Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (19)

18

Как се озовах тук след цялото това време? Естествено е Вие да искате обяснение и въпреки че имах достатъчно време да приготвя такова, все още не знам как е най-добре да го предам. Най-простото нещо би било да Ви го кажа лично, но тази идея ме изпълва с вълнение. Аз не съм даровита, когато се стигне до разговор, и често мисля какво е трябвало да кажа едва след като самото събитие, предмет на разговора, вече е преминало. Затова сега пиша всичко това, така че поне да мога да обмислям думите си, преди да ги предам.

Нека най-напред Ви уверя, че обстоятелствата на моето отглеждане не ме поставиха при неблагоприятни материални несгоди. В село Орловат семейството, в което отраснах, беше доста известно. Бащата на домакинството, Золтан Драганович, имаше една от най-големите и най-внушителни къщи, която, за разлика от повечето къщи тук, беше построена на известно разстояние от улицата, с двор отпред, който да ни предпазва от летния прах и от погледите на минаващите покрай къщата. От задната страна имаше варосана веранда и заградени места за кокошки и гъски, овощна градина с ябълкови и черешови дървета и няколко пристройки, където държахме и една стара карета — така поне я наричаше баща ми, въпреки че в действителност това беше нещо малко по-добро от калайджийска каруца. Ние притежавахме също и земя, която други хора наемаха от нас.

Самата къща беше широка и жълта, с прозорци, боядисани в зелено и с гипсови гербове над всеки прозорец.

Хералдическите мотиви, повечето от които бяха изпадали, бяха австрийски. Това беше така, защото родът Драганович имаше австрийска кръв във вените си, наследена по майчина линия, както баща ми често обясняваше. Аз разбрах от ранна възраст, че това беше важно за него и следователно и за мен, но скоро открих, че невинаги беше много мъдро да се говори за тези неща. Аз бях само на седем години, когато учителката ме обвини, че си придавам важност, а момчетата започнаха да ми измислят разни прякори и да хвърлят камъчета по мен, когато никой не ги гледаше. За известно време бях така уплашена да ходя на училище, че трябваше да припадам или да се преструвам на болна, като си обливах лицето с вода и мърморех като в треска. Станах толкова умела в преструването и понякога така плашех майка си, че после съжалявах и се преструвах, че много бързо оздравявам. Аз не казвах на баща си за неприятностите, които ми причиняваха, нито пък за момчетата, които хвърляха камъчета по мен, защото се страхувах, че той ще отиде церемониално в училището и ще им извие вратовете, както беше заплашвал да направи с всеки, който оскърбяваше честта на нашето семейство. Не че имах нещо против идеята тези момчета да бъдат удушени, а по-скоро не исках баща ми да бъде наказан за такова престъпление. Защото все още го обичах в онези дни.

По онова време завиждах на сестра си. Сенка беше с една година по-малка от мен и въпреки че беше започнала да ходи на училище, скоро беше освободена и повече не го посещаваше. Вместо това вземаше уроци вкъщи от нашата майка. Но нейните уроци не бяха като уроците в училище, където час подир час трябваше да се преписват разни неща и да се учи наизуст. Нейните уроци се провеждаха навън, освен при лошо време, и се състояха в учене как трябва да се грижи за животните, както и имената на различни растения и насекоми. Ако валеше дъжд, тя трябваше да взема уроци по шиене и бродиране до кухненската печка, което аз с удоволствие бих разменила с нея срещу моята студена ученическа скамейка и безкрайните упражнения по правопис и аритметика. Единственото обучение, което получавах у дома, беше по немски език, който моят баща настояваше да науча по причини пак свързани с моя произход по майчина линия.

По това време той заемаше пост в императорската митническа служба и прекарваше голяма част от времето си в Нови Сад. Горях от желание да му се харесам и затова в негово отсъствие учех усърдно, та той да се впечатли от моя напредък. Моите моменти на най-голяма гордост бяха, когато той ме вземаше на ръце и ме наричаше своя schlaue kleine Dame^[1]. Това беше първата похвала, която си заслужих от негова страна, защото в нашето семейство не беше тайна, че това, което най-много искаше един мъж от съпругата си, беше син, и че докато той не получеше поне един син, децата от другия пол бяха смятани като някакъв излишен разкош, твърде скъп при това. Обаче откакто моите познания по немски език бяха успели да ми спечелят похвалата на моя баща, реших да работя усилено по всички предмети, така че той да види, че от мен има някаква полза все пак и че бих могла да допринеса за доверието и уважението към фамилното име. Това не ме направи никак популярна сред другите деца, но за сметка на това ме пазеше да остана извън техните игри и закачки и, най-важното, извън обхвата на техните камъчета.

