Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (29)

28

Милева Айнщайн-Марич живееше на склоновете на Цюрих в населено с богаташи предградие, точно над политехниката, където с Алберт Айнщайн се бяха срещнали за първи път преди 30 години. Кирш отиде дотам пеша, влачейки се по дългите пътеки от стъпала, които пресичаха напряко зигзагообразното шосе, като спираше само да си поеме дъх. Ниски облаци се носеха над сивите води на Цюрихското езеро, разкъсвайки се от време на време, за да разкрият гъсто обраслите с гори хълмове на отсрещния бряг. Валеше сняг. Долу ниско преминаваха трамваите по техните наскоро положени релси.

Първата жена на Айнщайн беше единственият човек, който знаеше фактите. Никой друг — дори самият Айнщайн — не беше напълно надежден източник на информация, отнасяща се до Лизерл. В края на краищата, детето беше родено преди тя и Айнщайн да се оженят, при това при твърде неясни обстоятелства. Само Милева би могла да каже със сигурност кой е бащата. По същата причина тя беше най-добрият и достоверен източник за това какво беше станало с детето и къде беше тя сега. Най-вече това бяха тайни на Милева, които тя можеше да запази или да сподели.

Номер 62 на Хутенщрасе беше солиден четириетажен жилищен блок, изграден с циментови стени и със здрави каменни основи. Беше изпълнен в мрачен вариант на ар нуво с оцветени стъкла над вратите и по прозорците, както и с фини декоративни железни огради на балконите. Кирш нямаше уговорена среща. Беше решил да не предупреждава за идването си. На писмата беше много лесно да не се обърне внимание, а телефоните не бяха подходящи за разговор по такава деликатна тема. Той се изкачи по стълбите до третия етаж и позвъни на вратата.

Една домашна прислужница отвори, взе визитната му картичка и след кратка консултация го въведе във всекидневната.

— Моля да почакате — каза тя. — Госпожа професор Айнщайн идва.

Милева още използваше името и титлата на своя бивш съпруг, въпреки че бяха разведени от 13 години. Дали това беше поради все още продължаващи чувства? Или тя претендираше да споделя славата на своя бивш съпруг? Ако беше така, номерът не беше успял. Извън Швейцария както нейното съществуване, така и това на нейните синове, беше останало непознато. Що се отнася до вестниците, за тях Елза беше единствената жена, която Айнщайн е имал изобщо. Още по-лошо, те обикновено приемаха, че дъщерите на Елза (в действителност потомство от първия й брак) бяха също и дъщери на Алберт. Доказателство за безразличието на Айнщайн към общественото мнение бе, че той не поправяше написаното за него. Беше възможно Милева никога да не е приела истински развода. Ако е била религиозна или просто старомодна, може би е смятала, че брачните връзки подлежат на разтрогване само от смъртта. Запазването на името на нейния съпруг може да е било въпрос на признание за нея, въпрос на чест.

Стаята беше просторна, с висок таван и бели стени. Мебелировката беше от тъмно полирано дърво. Малък роял стоеше в единия ъгъл, голяма маса в средата, спретнато отрупана с книги и списания. Еклектична смес от гравюри и акварели висяха по всички стени. Върху един бюфет, над радиатор, имаше цял ред кактусови растения в глинени съдове. Френски прозорци водеха към балкон. Навън се беше ширнало пространство с трева и плодни дръвчета, а зад тях се виждаха покритите със сняг покриви на града.

Снимки на семейството на Милева бяха наредени върху странична масичка. Жени с високи яки бяха събрани около брадати старейшини в грижливо подредени групи. Бузести, едва проходили деца в моряшки костюмчета гледаха глупаво в обектива. На една от снимките — най-старата, ако се съди по петната по нея — бяха подредени в редици три поколения, всичките с поглед, устремен напред. Мъжете бяха без куртки, само по жилетки, а жените с шалове, завързани около главите им. Както тяхното облекло, така и техните обрулени от вятъра лица говореха за живот с много селски труд. По-ясните, по-нови снимки бяха по-непринудени: бебе в кръщелна мантия, подскачащо върху коленете на жена; две малки момчета в туристически дрехи, усмихващи се на една горска пътека; красив млад мъж в обляна в слънце градина с жена до него. Кирш потърси портрет на Алберт Айнщайн, но не можа да намери.

