Стивън Кинг
Буик 8 (25)

Еди

… или нещо отвътре я бе отворило. Някаква сила от буика. Не знам по каква причина, но вратата беше отворена. Оттам се носеше отвратителната воня и натам се насочи Господин Дилън.

Шърли се затича, Хади я последва; крещяха на Господин Дилън да се върне. Минаха покрай нас. Джордж се втурна след тях, а аз след него.

Преди два или три дни имало светлотръс. Аз не бях присъствал, но някой ми каза, а температурата в бараката остана ниска почти цяла седмица. Не много, само с четири-пет градуса по-ниска от околната. С други думи, имаше някои признаци, но нищо особено. Нищо, което да те стряска нощем. Нищо, което да подсказва за онова, което заварихме вътре.

Шърли влезе първа, викаше Господин Дилън… но сетне просто запищя. След секунда Хади също запищя. Господин Дилън лаеше по-гърлено, по-приглушено и ръмжеше. Сякаш бе срещнал опасен звяр.

— О, Господи! Мили Боже! — изкрещя Джордж Морган. — Какво е това?

Влязох в бараката, но не много навътре. Шърли и Хади стояха един до друг, Джордж беше точно зад тях. Пречеха ми да виждам добре. Вонята бе непоносима — караше гърлото ми да се свива, а очите ми да сълзят, — но аз не й обръщах внимание.

Багажникът на буика отново беше отворен и в отсрещния ъгъл на бараката стоеше хилаво, сбръчкано, жълто, кошмарно създание, което имаше вместо глава кълбо от сплетени розови, гърчещи се пипалца. Под тях се виждаше още жълта сбръчкана плът. Беше много високо, поне два метра. Някои от розовите пипалца се пресегнаха към една греда на тавана и се увиха около нея. Издадоха звук като от пърхане — като дебели нощни пеперуди, удрящи с криле по стъклото на прозореца нощем в опит да се доберат до светлината. Все още понякога сънувам този шум.

Сред тези гърчещи се розови неща в жълтата плът нещо се отваряше и затваряше. Нещо черно и кръгло. Може би уста. Нещото вероятно се опитваше да изкрещи. Не мога да опиша онова, върху което стоеше. Сякаш мозъкът ми отказваше да приеме това, което виждаха очите ми. Не бяха крака, сигурен съм, и бяха три, не два. Завършваха с черни закривени нокти. Между ноктите стърчаха косми, мисля, че бяха косми и ми се струва, че между тях подскачаха дребни насекоми като бълхи. От гърдите на нещото висеше гърчещ се сив хобот, покрит с блестящи черни подутини. Може би бяха мехури. А може би, Боже всемогъщи — очите му.

Нашето куче стоеше пред него, лаеше, ръмжеше и пръскаше пяна. Понечи да се хвърли напред и нещото издаде писък от черната дупка. Сивият хобот се загърчи като лишена от кости ръка или жабешко краче, когато прокараш електрически ток през него. От края му капеше нещо. Където попаднеше, от течността започваше да се вдига дим, тя явно разяждаше бетона.

Господин Дилън се отдръпна леко, но продължи да лае и да ръмжи с присвити уши и изцъклени очи. Нещото отново изпищя. Шърли извика и запуши уши. Разбирам какво я караше да го направи, но не виждам голям смисъл. Писъците на нещото сякаш не проникваха през ушите, а точно обратното — сякаш се зараждаха в мозъка и излизаха през ушите. Помислих си да кажа на Шърли да не ги запушва, че така звукът ще се натрупа в мозъка й и ще й пръсне главата, но тя сама свали ръцете си.

Хади я прегърна през кръста и тя…