Филип Сингтън
Момичето Айнщайн (32)

31

Роберт Айснер отвори със сила чекмеджето, използвайки отвертка и тока на обувката си. Шкафът с досиета на пациенти обикновено не беше заключен. Преди той се ровеше в него, без да прибягва до такива драстични мерки. Понякога беше любопитен да узнае как Кирш се беше отнасял със своите случаи (Кирш следеше много по-усърдно последните мнения и постижения в тяхната професия). Най-често тършуваше тук, за да отмъкне различни канцеларски материали или служебни бланки, защото кабинетът на Кирш беше много по-близко до неговия собствен кабинет, отколкото до шкафа склад за такива неща, който се намираше два етажа по-надолу. В този случай мотивите му бяха финансови, въпреки че самият факт, че Кирш беше заключил шкафа при заминаването си за Швейцария, беше любопитен — да не кажем провокативен. След всички услуги, които Айснер му беше правил, Кирш нямаше право на тайни.

Най-горното чекмедже се разхлаби чрез раздрусване. То се изплъзна от опорите си и се стовари с трясък върху чекмеджето под него. Айснер замръзна, ослушвайки се. Би било смущаващо някой да го завари в кабинета на Кирш с отвертка в ръка и пред счупения шкаф с папки, но часът беше пет и половина и повечето от пациентите и персоналът вечеряха. Той загаси лампите. Остави само светлината на настолната лампа от бюрото, набута чекмеджето обратно на мястото му и продължи да претърсва папките.

Първото нещо, което привлече погледа му, беше писмото от д-р Ойген Фишер от института „Кайзер Вилхелм“. Изглежда, Кирш беше спечелил изгодна поръчка. Смятам, че тази работа е от най-голямо значение и съм сигурен, че ще доведе като резултат до значима публикация. Айснер шумно пое дъх. Ето какво било: тлъст чек и значима публикация. Зачуди се какво е направил Кирш, за да бъде предпочетен за тази задача. Бащата на Алма трябва да е подшушнал някоя и друга добра дума. Какво друго обяснение можеше да има? Освен Фишер да е видял името на Кирш във вестниците: видният психиатър, определен за случая. Що за шега беше това? Видният д-р Кирш. Това се казва късмет.

Чуха се гласове от другата страна на вратата. Сестри. Айснер затвори леко чекмеджето и взе една книга, готов да заеме безгрижна поза. Сестрите се смееха, тракането на техните обувки се усили, но после те явно отминаха надолу по коридора.

Айснер се върна при шкафа. Най-напред де Врийс беше доволен от устната информация по случая — впечатления, наблюдения, клюки — за която плащаше учудващо добре. Айснер му беше казал толкова, колкото можеше, което не беше много, като се има предвид, че напоследък Кирш беше толкова тайнствен и недоверчив. Но по-късно репортерът започна да става все по-взискателен и настойчив. Искаше факти, писмени бележки по случая, подробности.

„Вие искате да ги открадна?“ — беше се възпротивил Айснер.

„Разбира се, не“ — беше отговорил де Врийс. — „Аз искам да ги взема назаем, срещу заплащане.“

Папката на пациентката А. беше най-дебелата в чекмеджето. Айснер разпръсна съдържанието й върху бюрото: вестници, пощенски картички от Берлин, скици с молив и въглен. Лица изплуваха постепенно от засенчената част на бюрото като призраци от гроб: добродушен възрастен мъж с бяла коса — сякаш типаж от дневно представление, замислено намръщен. Тук беше лъщящият купол на главата на Хайнрих Мееринг; сестра Ауербах с нейните лъскави начервени устни, устни, които той възнамеряваше да целуне, ако не се зададеше нищо по-добро. Тук беше и самият Кирш. Неговият портрет беше по-голям от другите, като чертите му бяха подсилени с по-черни линии. Той изглеждаше тъжен. Но за какво трябваше да бъде тъжен? По̀ късметлия мъж никога не беше се раждал.

Нещо обаче липсваше. Къде бяха бележките? Докладите от интервюта, диагнози, официални и неофициални? Къде бяха докладите за лечението и предписаните лекарства? Събраното за пациентката А. не беше медицинско досие. Това беше колекция от спомени. Като че ли пациентката А. в действителност не беше пациентка.

Но ако не беше пациентка, тогава каква беше?

Телефонът иззвъня. Айснер скочи на крака. Някой го беше забелязал да седи на бюрото на Кирш — може би самият Кирш. Айснер погледна през рамо през тесния прозорец. Той беше твърде мръсен, за да може който и да е да види нещо през него. Или не беше?

Телефонът продължи да звъни, след това изведнъж спря. Айснер се отпусна назад в стола, с ръка върху ускорено пулсиращото си сърце.