Нещо в младия мъж му беше познато: широкото чело, изтънчената уста, предпазливото изражение. То напомняше на Кирш за американска филмова звезда, за която Алма беше казала, че бил новият Валентино. Тогава изведнъж се сети: той не бе видял това лице на филмовия екран. Беше го видял в скицника на Мария.

Той беше писател.

Взе снимката и я обърна. Нищо не беше написано на гърба й. Беше ли това същият мъж? При по-внимателно разглеждане не можа да се увери.

Отвън в хола часовник от времето на дядо му би за половин час. Присъединиха се и църковните камбани на целия град. Кирш никога не беше ходил в населено място, където ходът на времето беше отмерван толкова прилежно. Нямаше нужда да имаш собствен часовник.

— Виждам, че сте намерили Едуард.

Жена в черна рокля стоеше на вратата. Тя беше дребна и носеше двоен наниз от перли на шията си. Хубавата й тъмна коса беше прошарена със сребристи кичури, хлабаво захваната отзад на врата й. Зениците й бяха като черно стъкло. Порази го мисълта, че някога може би те са я правили красива, но издадената й уста и масивна челюст придаваха на лицето й почти маймунски вид.

Милева Марич, съпругата на Айнщайн в продължение на шестнайсет години. Майката на Мария може би. Кирш търсеше някаква прилика, мислеше, че би могъл да открие някакво сходство в скулите, в очите и в ъгловатата извивка на веждите. Остави снимката на масичката, изрече, заеквайки, някакво поздравление, но изглежда, тя не бързаше да започне с официалностите.

— Тази снимка е направена преди три години. — Тя затвори вратата зад себе си. Акцентът й беше същият като акцента на Мария, макар и по-малко подчертан. — Точно преди да го изпратим там. Той е малко понатежал оттогава. Храната, която му дават в Бургхьолцли, се състои само от картофи и кнедли.

Бургхьолцли беше психиатрична болница, най-известната в Швейцария. Карл Юнг беше работил там много години.

— Това е вашият син?

Милева посочи към едно канапе, а самата тя седна в едно кресло. Държеше се така, като че ли го беше очаквала.

— Казват, че има шизофренно разстройство. Това ли е вашата специална област, д-р Кирш: шизофренията?

Дойде му наум, че професор фон Лауе беше предвидил неговото идване тук и е предупредил Милева. Какво друго можеше да обясни толкова директно задаване на въпроса? Освен ако това не беше същината на характера й: интелигентна, ексцентрична, с натрапчив интерес към психиатрията, но никакъв усет за светски разговор.

— Това е област, която изследвам — каза той. — Обаче, за да бъда искрен, трябва да кажа, че съм скептичен дали от такива етикети има реална полза. Не съм убеден, че тяхното основание е научно.

— Разбирам. А дали този скептицизъм се простира до д-р Фройд и неговите идеи?

— Мисля, че трябва да останем скептични към всичко, докато не се убедим, че е истина. А що се отнася до психичните болести…

Дяволита усмивка пробягна за кратко по устните на Милева.

— Скептичен психиатър? Мога да разбера защо моят съпруг трябваше да се свърже с вас.

Кирш поиска да узнае за какво говори тя.

— Алберт нямаше време за съвременните психиатрични теории. Той вярваше, че лудостта е в кръвта, нещо, което се предава в семейството, като… — Тя направи пауза, връщайки усмивката си. — … като артроза на тазобедрената става. И нищо не може да се направи за такъв човек, освен да не му се разрешава да се размножава.

