Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (53)

52

Слънцето грее ярко на небето. То блести в лицето му, почти го заслепява. Беше ли улучен с куршум? Сигурно. Поне е по-добре от избухване на снаряд. По-добре е куршум, отколкото шрапнел. Куршумите се изваждат по-лесно, раните от тях са по-чисти, разкъсванията — по-малки. Трудността е да се спре кръвотечението.

Той вече вижда как хирургът реже дрехите му и ги отстранява от тялото му, а сестрите почистват раната с пинсета и памук. Скоро ще му дадат хлороформ или морфин, за да не усеща болката. Само ако можеше сърцето му да не блъска така силно. Той не иска да умре. Иска да разбере със сигурност, че не се е намесил твърде късно.

Той се обръща по гръб. Сега слънцето става на две слънца, жълти и горещи. Сестрите са облечени като монахини. Заради маските той може да вижда само очите им: внимателни, но лишени от израз. Пронизва го съжаление, когато изведнъж се сеща, че случаят Драганович най-сетне е приключил. Няма какво повече да направи. Опитва се да успокои себе си с мисълта, че един ден, когато времената станат по-добри, а Мария е надалеч, може да опише този случай за някое психиатрично списание. От него могат да се извлекат уроци, които да бъдат изучавани, а по-мъдри от него хора да направят съответните заключения.

Бяла завеса, закриваща някакъв прозорец, се люлее на вятъра като платно на кораб. Един от хирурзите се навежда по-близо към него, намръщва се. Под маската устните ме се движат, но Кирш не може да чуе никакъв звук.

Той затваря очи. Скоро започва да му се струва, че плава, носейки се не по тъмните води на своите кошмари, а по блещукащо, прозрачно море. От брега се чуват гласове, някои от които не е чувал от дълго време. Има толкова много неща, които те искат да узнаят, толкова много истории, които трябва да им разкаже. Чакали са през цялото това време.

Все пак се надява, че няма да стигне при тях твърде скоро. Иска да остане с Мария малко повече. Иска да се увери, че сега всичко е наред. Иска да погледне нейното лице и да види нейната усмивка — каквато беше първия път, когато я видя. Той иска снимка или рисунка: нещо, което да му напомня за нея. Опитва се да я повика, но челюстта му е скована и безжизнена. Устата му не може да произнесе нейното име. Какво е нейното име все пак? Мария или Елизабет? Кое име ще избере тя сега, когато изборът е неин?

Когато той се събужда, тя седи до него, държейки ръката му. Той чувства, че цялото му тяло е натежало и даже едно завъртане на главата изисква доста усилия. Този път, когато произнася името й, то прозвучава силно и ясно.

Тя се навежда по-ниско.

— Аз съм тук. Сега лежи спокойно.

Една сестра се движи из стаята, минавайки от легло на легло и разпределяйки бельо. Тя вдига глава за момент, оглежда стаята, после продължава работата си. Варосаният таван представлява един свод като в параклис или средновековен замък. През отворения прозорец се виждат дървета. Тогава той изведнъж си спомня.

— Той добре ли е? — пита. — Добре ли е той?

— Съвсем добре.

— Това беше капан.

Тя кимва, като почти се усмихва.

— Добре че ти беше там. Иначе щеше да бъде мъртъв. Ти му спаси живота.

Тази идея не му беше дошла наум преди това. Той беше спасил живота на Алберт Айнщайн. Никой не можеше да иска повече от него. Дори Макс щеше да бъде горд с него — Макс повече от всеки друг.

За миг или два той не чувства изобщо никаква болка. Чувства се лек.

— Той те намери, най-сетне. Твоят баща.

— Да.

Тя поднася чаша вода до устните му. Идва му наум, че всъщност е жаден. Той пие внимателно, но все пак водата се стича надолу по брадичката му.

— Отиди в Америка с него. Ти и твоята дъщеричка. Там е по-безопасно.

Мария маха чашата от устата му и я поставя на масичката до леглото. Когато поглежда отново към него, вече се усмихва истински.

— Добре тогава. Но ти ще трябва да дойдеш с нас.

— Аз?

Тя държи ръцете му с двете си ръце.

— Баща ми мисли, че това е прекрасна идея. Ще дойдеш ли, щом се пооправиш?

Той често си е представял Америка и живота на Мария там. Сега я вижда седнала на верандата на бяла, облицована с дъски къща. Тя е погълната от работата си, с молив в ръка и бележник в скута си, точно както правеше в Берлин. През, един отворен прозорец се вижда баща й, който ходи нагоре-надолу, пухтейки с лулата си, докато чака плодовете на нейния труд. На двора едно малко момиче скача на въже и тихичко си брои. Сухи листа падат по тревата и шумолят под краката й. Той кара велосипед по пътеката към къщата. Мария вдига очи и се усмихва.

— Щом веднъж се пооправя — казва той и затваря очи.

