Стивън Кинг
Буик 8 (6)

Тогава

На Биби Рот и децата му (така той наричаше помощниците си) им бяха необходими само четирийсет и пет минути за пълен оглед на буика — младежите посипваха повърхностите със специалния прах, правеха снимки, а Биби си водеше записки и от време на време безмълвно посочваше нещо с химикалката си.

Още работеха, когато Орв Гарет се приближи заедно с Господин Дилън. Кучето беше с каишка, което беше рядко явление. Не виеше, вече не трепереше — седна с подвита опашка, обаче впери в буика тъмнокафявите си очи и нито за миг не отмести поглед. При това ръмжеше тихо, но гърлено — звукът напомняше на буботенето на мощен двигател.

— Да му се не види, Орви, защо го доведе? — промърмори Санди Диърборн.

— Ей сегичка ще го прибера. Смятах, че вече му е минало. — Замълча, после добави: — Чувал съм, че хрътките реагират така, когато се натъкнат на мъртвец. Знам, че труп няма, ама мислите ли, че някой е хвърлил топа в това возило?

— Не знаем. — Санди наблюдаваше изпод око как Тони Шейндинкс излезе от участъка и се приближи до Биби Рот. Енис крачеше до него. Кърт Уилкокс отново беше дежурен с патрулката. Санди беше убеден, че през този следобед дори най-красивите момичета няма да го склонят да не ги глоби за някакво нарушение. Къртис искаше да наблюдава работата на Биби и екипа му, не да патрулира по пътищата, а щом това беше невъзможно, то закононарушителите в Западна Пенсилвания щяха да си платят.

Господин Дилън нададе протяжен вой, като че ли го измъчваше болка. Което може би отговаряше на истината. Орвил побърза да го прибере в участъка. След пет минути и Санди заедно със Стив Дево се качи на патрулката — на шосе №6 челно се бяха сблъскали две коли.

* * *

Биби Рот съобщи заключението си на Тони и Енис, докато хората от екипа му (този път бяха трима) седяха до масичката за пикник в сянката на склад Б, похапваха сандвичи и пиеха чай с лед, приготвен от Мат Бабицки.

— Благодаря ти, че се отби при нас — каза Тони.

— Благодарностите ти са приети — промърмори Биби. — Точка по въпроса. Не ми се ще да пиша рапорт по този случай, Тони. Ако го сторя, ще ме помислят за смахнат и повече няма да ми се доверяват. — Обърна се към хората си и плесна с ръце като учителка на първолаци: — Искаме ли документация по този случай, деца? — Едно от „децата“ през 1993 година щеше да стане главен патоанатом на пенсилванската полиция.

Те се втренчиха в него — двама младежи и една изключително красива млада жена. Бяха забравили сандвичите си, челата им бяха сбърчени от недоумение. Явно не знаеха какъв отговор се очаква от тях.

— Не, Биби — подсказа им той.

— Не, Биби — покорно и в един глас отвърнаха тримата.

— Какво не?

— Никаква документация — каза младеж номер едно.

— Никакви копия от рапорта — каза младеж номер две.

— Никакви дубликати — каза изключително красивата млада жена.

— Браво! — засия Биби. — С кого ще обсъдим видяното, Kinder?

Този път те не изчакаха да им подскаже, а отговориха:

— С никого, Биби.

— Именно — кимна той. — Гордея се с вас.

— И без това сигурно е някаква шега — отбеляза единият младеж. — Някой се майтапи с вас, сержант.

— Не изключвам и подобна възможност — промърмори Тони; мислеше си, че едва ли щяха да бъдат толкова уверени, ако бяха видели как Господин Дилън настръхва и се влачи като пребит към изоставената кола. Реакцията на кучето беше най-убедителното доказателство, че в буика има нещо нередно.

„Децата“ отново се захванаха със сандвичите и студения чай. Биби пък се взираше в Тони и Енис, устните му бяха разтегнати в усмивка:

— Типично е за хората на техните години — гледат нещо със силните си очи, но не го виждат. Какви прекрасни глупци са младежите! Е, Тони, какво представлява туй чудо? Имаш ли някаква представа? Разполагате ли със свидетелски показания?

— Не.

Биби извърна поглед към Енис, който може би се изкушаваше да му разкаже историята на буика, но в последния момент се отказа. Шефът на криминалистите беше свестен човек… но не носеше сивата униформа на щатски полицай.