— Госпожо Айнщайн…

— Едуард, сега той е голям ученик. Всъщност, той знае повече за Фройд, отколкото хората, които го лекуват. Те ми казаха, че психоанализата е безполезна, що се отнася до него: той ги надхитря всеки път. — Милева хвърли поглед върху снимката на двете момчета, крачещи през гората. Кирш разпозна Едуард като по-малкото от двете. — Винаги е имал забележително въображение. В училище неговите учители казваха, че трябва да стане професионален писател. Неговите съчинения винаги се отличаваха от другите. Директорът на училището каза, че именно той сигурно ще наследи Айнщайновата искра на гениалност.

В албума с изрезки на Кирш имаше интервю, което Алберт Айнщайн беше дал на едно списание преди три години. Въображението е по-важно от познанието, беше казал той. Познанието е ограничено. Въображението може да обхване целия свят.

— А вие трябваше да го чуете как свири на пиано. — Милева го гледаше. — Но се надявам, че баща му ви е казал всичко това.

Най-сетне той разбра: Едуард Айнщайн беше прекарал в психиатрична болница последните три години. По някаква причина баща му бил недоволен от грижите и лечението, които той получавал, и беше настоял да изпрати в тази болница психиатър по свой собствен избор от Берлин. Милева просто беше приела, че той, Мартин Кирш, е въпросният избран психиатър. Това беше единственото обяснение.

— Страхувам се, че е станало недоразумение — каза той. — Аз не съм имал честта да се срещам с професор Айнщайн.

Милева го погледна учудена.

— Той не ви е изпратил?

— Страхувам се, че не е.

Тя замълча за момент.

— Вие току-що сте постъпили в Бургхьолцли, предполагам. И Едуард е ваш пациент.

Кирш поклати глава.

— Мой пациент, по-точно пациентка, с която се занимавам в момента, е в Берлин в психиатричната клиника „Шарите“. Нейното име е Мария Драганович.

Той остави името да увисне във въздуха, защото искаше да наблюдава неговия ефект и се надяваше да види някакво доказателство за страдание или загриженост. Точно преди заминаването си за Цюрих беше проучил фактите за първата сватба на Айнщайн, които бяха записани подробно в Берлинското кметство по време на развода. Айнщайн и Милева Марич се бяха оженили на гражданска церемония в Берн, Швейцария, на 6 януари 1903 година. Това беше пет месеца след като беше родена Мария Драганович съгласно документите, които тя беше представила на Регистрационната служба за чужденци.

Той видя премигване и колебание в очите на Милева. Но лицето й не издаде никакво чувство.

— Една студентка по математика — добави той. — Тя известна ли ви е?

Милева не отговори. Без всякакво обяснение стана и тръгна към вратата. За първи път Кирш забеляза, че тя върви с накуцване и едната й обувка има допълнително поставена по-висока подметка. Предава се в семейството, като артроза на тазобедрената става.

Изглежда, интервюто беше свършило.

— Госпожо Айнщайн, мога да ви уверя, че нямам желание да си пъхам носа в личните ви работи. Но вярвам…

— Биляна! — Милева викаше някого по коридора, искаше нещо на език, който Кирш не можа да разбере. Тя му хвърли бърз поглед. — Ще пиете ли кафе, д-р Кирш? — попита и преди той да успее да отговори, кимна и изчезна надолу по коридора.

 

 

Когато се върна няколко минути по-късно, държанието й се беше променило. Сега като че ли се опитваше да поправи своето неблагоразумие и недискретност. Кирш почувства някакво неудобство от нейното поведение, което не вещаеше нищо добро. Що се отнася до неговите въпроси за Мария, тя се държеше така, сякаш такива никога не са й били задавани.

Докато прислужницата наливаше кафето, той обясняваше фактите по случая, без да спомене два съществени детайла: интересът на пресата и писмото, намерено между вещите на Мария. Милева слушаше, без да го прекъсне.