Що се отнася до Сенка, аз си представях, че като по-малка, тя беше отглеждана да се грижи за къщата и затова не трябваше да ходи на училище. Открих истинската причина за това от едно от момчетата в училище, което, като някакво заместващо действие на хвърлянето на камъни, беше решило един ден да ми подхвърля обиди. Моята сестра била идиотка, изкрещя то, и изобрази странно грозна муцуна, която изобщо не приличаше на Сенка, но която, почувствах аз, по някакъв жесток начин беше истинска. След като този ден се прибрах у дома, вече бях разбрала всичко и моята ревност беше изчезнала, за да се замени със срам.

След този случай станах по-близка със Сенка. Нейното име на сръбски означаваше „сянка“ и ние двете станахме точно толкова близки — като човек със сянката си — винаги заедно, когато не учех. Аз дори почнах да й преподавам някои от уроците, което харесваше на майка ми (но не и на баща ми, който казваше, че по този начин си губя времето). Учех я по малко на четене и аритметика — не прекалено много, защото нейното внимание след малко учене започваше да блуждае и нямаше никакъв начин да я накарам отново да се съсредоточи. Но тя наистина научаваше доста неща, а пък аз се опитвах да науча някои неща от нея, особено за отношението й към животните. Гъските винаги я следваха навсякъде, като нежно кълвяха нейните ръкави и подгъва на полите й със своите оранжеви човки. Те й позволяваха също да гали дългите им пухкави шии, а това беше привилегия, с която не се ползваше никой друг. Когато и да ги приближавах аз, те съскаха и разперваха перушината си, а понякога и ме погваха, докато ме изгонят от двора, ако не бяха в общително настроение.

Казах, че Сенка беше единствената ми сестра, но няколко години по-късно научих, че преди това е имало и друга сестра: Един летен ден в къщата ни имаше гости и около масата започна разговор за скарлатината, която се била завърнала в някои села недалеч от нас. Усетих, че майка ми се умълча някак особено, а от начина, по който я погледна баща ми, разбрах, че тази тема е болезнена за нея. Научих, че скарлатината била страшна болест и че в минали години беше отнесла в гроба много деца. Затова по-късно попитах баба си дали някой от нашето семейство не е умрял от тази болест.

Отначало тя беше шокирана и каза, че това не бил въпрос, който би трябвало да задава една млада дама, което, разбира се, ме накара да бъда съвсем сигурна, че някой наистина е умрял. Казах й, че съм много добра в пазенето на тайни и тази ще я пазя също добре, ако тя я сподели с мен, и това, изглежда, я задоволи. Каза ми, че скарлатината е покосила първородното дете на майка ми, когато то било още бебе, но аз не бива да казвам това никому, защото иначе скарлатината сигурно ще се върне в нашата къща. Това ми се стори доста разумно тогава. Знаех, че човек не бива да говори за Дявола от страх, че ако говори, ще го призове да дойде, и аз приех, че това е предпазна мярка, изградена на същия принцип. Едва след няколко години започнах да се чудя защо моето семейство беше избрало да добави бремето на тайната към вече съществуващото време на тъгата.

След като беше споделила с мен тайната, баба ми се беше загрижила, че това би могло да ми причини неприятности. С цел да ме утеши, тя ми каза, че това, което Бог взема с едната ръка, връща с другата. Тази идея ми хареса, защото тя внушаваше, че във вселената има справедливост, както и задоволяваща степен на симетрия — като алгебрата, която бях започнала да изучавам в училище, в която дадена задача можеше да бъде решена само когато и двете й страни имат еднаква стойност. В този случай аз бях тази, която Бог беше определил да уравновеси уравнението спрямо майка ми. И доказателството за това беше, че умрялото дете и аз имахме едно и също име. Моята сестра Сенка, отбелязах аз тъжно, не беше включена в уравнението, но аз знаех защо беше това: защото тя не ходеше на училище, за разлика от мен, и следователно нямаше познания нито за алгебрата, нито за Бог.

