Стивън Кинг
Буик 8 (18)

Тогава
Санди

През лятото на 1988 година буикът вече бе неразделна част от живота на отряд Д. И защо не? При малко повече време и добро желание всеки изрод може да бъде приет като член на кое да е семейство. Именно това се случи през деветте години след изчезването на мъжа с черното палто („Маслото е наред!“) и Енис Рафърти.

Нещото още се светлотресеше от време на време и Кърт и Тони продължаваха да залагат експерименти. През 1984 година Къртис се опита да снима в купето на буика с видеокамера, задействана дистанционно (нищо не се получи). През осемдесет и пета Тони направи подобен опит с най-нов модел аудиокасетофон (записа само слабо бучене и далечно грачене на врани). Имаше и няколко експеримента с опитни животни. Две умряха, но никое не изчезна.

В общи линии нещата се уталожиха. Светлотръсите бяха много по-слаби от първите няколко (и от рекордния през осемдесет и трета, разбира се). Най-големият проблем за отряд Д в онези дни бе причинен от една личност, която не подозираше нищо за буика. Едит Хаямс (Ламята) продължаваше да тръби пред журналистите (стига някой да се заинтересува от нея) за изчезването на брат си. Продължаваше да твърди, че не било обикновено изчезване (веднъж това накара Кърт и Санди да потънат в размисли за значението на думата „обикновено“ в случая). Освен това тя твърдеше, че колегите на Енис „знаят повече, отколкото казват“. В това отношение, разбира се, бе напълно права. Кърт Уилкокс често казваше, че ако отряд Д си изпати за буика, това ще е само заради тази жена. За да не събуждат подозрения, полицаите продължаваха да я подкрепят. Това бе най-добрата им застраховка и те го знаеха. След едно от изявленията й пред пресата Тони обяви:

— Няма значение, момчета… Времето е на наша страна. Да не го забравяме и да кротуваме.

Имаше право. В средата на осемдесетте журналистите престанаха да й се обаждат. Дори Дабълю Кей Ем Ел, в чиито „Потресаващи новини в пет“ често се обсъждаха саскуочите^[1], забелязани в Ласбъргската гора, и такива дълбокомислени медицински теми като „Рак в битовия водопровод! Дали вие не сте следващите?“, загуби интерес към Едит.

На още три пъти от багажника на буика излизаха разни неща. Веднъж — шест огромни зелени бръмбара, които не приличаха на никой бръмбар, виждан до този момент от полицаите. Кърт и Тони прекараха цял следобед в университета „Хорлик“ с няколко тома по ентомология, но не намериха нищо за подобни буболечки. Бяха в такъв зелен цвят, какъвто никой от отряда не беше виждал, макар че не можеха да определят защо. Карл Бръндейдж го нарече „главоболно зелено“, защото бръмбарите били с цвета на мигрените му. Когато се появиха, и шестте буболечки бяха мъртви. При почукване по твърдите им обвивки с отвертка издаваха звук като от удряне по метал с дървена пръчка.

— Искаш ли да разрежем един? — попита Тони.

— А ти искаш ли? — контрира Кърт.

— Не особено, не.

Кърт погледна бръмбарите в багажника (повечето лежаха по гръб с краката нагоре) и въздъхна:

— Аз също. Какъв смисъл има?

Така, вместо да бъдат забучени с карфици на парче картон и разрязани пред обектива на видеокамерата, бръмбарите бяха прибрани в плик с картонче за опис със съответната дата (графата „Име/чин на отг. л.“, разбира се, бе оставена празна) и пъхнати в онзи очукан зелен метален шкаф. Като позволи бръмбарите да бъдат прехвърлени от багажника в хранилището, без внимателно да се изследват, Кърт направи още една крачка към примирението. Понякога обаче в очите му отново заблестяваше онзи налудничав пламък. Тони и Санди често го виждаха да се взира в бараката през прозорчето на вратата. Санди му измисли прякор Къртис Побъркания кърт, но никога не го спомена пред никого, дори пред стария сержант. Останалите в отряда загубиха интерес към мъртвородените изроди на буика, но не и полицай Уилкокс.