— Ясно е, че тя е от сръбски произход — каза той, поемайки чашата с две ръце. — И е факт, че е учила математика тук, в Цюрих, затова мислех, че е възможно да сте я срещали.

— Благодаря, Биляна — каза Милева. Момичето излезе. — Искате ли захар, д-р Кирш? Малко сметана?

— Не, благодаря ви. Аз показах нещо от нейната работа на професор фон Лауе от Пруската академия. Той беше много впечатлен. Всъщност, той беше любопитен да узнае кой я е учил.

Изражението на Милева се смекчи.

— Фон Лауе е добър човек. Той има достойнство. Повече, отколкото може да се каже за останалите от тях.

— Греша ли, фрау Айнщайн? Вие никога не сте чували за Мария Драганович?

Тъмните й очи се спряха на него. Той видя за момент една по-млада жена: силна, напрегната, умна, но несръчна и уязвима — несръчност, породена от изолацията може би. Дете чудо, което няма възможност да танцува.

— Не грешите, д-р Кирш — каза тя. — Госпожица Драганович беше моя ученичка за месец или два миналата есен. На частни начала. — Тя кимна към масата в средата на стаята. Тук бяха провеждани уроците, ученичка и учителка, седнали една до друга срещу прозореца. — Съжалявам, че тя не е добре. Надявам се да не е нещо сериозно.

— Може да бъде сериозно. Тя страда от остра форма на амнезия. Причината, смятам аз, е психологическа. Освен ако не мога да открия повече за нейната история — и то бързо — боя се, че болестта й може да остане завинаги.

Кирш беше сигурен, че това разкритие ще бъде достатъчно да сломи всяка резервираност от страна на Милева. Никоя истинска майка не би могла да стои настрани и да остави своето дете да страда или да допусне да се влоши състоянието му, независимо от отдалечеността между тях.

За момент Милева запази мълчание. След това каза:

— Нямах представа, че тя е била в Берлин. Предполагах, че си е отишла у дома. — Тя обърна чашата си върху чинийката си. — Мисля, че това беше някъде около Нови Сад. Тя никога не ми е давала адреса си. Но доколкото си спомням, дойде някъде оттам.

— Нови Сад?

— Това е в Югославия. В областта Войводина. Тя беше част от империята преди войната, Австрийската империя. Но сега всичко това е отминало в историята.

— Не сте ли и вие оттам?

Милева го изучаваше. Това не беше информация, която един непознат можеше да притежава, освен ако не беше изпаднал в някаква беда или затруднение.

— Не. Аз съм родена в Тител. Доста километри по-далеч.

— Но все пак във Войводина?

— Да.

Милева беше напълно спокойна. Кирш не откри никакъв намек за безпокойство или предусещане на беда върху лицето или в гласа й. Това беше разочароващо.

— Вие двете сигурно сте имали много общи теми за разговори — каза той, защото не можеше да измисли нищо друго.

Милева поклати глава отрицателно.

— Госпожица Драганович беше дошла тук да учи, не да си бъбрим. Нашият разговор беше върху физиката.

— Квантовата физика?

— Тя беше загрижена да си осигури място в университета. Беше дошла с малко пари, сигурно разбирате. Баща й беше умрял наскоро.

Помня как намерих неговия гроб. Снегът и прясно изкопаната пръст.

— Тя сама ли дойде в Швейцария?

Спомням си чувството много ясно.

— О, да. Съвсем сама.

Почувствах се свободна.

Кирш извади носната си кърпичка и я прокара по челото си. Изкачването на хълма беше изцедило силите му. Мисълта, че може да е сбъркал и Милева няма нищо важно да му каже, го изтощаваше още повече.

— Добре ли сте, д-р Кирш?

— Да, да, благодаря ви. Кога видяхте за последен път Мария?

— Преди няколко месеца. През септември или октомври.

— Къде живееше тя?

Милева стисна зъби.

— Беше наела квартира в града. Забравих адреса й. Беше някъде близо до „Башигплац“.

