Стивън Кинг
Буик 8 (5)

Сега
Санди

Като стигнах до този етап от историята, Нед ме прекъсна, за да попита защо е било необходимо криминологичната експертиза на буика да бъде обгърната с подобна тайнственост.

— Защото — отговорих — в случая единственото престъпление, за което ни хрумна, бе опит за кражба на бензин за седем долара. Което е само наказуема простъпка, недостойна за вниманието на криминалистите.

— Сигур’ са разходвали бензин за седем долара, за да дойдат чак от Шипънвил — изтъкна Арки.

— Да не говорим за изгубеното време — добави Фил.

— Тони не искаше случаят да бъде документиран — обясних. — До момента нямаше дори официален протокол. Пък и не беше необходимо, тъй като нямахме доказателство за извършено престъпление. Разполагахме само с една кола. Безспорно подозрителна, защото нямаше нито регистрационни номера или талон, нито пък беше преминала задължителната годишна инспекция, както потвърди Биби Рот.

— Но Роуч съвсем основателно е предположил, че собственикът на буика се е удавил в реката зад бензиностанцията! — възкликна Нед.

— Дрън-дрън! — обади се Шърли. — „Черното палто“ на шофьора се оказа чисто и просто пластмасова кофа за смет. Което отрича фантасмагориите на Брадли Роуч.

— Освен това — намеси се Фил — Енис и баща ти не са видели никакви следи по стръмния бряг зад бензиностанцията… не забравяй, че тревата е била мокра от дъжда. Ако непознатият наистина се е подхлъзнал и е бил отнесен от придошлата вода, все щеше да остави някаква следа.

— Работата е там, че Тони не искаше историята да се разчуе — добави Шърли. — Правилно ли се изразих, Санди?

— Да. Буикът наистина беше необикновен, но към него приложихме същите правила, към които се придържаме в извънредни ситуации — смърт на колега — например смъртта на баща ти миналата година — или нещастен случай, както когато Джордж Морган преследваше онзи ненормалник, дето похити децата му.

Известно време всички мълчаха. Ченгетата имат кошмари — всяка съпруга на полицай ще го потвърди — а случилото се с Джордж Морган беше най-страшният кошмар.

Той карал със сто и петдесет километра в час, преследвайки психаря, който твърдял, че обича похитените от него деца, и ги смазвал от бой. Тъкмо когато наближавал колата му, някаква седемдесетгодишна старица, тътреща се по-бавно от костенурка и сляпа като прилеп, решила да прекоси шосето. Ако била стъпила на платното три секунди по-рано, е щяла да бъде смазана от психаря, обаче той само профучал толкова близо до нея, че дясното странично огледалце на колата му едва не отнесло носа й. „Честта“ се паднала на Джордж. На Джордж Морган, който за дванайсетте години служба в щатската полиция не беше наказван нито веднъж, който имаше две грамоти за проявена храброст и безброй награди за вярна служба на обществото. Беше примерен съпруг и любящ баща, ала животът му се преобърна в мига, в който старица от Ласбърг Кът реши да прекоси шосето в неподходящия момент и той я смаза с патрулна кола номер 27. Комисията, разглеждаща жалбите за полицейско насилие, го оправда. По негово желание Джордж се върна при нас, но вече като чиновник. Шефовете бяха склонни да го оставят на предишната му работа, ако не съществуваше малък проблем — Джордж Морган вече не можеше да шофира. Не бе в състояние дори да отиде със семейната кола до супермаркета. Седнеше ли зад волана, се разтреперваше като лист. Очите му се насълзяваха, получаваше нещо подобно на хистерична слепота. През онова лято нощем работеше като диспечер, а следобедите тренираше за щатското първенство детския бейзболен отбор, спонсориран от отряд Д. Като спечелиха купата, той я връчи на хлапетата, каза им, че се гордее с тях, прибра се вкъщи (закара го майката на едно от децата), изпи две бири, отиде в гаража и си пръсна мозъка. Като повечето ченгета и той не остави предсмъртно писмо. На мен се падна задължението да съставя съобщението за вестника. Всеки, който го прочетеше, не би допуснал, че докато го пишех, от очите ми се стичаха сълзи… Изведнъж ми се стори особено важно да обясня причината на сина на Къртис Уилкокс.

