Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (41)

40

Щурмоваците сега наричаха себе си „спомагателна полиция“. Трима от тях стояха пред входа на приемното отделение, крачейки нагоре-надолу с палци, пъхнати зад ремъците на пушките си. Когато спря една санитарна кола, се събраха около нея, като че ли ще претърсват за контрабанда. Екипът на колата изскочи отзад, носейки човек на носилка. Един от щурмоваците дръпна одеялото на болния; друг започна да го ръга с щика на пушката си. Искаха да разберат дали няма контузии или счупени кости. Кирш чу някой да казва „апендицит“ и тогава беше разрешено носилката да мине.

Вътре в болницата беше по-спокойно от обичайното. Персоналът изглеждаше прекомерно зает и определено мълчалив. Служителите изпълняваха задачите си стегнато и бързо, говорейки, когато имаха нещо да кажат, но по-тихо, с приглушени гласове. Като доктор по психиатрия Кирш не се радваше на специални привилегии, когато идваше в часовете за визитация. Но никой не му се противопоставяше, не спореше с него дори когато ставаше дума за някакви насоки или нареждания.

Според сестра Ауербах Мария е била болна преди три дни. Вдигнала висока температура и започнала да бълнува. Когато от носа й потекла кръв, извикали лекар. Страхувайки се, че е повалена от заразна болест, той препоръчал да бъде изведена от клиниката и преместена в главната болница. Там диагнозата била променена. На Мария било казано, че е пострадала от алергична реакция, въпреки че сестрата не знаеше към какво.

Кирш намери Мария в едно от женските възстановителни отделения. Осем еднакви легла с бели железни рамки бяха поставени от двете страни на пътеката в средата на стаята, с еднакви бели масички помежду им. Всички легла освен две бяха заети. Мария спеше на една страна. Носеше нощница с навити нагоре ръкави, като едната й ръка беше извън завивките.

Той стоеше и я наблюдаваше. Искаше да седне до нея и да хване ръката й, но нямаше нито един стол. Една от пациентките в далечния край на стаята имаше влажна, упорита кашлица. Звукът от кашлицата отекваше между голите стени и излъскания дървен под.

Месеци бяха изминали, откогато той я намери за първи път в болницата, а те все още бяха тук, срещнаха се отново, като интервала между двете събития сякаш се бе свил в една тясна ивица. Сега косата на Мария беше по-дълга и нямаше контузии по лицето й, но във всичко останало си беше същата. Всички негови разпити и стратегии не доведоха до никаква промяна. Бяха открити някои материални факти, но сами по себе си те обясниха много малко и обещаваха да изяснят още по-малко неща. Разумът на Мария, както и нейното затруднено положение, оставаха неясни и объркани. Той имаше достатъчно информация за съставяне на теории и предположения, но недостатъчно, за да разбере всичко около нея, а още по-малко, за да я лекува. А между другото, времето изтичаше — за нея и за него. Защото колкото по-дълго тя беше без свои спомени и своя история, толкова по-трудно би било те да се възстановят. Спомените, както и сънищата, се разпадат в съзнанието, когато не се повтарят.

Седна на края на леглото. Скицникът на Мария беше на масичката. Той го взе и започна да прелиства страниците. Неговият портрет беше на всяка една от тях, неговият и на никой друг. Дори старите любими образи бяха забравени. Дали това беше напредък: знак, че заблудата, която беше подхранвал Едуард Айнщайн, най-сетне беше изгубила властта си? Или това беше доказателство за по-нататъшно влошаване на състоянието й?

Тя го беше хванала в най-различни пози и настроения: седнал, застанал прав, усмихващ се, намръщен, оживен, замислен. Но с прехвърлянето на все повече страници Кирш забеляза, че неговите образи ставаха постепенно все по-груби, по-неизпипани, по-малко прецизни, по-малко приличащи на него. Когато стигна до последната скица, видя, че образът му се състоеше само от няколко линии, висящи в пространството. Яката и очилата му бяха нарисувани по-детайлно в сравнение с лицето му. След това страниците бяха празни.

