономката Майа Лукич и тръгнах за нейната къща. Не бях изминала двайсетина метра, когато тя се появи, почти тичайки по улицата, с мокри и кални дрехи като моите. Ние се върнахме в къщата и тя ми каза, че предишния ден Сенка е изчезнала. Майа и някои от селяните търсили навсякъде наоколо някакъв знак от нея, но досега не били намерили никаква следа. Мога да кажа, че имаше и други неприятни работи в тази история и че Сенка не би избягала, без да има някаква причина. Тогава попитах къде е баща ми и дали той е играл някаква роля в тази случка.

По това време не познавах добре Майа Лукич. Когато Сенка и аз бяхме деца, тя печеше бисквити за нас и ги криеше, увити в муселин, между клоните на дърветата. Това помнех аз. Но тя спря да работи за нас, когато аз тръгнах на училище и оттогава я виждах съвсем малко. Сега нейната служба като икономка й докарваше пари, от които тя се нуждаеше и с които без съмнение беше свикнала. Затова не беше чудно, че тя се боеше да говори лошо за своя работодател от страх той да не я замести с някой друг. Въпреки това нейната реакция ми се стори непоносимо уклончива и я попитах направо рязко дали моят баща се беше опитвал да наказва горката Сенка за някои нейни предполагаеми грешки и ако е така, какъв е бил резултатът.

Майа Лукич ме увери, че нищо такова не се е случвало, доколкото тя усещала. От друга страна, призна, че когато бил сам и пиел повече, баща ми понякога ругаел и се оплаквал от Сенка, винейки я за смъртта на майка ми. В това си пияно състояние той смятал, че именно тя носи вината за тази смърт — само защото лекарят бил казал, че тази болест се разпространила най-напред у животните и след това била пренесена в къщата от Сенка. Майа Лукич беше предпазлива в своето описание на тези гневни изблици, но аз можех много лесно да си представя тяхната сила. Що се отнасяше до неговата собствена преценка и сегашното му положение, самото съществуване на Сенка беше за Золтан Драганович като отворена рана, защото тя беше негова плът и кръв, и той не можеше да направи нищо по този въпрос. По някаква причина, която аз още не бях схванала, уважението и доброто име, които аз му носех чрез моите усилия в учението, никога не са го компенсирали напълно за недостатъците на Сенка и никога нямаше да постигнат това. Сега, разбира се, знам защо.

Колкото до изчезването на Сенка, аз все още не бях доволна от обясненията на Майа Лукич и й го казах. След известно колебание тя ме заведе във всекидневната и обясни, че била чистила тук предишната сутрин. Тази стая не се използваше много след смъртта на майка ми, въпреки че върху решетката на камината винаги гореше огън, за да се отстранява миризмата на влага. Майа взе нашия семеен фотоалбум от мястото му върху писалището и ми го подаде. Беше го намерила отворен на пода, каза тя, и се страхуваше, че наскоро Сенка беше попаднала на него. Аз не разбрах какво искаше да каже, но след това отворих албума и видях какво е направил баща ни. Той беше махнал всяка една снимка на Сенка, даже онези, на които тя носеше своите коледни рокли. На други снимки като груповите семейни портрети, които си правехме в студиото в Нови Сад, той внимателно беше изрязал нейния образ с ножче за бръснене. На някои снимки всичко, което беше останало от нея, беше някоя обувка, или ръка, или няколко къдрици от косата й, падащи на пет-шест сантиметра върху раменете й. На една снимка майка ни държеше Сенка на коленете си, с ръка, обгърнала я през кръста. Ясно беше, че той не би могъл да махне Сенка, без да отстрани ръката на мама заедно с нея. Но беше решил този проблем, като беше изрязал главата на Сенка. Така изглеждаше, че майка ни държи в скута си едно обезглавено чучело, като при това се усмихваше на този факт, сякаш е някаква шега.

Когато видях тази нова жестокост, се изпълних с омраза, каквато никога дотогава не бях изпитвала. Не е в моята природа да върша насилие — поне не повече от което и да е човешко същество. Все пак, в този момент само с кръв можеше да се задоволи яростта, която изпитвах от името на сестра си. Знам, че това беше егоистичен импулс: отмъщение, предложено като средство за смекчаване на вината от моето собствено отсъствие и безхаберие. За щастие, баща ми не можеше да бъде намерен. Той беше напуснал селото тази сутрин под някакъв предлог, който дори Майа Лукич не можеше да прикрие с нещо по-смислено от вечното търсене на алкохол.

Нямаше никаква надежда да намерим Сенка в тъмнината, но веднага след като се разсъмна, тръгнахме отново да я търсим. Беше неделя и докато много хора от селото отидоха благочестиво на църква да се помолят за благосъстоянието на своите посеви и портфейли, не повече от шест или седем от тях излязоха да ни помогнат, въпреки че дъждът беше спрял. Без съмнение, останалите мислеха, че горката Сенка е склонна да скита извън дома си, защото не е добре с главата, но въпреки това сигурно ще се прибере сама. Но аз знаех много добре какво е положението, затова с тревога тръгнах към реката с двама спътници. Чувствах, че точно там е най-голямата опасност, защото водата беше придошла и течението беше бързо. Старият каменен мост беше заприличал на стена на язовир, там водата се пенеше, като че ли искаше да се втурне под сводовете му.