— Със сигурност не е автомобил — продължи Биби. — Но според мен не става въпрос и за майтап.

— Открихте ли следи от кръв? — попита Тони, без да знае дали му се иска отговорът да е положителен или отрицателен.

— Ще го знаем със сигурност след лабораторния анализ на пробите. Според мен обаче няма.

— Какво констатирахте?

— С една дума — нищо. Не взехме проби от гумите, защото са чисти, все едно току-що са излезли от магазина — в тях не са набити пръст, кал, камъчета, трева, стъкълца и така нататък. Което според мен е абсолютно невъзможно.

Хенри — той посочи младеж номер едно — се опита да пъхне камъче между грайферите, но то все падаше. Как ти се струва, а? Каква е причината? Ако можех да патентовам подобно изобретение, още сега щях да се пенсионирам.

Тони замислено потриваше врата си — жестът издаваше объркването му.

— Още не си чул всичко — продължи Биби. — По принцип всички коли имат каучукови постелки, които обикновено са набити с кал и мръсотия. Не и тази красавица. Открихме само следи от кал и стръкче от глухарче. Нищо повече. — Погледна Енис и добави: — Вероятно от обувките на партньора ти. Май спомена, че е сядал зад волана.

— Да.

— Именно там бяха калните следи. — Той притисна дланите си, сякаш казваше: „QER“^[1].

— Открихте ли отпечатъци от пръсти? — попита Тони.

— Да, от трима души. Ще снемем отпечатъците на двамата полицаи и на момчето, обслужващо бензиностанцията. Бас държа, че онези на капачката на резервоара са негови. А ти как мислиш?

— Най-вероятно… Имам една молба — да анализираш пробите в извънработно време.

— С удоволствие ще ти услужа. Същото важи и за нишките, които открихме, нали? Само да не поискаш анализ, който изисква използването на газовия хроматограф в Питсбърг. Трябва да се задоволиш с резултатите, получени в моята лаборатория. И да знаеш, че го правя само заради теб.

— Свестен тип си, Биби.

— Вярно е. Дори свестните типове от време на време приемат, ако приятел ги покани на вечеря.

— Смятай се за поканен… Междувременно можеш да ми кажеш още нещичко за буика.

— Ами… стъклото си е стъкло. Дървото — също… въпреки че таблото на колите от този период — от този предполагаем период — не е било облицовано с дърво. Големият ми брат имаше буик „Лимитид“, произведен в края на петдесетте. На него се учих да шофирам и си го спомням много добре — едновременно със страх и с обич. Таблото му беше облицовано с винил. Калъфите на седалките на вашия буик са от винил, както му е редът за тази марка и този модел; за всеки случай обаче ще се свържа с „Дженерал Мотърс“ и ще проверя. Километражът е направо абсурден. Обърна ли му внимание?

Енис само поклати глава. Изглеждаше като хипнотизиран.

— Показва само нули. Което е съвсем нормално. Онази кола — онова нещо, което минава за кола — не би могла да се помръдне от мястото си, ако не го вземат на буксир. — За миг той извърна поглед от Енис към Тони. — Кажи ми, че не си я видял да се движи. Че не си я видял да се премества дори на сантиметър на собствена тяга.

— Не съм я видял — отговори Енис. Което беше самата истина. Не сметна за необходимо да спомене твърденията на Брадли Роуч, че е видял буикът да влиза в бензиностанцията, шофиран от човека с черното палто, нито пък че той, Енис, опитен полицай, провел стотици разпити, му е повярвал.

— Хубаво — с облекчение промърмори Биби. Отново плесна с ръце като учителка: — Време е да тръгваме, деца. Кажете „благодаря“.

— Благодаря, сержант — хорово произнесоха младежите. Девойката, надарена с изключителна красота, изгълта чая си, оригна се и последва колегите си, облечени с бели престилки, които вече вървяха към полицейската кола без опознавателни знаци. Тони с изумление забеляза, че нито един от тримата не погледна буика. За тях работата беше приключена, очакваха ги други случаи. За тях буикът беше само старомоден автомобил, който с всяка изминала минута ставаше все по-старомоден. Какво от това, че камъчетата не се задържат между грайферите на гумите му дори когато са поставени толкова високо, че би трябвало да се задържат от гравитацията? Какво от това, че декоративните отвори от едната му страна са три, а от другата — четири?