По това време ме припознаваха като обещаваща ученичка. Моето обучение стана значително по-добро с пристигането на нов учител от Загреб, чието име беше Бошкович. Той идваше от университета и пристигна с много нови виждания за програмата и учебния процес. Един дъждовен ден, когато още нямах единайсет години, той се появи пред нашата къща, облечен в най-хубавия си сюртук, и поиска да говори с баща ми. Не знаех какво да си мисля и бях много уплашена, че съм направила нещо лошо, за което можеше да бъда наказана или дори изключена от училище. Опитах се да подслушвам зад вратата на кабинета на баща ми, но бях изритана от майка ми, която ми каза строго да отида в моята стая и да остана там, докато бъда повикана. Седях в стаята си, готова всеки момент да започна да роня сълзи, докато Сенка седеше в ъгъла и си пееше и рисуваше, в което тя беше доста добра. Виждайки, че съм разстроена, тя предложи да ми направи портрет, което ме отвлече от притесненията ми, особено след като тя ме нарисува красива и пораснала.

От прозореца най-сетне видях господин Бошкович да си тръгва и изтичах надолу по стълбата, въпреки че все още никой не ме беше потърсил. Родителите ми се бяха върнали в кабинета и водеха сериозен спор, който ясно чух: майка ми, развълнувана и молеща настоятелно, баща ми, свиреп и агресивен, каквито бяха най-често, когато водеха спорове, независимо от темата им. Чух няколко позовавания на пари, дали могат да се намерят достатъчно, което отново не ме изненада, защото това според моя опит беше единственото нещо, което можеше да ги събере двамата заедно за повече от една минута в даден момент, освен очевидните недостатъци на семейството на майка ми — тема, в която баща ми никога не се уморяваше да рови.

Оказа се, че в края на краищата не съм си докарала никакви неприятности. Както ме информира майка ми, учителят бил препоръчал да продължа образованието си в гимназията в Бечкерек, където директорът на училището му бил познат. Трябвало да се предвидят значителни разходи, защото там имало такси, да не говорим за разноските за всекидневното пътуване с влак до Бечкерек, който бил на разстояние около 22 километра. По тази причина, добавил баща ми, било малко вероятно да изпълнят препоръката, което ме разочарова много. Беше ми омръзнало училището в селото, с подигравките на момчетата и уроците, които бяха прекалено лесни, особено тези по математика. Макар Бечкерек да беше много далеч от понятието за метрополия или за голям град от какъвто и да е тип, все пак на моята възраст ми изглеждаше безкрайно голям и впечатляващ. Цялата в сълзи, избягах обратно в моята стая и скрих глава в ръцете си.

Не се наложи да бъда дълго време разочарована. Не знам точно как бяха намерени парите за гимназията, важното е, че бяха намерени. Знам само, че майка ми писа на нашата леля Хелене в Белград и след около месец тя получи благоприятен отговор. Това развитие на нещата като че ли съвпадна с внезапната промяна в намеренията на баща ми и аз наистина възприех наличието на някаква връзка в това отношение, без някой да ми е казвал точно какво е станало. Все пак се осмелих да попитам дали леля Хелене е пратила пари за моето образование, но остро ми беше казано да спра да говоря глупости. Така оставих този въпрос и повече не помислих за него.

От този момент нататък моят живот едва ли беше вече мой собствен. Часовете в гимназията изискваха повече внимание и усилия от всяко друго нещо, което бях вършила преди това, а и бях най-малката в моя клас. Всекидневните пътувания с влак изяждаха много от часовете на деня ми и не ми оставаше нито време, нито сила за игри. Освен това си имах и баща, който сега проявяваше по-голям интерес към моите уроци, прелиствайки критично домашните ми работи (даже когато повечето от тях, особено тези по математика, бяха почти изцяло извън неговите познания) и изисквайки от учителите постоянни доклади за моя напредък. Най-лошото от всичко беше, че той започна да се хвали с моите постижения и разправяше на хората, че съм дете чудо и че момиче като мен никога досега не било виждано в областта, което не беше вярно, както поне вие и някои други от всички познати знаеха много добре.

Накратко, вниманието, което едно време бях търсила, скоро се превърна в бреме; но бих могла да нося с радост това бреме, ако в същото време не беше нараснало пренебрежението и лошото отношение на баща ми към моята сестра. Изглежда, че той имаше съвсем ограничен запас от бащинска любов, ако въобще имаше такъв, и беше решил да я прехвърли цялата върху мен. Той приказваше с нея сурово, правеше си злобни шеги с нейното бавно схващане и се оплакваше, че тя ядяла твърде много за едно дете, а в същото време не правела нищо по цял ден — което беше нечестно, защото тя се трудеше много, за да поддържа животните в добро здраве, и както кокошките, така и гъските снасяха в изобилие — то беше забелязано и за него се говореше из цялото село. В миналото майка ми щеше да го укори за подобни обиди, но не беше добре със здравето по това време и често си беше в леглото, когато аз се връщах у дома.

