Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (10)

9

Той имаше навик да се вижда с Макс всяка година, когато настъпеше есента, когато мъглите изпълзяваха на разсъмване, като образуваха ореоли около газените лампи, пращяха по захранващите проводници на трамвайната мрежа и омекотяваха контурите на жилищните сгради по „Шьонхаузер Алее“. Спомняше си за малкия си брат, когато краищата на булеварда изчезваха в мъглата; така можеше да си мисли, че той е малък и незавършен, една отломка от улица, плаваща в сива пустота — пълна с детайли, сякаш зацапани с боя и повехнали с течение на времето, изолирани като фрагменти от фриз или като картинки, откъснати от илюстрована книга.

Това обаче, което си спомняше най-често, бяха ваканциите, които прекарваха в Мекленбург, когато бяха момчета. Той и Макс отиваха долу на брега на езерото и наблюдаваха мъглата, надигаща се от водата и виеща се на сребърни нишки към небето. Стояха с гръб към гората, която заобикаляше езерото откъм сушата, докато бялата светлина не ги обгърнеше и те не можеха да виждат вече нищо друго. Това беше тяхната тайна игра. Ставаха много рано, преди някой друг да се беше събудил, и избутваха във водата една гребна лодка (нещо, за което бяха най-строго предупредени да не правят никога, без да бъдат надзиравани). Макс винаги действаше с греблата, като караше лодката, докато не достигнеха до най-дълбоката част на езерото. Там, вън от погледите на когото и да било, те се оставяха на течението, в пълна тишина, чувствайки се като изследователи на края на света.

Бяха открили, че ако се излегнат по гръб в лодката, им се струва, че се издигат, реят се напълно свободни и стигат до небесата. Така момчетата се чувстваха откъснати от света, но в същото време по-близо до сърцето на Миросъзданието, като души на прага на небесата. А когато мъглите започваха да се вдигат и брегът отново изплуваше пред погледа им, на тях им се струваше, че се връщат на Земята.

Макс обичаше астрономията. На неговия дванайсети рожден ден техният чичо Щефан му даде стар месингов телескоп. В ясни нощи Макс обичаше да се взира през телескопа по цели четири часа дори го вземаше със себе си при пътуванията им в провинцията, защото, казваше той, там въздухът бил по-чист, а звездите по-ярки. Техните родители го поощряваха в тази му страст. Майка им преподаваше френски език в местната гимназия, а баща им ръководеше семейната фирма, която правеше математически инструменти: компаси, пергели, транспортири. В семейството ученето и по-специално науката бяха на висока почит. На религията рядко се обръщаше внимание. Тя беше тема на разговор, който предизвикваше нетърпеливи въздишки или неодобряващ бащински ропот иззад вестника. Църквите просто бяха грешили в твърденията си за вселената прекалено много пъти. В крайна сметка се беше оказало, че Земята не е плоска, въпреки че привидно изглеждаше така, а слънцето не обикаляше около нея за един ден. При всички техни претенции за близост с Върховното същество божиите служители се бяха опитвали да поставят в догматични рамки всекидневните човешки възприятия. Бяха нужни много усилия, въображение, скептицизъм и строга методология на науката, за да се разкрие, че тези възприятия са лъжливи.

Години по-късно, през войната, отидоха до Мекленбург за последен път. Това бяха дни на пресилено добро настроение и неизговорени лоши предчувствия. Макс беше получил своята повиквателна за постъпване в пехотата и това пътуване беше само няколко дни, преди да замине за Франция. Тяхната по-голяма сестра Фрида беше току-що сгодена за Юлиус, лейтенант във военния флот. Мартин беше в отпуск от фронта в Румъния, където беше служил като медицински офицер в 9-а армия. Когато се върна тогава, ръцете му все още бяха достатъчно стабилни, за да бъдат годни за хирургическа работа. Всички бяха там — за последен път, както се оказа.