Близо до долната част на папката имаше някакъв вид разписка. Тя беше за авансово плащане на месечната стойност на наем с дата една седмица преди Коледа. Обаче името в края на разписката не беше това на обичайната хазяйка на Кирш, фрау Ширман. Хазяинът от разписката се казваше Метлер и отдаваните от него помещения под наем бяха на „Вьортерщрасе“.

Кирш държеше план на града с всички улици в горното чекмедже на бюрото си. Айснер прекара пръста си по имената на улиците в указателя. „Вьортерщрасе“. Беше чувал името преди това. Координатната справка му показа, че това е някъде на север от „Александерплац“ — всъщност, много близо до жилището на Кирш. Защо Кирш ще наема две квартири, отдалечени една от друга само на няколко пресечки?

В този момент той си спомни нещо.

Кирш го беше нарекъл къща със стаи под наем за дами. Там беше отседнало Момичето Айнщайн, преди да загуби паметта си. Но защо Кирш беше платил наема й? И колко време беше вършил това? Седмица? Месец? Година?

Крушката в настолната лампа на бюрото започна да издава свистене с висок звук. Изведнъж светна много по-силно, после изгасна напълно с шумно пукане. Айснер остана да седи в тъмното, мислейки за Кирш и Мария Драганович, като се опитваше да си изясни какво става; опитваше се да види какво е пропуснал.

В тази история винаги е имало неприятни неща, да не кажем дори странни: начинът, по който Кирш постави на пиедестал този случай, набутвайки се сам в светлината на прожекторите при първия намек за интерес на пресата, натрапвайки се на фотографите като амбициозна актриса в нощта на премиера. Айснер беше предположил, че това е просто въпрос на егоизъм. Един известен психиатър беше ценен психиатър. Частните клиники щяха да платят добри пари, за да поставят едно признато име в техния персонал. Криеше ли се нещо повече във въпросните действия от това съображение? Имаше ли друга история и други действащи лица наред с лекаря и неговата пациентка, за които той не знаеше нищо?

Ако беше така, колко би платил де Врийс за това?

 

 

Вратата на къщата с даваните под наем стаи беше открехната на не повече от десетина сантиметра, но напряко на пролуката беше опъната верига, достатъчно дебела, за да се удуши вол. Беше влажна и студена нощ, по калдъръмената настилка на улиците вече блестеше скреж, който ги правеше коварни за крачещите по тях минувачи.

— Аз съм репортер към Berliner Morgenpost — каза Айснер, защото това беше най-добрата лъжа, която можа да измисли. — Надявам се да ми кажете нещо за вашата стара квартирантка, фройлайн Драганович.

Хер Метлер, облечен в омазнена престилка на главен готвач, го гледаше през запотени очила. Потискаща апетита миризма на варено месо се просмукваше навън в нощта.

— Нямам какво да кажа — каза той, подпирайки с рамо вратата.

— Ще ви платя. — Айснер пъхна ръка в джоба си и измъкна три банкноти от по пет райхсмарки, повдигайки ги, за да може Метлер да ги види. — За това, че ще ви отнема време и ще ви обезпокоя. Разбирам, че е късно.

Вратата остана открехната. Веригата изтрополя по дървото.

— Хер Метлер?

— Какво искате да знаете?

— Само каквото сте казали на лекарите от „Шарите“. За вашата квартирантка.

— Защо не ги попитате тях?

— Имате пред вид д-р Кирш? — Метлер не отговори. — Той е напуснал страната, за съжаление. Никой не знае кога ще се върне. Освен това, вие знаете какви са лекарите. — С едно извъртане на палеца и показалеца той разстла банкнотите като ветрило. — Десет минути от вашето време. И обещавам да не ви цитирам. Никой няма да узнае, че съм бил тук.

Един камион наближаваше и жълтите му предни фарове примигваха между редиците дървета, а дълги сенки се забиваха в отсрещната страна на улицата като нокти на граблива птица. През ръмженето на мотора Айснер дочу викане.

Хер Метлер махна веригата и отвори широко вратата. Веднага щом Айснер влезе вътре, той я затвори отново, залоствайки я отгоре и отдолу. На Айснер му дойде наум смущаващата мисъл, че сега е като затворник. Той се изгърби и хвърли поглед на хола, забеляза избелелите зелени тапети с техните шарки на цветя, редицата празни прегради за писма, големия часовник на пода в ъгъла, на който липсваше едната стрелка. Миризмата от кухнята беше ужасна — това изобщо не беше миризма на готвено, а миризма на кокали, които се варяха за бульон. И изведнъж помисли за Карл Гросман, Георг Хаарман и другите прочути убийци, които варели телата на своите жертви, за да приготвят месни консерви.

Хер Метлер затвори кухненската врата и протегна ръка за обещаните пари.

— Аз не държа сметка на моите квартирантки — каза той. — Докато си плащат, могат да вършат каквото си искат.