„Гледат нещо със силните си очи, но не го виждат. Какви прекрасни глупци са младежите!“

Биби последва прекрасните глупци, запътвайки се към своята кола (по възможност винаги пътуваше сам), но изведнъж спря и се обърна:

— Чухте ли ме да казвам, че дървото си е дърво, а стъклото — стъкло?

Енис и Тони кимнаха.

— Стори ми се, че ауспухът на тъй наречения „автомобил“ също е от стъкло. Вярно е, че само надникнах отдолу, но разполагах с електрическо фенерче. И то мощно. — Той пъхна ръце в джобовете си и се втренчи в буика, паркиран пред склад Б. — Никога не съм чувал за кола със стъклен ауспух — промърмори и се отдалечи. След секунда потегли, последван от автомобила на „децата“.

* * *

Докато буикът стоеше отвън, Тони беше като на тръни. Тревожеше го не само мисълта, че ако отново се разрази буря, колата може да пострада; повече се страхуваше, че някой ще я види. Щатските полицаи служеха на обществото, понякога дори рискуваха живота си в името на това общество. Обаче не му се доверяваха напълно. Външните хора не принадлежаха към семейството на отряд Д. Тръпки побиваха сержант Шейндинкс пред перспективата да се заговори за странната кола… или още по-лошо — да плъзнат слухове за нея.

Към три без четвърт отиде при Джони Паркър (тогава общинският гараж още беше до участъка на пътната полиция) и с помощта на бутилка уиски го придума да вземе буика на буксир и да го вкара на мястото на снегорина, намиращ се в склад Б. Ето как мистериозната кола попадна в тъмното помещение, вонящо на машинно масло, където щеше да остане повече от две десетилетия. От двете страни на склад Б имаше големи гаражни врати, Джони вкара колата през задната. В резултат предницата на буика се озова откъм участъка. С течение на времето повечето полицаи от отряд Д започнаха да усещат нещо. Не беше мисъл, възникнала в предния мозъчен лоб, а нещо смътно и неуловимо, което витаеше в подсъзнанието — въздействието на никеловата усмивка.

* * *

През 1979 година към отряд Д се числяха осемнайсет души, които се сменяха при застъпване на обичайните дежурства — от седем до петнайсет часа, от петнайсет до двайсет и три часа и нощната смяна, когато патрулираха по двойки. Смяната от двайсет и три часа до седем сутринта в петъчните и съботните нощи полицаите наричаха „дежурство-отврат“.

До четири следобед повечето полицаи, свободни от наряд, бяха научили за буика и дойдоха да го разгледат. Санди Диърборн, който се беше върнал от местопроизшествието на шосе №6 и печаташе на машина рапорта си, ги видя да влизат в склада на групички от по трима-четирима, като шепнеха помежду си, като че ли бяха туристи в музей. Дежурството на Къртис Уилкокс вече беше приключило и той се изживяваше като екскурзовод — посочваше различния брой странични отвори и грамадния волан, вдигаше предния капак, та да видят колегите му двигателя, от двете страни на който беше написано „БУИК 8“.

Орв Гарет се мъчеше да изземе функциите му — неуморно разказваше отново и отново за реакцията на Господин Дилън. Сержант Шейндинкс, който беше като обсебен от колата (интересът му към нея не стихна години наред, чак докато Алцхаймеровата болест го лиши от разум), използваше всяка свободна минута да надникне в склада. Санди си спомняше как в един момент той се изпречи пред отворената врата на склада и скръсти ръце. Енис, който пушеше една от любимите си пурети „Типарило“, застана до него и му заговори, а Тони кимаше. Минаваше три часът, затова Енис вече не беше с униформа, а по джинси и бяла риза. По-късно Санди се опита да си припомни повече подробности, ала в паметта му се беше запечатала само тази картина.

Полицаите идваха, разглеждаха двигателя (предният капак вече стоеше отворен и напомняше на зяпнала уста), приклякваха, за да видят уникалния стъклен ауспух. Оглеждаха всичко, не докосваха нищо. Обикновените зяпачи биха оставили навсякъде отпечатъци от пръстите си, но тези хора бяха ченгета. Знаеха, че дори ако в момента буикът не е веществено доказателство, по-късно това може да се промени. Особено ако се окажеше, че човекът, който го беше оставил пред бензиновата колонка, е мъртъв.