Аз достатъчно добре знаех какво го ядосваше. Сенка беше Драганович и фактът, че тя беше назад в науките, хвърляше лоша светлина върху семейното име и едва ли за нея щеше да се намери добра партия за женитба, ако въобще се намереше такава сред околните в селото. Имаше и други знаци, показващи, че семейството затъва в упадък и разложение — като гербовете над прозорците и загубата на част от земите ни (въпреки че имахме достатъчно и дори повече от достатъчно). Всеки път, когато той я поглеждаше, тя му напомняше за тези неща и за факта, че няма син, който да възстанови семейното богатство, и че няма никакъв шанс да се сдобие с такъв, докато майка ни е жива. Това бреме се беше паднало на мен, макар и като последна възможност, но аз нямах никакви илюзии, че ако се проваля в тази насока, отношението му към мен нямаше да бъде по-добро, отколкото към сестра ми.

Беше по време на войната, когато най-сетне разбрах какво представлява моят баща. Дотогава той отглеждаше гъските, за да ни снасят яйца, но няколко дни преди Коледа съобщи, че трябва да заколим една за ядене. Каза на Сенка, че трябва да избере най-охранената от птиците и да се погрижи да й бъде извит вратът, така че да може да бъде оскубана и приготвена за ядене от майка ни. Горката Сенка онемя, защото се страхуваше много от него. Аз знаех, че неговите думи са я ужасили, защото всички гъски бяха нейни приятели и тя им беше дала имена. Но не можах да отгатна какво точно се готви да направи тя — то беше да ги измъкне тази нощ навън и да ги заведе далеч в нивите — в действителност толкова далеч, че самата тя не се върна до разсъмване. Предполагам, че се беше уплашила гъските да не се върнат вкъщи, защото никога не бяха показали и най-малка склонност да избягат, бяха затворени в оградена площ само за да са в безопасност.

Излязох рано сутринта за училище и не открих какво се беше случило, докато не се върнах в късния следобед. Разбрах, че гъските са избягали, а Сенка не можеше да бъде открита никъде. Баща ми не беше вкъщи, а майка ми отново се беше настанила в леглото си. В края на краищата открих Сенка в изоставената част на оборите — по това време имахме само един кон. Тя трепереше в ъгъла, наполовина покрита със слама, за да се топли. Не смееше да се върне вкъщи, а когато се опитах да й помогна, разбрах защо се крие. Устната й беше разцепена и имаше подутини от удари и морави натъртвания по раменете, ръцете и краката дори не посмях да погледна гърба й. Дотогава баща ни никога не беше използвал повече от един шамар за наказание. Задачата да ни държи здраво беше оставена на майка ни. Сега, изглежда, той си наваксваше наведнъж за пропуснатото време за възпитание.

В следващите дни повечето от гъските се прибраха в селото и хората ни ги върнаха, въпреки че баща ми твърдеше, че много са били откраднати. Ядохме гъска на Коледа, както беше планирано, въпреки че Сенка не я докосна. В действителност от този ден нататък тя не ядеше с нас, освен когато баща ми не си беше вкъщи, защото, както беше казал той, само от присъствието й губел апетит.

Аз продължавах да уча по-усилено от всякога, въпреки че войната често прекъсваше железопътните линии, така че не можех да стигна до училище. Вече не учех, за да правя удоволствие на баща си, а главно за да успея да се махна от къщи, когато му дойде времето. Не знаех къде ще отида, исках само да е по-далеч и да взема Сенка с мен. Единственото ми притеснение беше как ще успеем да осъществим бягството си, като вземем на буксир нейните гъски, защото, точно както се говореше в римската легенда, гъските бяха шумни птици и склонни да вдигат тревога, независимо дали искаха това, или не.

Въпреки всичко, което се случи, не намразих баща си истински, макар че той заслужаваше да бъде мразен. По-скоро мислите ми по този въпрос се задълбочиха повече от всякога — ние бяхме различни по всички показатели, толкова различни, че ако наистина бяхме семейство и във вените ни течеше една и съща кръв, тогава тези връзки не означаваха нищо или със сигурност много по-малко, отколкото обикновено се предполагаше. Защото от онзи ден нататък не възприемах нито като голяма мъка, нито като бунт срещу природата идеята да се отделя от рода Драганович завинаги — по всички техни линии, но най-вече по майчина линия, в която не виждах абсолютно никаква причина да се хваля и никога не бих го направила.