Това беше идея на баща им: ваканция сред езерата близо до Шверин, където те имаха обичай да прекарват всяка година. Това беше по-добре, отколкото да се мотаят из къщи, каза той. Кирш обаче беше сигурен, че той имаше други основания за плана си: там сбогуването и изпращането щяха да бъдат по-малко тържествени в края на ваканцията, да изглеждат по-малко окончателни. Това беше начин да се направи страхът по-поносим, главно заради тяхната майка; начин да се покаже режисиран оптимизъм. Горите и езерата не се бяха променили. Те щяха винаги да бъдат там. В Мекленбург можеха да повярват във възможността да живеят по тяхната собствена мярка за времето.

Все пак имаше някакви неудобства, свързани с честването по повод изпращането на момчетата. Даже лакомствата бяха изкуствени: лимонадата беше смесена със спирт вместо с шампанско, пурите, които им беше дал като подарък годеникът на Фрида, се оказаха направени от изсъхнали зелеви листа, накиснати в никотин. Всички се опитваха да не говорят за войната, но новините за революцията в Русия се натрапваха. Кирш си спомняше как неговата малка сестра Емили се втурна на закуска в трапезарията с вестник в ръка. В Москва беше избухнало насилие. Царят бил принуден да абдикира. Това сигурно означаваше, че войната скоро ще свърши и момчетата ще могат да си останат у дома. Всички се струпаха наоколо да прочетат репортажа, но Кирш забеляза погледа в очите на баща си. В страната нямаше настроение за примирие, даже ако беше предложен мир. Цареше настроение за победа на всяка цена дори само за да не се окаже, че загиналите са умрели за нищо. По улиците викаха „ура“, когато беше съобщено, че германските подводници са потопили кораби на неутрални страни във водите на Антантата, въпреки че почти сигурно това щеше да доведе до влизането на Америка във войната.

В семейството на Кирш нямаше никакви празненства при започването на конфликта. Навсякъде другаде обаче се правеха паради и маршируваха военни оркестри, а хората пееха по улиците: така изглеждаше, че се провежда огромна забава, на която те не бяха поканени. Когато Мартин заяви своето пламенно желание да се бие, майка му му зашлеви една плесница и избяга от къщата. При започването на войната поради слабото му зрение го обявиха за негоден да служи на фронтовата линия. Това обаче не породи у близките му чувството за лоша поличба. Обаче оставаше Макс, за когото да се безпокоят, Макс с русата коса и очи, въззелени като нефрит, момчето, което никога не преставаше да задава въпроси, макар и да изглеждаше, че знае всичко. Момчето, което караше всички да се смеят. Той нямаше ахилесова пета, която да го опази от пряко участие във войната.

През цялото си обучение за офицер Макс четял Алберт Айнщайн. Появи се в Мекленбург с последната книга на професора. Той силно желаеше да разговаря за нея — защото никой в казармата не се интересуваше от това, предположи Кирш; или може би защото това ги предпазваше от разговори за други, много по-важни неща.

От всички велики мъже на науката Айнщайн винаги се ползваше със специално място в интересите на Макс. Растейки, той се нахвърляше на всяка книга или статия, в която в някаква степен се обясняваше научната дейност на Айнщайн дори когато имаше много математика в тези обяснения, и то от онези области на математиката, които бяха извън познанията на Макс. Гостите в дома на семейство Кирш бяха обсипвани от него с въпроси из областта на диференциалното смятане и молени да му помогнат в разгадаването на разни неща из тази област, ако можеха (което не беше много често). По онова време изглеждаше, че на Макс му доставя най-голямо удоволствие това, че Айнщайн разрушава общоприетите схващания — колкото по-неприкосновени, толкова по-добре. За Макс Айнщайн беше иконоборец, сражаващ се срещу общоприети вярвания, разбиващ фалшивите идоли на ревниво охранявана мъдрост.