— Междувременно възнамерявам да държа колата тук — обясни Тони на Мат Бабицки и Фил Кандълтън. Вече минаваше пет, изминали бяха два часа от приключването на смяната им и той бе решил най-сетне да се прибере у дома. Санди си беше тръгнал преди час, като обясни, че иска преди вечеря да окоси моравата.

— Защо? — поинтересува се Мат. — Какво е особеното на тази кола, сержант?

Вместо да отговори, Тони попита двамата си колеги, дали са чували за Кардифския великан. Като разбра, че не знаят историята, побърза да им я разкаже. Великанът бил „открит“ в долината Онондага в северната част на щат Ню Йорк. Предполагало се, че това е вкаменен труп на гигантски хуманоид — може би същество от друга планета или липсващата „брънка“ между човека и човекоподобните маймуни. В крайна сметка се оказало, че някакъв производител на пури на име Джордж Хъл си е направил шега.

— Но преди Хъл да си признае — продължи Тони, — стотици любопитни зяпачи се стекли в долината, за да видят великана. Нивите на фермерите били изпотъпкани, крадци прониквали с взлом в къщите на местните хора. Зяпачите си устроили лагери и палели огньове, в резултат на което избухнал горски пожар. Дори след като Хъл признал, че „вкамененият човек“ бил изработен в Чикаго по негова поръчка и бил закаран с влака до мястото, на което бил открит, в долината продължавали да прииждат хора. Хора, които отказвали да повярват, че великанът не е истински. Чували ли сте поговорката „Всяка минута се ражда по един наивник“? Бас държа, че е измислена през 1869 година по повод на Кардифския великан.

— Накъде биеш? — попита Фил.

Тони ядно го изгледа:

— Накъде ли? Не желая в района, който охранявам, да се появи втори шибан Кардифски великан. Нито пък пиемонтски буик. Ясно ли е? — Докато вървяха към участъка, Хади Ройър се беше присламчил към тях (Господин Дилън пристъпваше по петите му като послушно пале на изложба на кучета). Хади чу фразата „пиемонтски буик“ и се изкиска. Сержантът го изгледа накриво и продължи монолога си: — Няма да допусна подобна истерия в Западна Пенсилвания — набийте си го в главите и го кажете на другите. Съобщете им го устно, защото няма да оставя съобщение на таблото. Зная, че ще плъзнат слухове, но скоро всичко ще бъде забравено. Няма да допусна посевите на фермерите амиши да бъдат унищожени от разни любопитковци, ясно ли е?

На всички им беше ясно.

До седем вечерта положението до известна степен се нормализира, както се убеди Санди Диърборн, когато след вечеря дойде повторно да огледа колата. Завари около буика само трима свои колеги — двама с цивилни дрехи и един униформен. Бък Фландърс, единият цивилен, правеше снимки със своя кодак. Санди се запита дали да не го спре, после си каза: „Дори ако покаже фотографиите на някого, на тях ще се вижда само някакъв буик, който не е толкова стар модел, че да се смята за антика.“

Той коленичи и надникна под колата, осветявайки шасито с джобното фенерче, което някой беше забравил на пода (а може би беше оставено нарочно). Огледа ауспуха и си помисли, че наистина изглежда изработен от огнеупорно стъкло. Изправи се, надникна в купето (не чу бучене, не го лъхна хлад), после се върна в участъка да побъбри с Брайън Коул, който в момента заместваше командира. Започнаха с буика, преминаха към семейните си проблеми и тъкмо когато подхванаха бейзболната тема, Орвил Гарет надникна през вратата:

— Случайно да сте виждали Енис? Драконката е на телефона и бълва огън и жупел.

Драконката беше Едит Хаямс, сестрата на Енис. Беше с девет години по-голяма от него, съпругът й беше починал отдавна. Мнозина от отряд Д бяха на мнение, че тя е убила мъжа си — вкарала го била в гроба с непрекъснатите си натяквания.

— Езикът й е остър като бръснач — веднъж отбеляза Дики-Дък Елиът. Кърт, който като партньор на Енис се виждаше с Едит по-често от колегите си (двамата мъже се разбираха прекрасно въпреки голямата разлика във възрастта им), твърдеше, че именно заради нея полицай Рафърти е останал стар ерген.

