Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (12)

11

Когато тази нощ се върна в наетата от него стая, Кирш спусна завесите на прозорците. Съблече якето си, пуловера и ризата и застана пред огледалото. Преди известно време на ръката му над лакътя бяха започнали да се появяват тъмни петна, приличащи на натъртвания, които сега бяха станали по-широки и по-тъмни, а повърхността на кожата около убожданията изглеждаше суха и лъскава. Мускулът на тези места болеше, като че ли във вътрешността на ръката имаше студена тресчица. Това, от което се беше страхувал, беше станало факт: подкожната тъкан умираше. Тази опасност беше свързана със салварзана, така, както е при всяка субстанция, съдържаща арсен. Освен че неминуемо предизвикваха гадене, спазми и повръщане, инжекциите трябваше да бъдат поставяни между стените на вените. Всяка капчица течност, изтекла в околната тъкан, щеше да предизвика некроза. Освен това имаше и проблем със самата вена: салварзанът можеше да предизвика образуването на бучици съсирена кръв в мястото на инжекцията, които от своя страна предизвикваха подуване и раздразване на кръвоносния съд и създаваха риск от инфекция. Може би точно това беше проблемът. Взирайки се на мъждивото електрическо осветление, той проследи, като напипваше с пръстите си, основната вена, проверяваше чувствителността й, но беше трудно да усети каквото и да е друго, освен силната болка.

Вече повечето лекари преминаха към прилагане на лекарството чрез системи за интравенозно капене. Инжектирането беше много рисковано. Но за Кирш преминаването по нормалните медицински канали създаваше редица трудности.

Другите лекари обикновено не се съгласяваха да предписват лекарството, особено при поискване. Нито пък можеше да се гарантира конфиденциалността. Медицинско лице, което се е подложило на лечение за сериозна болест, предавана по полов път дори в начална латентна фаза, би станало веднага обект на клюкарстване. Информация от подобен тип обикновено изтичаше извън медицинските среди, ако не директно от самите лекари, то от присъстващите на лечението сестри и секретарки. Наред с това някои работещи в тези професионални кръгове смятаха за свой дълг да докладват за случаите на инфекция на съответните власти, особено където се предполагаше, че рискът от разпространяване на заразата е значителен. Други вярваха, че на заразените пациенти трябва да им се забранява да се женят под заплаха да бъдат разобличени, докато техните серологични тестове не останат отрицателни в продължение на няколко години. Общо взето, беше по-просто и безопасно да се оправяш с тези неща сам дори когато това означаваше да си купуваш прахчета от нелицензирани търговци и да си приготвяш сам инжекциите и други лечебни средства, каквито той държеше скрити под мивката за случаи, ако се появят отново някакви язви или други поражения.

Електрическото осветление беше твърде слабо. Той запали газена лампа и съблече останалите си дрехи. В неговия случай първите белези на заразата се бяха появили през войната във формата на малки кръгли подутини на вътрешната страна на пръстите му. Те бяха кафеникави и твърди, нещо средно между подутини при копривна треска и мехурчета, но едва се напипваха и съвсем сигурно не бяха болезнени. Траяха няколко седмици и зараснаха, преди той да се разтревожи. Изминаха няколко месеца, преди да започнат да се появяват по-нататъшни симптоми: треска, ставни болки и яркочервен обрив под мишниците и по гърдите. Дори тогава обаче не му хрумна, че е застрашен от смъртоносна болест, че микроскопичен червей, като спиралите на Treponema pallidum, циркулира из тялото му, като се размножава, струпва се на гроздове и запушва жлезите и кръвоносните му съдове, прокарвайки тунелчета през нервната му система и обсаждайки мозъка му.

Стотици мъже, които той лекуваше в полевата болница, страдаха от същата зараза, даже австрийските офицери, докарани по специална заповед от Висшето командване, защото те не се доверяваха на техните собствени военни лекари. От всички болести в тази война венерическите бяха смятани за най-големи виновници за загубата на жива сила по фронтовете с изключение, през зимните месеци, на пневмонията, която тогава не отстъпваше първото място. Но първичните и вторичните симптоми на сифилиса бяха различни при различните болни от тази болест и беше лесно да се объркат с други по-малко сериозни заболявания. Във всеки случай при толкова много мъже, умиращи от своите рани, лекуването на болести, които понякога изискваха двайсетгодишен период, за да се докаже тяхната фаталност, не беше приоритет на военните. Дори случаи на ранени с ясно отличаващи се отворени рани във втори стадий, влажни язви, гъмжащи от бацили и други подобни, обикновено не биваха изолирани или третирани със специално внимание. За това нямаше време. Кирш нямаше как да знае кога точно болестта беше влязла в кръвообращението му или кой пациент може да е бил виновникът. Рязането със скалпел беше обикновена дейност в операционните помещения, където често хигиената беше жертвана в полза на бързината на интервенцията. Но всичко това не го спираше да мисли за състоянието си. В сънищата си той даже видя лицето на преносителя на заразата: това беше един от онези, които бяха преживели кърпенето на ранените си тела върху мръсните хирургически маси в полевите болници, само за да умрат по-късно при връщането си на фронта. Това Кирш знаеше от униформата, която носеше и кръвта, която покри лицето му.