Мария се размърда. Кожата й беше бледа, косата разрошена. Но това, че я виждаше отново — виждаше живот в тъмните й очи, веждите й, нежните контури на устата й — ускори пулса му.

— Добро утро — каза той. Тя го погледна, но лицето й не изразяваше нищо. — Аз се върнах. — Той усети, че другите жени го гледаха иззад горните краища на одеялата си. — Отсъствах твърде дълго. Съжалявам.

Тя приближи ръка до устата си, опипвайки устните си с върховете на пръстите си.

— Дълго ли беше?

Тя протегна ръце пред себе си, като свиваше пръстите си, забивайки нокти в дланите си.

— Будна ли съм? — попита тя.

Той придърпа паравана и отново седна.

— Разбира се, че сте будна. Мария?

Тя не отговори. Продължаваше да свива и отпуска юмруците си, сякаш пръстите й бяха нещо ново за нея.

— Аз не трябва да съм тук — каза тя. — Обясних им: Трябва да бъда някъде другаде. Някой ме очаква.

— Кой ви очаква? Едуард?

Тя спусна краката си отстрани на леглото.

— Трябва да се връщам.

Той никога не я беше виждал така объркана. Това сигурно беше ефект от някакъв аналгетик. Той предполагаше, че те са й дали нещо, за да премахнат болката.

— Мария? Вие знаете кой съм, нали?

Той вдигна скицника и й показа своя портрет на първата страница.

— Това съм аз, д-р Кирш. Мартин Кирш.

Тя се взря в скицата, след това в него.

— Мартин — каза тя. Той помисли, че видя бегла усмивка. — Писателят.

Чуха се стъпки от другата страна на паравана.

— Кой е сложил това тук?

С тропот параванът беше сгънат и подпрян на стената.

— Доктор Кирш. — Това беше д-р Бренер със старшата сестра на отделението. — Какво правите тук? Часовете за посещения са от два до четири.

Кирш отстъпи назад, докато сестрата се суетеше.

— Ела сега тук — каза тя, повдигайки завивките.

Мария покорно легна отново и затвори очи. Беше объркала Кирш с Едуард. Това никога не се беше случвало преди.

— Тя ще се оправи ли, докторе? — попита Кирш.

— Надявам се на пълно оздравяване, въпреки че имаше риск за известно време. Тя се подобрява всеки ден.

— Какво й се случи? — попита Кирш.

Бренер го изгледа сериозно.

— Всъщност се надявах, че вие можете да хвърлите някаква светлина по въпроса.

— Казаха ми, че е получила алергична реакция.

Бренер хвърли поглед през рамо. Очевидно не му харесваше да има публика при визитацията му.

— Това беше само едно предположение. Подутината, изривът. Разбира се, без наличието на всички уместни за конкретния случай факти, това в голяма степен е само гадаене.

Той не си спомняше някога тонът на Бренер да е бил така емоционален, а в този момент той беше почти обвинителен.

— Историята на нейното лечение и, най-главното, какви лекарства са й предписвани — каза Бренер. — Това щеше да бъде полезно. Аз пратих запитване до вашия кабинет, но никой не си направи труда да ми отговори.

— Съжалявам. Отсъствах, не бях в града. Във всеки случай, на нея не са й давани каквито и да било лекарства. Изобщо никакви.

Бренер прекара късите си пръсти през дългата си гладка посивяла коса.

— Благодаря ви, сестра — каза той.

Старшата сестра спря да подпъхва завивките на Мария и тръгна да излиза.

Бренер се приближи малко до леглото.

— Лечението на вашите пациенти си е ваша работа, д-р Кирш. Аз не съм и сънувал да се бъркам във вашите експерименти. Но, моля ви, не обиждайте моята интелигентност.