Тръгнахме надолу по течението на реката. Аз поех по едната страна, а моите спътници — един братовчед на Майа Лукич и съпругата му — поеха по другата. Наблизо до селото реката лъкатушеше по протежение на около един километър. Това беше място, където обичаха да ходят рибари с техните въдици и мрежи, защото беше сенчесто и плитките води им даваха възможност по-лесно да достигат до плячката си. Но тук бреговете се свличаха и така се наводняваха ливадите и брезовите горички от двете страни. Газех до колене в кални, носещи клони и листа води, страхувах се да не бъда всмукана надолу, толкова лепкаво и коварно беше тинестото дъно под краката ми. Скоро изгубих от погледа си другите на оттатъшния бряг на реката, но ги чувах как викат името на Сенка, както правех и аз. Гласовете ни не стигаха много надалеч. Всмукваните в земята води сякаш отнасяха и звука с тях. Виждах преситената чернота на водите, които ме обграждаха отвсякъде, и бях изпаднала в паника. Зовях Сенка, докато гласът ми съвсем пресипна и от устата ми не излизаше нищо освен ридания. А в сърцето си знаех, че тя никога вече няма да ми отговори.

Тогава братовчедът на Майа изкрещя. Беше видял нещо. Аз се втурнах през дърветата по посока на звука, спъвайки се и падайки. Трябва да съм изглеждала като побъркана, прогизнала от глава до пети и омазана с кал, но за няколко кратки момента се изпълних с надежда.

Братовчедът на Майа беше все още на другата страна на реката. Той сочеше към група върби встрани от него. Когато тръгнах към тях, няколко гарвани излетяха от дърветата и се отправиха нанякъде. Следващия момент съзрях нещо, което изглеждаше като стар изпомачкан чаршаф, заплетен в най-ниските клони. И точно тогава видях нейните тъмни коси, носещи се разпилени във водата, и осъзнах, че това е моята сестра. Тя беше мъртва: удавила се и повлечена надолу по течението. Лежеше по гръб, едното й рамо леко повдигнато и с ръка, закрила очите й, като една от онези скърбящи фигури, изсечени от мрамор, които охраняват гробовете на велики хора. Не знам колко дълго тя е престояла там: мисля, че един ден или нещо такова, защото гарваните бяха започнали да се хранят от нейното нещастно, обърнато към небето лице, и от устата й, гледка, която се мъча да забравя през тези десет години.

Часовете, които последваха, остават неясни за мен: редът на събитията и какво вършех и казвах. За няколко минути или часове разсъдъкът ми не беше нормален. Помня, че Майа Лукич ни намери и че тя и нейният братовчед свалиха горката Сенка и покриха лицето й.

Други дойдоха да помогнат да я отнесат, след това дойдоха още хора и свещеникът на селото също, загрижени да разберат каква помощ да предложат или просто да не изпуснат да станат свидетели на ужасния спектакъл. Те положиха Сенка на кухненската маса, но след това свещеникът каза, че тя трябва да бъде отнесена някъде на по-хладно място, тъй като в нейното състояние вече беше започнала да се разлага и щеше да се разлага още по-бързо, защото беше мокра. Тогава възникна спор къде може да бъде намерено такова място и чий имот е най-подходящ. Църквата беше най-хладното място, за което всеки се сещаше, но свещеникът нямало да разреши Сенка да бъде отнесена там, докато не били изяснени, както каза той, всички обстоятелства около нейната смърт. Така че я увиха в един спален чаршаф и я отнесоха в друга част на селото, а аз повече не я погледнах.

Единственият човек, който отсъстваше по време на тези обсъждания, беше баща ни. Майа Лукич се ядосваше на това, защото като глава на семейството беше негово правото да взема решения за дъщеря си, но никой не изглеждаше загрижен да тръгне да го търси. Аз мисля, че хората се радваха да поемат работата в голямата къща, до която повечето от тях не бяха допускани. Така, в края на краищата, Майа Лукич си присвои един кон и един капан и пое към съседното село, като ме остави сама вкъщи. Тя често ми е говорила след това колко горчиво съжалява за тази грешка и как искала да остане с мен. Години наред се обвиняваше за това, което се беше случило. Аз обаче не я обвинявах. Тя беше на служба при баща ми, не при мен. Беше действала така само за да защити правата и честта на семейството и на името Драганович, което в селище като Орловат имаше по-голямо значение от всичко друго дори от живота.

Аз седях дълго време в кухнята — колко дълго точно, не мога да кажа. Трябва да е било час или повече, защото междувременно се размърдах, слънцето беше слязло доста ниско на небето и надникна под свода от облаци. Запалих фенер над масата. След това станах, отидох в помещението за миене на съдове и съблякох мръсната си рокля. Застанах по долна риза пред огледалото, бършейки черната кал от лицето и ръцете си, плакнейки косата си под крана на чешмата. Защо правех това, не зная. Имах силна нужда да се изчистя, да изчегъртам всяка следа от този ден. Нещо повече, исках да съм заета с нещо, да не мисля за нищо повече. Търках и търках, докато кожата ми се ожули.

Бях в миялната, когато видях баща си да влиза през портата в двора, дърпайки коня зад себе си. За мен беше очевидно, че той вече беше забравил какво се е случило, защото си тананикаше нещо, когато влизаше, и даже се смееше сам, сякаш си спомняше някакъв мръсен виц.

Казах вече, че инстинктивно избягвах да оставам сама в компанията на този мъж. Но силният гняв, който в този момент чувствах, спешната нужда за отплата, потисна инстинкта ми за самосъхранение. Това, което би трябвало да направя, предполагам, беше да избягам през задната врата. Колко различно можеше да бъде всичко, ако го бях направила. Със сигурност нямаше да бъда тук сега, пишейки това обяснение за вас. Повече от вероятно беше, че нашите пътища изобщо никога нямаше да се пресекат.

Но както вече подозирате, аз не избягах. Вместо това, спокойно оставих четката за почистване на дрехи, влязох в кухнята и взех най-големия нож, който можах да намеря.