На Къртис познатите неща никога не му доскучаваха.

* * *

През един студен февруарски ден на 1984 година, пет месеца след появата на бръмбарите, Брайън Коул надникна в кабинета на сержанта. Тони Шейндинкс беше в Скрантън за обяснения как е изразходвал целия си бюджет за 1983 (един-двама корумпирани началници на участъци бяха достатъчни, за да събудят подозрения към всички) и Санди Диърборн отново заемаше шефския стол.

— Ела да се разходиш до бараката, шефе — каза Брайън. — Код Д.

— За какъв код Д говориш, Брайън?

— Багажникът е отворен.

— Сигурен ли си, че не се е отворил случайно? От Коледа не сме виждали фойерверки. Обикновено…

— Обикновено има фойерверки, знам. Но последната седмица температурите бяха твърде ниски. Освен това видях нещо.

Това накара Санди да скочи. Страхът започваше да стиска сърцето му с дебелите си пръсти. Може би ги чакаше ново почистване. Вероятно. „Моля те, Господи, само да не е пак като онази риба — помисли си. — Да не се налага да го мием с маркучи и да носим противогази.“

— Мислиш ли, че може да е живо? — попита Санди; стараеше се да изглежда спокоен, но изобщо не се чувстваше така. — Нещото, което си видял, прилича ли…

— Прилича на изкоренено растение. Част от него виси навън. Да ти кажа право, напомня ми за великденска лилия.

— Кажи на Мат да извика Къртис от пътя. Смяната му и без това скоро свършва.

Кърт бе уведомен. Намирал се на Соумил Роуд и щял да се прибере след петнайсет минути. Това даде време на Санди да извади жълтото въже от склада и да погледне в бараката през слабия бинокъл, който държаха винаги готов. Брайън беше прав. Нещото висеше от багажника; беше раздърпано и плоско, на места белезникаво, на други — тъмнозелено. Наистина приличаше на великденска лилия. От онези, които се търкалят в кофите за боклук няколко дни след празника, увехнали и полуизсъхнали.

Кърт се появи, спря пред бензиновите колонки и се приближи тичешком до Санди, Брайън, Хади, Арки Аркейниън и неколцина други, застанали пред прозорците на бараката като надзиратели. Санди му подаде бинокъла и Кърт го взе. Остана неподвижно около минута, докато нагласи фокуса и разгледа нещото.

— Е? — попита Санди.

— Влизам — обяви Кърт, което никак не изненада приятеля му (защо иначе бе взел въжето?). — И ако не избяга или не се опита да ме ухапе, ще го снимам и ще го прибера в плик. Само пет минути да се приготвя.

Дори толкова не се забави. Изтича в главната сграда и скоро се върна с гумени ръкавици (известни като „СПИНКАВИЦИ“), престилка, гумени галоши и плувна шапка. На врата му висеше малка кислородна маска със собствен запас от въздух за около пет минути. Държеше фотоапарат. На колана му висеше зелен найлонов плик.

Хади бе свалил видеокамерата от триножника и я насочи към Кърт, величествено пристъпящ със синя гумена шапка на главата и червени галоши на краката (палитрата стана още по-пъстра, когато Санди завърза жълтото въже около кръста му).

— Красавец! — възкликна Хади. — Помахай на почитателите си!

Къртис Уилкокс помаха. Седемнайсет години по-късно след ненавременната му смърт някои от почитателите му щяха да гледат със сълзи на очи този запис и в същото време да се смеят на глуповатия му, добряшки вид.

От отворения прозорец на диспечерската кабина долетя удивително плътният глас на Мат:

— Прегърни ме… жребецо! Целуни ме… жребецо!

Кърт приемаше спокойно шегите им, но вниманието му бе насочено другаде. Смехът им сякаш идваше от друго помещение. Налудничавата светлина блестеше в очите му.

— Идеята наистина не ми се струва добра — рече Санди, като завързваше въжето около кръста му, без да се надява, че ще го разубеди. — Защо не изчакаме да видим какво ще стане? Да се уверим, че това е всичко и отвътре няма да излезе още нещо.

