Стивън Кинг
Буик 8 (22)

Шърли

Последното, което чух от Джордж, бе „14,7 съм“ — тоест „Тук четиринайсета кола, батерията ми се изтощи“. Записах го и погледнах часовника. Беше 14:23. Помня добре това, също както си спомням, че Хади застана зад мен и ме стисна леко за рамото — за да ме увери, че Джордж и децата ще са добре. 14:23, тогава адът се стовари върху главите ни. В най-буквалния смисъл.

Господин Дилън залая. Не гърлено, както когато наблизо минеше елен или някой енот се престрашеше да дойде да души наоколо, а пискливо както никога досега. Сякаш се беше набол на нещо остро и не можеше да си измъкне лапата.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа Хади.

Кучето се отдръпна от вратата. Струва ми се, че се досетих какво ще последва, и мисля, че и Хади го предчувстваше, но не можехме да повярваме, че ще се случи. А дори да бяхме повярвали, по никакъв начин нямаше да можем да го предотвратим. Колкото и да беше кротък, Господин Дилън щеше да ни ухапе, ако се бяхме опитали да го спрем. Той продължи да лае и от устата му закапа пяна.

Спомням си, че някаква светлина ме заслепи за миг. Примигнах и яркото петно пропълзя по стената. Беше от кола 6. Еди и Джордж идваха с арестанта си, но аз не им обърнах внимание. Гледах само Господин Дилън.

Той се втурна към вратата. Блъсна се в нея и счупи райбера, на който се държеше. Тя се отвори и кучето изхвърча навън с лай, наподобяващ човешки писъци. В същото време се разнесе много силна миризма: на водорасли и гнило. Чух свирене на гуми и клаксон. Някой изкрещя:

— Внимавай! Внимавай!

Хади се втурна към вратата и аз го последвах.