Едно от първите неща, взети на прицел от Айнщайн, беше етерът — свещено понятие за теолози и учени, непоклатимо от времето на Аристотел. Предполагаше се, че етерът изпълва навсякъде вселената, невидим и неоткриваем, също както се предполагаше, че Бог е навсякъде. Що се отнася до науката, за нея това беше средата, през която преминаваха светлинните вълни, също както звуковите вълни преминаваха през въздуха, а морските вълни — през водата. Той трябваше да съществува, защото прости експерименти бяха доказали, че без съмнение светлината не е материално нещо, а вълна, някакво смущение, което пътува, разпространява се през нещо друго. Когато двойка светлинни лъчи от един източник се пропуснат през два много тесни отвора, те си взаимодействат (интерферират) един с друг и в резултат се създават редуващи се ивици: с по-голяма яркост (по-светли), където максимумите (върховете) и минимумите (падините) от двата лъча съвпадат, и с по-малка яркост (по-тъмни) съответно в местата, където върховете се срещат с падини, а падините се срещат с върхове. Това беше ефект, който може да се създаде само от вълни. Обаче Айнщайн беше подозрителен към тайнствения етер. Дали беше научно оправдано да се приеме съществуването на нещо, което осуетяваше всякакви опити да бъде наблюдавано и изследвано?

„Две хиляди години религия и двеста години наука. — Кирш все още си представяше възхищението върху лицето на Макс. — Срутени, унищожени в едно-единствено уравнение.“

Макс не обичаше нищо повече от това да види как нещо, смятано за велико и добро, се оказваше погрешно. За него това означаваше свобода, отхвърлена тежест. Той беше свободен човек и можеше да си представя каквото и да е.

За разлика от досегашните теории с участието на етера, уравнението на Айнщайн потвърждаваше, че светлината не е вълна, а поток от енергийни частици, които той наричаше кванти. Като залп от миниатюрни куршуми светлинният лъч беше способен да преминава през празните пространства на космоса, без да му е необходим етерът, за да го пренася. И за разлика от една вълна, тези кванти имат маса, също както обектите, които ги излъчват, което означава, че могат да бъдат повлияни от гравитацията по същия начин. Светлинен лъч, който преминава покрай обект с огромна маса, каквото е слънцето, ще промени своето направление на движение, което ще създаде у един наблюдател погрешно усещане за това откъде е дошъл този лъч.

По онова време всичко това беше поразило Мартин Кирш като нещо фантастично. Как би могла светлината — най-чистата форма на енергия — да има маса? Масата и енергията бяха две различни величини, едната материална и постоянна; другата неосезаема, т.е. качество без веществен израз. Даден обект може да бъде горещ, но самата топлина няма субстанция. За да съществува, тя се нуждае от маса по същия начин, както мисълта се нуждае от ум. Айнщайн обаче казваше, че масата е просто енергия в друга форма. Той отричаше както нейната стабилност, така и нейното постоянство, даже нейната ясна отличителност от заобикалящото я пространство. Масата беше просто концентрирана енергия. Както обясняваше Макс, материалната вселена може да бъде възприемана просто като замръзнала светлина. В сърцевината на всичко материално имаше нещо нематериално.

Това, което Макс не знаеше, беше как двусмислените, не съвсем ясни кванти на Айнщайн ще променят света. Или как Айнщайн ще дойде до идеята да намрази собственото си творение и да се посвети на неговото разрушаване. Всичко това предстоеше.

Във всеки случай Мартин не споделяше ентусиазма на Макс за научните схващания за светлината. Той се чувстваше глупаво, когато говореха за тези неща — и това не беше, поради естествената причина че един по-възрастен брат не иска да се чувства по-глупав в присъствието на по-младия. Той слушаше и размишляваше, така че Макс да не трябва да повтаря заради него и да го кара да се чувства още по-глупав. Той дори се чудеше от време на време дали това не е и истинското намерение на Макс, подбудата зад неговото безпощадно любопитство: тайната нужда да засенчи първородния син.

Кирш разбра по-късно, че се е лъгал. Истината се разкри пред него последния път, когато видя Макс жив: въображението на Айнщайн беше не само източник на омайване за неговия брат. Това беше нещо много, много по-важно.

Последната сутрин взеха лодка, за да се повозят по езерото само двамата. Идеята беше на Макс.

— Ще се измъкнем от къщи на зазоряване, както правехме някога. Аз вече намерих лодка.