Кирш бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плик, в който беше сложил снимката на Мария от Die Berliner Woche. Това беше все още единствената снимка, която той имаше.

— Това тя ли е?

Милева разгледа снимката.

— Изглежда слаба.

Хартията трепереше леко в ръката й.

— Важно е да се свържа със семейството й. Можете ли да ми помогнете в това? При най-строга конфиденциалност, разбира се.

Милева продължаваше да гледа снимката.

— Казах ви всичко, което зная.

— Не можете ли да си спомните нещо друго?

Тя му върна снимката.

— Боя се, че не.

Кирш постави изрезката обратно в плика. Беше прекарал години в изучаване на човешкото съзнание и все пак не можеше да каже дали тя го излъга, или не.

— Фрау професор Айнщайн, казвала ли е Мария нещо…? Дали е споменавала каквото и да било за някакво дете?

— Дете? За какво говорите?

— Това е само една възможност.

— Мария не беше омъжена. Какъв намек правите с това?

Възмущението изглеждаше истинско. Кирш беше доволен, че можа да предизвика някаква реакция, някаква индикация за нараняване. Но как да използва това?

— На нас не ни беше ясно дали е била омъжена — каза той. — Тя е достатъчно възрастна, за да може да е овдовяла или разведена. И следователно да е имала деца.

— Е — Милева видимо се отпусна, — аз мога да ви помогна по този въпрос. Тя ми е казвала съвсем отчетливо, че никога не е била омъжена.

— Аз още не съм наясно как е дошла, за да стане ваша студентка.

— Повечето от моите студентки са млади жени от онази част на света, от Балканите.

— Значи вие сте й били препоръчана.

— Никога не съм се нуждаела от рекламиране на моите услуги. Надявам се, че съм известна в някои академични кръгове.

Кирш пъхна плика обратно в сакото си. Милева не му се беше доверила. А и защо трябваше? Тя нямаше начин да отгатне неговите мотиви, да прецени неговата честност. Може би с времето щеше да му се довери. Времето обаче беше единственото нещо, с което той не разполагаше.

— Говорила ли ви е Мария за Берлин?

— Не си спомням такова нещо.

— Защо е отишла там?

— Толкова много въпроси, д-р Кирш.

— Тя все пак трябва да е казала нещо.

— Не на мен.

— Възможно ли е да е отивала да се срещне с професор Айнщайн? Може ли такъв да е бил планът й?

Милева взе кафето си и го разбърка преднамерено хладнокръвно.

— Това е много дълъг път, който трябва да изминеш, само за да присъстваш на една публична лекция, д-р Кирш дори да приемем, че сте се сдобили с билет.

— Може би се е надявала да се срещне с него лице в лице.

Разбъркването на кафето спря.

— Това би било прекалено самонадеяно от нейна страна. Времето на професор Айнщайн е ценно. Много по-ценно, отколкото можете да си представите.

— Може би е чувствала, че двамата имат нещо общо.

Милева седеше неподвижно, на края на своето кресло, като че ли се страхуваше, че всяко движение може да я накара да рухне. Кирш искаше тя да рухне.

— Пак самонадеяно и арогантно — каза тя. — За ваше сведение, Мария никога не ме е впечатлявала като самонадеян и арогантен тип човек.

— С какво ви е впечатлявала?

— Тя беше добра студентка. Надарена. Такива хора често са… различни. Каквото Господ дава с едната ръка, си взима обратно с другата.

Кирш се придвижи напред.

— С какво беше различна?

Милева въздъхна и се загледа навън през прозореца. Снегът беше престанал да вали, но вятърът набираше сила. Той блъскаше в рамките, разклащайки стъклата.

— Мария е податлива на внушения, д-р Кирш. Мечтателка. Някой би казал фантазьорка. Посейте семето на някаква идея в съзнанието й и… — Тя вдигна юмрук и разтвори пръстите си, като че ли пускаше малка птичка. — В науката тя разбира значението на строгите доказателства; но в други области на живота не го разбира.