Айснер му подаде банкнотите и почака да му покажат друга стая, но изглежда, интервюто трябваше де се проведе в хола. Хер Метлер хвърли поглед на парите, след това ги взе бързо и ги пъхна в една от гънките на престилката си.

— Има още нещо, за което исках да ви попитам. Тя беше ли си платила?

— Стаята е все още нейна, до настоящия момент.

— Благодарение на д-р Кирш. Той ли е платил за нея?

— Той уреди въпроса от нейно име.

— Много любезно от негова страна. Много необичайно за един лекар, какво бихте казали? — Метлер не каза нищо. — За колко време ще бъде уреден въпросът със стаята?

— Вие трябва да го попитате.

Хер Метлер погледна косо към Айснер, като езикът му облизваше сивите резци, сякаш в очакване на вечеря. Имаше нещо плахо в него, някакво поведение на укривателство. Може би имаше нещо съмнително с квартирантките му. Може би не всичките бяха прилежни млади дами, дошли в Берлин да развият умовете си.

— Бих желал да видя нейната стая, ако може.

Ако Кирш и момичето са били вече любовници, щеше да има някакво доказателство за този факт в стаята. Щеше да има любовно писмо, снимка — книга, познавайки Кирш. Книга, която можеше да бъде уличаващо надписана.

— Защо? — попита хер Метлер.

— Да видя обстановката, средата, в която живее. Кой е номерът?

— Три.

— С двойно легло ли е или с единично?

— Единично. Всички мои стаи са с единични легла. Това е пансион за дами.

Айснер погледна нагоре стълбите, но не видя никаква следа от светлина.

— Кой етаж?

— Една стая под наем е частно помещение. Това не е панаир.

— Разбира се, че не е. Петдесет райхсмарки за бърз оглед. — От кухнята се чу съскащ звук. Айснер извади последните си банкноти от джоба и ги показа отдалеч. — За бога, момичето е загубило разсъдъка си. Какво искате от нея?

Хер Метлер подсмръкна и бутна очилата обратно върху носа си.

— Шестдесет. И нищо да не се бута.

— Съгласен.

Хер Метлер погледна парите.

— Ще донеса ключа.

Той се върна в кухнята. Нова вълна на воняща мърша се понесе в хола. Айснер закри носа си с носната си кърпичка и се обърна на другата страна. Погледът му се спря върху едно писмо, което стърчеше от пощенската преградка под номер 3.

Писмото беше адресирано за Мария Драганович. То носеше чуждестранна пощенска марка и клеймо, на което се четеше ясно: ЦЮРИХ. Дали почеркът беше на Кирш? Трудно беше да се каже.

Нямаше време да мисли за това. Взе писмото, пъхна го в портфейла си и сложи портфейла обратно в палтото си.

Хер Метлер се появи отново с ключ в ръка.

— Знаете ли какво? — каза Айснер, крачейки назад към вратата. — Може би ще дойда отново друг ден. Аз вече ви отнех достатъчно време.

 

 

На връщане в градската железница Айснер отвори плика, разкъсвайки го. Вътре имаше писмо, но поради движението на влака беше невъзможно да се прочетат повече от три-четири думи наведнъж. Почеркът беше ситен и небрежен, нечетлив поради честите зачерквания, на места ставаше ученически ясен, с красиво изписани вертикални букви, за да изроди скоро в нечетлива драсканица.

Почеркът не беше единственото странно нещо: пликът беше адресиран до Мария, но вътре писмото започваше със Скъпа Елизабет. Това грешка ли беше? Айснер се зачуди. Ако не, тогава кое е истинското име?

Той слезе на „Фридрихщрасе“. Там бяха монтирали нови електрически лампи над перона на гарата. Кръгли и бели, те бяха поставени на варосания таван като редица слепи очи. Той извади отново писмото и зачете от началото:

Цюрих, 1 февруари

Скъпа Елизабет,

Мислех, че не си ми отговорила на писмото, или, ако си отговорила, те са ми попречили да видя твоя отговор. Не исках да пиша отново, защото какво можех аз да кажа, ако съм бил шпиониран? Обикновено давам писмата си на една сестра тук, която е приятелски настроена към мен. Тя ги праща по пощата отвън с парите, които й давам, но е възможно да ги дава първо на д-р Цимерман. Не знам дали мога да й се доверявам. Затова този път лично пуснах писмото по пощата при една от нашите разходки навън. Има една сладкарница с пощенска кутия отвън на улицата. Нас винаги ни водят в тази сладкарница да разглеждаме сладкишите, като че ли всички сме деца, и ни разрешават да си купуваме нещо, ако имаме джобни пари. Това е жалко занимание, но аз участвам, като присъствам на него.