Беше възможно да е хванал болестта по някакъв друг начин, при по-обикновени обстоятелства, но се предполагаше, че шанкърните ранички — медицински термин, който той разбра по-късно, за малки кафяви подутини — се появяват близо до мястото на инфекцията. Ето защо повечето такива подутини започваха да се появяват по слабините или върху гениталиите. Обаче в неговия случай тези изриви започнаха върху меката плът на ръцете му.

Вторият стадий на болестта се характеризираше с главоболие и висока температура. Тези прояви го мъчеха на пристъпи в продължение на няколко дни, след това изчезваха, така че той ставаше способен да работи отново нормално. При повишаване на температурата до състояние на треска започваха лошите сънища с толкова ясни видения, че даже след като изчезнеха, те изглеждаха по-реални от всеки спомен от живота в будно състояние. В тези сънища пациентите, чиито лица той мислеше, че е забравил, стояха, чакайки го, с изцедена кръв, със зяпнали или частично зашити рани. Те наблюдаваха работата му на операционната маса; те го гледаха втренчено от ъглите на коридорите. През нощта и на зазоряване те стояха на пост в двора на болницата. Той трябваше само да забърше влагата от стъклата на прозорците или на огледалото над мивката, за да види лицето на някой умрял мъж. Дори когато беше буден, живееше в страх от тези видения. Отбягваше тъмните стаи или празните стълбища. Заставаше винаги близо до светлината и по възможност в някаква компания, въпреки че участието му в разговорите беше спорадично и пресилено.

Понякога в сънищата си виждаше Макс. Той обикновено стоеше в далечната страна на дренажния ров, който обикаляше края на двора. В онези дни той все още имаше лице, въпреки че то беше винаги смъртнобледо. Веднъж донесоха мъж на носилка, чийто крака бяха отнесени, един мъж, за когото Кирш веднага разбра, че не може да бъде спасен. И за момент това беше пак Макс.

Ръцете му започнаха да треперят: най-напред по време на хранене, след това когато се бръснеше с бръснач в ръка, после при операции. Треперенето се появяваше и изчезваше, без да може да се предскаже. Той не знаеше дали това беше друг ефект от заболяването или просто нервите му не издържаха, дали причината беше неврологична или психологична; обаче загубата на контрол върху ръцете го плашеше дори повече от кошмарните видения, защото тя беше симптом, който не можеше да скрие. Точно тогава се обърна към медикаментозно лечение, като сам си вземаше необходимите субстанции от запасите на болницата, приготвяйки лекарствата през нощта в уединение в стаята си: смесваше съставки от калий, йод, бисмут, живак, арсен.

Най-лошото от втория стадий на симптомите заглъхна няколко месеца след примирието. Възможно беше да се е излекувал сам напълно. По-вероятно беше обаче да е навлязъл в това, което в учебниците се наричаше латентен период, който можеше да продължи неизвестно колко — от няколко седмици до трийсет години. Един от всеки четири пациенти тогава преживяваше третия стадий, характеризиращ се с обезобразяващи тумори и други подобни увреждания, разяждане на вътрешни органи, прогресивна парализа, умопомрачение, слепота и смърт. Лечението през третия стадий беше най-драстично, без перспектива за успех.

Нямаше начин да узнае дали е здрав или не. По различно време тестовете му показваха и положителни, и отрицателни резултати за болестта. Напоследък обаче безпокойството му започна да расте особено много. Познатата скованост се върна в ставите му. Бързи прояви на треска се появяваха и изчезваха, така че нощем се събуждаше от своите кошмари, плувнал в пот. И навсякъде около кръста и стомаха върху кожата му се появиха бледи червено-кафяви петна с размера на голям пръстов отпечатък.

Стоейки сега на зеленикавата светлина на газената лампа, той проследяваше очертанията на обезцветените места, изкривяващи се насам-натам. Петната бяха станали по-многобройни от предишния път, особено на хълбоците му. Те се припокриваха, потъмнели и почервенели. Някои бяха леко надути. Само гърбът и раменете му не бяха засегнати, въпреки че очертанията на мускулите и костите бяха някак си преувеличени, като на анатомичен модел. Той губеше тегло, подкожната мазнина се топеше всекидневно.

Онази вечер Алма беше забелязала това му състояние. Тя го беше прегърнала на спирката в Берлин, когато беше дошло време да си кажат довиждане.

— Не бива да работиш толкова много — беше казала тя, докато ръката й се плъзгаше нагоре-надолу по гърба на палтото му. — Не бива да се изтощаваш толкова. Обещаваш ли ми?

Той беше обещал.

— Почакай само да се оженим. Ще те угоя като прасенце. Ще те карам да ядеш пържоли и кнедли по два пъти на ден.

И тя го целуна с необикновена настойчивост и жар, притискайки се в него, докато последният влак за Ораниенбург почти потегляше от станцията, сякаш не беше сигурна дали да се качи на влака или да го изпусне и, след като го направи, да остане в града за цяла нощ.