— Ние сме като едно семейство — казах. — Зная, че фразата е ужасно банална, но това е самата истина. Разбираше го дори Господин Дилън… ти също си го разбрал, нали?

Хлапакът кимна. Естествено, че го разбираше. През дванайсетте месеца след смъртта на баща му ние наистина бяхме семейството, което го подкрепяше, което му даде сила да продължи напред. Майка му и сестрите му го обичаха, той също ги обичаше, ала те продължиха да живеят по начин, който му беше чужд… поне тогава. Донякъде причината беше в пола му… и в това, че беше на осемнайсет, донякъде — във въпросите, чиито отговори той напразно търсеше и които не му даваха покой.

— Досещаш се, че хората от едно семейство се държат различно, когато са насаме вкъщи и когато са пред очите на всички — продължих. — Енис знаеше, че в буика има нещо нередно, знаеха го баща ти и Тони, аз също. Господин Дилън пък беше сигурен. Като си спомня какъв вой нададе… — За миг замълчах. Не ми се щеше да призная, че понякога в съня си още чувам страховития звук. — Само че от юридическа гледна точка колата беше вещ — res, както се изразяват адвокатите — а срещу вещите не могат да се повдигат обвинения. Нямахме право да я задържим заради кражба например, нали? От друга страна, човекът, който беше поръчал да напълнят с бензин резервоара, беше изчезнал безследно. Единственият изход беше да задържим буика на съхранение.

Нед беше сбърчил чело като човек, който не проумява какво му говорят. Разбирах го. Разказът ми съдържаше известни неточности. Може би не съумявах да се изразя ясно или пък играех добре познатата игра, наречена „Не беше по наша вина“.

— Ето как стоят нещата — намеси се Шърли. — Да предположим, че жена, която е използвала тоалетната в бензиностанцията, е забравила на умивалника пръстена си с диамант, а Брадли Роуч го е намерил. Дотук ясно ли ти е?

— Ъхъ — промърмори хлапакът, но лицето му не се проясни.

— Да предположим, че той е донесъл бижуто в участъка, вместо да го пъхне в джоба си и да го предложи в заложната къща в Бътлър. Щяхме да съставим протокол, може би щяхме да съобщим на всички патрулки марката и модела на колата на непознатата… но нямаше да вземем пръстена. Нали така, Санди?

— Точно така. Щяхме да посъветваме Роуч да пусне обява във вестника: „Намерен е дамски пръстен. Ако смятате, че е вашият, обадете се на следния номер и го опишете.“ При което господин Роуч щеше да се затръшка, че за обявата ще му вземат цели три долара.

— Ние пък щяхме да му напомним, че хората, които са намерили ценни вещи, често получават възнаграждение — обади се Фил, — при което той изведнъж щеше да си спомни, че някъде е скътал три долара.

— Но ако жената не го потърси и не се върне — продължих, — пръстенът ще остане за Роуч. Това е най-старият закон в историята — каквото намериш, е твое.

— Значи буикът е станал собственост на Енис и баща ми.

— Не, на отряд Д.

— Жалбата за кражба на бензин била ли е заведена официално?

Усмихнах се сконфузено:

— Ами… за седем долара не си струва да попълниш куп формуляри. Нали така, Фил?

— Именно — отговори той. — Но ние уредихме сметката при Хю Боси.

— Нима? Значи сте платили за бензина от парите за ежедневни разходи.

Фил изглеждаше едновременно развеселен и шокиран:

— Как ти дойде на ума, момче? Тези пари също принадлежат на данъкоплатците.

— Събрахме необходимата сума — обясних. — Всички присъстващи дадоха по нещичко.

— Ако Роуч е намерил пръстен и никой не го е потърсил, бижуто щеше да остане за него, нали така? — изгледа ме Нед. — По тази логика и буикът по право му е принадлежал.

— Може би, ако го беше задържал — отвърнах. — Само че той ни го предаде. И повече не се поинтересува за него.

Арки се чукна по челото и намигна на Нед:

— В главата му има само бръмбари.

За миг ми се стори, че хлапакът ще се замисли за младежа, който след двайсетина години беше убил баща му, ала той прогони мисълта. Дори ми се стори, че го видях как я пропъди.

— Продължавай — обърна се към мен. — Какво се случи после?

„Ех, братле, кой може да устои на подобен въпрос?“ — помислих си.