— Мисля, че дълбоко в душата си той вярва, че всички жени приличат на сестра му — каза веднъж на Санди.

„Да се прибереш у дома веднага след дежурството е тъпо“ — помисли си Санди, след като изслуша монолога на Драконката: „Къде се е запилял, обеща да се върне най-късно в шест и половина, хвърлих сума ти пари за месото, дето ми заръча да му изпека, а сега печеното стана на подметка, ако той се мотае в някой бар, веднага ми кажи, Санди, за да му се обадя и хубаво да го подредя.“ Тя го осведоми още, че Енис е трябвало да й донесе таблетки за пречистване на водата, а ето че никакъв го нямало. Къде се е дянал? Да не би да работи допълнително? Ако е така, няма да му вдигне скандал. Бог й е свидетел, че им трябват пари, само че Енис е трябвало да я предупреди. А може би се е запил, а? Драконката не го каза направо, но Санди усети, че тя е убедена във вината на брат си.

Той седеше на бюрото на диспечера, притискаше длан до челото си и се опитваше да вмъкне по някоя дума. В този момент се появи Къртис Уилкокс, издокаран с цивилно облекло. И той като Санди беше дошъл да хвърли още едно око на буика.

— Един момент, Едит. — Санди затули с длан микрофона на слушалката. — Помогни ми, новобранец. Знаеш ли къде е отишъл Енис?

— Той тръгна ли си?

— Да, но очевидно не за вкъщи. — Санди посочи телефона.

— Сестра му го търси.

— Ако си е тръгнал, защо колата му е тук?

Санди го погледна. Къртис отвърна на погледа му. Сетне, без да изрекат нито дума, двамата стигнаха до едно и също заключение.

* * *

Санди намери начин да прекъсне разговора с Едит — обеща да й се обади или ако види брат й, да го накара да й телефонира. После двамата с Кърт излязоха на паркинга.

Нямаше начин да сгрешат колата на Енис — „Гремлин“ на „Американ Мотърс“, заради която всички го вземаха на подбив. Стоеше недалеч от снегорина, който Джони Паркър беше изкарал от склада, за да освободи място за буика. Под лъчите на залязващото слънце удължените сенки на двете превозни средства бяха като татуирани върху земята.

Двамата надникнаха в гремлина, но видяха само опаковки от хамбургери, кутийки от безалкохолни напитки, две пътни карти, рибарски такъми; на куката беше закачена униформена риза, върху прашното табло се въргаляше кочан за глоби. Бъркотията им се стори някак успокояваща след „стерилното“ купе на буика. Съвсем щяха да се успокоят, ако зад волана седеше Енис с нахлупена над очите шапка и хъркаше, само че него го нямаше.

Кърт се обърна и тръгна към участъка. Санди затича след него. Сграбчи го за рамото и попита:

— Къде отиваш?

— Да се обадя на Тони.

— Не бързай. Остави го да се навечеря. Ако трябва, по-късно ще му позвъним. От сърце се надявам да не се наложи.

* * *

Преди да проверят всички помещения на участъка, Къртис и Санди надникнаха в склад Б. Обиколиха буика, погледнаха в купето и под колата. Не видяха и следа от Енис Рафърти. Разбира се, да търсиш следи около и в буика през онази вечер беше като да търсиш отпечатъците от копитата на даден кон след преминаването на цял табун. От Енис нямаше и следа, но…

— Наистина ли тук е студено или само ми се струва? — промърмори Кърт, който за пореден път надничаше под колата. Изправи се, изтупа праха от панталона си и добави: — Не е адски студено и прочее, обаче ми се струва по-хладно, отколкото би трябвало.

Санди не му отговори веднага. Самият той беше плувнал в пот, но може би защото беше изнервен, а не поради високата температура в помещението. Каза си, че реакцията на колегата му е предизвикана от онова, което е почувствал или му се е сторило, че е почувствал на бензиностанцията.

Кърт явно прочете мислите му:

— Може би. Може би си въобразявам. Мамка му, не знам! Да проверим в сградата. Може да се е скатал в склада да подремне. Няма да му е за пръв път.

Двамата бяха влезли в склада през малката странична врата с валчеста дръжка. Кърт Уилкокс тръгна към нея, но изведнъж спря и застана до стената, на която бяха закачени чукове, градински ножици, гребла, лопати и една кирка (буквите АА на дръжката й не бяха обозначение на „Анонимни алкохолици“, а инициалите на Арки Аркейниън). Обърна се към буика и го измери с гневен поглед.