Очаквах да се върнеш от Берлин и горещо се надявах на успеха на твоята мисия. Никога не съм вярвал, че си ме забравила, но се страхувах, че си изоставила всяка надежда за успех и си се върнала във Войводина. В главата ми нахлуваха много лоши мисли по този въпрос, но никога не съм могъл да предположа, че си се разболяла или, по-скоро, че те ще ти кажат, че си болна, за да те наблюдават и да са сигурни, че ще си мълчиш. Аз се страхувам, че в този размирен град за теб може да има опасност, но може би не осъзнавам колко голяма може да бъде тази опасност. Светът се променя. Невежеството е по-безопасно от знанието; лъжите са по-лек товар от истината. Все пак, надявам се, да не ме обвиняваш, че ти разказах, каквото знам. Виждах колко голяма нужда имаше ти дори само заради детето.

По-рано днес, докато се упражнявах на пианото, от Берлин пристигна един лекар, психиатър на име Кирш. Той каза, че си страдала от нервно разстройство, но каза също, че си била нападната в гората, което ми се видя подозрително. Каза също, че страдаш от амнезия, но че ме помниш, което беше единственото нещо, което чувствах, че мога да повярвам. Това ме направи щастлив за малко, защото — признавам го — от дълго време мислех, че си ме забравила. Аз даже се страхувах, че ти може вече да си решила да отидеш в Америка сама. Само ако бих могъл да те видя пак, щях всичко да изясня. Боя се, че без моето напътствие ти си била обзета от съмнение.

Лекарят от Берлин ми зададе най-различни въпроси. Най-вече искаше да узнае защо си отишла там. А точно това аз бих очаквал от един частен детектив, ако е бил нает частен детектив. Той би искал да узнае какво знаеш ти, дали можеш да докажеш твоите претенции и какви са опасностите това да се превърне в скандал. Когато видя баща си, ще му разкажа за теб, въпреки че няма да бъде лесно. Това са неща, за които се предполага, че аз още не бива да говоря. Освен това неговото съзнание е изцяло заето от проблема за квантите, онези зародиши на лудост, които той беше развързал и разпръснал по света, а сега иска да ги заключи и отстрани отново, както господин Рочестър заключи и отстрани своята бедна, луда съпруга. Но аз ще намеря начин да направя това заради теб; така че ти да бъдеш освободена поне от страховете, които те преследват.

Аз се чудя дали този д-р Кирш наистина те лекува, както той казва. Дали наистина е психиатър? Има вид на обладан от духове човек, а ръцете му треперят, въпреки че се опитва да скрие това. Не може да бъде той да се е уплашил от мен, но е уплашен от нещо. Отчаян е от истината, която е узнал за теб, като че ли неговият собствен живот зависи от нея. Никога преди това не бях виждал лекар, така предан на своя случай, така загрижен да разкрие нещо, вместо само да обяви диагноза и да предпише лечение. За един лекар той знае твърде много за физиката, което не е обичайно.

При всички мои съмнения, се радвах на разговора с него. Не се чувствах толкова като „лошия зародиш“ в негово присъствие — може би той е „лош зародиш“ също. Аз чувствам нещо подобно. Със сигурност той не е като тукашните лекари. Когато задава въпрос, то е защото иска да узнае твоето мнение, а не просто за да може да те прецени — имам предвид състоянието на твоя разсъдък, както и степента или характера на твоето разстройство. Той изглеждаше доволен да спори с мен като с равен, което правеше трудно за мен да съм предпазлив в отговорите си. Беше изкушаващо да му кажа всичко, но, разбира се, не го направих. Имам чувството, че ще го видя отново. Той знае, че има да научи доста повече за теб и мен.

Аз мисля често за теб, Лизерл. Когато сутрин отварям очи, първото нещо, което виждам пред мен, е твоето лице. Така знам, че съм те сънувал, ако самият сън се е разпаднал и изчезнал. Аз си представям как ти пътуваш из големия град, как лицето ти се осветява от витрините на магазините и как по него преминава светлината на уличните лампи. Представям си те как четеш до прозореца, четеш може би ръкописа, който ти дадох — без съмнение мръщейки се на неподредената проза и на странностите на историята, която за онези мозъци, заключени в затвора на баналните възприятия, едва ли има какъвто и да било смисъл. Аз си представям, че ти го харесваш, разбира се, или най-малкото чувстваш нуждата да го прочетеш до края. Защото, ако не го прочетеш до края, никога няма да разбереш напълно какво е това, което си чела. И помни, аз още разчитам на теб за заглавие.

Аз копнея за твоето завръщане в Цюрих, макар че се чудя дали това ще се случи някога. Ако не, аз настоявам да изгориш каквото съм ти дал, за да не може то да попадне в ръцете на онези, които биха искали да ме накарат да замълча веднъж завинаги.

Сега трябва да вървя или може да бъда разкрит.

Винаги твой,

Едуард