Бренер повдигна китката на Мария, обръщайки я така, че да се открие вътрешната страна на ръката й. Плътта около лакътя беше подута и имаше ясни белези от подкожни кръвоизливи. Тогава Кирш разбра: две петънца засъхнала кръв разкриваха къде е била пробита и спукана цефаличната^[1] вена.

 

 

— Е, аз за първи път чувам за такова нещо. Той абсолютно сигурен ли е?

Те бяха навън, откъм задната страна на клиниката. Айснер, по ръкави, се беше заел с някаква поправка на велосипеда си. Превозното му средство стоеше, обърнато с колелата нагоре, между тях, като задното колело беше пъхнато в железните пръчки на оградата.

— Видях това с очите си — каза Кирш. — Поне две пробождания.

— Неотдавнашни инжекции?

— Съвсем неотдавнашни. Как са могли да ги направят там?

Айснер се бореше с веригата, опитвайки се със сила да я нахлузи на зъбното колело.

— Имаш ли някаква представа колко недостатъчен, а и не съвсем кадърен ни е персоналът, Мартин? Аз бях изцяло зает просто да поприкривам нещата. А какво правеше ти?

— Значи ти нямаш идея какво се е случило?

— Идеи аз имам. Нямам информация.

— Какви идеи?

— Може би някой е искал да я приспи. Така биха могли да се възползват от нея. — Айснер погледна през спиците на предното колело на велосипеда си. — Това нямаше да е за първи път, Мартин. Или може би са й продали нещо. Ти знаеш как стават тези неща. Дрогата изчезва от магазините: успокоителни, опиати. Санитарите се занимаваха с чист рекет с наркотици в предишната ми работа.

— Не мисля така. Мария не може да плати. Тя няма никакви пари.

— Може би не това, което са искали от нея са били пари.

Айснер нагласи веригата и си погледна ръцете. Те бяха покрити със сажди и грес. Той подсмръкна с отвращение. Съвсем наскоро беше започнал да идва на работа с велосипед. Преди това с удоволствие се возеше на един стилен, но грохнал автомобил, адлер отпреди войната. Но машината най-сетне умря, а разходите по съживяването й бяха извън наличните му средства.

— Ти веднъж каза нещо за барбитуровата киселина — каза Кирш. — Искаше да проведеш някакъв експеримент.

— Точно така. А ти беше смъртен враг на такъв експеримент. Не ми казвай само, че си променил мнението си. — Айснер се намръщи на велосипеда. — Май ще трябва да разглобявам отново цялото това проклето нещо. Не мога да повярвам.

— Не съм си променил мнението. А мислех, че ти вече провеждаш експеримента. Нали?

— Разбира се, не. Изненадан съм дори, че питаш. — Айснер си избърса ръцете с един парцал. — Виж, може би е бил Мееринг.

— Мееринг? За какво говориш?

— Хайде, Мартин. Той винаги е имал едно наум против теб, нали? А пациентката А… — Той извади една отвертка и провери заострения й край. — Всеки знае, че нейният случай беше важен за теб. Видният д-р Кирш? Може би той е мислел да обърка някак работите ти, като прощален подарък.

Кирш удари с ръка оградата. Не искаше да мисли за Хайнрих Мееринг.

— Не го вярвам. Не вярвам на нито една дума, която казваш.

Айснер го погледна. Белезникавите му очи бяха много спокойни.

— Твоя работа.

Той започна отново да се бори с веригата на велосипеда, като използваше отвертката, за да я повдигне над зъбното колело.

Кирш се приближи на крачка до него. Капки пот избиха по слепоочията му и се спуснаха надолу по бузите му.

— Ако открия, че ти си виновен за това, времето ти тук ще свърши.

Айснер въздъхна и се изправи. Щеше да каже нещо, но Кирш не можеше да издържи да го чуе. Той сложи ръката си на гърдите му и го блъсна. Айснер изгуби равновесие. Направи крачка назад, блъсна се във велосипеда си и се строполи несръчно върху него. Кирш го остави проснат там.

— Между впрочем, поздравления за повишението — извика след него Айснер. — Положително най-добрият за тази служба.