Стивън Кинг
Буик 8 (38)

Бележка на автора

Аз често черпя идеите си от реални събития (предполагам, че при всеки писател е така), но с „Буик 8“ стана обратното — вече имах идея, когато се случи нещо. Мисля, че затова си заслужава да напиша тази бележка, още повече че ще я използвам, за да изразя благодарности.

С жена ми прекарахме зимата на 1999 година на остров Лонгбоут Кей във Флорида, където завърших черновата на един кратък разказ („Момичето, което обичаше Том Гордън“). Нямах намерение да пиша друго до пролетта на следващата година.

В края на март Таби се върна в Мейн със самолет. Аз тръгнах с колата си. Мразя да летя, а обожавам пътуването с автомобил. Освен това имах мебели, книги, китари, компютърни части, дрехи и хартия. На втория или третия ден влязох в Западна Пенсилвания. Трябваше да заредя и се отбих от магистрала №87 по един местен път. В края на изхода попаднах на бензиностанция на „Коноко“ (не „Джени“). Продавачът ми наля бензин. Дори ме заговори, за да разнообрази деня ми.

Оставих го да върши работата си и влязох в тоалетната, за да свърша своята. След това излязох и обиколих зад сградата. Към потока долу се спускаше стръмен склон, покрит със стари авточасти. По земята все още имаше мръсни снежни петна. Започнах да слизам, за да разгледам рекичката, и се подхлъзнах. Изпързалях се няколко метра надолу и едва се спрях в ръждясала ос от камион. Ако не бях успял да се хвана за нея, сигурно щях да се изтъркалям в реката. А после? Всичко е ясно, както се казва.

Платих за бензина (продавачът май изобщо не бе разбрал за малкото ми приключение) и се върнах на магистралата. Замислих се над случката с подхлъзването, почудих се какво щеше да стане, ако бях паднал в потока (който изглеждаше доста пълноводен). След колко време човекът от бензиностанцията щеше да се притесни? На кого щеше да се обади? Колко време щеше да им е нужно, за да ме намерят, ако се бях удавил?

Този малък инцидент се случи около десет часа сутринта. Следобед бях в Ню Йорк. Романът, който току-що прочетохте, вече се бе оформил в главата ми. И преди съм казвал, че първите чернови винаги са малко безцелни; сюжетът се появява по-късно, спонтанно изниква от самия разказ. Този роман (предполагам) се превърна в размишление над непредсказуемостта на събитията в живота и невъзможността да се види смисъл в тях. Първата чернова написах за два месеца. Започнах да си давам сметка, че имам поне два сериозни проблема, неща, за които не знам почти нищо — Западна Пенсилвания и пенсилванската щатска полиция. Преди да потърся повече информация, претърпях катастрофа и животът ми драстично се промени. Всъщност имах огромен късмет, че останах жив. Преди да се сетя за романа, камо ли да започна да работя по него, мина повече от година.

Съвпадението, че съм написал книга, изпълнена със зловещи автопроизшествия точно преди да претърпя злополука, оказа своето влияние върху мен, макар че се стараех да не му отдавам голямо значение. Със сигурност не смятам, че има някаква връзка между случилото се с Къртис Уилкокс в „Буик 8“ и събитията в реалния ми живот (най-малкото защото аз оцелях). Гарантирам обаче, че повечето в тази книга съм си го измислил — колкото до Къртис, съвпадението е потресаващо. Шапката, която бях носил, по-късно бе намерена в гората, където катастрофирах, отхвръкнала на двайсетина метра от удара. Не съм променял обаче нищо от черновата, за да отразя случилото се с мен; просто исках да ги завърша. Въображението е мощно средство.

Никога не ми е минавало през ума да прехвърля действието в „Буик 8“ в Мейн, макар че това е най-познатият ми (и най-любим) щат. Бях спрял на бензиностанция в Пенсилвания, подхлъзнах се по един склон в Пенсилвания, идеята ми хрумна в Пенсилвания. Затова разказът трябваше да е за Пенсилвания, въпреки усложненията, идващи от това. Имаше си и предимства — най-малкото защото поставих измисления град Статлър съвсем близо до Роксбърг, градчето, избрано за дом на провинциалния полицейски началник Марио Болзик в прекрасната серия романи на К. Константин. Ако не сте ги чели, задължително си ги намерете. Продължението на разказа за началник Болзик и семейството му е като „Сопраните“, обърнат обратно и представен през призмата на служител в силите на реда. Освен това Западна Пенсилвания е основно средище на амишите, чийто начин на живот исках да изуча малко по-подробно.

Тази книга не би била завършена без помощта на полицай Люсиен Садард. Лу прочете ръкописа ми, като не се смееше дори на най-фрапиращите глупости, и ми написа осем страници с бележки и корекции с големи, четливи главни букви. Заведе ме в няколко участъка на пенсилванската щатска полиция, запозна ме с неколцина полицейски диспечери, които ми обясниха какво и как работят (за начало провериха номера на пикапа ми — за щастие се оказа, че не дължа глоби) и ми показаха апаратурата си.

И нещо още по-важно, Лу и неколцина негови приятели ме заведоха на обяд в ресторантче в щата на амишите, където, докато поглъщах голям сандвич и индустриални количества чай, ми разказаха много случки за полицейския живот. Някои бяха смешни, други — ужасяващи, а трети бяха и двете едновременно. Някои от тези истории са влезли в „Буик 8“, разбира се, преработени в съгласие със сюжета. Отнесоха се с мен много мило и слава Богу, никой не вървеше прекалено бързо (все още се движех с патерица).

Благодаря ти, Лу — и благодаря на всички полицаи от участък Бътлър, — че помогна разказът ми за Пенсилвания наистина да се развива в Пенсилвания. И много по-важно, благодаря, че ме въведе в живота на щатските полицаи. И че ми даде да разбера какво дават от себе си, за да си вършат добре работата.