— Не беше плод на въображението ми — промърмори по-скоро на себе си, отколкото на Санди. — Наистина беше студено. Вече не е, но преди малко беше студено.

Колегата му мълчеше.

— Знаеш ли какво? Ако проклетата кола остане тук за дълго, ще монтирам термометър, дори ще го платя от джоба си… Виж ти, някой е оставил багажника отворен! Питам се кой…

Той млъкна. Двамата се спогледаха, сякаш си казаха: „Страхотни ченгета сме, няма що!“

Бяха надникнали в купето и под колата, но не бяха проверили мястото, на което (поне във филмите) убийците — и аматьори, и професионалисти — временно укриваха жертвите си.

Върнаха се при буика, застанаха до задницата му и се загледаха в открехнатия капак на багажника.

— Ти го отвори, Санди — прошепна Уилкокс.

На Диърборн не му се искаше, ала реши, че е негов дълг да го стори — в края на краищата Къртис още беше новобранец. Дълбоко си пое въздух и повдигна капака, който с метален звук отскочи нагоре. Стреснати от издрънчаването, двамата подскочиха. Кърт се вкопчи в колегата си, пръстите му бяха толкова студени, че Санди едва не изкрещя.

Човешкото съзнание е мощен и често ненадежден механизъм. Санди Диърборн беше толкова сигурен, че ще открият Енис Рафърти в багажника на буика, че за миг зърна трупа му, свит на кълбо, досущ жертвата на наемен убиец на мафията, натикана в откраднат линкълн.

Само че багажникът беше празен. Нямаше нито един инструмент, върху кафявата постелка не се виждаше дори петънце от смазка. В продължение на няколко секунди двамата безмълвно се взираха в полумрака, накрая Кърт издаде звук, наподобяващ нервен кикотили раздразнено сумтене.

— Да изчезваме — промърмори. — И затвори проклетия багажник. За малко да ми изкара ангелите.

— И на мен. — Диърборн затръшна капака и последва колегата си покрай стената, на която бяха закачени сечивата.

Кърт отново се обърна:

— Дяволска работа е този буик.

— Ъхъ — кимна Санди.

— Има нещо шибано в него, не мислиш ли?

— Съгласен съм, заек, само че партньорът ти не е в него. Нито пък наблизо. В това поне сме сигурни.

Уилкокс не се засегна от обръщението „заек“. И двамата знаеха, че дните му като новобранец вече са преброени. Продължи да се взира в колата — толкова лъскава, невъзмутима… и натрапваща се. Присвитите му очи приличаха на сини цепнатини.

— Все едно че говори. Така, де, зная, че си въобразявам…

— Разбира се, че си въобразяваш!

— … но ми се струва, че я чувам как бърбори. Бъра-бъра-бъра.

— Престани, че ще се шубелисам!

— Ама ти още ли не си се шубелисал?

Вместо да отговори, Диърборн промърмори:

— Да изчезваме.

Излязоха от склада. Преди да затвори вратата, Къртис още веднъж се обърна да погледне буика.

* * *

Първата им работа беше да надникнат в общото помещение, което беше преградено със синя завеса; зад нея бяха поставени четири походни легла. Анди Колучи гледаше някакъв телевизионен комедиен сериал, двамата полицаи, които бяха патрулирали през нощта, хъркаха в „спалнята“. Санди дръпна завесата да провери, макар да не вярваше да намери тук Рафърти; обикновено Енис се скатаваше в склада в мазето, настаняваше се на старомодния въртящ се стол, който идеално пасваше с металното бюро от времето на Втората световна война, и настройваше радиото с напукан дървен корпус на станция с танцова музика. Сега обаче не беше там. Радиото не работеше, никой не седеше на въртящия се стол с възглавничка на седалката. Рафърти го нямаше и в мъничките складови помещения, които бяха слабо осветени и страховити като килии в подземна тъмница.

В сградата имаше четири тоалетни, включително тоалетната чиния от алпака без капак в ареста. Енис не се криеше в нито една от трите кабинки. Нямаше го в кухнята, нито в кабинката на диспечера, нито в кабинета на командира, чиято врата беше отворена, а осветлението — изключено.