— Всичко ще бъде наред — успокои го разсеяно Кърт; той почти не слушаше останалите, мислено си преговаряше нещата, които трябваше да направи.

— Може би — измърмори Санди. — А може би започваме да се отнасяме към това нещо малко по-непредпазливо от необходимото. — Не беше сигурен дали е вярно, но искаше да изкаже опасенията си. — Самоуспокояваме се, че щом нищо не се е случило досега, вече сме в безопасност. Така много полицаи и звероукротители са загубили живота си.

— Всичко ще е наред — повтори Кърт.

Сетне с нетърпящ възражения тон, нареди на останалите да се отдръпнат. Взе видеокамерата от Хади, монтира я на триножника и накара Арки да отвори вратата. Той натисна копчето на дистанционното управление и тя се вдигна с тракане.

Кърт преметна фотоапарата през рамо, за да може да носи видеокамерата с триножника, и влезе в склада. Спря за миг на средата между вратата и буика, докосна кислородната маска, готов да я вдигне на лицето си, ако миризмата стане толкова непоносима като в деня на рибата.

— Няма нищо страшно — обяви. — Усещам само някаква сладникава миризма. Може би наистина е лилия.

Ала не беше. Фуниевидните цветове — общо три на брой — бяха бледи като кожата на труп и почти прозрачни. Във всеки от тях имаше някакво тъмносиньо вещество, приличащо на желе. От него висяха малки грудки. Стъблата приличаха повече на дървесна кора, отколкото на дръжки на цвете, зелената им повърхност бе напукана. Имаше кафяви петна, подобни на плесен, които бързо се разрастваха. Стъблата се събираха в кълбо от корени и черна почва. Когато се наведе над нещото (никой не харесваше, когато го правеше — все едно да гледаш как някой глупак си завира главата в устата на мечка), Кърт подуши миризма на вкиснало. Слаба, но ясно доловима.

— Казвам ти, Санди, мирише и на море. Познавам този мирис. Когато си прекарал толкова лета на нос Код, не можеш да я сбъркаш.

— Не ме интересува дори да мирише на трюфели и черен хайвер. Махай се оттам.

Кърт се засмя („Стига мърмори, Диърборн!“), но се отдръпна. Насочи видеокамерата към багажника, пусна я, сетне свали фотоапарата от рамото си.

— Хайде, Санди, ела да погледнеш.

Санди се поколеба. Лоша идея, много лоша идея. Глупава идея. Без съмнение. С пълното съзнание, че прави глупост, той подаде въжето на Хади и влезе. Погледна увехналите цветя в багажника (и висящите навън, видени от Брайън Коул) и потрепери.

— Знам — прошепна Кърт, за да не го чуят полицаите отвън. — Тежко е да се гледа, нали? Побиват те тръпки.

Санди кимна. Така си беше.

— Но какво причинява тази реакция? — запита Кърт. — Не мога да разбера. А ти?

— И аз не мога. — Санди облиза пресъхналите си устни. — Мисля, че е сборен ефект. До голяма степен се дължи на бялото.

— На бялото ли? На цвета?

— Да. Гадно е. Като жабешки корем.

— Като цвете от паяжина — отбеляза Кърт.

Двамата се спогледаха, опитаха се да се усмихнат, но не им се удаде много. Ама че метафора. Още малко щяха да сравнят нещото с прекрасен пролетен ден. Правеха го, защото само чрез поетичните сравнения можеха да си обяснят онова, което виждаха.

През главата на Санди минаваха и други метафори, коя от коя по-несвързани. Бяло като последно причастие в устата на мъртва жена. Бяло като налеп по обложен език. Бяло като пяната на сътворението отвъд края на вселената може би.

— Това нещо идва от място, което изобщо не можем да проумеем — рече Кърт. — Не сме способни да го проумеем. Все едно да се опиташ да опишеш четиристранен триъгълник. Гледай тук, Санди. Виждаш ли?

Посочи сухото кафяво петно точно под един от мъртвешки бледите цветове.

— Да, виждам. Прилича ми на изгоряло.

