Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (37)

36

Това беше смес от натрий и сяра: десет грама жълтеникав прах на дъното на малка бутилка без етикет. Портиерът на главната болница го увери, че точно това му трябва. За Айснер оставаше да направи 2,5 процентов разтвор с дестилирана вода и да го инжектира във вената. Фенобарбиталът на прах беше устойчив и можеше да се съхранява неопределено дълго, но в разтвор трябваше да се използва в рамките на 48 часа. След това започваше да разяжда стъклото.

— Двеста и петдесет милиграма — каза портиерът. — Това е вашата максимална доза. Разбира се, зависи от теглото на тялото.

— Разбира се.

— Внимавайте да не превишавате указанията. Прекалено много, прекалено бързо и изпадате в шок.

— Колко дълго действа?

— Зависи. Около петнайсет минути.

Айснер беше разочарован. Петнайсет минути не беше достатъчно време за разпита, който беше планирал. Той се питаше колко дози от фенобарбитала беше безопасно да инжектира и на какви интервали, но не искаше да предизвика любопитството на портиера. Подаде парите и се върна в клиниката. Щеше да действа по метода проба — грешка. Вече се беше снабдил с игли и спринцовки от складовото помещение. Беше си набавил също аптекарски везни и мерителен цилиндър от магазин втора употреба. Но откъде да намери дестилирана вода?

Онзи следобед той отиде в кухнята и свари вода в един чайник, после наля водата в чиста кана за кафе. Фактът, че в нея нямаше кафе, остана незабелязан. Той отнесе каната в кабинета си и заключи вратата. Седна на бюрото си, направи разтвор, достатъчен за три подкожни инжекции, и напълни три спринцовки. Нямаше търпение да започне, но беше по-безопасно да изчака след вечеря. Не искаше да бъде прекъсван или да привлича ненужно внимание.

Перспективата да постигне свой собствен, макар и малък медицински успех, го вълнуваше. Кирш нямаше да хареса, че експериментира в негово отсъствие, но какво можеше да му направи? Човек с толкова много тайни трябваше да внимава и да не си разиграва коня къде ли не. Например как би обяснил той на своята годеница защо е плащал наема на стая в къщата на господин Метлер?

Айснер вдигна спринцовката към светлината. Течността беше бистра и безцветна, изглеждаща безвредна като вода. Беше изминало известно време, откакто той не беше правил инжекции. Номерът беше да намери вена и да внимава иглата да не влезе в нея от една страна и да излезе от друга. Когато се получи изтичане на течността в околната тъкан, може да се явят различни усложнения. Вероятно беше добра идея да завърже пациентката за леглото. Не искаше тя да си мърда ръката по време на манипулацията.

Айснер изцеди спринцовката от останалия в нея въздух, докато на върха на иглата не се показа капчица от течността. Важно беше да се избегне инжектирането на въздух. Едно мехурче само можеше да причини разкъсване на кръвоносния съд. Ако това мехурче достигнеше до мозъка чрез кръвта, можеше да причини мозъчен удар. Цялата процедура щеше да бъде по-безопасна, ако Мартин се беше съгласил да участва. Така че, ако се случеше нещо лошо, вината щеше да бъде негова.

Проблемът с Кирш, реши Айснер, ако се остави настрана лицемерната му грижовност, когато ставаше дума за неговите пациенти, беше отказът му да споделя. Той заграбваше интересните случаи и след това ги поемаше като свои частни проекти. Рядко обсъждаше какво е намислил. Не допускаше колегите си да се намесват, а Момичето Айнщайн беше пример за това. Той беше егоист дори неблагодарник. Роберт го беше запознал с Алма. Роберт го беше въвел в паството на Зигел. Само по тези причини той заслужаваше повече уважение.

Барбитуратът можеше да се окаже безполезен. Той можеше да не отключи подсъзнанието или да увеличи склонността към преструвки, както казваха някои. Обаче никой истински безпристрастен наблюдател не можеше да го обвини, че я подлага на тест. Защото само чрез такива експерименти, успешни или неуспешни, познанията за човека можеха да отбележат прогрес.