По това време и Хади Ройър се беше включил в издирването. Орвил Гарет си беше отишъл вкъщи (може би се беше изплашил, че сестрата на Енис ще пристигне в участъка) и беше оставил Господин Дилън на Хади, затова и кучето бе тук. Кърт Уилкокс обясни какво правят и поради каква причина. Ройър веднага схвана за какво става дума. Въпреки че изглеждаше като простоват фермер, той съвсем не беше глупав. Заведе Господин Дилън до гардеробчето на Рафърти и го накара да подуши всичко, което очевидно достави голямо удоволствие на песа. На този етап към групичката се присъединиха Анди Колучи и двама полицаи, свободни от дежурство, които се бяха отбили да разгледат буика. Излязоха навън, разделиха се на два отряда и заобиколиха сградата, като викаха Енис по име. Слънцето беше залязло, обагряйки в червено небето на запад, но мракът още не се беше спуснал.

Към едната група се числяха Кърт, Хади, Санди и Господин Дилън. Кучето пристъпваше бавно, душеше навсякъде, но когато усети някаква миризма, следата го отведе право при колата на Рафърти.

Отначало им се струваше глупаво, че викат Енис, ала когато най-сетне се отказаха и се върнаха в участъка, вече бяха на друго мнение. Най-страшното беше колко бързо престанаха да се чувстват глупаво и осъзнаха сериозността на положението.

— Да заведем Господин Дилън в склада — може да попадне на някаква следа — предложи Къртис Уилкокс.

— А, не! — отсече Хади. — Той се страхува от колата.

— Не се занасяй, братле, Ени ми е партньор, трябва да го намерим. Пък и старият Дилън сигурно вече не се шубелисва от буика.

Обаче старият Дилън още се шубелисваше. Преди да влязат в склада, му нямаше нищо, дори заопъва каишката, когато полицаите тръгнаха към бараката. Беше навел глава, носът му почти се допираше до асфалта. Като спряха пред страничната врата, той още повече се възбуди — несъмнено беше доловил миризмата на Енис.

Ала когато Къртис отвори вратата, Господин Дилън забрави за всякакви миризми. Нададе вой и отново се изгърби, като че ли изпитваше нетърпима болка. Козината му настръхна, все едно паун разпери опашката си, той пусна няколко капки урина на прага и на бетонния под на склада. След секунда отново се втурна напред, като едва не събори Хади, който държеше каишката — продължаваше да вие, но нещо сякаш го принуждаваше да влезе в мрачното помещение. В погледа му се четеше страх… по-точно ужас, въпреки това се дърпаше като обезумял, за да се доближи до онова, което го плашеше.

— Веднага го разкарай! — извика Уилкокс. До този момент се държеше като опитен полицай, само че денят се оказа прекалено дълъг и изпълнен със стресови ситуации и имаше опасност той да изпусне нервите си.

— Кучето не е виновно… — възрази Хади, но преди да довърши мисълта си, Господин Дилън вдигна муцуната си и отново нададе вой, който според Санди повече напомняше на писък. Пак се втурна напред, при което ръката на Хади се опъна като флаг под напора на силен вятър. Виеше, скимтеше и пикаеше навсякъде като новородено кученце.

— Знам! — сопна се Къртис. — Ще ти се извиня писмено, задето ти се развиках, само разкарай псето!

Хади задърпа каишката, обаче Господин Дилън беше едро куче — тежеше най-малко петдесет килограма — и отказваше да се подчини. Накрая двамата го повалиха и го извлякоха навън, а той виеше, съпротивляваше се и страховито щракаше със зъби. По-късно Санди каза, че било като да влачат чувал с побеснели порове.

Щом се озоваха навън, Къртис Уилкокс тресна вратата. В същия момент Господин Дилън се успокои и престана да се съпротивлява. Все едно в съзнанието му се превключи някакво реле. Една-две минути лежа неподвижно, после скочи на крака и озадачено изгледа полицаите, като че ли питаше: „Какво се случи, момчета? Справях се толкова добре, после като че ли загубих съзнание.“

— Мамка… му! — прошепна Хади.

— Заведи го в участъка — каза Кърт. — Не биваше да го вкарваме в склада, обаче много се тревожа за Енис.

Хади тръгна към сградата, Господин Дилън покорно го последва, само от време на време спираше да подуши обувките на хората, които участваха в претърсването на района — отново си беше познатият кротък пес. Слухът за странното му поведение бързо се беше разнесъл, около склада се бяха струпали други полицаи, за да разберат каква е причината за суматохата.