Кирш помръдна на мястото си.

— За какво по-точно си фантазираше тя?

— О, че намира щастие по различни невероятни начини, че започва нов живот. Любов, осмелявам се да кажа. Беше самотна. Да, самотна. Хора като нея започват все повече да разчитат на своето въображение за някаква компания, повече, отколкото е добре за тях. Техният живот може да бъде спокоен, но техните мечти… те растат на свобода дори вилнеят. Вие сигурно сте наблюдавали такива неща във вашата работа. — Милева хвърли поглед към часовника върху полицата над камината. — Боя се, че скоро имам час с ученичка. Има ли нещо друго, което бихте желали да знаете?

Той би могъл да й покаже писмото. Там нямаше нищо фантастично и нереално. То беше там, в джоба на сакото му. Би могъл да я попита какво означава то и как тя можеше да обясни какво търсеше то между вещите на Мария. Той би могъл да я попита за Лизерл. Но каква полза? Тя вече сигурно имаше готови отговори и начини за изплъзване.

— Има още нещо. Вашият син, Едуард, също ли се беше запознал с Мария?

Милева отново го фиксира с очи.

— Това тя ли ви каза?

Трудно беше да се издържи втренченият й поглед.

— Тя си спомня за него съвсем ясно. Достатъчно ясно, за да рисува негови портрети.

Милева поклати глава нетърпеливо.

— Моят син не е добре. Трябва да разберете това. Той не е способен на нормални взаимоотношения с противоположния пол. Това беше само някакво забъркване в любовна афера, което доведе до първото му изпадане в това болестно състояние.

— А Мария…?

— Казах й да стои далеч от него, но тя не ме послуша. Виждаше се с него зад гърба ми.

— В Бургхьолцли?

— Той оставаше тук вкъщи понякога. Ние се надявахме, че продължава да се подобрява. За известно време нямахме проблеми с него. Но после състоянието му се влоши повече от всякога. — Тя вдигна ръка до гърлото си. — Напълно е възможно, Мария да е била виновна за това. Не знам. Аз спрях да й преподавам по онова време.

— Казвате ли, че те са имали връзка?

Въпросът прозвуча по-откровено и грубо, отколкото той беше възнамерявал.

— Не, д-р Кирш, аз не казвам това. Знам само, че Едуард изпитваше симпатия и се привърза към нея. А тя…

— Тя…?

— Тя не направи нищо да го обезсърчи. Дори след като й бях обяснила за неговото психично състояние. — Милева поклати глава с разкаяние. — Не е имала намерение да му навреди, сигурна съм. Може би тя все повече се е влюбвала в него. Но това не му влияеше добре, притурвайки се към всичко друго. Изобщо не беше добре за него.

— Всичко друго?

Милева не направи опит да се изясни.

— Така че вие виждате защо бях… защо оставам обезпокоена, докато не се уверя, че тяхното познанство няма да се поднови. Здравето на моя син е от първостепенно значение за мен.

— Разбирам.

— Надявам се, че разбирате, д-р Кирш. Надявам се, че няма да искате да излекувате един пациент за сметка на друг.

Часовникът в хола удари четири часа. Милева остави чашата си на масата и се изправи на крака. Нейната ученичка щеше да дойде всеки момент. Тя го съпроводи до вратата.

— Веднага ли се връщате в Берлин? Или имате и друга работа тук?

Вероятно ще отпътува рано сутринта, каза Кирш. Точно това тя сигурно искаше да чуе.

— Аз наистина се надявам вашето лечение да бъде успешно — каза тя, когато си стиснаха ръцете. — И госпожица Драганович да може да се върне у дома.

— Да й предам ли вашите най-добри пожелания в подходящ момент?

Милева се поколеба.

— Като се погледнат нещата от всички страни, д-р Кирш, би било най-добре, ако тя повече никога не дойде да живее тук. Мисля, че това би било най-добре за всички.