Кирш беше страшно против експеримента. Само през трупа му, беше казал той. Но това нямаше да се превърне в проблем, защото нито той, нито неговото тяло, живо или мъртво, бяха тук някъде наблизо.

Мария беше заспала на леглото си, когато санитарят влезе в стаята й.

— Доктор Айснер иска да ви види на долния етаж.

Мъже от персонала обикновено не се виждаха в женското крило след свечеряване. Мария мислеше, че това е правило, което важи за всички, освен за лекарите. Начинът, по който санитарят стоеше на входа, гледайки рисунките, закачени по всички стени, я убеди, че е права.

Тя се обърна с гръб към него, въпреки че очите й останаха отворени.

— Уморена съм — каза тя. — Сега искам да спя.

Името на санитаря беше Йохман. Той беше набит, дебеловрат мъж с груби обноски. Тя беше забелязала, че пациентите мъже го избягваха.

— Важно е — каза той. — Ела с мен сега.

Тя лежеше спокойно, отказвайки да стане или да отговаря. Айснер не беше нейният лекар. Тя не вярваше на нищо от това, което каза санитарят.

Тя чу вратата да се затваря и помисли, че той си е отишъл. Но след това чу тежките му стъпки да прекосяват стаята. Дойде й наум, че трябва да вика за помощ, но докато си отвори устата, усети ръка отзад на врата си, която тласкаше лицето й във възглавницата. Йохман изви ръката й зад гърба и я натисна надолу. Тя се бори няколко секунди, но неговата сила и тежест бяха прекалено големи за нея. Успя да извие главата си на една страна само колкото да може да диша.

Тя се мъчеше да се отпусне. Той не можеше да я изнасили, без да пусне поне едната си ръка. Щом започнеше да се разкопчава, щеше да дойде нейният шанс. Но той не я пусна. Държеше я здраво, докато цялата й съпротива престана; тогава я извлече от леглото и я вдигна на крака.

— Няма никакъв смисъл да се съпротивяваш — каза той. — Това е за твое добро.

Изведе я в коридора. Тя имаше чувството, че всичко това е нещо обичайно за него, установена практика. Дали затова всички санитари изглеждаха толкова яки?

— Моят лекар е д-р Кирш — каза тя, докато той я влачеше по коридора. — Той е моят лекар.

— Е, добре, сега си имаш вече двама лекари — каза Йохман. — Не си ли доволна. Два пъти повече лекари; ще бъдеш излекувана за два пъти по-кратко време.

Той я поведе надолу по някакво задно стълбище, което тя не беше използвала никога досега. Слизаха все по-надолу и надолу, докато не стигнаха до един топъл, слабо осветен сутерен, където покрай стените вървяха дебели тръби и имаше силна миризма на течно гориво. Циментов прах и сажди полепваха по подметките на чехлите й. Можеше да побегне, но колко далеч щеше да стигне? Можеше да пищи, но щеше ли някой да я чуе?

— Почти стигнахме — каза той.

Бутна една тежка летяща врата и я задържа отворена, за да мина тя през нея. От другата страна на вратата имаше гола, полуоблицована с плочки стая, с кухненски мивки на едната стена. В средата на стаята имаше желязно легло с ремъци, закачени на рамката. Доктор Айснер седеше до леглото, с ръце между коленете и клатещи се във въздуха крака, като ученик, който убива времето. Той скочи на крака, когато видя Мария да влиза.

— Къде е д-р Кирш? — попита тя.

Айснер погледна леко обиден.

— Не бих могъл да кажа къде е точно в този момент. Взел си е нещо като почивка.

— Кога ще се върне?

— Вие имате всякакво право да се чувствате малко пренебрегната. Но всичко ще се промени сега. — Айснер се отдалечи на една-две крачки от леглото. — Сега искам да дойдете тук и да легнете.