Никакво обяснение за идеята. Това беше нещо, с което се предполагаше, че Мартин ще се съгласи, въпреки че беше началото на април и навън беше студено. Сякаш двамата още бяха момчета и нищо — нито времето, нито войната — не разделяше миналото от настоящето.

Кирш допускаше, че Макс иска да го пита какво да очаква на фронта. Той сигурно беше уплашен. Новобранците винаги бяха уплашени, въпреки че правеха всичко възможно да скрият това от другите. Оказа се обаче, че Макс иска да говорят за неговата книга на Айнщайн. През целия уикенд я беше носил със себе си, както пастор носи винаги Библията със себе си. Почти го разбирал, каза той. Почти виждал ясно как всичко във вселената — материя, енергия, пространство и време — било всъщност едно нещо — като гигантска змия, засукана и извита, като че ли поглъща собствената си опашка.

— Това ли има в ума ти? Гигантски змии?

Макс се усмихна, гледайки отвъд водата. Слънцето беше изгряло. Жълт слънчев лъч прониза облаците.

— Е, какъв е смисълът да имаш ум, щом в него няма нищо?

— А на теб в ума ти е Айнщайн дори сега.

— Да. — Макс се намръщи и продължи да гребе с греблата. Отразена светлина танцуваше върху лицето му, позлатявайки бледата му кожа. — Всъщност аз се надявам той да бъде в ума ми още малко.

Кирш искаше той да продължи да гребе. Това можеше да го постопли. Искаше да разбере какво бяха правили там, в школата за офицери.

— Не може изобщо да се каже, че там има какво да се учи — каза Макс. — Това е повече място за неучене — за забравяне, ако това повече ти харесва. Много по-трудно е. Трябва да се осланяш на интуицията си. Трябва да приемаш това, което изглежда невъзможно.

Кирш си спомни своето военно обучение, духайки върху ръцете си.

— Като какво например?

Макс спря да гребе и затършува в раницата.

— Виж сам.

Това беше книгата: Специална и обща теория на относителността. Популярно изложение.

Кирш се засмя.

— Ти очакваш да прочета това сега?

— Не сега. След като заминем оттук. Това е подарък.

Макс протегна ръката си, подавайки му книгата. Кирш я погледна. Неговата усмивка бавно се изпари.

— Задръж я — каза той. — Тя само ще ми загуби времето.

— Как може да говориш така, когато не си я чел?

— Можем да поговорим за всичко това, когато се върнеш. Тогава ще имаме много време.

За част от секундата се възцари мълчание, интервал от време, достатъчно дълъг, за да разбере Кирш, че неговият брат не очакваше да се върне, че тази книга, която той толкова високо ценеше и така зорко пазеше, беше последният му прощален дар.

— Разбира се, разбира се — каза Макс. — Все пак вземи. — Той подхвърли книгата в скута на брат си и хвана отново греблата. — Ще ми бъде забавно да си мисля как си напрягаш мозъка над нея. Ще имам нужда от нещо, на което да се смея, когато ще бъда до шията в кал.

Това беше първият път, когато той споменаваше какво го чака, първото му признание, че изобщо има нещо, което го безпокои.

— И когато бъдем отново тук — точно както ти казваш — ще можем да поспорим за несъществуването на времето.

Кирш прочете книгата едва няколко години по-късно. За това време теориите на Айнщайн бяха блестящо потвърдени чрез наблюдения върху светлината на звезда, която минаваше близо до огромната маса на Слънцето, наблюдения, които бяха възможни само при пълно слънчево затъмнение. Те направиха германския учен най-прочутия човек в света.

Обаче всякакъв шанс за спор с Макс беше изчезнал. Два месеца след тяхното посещение на езерото, на седми юни, британската армия взриви половин милион килограма силни експлозиви под германските позиции на Месинския рид^[1]. Лейтенант втори ранг Макс Кирш беше измежду десетте хиляди мъже, които загинаха при експлозията, звукът от която беше чут петстотин километра надалеч, почти до границите на Мекленбург. Никога не бяха открити каквито и било останки от него.