* * *

Нямаше и помен от ученичка — нито на стълбите, нито във входното антре, нито отвън на улицата. Милева беше чула всичко, каквото искаше да чуе, и беше казала всичко, каквото искаше да каже. Кирш беше сигурен, че имаше още много, което би могла да му каже. Но тя беше стигнала до убеждението, че присъствието на Мария в Цюрих е смущаващо натрапване, може би заплаха, а вече виждаше и него по същия начин. Дали наистина беше загрижена да опази спокойствието на своя син? Или пък честта на собственото си семейство? Или нито едно от тези неща? Алберт Айнщайн ли трябваше да закриля, неговата репутация, неговото безупречно име?

Кирш би могъл да се обади отново на Милева, разбира се, да се опита да я хване в такова настроение, когато е по-склонна да му сътрудничи. Но беше сигурен, че ако се върне в който и да е ден, в който и да е час, щеше да открие, че, за съжаление, нея я няма.

Пресичайки шосето, той погледна назад към апартамента й. Беше му нужен само един момент, за да разбере, че тя стои на един от прозорците, малка тъмна фигура, отчасти скрита от отражението на небето. Той й кимна, но тя стоеше там като оградена в рамка картина, наблюдавайки го как се отдалечава.

Той вечеря в хотел „Сент Готард“ и уби вечерта в занемарения киносалон, който се намираше през едно каре улици до железопътната гара. Седеше в задимената тъмнина, мислейки за Мария, докато образите танцуваха по кърпения и пожълтял екран, и за Милева.

Как тя и Айнщайн са били някога двойка? Тя беше твърде обикновена, докато той беше свободомислещ, тя беше подозрителна, потайна, докато той беше открит, тя беше саможива, докато той беше сърдечен и общителен. Преди всичко, тя беше потайна, докато той беше посветил живота си на разкриването на тайни. Макс фон Лауе каза, че Милева разбирала работата на Айнщайн, веднъж дори участвала в нея. Бележникът на Мария загатваше, че продължава да я следи, доколкото може.

След краткия игрален филм започна кинопрегледът. Кирш се поразмърда, когато образът на генерал Шлайхер се мярна на екрана. Показаха го набързо, седнал на задната седалка на автомобил с мрачно, намръщено лице. Коментарът гласеше, че не е успял да си осигури мнозинство в Райхстага и е подал оставка от правителството. На негово място за канцлер е бил назначен Адолф Хитлер. Кирш разпозна хотел „Кайзерхоф“, където малки фигурки в дълги палта си пробиваха път през струпалата се тълпа, размахваща ръце на всички страни. Тази картина отстъпи място на победен парад на Кафявите ризи и ветерани от армията, които с хиляди маршируваха от „Тиргартен“ нагоре по „Шарлотенбургершосе“ към Бранденбургската врата. Кирш едва разпозна мястото. Изглежда, в негово отсъствие градът беше завзет от чужда орда. Строени оркестри свиреха пруски маршове. Те спряха пред френското посолство и запяха старата бойна песен Siegreich wollen wir Frankreich schlagen^[1] с гласове, надигащи се като пиян океан. След това продължиха да маршируват със своите горящи факли — банкови чиновници и помощник-келнери, нетърпеливи и пламенни както някога да усетят тръпката на битката и възстановяването на германската чест. Междувременно Кафявите ризи щяха да получат свободата да се саморазправят на улицата със своите врагове, както смятат за добре, без никой да посмее да им се противопостави.

И тогава на Кирш му хрумна, че ако Мария наистина беше Айнщайн, той би трябвало да запази тази информация за себе си. Не трябваше да се допусне никой да узнае истината, може би дори самата Мария. Не трябваше да се допуснат публикации в медицинската преса, нито статии във вестниците дори в нейна полза. Всичко трябваше да остане тайна, може би завинаги.

Той обаче все още искаше това да се окаже истина въпреки опасностите. Искаше повече от всякога предположението за нея да бъде истина.