— Да, и се увеличава. Всички петна се увеличават. Виж тук, върху цвета.

Там имаше друго кафяво петно, което бързо се разрастваше като зейнала рана в бялата кожа на растението.

— Това е разложение. Не протича по същия начин като при прилепа и рибата, но е подобно. Нали?

Санди кимна.

— Извади плика от колана ми и го разтвори.

Санди се подчини. Кърт се пресегна и хвана растението непосредствено над грудката. Отново се разнесе миризма на вкиснало. Санди отстъпи, закри устата си с ръка, стараеше се да не повърне.

— Дръж плика отворен, по дяволите! — извика задавено Кърт; на Санди му прозвуча като някой, който е дръпнал за пръв път от цигара с марихуана и иска да задържи дима колкото се може повече. — Господи, ама че е гадно! Дори през ръкавиците!

Санди разтвори плика и го разтръска.

— Хайде, побързай!

Кърт пусна разлагащата се лилия вътре и дори звукът от падането й му се стори зловещ — като приглушеното стенание на човек, притиснат под огромна тежест, която всеки момент ще го смачка. Никое от сравненията не беше точно, но все пак даваше някаква представа за нещото. Санди Диърборн не можеше да обясни дори пред себе си потресаващото отвращение, което предизвикваше мъртвешката лилия. Тя и всички недоносени рожби на буика. Ако мислеше прекалено много за тях, човек можеше да полудее.

Кърт понечи да избърше ръкавиците в ризата си, но се спря навреме. Вместо това се наведе над багажника на буика и ги изтри в черджето на дъното. Сетне свали ръкавиците и даде знак на Санди пак да отвори плика. Хвърли ги при растението. Миризмата отново ги обгърна и Санди си помисли как майка му, разяждана от рака по-малко от седмица преди кончината си, се беше оригнала в лицето му. Опита се да прогони спомена, преди да е кристализирал с цялата си яснота в съзнанието му, но не успя.

„Ох, само да не повърна — помисли си. — Само това не.“

Кърт провери дали моменталните снимки са още втъкнати в колана му, сетне затръшна капака на багажника.

— Да се махаме оттук, Санди. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че това е най-доброто, което ти е хрумвало за тази година.

Кърт му намигна. Искаше да изглежда безгрижен, но лицето му беше пребледняло и по челото и страните му блестяха капчици пот.

— Сега е февруари, значи имам шанс за още. Хайде.

* * *

Четиринайсет месеца по-късно, през април 1985 година, буикът направи светлотръс, кратък, но мощен — най-големият и най-яркият след Годината на рибата. Силата му обори теорията на Кърт и Тони, че енергията, която го подхранва, намалява. Краткостта на събитието обаче като че ли подкрепяше това предположение. И двете възможности изглеждаха еднакво вероятни. С други думи, нищо ново.

Два дни след светлотръса, когато температурата в склада се нормализира, багажникът се отвори и избълва червена пръчка, сякаш изстреляна от пневматичен механизъм. По това време Арки Аркейниън беше в склада за инструменти и си изкара акъла. Червената пръчка се удари в една от гредите на тавана, падна върху покрива на буика и се изтъркаля на пода. Здравей, страннико.

Новодошлото нещо бе дълго двайсетина сантиметра, неравно, дебело колкото човешка ръка и с две дупки от чепове в единия край. Когато Анди Колучи я разгледа с бинокъла след десетина минути, се оказа, че дупките са очи, а онова, което е приличало на пукнатини в другия му край, всъщност е крак, вероятно изпружен в предсмъртна агония. Никаква пръчка, помисли си Анди, а някакъв червен гущер. Също като рибата, прилепа и лилията той се разложи.

Този път задачата по прибирането на нещото се падна на Тони Шейндинкс и вечерта в „Тап“ той разказа на неколцина колеги, че едва се е престрашил да го докосне.

— Проклетото нещо ме гледаше — обясни. — Поне такова чувство имах. Въпреки че беше мъртво. — Наля си бира и я изпи на един дъх. — Надявам се, че това е краят. Наистина, наистина се надявам.

Ала, разбира се, това не беше краят.