— Изчезвайте, момчета — промърмори Санди, сетне добави онова, което винаги казваше на любопитните зяпачи, събрали се на някакво местопроизшествие: — Представлението свърши.

Те се подчиниха. Кърт и Санди, които останаха до затворената врата на склада, ги проследиха с поглед. След малко Хади излезе от участъка и се запъти към тях. Санди видя как Уилкокс посегна да завърти валчестата дръжка и настръхна, в съзнанието му като грамадна вълна се надигна страх. За пръв път изпитваше това чувство, но не и за последен. През двайсетината години, последвали този ден, при всяко влизане в склад Б щеше да усеща надигането на страховитата вълна, интуитивно да долавя невидимото присъствие на нещо отвратително и ужасяващо.

Всъщност ужасите не останаха само въображаеми. Накрая бяха съвсем реални.

* * *

Тримата отново влязоха в мрачното помещение, камъчета и песъчинки скърцаха под подметките им. Санди натисна бутона за осветлението, намиращ се до вратата — светлината обля буика, който приличаше на бутафорна кола, оставена на празна сцена, или на произведение на изкуството в галерия, която заради изложбата е преобразена в гараж. „Как да наречеш подобно нещо? — запита се Санди. — «Буик 8», а?“ Хрумна му спонтанно, може би в паметта му изплува песента на Боб Дилан със същото название. Припевът й зазвуча в съзнанието му, сякаш подсилвайки усещането за страх: „Ако легна да умирам, тя леглото ми с одеяло ще застели.“

Фаровете на буика се взираха в тях, никелираната му решетка злорадо се усмихваше. Грамадните му гуми с бели ивици се открояваха в полумрака, в купето имаше табло с множество копчета, които бяха бутафорни, и волан с размерите на корабен рул. Вътре имаше нещо, което караше кучето едновременно да вие от ужас и да тича към колата, все едно тя го хипнотизираше. Дори преди малко в бараката да е било студено, вече не беше; Санди виждаше капките пот, които оросяваха челата на колегите му, усещаше потта, стичаща се и по неговото лице.

Изпита облекчение, когато най-сетне Хади изказа на глас онова, което самият той усещаше, ала не се осмеляваше да изрази с думи — беше прекалено невероятно и… ужасяващо.

— Проклетницата го е изяла — заяви Ройър с кошмарна увереност. — Знам, че е невъзможно, обаче си мисля, че той е дошъл тук сам да поогледа и… по някакъв начин туй чудо го е… изяло.

Кърт промълви:

— Дебне ни. Усещате ли?

Санди се втренчи в изцъклените очи-фарове и в устата, разтегната в ехидна усмивка, разкриваща остри никелови зъби, в декоративните завъртулки отстрани, напомнящи на отрязани къдрици. Наистина чувстваше нещо. Може би беше детинско страхопочитание пред неизвестното, ужасът, изпитван от хлапетата, застанали пред къща, за която интуицията им подсказва, че е обитавана от призраци. А може би Кърт имаше право. Може би колата ги дебнеше. Преценяваше какво разстояние я разделя от тях.

Тримата със затаен дъх се взираха в буика. Той не помръдваше от мястото си, на което щеше да остане през годините, през които президентите се сменяха, грамофонните плочи бяха заменени от компактдисковете, акциите на борсата се повишаваха, а два небостъргача рухнаха, филмови звезди живееха и умираха, полицаи от отряд Д се пенсионираха и на тяхно място постъпваха други. Стоеше в полумрака — вечен като скалите и розите.

Донякъде и тримата чувстваха същото, което беше усетил Господин Дилън — хипнотичното му привличане. През следващите месеци гледката на полицаи, застанали един до друг пред склад Б, стана съвсем обичайна — приличаха на хора, които охраняват строителна площадка. Някои затулваха очите си от блясъка на слънцето и надничаха през прозорчетата в голямата врата. Други, които влизаха в бараката (но никога сами; по отношение на склад Б дружеската солидарност бе ненадмината), изглеждаха някак си по-млади — приличаха на хлапета, които заради бас отиват нощем на гробището.

Кърт се прокашля. Двамата му колеги стреснато подскочиха, сетне смутено се засмяха.

— Да се обадим на сержанта — промърмори той и този път…