Мария напуска болницата половин час по-късно. Полицаят, който дреме в коридора, не помръдва. Тя вече е направила пред неговите началници изявление за случилото се, а именно че е била сама в гробището, където е посетила гроба на сестра си. Както нападателят, така и жертвата са й непознати, а също не й е известна и причината за кавгата. До този момент никой не е оспорил показанията й. Може би това ще се промени сега, след като случаят е с фатален край, и ако местните следователи проявят старание. Но тя се съмнява, че това ще стане. Смъртта на непознат чужденец е любопитно нещо, но нищо повече от това. Тя не представлява заплаха за спокойствието на града. Междувременно нейният баща и неговият телохранител са избягали надалеч.

Дъщеря й пристига с Майа Лукич точно когато Мария излиза на улицата. За случая е облякла своята нова синя рокля, а тъмната й коса е завързана отзад с панделка. Мария се навежда и силно прегръща момичето.

— Беше много добра през целия път — казва Майа. — Много обича да пътува с влак.

— Аз исках той да я види — казва Мария. Тя не иска да плаче пред детето, но й е трудно да сдържа сълзите си, трудно й е да поддържа гласа си спокоен и равен.

— Той? — Гласът на Майа Лукич се снишава до шепот. — Искаш да кажеш прочутият учен?

Мария въздиша дълбоко. Тя се изправя и изтръсква праха от полата си.

— Не. Той се казваше Мартин Кирш. — Тя хваща дъщеря си за ръка и я повежда нататък. — Беше лекар.

Скъпа Елизабет,

Добавям тази последна бележка, за да ти напомня за моето искане и да те помоля да не съдиш прекалено строго този необуздан полет на въображението ми, който скоро ще съществува — ако съществува изобщо — само в твоето съзнание, изключвайки всички други хора на света. Това е твоята история в повече от един смисъл, тъй като ти си както вътре в нея като действащо лице, така и отвън нея като читател. Знаейки това, аз се надявам, че няма да се обидиш от моите предвиждания; защото един читател, както един човек на науката, не може да не оформя допълнително това, което наблюдава, според своите чувства, опит, усет и предположения. Така че ти и аз, като едни родители, трябва да споделим отговорността за естеството на тази наша рожба, колкото и да сме пристрастни към подробностите и фактите в нея.

Надявам се, че намираш д-р Кирш за приятен спътник в тези много на брой страници. В действителност аз трябваше да се срещна с един лекар психиатър, който доста приличаше на него. Той е от онзи тип психиатри, какъвто аз бих желал да съм, ако моят характер беше по-силен, а моят ум — по-подреден. Даже бих предпочел за себе си да умра по неговия начин, който е посвоему по-щастлив от много състояния на живот. Кой не би предпочел да умре за една кауза дори и илюзорна, отколкото да живее без мечти?

Обичам да си представям, че Нилс Бор и неговите съмишленици биха видели достойнствата в моя роман. Баща ми обаче със сигурност би го намразил с всяка клетка на своето същество. Ето защо настоятелно те съветвам никога да не му позволиш да го види. Той би отрекъл своето участие в оформянето на неговия характер, както отрича участието си в оформянето на моя, и, по същността си, на твоя. Той без колебание би нарекъл романа работа на побъркан човек, виждайки как действащите лица в него — ти, аз и д-р Кирш — съществуват на различни места в едно и също време, както квантите, които е определил да бъдат обвързани по този начин. Но той нарича побъркани много неща, от които не се интересува. Може би това е по-лесно, отколкото да ги приеме. Все пак, една друга част от мен желае той да види какво съм написал, колкото и да го отвращава; така би могъл да узнае нещичко за цената, която е платена за неговата свобода.

Надявам се, че съм представил откровено моя собствен характер и моето поведение, както и естеството на моето душевно разстройство. В ретроспекция, смятам, че мога да видя и разбера моите ексцентричности съвсем ясно, като че ли те напълно принадлежат на друг човек. Все пак трудно е да изложа по-крайните прояви, от които аз, разбира се, се срамувам — особено като знам, че те ще стават все по-чести и по-недопустими с течение на времето. Радвам се само, че успях да завърша тази история преди лечението ми тук да започне сериозно. Усилието изискваше вдъхновение — вдъхновението, което ти ми даде.

Остава ми само да се спра на някакво заглавие. Решил съм, че изборът ще бъде твой. Ще се доверя на твоето предложение, каквото и да е то. Не е кой знае какъв подарък, но няма какво друго да ти дам, като се има предвид, че тук нямам нито възможност, нито някакви вещи, освен малко дрехи, моята музика и моите мисли. Ти поне, Елизабет, знаеш каква сила може да се крие в едно подарено име, за добро или за лошо — точно ти.

Каквото и да се случи, помни ме такъв, какъвто бях.

Твой завинаги,

Едуард